Огнен цикъл

XIV. Биология; социология

Абиормен продължаваше да кръжи по своята почти кометна орбита и Тиър приближаваше неотстъпно към своя по-голям огнен брат. Планетата се затопляше, макар и много бавно. Засега местните жители почти не се безпокояха от този факт; температурата още не бе стигнала до онази величина, при която се активизираха бактериите, чийто жизнен цикъл щеше да насити атмосферата с азотни окиси. А дотогава народът на Дар не се интересуваше особено много дали океаните на планетата възвираха, или бяха замръзнали.

Температурата не бе пречка и за учените. Повечето от тях тръгнаха от самото начало с предпазно облекло, което ги отделяше напълно от околните условия. Но всички разбираха, че скоро щяха да почувствуват нужда от допълнителни предпазни мерки. Те знаеха какво щеше да настъпи, защото бяха правили опити не само с бактерии, но и с достатъчно големи животни и растения.

Крюгер бе повече от доволен от обстановката. Неговият приятел очевидно бе потънал изцяло в овладяване на знанията на хората. Той нямаше възможност да бъде непрекъснато с него, но това престана да го безпокои. Ако имаше нещо сигурно, то бе фактът, че Дар Ланг Ан бе успял да натрупа прекалено голямо количество информация, която не можеше да предаде на своите Учители до края на естествения му жизнен цикъл. Щеше да се наложи да го задържат в убежището под ледената шапка и след като то бъде затворено, така че автоматически щеше да стане Учител.

Веднъж-два пъти момчето изпита известно угризение на съвестта; то се питаше дали не бе по-честно да каже на Дар каква щеше да бъде задължителната последица от цялото време, прекарано с посетителите от Земята. Но всеки път, когато мислеше по този въпрос, той съумяваше да се убеди, че местният жител бе достатъчно възрастен, за да знае добре какво прави.

Въпреки всичко един такъв разговор може би щеше да помогне, ако бе го предприел.

Работата на учените щеше да бъде възможна и през горещия сезон на Абиормен, но все пак той щеше да ги затрудни. Ето защо те полагаха усилия да съберат необходимата им информация преди промяната на условията. Дар наблюдаваше всичко, но ентусиазмът на Крюгер поугасна, след като той присъства на един от биологичните опити.

Бе открита верижната реакция на промените, които ставаха с местните бактерии под действието на топлината. Учените взеха проба от почвата и я поставиха на дъното на херметизиран съд, в който бяха затворени няколко дребни животинки от вида, срещнат от Дар и Крюгер в кратера. Имаше и местни растения — биолозите се бяха постарали да пресъздадат в умален вид живота на планетата. После започнаха да повишават температурата, но постепенно, за да се избегне опасността от топлинен удар, което щеше да усложни обстановката.

Съдът бе добре изолиран, така че по стените му не се отложи парен кондензат и условията за наблюдение бяха много добри. Част от водата бе все още в течно състояние, защото останалата бе извряла и налягането се бе повишило; внезапно стрелката на един от измерителните прибори се отмести от нулевото деление.

Това бе обикновен галванометър, свързан последователно със съпротивление, състоящо се от малка отворена епруветка с вода, която бе поставена в големия съд. Съпротивлението на водата падаше и никой не се усъмни в причината. След няколко секунди промяната стана очевидна — атмосферата в съда се обагри слабо, но все пак достатъчно забележимо в червеникавокафяв цвят. Бактериите се бяха активизирали; образуваха се азотни окиси, които увеличаваха киселинността на водата, запазила се все още в течно състояние, и променяха условията за живот в съда.

Животинките застанаха неподвижно и само обръщаха неспокойно главите си. Всяко от тях се поотдалечи от съседите си; никое не посягаше вече към растенията. В продължение на няколко секунди експериментаторите и подопитните обекти не помръднаха; само безпокойството продължи да се покачва.

Внезапно най-едрото от малките животинки се строполи на дъното на съда; за трийсетина секунди останалите го последваха. Крюгер погледна отстрани към Дар, но малкият му приятел не го забеляза. И двете му очи бяха приковани в съда. Момчето върна погледа си към съда и усети как му прилошава. Малките създанийца губеха формата си и се превръщаха в протоплазмена каша. Локвичките оставаха отделени една от друга дори тогава, когато две животинки бяха паднали близо едно до друго. Нещо потръпваше във все още живите пихтиести купчинки; когато Крюгер забеляза това, стомахът му не издържа. Той се втурна навън.

Изглежда сцената не направи никакво впечатление на Дар, който продължи да наблюдава още половин час; на края локвичките се превърнаха в петдесетина дребни твари, подобни на червеи; те не напомняха с нищо животинките, от които се бяха образували. Те пълзяха из съда и очевидно можеха да се грижат превъзходно за себе си.

Промениха се и растенията, макар и не по същия начин. Листата на по-големите окапаха, а стъблата им се сбръчкаха. Отначало наблюдателите предположиха, че те са загинали от топлината, но тази хипотеза отпадна, след като по оголените им стъбла се появиха стотици малки кълбовидни израстъци. Те увеличаваха постепенно обема си — очевидно за сметка на своите родители, — превърнаха се на топчета и на края паднаха като дъжд, който продължи няколко минути.

По-дребните, подобни на трева растения просто се свиха и изчезнаха, но на тяхно място бързо се появиха други. За по-малко от час картината в съда, която бе умалено копие на обстановката извън оперативния модул, се превърна в нещо непознато за всички наблюдатели, включително и за Дар Ланг Ан.

— Значи такава била работата! — пое най-сетне въздух един от биолозите; нито той, нито колегите му бяха поразени от гледката така, както Крюгер, но и никой от тях нямаше същите чувства към Дар. — Предполагам, че от всеки индивид излиза доста голямо потомство, ако това е единственият начин, по който те се размножават. Населението на тази планета трябва да е нещо страшно веднага след сезонната промяна.

Друг биолог поклати глава в знак на несъгласие.

— Дотук всичко е добре — каза той, — но има нещо, което не е наред. Сега сме непосредствено преди една от промените, а наоколо има толкова много животни, както месоядни, така и тревопасни, и растителността не е изядена от гъсеници. Някак си не мога да повярвам, че не съществува и друг начин на размножаване.

— Струва ми се, че всичко зависи от дължината на срока между сезоните. Ако това съотношение е обичайното, тогава през сезона живее около един на петдесет индивида.

— Вярно, но сезонът, който сега изтича, трае около четиридесет земни години. Просто отказвам да повярвам, че след този период от всяко диво животно трябва да се очакват толкова много оживели екземпляри. Знаем, че пропорционално на теглото си те изяждат толкова, колкото и подобните на тях животни на Земята. Дар, вие какво ще кажете? Не се ли появяват нови животни в различни моменти от срока на вашия живот?

— Да, разбира се — отговори местният жител. — Ако едно животно е достатъчно голямо, от всяка негова част ще порасне цяло ново животно. Това е напълно сигурно поне за съществата, с които се храним; винаги оставяме част от тялото им за тази цел. Вие не постъпвате ли така с вашите животни?

— Хм! На Земята има някои същества, с които става същото, но те са твърде примитивни форми. Лично аз не виждам как нещо може да бъде унищожено на тази планета.

— Защо? Някои животни не оставят достатъчно от своята плячка, за да порасне отново. Освен това винаги съществуват гладната смърт и опасността от удавяне, макар че е необходимо много време, за да може гладът да порази някое същество така, че то да не живее повече.

Един от учените погледна замислено дясната си ръка; два от пръстите липсваха и наместо тях се виждаха два закърнели израстъка — спомен от премеждие в детството.

— Дар, струва ми се глупаво да ви питам дали и вашата раса притежава тази способност за обновяване.

— Не виждам защо да е глупаво. Да, ние също имаме тази способност, макар че в едно цивилизовано общество към нея се прибягва твърде рядко. Понякога жертвата на катастрофа с планер или нещо подобно трябва да си смени ръка или крак.

— А глава?

— Тук случаят е по-особен. Ако нараняването е толкова сериозно, че са нарушени жизнените процеси, тъканите се връщат към «началото»; така се появяват един или повече съвсем нови индивиди. Тогава началният индивид се счита за умрял. Но както вече казах, това се случва рядко.

Биолозите бяха доста изненадани, че са намерили обяснение на този факт. А след няколко седмици работа при всички удобства, които предлагаше «Алфард», се стигна и до смислен отговор. Рихтер, който бе ръководител на групата на биолозите, бе доволен от възможността да даде обяснение на командира Бърк. Офицерът бе дошъл специално за отговор на въпросите, ’които го безпокояха.

— Рихтер, тези хора ме плашат малко — поведе разговора Бърк. — Както знаете, всеки командир на кораб, който се отделя от Земята, трябва да се запознае с дълги инструкции за опасността от внасяне на нови видове в дадена среда. Разказват ни за плъховете в Австралия и японските бръмбари в Северна Америка, докато се поболеем на тема «екология». Струва ми се, че сега се сблъскваме с нещо, което може да се превърне в опасен съперник на цялото човечество, ако това, което ми разказаха за хората на Дар Ланг Ан, е вярно.

— Предполагам, че сте прочели нашето резюме по въпросите на регенерацията. Приемам, че тези хора са направо изумителни в някои отношения, но не бих казал, че представляват някаква опасност.

— Защо не? Нима те не попадат точно в графата на онези същества, които влизат в нова среда без естествените си неприятели и се размножават, неограничавани от нищо? Само за няколко години те ще залеят човечеството.

— Не виждам как. Народът на Дар има същите естествени неприятели, както и хората: всички месоядни животни плюс собствените си заболявания. Според думате на Дар те също боледуват. Следователно ще пренесат и болестите със себе си.

— Но главният причинител на смъртта на тяхната раса е топлината. Какво ще стане, ако те се установят на Земята, Тано, Хекла или някой друг от световете, имената на които вие знаете не по-зле от мен? Та те практически ще бъдат безсмъртни!

— Наистина, топлината им е необходима, за да загинат «нормално», но аз мисля, че вие забравяте нещо друго. Тази топлина им трябва и за тяхното размножаване.

— Може да се нарече така, но може да бъде и разчленяване. Какво стана в залива Чесапийк, когато ловците на стриди решиха, че ще се отърват от морските звезди, като ги насекат и хвърлят във водата?

— Господин командир, вие изпускате най-важното, така както е станало и с младия Крюгер, струва ми се. А то е, че народът на Дар Ланг Ан трябва да умре, за да се повтори отново. Помисляли ли сте така за нещата?

Настъпи дълго мълчание, преди командирът на кораба да отговори.

— Не, трябва да си призная, че не съм. Това наистина променя всичко. — Той се замисли отново. — Имате ли представа защо става така, или по-скоро как протича всичко това, защото за подобна планета то очевидно представлява еволюционно развитие?

— Да, имам представа. До нея стигнахме трудно, главно поради многобройните доказателства, че резките климатични промени са започнали едва от последните десетина милиона години насам; нишката ни даде един организъм, който живее на нашата планета.

— Какво! Кое земно същество би издържало тукашната промяна на условията?

— Никое, поне доколкото аз знам; нишката е по-друга. Един от нашите хора, Елърби, проведе експеримент с «топли» животни, получени по обичайния път. Той си бе поставил за цел да провери дали месоядните индивиди оставят достатъчно от своите жертви, за да могат те да се възпроизведат, а така също евентуално и да наблюдава регенерационния процес, за който ни бе разказал Дар, тъй като ние не знаехме дали той важи и за «топлите» форми на живот. Естествено Елърби направи всичко възможно, за да следи вида и броя на животните, и затова след известно време бе малко изненадан, когато откри същества, които не бе виждал дотогава. За щастие той не ги записа като пропуснати бройки, а провери внимателно всичко и откри, че при промяна на температурата и атмосферата е възможно да се появят нови животни, при това от почва, в която не е имало «родители».

— Какво значи всичко това?

— Това значи, че някои от «топлите» форми се появяват от някаква микроскопична спора, която живее в почвата по време на неблагоприятния сезон. Не сме сигурни дали същото не се отнася и за «студените», защото досега не сме намерили доказателства в подкрепа на това предположение.

— И какво последва от цялата работа?

— Елърби се усъмни в общата теория, че Дар Ланг Ан и онази морска звезда с огън в жилите са редуващи се поколения на един и същ вид. Обсъдихме въпроса на едно от редовните заседания; оказа се, че има и други доказателства в полза на неговата идея. Дан Льокло намери в един вид животни определен брой малки, леко сплеснати клъбца с костно съдържание; опитите показаха, че именно те са източникът на «топлото» поколение на този вид. Ако те бъдат отделени, преди животното да се изложи на топлината и азотния двуокис, не се появяват потомци, макар че плътта му реагира по познатия вече начин, но ако клъбцата бъдат подложени на изменените условия, появяват се зародишните образци на «топлата» форма.

— Не виждам какво означава всичко това.

— Изглежда то означава, че «топлите» и «студените» са напълно чужди една на друга форми на живот със самостоятелни пътища на развитие. Всяка от тях отделя спори или нещо подобно, които преживяват неподходящите условия. Естественото еволюционно развитие е придало на някои от тях способността да вграждат своите спори в телата на активни животни от другия вид, например по пътя на изяждането, както все още постъпват някои паразити на Земята.

— В такъв случай е трябвало да откриете семената или каквото и да представляват те, във всички обследвани същества. А вие сам казахте, че са били намерени само в едно от тях. Как ще го обясните?

— Точно тук ни помогна нишката от Земята. Може би знаете, че има някои видове вируси, които са естествени врагове на бактериите. Вирусът влиза в контакт с бактерията, прониква през клетъчната й стена и след малко стотина нови вируси напускат мъртвите останки на бактерията.

— Не го знаех, но не виждам нищо особено.

— Вярно е, поне дотук. Но понякога става така, че бактерията продължава да живее и след като вирусът е проникнал в нейното тяло, сякаш нищо не е станало.

— Напълно възможно. Всеки род си има известна имунна устойчивост.

— Остава съвсем малко. Бактерията изживява определеното й време и се дели по известния начин; нейните потомци правят същото в продължение на десет, двайсет, а понякога и сто поколения. И внезапно под действието на радиация, химически вещества, а понякога и без видима причина по-голямата част от потомците на първата бактерия загиват и от техните останки изскачат цели облаци вируси!

— Какво?

— Да, точно така става. Още в началото вирусът е заразил жертвата си по такъв начин, че неговият наследствен материал се дели заедно с бактерията във всичките й потомци. А на края някаква промяна в условията ги връща към обичайното размножение.

— Разбирам — рече бавно Бърк. — Вие считате, че в ядрата на всяка клетка на същество като Дар Ланг Ан са записани факторите, които при дадени условия ще дадат живот на онази морска звезда, така ли?

— Точно така. Връзката между тях представлява взаимоотношение между родител и дете толкова, колкото любимото домашно животно е дете на своя стопанин. Има съмнение, че хлоропластите се намират в същото отношение с растенията на Земята.

— В същност аз не виждам разликата.

— В известен смисъл може би тя определя отношението на «топлите» същества към народа на Дар.

— Възможно е. Но вие не ми казахте нищо, което да намали първоначалните ми опасения, освен факта, че и двете форми трябва да умрат, за да се появят отново. А добавихте нещо, което ме тревожи още повече.

— Какво е то?

— Времето, за което е протекла адаптацията към промените в климата. Ако вие имате право, тогава за по-малко от десет милиона години поне едната от тези раси е стигнала до степен на интелектуално развитие, която е напълно съпоставима с нашата. На Земята същото е станало сто пъти по-бавно, а може би и два пъти по сто. Тогава тези същества са измежду най-приспособимите форми на живот във вселената, а именно тук човекът винаги е имал предимство, поне досега.

— Доколкото разбирам, вие се страхувате, че ако сложат ръка на техническите постижения на хората, те ще населят галактиката и ще изместят човека, така ли?

— Честно казано, да.

— А къде мислите, че ще се установят?

— За бога, човече! Навсякъде, разбира се: Земята, Марс, Меркурий или който и да е от петдесетте свята, където можем да живеем самите ние, в допълнение към още толкова, където не можем! Ако засега не са в състояние да започнат, това скоро ще стане, а именно тяхната приспособимост ме безпокои най-много. Представяте ли си да влезем в конфликт с тях: как се убива същество, на което му растат нови ръце и крака на мястото на повредените? А какво ще кажете за реколтата от наследници, в случай че му хвърлите една бомба?

— Не знам, пък и не мисля, че има някакво значение.

— Защо да няма? — прозвуча почти прегракнал гласът на Бърк.

— Защото, ако Дар Ланг Ан може да живее на Земята и на много други места, а неговите колеги с огнена кръв имат нужда от по-висок температурен режим, както отбелязахте съвсем точно преди малко, никоя планета не предлага и двата диапазона на изменение на температурата. Ако дадена група от народа на Дар реши да се премести на Земята, как ще се хареса това на «горещите» им роднини, които пътуват с тях? Несъмнено Дар иска да има потомство, така както и всеки от нас; тогава как ще се почувствува той при мисълта, че заедно с него на Вега Две или на Меркурий се премества и морската звезда, в която преминава тялото му? Какво ще’ стане тогава с неговите деца? Не, не, господин командир? Разбирам ви, повечето от нас са решили, без да се позамислят, че Учителят при горещите извори е някакъв упорит в ограничеността си стар празноглавец и диктатор, чието мнение не струва дори колкото енергията, необходима да бъде предадено то; но ако се задълбочат малко повече, те ще доловят, че той е много по-проницателен, отколкото мнозина, които познавам!

Бърк поклати бавно глава, без да откъсва погледа си от биолога.

— Доктор Рихтер, отдавна мислих по този въпрос и предполагам, че имате право, когато казвате, че и оня Учител долу е сторил същото. Но вие ме разочаровахте малко, защото очевидно мисълта ви е спряла дотук.

— Какво искате да кажете?

— Вашите доводи са правилни, но само при условие, че двете раси са технически ограничени! Дар не би имал нищо против морската звезда, когато тя реши да пренесе за няколко години на друго място генетичните структури, от които ще се роди неговото поколение, стига да бъде сигурен, че тя отива на планета, подходяща за тази цел, или… че той самият ще успее да се пъхне в някой хладилник, за да постигне същото. Не забравяйте, че това същество ще има същото желание за потомство и ще трябва да помогне на расата на Дар, за да може да го задоволи. Ако местните жители на тази планета я напуснат с помощта на техническите познания, придобити от нас или постигнати по собствен път, те ще бъдат едни от най-активно сътрудничещите си групи в историята на разселването сред звездните облаци; тогава човекът ще трябва да мине на задно място, ако изобщо оживее.

— А на мен ми се струва, че ако това сътрудничество се осъществи, то ще бъде добър пример за всички нас. Но тези раси съвсем не са близко до подобно сътрудничество, поне засега.

— Това е вярно, но за да се запазят нашите интереси, те никога не трябва да го осъществят. Колкото и да ми е неприятно, подобно на вас и на младия Крюгер, боя се, че единственото разумно решение от наша страна е да попречим на Дар Ланг Ан да се върне при своите хора с познанията, придобити от нас. В противен случай ние им даваме галактиката.

— Наистина не ми е приятно да го направим. Как ще оправдаем подобна постъпка, след като самите ние го подтикнахме да научи колкото може повече?

— Не можем да я оправдаем — каза мрачно Бърк, — но трябва да го сторим. Сигурен съм, че ще се ненавиждам до края на живота си, но след като премислих всичко, реших да попреча на Дар Ланг Ан да види отново своя народ в името на човешката раса.

— Боя се, че имате право, макар и от това да не ми става по-леко.

— На мен също. Е, ще бъде по-почтено да му го кажем още сега. Ще свикам цялата група и ще дам на всички възможността да изложат свои фактически аргументи. Това е почти всичко, което мога да направя в името на почтеността.

— Младият Крюгер няма да изложи факти, но ще има възражения.

— Давам си сметка. На той не знае каква услуга му правя.

Биологът погледна рязко към възрастния офицер, но Бърк нямаше какво да добави.