Новолуние

Едно

В една бяла стая на ръба на Централния залив седяха шестима голи младежи. Три момчета и три момичета — с черна, жълта, кафява или бяла кожа. Чешеха се непрекъснато, нервно. Спадът на въздушното налягане причиняваше суха кожа и сърбежи.

Стаята бе тясна — капсула, в която човек едва би могъл да се изправи. Младежите бяха натъпкани на две пейки, обърнати едни срещу други. Колената им се докосваха с колената на човека отсреща. Нямаше накъде да гледат и нямаше какво да видят, освен останалите, но избягваха очния контакт. Бяха прекалено близо един до друг; прекалено уязвими. Всички дишаха с помощта на прозрачни маски. От местата, където краищата на маските не прилепваха достатъчно плътно, се разнасяше свистенето на изтичащ въздух. Точно под илюминатора на външния шлюз бе монтиран манометър. В момента показваше петнадесет килопаскала. Понижаването на налягането до тази стойност беше отнело час.

Но средата отвън бе вакуум.

Лукасиньо се наведе напред и отново надникна през малкия илюминатор. Вратата се виждаше ясно; правата между него и нея бе открита, без никакви препятствия. Слънцето се носеше ниско и хвърляше дълги, дълбоки сенки. По-черни и от черния реголит, по който пълзяха. Много хитрости и предателства можеха да бъдат укрити в тях. „Температурата на повърхността е сто и двадесет градуса по Целзий“, беше го предупредил спътникът му. „Ще е като да вървиш по разжарени въглени.“

По въглени, по лед.

Седем килопаскала. Лукасиньо се чувстваше подут, а кожата му сякаш бе прекалено изопната и нечиста. Когато манометърът покажеше пет, заключената врата щеше да се отвори. На Лукасиньо му се искаше спътникът му да беше с него. Джинджи щеше да може да намали скоростта, с която препускаше сърцето му, и да успокои мускула, който потрепваше в дясното му бедро. Очите му уловиха погледа на момичето, седнало срещу него. Беше от Асамоа. Седеше до по-големия си брат. Пръстите ѝ си играеха с амулета под формата на адинкра, който бе окачила на шията си. Спътникът ѝ я беше предупредил да внимава с него — в среда като тази отвън, металът се разтапяше и заваряваше към кожата за секунди. Знакът на Гайе Ниаме можеше да се окаже дамгосан върху кожата ѝ завинаги. Момичето му се усмихна бегло. В камерата имаше шестима голи, привлекателни младежи, натъпкани бедро до бедро, но не се усещаше и полъх на лъст. Мислите им бяха напълно погълнати от онова, което стоеше от другата страна на заключената врата. Двама от Асамоа, едно момиче от семейство Сун, едно — от Макензи, едно уплашено момче от Воронцови, което се задъхваше от тревога, и Лукасиньо Алвес Мао де Феро Арена де Корта. Лукасиньо бе спал с всеки от тях, освен с момичето от Макензи. Представителите на рода Корта и представителите на рода Макензи никога не спяха един с друг. Не беше спал и с Абена Маану Асамоа, понеже съвършенството ѝ го плашеше. Брат ѝ, обаче — никой не беше по-добър в свирките от него.

Двадесет метра. Петнадесет секунди. Благодарение на Джинджи, цифрите се бяха врязали в паметта му, сякаш бяха издълбани с нож. Разстоянието до втората врата. Максималното време, за което голото човешко тяло може да издържи в условия на вакуум. Петнайсет секунди, преди да изпадне в безсъзнание. Тридесет секунди преди да получи необратими увреждания. Двадесет метра. Десет крачки.

Лукасиньо се усмихна на красивата Абена Асамоа. Проблеснаха червени светлини. Лукасиньо скочи на крака в мига, в който вратата започна да се отваря. Последното останало в капсулата налягане го изстреля към Централния залив.

Крачка първа. Десният му крак докосна реголита и прогони всяка мисъл от главата му. Очите му горяха. Белите му дробове се изпълниха с пламъци. Чувстваше се така, сякаш ще се взриви на парченца.

Крачка втора. Издишай. Издишай. „Налягането в дробовете ти ще бъде нулево“, обяснил му беше Джинджи. Не, не, това не беше нормално, това означаваше смърт. „Издишай, иначе дробовете ти ще се взривят.“ Стъпалото му се спусна на повърхността.

Крачка трета. Издиша. Дъхът замръзна пред лицето му. Капчиците влага по езика му и сълзите в очите му вряха.

Четири. Абена Асамоа го подмина и продължи напред. Кожата ѝ бе посивяла от скреж.

Пет. Очите му замръзваха. Не смееше да мигне. Ако го направеше, клепачите му щяха да залепнат един за друг и да замръзнат. Да мигнеш означаваше да ослепееш, да ослепееш означаваше да умреш. Фокусира погледа си в шлюза, обграден от сините светлинки на уредите за навигация. Кльощавото момче от Воронцови го подмина. Препускаше като луд.

Шест. Сърцето му щеше да се пръсне от страх, бореше се с всички сили, гореше като огън. Абена Асамоа се хвърли през рамката на вратата, погледна назад и вдигна ръка да свали маската си. Очите ѝ се разшириха — видяла беше нещо зад Лукасиньо. Устата ѝ се отвори в безмълвен писък.

Седем. Лукасиньо погледна през рамо. Коджо Асамоа беше паднал и сега се търкаляше безпомощно, неспособен да се изправи. Давеше се в океана на луната.

Осем. Лукасиньо се хвърли към сините светлинки на вратата и разпери ръце, за да прекъсне стремителния си полет напред.

Девет. Коджо Асамоа се мъчеше да се изправи на крака, но бе ослепял от прашинките, замръзнали по очните му ябълки. Размахваше ръце, залиташе и се препъваше напред. Лукасиньо го грабна за едната ръка. Хайде. Хайде!

Десет. В очите му запулсира червенина, остана само един тесен кръг от светлина и ясна мисъл, съсредоточени върху вратата на входа. Кръг, който се смаляваше с всяка пулсация на червеното в мозъка му, който се разпадаше на парчета. „Дишай!“, крещяха дробовете му. „Дишай!“ Хайде. Хайде. Вратата беше пълна с ръце и лица. Лукасиньо се хвърли в кръга от протегнати към него длани. Кръвта му кипеше. Във вените му бълбукаше газ; всяко мехурче пареше като нажежена до бяло сачма. Силите го напускаха. Умът му загиваше, но той така и не отпусна хватката си върху ръката на Коджо. Теглеше я, теглеше него; агонизираше в адски пламъци. След това усети труса и чу писъка на декомпресията.

В мъничкия кръг, останал от полезрението му, успя да различи оплетена камара от крайници, гола кожа, задници и кореми; от всичко капеше кондензирана влага и пот. Дочу как хриптенето се превръща в смях, а хлипането — в налудничав кикот. Телата се тресяха, обхванати от лудешки смях. „Бягахме по луната.“ „Победихме Кралицата Луна.“

Нов образ проблесна пред очите му: червено петно в средата на вратата; странно червено на белия фон. Той фокусира погледа си върху него — съзнанието му бе привлечено към него като стрела, устремена към ярка мишена. Докато бавно потъваше в бездната на безсъзнанието, той осъзна какво представлява червеното петно. Кръв. Вратата на кораба се беше затворила и беше откъснала левия палец на Коджо Асамоа. От него бе останало само размазано петно от плът.

А после — тъмно.

Крилатата жена излетя от върха на топлинния отдушник и се понесе нагоре. Ранната светлина позлати силуета ѝ. Мина в бръснещ полет под самия покрив на света, след което изви гръб, притисна ръце към тялото си, изпъна ходила назад и се гмурна надолу като лястовица. Изглеждаше, сякаш пада — сто метра, двеста метра — като черна точица, устремена право към земята на фона на фалшивото утро. Прелиташе край фабриките и апартаментите, край прозорците и балконите, край стълбите и асансьорите, край алеите и мостовете. В последния момент сви пръсти, разпери големите си пера, направени от нанофибър, и прекъсна стремглавото си падане. Пое нагоре, високо нагоре, а крилата ѝ проблясваха на светлината на развиделяващото се небе. С три мощни размаха вече се беше отдалечила на километър — прашинка злато, която блещука на фона на величествения каньон на квадрант Орион.

— Кучка — прошепна Марина Калзаге.

Мразеше свободата на летящата жена; мразеше атлетичността ѝ, съвършената ѝ кожа и стегнатото ѝ, гъвкаво тяло. Но най-вече мразеше факта, че тя разполага със свободни секунди, които да си позволи да пропилее за удоволствие, докато Марина трябваше да се бори със зъби и нокти за всяка глътка въздух. Вече бе намалила дажбата си кислород до минимум. Чибът, вграден в очната ѝ ябълка, показваше как сметката ѝ за въздух непрекъснато расте. Всеки дъх се плащаше. Сметката ѝ в банката вече беше превишена. Спомни си чувството на паника, когато за пръв път се бе опитала да мигне и да прогони новия чиб от окото си. Той, разбира се, не беше помръднал — беше си останал, здраво закрепен към очната ѝ ябълка.

— Всички носят такива — беше ѝ обяснил чиновникът от отдел „Дишане и аклиматизация“ на КЛН. — Независимо дали сте обикновен новополунчен, току-що слязъл от кораба, или самият Орел.

Лентите, които показваха статусите на Четирите ѝ Насъщни, примигнаха и се пробудиха за живот: вода, въглерод, информация, въздух. От този момент нататък, те измерваха и ѝ начисляваха сметка за всяка глътка и всеки миг сън, за всяка мисъл и всеки път, когато си поемаше дъх.

Когато стигна до върха на стълбището, главата ѝ вече се беше замаяла. Облегна се на ниския парапет и се помъчи да си поеме дъх. Пред нея се беше ширнала ужасяващата, оживена пропаст, пълна с хиляди блестящи светлинки. Квадрантите на Меридиан бяха изкопани на един километър дълбочина под повърхността, а жилищата бяха подредени във физически ред, обратен на социалния: богатите живееха на ниските нива, а бедните — на високите. Голата повърхност на луната беше силно уязвима за ултравиолетовите космически лъчения и заредените частици от слънчевите пожари. Радиацията се абсорбираше лесно от няколкото метра лунен реголит, но високоенергийните космически лъчи възпламеняваха фойерверки от вторични частици от почвата, които често увреждаха човешкото ДНК. Затова човешките селища се строяха в дълбоки изкопи, а жителите им обитаваха най-ниските жилища, които можеха да си позволят. Само индустриалните нива бяха по-високи от нивото, на което се намираше Марина Калзаге — а в тях нямаше почти никакви хора, само машини.

Един-единствен сребрист детски балон полетя към фалшивото небе и отскочи леко, когато се блъсна в него.

Марина се бе качила тук горе, за да продаде съдържанието на пикочния си мехур. Пикочопрекупвачът ѝ кимна да влезе в бараката му. Пикнята ѝ бе малко, с цвят на охра и някак петниста. Наистина ли имаше и лек оттенък на кръв, или само така ѝ се струваше? Пикочопрекупвачът измери количеството на хранителните вещества и минералите в стоката и ѝ плати съответната сума, а Марина я прехвърли в сметката си в мрежата. Човек можеше да намали дишането си или да си осигури контрабандна вода, но нямаше как да проси мрежов трафик. Над лявото ѝ рамо се появи мъгла от пиксели, от която се материализира Хети, спътничката ѝ — с базов аватар, от безплатните. Въпреки всичко, Марина Калзаге отново бе успяла да се включи в мрежата.

— Следващия път — прошепна тя и продължи да се изкачва нагоре, към капана за мъгла. — Ще взема лекарствата следващия път, Блейк.

Покатери се по последните няколко стъпала на четири крака. Мрежата от пластмаса беше добър улов — бе я грабнала и укрила, преди ботовете за събиране на отпадъци на Забалийн да успеят да я рециклират. Принципът бе древен и надежден — пластмасова мрежа, опъната между подпорните греди. Топлият, влажен въздух се издигаше нагоре и образуваше краткотрайни перести облаци в студената атмосфера на изкуствената нощ. Влагата им се кондензираше по фините нишки на мрежата и покапваше надолу, а капките се събираха в буркан — в достатъчно количество, за да могат да се изпият. Глътка за нея, глътка за Блейк.

До капана ѝ имаше някого. Един висок и строен, явно роден лунарианец мъж пиеше от буркана с вода.

— Пусни го веднага!

Мъжът я погледна, а после пресуши и последните капки от буркана.

— Това не е твое!

Мускулите на Марина още бяха във форма — бе дошла от Земята сравнително скоро. Въпреки оскъдния кислород в дробовете ѝ, можеше да го надвие — това високо, крехко, бледо лунно цвете пред нея.

— Махай се. Това е мое.

— Вече не. — В ръката на мъжа проблесна нож. Срещу такова оръжие, тя нямаше шанс.

— Ще се видим отново тук. А ако открия, че нещо липсва, ще те разфасовам и разпродам на парчета.

Нямаше какво повече да се направи. Никакво количество действия, думи, заплахи или хитри хрумвания не можеше да промени нещата. Мъжът с ножа я беше сразил. Всичко, което ѝ оставаше, беше да се повлече обратно. Всяка стъпка и всяко стъпало я изпълваха с мъчителен срам. Когато стига до малката галерия, от която бе зърнала летящата жена, тя падна на колене и се предаде пред гаденето, което караше стомаха ѝ да се гърчи в силни спазми. Трепереше от гняв, но не повръщаше нищо — само продължаваше да трепери. В нея нямаше останал нито грам влага, нито грам храна.

Нагоре и надалеч от луната.

Лукасиньо се събуди от сън. Лицето му бе покрито с прозрачна маска — толкова близо до него, че се замъгляваше от дъха му. Той изпадна в моментна паника и вдигна ръце, за да се освободи от клаустрофобичното усещане, което тя му вдъхваше. Миг по-късно в черепа му се разля вълна от тъмна топлина, която продължи надолу по тила му, по ръцете, по тялото. Паниката изчезна. Сън. Последното нещо, което успя да види, бе фигурата, застанала до леглото му. Знаеше, че не е призрак, защото на луната нямаше призраци. Твърдата ѝ камениста почва ги отблъскваше, а радиацията и вакуумът ги разпръскваха на частици. Призраците бяха крехки създания — само мъгла, бледи цветове и въздишки. Но сивата фигура, застанала до него със скръстени ръце, приличаше именно на призрак.

— Мадриня Флавия?

Призракът вдигна поглед към него и се усмихна.

Бог не би наказал една жена, за която кражбата е последна, отчаяна мярка. Марина минаваше покрай уличния олтар всеки ден, на връщане от пикочопрекупвача: една икона на Девата от Казан, обкръжена от съзвездие пулсиращи биолампички. Всяко от тези мехурчета слуз съдържаше по глътка вода. Тя си събра с бързи, гузни движения, и ги напъха в раницата си. Щеше да даде четири от тях на Блейк. Той винаги беше жаден.

Въпреки че бяха минали едва две седмици, откакто се запознаха, Марина имаше чувството, че познава Блейк, откакто се помни. Бедността караше времето да тече по-бавно и да изглежда по-дълго. Освен това, приличаше на лавина. Нещо дребно се плъзва надолу, повлича след себе си още няколко неща, и в следващия миг всичко вече се носи стремглаво надолу и изчезва от погледа. Един отменен договор. Един ден, в който агенцията не ти се обажда. А мъничките цифрички на ръба на полезрението ти продължават да тиктакат. Да препускат, да се носят стремглаво.

Вече се катереше по стълбищата и подвижните стълби — все по-нагоре по стените на квадрант Орион. Пълзеше по мрежата от мостове и галерии, далеч над алеите с апартаменти, все по-нагоре по все по-стръмните стълбища и стълби, защото асансьорите бяха скъпи, а и изобщо не достигаха до най-високите нива, нагоре към надвисналите кули и кубове на Байро Алто. Разреденият въздух миришеше на фойерверки — суров камък, наскоро отцепен от някой от строителните ботове, и синтеровано стъкло. Пешеходните пътеки се виеха опасно близо до завесите, които служеха за врати на издълбаните в скалите помещения, оскъдно осветени от светлината, която се процеждаше от вратите и прозорците им. Една стъпка накриво означаваше протяжен писък надолу към неоновите светлини на проспект Гагарин.

Байро Алто се променяше с всеки изминал лунен месец, и на Марина ѝ се наложи доста да обикаля, преди да намери стаята на Блейк. „За повече от един наемател; дневните се делят“, пишеше в обявата в Меридианските списъци.

— Няма да оставам дълго — каза тя, като хвърли поглед към двата матрака от високоеластична „пяна с памет“, празните пластмасови бутилки и старите подноси за храна, натрупани в единствената стая на жилището.

— Никой никога не остава задълго — отговори ѝ Блейк.

После оцъкли очи и се преви на две от суха кашлица, която разтресе всяко ребро и всяка жила в кльощавото му тяло. Тази кашлица не даде на Марина да мигне цялата първа нощ тук — три сухи, почти нехайни прокашляния. После още три. И още три. И още три. Кашлицата я държа будна и през всяка следваща нощ. Това беше песента на Байро Алто: кашлицата. Силикозата1. Лунният прах превръщаше дробовете в камък. А по петите на парализата винаги следваше туберкулозата. Фагите2 я лекуваха лесно. Но хората, които живееха в Байро Алто, имаха пари само колкото за въздух, вода и пространство. Дори най-евтините фаги бяха само далечна надежда за тях.

— Марина.

Беше минало толкова време, откакто спътничката ѝ беше разговаряла с нея, и тя залитна, и падна от стълбата от изненада.

— Имате предложение за работа.

Бе паднала от няколко метра височина; нищо работа в гравитация като тази. Все още сънуваше понякога как лети: сънища, в които се вижда като птиче на пружинка, което обикаля около един планетарий. Планетарий, затворен в каменна клетка.

— Приемам.

— Като сервитьорка.

— Мога да сервирам.

Би приела всякаква работа. Прегледа договора. Определила си беше нисък хонорар, но офертата едва стигаше да покрие дори тази сума. Стигаше колкото за сметката ѝ за въздух, вода, въглерод и мрежа, и може би малко повече. Имаше авансово заплащане. Трябваше да си принтира нова униформа. А и да се изкъпе в някоя от обществените бани — можеше да подуши нечистата си коса. Имаше нужда и от билет за влака.

Разполагаше с един час да стигне до Главната гара. Сложи електронния си подпис, а контактната ѝ леща сканира и изпрати отпечатък от ретината ѝ в агенцията. Спътниците на двете страни си стиснаха ръцете, а съответната сума пристигна в празната ѝ до този момент сметка. Чак я заболя от щастие. Мощта и магията на парите не се кореняха в това, което ти даваха възможност да притежаваш, а в това, което ти даваха възможност да бъдеш. Парите означаваха свобода.

— Вдигни кислорода — каза тя на Хети. — До стандартно ниво.

Стегнатата хватка около белите ѝ дробове се отпусна моментално. Издишването беше прекрасно. Вдишването беше същински екстаз. Марина се наслади на аромата на Меридиан: електричество и барут, отходна вода и плесен. А когато си пое въздух до степента, на която дъхът ѝ обикновено спираше, нищо не ѝ попречи да продължи още. Затова жадно пое още повече кислород.

Но не разполагаше с много време. За да успее да стигне навреме за влака, трябваше да вземе западен асансьор №83, но той беше в противоположната посока на жилището на Блейк. Асансьорът или той? Всъщност нямаше избор.

Лукасиньо се събуди отново. Опита се да седне, но болката го притисна обратно на леглото. Болеше го, сякаш всеки мускул от тялото му е бил откъснат от костта и на негово място са били натъпкани парчета разбито стъкло. Лежеше, облечен в космокостюм — точно какъвто би носил, за да си направи една безопасна, обикновена разходка по повърхността. Можеше да движи ръцете и краката си. Пръстите му пробягаха нагоре-надолу по тялото му, сякаш му правеха инвентаризация. Твърдата броня от мускули на корема, стегнатите очертания на бедрата му. Задникът му се чувстваше превъзходно. Щеше му се да можеше да докосне кожата си. Трябваше да разбере дали е добре. Беше прочут с красивата си кожа.

— Чувствам се отвратително. Дори очите ме болят. Ще получа ли лекарства?

— Му-опиоидните рецептори3 в периакведукталното ви сиво вещество4 са подложени на пряка стимулация — обади се един глас в главата му. — Мога да нагодя степента.

— Здрасти, Джинджи. Върнал си се.

Изисканата като на иконом реч на спътника му не можеше да се сбърка. По принцип, спътниците имаха проблем с неопределеността. В долния десен ъгъл на полезрението си видя чиба си. Членовете на семейство Корта нямаха нужда да следят цифрите, но все пак се зарадва, че ги вижда. Чибът му го осведоми, че е жив, в ясно съзнание, и продължава да изразходва ресурси.

— Къде съм?

— Намирате се в болничната сграда Санафил Меридиан — отговори Джинджи. — Преместиха ви от барокамерата в космокостюм. Събуждате се от поредица изкуствено провокирани коматозни състояния.

— Колко дълго? — попита той и се опита да се изправи. Усети как болката прорязва всяка кост и всяка става като мълния. — Партито ми!

— Отложиха го. Според медицинския ви план, скоро ще настъпи още една изкуствена кома. Баща ви идва насам, за да ви види.

Белите, механични ръце на медицинските уреди се протегнаха към него от стените.

— Не, почакай. Видях Флавия.

— Да. Тя дойде да ви посети.

— Не му казвай.

Той така и не беше разбрал защо баща му е отпратил неговата мадриня — сурогатната му майка — от Боа Виста на сутринта на шестнадесетия му рожден ден. Знаеше само, че ако Лукас Корта, баща му, разбере за посещението на мадриня Флавия, ще се погрижи да я накаже по хиляда различни начина.

— Няма — отвърна Джинджи.

Лукасиньо се събуди за трети път. Баща му беше застанал до леглото. Той беше нисък и слаб мъж; с тъмна коса и очи — толкова мрачен и неприветлив на вид, колкото брат му е слънчев и предразполагащ. Видът му бе елегантен, всичко в него бе спретнато и изискано, мустаците и брадата му бяха поддържани и пригладени. Безупречен и винаги нащрек, за да съхрани тази безупречност: дрехите му, косата му, ноктите му; всичко бе изпипано до съвършенство. Хладен и взискателен мъж. Над лявото му рамо се носеше Токиньо. Спътникът му представляваше сложен възел от музикални ноти и многопластови съзвучия, които от време на време се превръщат в единна, тиха като шепот мелодия на китари: боса нова.

Лукас Корта започна да го аплодира. Пет ясни плясвания с ръце отекнаха във въздуха.

— Поздравления. Вече си Бегач.

Цялото им семейство, а и всички извън него, знаеха, че Лукас Корта така и не е успял да премине изпитанието на лунното бягане. Причината обаче се пазеше в тайна: Лукасиньо бе чувал, че хората, които ровят за информация по този въпрос, се наказват. Строго.

— После дойде екипът от спешното отделение; офталмолози, специалисти по пневмотораксични състояния; хибербарични камери, скафандри с изкуствено налягане, сметки за кислород… — каза баща му.

Лукасиньо спусна крака на пода и стана от леглото. Медицинските ботове бяха свалили космокостюма му. Белите стени около него се отвориха и роботизираните уреди протегнаха към него свежи, новопринтирани дрехи.

— Преместване от Меридиан в Жоао де Деус…

— В момента сме в Жоао де Деус?

— Имаш да ходиш на парти. Празненство, за да бъдеш посрещнат, както подобава на един герой. Трябва да положиш усилие. И се опитай да задържиш онази си работа в панталона за повече от пет минути. Всички ще присъстват. Дори Ариел успя да се откъсне от работата в Съда на Клавиус.

Започна от най-важните неща. Плъзна няколко метални обеци и шипове във внимателно пробитите в кожата дупки — по една за спомен от всяко разбито сърце в живота му. Джинджи прожектира на лещата на Лукасиньо негов огледален образ, за да може да се огледа и да разреши перчема на челото си, докато достигне пълното великолепие, с което можеше да се развява на ниската гравитация — кичур лъскава, гъста коса с тъмносиния цвят на морска вълна. Великолепни скули и корем, в който би могъл да строши камък. И като всички представители на това поколение, бе по-висок от представителите на второто. Толкова е готин.

— Ще оживее — каза Лукас.

— Кой? — Лукасиньо се поколеба коя риза да избере, преди да се спре на една в кремаво кафяво с шарки като на гола пръст.

— Коджо Асамоа. Има изгаряния от втора степен по двадесет процента от повърхността на тялото си, разкъсани алвеоли, спукани кръвоносни съдове и леки мозъчни травми. А и онзи откъснат палец. Но ще се оправи. Една делегация от асамоанци те чака в Боа Виста, за да ти благодари.

Абена Асамоа можеше да е сред тях. Можеше да се окаже толкова благодарна, че да му позволи да я изчука. Лукасиньо нахлузи един бежов панталон с двусантиметров подгъв и шест плитки и закопча колана. Чорапи от паякова коприна и двуцветни мокасини. Потри туида между палеца и показалеца си и усети лекия бодеж на материята. Беше от истинска вълна, а не принтирана. Невероятно скъпа стока, от истински животни.

— Можеше да умреш.

Докато обличаше сакото, Лукасиньо забеляза значката, забодена на ревера: Дона Луна, емблемата на лунните бегачи. Светицата-покровителка на луната: Девата на Живота и Смъртта, Светлината и Тъмнината; половината ѝ лице приличаше на черен ангел, а другата представляваше оголен бял череп. Девата на Двуличието.

— Какво щеше да направи семейството в такъв случай?

Откъде бе разбрал баща му, че ще избере именно това сако, за да сложи значката? Ръцете на роботите прибраха останалите дрехи обратно в стените и той забеляза, че на всяко сако има по една значка на Дона Луна.

— Ако бях на твое място, щях да го оставя.

— Но не беше — отговори Лукасиньо.

Джинджи излъчи пред погледа на Лукасиньо крайния ефект на избраните от него дрехи. Елегантно, но не прекалено официално; нехайно и изискано едновременно, а и в крак с модата на настоящия сезон — а именно, стилът на петдесетте години в Европа. Лукасиньо Корта обожаваше дрехи и аксесоари.

— Готов съм за партито ми.

— Ще се бия.

Думите на Ариел Корта отекнаха ясно в цялата съдебна зала. Последва миг тишина, а после — експлозия от викове. Обвиняемият крещеше: „Нямаш право!“. Адвокатът на защитата тътнеше нещо за злоупотреба със съдебния процес. Юридическият екип на Ариел — които се бяха превърнали в нейни секунданти, след като тя обяви, че иска съдебен процес чрез бой — умоляваха, увещаваха и надаваха викове, че това е напълно безумен ход, че защитникът на Аляум ще я разсече на парчета. От зрителските скамейки се разнасяше оглушителна врява. Съдебните журналисти пренатоварваха мрежата с предаванията си на живо.

Рутинният съдебен процес за присъждане на родителските права се беше превърнал в ожесточена драма. Ариел Корта беше най-добрата адвокатка в областта на семейното право в Меридиан — и, съответно, на луната — и се беше специализирала както в събирането на щастливи семейства, така и в разделянето на нещастни такива. Изготвяла беше ника за всеки от Петте Дракона — великите лунни династии. Тя уреждаше бракове, посредничеше при разтрогването им, откриваше пролуки дори в железни ника, медиираше прехвърлянето на собствеността на корпорации и извоюваше от името на клиентите си огромни следбрачни издръжки. Съдилищата, зрителските скамейки, пресата, представителите на светските кръгове и феновете на съда — всички те имаха извънредно високи очаквания за процеса „Аляум срещу Филмус“.

Ариел Корта не ги разочарова. Свали ръкавиците си. Изрита обувките от краката си. Съблече роклята на Диор. Изправи се пред всички в Съда на Клавиус по полупрозрачен клин три-четвърти и спортен потник. После потупа Ижола, своя защитник, по гърба. Той беше широкоплещест мъж, йоруба — сърдечен човек и безмилостен боец. Заради натрупаната на Земята мускулна маса, от новополунчените — имигрантите — излизаха най-добрите съдебни бойци.

— Този ще го поема аз, Ижола.

— Не, сеньора.

— Няма да ме пипне с пръст дори.

Ариел се доближи до тримата съдии на скамейката.

— Има ли възражения срещу отправеното от мен предизвикателство?

Съдия Куфуор и Ариел Корта се познаваха от отдавна и имаха дълга история като учител и ученик. На първия ѝ ден от лекциите по право той я научи, че Лунния закон се крепи на три крака. Първият крак: не съществува такова нещо като наказателно право, а само договорно право: всичко подлежи на предоговаряне. Вторият крак: колкото по-малко закони има, толкова по-добре. Третият крак: самоуверените ходове, хитрите завои и смело поетите рискове са не по-малко важни от един разумен довод или успешен кръстосан разпит.

— Адвокат Корта, известно ви е не по-зле отколкото на нас, че се намирате в Съда на Клавиус. Тук всичко подлежи на предоговаряне, включително самия Съд — отвърна съдия Куфуор.

Ариел сви пръстите на дясната си ръка и склони глава пред съдиите. След това се изправи лице в лице със защитника на обвиняемия в ямата долу. Той сякаш се състоеше само от мускули и белези — ветеран от редица процеси, в които се беше стигнало до битка — и вече надаваше викове и я призоваваше да слезе, да дойде при него, да се спусне в ямата за битки.

— Да започваме, тогава.

Съдебната зала избухна в одобрителни възгласи.

— Битката ще бъде „до първа кръв“ — докато някой от двамата не прокърви! — обяви Хералдо Муньос, адвокатът на Аляум.

— О, не — изрева Ариел Корта. — До смърт!

Екипът ѝ, начело със защитника ѝ, вече се беше изправил на крака. Съдия Нагаи Риеко се опита да надвика бурята от гласове, която бушуваше наоколо.

— Адвокат Корта, трябва да ви предупредя, че…

Ариел Корта остана несмутима, елегантно изправила гръб сред хаоса — сърцето от сила и спокойствие в средата на бурята. Адвокатите на защитата се съветваха помежду си, свели глави; от време на време ѝ хвърляха по някой бърз поглед, после подновяваха забързания си, нисък шепот.

— Със съгласието на съда — каза Муньос, който също се беше изправил, — обвиняемият се оттегля от предизвикателството.

Присъстващите в Съдебна зала три затаиха дъх като един човек.

— В такъв случай, решението ни е в полза на ищеца — заяви съдия Жанг. — Всички платими суми следва да се покрият от обвиняемия.

Залата избухна във викове за трети път — по-силно от всякога. Ариел се остави на пороя от хвалебствия и възхищение, който я заливаше отвсякъде. Обърна се няколко пъти — така, че камерите да я снимат от всеки възможен ъгъл. После извади от чантата си дългата си, тънка електронна цигара от титаний, опъна я с едно движение, запали я и издиша тънка струйка бяла мъгла. След това метна якето си през рамо, хвана обувките си за каишките с един пръст и пое извън съдебната зала, както си беше по бойно облекло. Аплодисментите, морето от лица, облакът от спътници, който се носеше над тях: поглъщаше всичко това с хищнически апетит. Всеки съдебен процес бе всъщност една театрална постановка.

Гледката към света навън струваше пари, а развлеченията за из път струваха още повече, затова Марина седеше на средната си седалка на долния етаж на влака и правеше физиономии на хлапето, което зяпаше към нея между облегалките отпред. Пътуването от Меридиан до Жоао де Деус щеше да ѝ отнеме само час с високоскоростния влак. Да забавлява хлапето беше достатъчно развлечение. Това беше първият път, в който изобщо бе напускала пределите на Меридиан. Беше на луната — на повърхността на луната, където влакът препускаше по магнитните си релси с хиляда километра в час, а не виждаше нищичко, затворена в металния цилиндър. Пустини, ръбове на кратери, бразди и стръмни скали. Огромни планини и широки полета. Обграждаха я отвсякъде — отвъд стените на този топъл, шумен, вмирисан на жасмин и пастелен на цвят вагон. Сивота и прах, навсякъде около нея. Всичко бе еднакво. Нищо не блестеше с особено величие. Тя не изпускаше нищо.

Хети вече имаше пълен достъп до мрежата, затова когато на детето му наредиха да мирува и да остави дамата на мира, Марина започна да убива времето с помощта на музика и картинки. Сестра ѝ беше качила нови семейни снимки. Ето я новата ѝ племенница, ето го и стария ѝ племенник. Ето го девера ѝ, Арун. Ето я майка ѝ, седнала на стола си, с абукати, закачени към тръбички, които се вият от опаката страна на дланите ѝ. Усмихва се. Марина беше доволна, че не може да види безвъздушните планини и суровите, празни морета. В сравнение с тези шарени листа, млечносиньото небе и морето, тъй наситенозелено и пълно с живот, че тя почти можеше да го подуши, луната щеше да изглежда като оголен, бял череп. Докато беше във влака, Марина можеше да си представя, че е у дома, на Земята. А когато слезеше, щеше да бъде заобиколена от дърветата и вулканите на Каскадия.

„Мама започва нов курс във вторник.“ Кеси никога не би молила за пари направо, но молбата в думите ѝ се усещаше ясно. Медицинските сметки на майка им бяха станали причината Марина да замине за луната. Големия Бум на луната! Всички протягаха ръце към нея. Всички, през всяка секунда от всеки ден. Марина преглътна гнева си. Лунарианците не се поддаваха на емоциите си. Ако всички започнеха да се държат така, както се чувстваха отвътре, градовете щяха да се превърнат в морги, преди да падне залез.

Влакът забави ход, когато навлезе в Жоао де Деус. Пътниците вече събираха багажа си. Според указанията на Хети, трябваше да се яви пред охраната на Платформа 6, откъдето трамваят за частен превоз щеше да я откара до мястото. Марина усети порив на ентусиазъм. За първи път се замисляше до какво ще я заведе този трамвай: Боа Виста, легендарният дворец от градини на рода Корта.

Антуражът слизаше по стълбището пред Съдебна зала три. Ариел Корта никога не оставаше без тълпа от обожатели, настойчиви молители за внимание, потенциални клиенти и потенциални ухажори от всички полове. „Привлекателна“ е първото нещо, което хората казваха за нея. Родът Корта никога не се беше славел с особена красота, но нямаше такова нещо като грозен бразилец и всяко от децата на Адриана привличаше погледа — повече или по-малко. Привлекателността на Ариел се криеше в осанката ѝ; маниерите ѝ се отличаваха с изисканост и непоколебимост, с хладнокръвна увереност. Превръщаше се във фокус на вниманието, където и да се намираше. Колегата ѝ, Идрис Ирмак, си проби път до нея през целувките и поздравленията.

— Можеше да умреш.

Камери с размерите на насекоми жужаха над главата на Ариел.

— Не, не можеше.

— Той щеше да те насече на парчета.

— Така ли мислиш?

Ръцете на Ариел грабнаха Идрис над китката и заключиха лакътя му в желязна хватка. Най-малкият натиск от нейна страна щеше да прекърши ставата като клечка. Антуражът възкликна в един глас. Камерите се спуснаха надолу, за да заснемат сцената по-отблизо. Това беше просто сензационно. Клюкарските мрежи имаше да го предъвкват с дни… Отпускане. Идрис разтърси ръката си, за да я облекчи от болката. Всички деца от рода Корта се обучаваха в изкуството на бразилското джиу-джицу от школата Грейси. Адриана Корта вярваше, че всяко дете трябва да владее поне едно бойно изкуство, да свири добре поне на един музикален инструмент, да говори три езика, да чете и да разбира ежегодните доклади за продукцията и финансите и да танцува танго.

— Щеше да му се наложи да ме нареже на парченца. Мислиш ли, че бих рискувала такъв ход, ако не знаех, че Муньос ще капитулира?

Идрис разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Обясни ми откъде си била толкова сигурна.“

— Членовете на рода Аляум бяха клиенти на Макензи, докато Бетейк Аляум не обиди Дънкан Макензи, като отказа да се ожени за Танзи Макензи — обясни Ариел. Антуражът поглъщаше думите ѝ с благоговение. — Родът Макензи оттегли подкрепата си. А без тази подкрепа, ако Аляум ме беше одраскал дори, постъпката му щеше да бъде равнозначна на това родът му да обяви вендета на рода Корта, без родът Макензи да им пази гърба. Което те не могат да си позволят. През цялото време настоявах за процес чрез битка, като знаех, че нямат избор, освен да се съгласят.

Ариел спря пред вратата на Адвокатската зала и се обърна към антуража си.

— А сега, ако ме извините, трябва да отида на партито по случай лунното бягане на племенника си — и със сигурност не мога да се появя в този вид.

Съдия Нагаи очакваше Ариел в Адвокатската зала с бутилка с джин с десет билки.

— Ако още веднъж направиш нещо подобно в съдебната ми зала, ще заповядам на защитниците да те изкормят — каза тя.

Седнала беше на ръба на един тезгях. Адвокатските зали бяха тесни и задушни.

— Но това би означавало явно нарушение на законите за предварителна проверка — отвърна Ариел.

След това стовари купчина служебни дрехи в машината за рециклиране. Тя изчезна в шахтата, където щеше да се превърне в органичен фураж. Бейжафлор, спътничката на Ариел, вече беше избрала тоалета ѝ за партито: рокля на Баленсиага от 1958 г. с асиметрична кройка, презрамки и десен на черни цветя на тъмносив фон.

— Което на свой ред би означавало, че съдът не е изпълнил задължението си да защити интересите на една от страните по договора.

— Защо просто не идеш да се занимаваш с добив на хелий като братята си?

— Те са толкова заспали — каза Ариел и целуна съдията по бузите. — Чувството за хумор на Лукас е просто несъществуващо.

След това премести поглед към бутилката джин — подарък от клиента ѝ.

— Етикетът е принтиран по поръчка. Каква хубава идея.

Ариел протегна бутилката към съдия Нагаи, но тя поклати глава. После си забърка едно адски сухо мартини.

Риеко докосна лицето си с левия показалец, точно между очите — общоприетият жест, който означаваше, че моли за разговор, на който спътниците им да не присъстват. Ариел отпрати Бейжафлор, чийто аватар в момента представляваше едно полупрозрачно колибри — рой искрици, които променяха цвета си така, че да са в тон с дрехите на притежателката си. Спътникът на Риеко — празен лист хартия, който непрекъснато се сгъваше в нови и нови форми оригами — също изчезна с примигване.

— Няма да те задържам дълго — каза съдията. — Накратко казано — може би не знаеш, че съм член на Павилиона на Белия заек.

— Какво гласеше онзи израз? Че всеки, който твърди, че е член на Белия заек…

— … всъщност не е — довърши съдия Нагаи вместо нея. — Но всяко правило си има изключения.

Ариел Корта отпи изящно от мартинито си, но всяко от сетивата ѝ остана нащрек и в пълна готовност. Павилионът на Белия заек — събранието на съветниците на Орела на Луната — бе нещо средно между мит и действителност. Ту съществуваше, ту нямаше начин да съществува. Криеше се точно пред очите на хората. Членовете му едновременно отричаха и потвърждаваха членството си в него. Ариел Корта нямаше нужда от Бейжафлор, за да разбере, че пулсът ѝ се е повишил, а дъхът ѝ се е ускорил. Налагаше ѝ се да съсредоточи цялата си воля, за да потисне ентусиазма си и да не му позволи да набразди повърхността на мартинито ѝ с вълнички. Ръката ѝ нямаше да трепне.

— Аз съм член на Белия заек — каза съдия Нагаи. — От пет години. Всяка година от Белия заек отпадат по двама члена. Тази година аз ще бъда една от тях. И бих искала да номинирам теб за място в Павилиона.

Стомахът на Ариел се сви. Предлагаха ѝ място на кръглата маса, докато си стои облечена по бельо.

— Дълбоко признателна съм. Но все пак трябва да попитам…

— Защото ти си една извънредно талантлива млада жена. И защото Белият заек усеща нарастващото влияние на определени елементи от Петте Дракона върху КЛН, и иска да му противостои.

— Рода Макензи.

Нямаше нито едно семейство, което да е по-жадно за власт от тях. Ейдриън Макензи, най-младият син на главния изпълнителен директор, Дънкан, сега беше о̀ко на Джонатон Кайод, Орел на Луната и председател на Корпорацията за лунен напредък. Робърт Макензи, патриархът на клана им, от дълго време се бореше за разпускането на КЛН, добиването на лунна независимост и пълна свобода от надзора и намесата на Земята. „Луната е наша.“ Ариел познаваше добре политическите аргументи и основните действащи лица на тази борба, но бе останала безразлична към нея. От всички видове право, лунното семейно право беше най-хаотичното — сложен свят от неумираща лоялност, бушуваща злоба и вечни препирни. Комбинацията между него и политиките на КЛН беше взривоопасна. Но място на масата до Орела… Да, тя никога не беше подушвала миризмата на лунен прах по кожата си, но беше представителка на рода Корта — а основен белег в характера на цялото им семейство беше стремежът към мощ.

— Някои влиятелни лица смятат, че е време родът Корта да се откаже от самоналожената изолация и да се превърне в пълноправен участник на лунната политическа сцена.

Ариел бе стигнала по-близо до политическата власт от всички останали членове на семейството си. Рафа, който беше бу-хведжанг на Корта Хелио, притежаваше икономическа сила — Корта Хелио осветяваше нощите на Земята; Адриана, основателката и матриархът на Корта Хелио, имаше морално влияние. Но родът им не се радваше на благоволението на всички по-стари фамилии. Те бяха Петия Дракон; считаха ги за новобогаташи, новопокръстени диваци, ухилени бивши убийци, каубои от Бразилия. Онези, които щяха да ти се усмихнат докато те пробождат в сърцето. Но нямаше повече да са бразилските каубои, нямаше да са напастта на хелиевите фабрики. Това беше официална покана да седнат на масата на управляващите като равни. Това беше крачката, която бе необходима, за да се превърне рода Корта в истински благороднически род. Майка ѝ щеше да посрещне идеята с неприязън — нима се нуждаеха от одобрението на тези дегенерати, на тези мекушави паразити? — но щеше да е доволна, задето Ариел се е издигнала до такова положение. Тя не беше от любимките ѝ, никога не се беше радвала на особено явна майчина любов — но Адриана Корта се отнасяше строго към дъщеря си, само защото очакваше от нея повече, отколкото от синовете си.

— И така — приемаш ли? — попита я съдия Нагаи. — Доста ми се иска да сляза от този плот вече.

— Разбира се, че приемам — каза Ариел. — Нима очакваше да отговоря друго?

— Можеше да спазиш правилото на предварителната проверка — отговори съдия Нагаи.

— Защо? — в разширените от изненада очи на Ариел се четеше искрено изумление. — Бих била глупачка да откажа.

— Семейството ти може да е на друго мнение по въпроса…

— Семейството ми е на мнението, че би трябвало да съм на Жоао де Деус и да се потя, навлякла омърлян космокостюм. Не. — Тя вдигна чашата си с мартини. — Вдигам тост за себе си. За Ариел Корта. Вече и Бял заек.

Съдия Нагаи прокара показалец по веждата си. „Вече може да се върнем в мрежата.“ Ариел включи Бейжафлор. Спътникът на съдията, Око, също се появи. Риеко излезе от залата. От принтера се разнесе звън. Коктейлната рокля на Баленсиага беше готова. Бейжафлор вече променяше цвета си така, че да си отива с нея.

Малката Луна Корта беше облечена в рокля на божури с широка пола. Моделът беше бял, набран над подгъва, а аленочервените цветя изпъкваха ярко на фона му. Изделие на Пиер Карден. Но Луна беше едва на осем години и ѝ беше омръзнало от засукани тоалети, затова изрита обувките си и хукна боса през бамбуковата горичка. Спътничката ѝ също беше луна: тревистозелена нощна пеперуда с огромни, сини петна като очи по крилете. „Пеперудите луна произлизат от Северна Америка, а не от Южна“, беше ѝ казала баба Адриана. „И никак не е добра идея да кръщаваш спътничката си със същото име като твоето. Хората могат да се объркат и да не разберат с кого разговарят.“

Пеперудите полетяха и се завихриха в облак около главата на Луна. Сини, сини, досущ като фалшивото небе — и широки колкото дланта ѝ. Децата от рода Асамоа ги бяха донесли в една специална, празнична кутия, а после ги пуснаха на свобода. Луна плесна с ръце от удоволствие. В Боа Виста нямаше никакви животни — баба ѝ изпитваше ужас от тях и не позволяваше на нищо с козина, люспи или пера да прекрачи прага. Луна се впусна в бяг след ятото пеперуди, които бавно размахваха крилца — искаше не да ги настигне, а да се присъедини към тях; да бъде свободна и лека и да се носи по въздуха. Ветрецът свистеше, бамбуковите стъбла се разтвориха пред нея с шепот, а наоколо се разнасяха далечни гласове, музика и аромат на готвено. Месо! Луна подскочи от радост. Това беше нещо наистина специално. Продължи да си пробива път между високите, гъвкави стъбла бамбук, разсеяна от миризмата на печеното месо. Бавните, спокойни водопади зад нея се спускаха между огромните каменни лица на оришите.

Преди три и половина милиарда години от живото сърце на луната изригнала магма, която се бе стекла в басейна на Морето на изобилието и бе изпълнила бавно браздите, дигите и лавовите тръби. След това сърцето на луната замряло, потокът лава се охладил, а кухите лавови тръби изстинали и образували тъмна, потайна мрежа от вкаменени артерии. През 2050 г., Адриана Корта се спуснала с двойно въже по тунела за достъп, който селенолозите ѝ били издълбали в Морето на изобилието. Фенерът ѝ осветил скрития подземен свят; видяла една лавова тръба, около сто метра в диаметър и два километра дълга. Една празна, девствена вселена, ценна като геода. „Това е мястото“, обявила Адриана Корта. „Тук ще създам своята династия.“ След пет години, машините ѝ вече били обработили вътрешността на тръбата — издълбали статуи на умбандски богове с размерите на градски квартали, прокарали водопровод и запълнили свободното пространство с балкони, апартаменти, павилиони и галерии. Така била създадена Боа Виста — имението на рода Корта. Дори днес, в този празничен ден, скалите трепереха под натиска и вибрациите на екскаваторите и синтерите, които обработваха стените и ги оформяха в стаи и жилища за Луна и членовете на нейното поколение.

Днес беше празненството по случай лунното бягане на Лукасиньо, затова Боа Виста бе отворила зеленото си сърце за обществото. Луна се промъкваше покрай амори и мадрини, членове на семейството и неговите дългогодишни служители, членове на родовете Асамоа, Сун, Воронцов и дори Макензи и много хора, които не принадлежаха към никоя от великите фамилии. Високи, слаби представители на третото поколение и ниски, набити представители на първото. Рокли и костюми, широки подгъви и още по-широки рокли, официални ръкавици и яркоцветни обувки. Около дузина различни цветове на кожата и очите. Богатство и красота. Приятели и врагове. Луна Корта беше родена в този свят — под звуците на падащата вода и шепота на изкуствения вятър сред бамбука и клоните на дърветата. Не познаваше друг свят, освен този. А на този специален ден, тук имаше и месо.

Ресторантьорите бяха наредили електрическите барбекюта под навеса, образуван от долната устна на Оксум. Готвачите бодяха парчетата печено с шишовете си и ги обръщаха. Мазен пушек се издигаше нагоре към хоризонта, който в момента бе настроен да показва яркосиньо следобедно небе, осеяно с малки облачета. Ясен, земен ден. Сервитьорите носеха големи подноси с шишчета месо на гостите. Луна препречи пътя на една от тях.

— Каква хубава рокля имаш! — каза ѝ сервитьорката на развален португалски.

Беше ниска, не много по-висока от самата Луна, и доста яка. Движеше се прекалено много като за тукашната гравитация. Новополунчена — току-що слязла от космическия кораб. Спътникът ѝ представляваше евтин, абстрактен модел — четиристенни фигури, които се сгъваха и разгъваха като калейдоскоп.

— Благодаря — каза Луна, като мина на глобо — опростеният английски, който се беше превърнал в общоприет език. — Така е.

Сервитьорката протегна подноса към Луна.

— Пилешко или телешко?

Луна си взе едно мазно, сочно шишче с телешко месо.

— Внимавай да не си изцапаш хубавата рокличка — каза жената с нортеански акцент.

— За нищо на света — отговори Луна с дълбока сериозност.

След това припна надолу по каменната пътека покрай поточето, което течеше право през сърцето на Боа Виста, и започна да къса парченца от леко кървавото телешко месо с малките си бели зъби. Ето го и Лукасиньо, облечен в празничните си дрехи, със значка на Дона Луна и коктейл „Синя луна“ в едната ръка. Приятелите му от лунното бягане го заобикаляха. Луна позна момичето от рода Асамоа, както и това от рода Сун. Родовете Сун и Асамоа винаги са им били близки — почти като част от семейството. Лесно беше да се разпознае и странното, бледо момче от рода Воронцов. „Точно като вампир“, помисли си Луна. А това трябваше да е момичето от Макензи. Цялото златно.

— Много красиви лунички имаш — обяви Луна и се мушна в средата на групичката. Взираше се право в лицето на момичето от Макензи. Всички се разсмяха на смелостта ѝ — най-вече самото момиче.

— Луна — обърна се към нея Лукасиньо, — защо не идеш да ядеш някъде другаде?

Опитваше се да звучи леко и шеговито, но Луна долавяше, че не е така. Беше ѝ ядосан. Застанала бе между него и Абена Асамоа. Сигурно искаше да прави секс с нея. Ама че беше използвач. До краката му бяха наредени няколко празни чаши от коктейли. Използвач и пияница.

— Само исках да кажа.

Семейство Корта винаги говореха направо. Луна избърса уста с опакото на ръката си. Първо месо, а сега започна да се разнася музика.

— Аз също имам лунички! — казва тя и докосна с пръст бузите си: чертите на личицето ѝ бяха наполовина от рода Корта, наполовина — от рода Асамоа. После отново се понесе в бяг. Препускаше по камъчетата, поставени в реката вместо мост, и търсеше музиката. Цапаше през водата, а зад нея капките бавно трополяха обратно в потока. Гостите около нея надаваха викове и писъци и отскачаха надалеч от водните пръски, но и ѝ се усмихваха. Луна знаеше, че е неустоима.

— Тио Лукас!

Луна изтича при него и прегърна крака му. Естествено, че ще го намери близо до музиката. В момента разговаряше с имигрантката, която даде на Луна шишчето телешко. Сега в ръцете ѝ имаше поднос със сини коктейли. Луна бе прекъснала разговора им. Лукас разроши тъмната ѝ, къдрава коса.

— Луна, корасао, бягай да си играеш. Хайде.

След това я докосна леко по рамената и я завъртя обратно. Докато се отдалечаваше, тя чу как той заповядва на сервитьорката:

— На сина ми не бива да се сервира повече алкохол. Разбрахте ли ме? Не желая всички да го гледат как се налива с пиене и буйства. Насаме може да прави каквото желае, но няма да допусна да позори семейството. Ако разбера, че се е добрал и до една капка повече, ще ви върна до един в Байро Алто да просите кислород втора употреба и да пиете собствената си пикня. Нищо лично. Предайте думите ми и на началниците ви, моля.

Луна много обичаше чичо си Лукас — начинът, по който с удоволствие слизаше на нейното ниво и спираше да бъде възрастен, малките игри, номера и шеги, за които знаят само те двамата. Но понякога ѝ се струваше много висок и далечен — сякаш се намира в друг свят; свят, който е грозен, студен и жесток. Тя забелязва как имигрантката пребледнява от страх и гледката я накара да се почувства ужасно.

Чифт ръце я прегърнаха, вдигнаха я високо, високо и накрая я подхвърлиха нагоре във въздуха.

— Здравей, анжиньо!

После я хванаха, докато падаше, лека като перце, а полите на рокличката ѝ се вееха около личицето. Рафа. Луна се притисна плътно към баща си.

— Хей-хей! Познай кой току-що пристигна. Тиа Ариел. Искаш ли да идем да я намерим?

Рафа стисна ръчичката на Луна и тя кимна енергично.

Ариел Корта пристигна от гарата, облечена в зашеметяващата си рокля, и влезе в огромната градина на Боа Виста. Слоевете плат на Баленсиагата от 1958 г. се носеха в слабата лунна гравитация на луната като нежните листенца на някое цвете. През тълпата от гости пропълзя шепот. Ариел Корта. Всички вече бяха чули за процеса „Аляум срещу Филмус“. Луна се втурна презглава към своята тиа. Ариел я грабна насред скока и я завъртя в кръг, а момиченцето се разпищя от смях. След това пристигна и нейната мадриня, Моника. Топли прегръдки и целувки. Аманда Сун, съпругата на Лукас. Лусика Асамоа, майката на Луна. Самият Рафа, който грабна сестра си в прегръдка и я отлепи от пода, докато тя не започна да го моли да внимава с роклята. Другото му о̀ко, Рейчъл Макензи, беше от Кралицата на Юга. Синът ѝ, Робсън — също. Рейчъл никога не стъпваше в Боа Виста. Ариел бе доволна, че не е тук. Между тях бяха възникнали правни спорове, а семейство Макензи бяха злопаметни. А накрая — Лунният бегач, героят на забавата. В присъствието на своята тиа, той придобиваше непохватен и неловък вид — напълно различен, от когато беше с приятелите си. Тя докосна с пръст емблемата на Дона Луна на сакото му и погледът му се насочи към значката със същия знак, която носеше на корсажа си: „представи си ме как тичам през лунния пейзаж, а голата ми кожа се покрива със скреж“.

Следват приближените служители на семейството: Хелен де Брага, управител на отдел „Финанси“ — която бе остаряла от последния път, когато Ариел дойде в Боа Виста — и началникът на охраната им — вече възрастният Хейтор Перейра, изправил стегнат гръб. Последен пристигна Лука. Целуна сестра си топло. От всичките си братя и сестри, той считаше единствено нея за своя равна. Наведе се към ухото ѝ, за да ѝ прошепне нещо: искаше да поговори с нея насаме. Ръката на Ариел се протегна ловко и с лекота улови една „Синя луна“ от подноса на преминаващия сервитьор.

— Как е Меридиан този сезон? — попита Лукас. — Все не ми остава време да ви посетя.

Ариел знаеше, че брат ѝ я счита за нелоялна, задето бе предпочела правото пред Корта Хелио.

— Отнасят се към мен, като към знаменитост. За момента.

— Дочух нещо такова. Слухове и клюки.

— Там има повече слухове, отколкото кислород, и повече клюки, отколкото вода.

— Чух също, че на борда на „Свети Петър и Павел“ ще пристигне делегация от Инвестиционна корпорация „Силен Китай“. Според мълвата се готвят да сключат петгодишен договор за производство с Метали Макензи.

— И аз чух нещо такова.

— Разбрах и че Орелът на Луната ще им устрои празненство за добре дошли.

— Така е. И да, аз съм поканена.

Ариел знаеше, че мрежата от шпиони на брат ѝ е много широка, и сигурно вече е разбрал за разговора, който бе провела със съдия Нагаи в адвокатските покои.

— Завръзването на политически връзки винаги ти се е удавало. Завиждам ти за това.

— За каквото и да говориш, Лукас — не си прав.

Лукас вдига ръце, сякаш иска да каже „моя грешка“.

— Просто повтарям няколко слуха, които чух.

Ариел се засмя звънко като от сребърни звънчета — но Лукас бе упорит; ако тя беше сребро, то Лукас беше стомана, и я беше хванал в капан. Тъкмо в този момент, обаче, спасителят ѝ се появи, обвит в облак тъмносив лунен прах.

Дали да си вземе още малко месо? Или може би — сок? Лукас бе притиснал тиа Ариел в ъгъла. Чичо Лукас ставаше скучен, когато започне да говори с лице, наведено тъй близо до някого. След това очите и устата на Луна се отвориха широко и тя нададе въодушевен писък.

Една фигура, облечена в дебел космокостюм, крачи надолу по дефилето. Хванал е шлема си под мишница с дясната ръка, а в лявата — здрава, опърпана раница. Краката му бяха обути в ботуши, а тесният работен комбинезон бе изпъстрен с множество шарени емблеми, светлоотражателни ленти, навигационни светлинки и състезателни значки. Спътникът му се появи, пиксел по пиксел, докато се включваше към мрежата на Боа Виста. От него се сипеше прах — сребристочерна диря, която се слягаше бавно по пода.

— Карлиньос!

Карлиньос Корта видя как племенничката му се спуска към него за прегръдка и отстъпи леко назад, но тя се блъсна в него, грабна го за крака и вдигна огромен облак прах, който се посипа по красивата ѝ рокля като сажди.

Рафа следваше Луна на две крачки разстояние. Размени няколко шеговити удара и престорени юмрука с малкия си брат.

— Дошъл си направо от повърхността?

Карлиньос вдигна шлема си за доказателство. Обшитият с емблеми космокостюм и острата, подобна на барут миризма на лунния прах го карат да изглежда като пират, нахлул неканен на официален коктейл. Той захвърли раницата, грабна една „Синя луна“ и я пресуши на един дъх.

— Да ти кажа, след като изкараш два часа на мотора, където ти се налага да пиеш собствената си пикня…

Рафа поклати глава, сякаш се чуди на смахнатия си брат.

— Този глупав мотор ще те убие някой ден. Може да не е днес, може да не е утре, но някой ден някое слънчево изригване ще те свари на повърхността, както си си на мотора — на пет часа разстояние от най-близкото обитаемо място. И ще ти изпържи. Бразилския. Задник.

Всяка дума бе съпроводена с бутване по рамото за по-голям ефект.

— А кога беше последният път, когато ти се качи на повърхността? — Карлиньос удари наужким брат си в стомаха. — Какво има тук? Корем. Не си никак във форма, ирмао. Трябва пак да започнеш да излизаш на повърхността. Ходиш на прекалено много заседания. Ние сме лунонавти, а не счетоводители.

Най-големите и най-малките от момчетата в семейство Корта обожаваха спортните занимания. Страстта на Карлиньос бе лунният велокрос. Той е пионерът на този екстремен спорт. Създал е мотоциклетите и специалните костюми. Оставил беше дири навсякъде из Апенините при Морето на дъждовете и беше дал началото на състезанието за издръжливост през Морето на яснотата. Спортът на Рафа бе от по-безопасния вид, а и се водеше на закрито — той притежаваше отбор по хандбал в ЛХЛ. Намираха се доста високо в класацията на Висшата лига. Рафа споделяше страстта си със своя девер, Джейдън Уен Сун — собственикът на „Сунските тигри“. Състезаваха се помежду си ожесточено, но спортсменски и с чувство за хумор.

— Ще останеш ли и след партито? — попита Рафа.

— Дал съм си отпуск.

Карлиньос бе прекарал последните три лунни месеца около Морето на спокойствието, зает да помага в добива на хелиум.

— Включи се в играта. Трябва да видиш какво правим.

— Губите, доколкото разбрах — отговори Карлиньос. — Къде го нашия Лунен бегач? Чух за хлапето от рода Асамоа. Добра работа. Ако Лукасиньо поиска да работи на повърхността, на драго сърце бих го взел.

— Това не влиза в плановете на Лукас.

Малко зад Карлиньос стоеше втори младеж, облечен в космокостюм — толкова тъмен, колкото Карлиньос беше светъл, с красиви скули и тесни очи като на хищник.

— Уегнър, ирмао — поздрави го Рафа.

Последва втора поредица от побутвания за добре дошъл. Уегнър, най-малкият брат, се усмихна с хитър блясък в очите.

Луна още се беше вкопчила в крака на чичо си Карлиньос, цялата омърляна и петносана с лунен прах.

— Дайте да ви видя! — възкликна Ариел, която тъкмо се приближаваше с антуража си. — Красавци такива!

Тя се наведе да ги целуне, но не ги докосна. Никакви петна по тази рокля.

Лукас пристигна с добре премерено закъснение. Поздрави Карлиньос любезно, но безразлично. После се обърна към Уегнър.

— Много обичам партита — всички тези далечни роднини, с които иначе нямаме възможност да се видим.

— Уегнър е тук като мой гост — каза Карлиньос.

— Разбира се — отвърна Лукас. — Моят дом е и ваш дом.

За момент, омразата между Уегнър и Лукас бе осезаема като поток електричество. След това Карлиньос хвана Уегнър за лакътя и го отведе нататък към партито.

— Луна, иди с мадриня Елис — заръча ѝ Рафа.

— Хайде да те поизчистим — каза ѝ мадринята, една полистанка със силно изразени черти и здраво, набито тяло, една глава по-ниско от лунородените поколения. От земните тела ставаха добри сурогатни майки. Семейство Корта не позволяваше на други, освен на бразилци да износват децата им. Тя хвана малката, омърляна Луна за ръка и я отведе далеч от разговорите на възрастните — да погледа за малко музикантите.

— Лукас, не тук — каза Рафа меко.

— Той не е от нашето семейство — отговори простичко Лукас.

Една ръка докосна опакото на дланта му. Аманда Сун бе застанала до него.

— Това беше грубо, дори като за теб — скастри го тя.

Аманда бе представителка на третото поколение — висока като коренячка-лунарианка, по-висока от съпруга си. Спътникът ѝ е жен: тъмночервен хексаграм на име Шеик. Традиция за рода Сун бе да избират за спътниците си аватари по модела на някой от хексаграмите от „Книгата на промените“.

— Защо? Това е истината — каза Лукас.

Обществото бе изненадано, когато Аманда Сун се премести от Палата на вечната светлина във все още недовършената Боа Виста — в ника не се посочваше такова нещо. Бракът бе от огромна тактическа важност за династиите. Приложена бе системата за баланс на властта, изготвени бяха клаузи в случай на евентуално анулиране. И въпреки това, Аманда Сун дойде в Боа Виста и сега живееше тук от вече седемнадесет години. Изглеждаше като част от мястото, също като спокойните фигури на оришите или бълбукащите поточета. Обществото — или поне онези части от него, които все още ги беше грижа — беше на мнение, че тя се старае да приспи вниманието им, докато чака да нанесе своя удар. Сун бяха сред първите заселници; те и Макензи се считаха за двата най-стари рода — за истинската лунна аристокрация. Бяха водили битка за господство с Народна Република Китай в продължение на над половин век — последните бяха решили, че ще използват Къщата на Сун за предно укрепление в завоюването на луната. Всички единодушно смятаха, че Сун никога не се женеха необмислено.

От пет години насам Лукас Корта живееше в апартамента си в Жоао де Деус.

Музиката — мек боса-джаз — изведнъж спря. Чашите замръзнаха посред път към устните. Разговорите замряха, думите заглъхнаха, целувките останаха неосъществени. Всеобщото внимание бе погълнато от дребната жена, която току-що беше излязла от една врата между огромните, безметежни статуи на оришите.

Адриана Корта бе пристигнала.

— Няма ли да тръгнат да те търсят?

Лукасиньо водеше Абена Маану Асамоа за ръката надалеч от оживлението, навътре по коридорите, осветени от ярките лампи в другите стаи — строителните ботове се нуждаеха от светлина — през новоиздълбани помещения и стаи, в които още отекваше далечното бръмчене на екскаваторите.

— Има да си целуват ръцете и да държат речи цяла вечност. Имаме предостатъчно време.

Лукасиньо притегли Абена към себе си. Инфрачервените лампи смекчаваха ледения студ под повърхността — в естествени условия, температурата тук не се повишаваше над минус двадесет градуса. Но си оставаше доста студено: дъхът им се вихреше като облачета във въздуха, а Абена потреперваше от време на време в коктейлната си рокля. Сърцето на луната е ледено.

— Та какво е това специално нещо, което искаш да ми дадеш?

Лукасиньо прокара ръка надолу по хълбока на Абена и спря на бедрото ѝ. Тя го отблъсна със смях.

— Коджо е прав — лошо момче си.

— Лошото е хубаво. Сериозно говоря. Хайде де — все пак сме лунни бегачи. — Другата му ръка погали значката на Дева Луна на Абена и пропълзява ловко като паяк нагоре към голата кожа на горната част на гърдата ѝ. — Живи сме. По-живи от всички други, който в момента се намират на тази скала.

— Лукасиньо, не.

— Аз спасих брат ти. Можеше да умре. Самият аз едва не умрях. Лекуваха ме в барокамера. Бях в кома. Върнах се да спася Коджо. А не бях длъжен да го правя. Всеки отговаряше за себе си.

— Лукасиньо, ако продължаваш в този дух, ще развалиш всичко.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Та какво искаш да ми дадеш?

Абена разтвори пръстите на дясната си ръка. На дланта ѝ проблесна сребро — лъскав метален шип. В следващия миг, тя плесна силно с ръка по лявото ухо на Лукасиньо. Той нададе вик и притисна длан към неочакваната болка. По пръстите му се стече кръв.

— Какво ми направи? Джинджи, какво направи тя?

— Намираме се извън обхвата на камерите на Боа Виста — отговори Джинджи. — Не мога да видя.

— Дадох ти нещо за спомен от Коджо.

Можеше да беше от червената светлина на лампите, но Лукасиньо зърна в очите на Абена пламъче, което не беше виждал досега. Не можеше да я познае.

— Знаеш ли какво се говори за теб? Че всеки твой пиърсинг ти е за спомен от някое разбито сърце. Е, с този е различно. Пиърсингът, който сложих на ухото ти, има силата да излекува сърцето. Той е обещание. Ако някога имаш нужда от помощта на рода Асамоа — когато наистина имаш нужда от нас, когато нямаш друга надежда, когато се окажеш сам, гол и уязвим, като брат ми — изпрати ми обицата. И аз ще изпълня обещанието си.

— Болеше! — оплака се Лукасиньо.

— Значи ще го запомниш — каза Абена. На показалеца ѝ имаше капчица от неговата кръв. Тя вдигна пръст към устните си и я облиза — много бавно и много изискано.

Адриана Корта изглеждаше слаба и изящна като птичка сред високите си деца и още по-високите си внуци. Заради гравитацията на луната, лицата тук старееха почти незабележимо; кожата ѝ беше гладка, без бръчки, а фигурата ѝ бе все така изправена като струна, въпреки седемдесет и деветте ѝ години. Маниерите ѝ бяха изискани като на дебютантка. Все още беше председателка на Корта Хелио, въпреки че не бе напускала пределите на Боа Виста от месеци. За много от жителите на имението, обаче, тя си оставаше рядка гледка. Все пак, днес бе склонила да се появи — заради семейството. Поздрави децата си едно по едно — три целувки за Рафаел и Ариел. Две за Лукас и Карлиньос, една за Уегнър. Луна се откъсна от мадриня Елис и хукна към вово Адриана. Наоколо се разнесоха възклицания — ръчичките ѝ бяха оставили няколко петна от лунен прах по роклята, модел на Сеил Чапман. Адриана не носеше значка на Девата Луна, но през дивите си младежки години, тя бе изпила повече вакуум от всички лунни бегачи в Боа Виста, взети заедно.

Лукас вървеше зад рамото на майка си, докато тя напредваше по редицата от внуци, мадрини, о̀ко и гости. Имаше дума за всекиго. Особено специална бе кратката ѝ среща с Аманда Сун и Лусика Асамоа, кеджи-о̀кото на Рафа.

— А къде е Лукасиньо? — попита Адриана Корта. — Трябва да видя героя на празненството.

Лукас осъзна, че синът му е изчезнал нанякъде. Преглътна гнева си.

— Ще го намеря, мамо.

Токиньо се опита да го свърже с Лукасиньо, но момчето не беше включено в мрежата. Адриана Корта цъкна неодобрително с език. Нямаше как да спазят официалния протокол, ако не поздрави онзи, в чиято чест е устроено тържеството. Лукас отиде при музикантите — малък оркестър от китара, пиано, двоен бас и приглушени барабани.

— Можете ли да изсвирите „Aguas de Marco“?

— Разбира се.

Тази песен беше стандартна — класика в жанра си.

— Постарайте се да я изсвирите добре. Тя е любимата песен на майка ми.

Китаристът и пианистът си кимнаха и започнаха да отмерват тихо ритъма. „Водите на март“: една стара, очарователна песен, която Адриана Корта пееше на децата си, когато мадрините им ги довеждаха и ги слагаха да седнат на коляното ѝ или пък когато се надвесваше над люлките им. Мелодията бе жива и емоционална, а в текста се пееше за есенния дъжд, клонките и мъничките живи същества — за вселената, която може да се побере на дланта. От нея лъхаха едновременно щастие и саудаде. Мъжките и женските гласове се преплитаха и редуваха, като с лекота продължаваха мелодията на предишния певец; в мелодията им се усещаше жизненост и игривост. Лукас слушаше внимателно, погълнат от силни чувства. Дъхът му стана по-плитък, тялото му — по-напрегнато. В ъглите на очите му проблеснаха сълзи. Музиката винаги е била способна да го разчувства дълбоко — особено традиционната бразилска музика. Боса нова, бразилската попмузика. „Асансьорна“, не особено забележителна музика; обикновени, лековати мелодии. Мелодичен, скучен джаз. Според Лукас, онези, които говореха така, нямаха уши. Не слушаха. Не можеха да чуят саудаде — сладката болка, породена от преходността на всичко, което ни заобикаля; болка, която правеше всяко удоволствие два пъти по-силно. Не чуваха приглушеното отчаяние, не долавяха усещането, че отвъд красотата и спокойствието има нещо много, много тъжно.

Лукас хвърли поглед към майка си. Тя кимаше в такт с игривите обрати на ритъма; очите ѝ бяха притворени. Успял беше да я разсее от непристойното поведение на Лукасиньо. А с него самия щеше да се разправя после.

Водещата мелодия на песента се изпълняваше от два гласа, които сякаш се биеха с неподражаема елегантност — с думи, вместо с оръжия; ту се издигаха, ту се снишаваха. Китаристът и пианистката също бяха много талантливи. Лукас никога не беше чувал тази комбинация преди, но бе много доволен, че му се е удала такава възможност. Песента свърши. Лукас потисна бурните чувства в гърдите си и започна да аплодира силно и отчетливо.

— Браво! — извика.

Адриана се присъедини към овациите, а после и Рафа, Ариел, Карлиньос и Уегнър. Аплодисментите се разпростряха между гостите като вълни по езеро.

— Браво!

Пристигнаха още подноси с напитки — неловкият момент бе забравен и празненството продължаваше с пълна сила. Лукас се приближи към пианиста.

— Благодаря ви. Вие сте истински майстор на боса, господине. На майка ми ѝ хареса извънредно много. Бих искал да ви поканя да дойдете, за да свирите и в собствения ми апартамент в Жоао де Деус.

— За нас би било чест, господин Корта.

— Не вие. Само ти. Скоро. Как се казваш?

— Хорхе. Хорхе Нардес.

Спътниците им размениха информацията им за контакт. А в следващия миг сервитьорката — новополунчената с нортеанския акцент и подноса с напитки — замахна рязко към Рафаел Корта.

Грубата повърхност на новозарасналата рана на ухото на Лукасиньо ѝ харесваше. Подръпна съсирека от кръв, откъсна малко от него и остави няколко капки свежа кръв да се стекат надолу. Гледката я караше да овлажнява под балната си рокля на Хелена Барбър. Отново бяха свързани към мрежата на Боа Виста и Джинджи показа на Лукасиньо подаръка ѝ — остър шип от хром, извит като зъб на хищник, който минаваше през извивката в горната част на дясното му ухо. Изглеждаше добре. Секси. Но тя не му позволяваше дори да я прегърне през кръста.

Още преди да стигнат до прозореца и двамата усетиха, че нещо не е наред. Музиката бе секнала, разговорите — също, плискането на плувците в басейна под водопада бе замряло. Чуваха се викове и резки заповеди на португалски и глобо. Зеницата на каменното око на Шанго се взираше отвисоко в градините на Боа Виста. Лукасиньо видя как охраната на семейството му заобикаля групите гости, за да ги защити. Музикантите и сервитьорите бяха застанали с ръце на главата. Охранителните дронове сканираха издълбаните каменни стени; лазерите им се спряха за миг на Лукасиньо и Абена.

— Какво става? — попита той.

Джинджи отговори в същия момент, в който лицето на Абена придоби изражение на дълбок шок:

— Бе направен опит за покушение срещу Рафаел Корта.

Острието на ножа бе притиснато плътно към гърлото на Марина Калзаге. Ако мръднеше, ако кажеше и една дума, ако само си поемеше дъх по-дълбоко, щеше да се вреже в плътта ѝ. Ножът бе остър до степен, която сигурно щеше да анестезира болката ѝ. Дори не би усетила как прорязва трахеята ѝ. Но ако искаше да оцелее, трябваше да се размърда. Трябваше да каже нещо.

Пръстите ѝ потупаха по столчето на празната чаша за коктейли, която бе оставила на подноса си с поставката нагоре.

— Мухата — прошепна тя.

Обикновените мухи не летяха по този начин. Марина Калзаге ги познаваше — за известно време работеше като мухоловец. На луната, някои насекоми — опрашващите видове или пък декоративните пеперуди като онези, които Асамоанците донесоха в Боа Виста — бяха позволени със закон. Мухите, осите и другите видове безполезни буболечки заплашваха крехкото равновесие в екосистемите на лунните градове, затова се изтребваха. Марина Калзаге бе убила около милион мухи, затова знаеше, че не летят по този начин — в права линия, сякаш нападат. Насекомото се беше устремило право към голата кожа под ъгъла на челюстта на Рафаел Корта. Тя бе замахнала с чашата, беше уловила мухата на милиметри от целта ѝ и беше притиснала съда към подноса. Затвор от чаша за мартини. В същия момент един нож се бе стрелнал от скритата си магнитна ножница и се беше притиснал към гърлото ѝ. Дръжката му стискаше един от телохранителите на семейство Корта. Облечен беше в идеално скроен костюм с безупречно сгъната кърпичка в джоба на сакото. Но пак изглеждаше като главорез. Пак лъхаше на смърт.

Хейтор Перейра се наведе сковано, за да разгледа съдържанието на чашата отблизо. Като за първо поколение, той бе доста висок и широкоплещест. Един едър бивш морски пехотинец, който се взира съсредоточено в коктейлна чаша — щеше да е същинска карикатура, ако не бяха ножовете.

— Насекомо-убиец — обяви Хейтор. — АКА.

В следващия миг, Лусика Асамоа вече бе обградена от кръг остриета. Върховете им бяха на сантиметри от кожата ѝ. Луна нададе писък и се разплака, вкопчена в майка си. Рафаел се хвърли към телохранителите. Няколко костюмирани мъже го повалиха и го притиснаха към стената.

— За ваша собствена сигурност, сеньор — каза Хейтор. — Тя може да укрива биологични агенти.

— Това е дрон — прошепна Марина. — С чип.

Хейтор погледна мухата още по-отблизо. Продължаваше да жужи и се блъска в стъклото на чашата, но когато спря неподвижно за част от секундата, по крилата и телцето ѝ проблесна нещо като златист филигран.

— Пуснете я — гласът на Адриана Корта бе тих, но заповеднически и накара всички телохранители да трепнат. Хейтор кимна. Ножовете се прибраха обратно в ножниците. Лусика вдигна на ръце ридаещата Луна.

— И нея — заповяда Адриана.

Марина си пое дълбоко дъх, когато острието на ножа изчезна от гърлото ѝ, и осъзна, че не е вдишвала, откакто телохранителите я грабнаха за ръцете. Започна да трепери неудържимо.

— Лукасиньо! Къде е Лукасиньо? — крещеше Лукас.

— Вече можеш да ми го дадеш — каза Хейтор и постави длан върху чашата.

Извади импулсен пистолет от един малък кобур. Оръжието бе не по-голямо от палеца му — приличаше на играчка на фона на огромната му длан.

— Изключете спътниците си.

Спътниците из цяла Боа Виста започнаха да изчезват с кратко примигване. Марина също изключи Хети. Този мъничък, лек пистолет можеше да извади цялата мрежа на Боа Виста от строя. Не се видя и не се чу нищо, но мъничката муха с чипа внезапно спря насред полет и умря.

Лукас Корта се наведе към ухото на началника на охраната и прошепна:

— Опитаха се да убият брат ми. Успели са да влязат в Боа Виста — в собствения ни дом, а после се опитаха да убият брат ми.

— Положението е под контрол, сеньор Корта.

— Положението е такова, че наемен убиец току-що успя да стигне на един стъклен милиметър разстояние от това да убие Рафа. Пред очите на хора от всеки един от Петте Дракона. Пред майка ни. Не мисля, че за такова положение може да се каже, че е „под контрол“.

— Ще анализираме оръжието. Ще разберем кой стои зад нападението.

— Това обаче не е достатъчно. Всеки момент може да се случи ново нападение. Искам цялото имение да бъде претърсено. Празненството свърши.

— Сеньори и сеньорини, имаме пробив в сигурността на имението — оповести Хейтор Перейра, — поради което трябва да претърсим мястото щателно. Налага се да ви помоля да си тръгнете. Моля, насочете се към трамвайната гара. Вече можете да включите спътниците си.

— Намерете сина ми! — заповяда Лукас на Перейра.

Приятелите на Лукасиньо се лутаха наоколо, объркани и изместени от центъра на вниманието. Лунното им бягане и героичната постъпка на Лукасиньо бяха забравени. Охраната на Боа Виста започна да изпраща гостите от градините до гарата. Други охранители придружиха представителите на семейство Корта до сградата на имението. Лукас Корта измери Марина Калзаге с поглед като заледено желязо. Тя все още трепереше.

— Как се казвате?

— Марина Калзаге.

— И работите за доставчиците на храна?

— Работя, каквото успея да намеря. Аз съм… бях инженер по автоматизация на производството.

— Вече работиш за Корта Хелио.

Лукас протегна длан към нея, и Марина я стисна.

— Говори с брат ми, Карлиньос. Семейство Корта ти е длъжник.

В следващия миг вече беше изчезнал. Все още изтръпнала от шока, Марина се опита да проумее какво се е случило. Родът Корта насмалко не заповяда да ѝ прережат гърлото, а сега работеше за тях. Но… това беше родът Корта. „Всичко ще бъде наред, Блейк“, мислеше си тя. „Ще мога да ти купя лекарства. Никога повече няма да ни мъчи жажда. И ще дишаме с пълни гърди.“