Огнен цикъл

Х. Изяснение

Това бе познатият глас на Учителя; всяка възможност за грешка бе изключена. Не по-малко сигурен бе и фактът, че Нилс Крюгер трябваше да преосмисли много от своите идеи. Доколкото знаеше, дори расата, която бе изградила главната си квартира на ледената шапка, не разполагаше с радиоапарати. Нима това същество бе успяло да научи за електричеството повече, отколкото бе явно от обезлюдения град?

— А защо ме чакахте? — попита момчето. — Аз не мислех да се връщам толкова скоро. Може би считате, че запалката ми трябва толкова много, че просто не мога без нея.

— Бях сигурен, че Дар Ланг Ан ще се върне за своите книги; познавам добре неговия народ, така че не съм се съмнявал нито за миг. Освен това знаех, че и ти ще дойдеш с него.

— Откъде знаехте?

— Казаха ми. Постепенно ще ти обясня. Може би не ми вярваш, но независимо от всичко, което сторих и което може да те възмути, аз не съм напълно твой враг. Иска ми се да те оставя да живееш толкова, колкото е определила твоята природа, стига да бъдат изпълнени някои условия.

— А ако не бъдат изпълнени?

Възмущението направо заля Крюгер при тези думи на скритото същество.

— Тогава злополуките ще продължат. Ти не можеш да избегнеш всички.

Постепенно момчето схвана смисъла на казаното.

— Значи свличането при града и капана в онази шахта не бяха случайности, така ли?

— Точно така. Искам още да кажа, че някоя врата може да се затвори най неочаквано, че някой улей не е бил преграден нарочно, а един гейзер е бил пуснат през естествения му изход, наместо през топлообменник. Крюгер, бъди разумен: ти знаеш прекалено малко за тази планета, а аз твърде много.

— Но вие не сте могли… — спря Крюгер, защото самият факт, че онова нещо там знаеше за събитията, станали с него из Ледените укрепления, правеше смешно възражението му. Той промени своя въпрос: — Как разбрахте? Да не сте някой от Учителите там?

— Аз разговарям често с тях.

— Тогава как е станало: вие ли ги накарахте да се опитат да се отърват от мене, те сами ли пожелаха, или вие го направихте независимо от тяхното желание?

— Аз им наредих да предизвикат всички злополуки. Те не искаха да те унищожават; аз също не го желая, поне от лична гледна точка. Но за жалост ти си прекалено общителен.

— В какъв смисъл? И защо това да е мой недостатък?

— Докато беше пленник тук, аз ти зададох много въпроси: не само лични, но и за вашите технически познания. Ти отговори на всички искрено и правилно, доколкото можах да преценя. Самият аз не съм специалист по електротехника, но разбирам достатъчно, за да схвана твоите обяснения.

— И защо възразявате срещу това?

— След като го каза на мен, комуто нямаш основания да вярващ, ти ще го кажеш със сигурност и на сънародниците на Дар Ланг Ан. Приемам без възражения онова стъпало на развитие, което те са стигнали досега, но има достатъчно причини, поради които не искаме те да се изравнят в техническо отношение с нас.

— А откъде знаете какво е нашето техническо равнище?

— Самият факт, че си тук, ми казва достатъчно.

— Защо не сте съгласни те също да възприемат нашите технически постижения, след като вие научихте за тях?

— Преди всичко, защото не искаме те да напускат планетата. Нужни са ни тук.

Крюгер постепенно усети как го завладява силно подозрение и зададе следния си въпрос така, че да провери верността му:

— А вашите хора тук, в селото? Защо и те да не научат повече?

— Това в никакъв случай не бива да става. Така ги управляваме по-лесно.

— И как се осмелявате да ми кажете всичко това, когато Дар Ланг Ан слуша нашия разговор?

— Неговите Учители го знаят вече. Те не искаха да ми помогнат, когато им казах да те премахнат, но аз знам как да ги попритисна. А след като опитите им не сполучиха, накарах ги да те изпратят тук, за да те убедя или ако не успея, да те унищожа.

Крюгер се увери в правотата на своето предположение, наведе се напред и заговори с такава ярост, каквато не бе изпитвал никога досега.

— Всичко е ясно. Вашата раса е различна от расата на Дар и на хората, които живяха в това село. Тези тук вие карате да вършат под формата на всекидневна задължителна работа онова, което е нужно само на вас, а другите — почти същото, макар че там става дума за по-сложна работа. Аз не знам дали те или вие сте първите обитатели на този свят, но сега вече разбирам защо не искате те да го напуснат. Защото ще трябва да вършите сами част от собствената си работа! Така ли е?

На края Крюгер бе така разгневен, че щеше да бъде много чудно, ако скритото същество го бе разбрало, но то очевидно бе успяло.

— Отчасти си прав — бе спокойният му отговор.

— Отчасти, а? Прав съм от игла до конец. Хайде де, покажете се да ви видя!

— Страхувам се, че това е невъзможно точно сега.

— Защо не? От мен ли ви е страх?

— Не съвсем. Но ако се срещнем при едни и същи условия, това неминуемо ще причини смъртта на единия. Аз не мога да оживея във вашата среда, а и вие навярно няма да издържите в моята; поне за Дар Ланг Ан това е напълно сигурно.

— Тогава не вие, а той е потомъкът на първите обитатели на този свят. Вие сте дошли отвън и сте го завладели!

— Не знам достатъчно от миналото, за да опровергая твоята идея, но имам основания да се съмнявам в правотата й.

— Всичко е толкова ясно!

— Твоето безкрайно сигурно твърдение е основано на прекалено малко сведения. Склонен ли си да обещаеш, че няма да казваш нищо на хората на Дар Ланг Ан, за което ние не сме съгласни…

— Не!

— Остави ме да свърша… Докато самият ти не успееш да научиш достатъчно за нас, за да си изградиш безпристрастно мнение?

— Кой ще реши кога едно мнение е безпристрастно?

— Съгласен съм да те освободя от твоята привързаност веднага, щом пожелаеш, без да забравяш малката подробност, че по същото време мога да намеря за по-целесъобразно или необходимо да освободя себе си от самия теб.

— И как си представяте да спазвам обещание, изтръгнато при такива условия?

— Не бих те посъветвал да кажеш или да направиш нещо, което да ми даде основание да се усъмня в честността на твоята дума. Сигурен съм, че разбираш защо.

— А Дар?

— Както вече казах, той може да говори каквото иска, докато е жив. Той не знае нищо, което не трябва да сподели със своите хора.

— Той чу, когато разговарях с вас за електричество.

— Спомням си.

— Добре тогава. Няма да казвам нищо без предварително предупреждение, но ви уверявам, че ще се наложи да ме убеждавате здравата.

От говорителя се разнесе нещо много подобно на въздишка на облекчение.

— Ето, така е за предпочитане — бе отговорът. — Независимо дали ще ми вярваш, или не, но бих искал нашите отношения да бъдат такива, каквито изглеждат твоите отношения с Дар Ланг Ан.

— След тези предизвикани произшествия доста нещо трябва да се направи, за да ви повярвам.

— Думите ти ме карат да се чудя дали е възможно твоята раса да не прави никога грешки. Защото моята прави. Както и да е; по-добре е да се заловя с обясненията. Преди всичко ти грешиш в представите си, че ние просто използваме расата на Дар Ланг Ан за принудителна работа. Практически това е изключено, тъй като ние не можем да живеем при техните условия. От тяхната смърт, която ще настъпи след няколко години, започва времето, когато ние ще можем да живеем нормално на този свят.

— Искате да кажете, че вие живеете по времето, когато те са мъртви и…

— И повечето от нас умират, когато дойде времето да живеят те. Така е.

— Значи градът между вулканите е бил построен от вашите хора!

— Да. По времето на нашата смърт го поддържат неколцина мои сънародници, един от които съм и аз.

— Ето защо имаше електричество в онази сграда.

— Кога? Сега ли?

— Да. Бяхме в града малко преди да дойдем тук.

От говорителя се посипаха звуци, които бяха доста далече от възможностите на човешките гласни струни; последва ги кратко мълчание. След това невидимото същество заговори отново:

— Благодаря ти. Преди известно време ми се наложи да превключа енергията, за да задвижа един парен клапан; подозирам, че ти беше причината за това, а после забравих да го изключа. Да, изглежда младостта ми е отдавна отминала.

— Вие говорите за онази машинария в кратера отвъд града; нали нея включихте?

— Отначало не, защото има и автоматика. Парата идва от същия подземен източник на топлина, който подхранва и гейзерите. Практически топлината е неизчерпаема, но водата не е. На края ми се наложи да прибягна към ръчния вентил, тъй като загубата на пара застрашаваше по-голямата част от нашите съоръжения. Значи прав съм, че ти си причинил повредата, така ли?

— Боя се, че е точно така.

И Крюгер му разказа цялата история отново с присъщото му хубаво чувство за хумор.

— Ясно — каза другият на края. — Вярвам, че ще имаш време да махнеш онези камъни, преди да се върнеш на ледената шапка. Бих могъл да накарам и моите хора да свършат тази работа, но имам причини те да не слизат все още там.

— Дадено, но докато ръчният вентил е затворен — отговори Крюгер.

— Изглежда започваме да си вярваме — бе отговорът. — Но нека се върнем на предишния въпрос. Както вече казах, ние се различаваме от твоите приятел: живеем при различни условия и ползваме различни инструменти, различни сгради, различна храна. Казано накратко, те не са наши съперници, защото ние бихме могли да живеем също така добре и на друга планета.

— Тогава защо не сте съгласни те да отидат на друга планета или поне да знаят, че могат да го направят.

— Това е толкова в наш интерес, колкото и в техен, както ще ти каже всеки от Учителите им. Ако напуснат тази планета, каква е вероятността да намерят друга като нея?

— Не зная, но трябва да има и други подобни. В галактиката има толкова много планети.

— Но много малко, ако изобщо има такава, която ще ги убие, когато дойде часът. Вече разбрах, че ти не знаеш кога ще умреш и това ти харесва. А опитвал ли си се някога да научиш как щеше да се чувствува твоят приятел Дар при подобни обстоятелства?

Крюгер замълча; той бе разбрал вече, че Дар съжалява хората за тази вечна несигурност. После се сети за една от многобройните си любими теории.

— Приемам, че Дар е привиквал през целия си живот към идеята за напълно естествената и неизбежна смърт в предварително определен момент, но ми се струва, че това е въпрос на възпитание, защото някои представители на неговата раса, изглежда, приемат с удоволствие възможността да поживеят по-дълго.

— В Ледените укрепления ли ти казаха?

Крюгер предпочете да приеме този въпрос като признание за собствената си правота:

— Не бе нужно, защото не съм сляп. Всички хора от расата на Дар Ланг Ан, дори тези при вас, имат еднакъв ръст и са на една възраст. Техните Учители също им приличат, но са много по-едри от тях. Не е нужно да си гений, за да разбереш всичко: тези хора растат през целия си живот или, казано с други думи, времето да умират, както вие се изразихте, идва, преди те да са стигнали предела на своя растеж. Неколцина от тях остават да живеят и продължават да растат. Те са Учителите им.

— По основното си съвсем прав, но ми се струва, че мнението ти за отношението на Учителите към възможността да живеят по-дълго е плод единствено на твоите предположения. Говорил ли си наистина с някой от хората в Ледените укрепления, които ще бъдат Учители през следващото за тях време за живот?

— Какво искате да кажете? Аз разговарях с много от техните Учители.

— Навярно не си дошъл до извода, че сегашните Учители ще продължат да живеят и през идващото време за смърт. Самият факт, че всички са с еднакъв ръст, е трябвало да ти го подскаже. Защото следващата група Учители ще се състои от хора, които са започнали живота си заедно с Дар Ланг Ан.

— Но как са били избрани? И защо Дар Ланг Ан да не може да се присъедини към тях?

— Той би могъл, но съм сигурен, че няма да поиска. Ледените укрепления са единственото място на Абиормен, където неговите сънародници могат да живеят по времето, когато моят народ обитава планетата. Цялата им раса е непригодна за тази цел и затова те се определят предварително. Подготовката е продължителна, заради което избраниците се посочват отрано.

— Нима искате да кажете, че избраните не са много щастливи? Не мога да го повярвам.

— Учителят приема избора от чувство за дълг. Животът отвъд нормалната граница е същинско наказание за тях; сигурно си забелязал, че Учителите в Ледените укрепления се движат рядко и бавно. Но не си видял всички; трима от общо четиримата са направо сакати. Ръстът им се увеличава, но не и тяхната сила. Ставите им губят гъвкавостта си; храносмилането им се влошава. Идват физически страдания, от които животът им се превръща в бреме, а не в удоволствие. Но те приемат своя жребий, защото, ако не го направят, всяко следващо поколение ще трябва да започва съвсем отначало и в определеното му време този свят ще бъде населен само с диви животни.

— Така ли е и с Учителите на вашата раса?

— Съвсем същото. Но моята задача не е завършила, както е с онези от ледената шапка; аз трябва да живея почти през цялото време на идващия цикъл на моя народ. Засега животът е все още добър за мен.

— Но каква е разликата между вашите две раси? И каква е тази промяна в условията, която убива едната и дава живот на другата? Отразява ли се това на останалите същества на планетата?

— Трудно ми е да отговоря на първия ти въпрос, ако не ме видиш сам, а не зная дали това е възможно. Средата, в която живея, трябва да бъде отделена от твоята среда, ако искаме да останем живи и двамата, а аз не съм чувал за преграда, през която може да се гледа.

Крюгер се опита да предложи стъклото или кварца, но не знаеше техните наименования. А преди да съчини описателно изречение, гласът продължи:

— Промяната на условията е пълна, но най-важният фактор е температурата. Става много по-топло (тук Крюгер подсвирна тихо) и въздухът се променя.

— Вие какво дишате: вода, въздух или и двете? — попита момчето. — Градът ви е слязъл под океана.

— Само засега. Докато живеем ние, океаните изчезват почти напълно. Предполагам, че те стигат като изпарения до онази част на Абиормен, където не грее нито едно от слънцата и там преминават в твърдо или в течно състояние. По очевидни причини ние не можем да отидем по тези места, но познаваме условията на Ледените укрепления, а те подкрепят нашата теория.

— Но слънцето Арин огрява Укрепленията през повечето време.

— Сега, да. Районът, за който споменах, се намира на разстояние около една четвърт от обиколката на планетата, считано от мястото, където стоиш сега.

— Почвам да разбирам — отговори Крюгер. — Аз вече се досещах, че Абиормен се движи по доста ексцентрична орбита около Тиър и ако онова, което вие казвате, е точно, тогава Тиър прави почти същото около Арин.

— И ние смятаме, че е така, макар и да не знаем със сигурност големината и формата на техните пътища. Липсват ни измерителни прибори, за да проучим необходимите стойности. Но сме напълно сигурни, че и двете слънца са много по-големи от Абиормен и обикалят твърде далече от тук, следователно е уместно да се предположи, че обикаля планетата, а не слънцата.

— Вече мисля, че разбирам какво става тук, и ми се струва, че последният ми въпрос бе напразен, защото ако температурата се променя така, както вие казахте, това се отразява върху целия живот на планетата. Учудвах се защо повечето дървета и животните от даден вид са почти еднакви на ръст, а сега всичко ми е ясно. Повечето от тях са започнали да растат по едно и също време.

— Доколкото разбирам, твоят свят е по-различен от нашия.

В тези думи се долавяше въпрос. Крюгер трябваше да обясни сезонните промени на Земята и начина, по който различните форми на живот се приспособяват към тях.

— Следователно — каза Учителят в отговор на получените сведения, — по-голямата част от вашите живи същества не прекратяват почти неизменната си активност през цялата година, а останалите спят през неподходящия сезон. В този свят поне за нас първото е невъзможно, а почти не мога да си представя същество, което би могло да понесе крайностите на климатичните изменения на Абиормен. Колкото до второто, то ми се струва изключително голямо разточителство: след като един вид не понася условията през дадена част от годината, защо да не отстъпи през същото време мястото си на друг вид?

— Звучи смислено — съгласи се Крюгер.

— Тогава защо възразяваш, че моята раса трябва да споделя Абиормен с хората на Дар Ланг Ан?

— Не е точно така. Смущава ме начинът, по който се отнасяте с тях, като ми забранявате да им обясня някои неща от науките, с чиято помощ те могат да се освободят от вашия контрол. Сигурен съм, че вие нямате нищо против да научите от мен всичко, което мога да ви кажа.

— Лично аз, не. Но за моя народ бих имал същите възражения, каквито имам спрямо хората на Дар Ланг Ан.

— Искате да кажете, че не желаете хората от собствения ви народ да построят космически кораб, след като аз мога да им обясня как да го направят, така ли?

— Точно така.

— Но това е безсмислица. Защо не сте съгласни да дадете възможност на онези ваши хора, които искат, да напуснат и да оставят сами съплеменниците на Дар?

— Вече ти казах, че хората на Дар са ни необходими, но ти реши да тълкуваш по своему моите думи. Нещо повече. Неговият народ се нуждае от нашия по същия начин; Дар Ланг Ан може и да не знае това, но неговите Учители го знаят.

— Тогава защо не се отнасяте към тях като към приятели, а не низши същества?

— Но те са ни приятели. Аз съм особено привързан към Дар Ланг Ан; ето защо към теб се отнесоха много добре още първия път, когато дойде тук, а и сега отпратих далече жителите на моето село, за да няма опасност от насилие.

— Ако наистина имате такава привързаност към Дар, когото изобщо не сте виждали в живота си, доколкото разбирам, тогава защо задържахте книгите му? Това го разстрои повече от всичко друго поне през времето, откакто го познавам.

— Смея да кажа, че си направих един опит. Просто исках да науча повече неща за теб. Съжалявам, че Дар се е измъчвал, но аз съм доволен, тъй като можах да разбера нещо за способността ти да съчувстваш и да бъдеш приятел. Книгите му ще бъдат на онова място, където разговаряхме в миналото; ще ги занеса веднага, след като завършим нашия разговор.

— А какво ще стане с моята запалка?

— Наистина ли ти трябва толкова много? Аз я разглобих и се страхувам, че няма да успея да я сглобя отново. Кондензаторът (на това място се наложи да спре, за да обясни думата) ни бе добре познат, но не и онова нещо, което превръща слънчевата топлина в електричество. Ако ми я оставиш, тя ще бъде интересна за нашите учени, когато имаме такива, разбира се.

— Мислех, че не искате вашите хора да знаят твърде много.

— Така е, но имам основания да се съмнявам, че точно твоята машинка ще им помогне да излетят от планетата. Още повече че тя е по-малко подходяща за нашето ежедневие, отколкото генераторите, които работят с топлината на абиорменските вулкани.

— Значи вие живеете под земята и близо до вулканите, така ли? В такъв случай вие използвате топлината им. Нещата, които видях на този континент, ме карат да вярвам, че мнозина от вашите хора остават да живеят през студения период под земята.

— Точно така, но не сме много. Тук сме само четирима; по толкова има и под другите ни градове.

— Но вие разполагате с много повече пространство, за да преживеете лошия за вас сезон, отколкото другите. Те са наблъскани под онази ледена шапка…

— Която в най-тясната си част е широка стотици мили. Там може да се издълбаят пещери и да се складират храни за по-голямата част от тях, ако не и за всичките.

— А вулканите продължават на много стотици мили надолу из полуострова; видях ги, когато си тръгнахме оттук. Казано с други думи, не разбирам защо и двете раси да не живеят заедно през цялото време. Изглежда има, нещо, което не е съвсем наред, вие какво ще кажете?

— През цялото време на нашия разговор ти загатвах, че нещо не е наред. Казах ти, че всяка от расите е необходима на другата, а ти си помисли, че причината е в нашия мързел. Споменах, че други планети не са подходящи, защото няма да ни унищожат в нужното време, а ти прие думите ми за суеверие. Споменах за силната си лична заинтересованост от благополучието на Дар Ланг Ан, но очевидно ти просто не ми повярва. Самият ти каза, че технически е възможно и дори не е трудно да останем живи и след определеното ни време, стига да изберем тази възможност. И наместо да събереш в едно всички тези особености, ти ги разглеждаш като група от отделни неизпълними възможности. Признавам, че още в началото на нашия разговор аз се опитвах да добия представа за интелигентността на човешката раса, но ти не ми даде особено голяма възможност. Как, нима не можеш да намериш сам единственото обяснение на тези странни факти?

Крюгер се понамръщи и в течение на минута никой не каза нито дума; тогава се обади Дар Ланг Ан.

— Учителю, ако проверявате нивото на неговата интелигентност, можете спокойно да я сравните с моята. Аз съм живял на Абиормен през целия си живот, но не мога да разбера накъде клоните.

— Причината е в твоята подготовка.

— Не ми остава друго, освен да мисля, че това се отнася и за моята подготовка — прекъсна го рязко Крюгер с известно отегчение. — Как да отговоря на вашите гатанки, след като и той не може?

— Добре, добре, не искам да те ядосвам. Струва ми се, че обяснението ще бъде улеснено, ако ми кажеш няколко думи от твоя език. Вече разбрах, че хората от твоята раса са пряко свързани със създаването на други хора. Как се нарича новото същество?

— Дете… Син или дъщеря в зависимост от…

— Основната дума е достатъчна. А има ли дума, която определя отношението между две детета7, създадени от един индивид?

— Брат или сестра, в зависимост…

— Така. Предполагам, че всяка от двете думи ще свърши работа. Аз нямам дете, защото съм жив, но Дар Ланг Ан е дете на моя брат.

Този път мълчанието трая по-дълго, защото Крюгер трябваше да събере в едно разхвърляните късчета на ребуса; постепенно пълното му недоверие премина във възприемане на възможности, а оттам — и към съгласие с чутото.

— Чичо… Вие спечелихте! — каза той тихо на края. — И все пак не виждам…

Изречението на Крюгер бе прекъснато, но не от Учителя.

— Ха, цялата тази история си я бива! — Гласът бе провлечен; доколкото си спомняше, момчето не го бе чувало никога досега, но той говореше на английски език. — Мога да приема, че във всички случайни шумове е възможно нещо да прозвучи като добрия стар1 английски и нямам нищо против да го припиша на случайността. Но когато «дете», «син», «дъщеря» «брат», «сестра» и «чичо» попаднат в един и същ период от трийсет секунди, може да става дума за всичко друго, но не и за съвпадение. Господин Нилс Крюгер, ако вие имате съществен дял в разговорите, които успяхме да запишем през последните няколко седмици, мога да кажа, че вече сте добили добро произношение. В противен случай неколцина филолози, които познавам, ще бъдат наистина прекалено разочаровани!