Новолуние

Пет

Дънкан Макензи мрачно си проправяше път през Огнището. Хората моментално отстъпваха встрани, машините го пускаха да мине. Главният изпълнителен директор на Метали Макензи не си губеше времето с рутинни проверки за сигурност. Не и когато бе изпаднал в характерната си, бледа ярост. Гневът на Дънкан Макензи беше сив — като костюма и косата му. Като повърхността на луната. Есперанца се беше превърнала в твърда топка мътносиво олово.

Джейд Сун-Макензи го чакаше пред вратата на частния вагон на Робърт Макензи.

— Баща ти в момента е на кръвопочистване — каза тя. — Сам разбираш, че не може да го безпокоим сега.

— Искам да го видя.

Гласът на Дънкан беше толкова студен, колкото разтопеният метал над главата му беше горещ.

— В момента, съпругът ми претърпява деликатна и важна медицинска процедура — натърти Джейд.

Пръстите на Дънкан се впиха в гърлото ѝ. Главата на Джейд се удари силно във вратата зад нея. По бялата ѝ повърхност бавно плъзва голямо петно кръв.

— Имате нараняване на скалпа. Съществува и вероятност от травма — съобщи спътникът ѝ, Тонг Рен.

— Заведи ме при него!

— Мога да предоставя видео — каза Есперанца и излъчи по лещата на Дънкан ужасяващия образ на стареца, гледан отвисоко. В момента той лежеше в една диагностична кушетка, а около него се бяха струпали сестри — както човешки, така и машини. Множество тръбички и екрани пулсираха в червено.

— Това не е истинско. Може просто да сте заблудили Есперанца и да сте ѝ подали грешно видео. Напълно способни сте на такова нещо, мръсници такива.

— „Мръсници… такива“? — прошепна Джейд Сун.

Дънкан Макензи отпусна хватката си.

— Дъщеря ми е мъртва — каза той. — Мъртва е, разбираш ли?

— Дънкан, толкова много съжалявам. Това е ужасно. Просто ужасно. Глич в програмите ни.

— Екипът, който проучи мястото, откри точни разрези в костюма ѝ. Онзи бот е срязал сухожилията ѝ, за да не може да се движи. — Дънкан Макензи закри уста с длан, сякаш искаше да овладее ужаса си. Миг по-късно продължи:

— Открили са следи от бургия по визьора на каската ѝ. Много точен глич.

— Радиацията често води до грешки в системите, понеже влияе на чиповете. Както знаеш, проблемът е много разпространен.

— Не смей да ме обиждаш с такива глупости! — изрева Дънкан. — „Разпространен.“ „Разпространен“! Що за дума? Дъщеря ми беше убита. Баща ми ли даде заповедта?

— Робърт никога не би направил такова нещо. Как можеш изобщо да си помислиш, че твоят баща — моят о̀ко, моят съпруг — би заповядал убийството на собствената си внучка? Това е просто нелепо. Нелепо и отвратително. Прочетох доклада. Става дума за трагичен инцидент по вина на един робот. Бъди благодарен, че момчето е невредимо.

— А сега тези от Корта парадират с него непрекъснато, като че ли е топка с автографа на някой звезден играч от отборите по хандбал — сякаш не ни стигаше, че онзи идиот, Рафа Корта, се кълне наляво и надясно как щял да избие рода Макензи до крак. На ръба на война сме.

— Робърт никога не би си позволил действие, което да ощети компанията. Никога.

— Много свободно говориш от името на баща ми. Бих искал да чуя какво има да ми каже лично той. Пусни ме да вляза.

Джейд Сун направи крачка напред. Бе препречила пътя към вратата.

— Какво искаш да кажеш?

— Както каза и ти, Робърт никога не би наранил собствената си внучка.

— Това обвинение ли е?

— Защо не ме пускаш да видя баща си?

Дънкан Макензи хвана Джейд Сун за рамената, вдигна я и я хвърли с все сила срещу вратата. Тя се свлече долу. Чифт силни ръце хванаха Дънкан за рамената и го издърпаха от разтърсената жена, която едва си поемаше дъх. Когато се откъсна от тях и се обърна, за да види нападателите си, Дънкан видя четирима мъже, облечени в костюми — сиви и делови, също като неговия. Едри мъже, новополунчени. Пращяха от земни мускули.

— Махнете се — заповяда той.

Четиримата мъже не помръднаха. Хвърлиха погледи към Джейд.

— Това са личните ми остриета — каза тя. Все още трепереше на пода, пребледняла от удара.

— Откога? — нададе рев Дънкан. — И с чие позволение?

— С позволението на баща ти. Откакто престанах да се чувствам в безопасност в Огнището. Дънкан, според мен трябва да си отидеш.

Най-едрото острие — един масивен Маори с гънки мускули по тила — отпусна длан на рамото на Дънкан.

— Свали си мръсните лапи от мен! — плесна той ръката му, за да я свали от себе си.

Но мъжете бяха четирима, бяха силни и най-важното — не се подчиняваха на неговите заповеди. Вдигна ръце в знак на примирие. Охранителите отстъпиха назад. Дънкан изправи сакото си и провери ръкавелите си. Остриетата застанаха между него и доведената му майка.

— Ще се видя с баща ми. И ще наема собствен екип, който да установи какво точно се е случило.

С тези думи, той се обърна и пое обратно през лъчите светлина, които се отразяваха от огледалата на топилните пещи, засрамен и унижен. И все пак се обърна, за да изиграе последния си коз и да нанесе още един удар, макар и със закъснение:

— Аз съм главен изпълнителен директор на компанията. Не баща ми. Не вие, мръсници такива!

— Моите мръсници и твоите мръсници стоят рамо до рамо — провикна се Джейд Сун. — Воронцови са прости варвари, Асамоа са селяни, а Корта — гангстери, дошли направо от бедняшките квартали на Бразилия. Този свят е построен от рода Сун и рода Макензи. И именно те го притежават.

— Никога не сваля тази рокличка.

Хелен де Брага и Адриана Корта бяха застанали до перилата на балкона на осмия етаж, между каменните скули на Огун и Ошоси. Бузите на статуите бяха сухи — бяха изключили водопадите. Градинарите — както роботи, така и хора — изгребваха листата, от езерцата и потока.

— Всеки път, когато се изцапа, Елис ѝ принтира същата — каза Адриана.

Луна тичаше боса между локвичките по дъното на басейните, облечена в любимата си червена рокличка, пръскаше градинските ботове и скачаше от камъче на камъче. Беше си измислила сложна игра, в която трябваше да се приземи върху някои от тях на десния си крак, върху други — на левия, върху трети — да стъпи и с двата крака, а четвърти — да прескочи.

— Ти сигурно също си имала любима рокличка на нейната възраст.

— Клин — отговори Хелен де Брага. — Беше нашарен с черепи и кости. Бях на единайсет и си бях същинско малко пиратче. Майка ми просто не можеше да ме накара да облека друго, затова ми купи и втори чифт. Отказах да го нося, защото не беше същият. Но истината е, че не можех да ги различа.

— Луна си има мънички скривалища и кътчета из цялата Боа Виста — каза Адриана. Луна тъкмо изчезна в бамбуковата горичка. — Знам къде са повечето от тях — доста повече, отколкото Рафа знае. Но не всички. Не искам да узнавам за всички. Едно момиче трябва да си има тайни.

— Кога ще им кажеш?

— Мислех да го направя на рождения си ден, но ми се струва прекалено мрачно. Ще позная точния момент, когато настъпи. Първо трябва да приключа с Ирма Лоа. Да довърша изповедта си.

Устните на Хелен де Брага се свиха. Тя продължаваше да бъде съвестна католичка — редовно ходеше на седмична служба в Жоао де Деус; вярваше в светиите и повтаряше молитвите. Адриана знаеше, че тя не одобрява Умбанда и погледа на езическите божества, под който се изправяше всеки ден. Какво ли беше мнението ѝ за решението на Адриана да се изповяда пред жена, а не мъж-свещеник?

— Внимавай за Рафа — каза Адриана.

— Стига вече с тези приказки.

— На път съм да загубя острия си нюх и физическото си здраве. Вече го усещам. А Лукас се е прицелил в трона.

— Винаги е имал такива намерения.

— Заповядал е да наблюдават Рафа. Използва опита за покушение в негов ущърб. А и след това, което се случи с Рейчъл…

Хелен де Брага се прекръсти.

— Deus entre nós e do mal.13

— Рафа иска да проведе самостоятелно разследване.

— Няма начин.

Хелен де Брага и Адриана са от едно и също поколение — поколението на пионерите. Хелен беше заможна — счетоводителка, бивша жителка в град Опорто. Адриана пък се беше издигнала от бедността със собствени сили — инженерка от Рио де Жанейро. Адриана се беше отказала от клетвата никога да не се доверява на други, освен на бразилци. Свързваше ги нещо повече от националността и езика — и двете бяха жени. Около Хелен де Брага не се вдигаше шум, но тя ръководеше финансите на Корта Хелио от над четиридесет години. Беше също толкова член на семейството, колкото собствените деца на Адриана.

— Робсън е в безопасност — каза Хелен.

Винаги се беше отнасяла към децата на Адриана като към свое второ семейство. Собствените ѝ деца и внуци бяха разпилени в над дузина от сградите на Корта Хелио по цялата луна.

— Онзи проклет ника — каза Адриана. — Вече предявих искане за компенсации към Огнището.

— Ариел ще се погрижи за договора в съда.

— Тя е добро момиче — отбеляза Адриана. — Боя се за нея. Толкова е уязвима. Глупаво ли е от моя страна да ми се иска да е все при нас — с Хейтор и петдесетима души въоръжена охрана, които да я защитават от света? Но човек никога не спира да се тревожи, нали така? Съдът на Клавиус няма да я защити. Нито дори Павилионът на Белия заек.

— Кога се превърнахме в две старици, които си седят на балкона и се безпокоят за заговори и вендети? — попита Хелен де Брага.

Адриана Корта положи ръка на дланта на приятелката си.

В сърцето на бамбуковата горичка имаше тайно скривалище — едно специално място, в което се разнасяше тих шепот. Естествената пролука между стъблата беше разширена от любопитни крачета и ръчички и се беше превърнала във вълшебна, мъничка полянка. Това беше тайната стая на Луна. Камерите не снимаха тук, ботовете бяха прекалено големи, за да могат да я последват между стъблата, баща ѝ не подозираше за съществуването му, а беше почти сигурна, че и баба ѝ, Адриана, която знаеше всичко, не знаеше точно за това. Луна бе направила мястото свое с помощта на няколко панделки, които беше завързала за стъблата на бамбука, няколко принтирани от керамика фигурки на герои на Дисни, малко копчета и панделки от любимите ѝ дрехи, части от ботове и оплетени мрежички от жици. Клекна във вълшебния кръг и се заслуша в бамбука, който шумолеше и шепнеше над главата ѝ. Фелипе, главният градинар, ѝ беше обяснил, че Боа Виста е достатъчно просторна да образува собствени ветрове, макар и слаби. На Луна обаче не ѝ трябваха научни обяснения.

— Луна — прошепна тя и спътничката ѝ разпери криле. Те се разтвориха широко пред нея, после се затвориха отново и се превърнаха във фигурата на майка ѝ.

— Луна.

— Мамо. Здравей. Кога ще мога да те видя?

Лусика Асамоа отклони поглед от дъщеря си.

— Не е толкова лесно, анжиньо.

Разговаряше с Луна на португалски.

— Тук вече не е забавно.

— Зная, скъпа моя. Но разкажи ми сега — с какво се занимаваш тези дни?

— Ами — започна Луна Корта и вдигна пръстчета, за да започне да изброява на тях, — вчера мадриня Елис и аз си играхме на животни. Отидохме при принтера и започнахме да разглеждаме мрежата и да принтираме дрехи, с които приличахме на разни животни. Аз бях мравояд. Така се казва едно животно от другото място. Има голям, дълъг нос, който стига чак до земята. И дълга, пухкава опашка.

Сви едно пръстче, за да покаже, че е разказала за първото си превъплъщение.

— После бях една такава птица с голям… Как се казва онова, което имат на устата?

— Клюн. Те им служат за уста, корасао.

— Клюн, ама дълъг колкото ръката ми. В жълто и зелено.

— Мисля, че тези птици се казват „тукани“.

— Да — Луна сви още едно пръстче. — И една голяма котка на петна. Елис беше птица — като спътничката на тиа Ариел.

— Бейжафлор — подсказа Лусика.

— Да. Много ѝ хареса. Пита ме дали искам да бъда пеперуда, но аз вече си имам, затова ѝ казах, че тя може да е пеперуда. Мисля, че и това много ѝ хареса.

— Много забавно звучи.

— Дааа — проточи несигурно Луна. — Но… Все съм с мадриня Елис. Преди ме водеха да си играя с други деца в Жоао, но татко не ми дава вече. Не ми позволява да се видя с който и да е извън семейството.

— О, миличка. Така ще е само за малко.

— Нали каза, че и теб ще те няма само за малко.

— Да, така казах.

— Обеща ми.

— Ще се върна, обещавам.

— Може ли да дойда в Тве, за да ми покажеш истински животни, не само такива на картинка?

— Не е толкова лесно, обич моя.

— Имате ли мравояди? Много искам да видя мравояд.

— Не, Луна, нямаме.

— Ти можеш да ми направиш един. Много мъничък — като домашната фретка на Верити Макензи.

— Не мисля, че идеята е добра, Луна. Нали знаеш, че баба ти не иска животни в Боа Виста.

— Татко крещи много напоследък. Аз го чувам. От специалното ми скривалище. Крещи и се ядосва.

— Не е заради теб, Луна. Повярвай ми. Този път не е и заради мен — Лусика Асамоа се усмихна, но това само обърка Луна. Усмивката ѝ изчезна и на нейно място се появи изражение, сякаш думите горчат в устата на майка ѝ:

— Луна, твоята тай-о̀ко Рейчъл…

— Няма я вече.

— Какво?

— Отишла е в рая. Само че раят не съществува. Само забалийнците, които те грабват и те смилат на прах, и те дават на АКА, за да нахранят растенията с теб.

— Луна! Не се говори така.

— Хелен де Брага вярва в рая, но според мен, това е глупаво. Виждала съм забалийнците.

— Луна, Рейчъл…

— Мъртва, мъртва, мъртва, мъртва, мъртва. Знам. Затова му е толкова мъчно на татко. Затова вика и чупи разни неща.

— Чупи разни неща?

— Всичко наоколо. След това принтира нови и чупи и тях. Добре ли си, мамо?

— Ще говоря с Рафа… с татко ти.

— Значи ще се върнеш?

— О, Луна, ще ми се да можех.

— Кога ще те видя, тогава?

— В края на месеца ще празнуваме рождения ден на во Адриана — обясни Лусика.

Личицето на Луна светна като луната.

— О, да!

— Тогава ще дойда. Обещавам. И ще се видим, Луна. Обичам те.

Лусика Асамоа изпрати на дъщеря си въздушна целувка. Луна се наведе напред и докосна с устни виртуалния образ на майка си.

— Чао, мамо.

Лусика Асамоа отново се превърна в пеперуда. Спътничката се върна на отреденото си място над лявото рамо на Луна Корта. Докато се промъкваше ловко по кривата си пътечка между стъблата, Луна усети някаква промяна във въздуха, някаква нова влажност и дочу шум. Градинарите бяха привършили задачите си и бяха пуснали потоците и водопадите отново. Водата капеше, течеше, извираше и плискаше навсякъде. От очите и устните на оришите пак потекоха струи. Цялата Боа Виста се изпълни с жизнерадостното бълбукане на игривите водни поточета.

Топката описа дъга. Движеше се бързо и красиво от ляво надясно — от височината на ръката, която я хвърли, през върха на параболата, и до долу — в левия ъгъл на голлинията. Вратарят така и не помръдна. Топката се удари в мрежата миг преди юмрукът на Рафа да се стовари върху плота пред него.

Елегантността на Лунната лига по хандбал и онова, което правеше този спорт толкова красив на луната — при положение, че на Земята беше просто странна приумица — беше начинът, по който се влияеше от гравитацията. Понякога се движеше срещу нея; понякога тя му помагаше. Размерите на мрежата, игрището и различните му участъци компенсираха предимствата, които лунната гравитация даваше на играчите, но тя все пак им позволяваше да изпълняват невероятните, зрелищни номера с топката, които караха зрителите да възкликват от възхита пред уменията на шампионите.

— Трябва да спреш топката — засмя се Рафа.

Робсън намусено я извади от мрежата. Нима беше възможно един баща да се радва чак толкова много на победата над собствените си деца? Как можеше да злорадства така?

— Хайде.

Той изтича пъргаво към своята зона на игрището. Краката му сякаш не докосваха земята. Игрището за хандбал в Боа Виста беше построено специално за негово удоволствие и беше любимото му място. Повърхността му спомагаше за идеален отскок. Звуковата система беше инсталирана от същия инженер, който беше построил музикалната стая на Лукас, въпреки че тукашната акустика беше по-скоро предназначена да подчертава оглушителните аплодисменти и окуражаващите напявания на феновете, а не деликатните тонове на старата боса нова. Имаше и скрити зрителски скамейки, от които лично поканените гости можеха да наблюдават мачовете между Рафа и съперниците му от ЛХЛ. Беше най-съвършеното игрище на цялата луна — а Робсън не можеше да подава, не можеше да хваща, не можеше да бяга, не можеше да отбелязва точки. Не можеше да направи нищо. Рафа пресрещна момчето, докато то дриблираше, и го накара да отскочи назад. Секунда по-късно пак вадеше топката от мрежата.

— Ония Макензи на нищо ли не са те научили?

Охранителите на семейство Корта бяха взели Робсън и го бяха отвели право в медицинския център на Боа Виста. Бягството му от Огнището не му беше нанесло физически контузии, но ИИ-тата, които отговаряха за психологическата му оценка, забелязаха неохотата му да говори и натрапливото му желание да показва фокуса си с карти на всеки, който му обърне някакво внимание. Бяха препоръчали удължен курс посттравматична терапия. Терапевтичните методи на Рафа Корта, обаче, включваха повече потене.

— Не те ли научиха как да избягваш и да се промъкваш покрай другите играчи?

Робсън хвърли топката на баща си. В движенията му се забелязваше яд, но не и истинско умение. Рафа я улови с лекота във въздуха и я запрати обратно към него. Момчето се опита да се отдръпне, но топката го удари по бедрото със звучен плясък.

— Спри вече! — каза то.

— Та на какво те научиха?

Робсън му обърна гръб и пусна топката на пода. Рафа я вдигна и я хвърли право в него с всичка сила, въпреки че беше застанал наблизо. Игралните екипи за хандбал бяха прилепнали и тънки, и плясъкът на топката по задника му отекна високо и болезнено. Робсън се обърна. Лицето му беше като вкаменено от ярост. Рафа изчака топката да отскочи и я улови пак. Робсън се хвърли към нея с намерението да я избие от ръцете на баща си, но преди да стигне до нея, тя вече беше изчезнала: Робсън започна да дриблира бързо, след това се обърна и отново я взе в ръка. После я удари силно в пода. Звукът отекна в игрището като гръм, а топката полетя право към лицето на Робсън и го накара да отскочи назад.

— Страх те е от топката, така ли? — попита Рафа, а топката отново се озова в ръката му.

Робсън отново се хвърли напред, а баща му отново избегна атаката с лекота и подкара топката в лек дрибъл около момчето. Робсън се обърна след него, но не беше достатъчно бърз, за да проследи топката. Главата му се завъртя бързо на едната страна, после — на другата. Бум! Обърна се по посока на звука, а отскочилата от пода топка се заби право в стомаха му.

— Ако сега те е страх от топката, никога няма да спре да те е страх — подразни го Рафа.

— Спри вече! — извика Робсън.

Рафа спря.

— Ядосан си. Хубаво.

Топката отново полетя във въздуха, отскочи от земята, мина от една в друга длан. Туп, туп, туп. Изстрел. Силата на удара от тежката топка накара Робсън да извика. Миг по-късно, момчето изкрещя с пълно гърло и се нахвърли върху баща си. Рафа беше едър, но бърз и подвижен, и успя да избегне нападението на сина си без усилие. Подигравателната лекота, с която надминаваше Робсън във всичко, подхранваше гнева на момчето още повече.

— Гневът е хубаво нещо, Робо.

— Не ме наричай така.

— Защо не, Робо?

Дрибъл, изстрел, удар. Хващане, ново удряне — винаги на сантиметър пред протегнатите пръсти на Робсън.

— Така ме наричаха те.

— Зная. Робо.

— Млъкни, млъкни, млъкни, млъкни!

— Накарай ме, Робо. Ако успееш да ми вземеш топката, ще млъкна.

Робсън се преви под силата на нов удар — топката се заби в стомаха му от упор.

— Майка ти е мъртва, Робсън. Убиха я. Не ти ли се иска да им направиш нещо, когато си помислиш за това?

— Махай се. Остави ме на мира.

— Не мога, Робсън. Ти си част от семейство Корта. Майка ти. Моето о̀ко.

— Ти я мразеше.

— Тя ти беше майка.

— Млъкни!

— Какво искаш да им направиш?

— Искам ти да престанеш!

— Ще престана, Робсън. Обещавам. Но трябва да ми отговориш: какво искаш да направиш?

Робсън се изправи съвършено неподвижно в средата на игрището. Ръцете му бяха отпуснати встрани, на около педя от тялото му.

— Ти очакваш да отговоря, че искам да ги убия.

Топката го халоса в гърба. Робсън се залюля, но не помръдна.

— Искаш да кажа, че ще им отмъстя за мама, независимо колко време ми отнеме.

Удар в корема. Момчето трепна, но не падна.

— Искаш да се закълна, че ще се посветя на вендетата срещу тях.

Корема, бедрото, рамото.

— А когато аз им отмъстя, те ще ми отвърнат. После пак аз, после пак те. И никога няма да се свърши.

Корем. Корем. Лице. Лице. Лице.

— Никога няма да се свърши, татко! — извика Робсън и замахна с юмрук. Удари малката, твърда топка с широк замах, достатъчно силен, че да я отклони. Само след миг, тя отново беше в ръката на Рафа.

— Питаш на какво ме научиха в Огнището — продължи Робсън. — Какво научих от Хадли.

Рафа така и не успя да види какво точно прави Робсън, но само с едно светкавично, ловко движение, момчето се озова точно до баща си и грабна топката от ръката му.

— Научиха ме как да отнемам оръжието на противника си и да го използвам срещу него.

Робсън метна топката по продължението на игрището и излезе, съпроводен от затихващия звук на отскоците ѝ.

Туп. Туп. Туп.

Мухата-шпионин наблюдаваше заседателната зала на Корта Хелио от вътрешността на дясното око на Оксала, където се беше спотаила.

Пред очите на Лукас Корта се носеше изображение на Морето на драконите. Сократ и Йеманджа показваха същите карти на Рафа и Адриана Корта.

— Все още неексплоатирани минни залежи в Морето на драконите.

Токиньо увеличи изображението и обгради въпросните участъци с кръгове.

— Двадесет хиляди квадратни километра от реголита на морската повърхност.

Лукас протегна пръст и докосна несъществуващата в действителност карта. Датата от селенологичните изследвания изплуваха над сивия прах. Рафа само им хвърли един небрежен поглед, но Лукас видя как очите на майка му се присвиват съсредоточено.

— Позволих си да приготвя анализ на евентуалните приходи и разходи. Корта Хелио ще започне да си възвръща инвестициите в третото тримесечие след узаконяването на правото ни да добиваме ресурси от парцела. Можем да преместим там рафинерията, която в момента се намира в Кондорсет. Ресурсите там са изчерпани на 80%; пълно е с оборудване, което не използваме. В рамките на две години ще успеем да повишим годишния си добив на хелий-3 до количество на обща стойност половин милиард долара. Според прогнозите ни, ще можем да експлоатираме залежите на това море в продължение на десет години.

— Доста подробен доклад — отбеляза Рафа.

В гласа и изражението на лицето му се долавяше горчивина. С помощта на малката муха Лукас беше узнал за изблиците на гняв и потрошените мебели. Както и за бодигарда, който съпровождаше брат му навсякъде — дори на територията на Боа Виста. Забелязал беше колебливото изражение, което се изписваше на личицето на Луна, когато баща ѝ я вземеше на ръце, за да я подхвърли във въздуха. Златният, добродушен Рафа се превръщаше в тъмно чудовище, което изпадаше в неочаквани пристъпи на ярост посред тържествата и приемите. Караше се на безполезния мениджър на отбора си по хандбал, на безполезните треньори и на безполезните играчи. Лукас оценяваше иронията на положението: мъжът, който не казваше и една добра дума за жена си приживе, бе изпаднал в покруса и ярост при новината за нейната смърт. Новинарските канали съобщиха, че смъртта на Рейчъл Макензи е била причинена от фатална повреда в устройството за херметизация на камерата, в която се е намирала. Деликатна лъжа. Новинарите не предаваха истинските новини. Журналистите, които дръзваха да се изправят срещу Петте Дракона, биваха на свой ред споходени от фатални повреди в някое устройство за херметизация. Нека публикуват снимки на усмивките и роклите им; нека отразяват последните новини около личния им живот, красивите им деца, браковете и изневерите им. И нека не дърпат Драконите за опашката.

— Кога?

— На дванайсет ЗМТ от Муку.

— Не е дълго — отбеляза Рафа.

— Достатъчно дълго е — каза Лукас.

— Сигурен ли е източникът на информацията ти? — попита Адриана.

Лукас видя как очите ѝ се стрелкат по виртуалната ѝ лунна карта. Тя беше прекарала повече време на повърхността от всеки друг член на семейството, дори Карлиньос. Може и да не беше слагала шлем от десет години, но истинските лунонавти си оставаха такива завинаги. Знаеше, че в момента обмисля условията на терена, пластовете прах, логистиката, електрическото влияние на луната върху магнитната опашка на Земята, вероятността от магнитни бури.

— Идва от Ариел. Някой от Павилиона на Белия заек ѝ е подсказал.

— Ама че подсказване — обади се Рафа.

Лукас забеляза възобновената енергия в гласа му и интереса в очите му. Видя как мускулите му се стягат и как се изправя от неприсъщата за него отпусната стойка, която беше заел. Кожата му сякаш отново сияеше с предишната си златиста светлина. Беше време за мач. Отборите излизаха на игрището, а тълпата надаваше възторжени викове. Но все още беше настроен подозрително.

— Трябва да действаме веднага.

— Деликатност — каза Адриана и опря върховете на пръстите си един в друг като стените на някоя костена катедрала. Лукас познаваше този жест добре. Тя размишляваше.

— Ако избързаме, ще издадем Ариел и ще прекарам остатъка от живота си в Съда на Клавиус, където ще заведат процес срещу мен по обвинения в незаконно присвояване на територии. Ако закъснеем…

Законът, който определяше правата за добив на ресурси, беше примитивен: законът на стоманата, който беше властвал и по време на треската за злато, оформила облика на тогавашната Северна Америка. Онзи, който успееше да разположи хората си в четирите ъгъла на новооткритата територия, разполагаше с четиридесет и осем часа да подаде иск и да плати таксата за узаконяването на правото за добив на ресурси в КЛН. Състезание с прости правила. Лукас беше наблюдавал как Рафа крещи несвързано, почти изпаднал в транс, докато наблюдаваше мачовете на отбора си и „Мокос“. Тръпката беше същата. Именно това обичаше той: движението. Енергията. Откритото съревнование.

— С какви активи разполагаме?

Лукас нареди на Токиньо да освети машините за добив, разположени около четириъгълника на новия парцел. Оранжевите икони просветваха на различно разстояние от северозападния, североизточния и югоизточния ъгъл. Югозападната част обаче беше тъмна.

— Вече съм пуснал в движение машините от североизток, в Морето на кризите. Трудно ще накараме преместването им да изглежда като рутинно пренасочване на лунонавтите или пък редовен ремонт и поддръжка.

Лукас беше джонму: заповедите за преместване на активите не бяха в неговите пълномощия. В очите на Рафа блеснаха гневни искрици, но той ги овладя. Премина изпитанието.

— Безпокоят ме най-вече превозните средства.

Токиньо увеличи изображението.

— Не разполагаме с нищо, което да може да стигне дотам за по-малко от тридесет часа — обобщи Рафа, след като прочете информацията за разпределението на оборудването.

— Нищо, което да се движи по повърхността — подсказа Лукас.

Рафа долови намека.

— Ще говоря с Ник Воронцов — каза той.

После кимна на майка си и се отправи към вратата: имаше много решения за взимане и много работа за вършене.

— Едно обаждане би могло да ни спести часове — каза Лукас.

— Затова съм хведжанг, братко. Бизнесът е игра на връзки и взаимоотношения.

Лукас наведе глава. Беше време за кратко примирие. Нека майка му види, че момчетата ѝ работят мирно и сговорно.

— Разчитаме на теб, Рафа — каза Адриана.

Лицето ѝ беше озарено от вътрешна енергия, а погледът ѝ — ясен и бистър. От рамената ѝ сякаш бяха паднали години. Пред Лукас стоеше онази Адриана Корта, която си спомняше от детството си: строителката на една империя, родоначалничката на една династия; фигурата, която се извисяваше на прага на детската му стая. Чу шепота на мадриня Амалия: „Кажи «лека нощ» на майка си, Лукас.“ Усети миризмата на парфюма, която долавяше, когато тя се навеждаше над креватчето му. Още използваше същия аромат. Хората оставаха верни на парфюма си повече, отколкото на което и да е украшение.

— Няма да ви разочаровам, майчице — отговори ѝ той, като използва най-нежното от всички обръщения.

Мухата-шпионин незабелязано полетя от кътчето, в което се беше скрила, и пое след Рафа.

Струята електриковосиня боя удари Лукасиньо право в корема. Сините петна се смесиха с червеното, лилавото, зеленото и жълтото. Почти не е останало местенце по голото му тяло, което да не е покрито с боя. Приличаше на Арлекино — клоун на цветовете, весел и ухилен, като че ли се е надрусал с халюциногени.

— Еха — възкликна той, когато халюциногените започнаха да действат.

Завъртя се и изстреля една бомбичка боя с пистолета си, а светът около него избухна като взрив от милиони пеперуди. Завъртя се на място, усмихнат до уши, и разгледа торнадото от въображаеми крила, в средата на което беше застанал.

Играта се казваше „Ловът“ и се играеше навсякъде из земеделските градини на Мадина, където тичаха голи младежи с пистолети в ръка и от време на време изстрелваха напосоки по някой цветен залп от халюциногени.

Пеперудите разтвориха криле и сякаш образуваха плътна стена заедно. Действителността се завърна пред погледа на Лукасиньо, който залегна под листата на една висока бананова палма. Изгнилата зеленина се превръщаше в мазна каша под голите му крака. Той се промъкна напред с насочен пред себе си пистолет и очи, все още разширени и леко разфокусирани от синия наркотик. Беше се разтрошил на безброй диамантени кристалчета; беше летял нагоре покрай стените на един безкраен небостъргач; беше видял как целият свят около него бавно полилавя; беше прекарал сякаш цяла вечност не като себе си, а като палеца на левия си крак; беше преследвал и преследван през извисяващите се наоколо цилиндри, през които прозираха лъчи светлина; другите играчи го бяха обстрелвали отвисоко, скрити сред листата на ямсовете и храстите леща.

Листата прошумоляха: имаше някой. Дулото на един от пистолетите се опря в бузата му, но Лукасиньо бързо се сниши между храстите и избяга към една малка, влажна полянка, която ухаеше силно на живи и гниещи растения — гнездо, скрито сред листака.

Нещо го докосна по тила.

— Бам — каза един женски глас.

Лукасиньо зачака жилването на боята, която щеше да го пренесе в поредния нов свят. Беше дошъл на партито, понеже то се състоеше в Тве, и можеше да присъства и Абена Асамоа. Този тип ловни игри не бяха от любимите ѝ. Но беше забавно да преследваш и да бъдеш преследван, да се губиш от време на време и, може би, даже да се изплашиш малко; да изпреварваш другите играчи, за да ги улучиш пръв; да се скриеш някъде далеч, така че да не разберат откъде ги обстрелваш; и, не на последно място — да бъдеш улучен и самият ти. Когато усеща пистолета, опрян в тила си, Лукасиньо намира чувството еротично. Изцяло зависеше от милостта на това момиче. Безпомощността беше възбуждаща.

Чу щракването на спусъка. Не последва нищо.

— По дяволите — каза момичето. — Нямам повече.

Лукасиньо залегна, превъртя се и се изправи с пистолет, насочен право към него.

— Не, не, не, не! — извика то и вдигна ръце в знак, че се предава. Беше Я Афуом Асамоа — абусуа-сестра на Абена и Коджо. От леопардовата абусуа. От опитите да проумее роднинските връзки в АКА го заболяваше главата. На кожата ѝ личаха пет цветни петна — от дясната страна на кръста, на лявото коляно, на лявата гърда, на лявото бедро и от дясната страна на главата. Лукасиньо дръпна спусъка. Нищо.

— Нямам повече — каза и той.

Същият зов отекна по цялото продължение на фермата, надолу от високите тераси и удобните за прицел места сред соларните панели. „Нямам повече.“ „Нямам повече.“ От далечината, по продължението на тунелите, които свързваха тръбите на земеделските градини: „Нямам повече.“ „Нямам повече.“

— Извади късмет — каза Лукасиньо.

— Какво имаш предвид? — попита Я Афуом. — Бях те притиснала в ъгъла.

Огледа го от горе до долу.

— Целия си оплескан, човече. Имаш нужда от баня. Хайде. Това е най-хубавата част. Не те е страх от риби, нали?

— Защо?

— Има много в езерата. И жаби, и патици. Някои хора доста се паникьосват, ако ги докосне живо същество, което не е човек.

— Мисля, че играта е глупаво измислена — заяви Лукасиньо. — Колкото повече те уцелват, толкова по-лесно е да те уцелят.

— Което е глупаво, само ако играеш, за да я спечелиш — отговори Я Афуом.

На една от терасите беше устроен бар. Изобилстваше от питиета и електронни цигари, но в мозъка на Лукасиньо вече бушуваха толкова много химически вещества, че никак не беше в настроение за още. Басейните вече бяха пълни. Гласовете и плискането на водата отекваха нагоре по тръбата на фермата. Рибите хапеха ли? Смучеха ли? Можеха ли да пропълзят в дупката на оная ти работа? Леко халюциногенната боя се разтвори във водата и се разнесе около него — ореоли от червено, жълто, зелено и синьо. Какво щеше да стане с рибите, които плуваха наоколо? А щеше ли да се отрази на хората, които после ще ги изядат? Не можеше да си представи как ще изяде нещо, което е плувало в един и същи басейн с него. Нито пък можеше да си представи да изяде нещо, което има очи.

— Ехоу! — повика го Я Афуом и цопна до него. Ту бедрата им се докоснаха, ту — задниците. Краката им се преплитаха. Коремите се отъркваха един в друг, а пръстите шареха наоколо.

— Риба ли беше това?

Я Афуом се изкикоти и Лукасиньо установи, че едната ѝ гърда се опира в пръстите му, а ръцете ѝ са го прегърнали през задника. Дланите му зашариха по-близо около тялото ѝ в топлата като кръв вода — търсеха неизследвани кътчета и скрити тайни.

— Ама че си!

Тя имаше най-хубавия задник, който беше виждал, откакто спа с Григори Воронцов. В следващия момент той вече се беше надървил и двамата се гледаха в очите, опрели чела едно в друго, а тя му се смееше, понеже всички голи мъже изглеждат нелепо.

— А пък бях чувал, че момичетата от рода Асамоа са любезни и срамежливи — подразни я Лукасиньо.

— Кой ти е казал такова нещо? — попита Я Афуом и го притегли към себе си.

Абена. Беше мярнал силуета ѝ сред листата на доматите. Тръгваше си от бара и се беше запътила към тунела за сервизните машини.

— Хей! Хей! Абена! Почакай!

Лукасиньо се измъкна от басейна с плясък. Абена се обърна към него и се намръщи леко.

— Абена!

Лукасиньо закрачи към нея — от тялото му се стичаше вода, а полуеректиралият му пенис се люшкаше болезнено. Абена вдигна вежда.

— Здравей, Лука.

— Здрасти, Абена.

Я Афуом се промъкна до Лукасиньо и обви ръка около него.

— От кога? — попита Абена, а Я се усмихна и се притисна още по-близо към Лукасиньо.

— Приятно изкарване, Лука — заяви Абена, обърна се и се отправи към вратата.

— Абена! — извика след нея Лукасиньо, но тя вече беше изчезнала. Я Афуом — също.

— Абена! Я! Какво става?

Абусуа-сестрите играеха някаква игра. Въздухът вече беше захладнял, ерекцията му беше спаднала напълно, а заради наркотичния махмурлук след халюциногените бе започнал да трепери и да изпада в параноично състояние. Настроението на партито се беше развалило. Лукасиньо намери дрехите си и помоли един от приятелите си да му вземе билет, за да се върне обратно в Меридиан, а когато пристигна, завари там Коджо и новия му палец. Можеше да остане и тази вечер, но тя щеше да му бъде последна. Бе останал без покрив, без секс и без Абена.

Уегнър пристигна в Меридиан със закъснение. Теофил беше малък град с население от около хиляда души, разположен на северната граница на огромната пустош, наречена Залив на неравността, където имаше само машини. Железопътната линия, която водеше до главната, бе прокарана преди три години — триста километра еднорелсов път. По нея минаваха таксита четири пъти дневно, които стигаха до спирката при Хипатия, на която можеше да се прехвърли на някой от другите влакове. Един микрометеоритен дъжд бе извадил от строя сигналното оборудване на Торичели, поради което на Уегнър му се беше наложило да чака — да крачи, да се чеше по сухата кожа, да пие чаша след чаша студен чай и да вие наум в продължение на шест часа, преди ремонтните ботове да успеят да монтират нов модул. Автомотрисата беше претъпкана. Нямаше места за седене; трябваше да стоят прави по време на многочасовото пътуване.

„Не се ли променям пред очите ти?“, помисли си Уегнър. „Не започвам ли да мириша по-различно, не съвсем като човек?“ Открай време вярваше, че е така.

Поради метеоритния дъжд при Торичели се бе наложило да се отменят всички планове за пътуване, които включваха по-голямата част от западната полусфера. Когато Уегнър стигна до гара Хипатия — която представляваше просто точката на пресичане на четири линии от южните морета и централната линия по Морето на спокойствието с Първа Екваториална — платформите бяха претъпкани с пътници, работници, които бързаха за смяната си и баби и дядовци, които отиваха на гости при децата и внуците си. Наоколо тичаха и пищяха цели сюрии деца; някои от тях хленчеха заради дългото чакане. Гласовете им дразнеха допълнително вече изнервения Уегнър. Спътникът му беше успял да му запази място за обикновения влак по линия 37, който щеше да потегли след три часа. Успя да си намери едно тъмно, уединено кътче далеч от многобройните семейства и купчините захвърлени чаши и кутии от китайски спагети. Седна, облегна се на един стълб, придърпа колене към тялото си, облегна глава на тях и сложи на спътника си нов аватар. Адио, Сомбра, и ола, доктор Луц14. Стълбовете трепереха, а дългите коридори звъняха всеки път, когато бързите влакове префучаваха над него. Обаждания, съобщения и снимки от Меридиан. „Къде си“, „Трябваш ни“, „Започваме!“. „Проблеми с влака“, беше отговорил. „Липсваш ми, вълче.“ От Аналийс — нищо. Правилата ѝ бяха известни. Животът си имаше както светла, така и тъмна половина.

Доктор Луц не успя да запази за Уегнър място до прозореца, както правеше обикновено, затова този път нямаше да може да прекара пътуването в съзерцание на надвисналата над него Земя. Това обаче беше хубаво: имаше работа за вършене. Трябваше да измисли стратегия. Не можеше да уговори среща, защото и най-беглият намек за присъствието на семейство Корта щеше да накара Елиза Страчи да изчезне като дим. Щеше да я примами с обещание за голям хонорар, но трябваше да направи предложението си както правдоподобно, така и неустоимо. Тя щеше да проучи положението. Фирми, в които имаше други, по-малки фирми; матрьошки и лабиринти от холдинги. Типично устройство като за лунна корпорация. Не биваше да бъде прекалено сложно, обаче — това също би събудило подозренията ѝ. Щеше да му е необходим и нов спътник, фалшиви следи, които уж е оставял в социалните сайтове, и история в мрежата. ИИ-тата на Корта Хелио можеха да му ги осигурят, но дори на тях щеше да им отнеме време. Беше трудно да си върши работата прилежно, докато усещаше Земята над себе си — неумолимата Земя, която му влияеше, променяше го и го правеше все по-неспокоен с всеки изминат километър. Почти му прилошаваше от вълнение — чувството напомняше на първите дни от някое влюбване или на еуфорията, която обземаше човек, точно преди да се напие, или наркотиците, които взимаха в клубовете, като световъртеж; но всички тези сравнения бяха прекалено бледи. В никой от езиците на луната не съществуваше дума, която да опише точно промяната, която настъпваше в него, когато Земята беше пълна.

Едва се удържа да не побегне от гарата. Когато залитна и падна през вратата на Леговището, вече бяха настъпили малките часове на нощта. Амал го очакваше.

— Уегнър.

Амал се бе отдал напълно на културата на двойствената си същност — много повече от Уегнър. Беше започнал да говори за себе си в среден род, както правеха Алтерните. „Защо трябва да изразяваме пол с местоименията, които използваме?“, питаше то.

Амал прегърна Уегнър силно, захапа го за долната устна и стисна достатъчно силно, че да му причини болка и да затвърди положението си като по-силната страна. То беше водач на глутницата. След това го целуна истински.

— Гладен ли си? Искаш ли нещо за ядене?

Външният вид на Уегнър изразяваше изтощението му по-красноречиво от всякакви думи. Дните, в които се променяше, изчерпваха човешките му сили.

— Е, хайде. Хосе и Ейджи също ще пристигнат скоро.

Уегнър отиде в съблекалнята и свали дрехите си. После се изкъпа. Върна се с леки стъпки в спалнята. Ямата за спане вече беше пълна. Спусна се вътре и усети гальовното докосване на тапицерията, направена от пухкава фалшива козина. Телата около него ръмжаха и се обръщаха насън. Уегнър се плъзна между тях и се сви на кълбо като дете. Топлата кожа на съседите му се притискаше плътно към него. Дишането му се успокои и влезе в ритъма на останалите. Спътниците се носеха над преплетените тела — ангели, които закриляха невинните младенци. Глутницата отново се беше събрала в едно.

Планетоходът представляваше най-чистата форма на практичност без излишни удобства: проста метална конструкция, отворена към вакуума, с два реда от по три седалки, обърнати една срещу друга, аварийна система за снабдяване с въздух, двигател, суспензия, ИИ за управление и четири огромни колела, между които виси пътническото купе. Страхотно бърза машина. Натъпкана до останалите лунонавти, Марина се блъскаше от време на време в дръжките, монтирани отстрани, докато планетоходът прекосяваше браздите на пътя и прескачаше ръбовете на кратерите, по които минаваха. Опита се да определи скоростта, с която се движеха, но близкият хоризонт и липсата на опит с мащабите на лунните естествени обекти ѝ пречеха да се ориентира. Пътуването беше скоростно. И скучно. Степени на скука: високото, синьо око на Земята; ниските, сиви хълмове на луната; празния блясък на визьора на шлема срещу нея. Познатият надпис с името му гласеше „Пауло Рибейро“. Хети включи вградените в костюма игри. Марина изигра дванадесет игри „Топ Топчета“, изгледа един епизод на „Сърца и черепи“ (който се оказа доста интересен, понеже беше дошло време за развръзката на сезона) и си пусна последното видеосъобщение, което беше получила от дома. Майка ѝ ѝ махаше от инвалидния си стол, седнала на предната им веранда. Ръцете ѝ бяха слаби и покрити с бледи петна, а косата ѝ беше сива и суха като слама, но все пак се усмихваше. Ето ги и Кеси, племенничките ѝ, и Канаан — кучето им. А ето го и Скайлър — брат ѝ, който тъкмо се беше върнал от Индонезия. До него бяха застанали Нисрина, съпругата му, и племенниците и племенничката на Марина по негова линия. Около тях се сипеше сив дъжд, преливаше от препълнената канавка на верандата и се изсипваше като водопад — беше толкова шумно, че трябваше да викат, за да се чува какво казват.

Скрита зад безизразната маска на визьора си, Марина се разплака. Шлемът изсмука сълзите ѝ.

Някой я потупа по рамото. Марина настрои визьора си така, че отново да стане прозрачен, и видя, че Карлиньос се е навел над нея през тясната кабина на планетохода. Сочеше нещо над рамото ѝ. Коланите едва ѝ позволиха да се завърти достатъчно, за да може да зърне мината за първи път. Дългите, паякообразни рамена на екстракторите се издигаха нагоре на фона на близкия хоризонт. Мисията на екипа беше да извърши редовна инспекции на екстракторите в сградата „Спокойствие-Изток“ на фабриките на Корта Хелио. Миг по-късно планетоходът заби спирачки, като вдигна огромен облак прах, а закопчалките на коланите им изщракаха и се отвориха.

— Стой плътно до мен — нареди Карлиньос на Марина по личния ѝ комуникационен канал.

Тя скочи на набраздената от гуми повърхност на реголита. Пред нея вървяха лунонавтите. Бяха по лунному грозни — дългурести и със сериозни изражения. Движеха се на пръв поглед хаотично, и ѝ беше трудно да се ориентира сред тях. Трегерите бяха осеяни със сложни витла, решетки на сепаратори и транспортни колани. Скобите, на които се крепяха огледалата, следяха движението на слънцето и концентрираха енергията в соларните дестилатори, които извличаха хелий-3 от реголита. Имаше контейнери под формата на сфери, на всяка от които бе обозначено количеството, което се съхранява вътре. Основният износен продукт беше хелий-3, но разработените от Корта системи извличаха и водород, кислород и азот — основните горива на живота. Високоскоростни архимедови винтове изхвърляха отпадъчните материали в струи, които продължаваха нагоре под формата на дъги, високи около километър, преди да започнат да падат надолу като водопади от прах. Приличаха на обърнати наобратно фонтани. Светлината на Земята се отразяваше от фините частици прах и стъкло и образуваше лунни дъги. Марина се приближи към фронта на екстракторите. Десетте машини бяха разположени в линия, дълга пет километра, и се придвижваха напред на колела, три пъти по-високи от Марина. Близкият хоризонт отчасти скриваше екстракторите, които се намираха в двата края на фронта. Окачените на колела кофи изгребваха тонове реголит с едно завъртане около оста, и работеха в съвършено настроен синхрон: приличаха на глави, които кимат в такт. Марина си представи огромни кайджу, подобни на костенурки, на чиито гърбове имаше цели средновековни укрепления. Липсваше само Годзила, която да се вкопчи в схватка с някое от тях. Марина усещаше вибрациите на индустриалните машини през ботушите на костюма си, но не чуваше нищо. Всичко беше потънало в тишина. Вдигна поглед към подредените високо над тях огледала и струите отпадъци, които изригваха нагоре, после се обърна обратно към успоредните следи от гуми. Накрая се загледа далеч напред, към ръба на Рома Месие. Това беше новото ѝ работно място. Нейният нов свят.

— Марина.

Името ѝ. Някой я викаше по име. Облечената в ръкавица ръка на Карлиньос я хвана под лакътя и внимателно бутна ръката ѝ настрани от закопчалките на шлема ѝ. Шлема… Марина осъзна, че е била на път да го откопчае. Да свали шлема си насред Морето на спокойствието.

— Боже Господи — възкликна тя, вцепенена от мисълта за небрежната лекота, с която едва не се беше убила. — Съжалявам. Толкова много съжалявам. Просто…

— Забрави къде се намираш? — подсказа Карлиньос.

— Добре съм.

Но не беше. Беше извършила най-непростимия грях. Беше забравила къде се намира. Още на първия си ден на повърхността беше забравила обучението до последната дума. Тя започна да се задъхва. Бореше се да си поеме въздух. „Не се паникьосвай. Паниката ще те убие.“

— Искаш ли да се върнеш в планетохода? — попита Карлиньос.

— Не — отговори тя. — Ще се оправя.

Но визьорът ѝ бе толкова близо до лицето ѝ, че можеше да го усети с дъха си. Беше хваната като в капан, като под похлупак. Трябваше да се освободи. За да може да диша. Искаше да диша.

— Единствената причина, поради която няма да те накарам да се върнеш, е защото каза „ще“ — каза Карлиньос. — Не бързай.

Следеше жизнените ѝ показатели на хъда15 си — пулса, кръвната захар, газовете, дихателните функции.

— Искам да работя — каза Марина. — Дай ми да правя нещо, за да се разсея.

Непрозрачният визьор на Карлиньос остана неподвижен в продължение на няколко секунди. След това гласът му отново се разнесе в ухото ѝ:

— Започвай.

Луната се отнасяше почти толкова жестоко с роботите, колкото с човешката плът. Нефилтрираната радиация разяждаше чиповете на ИИ-тата. Светлината постепенно понижаваше качеството на пластмасата в съоръженията и постройките. Ежемесечната магнитна опашка — моментът, в който луната преминаваше през подобната на запетая следа, която магнитното поле на Земята оставяше след себе си — понякога причиняваше къси съединения в електрическите вериги и вдигаше кратки, но унищожителни прашни бури. Прахът беше най-голямото зло за екстракторния фронт на Спокойствие-Изток. Беше навсякъде. Абсолютно навсякъде. Покриваше опорните греди, рамената, стълбовете и стените на машините като козина. Марина прокара леко пръста си по една гафелна скоба. Пухкавият прах се разлюля като коса на вятъра под електростатичното влияние на костюма ѝ. Месец след месец, този прах абразираше, стържеше, хабеше и разрушаваше повърхностите. Работата на Марина беше да намагнитва екстракторите. Беше достатъчно проста задача, за да може да я върши дори новополунчен, и дори изглеждаше забавно. Слагаше таймер, който отброяваше времето до смяната на магнитния вектор, и тя се затичваше с огромни, леки крачки, за да се отдалечи на безопасно разстояние. След това полето се обръщаше и отблъскваше заредените прахови частици, които сякаш избухваха под формата на сребрист облак. Гледката беше красива и впечатляваща, почти като нарочно устроено зрелище. Умът на Марина все още правеше асоциации със земни, живи неща: представяше си едно измокрено от плуването в океана куче, което се отръсква от водата, или пък горска гъба, която се разпуква и изпуска облак от спори. Лунонавтите от екипа, който обработваше тези елементи, продължаваха да подменят системите от чипове и активаторите, без да обръщат внимание на праха, който се слягаше по костюмите им: задачата беше прекалено фина, за да я оставят на работните роботи. Пръстите на Марина проследиха подобните на йероглифи графити, изписани под праха: имена на любовници, отбори по хандбал, клетви и проклятия на всички езици и азбуки, които се срещаха на луната.

Буф. Зад Марина избухна още един мек взрив от прах. Трябваше да издава някакъв звук. Тишината някак си не беше на място. „Буф“, прошепна тя в шлема си. По личния ѝ канал се разнесе смях.

— Всички реагират така — каза Карлиньос.

Изпод праха се разкриха нови йероглифи. Цели поколения лунонавти бяха изписали имената, проклятията, боговете и любовниците си на голия метал с вакуумни писалки в десетина различни цвята. „По дяволите т’ва място.“ „Само Мокос.“

Тя мина за по едно „буф“ на всеки екстрактор. Човек постепенно хващаше цаката на лунната работа. Важно беше да останеш съсредоточен. Монотонният терен, близкият хоризонт, еднаквите екстрактори и хипнотизиращите, равни движения на греблата им лесно можеха да те хипнотизират и да приспят вниманието ти. Марина усети, че си спомня как Карлиньос бягаше онзи ден: пискюлите му, плитките, олиото, с което беше намазана голата му кожа. Разтърси глава и прогони тази мисъл. Втората опасност също идваше незабелязано. Не всички херметични костюми бяха еднакви. Космокостюмите не бяха същите като костюмите за гмуркане. Тук нямаше водно или въздушно съпротивление. Нещата се движеха бързо. Същата тази грешка беше смазала главата на Олег по време на обучението им. Маса, скорост, инерция. Съсредоточи се. Концентрирай се. Провери стойностите, които костюмът ти отчита. Вода, температура, въздух, радиация. Налягане, комуникационни канали, мрежа. Канали, синоптични прогнози. Луната имаше собствен климат и то — доста капризен. Магнитна опашка, слънчеви изригвания. Дузина неща, които трябваше да проверява всяка минута — без да изостава с работата си. Някои от колегите ѝ слушаха музика. Как успяваха? Когато стигна до петия реактор, Марина усети, че мускулите започват да я болят. Концентрирай се. Съсредоточи се.

Концентрацията ѝ беше толкова дълбока, а съсредоточаването — толкова усърдно, че не забеляза сигнала за тревога по общия комуникационен канал или как името над шлема на Пауло Рибейро проблесна в червено, а после — в бяло.

Рафа прокара ръце по подпората от полиран алуминий на площадката за кацане.

— Ама че красавица, Ник.

Транспортьорът „Орел“ на ВТО се извисяваше пред тях, окъпан в светлината на двадесет мощни прожектора. Допълнителните фенери на повдигача осветяваха корпуса, двигателите, струпаните една до друга сфери на резервоарите за гориво, рамената на манипулатора, вдлъбнатите навътре илюминатори и орела на носа на транспортьора — емблемата на рода Воронцов.

— Майната ти, Рафа Корта — отговори Николай Воронцов. — Не е красавица. Нищо на луната не е красиво. Ама че си шмекер.

Смехът му отекна като лавина.

Николай беше типичен представител на рода си — огромен мъж, почти толкова широк, колкото и висок. Имаше брада и дълга коса, сплетена на плитки. Очите му бяха сини като Земята, а гласът — дълбок и плътен. Това подчертаваше допълнително акцента му. Освен това, Ник Воронцов изобщо не се интересуваше от съвременната ретро мода: беше облечен в къси панталони с много джобове, работни ботуши и тениска, която се опъваше по огромните мускули на раменете му и падаше свободно около корема. Спътникът му беше същият като на всички членове на семейството му — двуглав орел, на чийто щит бе гравиран личният му герб. Беше Воронцов по професия.

— Нямам предвид как изглежда — отвърна Рафа, — а какво представлява.

— О, я върви на майната си вече — каза Ник.

„Орелът“ беше лунен кораб — транспортьор от една до друга точка на повърхността. Това беше най-скъпият вид пътуване на луната и горивото се използваше възможно най-пестеливо. Водородът и кислородът в кръглите резервоари бяха ценни вещества — гориво за живи същества, а не гориво за ракети. Да се използва за превоз беше също толкова безумно, колкото горенето на олио за добив на електричество на Земята. Луната разполагаше с много източници на евтина енергия и малко източници на ресурси. Хората и стоките пътуваха с влакове, планетоходи, пригодени към лунната повърхност автобуси, орбитални прихващачи, БАЛТРАН — макар и все по-рядко — и собствената си енергия, впрегната в крака, колела или криле.

ВТО обаче поддържаше флотилия от десет транспортьора, разпръснати широко в различни точки по повърхността на цялата луна. Използваха ги за спешни случаи — като линейки, превоз на евакуационни екипи или спасителни мисии. Нямаше място на планетата, до което да не могат да достигнат в рамките на половин час. Ник Воронцов бе главнокомандващ на флотилията и от време на време участваше в пилотирането и инженерската работа. Обожаваше грозните си лунни кораби. Бяха му по-скъпи от собствените му деца.

— Значи си дошъл дотук чак от Джон на Господа, за да се лигавиш пред моите красавици и да ми обясняваш колко са хубави? — попита той Рафа.

Използваше не оригиналното име на Жоао де Деус, а превода му на глобо, понеже обичаше да преувеличава колко труден за произнасяне бил португалският език. С Рафа бяха приятели още от университета. Учеха заедно, тренираха заедно — тежести и културизъм. Ник бе напреднал доста повече от Рафа в трупането на мускули, но приятелят му се беше постарал да не изостава в спорта, за да може да обсъжда с бившия си приятел по фитнес най-различни хранителни добавки и тренировъчни режими, когато отиваха за по чаша водка в бар „Невски“ в Меридиан.

— Дойдох от Жоао де Деус, за да наема една от красавиците ти — отговори Рафа.

— Някоя конкретна ли имаш предвид?

— „Сокол“, от Луна 18.

Местоположенията на спасителните лодки на ВТО беше елементарна обща култура за всеки, който излизаше по работа на повърхността — осведомеността по въпроса беше местният еквивалент на подновяването на застраховка живот.

— Много съжалявам. Красавицата е заета с ремонт и поддръжка — каза Ник.

— Ами „Пустелга“ в Жолио?

— О, „Пустелга“. Тя още чака сертификат, че е годна да лети. Онези в КЛН са страшно бавни.

— Значи сте оставили целия сектор Спокойствие-Яснота-Кризи без покритие.

— Зная. Просто е ужасно. Проклетите чиновници. Но какво да направя? Пазете се, когато излизате на повърхността.

Рафа плесна с длан подпората на „Орела“.

— Тази, тогава.

— За кога ти трябва?

— Наем за четиридесет и осем часа, считано от този момент.

Ник Воронцов вдиша със съскане през стиснатите си зъби и Рафа разбра, че „Орелът“ няма да е свободен тогава. Никой от транспортьорите на Воронцови нямаше да бъде свободен. Усети как челюстта и мускулите на корема му се стягат. Горещата ярост пареше по лицето и дланите му. „Ще успея, защото сме близки“, бе уверил той Лукас. „Бизнесът е игра на връзки и взаимоотношения“, беше заявил. А се беше оказало, че е бил целия този път, облечен в стилните си официални дрехи, с безупречно поддържаните си нокти и коса, за да може този чукундур, Воронцов, да го прави на идиот.

— Колко искаш?

— Рафа, тези приказки са под достойнството ти.

— Кой ме изпревари?

— По-добре спри.

— Били са Макензи. Дънкан ли изпратиха, или старецът успя някак си да го стори сам? Да си поговорите на четири очи, от семейство към семейство. Да, Робърт. Той трябва да е бил. Да блокира цялата флотилия транспортьори — типично за него. Дънкан никога не е притежавал неговия стил. Лично ли разговаряхте, или се е обадил на Валери, а ти само следваш заповедите му?

— Май е време да си вървиш.

Гневът избухна в Рафа като необуздан прилив на вряла кръв. Вече крещеше в лицето на Ник Воронцов — толкова силно, че малки капчици слюнка пръскаха по него.

— Искаш да ме имаш за враг ли? Искаш да имаш за враг семейство като моето? Аз съм от рода Корта. Можем да те заврем в такава дупка, че никога да не успееш да се измъкнеш. За кои се мислите, по дяволите? Сбирщина от шофьори на автобуси и таксита!

Ник Воронцов избърса лице с опакото на ръката си.

— Рафа…

— Майната ви. Нямаме нужда от вас. Ще спечелим делото, а после ще се оправим с проклетия ви род.

Рафа вбесено ритна опората на транспортьора. Ник Воронцов изрева нещо на руски, и охранителите на Корта извиха ръцете на Рафа зад гърба му. Сякаш се появиха от нищото — тихи, силни и добре облечени.

— Да вървим, сеньор.

— Пуснете ме, по дяволите! — изкрещя Рафа на бодигардовете си.

— Боя се, че не можем, сеньор — каза началникът на охранителите и го издърпа далеч от Ник, въпреки съпротивата му.

— Дадох ви заповед!

— Не приемаме заповеди от вас — отвърна началникът.

— Лукас Корта се извинява за причиненото неудобство, сеньор Воронцов — каза вторият охранител — една висока жена, облечена в умело скроен костюм.

— Разкарайте шефа си оттук моментално! — изрева Николай.

— Веднага, сеньор — каза жената.

Докато го влачеха насила към вратата, Рафа се изхрачи. Слузта се понесе елегантно в ниската гравитация. Ник Воронцов се отдръпна ловко от пътя ѝ, но храчката не беше предназначена за него. Беше насочена към кораба му, към неговата красавица — безценният му „Орел“.

Клубът на собствениците на професионални отбори по хандбал беше малък и удобен, а достъпът до него — ограничен за всякакви външни лица. Председателите му отиваха дотам, че да забранят достъпа дори на личните бодигардове на членовете. Мускулестите охранители на клуба потупваха тежко епифизните си жлези с левите си показалци, когато гостите минаваха покрай тях — универсален знак, който означаваше „спътниците — дотук“. Продължаваха да настояват любезно, докато не ги изключеха. Самият интериор беше спортен, а не луксозен — атмосферата му напомняше на университетско общежитие. Членовете наброяваха двадесет и четирима души. Всички бяха мъже.

Двадесет и четирима души. Двадесет и четирима приятели. А Рафа не искаше да разговаря с който и да било от тях. Джейдън Уен Сун го повика, както беше седнал в едно от дълбоките кресла в другия край на салона, но Рафа само му махна с ръка в отговор и продължи да крачи към стаята си. Продължаваше да гори от гняв. Затръшна силно вратата, вдигна един стол и го запрати с лекота през стаята. Масата, лампите — разби всички на парчета, които после разрита силно, така че отново полетяха във въздуха. Откъсна старомодния телевизионен екран от стената, на която беше монтиран — така гледаха мачовете си членовете на дискретния КСПОХ — и го стовари в ъгъла на тоалетката. После пак, и пак, и пак, докато не се разцепи на две. Напъха двете половини в изходния отвор на принтера и продължи да ги тика навътре, докато не счупи и него.

На вратата се почука.

— Господин Корта?

— Всичко е наред.

Жаравата на гнева му продължаваше да тлее. Само унищожаваше — стаята, сделката с Ник Воронцов. И за всичко беше виновен този гняв. Беше се изплюл върху кораба му. Все едно да се изплюе върху дъщеря му. Когато се обади в Жоао де Деус, паузите и дългите мълчания на Лукас бяха по-красноречив упрек от който и да било гневен изблик. Беше разочаровал семейството. Винаги разочароваше семейството. Всичко, което докосваше, се разпадаше на парчета.

Рафа все пак бе проявил внимание в унищожителния си гняв — барът беше невредим. Седна на леглото и хвърли на бутилките поглед, сякаш гледаше любимите си любовници на другия край на балната зала. Клубът зареждаше стаята на Рафа със специфичните видове джин и ром, които той си правеше по поръчка. Щеше да прекара една хубава нощ с тях. Щеше да се напие, докато не изпаднеше в сълзливо самосъжаление, и да се обади на Лусика през малките часове на нощта.

„Запази поне някакво достойнство, човече“, помисли си.

— Ехо — повика го отново Джейдън Сун.

— Ей-сега излизам — каза Рафа.

Обслужващият персонал щеше да е възстановил вида на стаята, преди да се върне.

Мадриня Флавия беше също толкова изненадана да види Лукасиньо пред вратата, колкото той — когато я видя да стои до болничното му легло.

Лукасиньо отвори картонената кутия, която беше пренесъл извънредно внимателно от апартамента на Коджо до тук. Зелените букви от фондан изписваха думата „Pax“16.

— Италиански са — каза той. — Трябваше да проверя къде се намира на Земното кълбо. Много са леки. С бадемов пълнеж. Нали ядеш бадеми? „Pax“ е нещо като католическа дума за „paz“.

Всички момчета разговаряха с мадрините си на португалски.

— Paz na terra boa vontade a todos os homens — каза Флавия. — Влизай, влизай!

Апартаментът беше тесен и мрачен. Единствените източници на светлина бяха около дузина малки биолампи, поставени в различни ъгълчета и процепи и подредени по рафтовете и первазите. Лукасиньо се намръщи на зеленикавата светлина.

— Доста е тесничко тук.

Лукас се наведе, за да може да мине под рамката на вратата, и се опита да си намери място за сядане между вехториите.

— За теб винаги ще се намери място — отговори Флавия и хвана лицето на Лукасиньо между дланите си. — Корасао.

Когато имаш нужда от покрив, легло, гореща храна, вода и баня, винаги можеш да разчиташ на мадринята си.

— Апартаментът ти ми харесва.

— Уегнър плаща за него. Както и за ежедневните ми разходи.

— Уегнър?

— Не знаеше ли?

— Ами, баща ми не…

— Говори за мен. Майка ти — също. Свикнала съм.

— Благодаря, че дойде да ме видиш. В болницата.

— Как бих могла да не дойда? Аз съм те родила.

Лукасиньо се размърда от неудобство. Никое седемнадесетгодишно момче не можеше да издържи да слуша как е било в някоя старица. Настани се на мястото на дивана, което му беше посочила, и заразглежда апартамента, а Флавия включи бойлера и донесе две чинии и един нож от кухненския бюфет. Разчисти иконите и биолампите, за да си направи място на ниската маса пред дивана.

— Имаш много… неща.

Икони, статуи, броеници, амулети, купички за приношения, звезди и украшения за елхи. Носът на Лукасиньо се набръчка от смесения аромат на различните ароматизирани пръчици, билкови отвари и застоял въздух.

— Сестринството доста почита религиозния безпорядък.

— Сестринството…

Лукасиньо се спря. Не искаше разговорът да се превърне в механично задаване на въпроси относно всичко, което мадринята му казваше.

— Вече се наричат Сестринството на Господарите на Настоящето.

— Вово има нещо общо с тях.

— Баба ти ни оказва финансова помощ, с която подкрепя дейността ни. Ирма Лоа я посещава в качеството на духовен наставник.

— За какво ѝ е на во Адриана духовен наставник?

Бойлерът иззвъня. Мадриня Флавия стрива и накисва листата от мента.

— Значи никой не ти е казал.

Флавия избута още няколко от статуите и оброчните плочици към края на ниската маса и се настани на пода.

— Хей, ела…

Флавия махна с ръка в знак на отказ да смени мястото си с неговото.

— Време е за тортата, която ми донесе.

Тя вдигна ножа пред очите си и прошепна една молитва.

— Винаги трябва да благославяш ножа.

Тя отряза едно парченце торта, тънко и мъничко като изрезка от нокът, сложи го в чинийка и го остави пред статуята на свети Космос и Дамиано.

— Невидими гости — промърмори.

След това взе едно парче от Тортата на мира за себе си. Пръстите ѝ бяха тънки и фини като порцеланови клечици за хранене.

— Наистина е много вкусна, Лука.

Лукасиньо се изчерви.

— Хубаво е да бъдеш добър в нещо, мадриня.

Мадриня Флавия изтръска трохите от пръстите си.

— Та кажи ми: какво те води в дома на мадринята ти?

Лукасиньо се облегна на ухаещия на пачули диван и подбели очи.

Докато се возеше на влака от Тве, си мислеше, че сърцето му ще се взриви. Сърцето, дробовете, главата, ума. Абена му беше обърнала гръб. Усети, че протяга пръсти към металния шип в ухото си. Абена беше облизала кръвта му на партито. Но на партито на рода Асамоа само го беше погледнала и веднага беше изчезнала. Пет пъти поред беше на косъм да извади обицата от ухото си, за да я изпрати в Тве в мига, в който влакът пристигне в Меридиан. И петте пъти си беше казал „не“. „Когато нямаш друга надежда“, беше му казала тя. „Когато се окажеш сам, гол и уязвим, като брат ми — изпрати ми обицата.“ Той не беше нито едно от тези неща. Ако злоупотребеше с подаръка ѝ, щеше да я накара да го намрази още повече.

— Имам нужда от място, където да отседна.

— Естествено.

— А има и нещо, което не мога да разбера.

— Няма гаранция, че и аз ще мога да го разбера. Но дай да видим.

— Добре. Мадриня, защо момичетата правят нещата, които правят?

— Не го прави както трябва.

Барманът замръзна. Бутилката синьо кюрасо остана да виси неподвижно над коктейлната чаша. Жената се обърна безкрайно бавно и изгледа Рафа от другия край на бара.

— Първо се слага лимоновата кора.

Рафа се плъзна по бара към жената. Тоалетът ѝ беше безупречен, а чантата на Фенди, оставена на стола до нея — класически, стилен модел. Спътникът ѝ представляваше галактика от златисти звезди, която бавно се въртеше. Но беше турист. Десетина физически белега — сковаността ѝ, неточността на движенията ѝ, явната трудност, с която определяше разстоянието между предметите — издаваха земния ѝ произход.

— Извинете ме.

Рафа повдигна чашата и подуши съдържанието ѝ.

— Е, това поне е правилно. Воронцови настояват да се използва водка, но истинската Синя луна се прави с джин. С минимум седем растителни съставки.

Той вдигна спираловидната лимонова кора с чифт щипки и го пусна в чашата. После кимна към бутилката кюрасо.

— Дай ми я.

Щракна с пръсти.

— И чаена лъжичка.

Завъртя лъжичката с гърба нагоре и я вдигна на двайсет сантиметра над чашата. После поднесе бутилката на двайсет сантиметра от лъжичката.

— Най-важното е да използваш гравитацията, за да постигнеш правилната конструкция.

Той наведе бутилката. Една тънка струя син ликьор се процеди бавно като мед от гърлото на бутилката и потече по гърба на лъжицата.

— И сигурна ръка. Всъщност — две.

Кюрасото вече беше покрило гърба на лъжичката и започваше да се стича от ръба ѝ на неравни струйки и капки. Небесносиньото питие се разтвори като дим в прозрачния джин. Около жълтата лимонова кора плъзнаха нежни филизи от разредено синьо.

— Динамиката на течностите разбърква вместо теб. Това е практическото приложение на теорията на хаоса в теорията на коктейлите.

Рафа плъзна коктейла към жената. Тя отпи една глътка.

— Хубав е.

— Само хубав?

— Много хубав. Правите страхотна Синя луна.

— Така и трябва. Все пак аз съм я изобретил.

В едно от ъгловите сепарета седеше група от четирима души на средна възраст, които тъкмо вдигаха тост, за да отпразнуват някакъв успех в семейния бизнес. Охранителите на семейство Корта бяха седнали на една от по-отдалечените маси, за да държат бара под око от дискретно разстояние. Рафа и землянката бяха единствените други клиенти. Беше влязъл в този бар, само защото се намираше най-близо до клуба, но мястото му допадаше. Беше осветен старомодно, с лампи, които висяха от тавана и превръщаха всяко питие в блестящ скъпоценен камък, очертаваха ясно линиите на челюстта, изостряха скулите и забулваха очите в мистериозни сенки. Интериорът беше от дърво, рядко срещано явление тук, и широки дивани от изкуствено отгледана кожа. Огледала зад бара, приглушена музика, висока тераса над центъра на квадрант Водолей. Галактики от светлини, накъдето и да се обърнеше. Вече беше обърнал две чаши кайпириня, когато туристката влезе в бара. Взе твърдо решение: нямаше да пие сам повече. Време беше за Синя луна.

Името на жената беше Сони Шарма. Беше от Мумбай, но живееше в Ню Йорк, където пишеше следдипломния си труд, а сега тъкмо довършваше шестмесечен стаж в Планетарната обсерватория на Фарсайт. Утре щеше да се качи в орбиталния космически кораб и да се върне на Земята. Тази вечер обаче тя щеше да се сбогува с луната — както телом, така и духом. Или наистина не знаеше кой е Рафа, или беше прекалено надменна, за да се покаже впечатлена. Рафа се възползва от възможността да подхване разговор с нея.

— Оставете ги — посъветва я, като посочи украсите по коктейлната чаша. — Ще ни трябва кофа лед за джина. Ще ви кажа, когато ни потрябват чаши.

Жената отмести чантата на Фенди. Канеше го да седне до нея.

— Значи вие сте ги изобретил? — попита го тя след третата си Синя луна.

— Питай хората в бар Сасерид в Кралицата на Юга. Знаете ли коя е най-скъпата част?

Сони поклати глава. Рафа потупа лимоновата кора с пръст.

— Само това не можем да принтираме.

— Имате много стабилна ръка — отбеляза Сони, докато той отново изпълняваше номера с лъжицата и кюрасото.

След това възкликна от изненада — Рафа грабна една чаша, метна джина в нея през бара и я захлупи върху плота. Жената видя, че под нея е пленена една малка, жужаща муха. Рафа се обърна към телохранителите, които продължаваха да седят безмълвно на масата си.

— Знаете ли какво има в тази чаша?

Телохранителите скочиха на крака.

— Сядайте. Сядайте! — изрева Рафа. — Кажете на брат ми, че зная за мъничкия му шпионин, който жужи около мен от Ку Луа насам.

— Сеньор Корта, ние не… — започна жената, но Рафа я прекъсна:

— Работите за мен. Това няма значение. Позволихте на това нещо да се приближи. До мен. Уволнени сте. И двамата.

— Сеньор Корта… — обади се отново телохранителката.

— Да не мислите, че Лукас няма да ви уволни, като разбере за това нещо? Ще останете с мен, докато не пристигнат заместници от Боа Виста. Доведете ми Хейтор Перейра. И брат ми.

Рафа хвърли поглед на четиримата в сепарето, които се бяха свили от страх.

— Къде отивате?

Измънкаха неясно името на един ресторант с жива музика.

— Ето ви три хиляди минибита. Вървете да прекарате най-хубавата нощ в живота си.

Сократ прехвърли парите от сметката му. Семейството се поклони и излезе от бара. Барманът пренареди бутилките, докато Рафа се оттегли да говори с началника на охраната, а след това, с доста по-гневен тон — и с брат си. Сони опря брадичка в бара, за да разгледа мухата по-отблизо.

— Машина е — отбеляза тя.

— Наполовина машина — поправи я Рафа. — Една от тези насмалко не ме уби. Извинявай, че те стреснах. Не биваше да виждаш това. Не знам дали ще мога да ти предоставя компенсация, задето развалих вечерта.

Той поиска нова чаша от бармана и наля в нея малко изстуден джин, парченце лимонова кора и няколко глътки синьо кюрасо.

— Ръката ми отново не трепва — каза той и плъзна Синята луна към Сони през бара. — Едната ми жена ме напусна, другата умря, дъщеря ми се страхува от мен и нараних сина си, понеже бях ядосан на другиго. Брат ми ме шпионира, понеже смята, че съм глупак, а майка ми е на път да му повярва. Току-що провалих една важна сделка, враговете ми ми натриха носа, охранителите ми не могат да си намерят и собствения задник в тъмното, някой се опита да ме убие с помощта на муха, а мъжкият ми отбор по хандбал е на дъното на лигата.

Той вдигна чашата си.

— Но все още съм онзи, който изобрети Синята луна.

— Може да се окажа убиец — каза Сони. — Може да извадя нож и да те разпоря от тук до тук.

Тя прокара пръст от брадичката му до чатала.

Рафа спря ръката ѝ.

— Не, не може.

— Сигурен ли си?

Рафа наклони глава към бившите си охранители.

— Може и да са вече уволнени, но все пак са проверили за оръжие всеки, който е влязъл в това помещение.

— Наруши уединението ми.

— Мога да ти предоставя компенсация.

— За вас всичко се свежда до договори.

— За кои нас?

— За лунарианците.

Рафа все още не пускаше ръката ѝ. А Сони все още не я беше издърпала от пръстите му.

— Зная, че би трябвало да съм благодарна, задето ми се удаде възможност да работя тук, но нямам търпение да се прибера у дома — продължи тя. — Не ми харесва твоят свят, Рафаел Корта. Не ми харесва жестокостта и сковаността му, и грозотата му, и начинът, по който слагате цена на всичко.

Тя вдигна показалец към окото си.

— И не мога да свикна с тези. Не мисля, че бих успяла, колкото и време да мине. Вие сте като плъхове в клетка — на един грешен поглед и една зле подбрана дума разстояние от това да се разкъсате един друг.

— Луната е всичко, което познавам — каза Рафа. — Не мога да отида на Земята. Бих умрял. Не веднага, но скоро. Никой от нас не може да отиде там. Това е нашият дом. Роден съм тук и тук ще умра. А междувременно, ще живея сред тези хора — от тези, които са най-високо, до тези, които са най-ниско. Най-добрите и най-лошите хора. В крайна сметка, не ни остава нищо друго, освен да се опрем един на друг. Според теб, ние свеждаме всичко до договори; според нас, просто търсим как да се споразумеем. Да намерим начин да живеем заедно.

— Добре тогава. Време е за компенсацията ми.

Сони издърпа ръка от неговата и потупа бутилката джин с пръст. Рафа отново грабна дланта ѝ — толкова твърдо, че устните ѝ се разтвориха от изненада.

— Никога повече не гледай на мен със съжаление — каза той и я пусна.

Над главите им се чу поредица от щраквания — една тента се беше опънала над бара, за да заслони бармана и гостите.

— Ще вали — отбеляза Рафа, като вдигна поглед нагоре. — Виждала ли си как вали на луната.

— Не си бил в Обсерваторията на Фарсайт, доколкото виждам?

— Аз съм бизнесмен, не учен.

Малко джин, лимонова кора, номера с лъжицата и бавния водопад от кюрасо.

— Цялата сграда се състои от тесни тунели, коридори и камери. Чувствам се, сякаш не съм се изправяла в цял ръст от шест месеца. Изумена съм, че не съм получила изкривяване.

Сони се обърна на стола си и впери поглед в зашеметяващата гледка на квадрант Водолей.

— Не съм била на открито от половин година.

Изведнъж откъм тентата се разнесе барабанене. Отвъд ръба ѝ започнаха да падат капки дъжд, които приличаха на стъклени украшения и се разбиваха меко на терасата.

— О! — Сони вдигна ръка към лицето си с възхитено изражение.

— Хайде.

Рафа протегна ръка към нея и Сони я хвана. Изведе я на открито, сред дъжда. Едрите капки се разбиваха в Сините луни, които държаха, и сякаш избухваха в мънички експлозии около краката им. Сони вдигна лице нагоре. След секунди вече бяха мокри до кости, а скъпите им дрехи се бяха смачкали и прилепнали към телата им. Рафа придърпа Сони към перилото на терасата.

— Гледай — заповяда ѝ той.

Целият купол над центъра на квадрат Водолей се беше превърнал в мозайка от капки, които потрепваха и бавно падаха надолу. Всяка блещукаше като скъпоценен камък на нощните светлини на Водолея.

— Виж.

На хоризонта блесна ослепителна светлина. Сони прикри очи с длан. След това блясъкът изчезна и тя различи една огромна дъга над центъра на квадранта.

— Погледни!

Долу, на проспект Терешкова, движението на колите беше спряло. Както пътниците, така и пешеходците бяха застанали неподвижно около тях, разперили ръце настрани. От магазините, клубовете, баровете и ресторантите непрекъснато прииждаха още хора, за да се присъединят към тях. На терасите и балконите притичваха деца, които лудуваха и викаха сред дъждовните капки. Дъждът барабанеше по целия квадрант, шумеше и капеше по всеки покрив, всеки навес, всяка рамка на кран, всяка висока пешеходна пътека.

— Не си чувам дори мислите! — изкрещя Сони.

В следващия миг хоризонтът отново потъмня и настъпи мрак. Дъждът свърши. Последните капки се разбиха по кожата ѝ, а след това настъпи тишина. Светът около нея блестеше меко и капеше, подгизнал от вода. Сони се огледа, замаяна от удивление.

— Мирише различно — забеляза тя.

— На чисто — каза Рафа. — Сега за пръв път дишаш въздух, в който няма прах. Дъждът го прочиства. Затова и го правим.

— Как можете да си позволите да хабите толкова много вода?

— Не я хабим. Събираме всяка капка.

— Но все пак е невероятно скъпо. Кой плаща за това.

Рафа посочи окото си с показалец.

— Ти.

Очите на Сони се разшириха, когато видя новия разход в сметката си за вода на чиба.

— Но това е…

— Нищо. Свиди ли ти се?

— Не. За нищо на света.

Тя потрепери.

— Цялата си мокра — каза Рафа. — Мога да ти принтирам нови дрехи в моя клуб.

Сони се усмихна въпреки треперенето.

— Да не се опитваш да ме свалиш?

— Точно така.

— Да вървим, тогава.

Сократ остави голям бакшиш на бармана, след което Сони и Рафа забързаха през подгизналия град към КСПОХ. Мухата-шпионин си остана на бара, затворена под стъкления си похлупак.

Лукас се върна в музикалната стая и седна на дивана в акустичния ѝ център.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е в порядък. Започни „Expresso“ отначало, моля.

— Обикновено не прекъсваш песните под какъвто и да е предлог, затова попитах.

Това беше едва третият път, в който Хорхе посещаваше музикалната стая, но двамата вече си бяха установили програма. Първо той свиреше без да прекъсва в продължение на час, а Лукас го слушаше, без да го прекъсва, в продължение на този час. Но на третия акорд на „Expresso“, Лукас беше станал рязко от дивана и бе излязъл забързано от стаята. Хорхе не можеше да чуе какво прави, но го нямаше в продължение на няколко минути.

— „Expresso“, моля.

Но прекъсването бе смутило музиканта и му бяха необходими няколко секунди, за да успокои напрежението в ръцете, тялото и гърлото си. После пръстите му отново намериха акордите, а гласът — правилния ритъм. Не го прекъснаха повече, но потокът на енергията, която се излъчваше от изпълнителя към публиката и се връщаше обратно към изпълнителя, бе нарушен. Хорхе довърши „Izaura“ с един приглушен финален акорд и прибра китарата си.

— По същото време следващата седмица, сеньор Корта?

— Да.

Хорхе се обърна, за да си тръгне, но усети дланта на Лукас на рамото си.

— Остани на по питие с мен.

— Благодаря, сеньор Корта.

Лукас поведе музиканта, който още носеше китарата си в ръка, към салона, и му донесе едно мохито.

— Успял ли съм да го приготвя както трябва?

— Идеално е, сеньор Корта.

— Първо го опитай.

Хорхе опита напитката. Наистина беше идеална.

Лукас взе собствената си чаша и се насочи към прозореца. Забързаната глъчка на Жоао де Деус ги заобикаляше отвсякъде, етаж след етаж — движение и светлина навсякъде. Син неон, зелени биолампи, златистата светлина на уличните лампи.

— Извинявам се, задето приех обаждането. Видях, че това те е смутило.

— Професионалистите не се оставят да бъдат смущавани от такива неща.

— Но то смути и мен. Явно още съм слушател-аматьор. Имаш ли братя, Хорхе?

— Само две сестри, сеньор Корта.

— Бих казал, че си извадил късмет, но доколкото имам опит с това, сестрите са не по-малко трудни от братята. Но трудни по различен начин. Особеното при братята е, че правилата са определени още от раждането им. Първородният син винаги си остава първороден син. Винаги е златното момче. Ти първородно дете ли си, Хорхе?

— Средно дете съм.

— Значи си като мен и Ариел. Карлиньос е любимецът на семейството. Винаги е така с най-малкото дете.

— Мислех, че децата на семейство Корта са пет.

— Четири и едно, което се преструва на такова — отговори Лукас. — Виждам, че си привършил питието.

Хорхе наистина бе изпил мохитото си на едри глътки. Беше нервен.

— Ще ти направя още едно. Следващия път се опитай да му се насладиш по-бавно. Ромът е наистина много хубав.

Лукас донесе втория коктейл и зачака Хорхе да се присъедини към него до прозореца, за да му го даде.

— Майка ми е била пионер и предприемач; изградила е цяла династия, но в много отношения си остава традиционалист. Тези неща не са несъвместими. Първородният син ще наследи компанията. Останалите ще помагат в областта, в която са най-даровити. Така и правя аз. Карлиньос — също. Дори Уегнър служи на семейството. Ариел… Завиждам ѝ. Избра си собствена кариера, която няма общо с компанията. Адвокат Ариел Корта. Кралицата на ника. Една от най-важните клечки в Меридиан.

Лукас посочи с чашата си към натоварената, прашна улица.

— Вече е член на Белия заек.

— Всеки, който казва, че е член на Белия заек…

— Почти със сигурност не е. Зная. Но ако Ариел казва, че е такава, значи е. Какво ще кажеш за рома, Хорхе?

— Хубав е.

— Правят го по поръчка, лично за мен. Когато беше момче, имаше ли си домашен любимец?

— Само механични.

— И ние. Майка ми не допускаше нищо органично в имението — не ѝ се занимаваше нито с лайна, нито със смърт. От рода Асамоа ни подариха едно ято декоративни пеперуди по случай лунното бягане на Лукасиньо. Майка ми се оплаква от мръсотията с дни след това. Навсякъде беше пълно с крила. Машините са толкова по-чисти. Но пеперудите все пак имат краен срок. Умират. Ние ги правим такива, нали разбираш? За да дадем урок на децата. А след това някой трябва да ги изхвърли в машината за рециклиране. Аз бях натоварен с тази задача, Хорхе.

Лукас отпи глътка. Хорхе почти привършваше второто си мохито, а Лукас едва бе опитал първото си.

— Златното Момче допусна една огромна грешка. Успя да ни скара със семейство Воронцов. Поддаде се на чувствата си, с което застраши не само плановете ни за разширение на бизнеса, но и сделката ни за транспорт с ВТО. Разчитаме на тях да превозват контейнерите ни с хелий до Земята. И аз трябва да оправя щетите, които е нанесъл. Да измисля някакво решение. Да съживя мъртвеца. Да почистя мръсотията.

— Мислите ли, че е добра идея да слушам тези неща, сеньор Корта?

— Слушаш, защото аз искам да ти разкажа. Хорхе, страх ме е за семейството ми. Брат ми е идиот. Майка ми… вече не е това, което беше. И крие нещо от мен. Хелен де Брага и онзи глупак, Хейтор Перейра, не ми казват и думичка за това, както и да се опитвам. Компанията ще се разпадне, ако някой не се погрижи за лайната и смъртта. Имаш ли деца, Хорхе?

— Не съм в тази част на спектъра.

— Зная.

Лукас взе празната чаша на Хорхе и му подаде нова, пълна.

— Аз имам син. С когото, колкото и да е изненадващо за мен самия, напоследък се гордея. Избяга от дома. Живеем в най-ограниченото и подложено на наблюдение общество в човешката история, а младите хора все пак намират начини да избягат. Аз, разбира се, спрях достъпа му до парите на семейството. Не и за всички сметки, разбира се — нищо, с което да застраша живота или здравето му. Но му се налага да се оправя сам. В което явно го бива. А и е чаровен. В това отношение не се е метнал на мен. Дори може да се каже, че е придобил популярност. Превърнал се е в нещо като знаменитост. След пет дни слава, разбира се, всички ще го забравят. Мога да го прибера у дома, когато пожелая, но не искам да го правя. Още не. Искам да видя какво друго ще открие у себе си. Той притежава качества, каквито аз нямам. Явно е доста благодушен, а и почтен. Боя се, че ще се окаже прекалено благодушен и почтен за компанията. Боя се от много неща, които биха могли да се случат в бъдеще. Какво мислиш за този?

Лукас наклони чашата си към тази на Хорхе.

— Този е различен. По-плътен. И силен.

— По-силен. Да. Правен е със специална кашаса — също по поръчка. Това трябва да пием, докато свирим и слушаме боса. Намирам вкуса ѝ за също толкова необичаен. И така, ще трябва да нанеса някакъв решителен удар по време на семейното заседание. Трябва да се преборя със собственото си семейство, за да го спася. И разказвам за всичко това на един певец на боса нова. Сигурно си мислиш: „Да не съм му терапевт или изповедник? Или ме смята просто за шут, за чиято сметка се забавлява?“

— Не съм шут.

Хорхе грабна китарата си. Лукас го спря на три крачки от вратата.

— В стара Европа, кралският шут е бил единственият, на когото кралят е можел да довери истината — както и единственият, който е можел да му я каже в очите.

— Това извинение ли е?

— Да.

— И все пак, трябва да вървя.

Хорхе погледна чашата в другата му ръка с печално изражение.

— Да. Разбира се.

— По същото време следващата седмица, сеньор Корта?

— Лукас.

— Лукас.

— Може ли да бъде малко по-рано?

— Кога?

— Как е утре?

— Мамо?

Адриана се събуди с тих вик. Лежеше в едно легло, в някаква стая, но не можеше да разпознае мястото, а тялото ѝ отказваше да ѝ помогне — въпреки че го усещаше като насън, леко и призрачно. Нематериално като съдбата. Почувства нечие присъствие над себе си, на един дъх разстояние. Усещаше как човекът вдишва, докато тя издишва.

— Карлос?

— Всичко е наред, мамо.

Гласът се разнасяше в главата ѝ.

— Кой?

— Мамо, аз съм. Лукас.

Онова име. Онзи глас.

— О. Лукас. Колко е часът?

— Късно е, мамо. Извинявай, че те безпокоя. Добре ли си?

— Спах лошо.

В погледа ѝ просветна разбиране. Беше в леглото си, в стаята си, в своя дворец. Надвисналият над нея призрак, който пиеше дъха ѝ, беше Лукас. Виждаше образа му в лещата си.

— Казах ти да поговориш за това с доктор Макарейг. Тя може да ти изпише нещо.

— Може ли да ми изпише тридесет години по-малко?

Лукас се усмихна. На Адриана ѝ се искаше да може да го докосне.

— Няма да те безпокоя повече. Наспи се. Исках само да ти кажа, че не сме изгубили Морето на драконите. Имам план.

— Никак не ми се иска да го изгубим, Лукас. В никакъв случай.

— Не се безпокой. Докато Карлиньос и онези негови самоубийствени мотоциклети са наоколо, няма да се случи.

— Добро момче си ти, Лукас. Дръж ме в течение.

— Разбира се. Спи спокойно, мамо.

Марина се връщаше заедно с останалите в планетохода, а трупът лежеше, привързан с колани, до нея. Беше достатъчно близо, че бедрата и рамената им се опираха, но дори това беше за предпочитане пред възможността да го сложат срещу нея. Костюмът, лишеният от изражение визьор, ремъците на седалката, които ограничаваха движението — почти по нищо не можеше да различиш мъртвия от живите. Ужасът се таеше в знанието. Знанието, че зад безизразния визьор има безизразно лице. Мъртвец.

Причината за смъртта му бе бързото и катастрофално повишаване на телесната температура, което беше опекло Пауло Рибейро жив в костюма му. Карлиньос преглеждаше различните данни от системите, за да разбере какво се е объркало. Ако един лунонавт, който бе прекарал хиляди часове на повърхността, можеше да загине в рамките на три минути, значи можеше да се случи на всекиго. Можеше да се случи и на нея — Марина Калзаге, вързана на седалката на една открита рамка на това превозно средство, което препускаше напред със сто и осемдесет километра в час по повърхността, изложено на жестоката радиация и вакуума. Между нея и стихиите нямаше нищо, освен един тъничък костюм и слоя стъкло на визьора ѝ. Във всеки един момент имаше опасност да се насъберат достатъчно фактори, достатъчно дребни засечки, за да доведат до фатален случай. Марина Калзаге преглътна тежко паниката, която се надигаше в гърлото ѝ като киселина. Почти беше свалила шлема си насред Морето на спокойствието.

— Добре ли си? — попита я Карлиньос по личния ѝ канал.

— Да.

Лъжкиня.

— Просто шок. Ще ми мине.

— В състояние ли си да продължиш?

— Да. Защо?

— Ново назначение.

— Къде?

— Ще ме вдъхновиш да измисля някаква игра — каза Карлиньос. — Всеки път, когато зададеш въпрос, играчите трябва да отпият по веднъж от бутилката. Ще се качим на един влак.

Марина така и не усети как планетоходът промени посоката си, но час по-късно спряха до Първа Екваториална. Коланите на седалките им се откопчаха, екипът слезе на повърхността и всички започнаха да разтърсват схванатите си крайници.

Марина боязливо стъпи на релсата, за да провери дали ще усети вибрации от наближаващ влак. Не, разбира се. А външните релси бяха запазени за подвижната ковачница на Макензи — Огнището, както Марина беше научила от предварителните указания. Експресите се движеха по четирите вътрешни маглев-релси. Виждаше и успоредните линии, които захранваха двигателите. Ако ги докоснеше с крак, я очакваше безшумна, мигновена смърт, която щеше да огрее хъда на Карлиньос като на Дивали.

— Идва — каза Карлиньос.

На западния хоризонт се появи един-единствен атом светлина, който постепенно се превърна в три ослепителни фара. Земята под краката ѝ трепереше. Влакът се движеше с огромната скорост, която маглев технологията му позволяваше, а и хоризонтът беше близо, затова се озова до тях, преди Марина изобщо да успее да го разгледа: размерът му, ослепително ярките му светлини, огромната тежест и пълната тишина. Прозорците се стрелкаха покрай нея като мъгляви сенки. После влакът забави ход и Марина успя да различи през тях лицето на едно дете, заслонило очите си с длани срещу стъклото, за да вижда по-добре навън. Влакът спря. Две трети от общата му дължина, която възлизаше на километър, се състоеше от пътнически вагони; остатъкът — от товарни. Карлиньос махна с ръка на екипа да го последват през релсите до последния вагон — товарен влекач. Марина с лекота премина през синтерованата основа на релсите и се изкатери ловко по стената на открития вагон. Мотори. Големи, с плоски гуми и множество сензори и комуникационно оборудване; грозни и с лоша аеродинамика, но все пак — невъзможно да бъдат объркани.

— Как… — започна тя, но спря. Нямаше нужда да вдъхновява Карлиньос още повече за играта му.

— Ще избързаме да си осигурим права над един парцел — обяви Карлиньос по общия канал.

Екипът, тукашните лунонавти и работниците, които бяха дошли с мотоциклетите, нададоха одобрителни викове.

— Според Лукас, трябва да се насочим към Морето на драконите. Там има ресурси, за които Макензи смятат, че са известни само на тях. Но ние също знаем за тях и можем да им ги измъкнем изпод носа им. Успели са да се доберат до флотилията на кораби на ВТО преди нас, но пък ние разполагаме с тези. — Той потупа кормилото на един от мотоциклетите. — Отборът по мотокрос на Корта ще го спечели. Първата отсечка ще изминем с влака.

Нови подвиквания на одобрение, към които и Марина се присъедини. Влакът потегли плавно, без нито един тласък. През прозореца видя как планетоходът отново се включи и потегли далеч от Първа Екваториална линия, към Жоао де Деус, за да остави мъртвия си пътник там.

Флавия бе сготвила. Храната беше обилна и съставена изцяло от зеленчуци, като повечето лунни ястия, но вкусът ѝ се струваше слаб на Лукасиньо — като мелодия на китара без басови струни.

— Какво лошо има да сложиш и малко лук или чесън? — попита той. — Или чили?

— Непристойни са от теологическа гледна точка — отговори Флавия. — Разпалват страстите и пробуждат животинските инстинкти.

Лукасиньо продължаваше да рови из чинията си.

— Мадриня, защо си тръгна?

Когато Флавия напусна Боа Виста, той беше на пет. Спомняше си, че беше повече объркан, отколкото наранен; чувство за липса, което скоро бе притъпено и заменено с нови навици. Аманда, генетичната му майка, бързо бе прехвърлила отговорността за грижите му на Елис, която по онова време беше бременна с Робсън.

— Баща ти не ти ли е казвал?

— Не.

— Баща ти и баба ти ме отхвърлиха и ме принудиха да напусна теб и Боа Виста. Износих Карлиньос и Уегнър, а последен износих теб, Лука. Знаеш ли каква е работата на мадрините?

— Вие сте сурогатни майки.

— Продаваме телата си. Това е нашата работа. Продаваме самото сърце на женската си природа на другиго. Проституираме. Разтваряме крака и приемаме чужд ембрион в утробите си. Ти беше заченат в епруветка, Лука, а след това беше износен в утробата на една непозната — за пари. Много пари. Но не беше мой. Ти беше детето на Лукас Корта и Аманда Сун. А Карлиньос — на Карлос и Адриана Корта.

— Ти беше мадриня и на Уегнър — каза Лукасиньо.

— Това е най-жестоката професия на света. Ако те бяха отделили от мен в момента, в който се роди, може би щеше да бъде по-лесно. Но според договора, от нас не се иска само да ви износим и родим, а и да ви отгледаме. Животът ми беше посветен на теб и на Карлиньос. И на Уегнър. Бях майка във всеки смисъл, освен един.

— Не си имала собствено дете. Дете, което сама си заченала, искам да кажа.

— Не можеш да си представиш какво е да прекарваш всяка минута с деца, които си износила — деца, които са твои във всеки смисъл, освен генетичния, но които не са твои, и никога няма да бъдат твои.

— Но може би…

— Не можеш да разбереш, Лука. Ни най-малко. Договорите са железни. Единствените деца, които ми беше позволено да имам, бяха синовете и дъщерите на рода Корта. Обичам те. И Карлиньос. И Уегнър. Обичам ви, сякаш сте мои.

Главата на Лукасиньо пулсираше. Черепът му сякаш щеше да се пръсне. Нещо сякаш се притискаше към очите му отвътре. Всички тези неща бяха толкова тежки. Неща, които не можеше да разбере; неща, които не се вписваха в нито една от емоционалните перспективи, в които беше свикнал да вижда нещата. Флавия беше права. Не можеше да го разбере. Това бяха чувства за възрастни.

— И Уегнър — каза той. — Все повтаряш „и Уегнър“.

— Ти си доста по-умно момче, отколкото баща ти смята, Лука.

— Татко казва, че той не е Корта. Вово не може да говори с него. И веднага, щом навърши осемнайсет, се махна от Боа Виста.

— Махна се или го изгониха?

— Какво си направила?

— Уегнър е наполовина Корта. И наполовина — Вила Нова.

— Това е твоята фамилия.

— Флавия Пасос Вила Нова. Мадрините получават много добро заплащане. Достатъчно, за да платят на гинеколог, за да оплоди и имплантира в тях други ембриони.

— Значи Карлос… неговите… — Лукасиньо не можеше да се насили да произнесе думите. Яйцеклетки, сперма. Неудобни думи — още повече пък, ако си принуден да ги използваш.

— Карлос беше починал преди двадесет години. Но бяха останали стотици замразени проби от спермата му. Карлиньос е плод на една от тях. След това уважаемата Адриана реши, че иска още едно дете. За да я забавлява и да ѝ напомня за мъртвия ѝ съпруг. Беше на петдесет и шест години, а искаше още едно дете. А аз нямах нито едно дете! Тя не заслужаваше ново дете — забавление, което да я разсейва на стари години. Беше толкова просто.

Светиите, оришите, духовете и закрилниците бяха вперили пластмасовите си очи в Лукасиньо Корта. Чувстваше се неудобно сякаш цялата кожа го сърбеше. Прилошаваше му от зелените биосветлини. Сигурен беше, че е заради тях, а не заради неизбежния, ужасен въпрос, който трябваше да зададе.

— Флавия. Ами аз.

— Скулите ти са досущ като на рода Сун, а очите — като на рода Корта, Лука. Няма как да ги сбърка човек.

Флавия долови объркването му.

— Казах ти, че няма да разбереш.

— Значи си родила Уегнър…

— Мое собствено дете. Това беше всичко, от което имах нужда. Гордостта на Корта, твоя род, ви заслепява. Това е първият и най-голям грях — гордостта. Никога не би ти минало през ум, че Уегнър може да е син на Карлос и Флавия, а не на Карлос и Адриана. Никога. Арогантност и гордост!

Флавия вдигна ръце в жест, който можеше да означава както възхвала, така и възмущение.

— Нямаше и да разберете, ако Уегнър не беше влязъл в болница заради белия си дроб. Беше развил бронхит. Адриана се безпокоеше, че може да е вродено — че яйцеклетките ѝ и сперматозоидите на Карлос са се развалили с времето. Болницата му направи редица генетични тестове. Измамата ми беше разкрита моментално. Бях нарушила договора си, но ако новинарските канали бяха разбрали, че последното дете на Адриана Корта не е нейно, щеше да избухне скандалът на века. Затова приех подкупа, който Корта ми изпратиха. Заедно със заплахата си.

— Во те е заплашила?

— Не, не Адриана. Нейните пратеници ми донесоха подаръци. Хелен де Брага ми показа парите, а Хейтор Перейра — ножа. Уегнър остана в Боа Виста, където го възпитаха като част от семейството. Но Адриана не успя да го обикне. Когато го погледнеше, виждаше дете, което принадлежеше на Карлос, но не и на нея.

— Винаги е била студена към него. Дистанцирана. Но баща ми го мрази искрено.

— Баща ти е мъдър мъж. Уегнър е заплаха за семейството. Аз също съм заплаха за семейството. Това, което току-що ти споделих, е заплаха за семейството.

Сърцето на Лукасиньо подскочи от уплаха.

— Ако разбере, че си ми казала, той дали би… Дали би те наранил?

— Не би рискувал да те изгуби завинаги.

— Сякаш това би го притеснило. Не виждам да е пратил телохранители, които да ме намерят, когато избягах от Боа Виста.

— Баща ти знае много добре къде си бил и какво си правил. Знае и къде си сега.

— Просто ненавиждам живота като член на това шибано семейство.

С едно рязко, гневно движение на ръката, той пръсна по пода всички статуетки и молитвеници от масата. Флавия ги върна внимателно по местата им.

— Чуйте го само, богаташкото момче. Бягаш от дома, а приятелите ти се надпреварват да ти устройват партита, леля ти — да ти дава пари, а любовниците ти — да ти осигуряват легло и покрив над главата. Ненавиждаш живота като член на семейство Корта? Ненавиждаш живота, в който не ти се налага да продаваш въздуха от дробовете си и пикнята в мехура си? Ненавиждаш това, че не ти се налага да крадеш от рециклиращите ботове или да наръгаш някого, за да вземеш пържената маниока, която яде? Затвори си устата, да не ти изпадне мозъка през нея. Онзи сладкиш, който ми донесе, е нещо, за което бих разпорила човек. Семейството ти винаги наема новополунчени за мадрини, защото земляните имат силни мускули и кости. Бях слязла от кораба преди шест месеца и тъкмо работех в един отдел по роботика за Тайанг в Кралицата на Юга, когато ме изхвърлиха на улицата заради микрокризата. Спях на един таван и усещах как радиацията обстрелва тялото ми като градушка. Крадях, ранявах и ми се наложи да продам всичко, което имах. Накрая си казах: „стига толкова“. И отидох при сестрите, защото знаех за услугите, които предоставяха на семействата, които искаха деца с определени гени. Мае-де-Санто ме огледа от глава до пети и провери медицинските ми изследвания пет, десет, петнайсет пъти. След това ме изпрати при Адриана Корта. Сложиха Карлиньос в утробата ми и повече никога не останах гладна, жадна или без дъх. Ненавиждаш животът, който ти осигурява всичко това? Пресвета майко, какъв неблагодарник си.

Флавия се прекръсти и целуна кокалчетата си.

Лицето на Лукасиньо бе пламнало от гняв и срам. Беше му омръзнало да му обясняват какво да прави. „Облечи тази рокля.“ „Сложи си този грим.“ „Не спи с това момиче.“ „Бъди благодарен син.“

Мардиня Флавия стана от пода и сложи чайника да ври в малката си кухничка. Разнесе се тихото почукване на чукало в хаван и стаята се изпълни с наситена миризма на билка.

Ръката на Лукасиньо вече беше хванала дръжката на вратата.

— Къде отиваш?

— Има ли значение?

— Не. Но няма да си тръгнеш. Не би дошъл тук, ако имаше къде другаде да идеш. А и аз не искам да си тръгваш. Ето.

Флавия му подаде чаша билково мате.

— Седни.

— Заповеди. Всички само ми заповядват. Всички се смятат за големи специалисти, когато стане въпрос за мен и моите желания.

— Моля те.

Лукасиньо подуши напитката.

— Какво е това?

— Помага на човек да спи спокойно — отговори Флавия. — Вече е късно.

— Откъде знаеш?

В апартамента нямаше часовници. Сестринството не ги одобряваше: часовниците бяха времеубийци, които кълцаха Великото Настояще на все по-малки и по-малки парченца: часове, минути, секунди. Философията на Сестринството се основаваше на последователността: за тях времето беше неделима цялост, която съществуваше едновременно в четвъртото измерение — в ума на Олорум Единствения.

— Така го усещам.

— Не ми харесва — каза Лукасиньо, който продължаваше да души съдържанието на чашата с гримаса на отвращение.

— Кой е казал, че е за теб?

Лукасиньо отпи. Когато Флавия се върна от кухнята, където бе отишла, за да измие посудата, той вече се беше сгушил и заспал дълбоко на дивана.

Дванадесет дири от лунен прах. Дванадесет водача, които караха моторите си във V-образна формация през кратера на Аймарт К. Марина Калзаге пътуваше от три часа. Задникът ѝ отдавна беше станал на камък. Вратът я болеше, пръстите ѝ бяха изтръпнали от вибрацията, усещаше как студът се мъчи да пробие космокостюма ѝ и не можеше да откъсне поглед от цифрата на датчика за кислород в долния десен ъгъл на хъда си. Всичко беше разчетено: имаше достатъчно въздух, колкото да стигне до целта си, плюс още час. Толкова щеше да отнеме на планетоходите от Морето на границите да стигнат до тях, за да могат да презаредят. Бяха минали три часа, оставаше им един. Движеха се със сто и осемдесет километра в час — максимумът беше двеста и двадесет, но изхабяваше акумулаторите невероятно бързо, а някъде далеч пред тях, от другата страна на света, флотилията на Воронцови напредваше към Морето на драконите. Според изчисленията, екипът на Корта щеше да пристигне в най-отдалечения ъгъл на парцела пет минути преди транспортьорите на ВТО — и Макензи. Плюс-минус три минути. Всичко беше точно. Лукас Корта беше изключително прецизен в изчисленията си.

Първият час от пътя им на север от гарата минаваше през неудобен, неравен планински терен; кратери, отломки от скали и подли склонове, които изискваха концентрация на всичките ѝ физически и технически умения. Огромните колела на моторите преодоляваха с лекота участъците с дребен чакъл, но всяка по-едра скала изискваше отделно решение: дали щеше да я преодолее със заобикаляне, с прескачане, с изкачване. Ако сгрешеше в преценката си, щеше да потроши колелата и трансмисията и да остане сама насред кратерите, докато останалите от екипа вдигат опашка от прах в далечината пред нея. А никой нямаше да дойде да я спаси. Всички кораби бяха във властта на Макензи. Марина скърцаше със зъби срещу всяка скала и всяка бразда по повърхността. Всяка неравност забиваше стрела от болка нагоре по гръбнака ѝ. Гърбът ѝ се беше превърнал в поток от нажежена до стапяне болка. Мускулите на ръцете ѝ пулсираха от усилието да държи кормилото стабилно, докато моторът се тресеше и подскачаше по ужасния терен. Челюстта ѝ се беше схванала и не можеше да си спомни кога е бил последният път, когато си е позволила да мигне. Марина Калзаге беше по-жива от всякога досега.

— Мотори — беше казала.

— Състезателни мотори — беше уточнил Карлиньос.

Единадесет колела, подредени във влекача. Великолепни, мощни машини, които излагаха на показ кабелите, жиците, рамите и двигателите си. Безмилостната им практичност ги правеше красиви. Всяко беше различно — обработвано допълнително според нуждите на предишните водачи; металните им повърхности бяха покрити с издълбани черепи, дракони, ориши, надарени голи мъже и жени с огромни гърди; пламъци, звезди, мечове и цветя. Естетичните вкусове на мотористите бяха вечни и неизменни. Марина прокара облечената си в ръкавица ръка по една хромирана рама.

— Возила ли си се на такъв мотор преди?

— Къде бих могла да… — започна Марина, но си спомни за играта.

— Мислиш ли, че ще се справиш?

— Колко трудно може да бъде?

— Доста. Ако нещо се обърка, ще трябва да те изоставим.

За нея нямаше мотор. Новополунчената трябваше да се върне в Меридиан — в някое топло, удобно превозно средство с херметична кабина. Но сега, когато Пауло Рибейро пътуваше към Жоао де Деус за аутопсията си, екипът на Корта бе останал с един водач по-малко, а планът изискваше да използват всички налични мотори. Макензи можеха да крият нещо в ръкава си. С колкото повече хора разполагаха Корта, толкова по-гъвкаво можеха да реагират.

— Ще дойдеш ли?

На португалски, думите бяха покана, а не въпрос. Влакът вече забавяше хода си. Планът на Лукас беше прост. Марина си го спомняше — тъмнокожият, сериозен мъж, който бе произнесъл думите, които спасиха живота ѝ. „Вече работиш за Корта Хелио.“ Той си беше спомнил един детайл, който беше убягнал дори на Карлиньос: че бяха много добри мотоциклетисти. Планът му беше следният: щяха да съберат всички налични мотоциклети в най-близката до парцела точка и да препуснат възможно най-бързо към Морето на драконите. След това щяха да настроят по един GPS транспондер на всеки от четирите ъгъла на територията. Четири ъгъла, единадесет мотоциклета.

— Ще дойда — каза Марина.

— Ето договора.

Хети прожектира документа на лещата на Марина. Тя му хвърли бегъл поглед — беше пълен с клаузи за възможните случаи на злополука и смърт — сложи един Ин и го изпрати обратно на Карлиньос.

— Дръж се по-близо до мен — каза ѝ той по личния ѝ канал.

Единадесет колела, четири ъгъла. Значи щеше да се състезава заедно с Карлиньос срещу Метали Макензи и всичките им космически кораби за най-отдалечената, най-важна точка на парцела.

Водачите се качиха на мотоциклетите си. На Марина се падна огромен звяр от алуминий, с пращящи акумулаторни клетки. Една Дева Луна, гравирана върху хромираната повърхност в средата на кормилото, бе обърнала полуусмихнатото си лице към нея. Марина се намести на седалката, а ИИ-то на мотора се свърза с Хети. Машината оживя. Управляваше се лесно — напред, назад, завъртане на ръчката за увеличение на скоростта.

Още преди влакът да спре напълно, Карлиньос даде газ и скочи от платформата на влекача в широка, красива дъга. Проблесна на отразената от Земята светлина и се приземи отвъд най-отдалечената железопътна релса. Докато Марина успя да свали мотора си на повърхността и да се научи как да задържа предната гума да не се вдига нагоре, Карлиньос вече беше изчезнал зад хоризонта.

Марина зае по-стабилна поза на седалката, завъртя ръчката за скорост и се понесе след прашните дири пред себе си. Увеличи скоростта още и излезе начело на формацията, където се намираше Карлиньос. От лявата му страна имаше празно място. Марина се насочи към него, а Карлиньос обърна безизразния си шлем към нея и ѝ кимна.

Водачите се спуснаха надолу по дългия, тесен ръб на кратера на Аймарт К. Марина изви кормилото, за да избегне един скален отломък с размерите на труп. „По-стар е от първия живот на земята“, помисли си тя. Тъпа, сива скала, застанала на пътя ѝ. Безполезен отломък на дъното на мъртвото лунно море.

Карлиньос вдигна ръка, но спътниците вече бяха дали сигнал на водачите. Три от мотоциклетите се отделиха от лявата страна на V-образната стрела и се насочиха в посока изток-югоизток. Марина погледна към облаците от прах, които бавно се слягаха след тях. Щяха да поемат югоизточния ъгъл на четириъгълника. В групата, която препускаше по тъмната равнина, оставаха девет мотора; продължаваха да се движат в асиметрично ветрило. Пътят беше лесен, бърз, монотонен — и пълен с капани. Капани от най-лошия вид — такива, в които падаш сам от скука, рутина и небрежност. Равно, равно, равно. Монотонно, монотонно, монотонно. В карането на мотоциклети трябваше да има нещо повече. Равно, равно, равно, бързо, бързо, бързо. Кой би практикувал спорт, който се състои от безкрайно препускане в права линия по плосък терен? А може би тъкмо това беше толкова привлекателно. Такива бяха мъжете и спортовете им. Всичко можеше да бъде превърнато в безсмислено състезание — дори препускането по дъното на някое лунно море. Но то трябваше да има и по-интересни страни. Каскади, специални умения. Доколкото Марина разбираше от спорт, той винаги трябваше да включва каскади, точки или скорост.

Когато достигнаха следващата предварително определена точка, Карлиньос отново вдигна ръка, крайните водачи отдясно се отделиха от групата и поеха на запад през морето. Североизточният ъгъл на парцела беше на петдесет километра от тях. Петте останали мотора продължаваха напред.

— Обичаш ли бразилска музика?

Гласът на Карлиньос стресна Марина и я накара да залитне леко, но тя бързо възвърна равновесие.

— Не особено. Звучи доста асансьорно. А може би не мога да я разбера — нали съм от нортеанските райони.

— И аз не я разбирам. Мама я обожава. Израснала е с нея. Музиката я свързва с дома.

— Дома — каза Марина. Не звучеше като въпрос.

— Лукас е голям почитател на стила. Веднъж се опита да ми обясни в какво се състои чарът му — саудаде, сладката тъга и всичко останало, но аз явно просто нямам слух за това. Вкусовете ми са доста обикновени. Обичам денс музика. Бийтове. Плътни, тежки мелодии.

— Обичам да танцувам, но не съм особено способна танцьорка — каза Марина.

— Когато се върнем, след като се погрижим за всичко това, ще отидем да танцуваме.

Марина, която се носеше през Морето на драконите със сто деветдесет и пет километра в час, усети как сърцето ѝ подскача.

— На среща ли ме каниш?

— Ще заведа и останалите от екипа — отговори Корта. — Не си виждала какви партита устройват в семейство Корта.

— Бях на онова в Боа Виста, не помниш ли? — каза Марина, като прикри разочарованието си и се приготви да изостави темата. Беше се изчервила в космокостюма си.

— Това не беше парти на семейство Корта — поправи я Карлиньос. — И така — каква музика харесваш, Марина Калзаге?

— Израсла съм на западното крайбрежие на Северна Америка, затова си падам по китари. Обичам рок.

— А. Метъл. Всички в моя екип слушат такава музика — метъл.

— Не. Рок.

— Има разлика ли?

— Голяма разлика. Както казва брат ти, човек трябва да има слух за тези неща.

Предният радар отчете някакво препятствие отвъд хоризонта. Отклонението щеше да им коства ценни минути.

— Знаеш много за мен, Марина Калзаге — знаеш, че обичам денс, че бягам в Безкрайния Маратон, че обичам майка си, но не харесвам по-големите си братя. Много обичам малкото ми братче, а сестра ми просто не мога да разбера. Мразя деловите костюми. Мразя и покривите. Но аз все още не знам нищо за теб. Рокаджийка от северозападните райони, която спаси брат ми. Това е всичко.

Препятствието се оказа редица от стръмни планински възвишения, които бяха останали да стърчат над повърхността на базалта, който беше залял Морето на драконите в прастари времена. Скалите бяха необичайни за меката, ерозирала луна, но Карлиньос не се поколеба и за миг, преди да препусне право към тях.

— Може да се каже, че попаднах тук по случайност — каза Марина.

— Никой не попада на луната по случайност — отговори Карлиньос.

Мотоциклетът му се засили нагоре по един стръмен хребет и излетя напред и нагоре — десет, двадесет метра — преди да се приземи и да вдигне огромен облак прах. Марина го последва. Чувстваше се напълно безсилна и изоставена; сърцето ѝ се сви от паника. Поддържай мотоциклета стабилен. Стабилен…

Когато задното колело докосна повърхността, тя се помъчи да задържи мотора прав. Миг по-късно, в праха се стовари и второто колело. Добра работа. Добра работа. Тя въздъхна силно от облекчение и въодушевление.

— Та какво се е случило? — долетя гласът на Карлиньос по личния канал.

— Майка ми се разболя. Туберкулозен менингит.

Карлиньос прошепна кратка молитва на Сао Хорхе на португалски.

— Наложи се да ампутират десния ѝ крак от коляното надолу, а и вече не може да върви. Жива е, говори и успява да води нормален живот, но вече не е същата. Не е онази жена, която познавах. Само части, които са успели да спасят в болницата.

— И сега работиш за болницата.

— Работя за Корта Хелио. И за майка ми.

Вече бяха останали само двамата. Карлиньос я поведе нататък, двамата излязоха от каменистия участък и пред очите им се ширна Морето на драконите.

— Родена съм и израснах в Порт Анджелис, щат Вашингтон — каза Марина, защото бяха останали сами в огромното поле, което се простираше, накъдето и да се обърнат. Разказа за къщата, в която беше израснала — къща, построена в края на една гора, огласявана от птичи викове и вятърни звънчета и пълна с шарени знамена, които се веят на вятъра. Разказа за майка си — лечителка, която практикуваше рейки, четене на карти и фън шуй, наглеждаше чужди котки, разхождаше чужди кучета и обучаваше чужди коне; многообразието от професии, което беше необходимо, за да оцелее човек в края на двадесет и първи век. Разказа за баща си — за подаръците, които редовно ѝ изпращаше по случай рождените ѝ дни, празниците и дипломиранията. За сестра си, Кеси, и брат си, Скайлър. За кучетата, мъглите и камионите, с които пренасяха дърва; за бученето на двигателите на големите кораби, които минаваха по канала; за нескончаемия парад от каравани, мотори и минибусове, които преминаваха покрай тях на път към планините и водоемите; парите, които се появяваха в ръцете им точно в мига, в който отчаянието вдигаше ръка да почука на вратата им. За това как бе знаела, че цялата им крехка система за оцеляване е на една закъсняла заплата разстояние от пълното унищожение.

— Когато бях малка, обичах да гледам корабите — продължи Марина и в същия миг осъзна, че Карлиньос може би никога не е виждал гигантските носачи, които се носеха по пролива Сан Хуан де Фука — дори и на снимка.

— Когато бях много малка, си представях, че имат много дълги крака — като огромни паяци. Десетки крака, с които вървят по морското дъно.

Така започваше всеки инженер: от въображението, което го кара да си представя ходещи кораби или от някоя любима играчка. В случая — различни уреди за една момичешка игра, в която целта беше да спасят някое животинче, попаднало в беда, с помощта на панделки, макари, въжета и груби подемни механизми.

— Обичах да строя колкото мога по-сложни и зрелищни съоръжения — разказваше тя. — Записвах клипчета с тях, а после ги качвах в интернет.

Майка ѝ беше удивена и възхитена от усета на най-голямата си дъщеря за инженерство и разрешаване на сложни проблеми. Това била дарба, която не намирала широко приложение в хаотичния, беден живот, който живеели всички — семейството, приятелите им, даже околните животни, но Елън-Мей Калзаге била непоколебима в подкрепата, която оказвала на Марина — макар и да не разбирала особено добре какво следва в университета. Комбинативната еволюционна биология и автоматизацията на производството за нея представлявали просто случайни научни понятия, но поне звучали така, сякаш биха осигурили на дъщеря ѝ редовна заплата.

След това дошла туберкулозата. Долетяла на крилата на източния вятър, който духал откъм болния град. Хората се изнасяли от него вече години, но в къщата на Марина се смятали в безопасност, за недосегаеми. Заразата прелетяла покрай амулетите, звънчетата и зодиакалните талисмани, и навлязла в дробовете на Елън-Мей, а оттам — в мозъчната ѝ кора. Един по един, всички антибиотици, които използваха, се оказаха неефективни. Биофагите спасиха живота ѝ, но болестта ѝ отне краката, както и двадесет процента от мозъка ѝ. А и натрупаха главозамайващи сметки. Повече пари, отколкото човек можеше да спечели за цял живот. Повече пари, отколкото можеше да се натрупат в която и да е професия — освен търгуването на черния пазар. Както и професиите на луната.

Марина никога не бе имала намерение да отиде на луната. Беше израснала със съзнанието, че там горе има хора и че благодарение на тях, Земята разполага със светлина. Като всяко дете от поколението си, тя беше взимала назаем телескоп, за да се кикоти на Кинг Донг в Морето на дъждовете, но чувстваше луната толкова далечна, сякаш беше в паралелна вселена. Не беше място, на което можеш да отидеш. Не и от Порт Анджелис. Докато не беше разбрала, че не само ще може да отиде, но и ще трябва — че онзи свят отчаяно се нуждае от уменията и дисциплината ѝ; че ще я посрещне с отворени обятия и ще ѝ плаща космически заплати.

— А уменията и дисциплината ти се състояха в способността да поднасяш Сини Луни на партито по случай лунния бяг на Лукасиньо? — попита Карлиньос.

— Намериха човек, който да върши работата ми за по-малко пари.

— Трябвало е да прочетеш договора по-отблизо.

— Това беше единственият договор в списъка с обяви.

— На луната…

— Всичко подлежи на договаряне. Знам това. Или поне вече го знам.

По онова време обаче не знаеше нищо — всичко се сливаше в поток от впечатления и преживявания, докато сетивата ѝ крещяха: „странно“, „ново“, „плашещо“. Обучението ѝ не се беше оказало достатъчно. Но нищо нямаше да може да я подготви за момента, в който излезе от шлюза и се сля с глъчката, пъстротата, шума и вонята на Меридиан. Здравият ѝ разум беше подложен на изпитание. „Бързо, сложи тази леща в дясното си око. Движи се ето така, ходи ето така. Гледай да не спъваш хората. Отвори си такава сметка, после втора, трета. Това е спътникът ти: даде ли му име? Сложи ли му аватар? Прочете ли договора? Така. Подпиши се тук, тук и тук. Онази жена там да не би да лети?“

— Новини от екипа на югоизток — прекъсна я Карлиньос. — Макензи са пристигнали.

— Докъде сме стигнали?

— Дай газ.

Марина се надяваше да чуе тъкмо това. Усети как двигателят подскача между краката ѝ, а мотоциклетът се понася напред с още по-висока скорост от преди. Наведе се ниско надолу. Нямаше нужда да го прави — на луната нямаше съпротивление на вятъра, което да ѝ пречи. Но така се правеше, когато караш бърз мотоциклет. Тя и Карлиньос препускаха един до друг през Морето на драконите.

— Ами ти? — попита Марина.

— Рафа е чаровен, Лукас — хитър, а Ариел — сладкодумна; аз пък съм боец.

— Ами Уегнър?

— Той е вълк.

— Видях, че Лукас не може да го понася. Защо?

— Животът ни не е прост. Тук правим нещата различно.

С тези кратки думи, Карлиньос сякаш ѝ каза: „С теб все пак си оставаме шеф и подчинен.“

— На около дванадесет процента кислород съм — обяви Марина.

— Пристигнахме — каза Карлиньос, заби спирачките и описа кръг с колелото сред вихрушка лунен прах. Марина зави широко и забави скорост, за да спре до него. Прахът около двамата започна да се сляга на нежни облаци.

— Тук.

Тъмно, плоско морско дъно, еднообразно като тиган за уок.

— Североизточната крайна точка на четириъгълника на Морето на драконите — каза Карлиньос и откопча фенера от задницата на мотора си.

— Карлиньос — повика го Марина. — Шефе…

Хоризонтът беше толкова близо, а корабът на Воронцови — толкова бърз, че сякаш се появи от нищото в небето над нея, като ангел. Беше голям — закриваше половината небе. Спускаше се все по-ниско на двигателите, които горяха точно над главата ѝ.

Карлиньос изпсува на португалски. Все още разгъваше краката на фенера на рода Корта.

— Имат вградена система за позициониране. Ако докосне земята…

— Имам план.

Планът беше безумен, отчаян — такъв, какъвто дори договор за работа на луната не би се сетил да покрие. Марина натисна газта отново. Корабът на Воронцови се завъртя около оста си. Двигателите вдигаха кълба от прах. Марина се засили през тях и заби спирачки точно под корпуса на кораба. Погледна нагоре. Визьорът ѝ се изпълни с мигането на предупредителни светлини. Нямаше да се приземят върху някой от лунонавтите на Корта Хелио. Не биха я смачкали или изгорили — не и пред член на самото семейство Корта. Не биха посмели. Корабът застина за момент, след което двигателите отново светнаха ярко и транспортьорът сви встрани от мястото, където се канеше да кацне.

— Няма шанс, проклетници! — изръмжа Марина и отново препусна с мотора, за да спре под кораба, който тъкмо пак се канеше да кацне. Вълната на двигателите му я блъсна силно и почти я събори. Този път бяха по-ниско. Камерите в долната част на кораба се фокусираха върху нея. Какви ли спорове се водеха в пилотската кабина на кораба сега? Беше на луната. Тук правеха нещата различно. Всичко подлежеше на договорки. Всичко си имаше цена: прахът, животът. Корпоративна война с Корта. Транспортьорът продължаваше да се носи във въздуха.

— Карлиньос…

Транспортьорът отново се стрелна встрани. Не можеше да се отдалечи прекалено от координатите на крайните точки и това неутрализираше предимството, което скоростта му му даваше по принцип. Марина го настигаше лесно. Но беше ниско — наистина много ниско. Прекалено ниско. Марина нададе вик и се подхлъзна на мотора. Задната гума поддаде, а рамата и водачът се стовариха върху пясъка и се плъзнаха далеч, далеч. Марина заби пръсти в пясъка, за да успее да спре. Най-после спря, задъхана, под опорите за приземяване. Двигателите вдигаха около нея непрогледна буря от пясък. Опорите се снишаваха над нея и заплашваха да я смачкат. Бяха взели решение.

— Марина! Махни се оттам!

Марина събра последни сили и се претърколи настрани от опорите за приземяване. Малко по-късно, те вече се бяха опрели в земята. Амбреажите и краката на опорите се бяха озовали на два метра от лицето ѝ.

— Успях, Марина.

Тя се претърколи на едната си страна и видя Карлиньос, който се беше навел и протягаше ръка към нея, за да ѝ помогне. Зад него се виждаше как мига маякът на транспондера. Тази светлина означаваше живот. Означаваше победа.

— Успяхме.

Марина се изправи на крака с огромни усилия. Ребрата я боляха, сърцето ѝ тупкаше лудешки, всеки мускул в тялото ѝ стенеше от изтощение, и се чувстваше така, сякаш всеки момент ще повърне в шлема си. На хъда ѝ светеха десетина предупредителни сигнала — жълти и червени, — а и не си усещаше пръстите на ръцете и краката от студ. Но тези светлинки. Малките, мигащи светлинки. Тя обви ръка около Карлиньос и му позволи да ѝ помогне да се отдалечи с куцукане от кораба. Транспортьорът беше красив и някак чуждоземен — кораб, който не беше на място тук, а приличаше повече на играчка, изоставена насред Морето на драконите. Можеше да различи силуети през илюминаторите на ярко осветената пилотска кабина. Една от тях вдигна ръка за поздрав. Карлиньос ѝ отвърна със същия жест. След това двигателите се включиха и отново вдигнаха непрогледни валма прах наоколо, а миг по-късно транспортьорът вече си беше отишъл. Бяха сами. Марина се отпусна на рамото на Карлиньос.

— След колко време ще пристигне планетоходът?

Хорхе намести китарата в удобното положение, на което беше свикнал — с левия крак, поставен на крачка пред десния, за по-добър баланс.

— Какво искате да изсвиря, сеньор Корта?

— Нищо.

— Нищо.

— Нищо. Повиках те под фалшив претекст, Хорхе.

Музикантът бе заспал трудно предишната вечер, след като приключи репетицията с останалите членове на бандата — из главата му се гонеха звънки прогресии и различни начини да нагоди трудните моменти в синкопирането с барабаниста. Жилберто, спътникът на Хорхе, бе прошепнал в ухото му:

— Лукас Корта.

Беше три часът и тридесет и четири минути.

Иисусе Христе.

— Имам нужда от теб.

— Не искам да пееш.

Хорхе затаи дъх.

— Искам да изпием по едно питие заедно.

— Много съм уморен, сеньор Корта.

— Тук няма никой друг, Хорхе.

— Вашето о̀ко… и Лукасиньо…

— Няма никого, Хорхе.

Бяха на балкона. В ръката на Хорхе имаше чаша с мохито, забъркано по начина, който му допадаше най-много. Със специалния ром на Лукас. Вече приближаваше четири часът, но квадрант Сао Себастиао гъмжеше от движение — роботи и работници, които застъпваха на смяна; ботове по поддръжката и техници, които обслужваха машините. Въздухът бе замрял, а частиците прах, които се носеха из него, сякаш го наелектризираха. Хорхе ги усещаше по езика и в гърлото си. Искаше му се да си сложи куожаото, но маската можеше да се сметне за признак на неуважение в присъствието на Лукас.

— Ще се разведа със съпругата си — каза Лукас.

Хорхе се помъчи да намери подходящ отговор.

— Не зная много за различните ника между Петте Дракона, но предполагам, че ще ви струва скъпо да прекратите договора.

— Много скъпо — потвърди Лукас. — Извънмерно скъпо. Сун са свикнали на съдебни спорове. Водят дело с ИКСК от петдесет години. Но аз съм извънмерно богат. А и сестра ми Ариел е на моя страна.

Лукас се облегна на парапета.

— Ако не я обичате…

— Ако смяташ, че любовта има каквото и да е общо с тези въпроси, значи наистина нямаш понятие как се женят членовете на Драконите. Не, в случая доводите са само от прагматично, политическо и династическо естество. До един. Първо идва бракът, а после — любовта. Ако имаш късмет. Рафа имаше и сега страда заради това. Аз не скърбя, а празнувам, Хорхе.

— Не разбирам, сеньор… Лукас.

— Постигнах забележителна победа. Хрумна ми една отлична идея, която впоследствие успях да изпълня отлично. Победих враговете си и осигурих още повече мощ и богатство за семейството си. Аз съм най-влиятелният човек в четири от Драконите. Тази вечер градът пред нас ми принадлежи. А всичко, което виждам, е един мъж, свит в империята си от прах. Бях роден в тази пещера и ще умра в нея — и всичката вода, въздух и въглерод, които съм взел назаем, ще бъдат върнати и изплатени. Ще се превърна в малка частица от стотици хиляди животи. Жесток вид прераждане. И никога не сме имали избор. Майка ми е имала. Тя е заменила Земята срещу богатство. Но аз нямах избор. Никой от нас нямаше. Не можем да се върнем обратно у дома — понеже Земята всъщност никога не е била наш дом. Това е всичко, което имаме: прах и слънчева светлина. И хора. Луната — това са всъщност хората. Така казват. Те са най-злият ти враг и най-светлата ти надежда. Рафа обича хората. Надява се, че раят съществува. Аз пък знам, че живеем в ада. Като плъхове, затворени в тунел, далеч от всичко красиво.

— Искаш ли да ти изпея нещо, Лукас?

— Може би това е добра идея. Всичко е ясно, Хорхе. Знам точно какво трябва да направя. Затова ще се отърва от Аманда. И затова не мога да се радвам. Затова не мога да слушам музиката ти тази вечер, Хорхе.

Лука прокара пръста си по опакото на дланта на Хорхе.

— Остани.

— Събуди се.

Чифт ръце я хванаха под мишниците и я вдигнаха нагоре. Осъзна, че е била на косъм да заспи и да се плъзне под повърхността на водата. Карлиньос беше клекнал до нея от едната страна на басейна. Почука с пръст по чашата от коктейла на Марина, по която още блестяха лепкави капчици Синя луна.

— Не е особено добре забъркана. А „удавяне на луната“ не звучи добре като причина за смъртта в евентуалната ти аутопсия.

— Реших, че заслужавам да отпразнувам днешното ни постижение.

Марина вдишваше една от последните глътки кислород, които ѝ бяха останали, когато планетоходът се показа на хоризонта и се спусна към тях; трепереше от студ и бе посиняла от аноксията, причинена от липсата на кислород. Карлиньос я свърза към животоподдържащата система. Планетоходът завъртя колела и се отправи с пълна скорост към Бейкоу — сървърната ферма на Тайанг, разположена на ръба на Макробиус. Карлиньос успя да пренесе Марина през външния шлюз и да я прекара през въздушната струя, която отнесе праха от нея, но хипотермията вече започваше да я кара да изпада в безсъзнание, да се буди за кратко и отново да припада. Спомняше си бегло как някой сваля космокостюма ѝ. Как освобождава тялото ѝ от стегнатата материя. Нечии пръсти внимателно откачиха сензорните тръби от кожата ѝ, която сърбеше, покрита с вече изсъхнала пот. Чифт ръце я пуснаха леко в някакъв басейн — топла, топла вода… какво? Лежеше гола, а водата нежно галеше тялото ѝ. Съживяваше я.

„Какво става?“

— Просто басейн.

Гласът на Карлиньос. Ръцете. Неговите ръце ли бяха?

— За малко да умреш.

— Нямаше да приземят кораб върху ми.

Зъбите ѝ тракаха толкова неудържимо, че едва успя да произнесе думите. Бавно се връщаше към живот и я беше обзела същинска агония.

— Не това имах предвид.

— Трябваше да го направя.

— Начинът, по който го казваш, е пленителен — каза Карлиньос. — Толкова нортеански. Толкова благороден. „Трябваше да го направя.“

Карлиньос прокара върха на пръста си по повърхността на водата.

— Ще платим сметката за водата.

Общността на Бейкоу беше тясна и затворена като манастир: представители на семейство Сун, Асамоа и някои по-малки родове живееха заедно и в преплетени полиаморни връзки. Из тесните, наклонени тунели се разнасяха звънливите гласчета на децата, които подвикваха на пет различни езика; вонята на урина и особената миризма на компютърните системи се просмукваха навсякъде във въздуха, който беше не втора, а трета употреба. За да може Марина да остане тук, накисната в смрадливата вода в средата на мъничката стая, Корта Хелио трябваше да сключат споразумения както с Тайанг, така и с АКА. Тя се облегна назад и остави косата си да се носи из топлата вода. Ако протегнеше ръка, щеше да докосне синтерованото стъкло, от което беше направен таванът. Ао Куанг, Дракона-крал на Източното море, нарисуван в стил манга, бе вперил поглед в нея от повърхността му. В гърдите ѝ леко плиснаха няколко вълнички. Нещо бе смутило повърхността на водата.

— Какво правиш?

Тя отново се беше разсеяла в мисли. Когато се върна обратно в настоящето, видя как Карлиньос сваля космокостюма си.

— Влизам.

Той се спусна във водата. „Изглеждаш уморен“, помисли си тя. „Великолепен си, но си уморен до смърт. Движиш се като престарял рак.“ Потокът от новини и статистики, който Хети непрекъснато обновяваше, ѝ съобщи, че е прекарала двадесет и осем часа на повърхността. Космокостюмите бяха предназначени да издържат до двадесет и четири. „Всички би трябвало да сме мъртви.“ Тя плисна вода в лицето на Карлиньос, който бе тъй уморен, че почти не трепна.

— Хей.

— Хей.

— Успяхме ли?

— Съдът на Клавиус призна правата ни и ни издаде лиценз. Вече обявихме търговете за лунонавтите.

Марина вдигна немощно юмрука си и нададе едно тихичко „ура!“.

— Знаеш ли, май заслужаваме да го отпразнуваме — каза Карлиньос. — Тук правят много хубава водка от картофи.

— Какво спомена преди малко за аутопсиите и „удавяне“ като причина за смъртта в тях?

— Че все пак не е толкова зле, колкото „върху нея се приземи кораб на ВТО“.

— Какъв си.

Марина отново го плисна с вода. Карлиньос или не искаше, или не можеше да се отмести.

„Леле, че си сладък, когато си такъв — уморен и миризлив, и брадясал, и целият насинен… Така ми се иска да преспя с теб, особено като те гледам точно пред мен — как докосваш колената ми, прасците ми, ходилата ми… Ако аз преместя едната си ръка малко насам, а ти преместиш твоята малко нататък, би се получило… Но няма да го направя, защото се чувствам като развалина, ти — също, пък и все пак си ми шеф, и Дракон, а Драконите винаги са ме плашели. Но най-вече няма да го направя, защото усещам, че сега сме като близнаци, които плуват един до друг в тази топла вода… И ако преспим заедно, би било равнозначно на кръвосмешение в утробата.“

Тя се премести по-близо до него, и двамата се облегнаха един на друг, обзети както от облекчение, така и от болка. Бяха като старци — изтощени и опрени плътно един в друг, докато се наслаждаваха на тежестта и присъствието на отсрещната страна. Един висок тийнейджър от рода Сун — Марина не можеше да различи пола му по кльощавата му фигура — се шмугна през вратата с нови Сини луни в ръце. Смях, поп музика, детски викове, бръмчене на машини — всичко това отекваше през тунелите, сякаш бяха тръби в някакъв огромен музикален инструмент.

— Корта Хелио.

Тост.

— Морето на драконите. Ако наистина задремя…

— Ще те пазя — обеща Карлиньос.

— А аз ще пазя теб.

Сексът винаги започваше по един и същи начин. Една чаша, запотена заради студената напитка. Няколко глътки охладен джин. Три капки синьо кюрасо от една стъклена пипета. Тишина, без музика. Музиката разсейваше Ариел Корта от секса. Тази вечер бе облякла една великолепна рокля на Рапи, модел „балерина“, с пухкава пола, широкопола сламена шапка на Диор и ръкавици. Устните ѝ бяха оцветени с червило на Ревлон — оттенък на червеното, наречен „Огън и лед“, — и в момента се присвиваха съсредоточено, докато тя отмерваше капките кюрасо една по една от пипетата. Тази вечер бе извадила бутилката с десет билки, която Дилма Филмюс ѝ беше дала. Когато последната капка набразди повърхността на течността в чашата за мартини, Ариел съблече роклята си. Сутиените бяха непотребни в условията на лунна гравитация, а и тя не обичаше и който и да е вид бельо. Останаха ръкавиците, шапката, дългите чорапи с дантела по края и обувките на Роджър Вивие с дванадесетсантиметров ток. Ариел вдигна чашата с мартини в ръката си и отпи една глътка.

Момчетата бяха успели. Съветът на Видия Рао се беше оказал правилен. По време на краткия, поверителен разговор, който Ариел беше провела с Лукас, бяха станали явни три факта. На Рафа се беше изяснило, че и тя разполага със значителна мощ и влияние. На майка ѝ — че Корта наистина бяха Петият Дракон. А на Лукас — че тя винаги ще бъде член на семейство Корта. „Искаме да те купим“, бе ѝ казало Видия Рао. Не да я купят — да я наемат. Да я притежават, но не завинаги, а само временно. Такава беше разликата между търговците и консултантите. Бе излязла на върха. Ариел Корта вдигна тост в чест на самата себе си, както и в чест на всичките си клиенти, договорни партньори и съмишленици. Отпи още една глътка от Синята луна. Бейжафлор ѝ показа отражението ѝ, което се предаваше от дискретно поставени камери. Ариел се изви така, че да може да огледа още по-добре прекрасното си тяло. Беше великолепна. Великолепна.

Преди да се съблече, изпуши една капсула Соло. Химическите Сестри, които създаваха най-популярните в лунното общество дизайнерски наркотици, ѝ я бяха принтирали по поръчка, специално за тези сесии. След това влезе в стаята за секс. Кожата, зърната, устните, вулвата и анусът ѝ горяха от възбуда. Стените и подът бяха облицовани с мека, бяла изкуствена кожа. Първо ботушите — високи, стегнато скроени и още по-стегнато вързани; тя ги стесни още, като дръпна връзките им. Изправи се и бавно обиколи стаята, като се наслаждаваше на допира на голите си бедра едно в друго и гъделичкането на копринените връзки по задника и вулвата ѝ. Коленичи, за да почувства по-добре капсите и токчетата, които се опряха на бедрата ѝ. След това — ръкавиците; стигаха до рамената и също имаха връзки, които стегна още по-силно. Ариел разпери пръсти, обвити в стегнатата бяла кожа на ръкавиците. После — дебелия, твърд нашийник. Ариел възкликна тихо, докато завързваше връзките възможно най-стегнато. Вече не можеше да се движи. Последен беше корсетът. Действията бяха истински ритуал — начинът, по който тя издишваше и дърпаше връзките още по-силно в точния момент, докато вече почти не можеше да диша. Малките ѝ гърди стърчаха стегнато.

Когато беше на тринадесет, Ариел получи оргазъм, след като облече космокостюм. Оттогава не беше носила такъв, но стегнатата му, неумолима хватка и контролът, който упражняваше върху тялото ѝ, бяха оставили постоянен отпечатък върху сексуалността ѝ. Не беше разказвала за тази случка на жива душа.

Топката за запушване на устата. Обикновена, червена топка — цветът подхождаше на червилото ѝ. Закопча каишката колкото можа по-плътно. Това действие бе заместило чаршафите, които преди пъхаше в устата си, за да заглуши стенанията на дълбоко удоволствие. Сякаш задържаше мехурчетата в шампанското. Ариел се молеше и пищеше, но звуците се губеха. Функцията за гласови команди на Бейжафлор беше изключена. Играта беше добре известна и на спътничката ѝ. Вече беше готова с обличането.

Ариел леко плесна с ръце. Вградената в ръкавиците технология за тактилна обратна връзка се задейства и тя изсъска от удоволствие при докосването, което в момента беше точно като от гъста, мека козина. Погали всяко зърно, опиянена от удоволствие. След това ръкавиците се пренастроиха и тя изписка, захапала топката, когато усети по гърдите си твърди косъмчета, като от брада. Бяха програмирани да сменят усещанията на случаен принцип. Ариел падна на колене в екстаз, докато прокарваше върха на пръстите си по чувствителната си вулва, а тялото ѝ реагираше на сигналите за промяна на текстурата им: гладка пластмаса, грапав камък. Дясната ѝ ръка я галеше с дълги, бавни движения, а лявата изследваше голото ѝ тяло между парчетата стегната бяла кожа, в които бе облечена. Чувстваше се така, сякаш ще се пръсне; кръв, кости, плът и течности, притиснати и обуздани в безмилостната хватка на твърдата кожа. Ръкавиците се пренастроиха така, че всяка да се усеща като различна повърхност. Ариел се облегна назад, както беше на колене, и остави пръстите си да проникнат по-навътре в жадната ѝ вагина. Острите токчета се забиха в задника ѝ; после усети как бузите му се разтварят, докато се притиска към пода. Не спираше да бълва сквернословия в червената топка. Бейжафлор ѝ показа собственото ѝ отражение — дланите ѝ се движеха неуморно между разтворените ѝ бедра, лицето ѝ бе обърнато нагоре, а очите — широко отворени. По бузите ѝ проблясваха струйките слюнка, които се процеждаха от двете страни на топката. Тактилните излъчватели смениха досегашните усещания с леко боцкане и пръстите на Ариел се насочиха към клитора, който не бе докосвала до този момент. Топката заглуши свободните ѝ викове на удоволствие. От Солото всичките ѝ ерогенни зони бяха станали свръхчувствителни, и всяко докосване ѝ носеше необуздана, почти мъчителна наслада. Вече крещеше с пълни сили, макар че от устата ѝ не излизаше и звук. Бейжафлор обърна камерата и се фокусира отблизо върху различни части от нея: пръстите ѝ, очите ѝ, възглавничките от мека кожа, които сякаш преливаха от стегнатите ѝ ботуши.

Предварителната игра трая един час. Ариел се доведе до самия ръб на оргазма шест пъти — но нямаше да свърши по време на предварителната игра. Сексът следваше ритуали, не по-малко строги от църковната служба. Чу се звън на принтер, а тактилните ръкавици се изключиха. Разтреперана и мокра от пот и слюнка, Ариел допълзя до принтера. Коко де Лун беше най-способната дизайнерка на секс играчки на цялата луна. Ариел никога не знаеше какво ще ѝ се падне, докато принтерът не иззвънеше. Всичко, което знаеше, беше че ще бъде съобразено с тялото и вкусовете ѝ и че ще ѝ отнеме много часове, за да изследва потенциала му в дълбочина.

Ариел отвори принтера. Вътре имаше едно дилдо и комплект лъскави анални топчета. Дилдото беше дълго и изящно — класическа „лунна ракета“ с четири опори в долния край. Всяка опора контролираше различен диапазон тактилни опции. Сребриста ракета, принтирана според точните измерения на вагината и вулвата ѝ. Не пенис. В никакъв случай пенис. Ариел Корта никога не би позволила в нея да проникне пенис.

— Красива си — прошепна ѝ Бейжафлор с глас като на самата Ариел. — Обичам те, обичам те, обичам те.

Ариел изстена в топката, легна по гръб върху кожената тапицерия и разтвори крака.

— Пъхни го в себе си, на километри навътре в себе си — каза Бейжафлор. — Продължавай да се чукаш до смърт.

Ариел вкара самоовлажняващите се топчета в ануса си. Корсета и нашийника спъваха движенията ѝ и ѝ пречеха да види какво правят пръстите ѝ. Бейжафлор и излъчваше кадри отблизо и ѝ шепнеше мръсотии и обиди на португалски. Ариел натисна топчетата още по-навътре, надълбоко и стисна дръжката им с пръсти. Подръпна леко и се наслади на теглещото, стържещо усещане. Когато стигнеше върха, щеше да ги изтегли — бавно или може би изведнъж. След това щеше да ги вкара обратно, една по една.

Вдигна дилдото пред очите си, задъхана от страх и очакване, докато слушаше как собственият ѝ глас ѝ обяснява точно какво ще направи с него — колко дълбоко, колко бързо и за колко дълго, всяка поза и всяко движение. Щеше да ѝ отнеме часове. Часове. А накрая щеше да изпълзи от стаята за секс, подгизнала от пот, слюнка, телесни течности и лубрикант, и бавно да се освободи от стегнатите кожени дрехи. Никой любовник, никое тяло, ничия плът не можеха да се сравнят със съвършения секс, който правеше сама със себе си.

От тринадесетгодишна възраст, Ариел Корта беше щастливо, ентусиазирано и моногамно автосексуална.

Мъжът замахна към коленете ѝ с гаечния ключ. Марина отскочи. Силата и инерцията ѝ я понесоха високо, напред и нагоре. Но така беше по-уязвима. Инерцията можеше да убива. Приземи се достатъчно тежко, за да си изкара въздуха, подхлъзна се и се блъсна в една опорна греда. Този мъж — от екипа на Макензи — знаеше как да се бие. Той се изправи пред нея и вдигна ключа, за да го стовари в гърдите ѝ. Марина го ритна с ботуша си в капачката на коляното. Хрущенето на костта и крясъкът му накараха останалите в отсека да притихнат за момент. Мъжът падна на земята, сразен. Марина вдигна гаечния ключ.

— Марина! — долетя до нея гласът на Карлиньос. — Недей.

Мъжът беше висок и във форма. Тя беше ниска, а и жена, но пък беше новополунчена. Беше силна за трима лунни мъже. Можеше да строши ребрата му с един добре насочен юмрук.

Как започна боят? Като всички останали боеве: като огън. Двама души, които се палеха лесно, се озовават прекалено близо един до друг, пламва искра и се намира вятър, който да раздуха пламъка. От контролната централа по приземяванията и излитанията на Бейкоу оставиха екипа на семейство Корта в отсека за паркиране на превозни средства, докато ескадронът, слязъл от един от планетоходите на Метали Макензи, паркираше и обезопасяваше возилото. Екипът на Корта започваше да се изнервя — тесните тунели, гадният въздух и застоялата вода започваха да им омръзват. Искаха да се върнат у дома и търпението им беше на привършване. Екипът на Макензи — който, както забеляза Марина, се състоеше само от мъже — се изсипаха от външния шлюз, а от тях се разнасяше прясната, остра миризма на лунен прах. Докато водачът на екипа подминаваше Карлиньос, тя успя да долови две думи: „Крадци такива.“ Това беше последната капка. Карлиньос изрева и повали мъжа с удар с глава. В следващия миг целият отсек сякаш избухна.

Марина не се беше била никога досега. Беше наблюдавала различни кръчмарски сбивания или боеве в студентските общежития, или на купоните около тях, но никога не беше участвала. Тук обаче се беше превърнала в мишена. Тези мъже искаха да я наранят. На тях не им пукаше дали ще умре. Мъжът от екипа на Макензи бе повален и вече излязъл от строя. От устните му се разнасяше тихо гъргорене. Марина се наведе — колкото по-ниско си, толкова по-силно ще удряш — и огледа стаята. Истинските боеве не приличаха на филмовите. Хората се въргаляха по земята, дърпаха се, дращеха се и се опитваха да си строшат главите взаимно. Карлиньос лежеше по гръб. Марина грабна нападателя му за ръката. Той изкрещя. Беше извадила раменната му кост от ямката. Тя го хвана за яката и колана и го запрати в отсрещния ъгъл с такава лекота, сякаш беше парцалена играчка. След това се завъртя, втурна се към първия лунонавт на Макензи, който зърна, заби се в него и го притисна към един стълб. След това се изправи, задъхана. Беше супергерой. Беше Жената-Хълк.

— Къде са ченгетата? — изкрещя на Карлиньос.

— На Земята — отговори ѝ той и просна поредния противник на земята с ритник през краката. След това заби юмрука си в лицето му. От счупения нос бликна фонтан от кръв — червен дъжд, който бавно се стичаше по лицето на мъжа.

— По дяволите! — кресна Марина. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

След това отново се хвърли в битката. Мощта покваряваше — ужасяваща, но сочна и изкусителна. Така се чувстваха мъжете на Земята — знаеха, че винаги могат да разчитат на силата си. Риташе, сграбчваше, извиваше и чупеше; трошеше с юмруци. В следващия миг всичко вече беше свършило. Кръв обагряше синтерования под и стените. Разнасяха се тихи стенания и гъргорене. Служителите по контрола на отсека за превозни средства бяха пристигнали и разтърваваха онези, които продължаваха да си разменят удари, с помощта на тейзъри и ножове. Боевете обаче имат период на полуразпад и този вече бавно се уталожваше и превръщаше във викове, размяна на обиди и сочене с пръст. Водеше се караница кой следва да плати щетите. Спорът вече беше в ръцете на юридическите ИИ-та.

— Добре ли си? — попита я Карлиньос.

Марина усети миризмата на насилие, която се носеше от него. Усети как настръхва: той се биеше без задръжки и без да влага страст, сякаш това насилие беше просто удобно средство в работата му. Спомни си какво ѝ бе казал: „Рафа е чаровен, Лукас — хитър, а Ариел — сладкодумна; аз пък съм боец.“ Тогава си бе помислила, че говори метафорично. Не. Той беше истински боец — и то доста способен. Усети леко бодване на страх.

След това кимна. Знаеше, че сега идва ред на шока и треперенето — физическите и химическите реакции, породени от случката. Бе наранила много хора. Бе чупила кости, бе разбивала лица и бе усещала такова чисто, почти еуфорично щастие, каквото бе усетила и когато Карлиньос я заведе на Безкрайния маратон. Чувстваше се жива и нащрек; кожата ѝ я сърбеше, усещаше се мръсна и покварена — курвата на кръвта. Не можеше да се познае.

— Автобусът дойде. Да се връщаме у дома.

Може да беше от студа, от леката промяна в натиска върху леглото или пък от малките шумове, които изпъкваха ярко в нощта, но когато Сони Шарма се събуди, знаеше, че Рафа не е до нея. Сексът се бе случил почти като незначително допълнение на преживяванията от вечерта — беше повърхностен и като че ли по навик. „Върни се с мен в клуба ми“, бе ѝ казал той и тя може би трябваше да се заслуша по-добре в думите му. Така щеше да долови предупреждението в тях. В клуба имаше много мъже — някои от тях бяха пияни, повечето надаваха силни викове и ревяха от смях — които се забавляваха свободно на собствената си територия, оглеждаха я от главата до петите, измерваха я и я преценяваха, а към Рафа отправяха лукави погледи и многозначителни повдигания на веждите. Мъже, които бяха свикнали да гледат на нещата като на своя собственост. След това пристигна новината за сделката — нови права за добиване на суровини, някаква нова територия, която не просто изличи мрачното настроение на Рафа от бара, а и го засили в противоположната посока: от него сякаш струеше златна светлина. Целият клуб беше негов. Купуваше питиета на всички; всички му бяха приятели. „Пийте, пийте, пийте!“ Силен смях, шеги, тупане по гърба; грубовати поздравления и гордост. А тя се превърна в негов трофей. Победителят получаваше наградата. Ръката му остана обвита около нея през цялата вечер, чак до малките часове на нощта. Клубът на собствениците на професионални отбори по хандбал не беше безопасно място, но тя реши да остане.

Очите я боляха, ставите ѝ сякаш пулсираха и чувстваше тялото си изсушено като повърхността на Луната. Какво ли щеше да е, когато след няколко часа лети на кораба с махмурлук?

Колко беше часът? Пет и дванайсет сутринта. Слънчевата светлина се просмукваше и оцветяваше хоризонта в индигово. Трябваше да побърза — да си събере нещата, да се приготви. Къде беше Рафа? Не беше в спалнята, нито в банята, нито в офиса или широкия хол, през който тя премина на пръсти, както беше гола. Въздухът още миришеше на чисто и на изпрано. Завари го седнал на един стол на тесния балкон, наведен над ръба. Единственото, което си беше сложил — напук на етикета на клуба — беше спътникът му, който се носеше над рамото му. Беше обърнат с гръб към нея и говореше с тих глас — разговор, който не беше за чужди уши. Но тя трябваше да го чуе.

— Но Робсън е в пълна безопасност. Кълна ти се. В Бога и в майка му. Робсън е в безопасност, Луна — също; Боа Виста няма от какво да се бои. Не искам да се стига до разправии между двама ни. Помисли си за Луна. Тя ще се окаже хваната по средата на кавгата ни. Върни се. Върни се в Боа Виста, корасао. Обеща ми, че си тръгваш само за малко. Върни се. Знаеш, че тук не става въпрос за децата. А за мен…

Голата, боса Сони се обърна, като не спираше да трепери от многото изпит алкохол и предателството, което беше очаквала, но от което все пак я заболя. След това се върна в спалнята, облече се, събра нещата си и напусна Луната завинаги.

Когато моментът настъпи, Адриана изгони Пауло от собствената му кухня. Той беше личният ѝ готвач — бе изучил техниките и вече беше принтирал бутилката, марлята, капака и буталото. Но никога не го беше приготвял, опитвал или дори помирисвал. Адриана беше. Пауло излезе от помещението с тромави, неохотни стъпки. Ароматът се понесе през вентилационната система на имението. Какво беше това?

Май беше кафе.

Прислужниците се бяха наредили и чакаха пред кухнята на Пауло. Какво правеше сеньора Корта? Тя измерваше количеството. После сложи водата да заври. После я свали от котлона и започна да брои. След това я изля върху кафето от внимателно преценена височина. Защо? „За да може сместа да диша“, каза им Пауло. След това щеше и да го разбърка: вкусът се разгръщаше едва след като сместа влезеше в допир с кислород. След това щеше да изчака. „Как мирише?“, попитаха го. „Като нещо, което за нищо на света не бих изпил.“ „А какво прави сега?“ „Продължава да чака.“ Приготвянето на кафе беше ритуал.

Адриана натисна буталото. Във френската преса се появиха няколко глътки кафеникава течност. Една чаша.

Адриана отпи от последната си чаша кафе. Опита се да потисне тази мисъл. В момента си устройваше празненство — макар и малко, лично. Истинското празненство, преди претрупания карнавал, който Лука настояваше да организира за рождения ѝ ден. „Не и този път“, прошепна тя — на рода Макензи и на смъртта. Но животът ѝ постепенно се изпълваше с последни неща — прииждаха все повече и повече, като вода, която изпълва басейн. Нивото се покачваше… А може би всъщност животът ѝ се снишаваше все повече към повърхността.

Вкусът на кафето не съответстваше на миризмата му. Адриана беше благодарна за това. Ако не беше така, хората нямаше да пият нищо друго. Обонянието беше сетивото с най-силна памет. Всяко кафе извикваше в ума ѝ безброй спомени, ярки и подробни. Кафето беше като наркотик за спомени.

— Благодаря, Лукас — каза Адриана и си наля втора чаша. Пресата беше празна — на дъното беше останала само влажната утайка. Кафето беше ценно.

— По-трудно за намиране от злато — прошепна Адриана. Спомни си как бе научила това в първите си дни на луната. — Златото, което изхвърляме.

Адриана занесе двете чашки в павилиона на Сао Себастиао. Две чаши, два стола. За нея и за Ирма Лоа. Адриана отпи пак от кафето. Как бе могла да обикне един толкова земен, силен, горчив вкус? Как го обичаха всички? Още една глътка. Чаша, пълна със спомени. Докато отпиваше от кафето, сякаш вкусваше последната чаша, от която бе отпила преди тази — преди четиридесет и осем години. Онова кафе също бе наситено със спомени. Момчетата ѝ се бяха справили прекрасно — начинът, по който успяха да измъкнат Морето на драконите под носа на Макензи, щеше да се превърне в легенда за поколения напред, но кафето винаги щеше да ѝ напомня на Ачи.