Новолуние

Девет

Той е тук от самото начало — седи и чака да заговоря за него, слуша разказите за най-различните ми преживявания и прегрешения и се усмихва — понеже аз съм инженер и би трябвало да бъда по-сериозна, по-делова. Винаги е бил невероятно търпелив. Ще трябва да почакаш още, Карлос. Но не много.

Ачи напусна. Нито сме се виждали, нито сме разговаряли оттогава. Аз работех. Бях заета. Нямах време да се отдавам на сантименталности. Колко бях продуктивна само! Нямах време да усещам липсата ѝ. Беше хубаво, че си е тръгнала — любовта само щеше да ме разсейва. Имах да градя бизнес.

Бях толкова заета, че пропуснах Лунния си ден.

Но това е лъжа. Лъжа е и че Ачи не ми липсваше. Липсваше ми толкова много, че чувството се бе превърнало в постоянна болка дълбоко в мен — като вакуум. Липсваше ми колко мила и колко сериозна беше; липсваха ми дребните ѝ жестове на обич, като чашата чай, която оставяше до леглото ми всяка сутрин, или прилежно сгънатия работен костюм. Липсваше ми как нейната подреденост компенсираше моята немарливост. Липсваше ми вниманието ѝ към детайлите — начинът, по който някак си оправяше и поддържаше спретнато всичко наоколо, независимо дали в апартамента си, в някой хотел или в някоя капсула. Как нещата бяха винаги успоредни или под прав ъгъл към стените. Липсваше ми как не успяваше да схване шегите ми или пък тежкият акцент, с който говореше португалски. Толкова много неща! Изтиках ги някъде надълбоко в паметта си и се постарах да не мисля за тях, защото те ми напомняха колко много ще изгубя, ако реша да остана на Луната. Възможността да дишам свободно. Да усещам лъчите на слънцето върху голата си кожа. Да погледна нагоре и да видя откритото небе. Далечния хоризонт. Луната, която се носи над ръба на света и хвърля сребриста пътека по повърхността на океана. Океани от вода, а не от прах. И вятъра. Слушайте!

Работех като дявол — моделирах, проектирах, правех планове. Щеше да се получи. Беше много просто. Но тежката работа взима тежък дан от духа и стомаха ти. Имах нужда от почивка. Почивка като за Адриана Корта. Бившите ми съученици от ДЕМИН биха се гордели с мен. Обикалях и дванадесетте бара на квадрант Орион. В деветия не влязох, а паднах през вратата. На десетия приемах облози за това колко висока кула от чашки за шотове ще мога да построя на бара. Петнайсет чашки. В единадесетия седях в едно сепаре, опряла чело в челото на едно симпатично момче от семейство Сантос с големи очи и завалено му обяснявах за плановете и амбициите си, докато той ме зяпаше с големите си очи, сякаш му е интересно. Така и не стигнах до дванайсетия бар. Вече бях в леглото на Сантос Големите Очи. Където се показах като извънредно лош любовник. Плаках през цялата нощ. Той бе достатъчно мил да плаче заедно с мен.

Не се обадих на семейството ми дълго след Лунния ми ден. Боях се, че това ще ме накара да се почувствам сякаш съм взела ужасно решение, а връщане няма. След това обаче си помислих, че през по-голямата част от човешката история, миграцията е представлявала еднопосочно пътуване. Семействата в Португалия някога са имали традиция да организират погребения за децата, които заминават да водят нов живот в Бразилия. Възможността за избор е просто приказка, която си разказваме за успокоение. Животът е поредица от врати, които се отварят само в едната посока. Никога не можем да се върнем обратно. Това е новият ни свят и не ни остава друго, освен да устроим живота си в него колкото можем по-добре. Но все пак продължавах често да слушам музика от стария свят — песните, които майка ми обичаше и пееше, докато работеше вкъщи. Мелодиите сякаш долитаха от синята планета над главата ми и се приземяваха върху новия пейзаж, който бях открила — пейзаж, който не се състоеше от грозни, сиви хълмове, скали и бразди, а от хора. Единственото красиво нещо на Луната са хората.

И така — вече се бях превърнала в лунарианка. Бях се обвързала безвъзвратно с този нов свят и новия ми живот на него. Имах идея, разполагах и с пари — ако новополунчените решат да емигрират, онази част от таксата, която си им заплатил отначало и която е предназначена за обратното ти пътуване до Земята, ти се възстановява, след като от нея ти се приспаднат натрупаните сметки и други такси, които неизбежно съпътстват живота тук. Купих конвертируеми облигации в КЛН — безопасна, стабилна инвестиция с висока възвръщаемост. Разполагах и с екип от юридически и проектантски ИИ, както и идея, която нямах търпение да изпробвам в действителност.

Онова, което си нямах, беше представа. По-точно казано, нямах представа как да превърна всичко това в бизнес. Нямах бизнес план. Това беше инженерство, различно от онзи вид, с който бях запозната — как се гради фирма, която да работи добре.

След това срещнах Хелен. Бях пуснала обяви на черния пазар за поста „управител на финансите“ — никой от моите хора не го биваше с парите, включително и мен. Процесът бе нелегален, което бе същинско удоволствие за мен: кодирани съобщения — по онова време още нямахме спътници — и тайни срещи в чайни, които променяхме в последния момент и провеждахме в някое друго заведение. Не можех да рискувам от Метали Макензи да разберат за плана ми. Мислите, че лунното общество е безконтролно, но ви казвам — в ранните дни бе истински хаос. И изведнъж, тя се появи — жена от Порто, която бе идеално запозната с характера на работата и знаеше кои въпроси да зададе и кои — не. Но ако трябва да съм честна, онова, което затвърди окончателно решението ми да я назнача, беше фактът, че говореше португалски. Вече бях научила английски и тъкмо учех глобо, който започваше да измества останалите езици, най-вече защото машините разбираха акцента му най-добре, но някои неща можеш да кажеш само на собствения си език. Разбирахме се една друга.

Работили сме заедно всеки ден оттогава досега. Тя е най-старата и най-близката ми приятелка. Никога не би ме разочаровала — въпреки че, както добре разбирам, аз съм я разочаровала неведнъж. Тя ми каза: „Не говори за пари. Никога. И не се съгласявай да плащаш за нищо, докато аз не ти кажа. Никога. А ти трябва и проектов инженер. Аз познавам подходящ човек — един млад бразилец, родом от Сао Пауло, на когото му остават три месеца.“

Този бразилец беше Карлос.

А какво арогантно копеле беше само. Бе висок, привлекателен, забавен и прекрасно разбираше това. От него лъхаше и чувството на превъзходство, характерно за жителите на Сао Пауло — по-хубаво образование, по-хубава храна, по-хубава музика, по-добра работна етика. Обитателите на Рио де Жанейро пък на практика живееха на плажа и всеки ден оставаха да пият чак до среднощ. И не пипваха работа. Срещнахме се за пръв път в един бар, където си поръчахме спагети „Ширатаки“. Сигурно ви се струва странно, че съм запомнила тази подробност. Но аз си спомням всичко за онази вечер. По онова време ежедневното облекло в стил осемдесетте години бе излязло на мода и двамата бяхме облечени в панталони с цвят каки и хавайски ризи. Той реагираше на всяка моя дума така, сякаш е най-голямата нелепост, която някога е чувал. Бе арогантен, досаден и сексист, и истински ме ядоса. Започнах малко да го намразвам. След това го попитах:

— С всички жени ли имаш някакъв проблем, или само с мен?

През следващия час, той ми описа в подробности бизнес плана, който впоследствие щеше да послужи за основа на Корта Хелио.

А колко забавна бе първата година, която прекарахме в преследване на мечтите и идеите си по цялата Луна. Един Бог знае как успявахме да си осигурим достатъчно въздух, за да дишаме. Парите, които КЛН връща на онези, които решат да останат, са сериозна сума, но се изплъзват между пръстите като прах — дори когато управителят на отдел „Финанси“ и проектовият инженер спят на пода в апартаментите на приятелите ти и искат от теб да покриваш само разходите им за Четирите Насъщни. Заседанията, предложенията, проспектите, обещанията. Отказите. Бързо научихме, че моменталното „не“ е по-добро от дълго проточилото се „може би“. Вълнението, когато най-после успяхме да си осигурим истински, надежден спонсор и да впрегнем минибитовете му на работа. Аз бях пределно ясна: не исках инвеститори от Земята и не се интересувах от частни инвестиционни фондове. Не исках да действам като семейство Сун, които бяха принудени непрекъснато да се борят за независимост от контрола на Пекин. Исках да бъда като семейство Макензи. Те бяха успели да изградят истинска лунна корпорация. Боб Макензи бе продал всичко, което притежаваше на Земята, бе прехвърлил капитала си на Луната и бе осведомил семейството си: „Макензи вече са лунарианци.“ Или всичко, или нищо. Аз се бях обвързала с Луната безвъзвратно — не можех да се върна на Земята, не исках и тя да идва при мен. Жителите ѝ щяха да бъдат клиенти, а не собственици на компанията ми. Корта Хелио щеше да бъде изцяло моя рожба. Хелен де Брага е най-скъпата ми приятелка и член на борда на директорите, но никога не е била собственик.

Хелен и аз работехме по финансовата част от дейността ни, а междувременно Карлос разработваше прототипа и бизнес модела ѝ. Населението на Луната бе доста по-малобройно по онова време и нямаше как да построим и да пуснем в употреба екстрактор — мълвата за това щеше да стигне до Фарсайт и обратно, преди да успеем да си закопчаем шлемовете. Затова отидохме във Фарсайт и наехме няколко от помещенията в учрежденията там. Още не се бяха превърнали в университет — все още представляваха просто обсерватория и изследователска база, в която се проучваха смъртоносни патогени. Ако нещо се объркаше, това бе възможно най-далечното от Земята място, а и винаги можеше да се бракува и унищожи цялото помещение като предпазна мярка. Тунелите бяха прекалено близо под повърхността; всяка нощ си представях как радиацията обтича яйчниците ми като дъжд. Непрекъснато кашляхме. Може да беше заради праха, но подозирахме, че по-скоро е някакъв подарък, оставен за спомен от лабораторията за патогени.

Карлос построи прототипа на екстракторите. Като казвам „построи“, имам предвид, че нае строителите, ботовете и екипите по контрол на качеството. Показа ми готовата машина, а аз му казах, че изобщо не е подходяща: не беше достатъчно здрава, а и работеше прекалено бавно и неефективно. Нямаше и възможност за лесен достъп в случай на ремонт. Вдигахме си луди скандали. Карахме се, сякаш сме женена двойка. Но аз не го обичах. Казах това и на Хелен. Повтарях го отново и отново. Сигурно я подлудявах с непрекъснатите си изблици на гняв, в които обяснявах надълго и нашироко колко глупав, арогантен и инатлив е, но тя нито веднъж не ми каза просто да млъкна и да преспя с него. Защото бях лудо влюбена. Карлос бе пълната противоположност на Ачи — тя се бе превърнала от моя приятелка в моя любовница. Той можеше да ми стане любовник, но не можех дори да си представя да бъдем приятели. Привличането бе от напълно различен вид и го усещах някак неуместно. Но беше истинско и неумолимо. Мислех за него, докато лежах в леглото си. Представях си го гол, представях си как прави нещо глупаво, романтично и толкова нехарактерно — като например да се наведе над скиците и плановете, да ме погледне внимателно, сякаш наистина се интересува от мен, и да ме целуне. Мастурбирах, като си мислех за него. Мисля, че ме чуваше. Привличането е нещо тъй странно.

Нека ви кажа къде го целунах за пръв път: под един малък купол до Морето на изобилието, който бе построил за мен. Всъщност дори не беше завършен купол — просто две транспортни капсули, около които бяхме издигнали насип от реголит и които използвахме за база за полевите изпитания. Разглобихме прототипа и го докарахме от Фарсайт в контейнери без отличителни знаци чрез БАЛТРАН — скок след скок, така че маршрутът им сякаш бе случаен, но всички пристигнаха там, където искахме. След това ги превозихме с планетоходи до малката база, където екипът ни ги сглоби. Работехме на майната си, в средата на нищото — там, където никой не се би сетил да погледне.

Вече изразходвахме парите, сякаш бяха кислород. Бяха ни останали колкото за още едно полево изпитание, няколко последни настройки и посрещането на бъдещите ни клиенти. Трябваше да се получи. Свихме се в капсулата и се загледахме в екстрактора, който пое навън към морето. Включих екстракторните глави и сепараторите, след това натиснах лоста, който обърна огледалата — те уловиха слънчевите лъчи, отразиха ги точно в сепаратора, а аз избухнах в сълзи. Това беше най-великото нещо, което някога бях виждала в живота си.

Щяхме да получим анализа на резултатите след точно един час. Струва ми се, че не успях да си поема дъх дори веднъж за тези шестдесет минути. Показатели на спектрометъра: водород. Вода. Хелий-4. Въглероден оксид. Въглероден диоксид. Метан. Азот, аргон, неон, радон. Летливи вещества, които можехме да продаваме на АКА и Воронцов. Не че искахме — не търсехме това, а малката възходяща линия на графиката, която бе по-незабележима от всички останали. Увеличих картината. Всички се скупчиха около екрана. Ето го. Ето го! Хелий-3. Точно както очаквахме, в точно същите количества. Онази прекрасна, великолепна черта на спектрографа. Имахме хелий. Изкрещях и се разтанцувах от щастие. Хелен ме целуна и избухна в сълзи. След което аз целунах Карлос. После пак. Продължих да го целувам, без да спирам.

Скупчихме се още по-близо един до друг в тясната капсула с бутилка евтина водка от ВТО и се напихме до почти опасна степен. Заведох Карлос в тясното си легло, където двамата правихме тих, див секс с блажени, глуповати усмивки на лицата, докато всички останали спяха около нас.

Заченахме цял град в онова легло. Тези две капсули, свити зад мъничкия си насип от реголит, се превърнаха с течение на годините в Жоао де Деус.

Не се омъжих за Карлос веднага. Исках да изпипам ника добре, а освен това бяхме прекалено заети след полевото изпитание в Морето на изобилието. Обадих се на клиентите ни и запазих билети — двупосочни, от Земята до Луната и обратно, за шестима души. Двама от тях бяха от ЕДФ/Арева, двама — от ПФЦ Индия и двама от Кансай Фюжън. Работехме за тях от месеци — конференции с видеовръзка, презентации, бизнес предложения. Знаех, че искат да се освободят от дуопола на Америка и Русия върху залежите от хелий-3 на Земята — той поддържаше цените в производството на енергия чрез термоядрен синтез прекалено високи и спъваше развитието на бизнеса. Същото, като в ерата на петрола.

Това беше най-големият риск, който поехме. Изпълнителни директори от три от по-малките компании за термоядрен синтез на Земята да пристигнат на Луната по едно и също време? Дори Макензи щяха да се усетят за какво става дума. Въпросът не беше дали ще предприемат нещо, а кога. Единственото ни предимство беше, че не знаеха кои сме. Все още. Ако успеехме да приключим с демонстрацията, преговорите и подписването на договора, преди Боб Макензи да пусне остриетата си по петите ни, щяхме да имаме шанс да защитим договора в Съда на Клавиус.

Настанихме ги в най-хубавия хотел на Меридиан. Поехме разходите за Четирите им Насъщни. Купихме вино за делегатите от Франция и уиски — за делегатите от Индия и Япония. Както вече споменах, изразходвахме парите със скоростта, с която изразходвахме кислорода си.

В навечерието на деня, в който бе планирано да придружим клиентите до Морето на изобилието, от Метали Макензи откриха какво се опитваме да направим. Получих съобщение от базата ни в Морето — работници в костюми с логото на Метали Макензи бяха взривили прототипния екстрактор, а в момента унищожаваха контейнерите за летливи вещества. После тръгнаха към базата. Пристигнаха в базата… След това, съобщенията прекъснаха.

Спомням си, че седях в стаята си, без да имам никаква идея какво да правя. Не знаех как да се чувствам. Цялото ми тяло бе изтръпнало. Приличаше на свободно падане. Гадеше ми се. Екстракторите, работата ни — но не само това. Много повече от това. Животът на хората, с които се бях смяла; хора, които се бяха превърнали в семейство за мен. Хора, които ми имаха доверие. Бяха мъртви, защото ми се бяха доверили. Бях ги убила. Осъзнах, че сме били просто деца, които си играят на бизнес. А Макензи бяха възрастни, които не си губеха времето с игри. Бяхме като хлапета, които са паднали в капана на собствената си наивност. Седях си в стаята и си представях как остриетата на Макензи се качват в асансьора, минават по коридора, стигат до вратата ми.

Карлос бе този, който ме спаси. Той ме свали обратно на повърхността. Той бе моята гравитация. „Ще спечелим, като сключим сделката и подпишем договора“, каза ми той. „Ще спечелим, защото така ще успеем да построим Корта Хелио.“

Това бе първият път, в който чух името на бъдещата си компания.

Карлос нае бодигардове, които да пазят хората и инвентара ни, от собствения си джоб. Аз пък запазих места за клиентите на лунното въже и ги осведомих за промяната в плановете ни. Щяхме да ги завъртим около Луната на лента и да ги заведем във Фарсайт, където се намираше вторият прототип на екстрактора ни за хелий-3.

Карлос ме беше осведомил за това правило още на първия ден от работата си като проектов инженер: никога не бива да се построява само един прототип.

Качихме клиентите на една капсула, която ги завъртя над лунната повърхност, а ние пристигнахме със следващата. Показахме им как работи екстракторът ни — след това вкарахме хелия, който бяхме добили с негова помощ, в реактора на Университета във Фарсайт.

С последните си пари наехме правни ИИ, които да изготвят договора за производство, и го подписахме още същата вечер.

Оказа се, че са ни останали още мъничко пари. С Карлос похарчихме почти всички минибитове, за да наемем ИИ, което да ни изготви брачен договор. А после използвахме съвсем последните, за да организираме сватбеното тържество.

Колко евтино и колко хубаво беше всичко. Хелен ми беше шаферка. Присъстваше само още един човек — служителят на КЛН. След това отидохме да замразим от спермата и яйцеклетките си. Нямахме време за романтика или семейство. Имахме да строим империя. Все пак искахме деца и династия — искахме някой, който да наследи богатството ни, след като успеем да го натрупаме. Но това можеше да отнеме години, или дори десетилетия.

Основаването на Корта Хелио беше нищо работа в сравнение с изграждането ѝ. Понякога с Карлос не се виждахме с месеци. Спях, ядях и правех физически упражнения и секс, ако имах време, но такова почти не ми оставаше. „Имаме нужда от съюзници“, каза ми Карлос и аз се опитах да завържа връзки. Четирите Дракона вече бяха разбрали за Корта Хелио. От рода Сун не ни обърнаха внимание — бяха прекалено заети със собствените си проекти и политики. Воронцови пък бяха устремили поглед нагоре, към космоса. Все пак успях да сключа сделка за добри цени на пътуванията ни с техните лунни въжета. Макензи ни бяха врагове. А Асамоа — може би защото нашият бизнес не представляваше заплаха за техния, или пък защото и те като нас се бяха устроили на Луната, като започнаха от нищото и ни чувстваха близки по тази линия — ми станаха приятели. И все още сме такива.

След като си осигурихме сигурен и постоянен източник на евтино гориво, клиентите ми от Земята успяха да се издигнат на пазара достатъчно, за да принудят конкурентите си да преговарят с нас. Иначе щяха да банкрутират. Малко след това, щатските и руските пазари на хелий-3 се сринаха. Успях да надвия Америка и Русия! Едновременно! В рамките на две години, Корта Хелио вече бе установила монопол върху пазара.

Виждате ли? Няма нищо по-скучно от приказките за пари и бизнес. Създадохме Корта Хелио от нищото. Превърнахме тясната колибка, в която правихме любов, в град. Славни времена бяха. Най-славните. Имаше моменти, в които не можех да си поема дъх от въодушевление. От един момент нататък, успехът ни стана достатъчно стабилен, за да се грижи сам за себе си. Самото ни съществуване бе достатъчно да печелим пари. Екстракторите изгребваха праха, а лунният камшик изстрелваше контейнерите в посока на Земята. Аз и Карлос стояхме на повърхността, а шлемовете ни се докосваха, докато обхождахме с поглед ярките светлини на планетата Земя. Беше почти смешно лесно. Всеки можеше да се сети за това. Но го направих аз.

Виждате ли колко суров става човек заради тази работа? Покрай цялото бързане, въодушевление и работа, работа, работа, усетих, че съм забравила за хората, които умряха в Морето на изобилието. Екипът ми. Хората, които ми дадоха всичко от себе си, и така и не доживяха да пожънат плодовете на усилията си, или поне да ги видят. Хората казват, че Луната е сурова, но това не е така. Хората са сурови. Хората винаги са най-важното.

Продължавах да изпращам пари на семейството си. Покрай мен забогатяха, а и станаха прочути. Появиха се на страниците на списание „Дежа“: братът и сестрата на Девата на Хелия. Желязната Ръка; жената, която бе осветила земното кълбо! Имаха прекрасен апартамент, големи коли, басейни, частни учители и бодигардове. Докато един ден не казах: „Стига толкова. Вие взимате, и взимате, и взимате; храните се по скъпи ресторанти, обикаляте всички партита, охолствате и се угощавате за моя сметка — за сметка както на парите, така и на името ми. И през цялото това време не ми благодарихте и веднъж, нито веднъж не показахте признателност или гордост заради всичко, което успях да постигна тук. Децата, племенниците и племенничките ми дори не са мярвали лицето ми. Наричате ме Желязната Ръка — е, нека ви кажа каква е желязната ми присъда. Един последен подарък от Луната. Отворих сметка, в която съм сложила пари колкото за еднопосочни билети до Луната. Няма да можете да ги използвате за друго. Ако искате да продължите да харчите парите на Корта Хелио, ще трябва да ги заработите. В самата Корта Хелио. Поемете истинска отговорност, иначе няма да ви изпратя и десетичник повече.

Елате на Луната. Присъединете се към мен. Елате, за да изградим заедно един нов свят, и една нова династия.“

Никой от тях не прие предложението ми.

Прекъснах всякаква връзка с тях.

Не съм разговаряла с когото и да било от семейството си от четиридесет години.

Истинското ми семейство е тук. Династията Корта.

Смятате ли, че постъпих жестоко? Парите — те всъщност нямаха никакво значение. Никой от тях нямаше да остане без пари, докато е жив. Мислите ли, че постъпих грешно, като ги изхвърлих от живота си — без да им проговоря, без дори да се сетя за тях повече? Мога да ви изредя обичайните извинения — че всичко подлежи на предоговаряне; че ако не работиш, спираш да дишаш; че Луната прави хората сурови. Това е вярно — Луната наистина променя човека. Промени ме дотолкова, че ако някога се върна на Земята, белите ми дробове ще се свият, краката ми ще поддадат, а костите ми ще се разтрошат на парченца. А и онези триста и осемдесет хиляди километра имат значение. Когато говориш с дома, всеки отговор закъснява с две и половина секунди, и това те кара да чувстваш хората далечни. Това е пропаст, която не може да бъде преодоляна. Вградена е в самата природа на вселената. Физиката е жестока.

Не съм си и помисляла за тях от четиридесет години. Но сега си спомням. Напоследък често се връщам към миналото — различни случки от него ме навестяват неканени. Повтарям си, че не съжалявам за нищо, но наистина ли е така?

Не мога да не си мисля, че причината е във всички онези години, през които се трудех за благото на компанията — прекарвах повече време в космокостюма, отколкото извън него, возех се на планетоходи до къде ли не, гушех се до Карлос в оная тясна капсула, изложена на безмилостната радиация…

Болестта е в по-напреднал стадий, отколкото ви казах първия път, сестро. Единственият, който знае за това, е доктор Макарейг. Знам, че Лукас е посетил главния ви щаб, и че е разбрал за заболяването ми, но още не знае колко се е задълбочило. А то се е задълбочило много. До последния си стадий. Вече усещам смъртта, сестро. Виждам малките ѝ черни очи. Каквото и да ви каже Лукас, сестро, и с каквото и да ви заплаши — моля ви, не му казвайте това. Ще се опита да направи нищо, но няма какво да се направи. Не спира да се опитва да се докаже. А аз го нараних — о, много дълбоко го нараних. Има толкова много неща, които трябва да сложа в ред. Преди светлината да угасне.

Но още не съм ви разказала за боя с ножове с Робърт Макензи!

Той е легендарен. Аз съм легенда. Може би и вие сте чували за него? Понякога забравям, че има и поколения, по-млади от мен. Всъщност, това не е правилната дума — та как бих могла да забравя, че имам внуци? По-скоро не мога да повярвам колко много време е минало оттогава. Не е за вярване, че хората биха забравили за такова нещо. Какви дни бяха!

Макензи прекратиха физическите атаки на инвентара ни веднага, щом събрахме достатъчно пари, за да си наемем охранители. Открихме един бразилец, бивш офицер от флота. Бяха го уволнили, когато Бразилия реши, че вече не се нуждае от флот. Беше управлявал подводници и бе развил теорията, че бойните операции на Луната са същите като бойните операции под водата. Всички превозни и бойни машини бяха подложени на високо налягане и се придвижваха през смъртоносна среда. Наех го. И досега е началник на охраната ми. Решихме, че можем да сложим край на войната с един последен, смел удар: атака на Огнището. Макензи и ВТО току-що бяха приключили строежа на Първа Екваториална линия, която щеше да позволи на Огнището да рафинира редки метали непрекъснато. Това беше — и все още е — едно великолепно постижение. Забравих, че и аз съм помогнала за това, след като напуснах Метали Макензи и станах работник на Воронцов по пътя към създаването на Корта Хелио. Карлос измисли плана: „Ще разрушим релсите на Първа Екваториална и ще парализираме Огнището.“ Спомням си лицата на останалите, които седяха на заседателната маса: шокирани, удивени, уплашени. Хейтор каза, че няма да успеем. Карлос му отговори: „Ще успеем. А твоята работа е да ми кажеш как точно да го направим.“

Използвахме общо шест планетохода: две групи от по три машини. Преценихме времето така, че да нападнем в момента, в който Метали Макензи планираха да доставят стоката, която се изискваше от тях по силата на един важен, наскоро сключен договор за доставка на редки метали с Шяоми. Карлос потегли с първата група. Аз — с втората. Беше толкова вълнуващо! Два планетохода, пълни с едри, мускулести охранители, и един — с екипа, който щеше да сложи експлозивите. Планът беше наистина много прост. Ударихме Огнището, докато преминаваше през източната част на Морето на бурите. Охранителите се подредиха около двата екипа с експлозивите, които заеха позиции на релсите на три километра пред и зад Огнището. Видях взрива. Парчетата от релси полетяха толкова нагоре, че си помислих, че ще влязат в орбита. Гледах как се носят все по-надалеч и по-надалеч, проблясвайки на слънчевата светлина, и си мислех как това е най-близкото до фойерверки, с което разполагаме на Луната. Всички надаваха победоносни, радостни викове, но аз не можех да издам и звук — не ми понасяше да наблюдавам как такова хубаво изделие на местното инженерство изчезва за секунда. Релси, които може и да бяха от онези, които аз бях поставяла. Болно ми беше, че разрушаваме нещо, от което можехме да се гордеем, толкова скоро, след като го бяхме създали.

Планът ни беше добре измислен — въпреки че планетоходите на Метали Макензи вече ни преследваха, вторичните взривове на двайсет километра нагоре и надолу по релсите избухнаха без засечка. Ремонтните екипи на ВТО щяха да бъдат принудени да се погрижат за дупките от вторичните взривове, преди да продължат с онези, които бяха по-близо до Огнището. Дори ако от ВТО успееха да изпратят хората си до час, Огнището щеше да остане на тъмно цяла седмица. Със сигурност щяха да изпуснат крайния срок за доставката си.

Отървахме се от остриетата им, докато препускахме по неравния терен на Едингтън.

След битката в Източното Море на бурите, Метали Макензи решиха да прибегнат до атака чрез Съда на Клавиус.

Струва ми се, че бих предпочела война, водена с остриета и бомби.

Тактиките, които прилагаха, бяха най-различни, но цялостната им стратегия беше ясна и проста: да докарат Корта Хелио до банкрут, като ни дават под съд за главозамайващи суми. Заведоха срещу нас дела за нарушение на договор, нарушение на авторски права, нанесени на корпорацията щети, плагиатство и лични щети — по едно отделно дело за всеки член на екипа им, който се бе намирал в Огнището в деня на атаката. Дело, след дело, след дело. ИИ-тата, които се занимаваха с правните ни въпроси, се справяха с повечето от тях веднага, след като получехме известията, но техните ИИ-та отвръщаха с по десет нови за всяко, което бяхме успели да отхвърлим. ИИ-тата работят бързо и евтино, но не са безплатни. Съдиите, за които се бяхме споразумели, най-накрая отсъдиха срещу завеждането на още безпочвени дела и разпоредиха от Метали Макензи да представят солидни основания за съдебен процес, който биха имали шанс да спечелят.

Така и направиха. Обвиниха Адриана Мария до Сеу де Феро Арена де Корта в четиридесет отделни нарушения на патентите на Метали Макензи, които бяха открили в устройството на екстракторите ни.

ИИ-тата, адвокатите и съдиите се подготвиха за дълъг, тежък съдебен процес.

Но аз не го направих.

Знаех, че това ще се проточи безкрайно, а от Макензи ще издействат съдебни заповеди срещу износа ни — и ще продължат да го правят, независимо дали сме успели да отхвърлим предишните, или не. Искаха да ни изкарат второразредна, нечестна компания. Искаха да изравнят доброто ми име и репутацията ми със земята. Искаха клиентите ни на Земята да започнат да се съмняват в нас — достатъчно, за да вложат начални суми в някоя вече установена компания, която да се заеме с износ на хелий-3 за нуждите им. Надеждна компания, на която да могат да разчитат. Енергия Макензи.

Трябваше да сложа край на всичко това веднага.

Предизвиках Робърт Макензи да разреши въпроса лично с мен, чрез бой в съда.

Не споделих намеренията си с никой от правния ни екип. Нито пък с Хелен или Хейтор, въпреки че той вероятно се досети, понеже го помолих да ме научи да се бия с нож. Не казах и на Карлос.

Има яд, има и бяс, а има и един вид гняв, още по-дълбок от тях, който няма име. Той е блед, чист и леденостуден. Сигурно така се чувства богът на християните, когато някой прегреши пред него. И го видях в очите на Карлос, когато разбра какво се готвя да направя.

— Това ще прекрати борбата. Веднъж завинаги — казах аз.

— Ами ако той те нарани? — попита ме Карлос. — Ако те убие?

— Ако Корта Хелио умре, аз и без това ще си отида с нея — отговорих му. — Да не мислиш, че ще ни оставят на мира просто така? Макензи си връщат всичко тройно.

Половината луна се беше струпала в съдебната зала в деня на боя — или поне на мен така ми се струваше. Изправих се на подиума за битки и видях пред себе си море от лица, което се простираше все по-нагоре и по-нагоре. Толкова много лица и аз пред тях — по шорти и късо горнище, стиснала в ръка нож, който бях взела назаем от охранителите.

Не се боях ни най-малко.

Съдиите призоваха Робърт Макензи на арената. После — още веднъж. После повикаха адвокатите му пред съдийската скамейка. Аз стоях в средата на съдебната арена, здраво сграбчила ножа на една друга жена, и гледах нагоре, към лицата. Исках да ги попитам: „Защо сте дошли? Какво искате да видите? Победа или кръв?“

— Призовавам те, Робърт Макензи! — извиках аз. — Защитавай се!

За един миг в съдебната зала се възцари пълна тишина.

Предизвиках Робърт втори път.

После трети:

— Призовавам те, Робърт Макензи — ела да защитиш името си и името на твоята компания!

Повиках го три пъти и след третия още стоях сама на бойния подиум. Съдебната зала сякаш избухна. Съдиите крещяха нещо, но заради шумотевицата не се чуваше нито дума. Вдигнаха ме на ръце и ме изнесоха от Съда на Клавиус, а аз се разсмях и се смях, смях, смях до премаляване, докато продължавах да стискам ножа в ръка. Не го пуснах, докато не пристигнахме в хотела, където отбор „Корта“ бе установил главния си щаб.

Карлос не знаеше дали да се смее, или да побеснее. Вместо това обаче се разплака.

— Знаеше, че ще стане така — каза.

— Сигурна бях — отвърнах аз. — Боб Макензи никога не би се осмелил да се изправи срещу жена.

Десет дни по-късно, Съдът на Клавиус въведе нова съдебна процедура, която позволяваше на наемни бойци да се изправят на бойния подиум, за да защитават интересите на работодателите си. Метали Макензи се опитаха да подадат ново дело. Нито един съдия на Луната обаче не искаше дори да го докосне. Корта Хелио спечели. Аз спечелих. Предизвиках Робърт Макензи на бой с ножове и спечелих.

Сега никой не си спомня за това. Но аз бях легенда.

Смърт и секс — има нещо в тази комбинация, нали? Хората често правят любов след погребения. Понякога — и по време на погребения. Сексът е като висок вик, който животът надава, за да покаже присъствието си. Нека направим бебе, нека създадем живот! Новият живот е единственият отпор, който можем да дадем на смъртта.

Победих Боб Макензи на съдебната арена. Това не беше смърт — до такова нещо не се стигна — но все пак фокусира ума ми и го избистри до невероятна яснота. Мястото на Корта Хелио беше осигурено. Време беше да се погрижа за бъдещата си династия. Казвам ви — няма по-силен афродизиак от това да те изнесат на ръце от съдебната зала, с нож в ръката. Карлос просто не можеше да ме остави на мира. Беше като обсебен. Машина за чукане. Знам, че не подобава на една стара жена да говори така. Но точно това си беше. Смъртоносен и безмилостен. Това бяха най-хубавите дни в живота ми — единственият момент, в който можах да се отпусна и да се почувствам в пълна безопасност. И именно тогава, естествено, му казах: „Хайде да си направим бебе.“

Веднага насрочихме интервюта за евентуалните мадрини.

Бях на четиридесет години. Дробовете ми бяха поели много вакуум, тялото ми беше пълно с радиация и лунен прах. Боговете знаят дали размножителните ми органи изобщо работеха, камо ли дали бях в състояние да износя нормално, здраво бебе в срок. Прекалено несигурно беше. Имах нужда от инженерна прецизност. Карлос беше съгласен с мен: сурогатни майки. Платени майки, които щяха да бъдат много повече от утроба назаем. Искахме да бъдат част от семейството и да носят отговорност за онези елементи от грижата на децата, за които нямаше как да отделим време — или с които, ако трябва да бъдем честни, нямахме желание да се занимаваме. Бебетата ни се струваха скучни и изтощителни. Децата започват да се превръщат в хора едва след петия си рожден ден.

Трябва да бяхме интервюирали поне тридесет млади, здрави, плодовити бразилки, преди да открием Ивет. Така се запознахме и със Сестринството. В бразилската общност ме посъветваха да говоря с мама Одунладе. Твърдяха, че тя разполага с информация за родословните дървета, генеалогиите и медицинската история на всички бразилци и бразилки, които бяха дошли на Луната, както и на доста аржентинци, перуанци, уругвайци, ганайци, иворианци и нигерийци. Увериха ни, че ще може да ни помогне. Така и стана. Аз пък я възнаградих за услугата. Историята оттам нататък ви е известна.

Приготвихме договора, правните ни ИИ-та го прегледаха, Ивет се посъветва с мама Одунладе, и се споразумяхме. Вече бяхме наредили на медицинските лица да отгледат няколко наши ембриона. Избрахме един и попитахме Ивет как предпочита да го направи: да отиде в клиниката, за да ѝ го имплантират, или да прави секс с мен или Карлос, или пък двамата едновременно — за да почувства нещата по-лични, с повече любов и по-дълбока връзка.

Прекарахме две нощи в един хотел в Кралицата на Юга и имплантирахме ембриона. Той веднага „хвана“. Мама Одунладе наистина бе подбрала мадрините внимателно. Ивет дойде с нас в Жоао де Деус и ѝ дадохме собствен апартамент с денонощен лекарски надзор. Девет месеца по-късно се роди Рафа. Клюкарските мрежи се напълниха със снимки и въодушевени заглавия — правата за снимки бяха включени в договора като възнаграждение за Ивет, но не се усещаше истинска топлина. Ясно чувствах неодобрението им. Сурогатна майка, утроба под наем. И са прекарали цял уикенд в див секс в някаква хотелска стая в Кралицата. Тройка, нали разбирате.

Едва бяхме отбили Рафа, а аз вече планирах раждането на следващия си наследник. Карлос и аз започнахме да търсим нова мадриня. Междувременно, идеята за това имение се оформяше в ума ми. Жоао де Деус не беше подходящо място за отглеждане на семейство. Сега градът е пълен с деца, но по онова време беше ново заселище за лунонавти и работници — сурово и опасно. Спомних си за подаръка, който Ачи ми беше направила на сбогуване. Лесно намерих бамбуковия цилиндър със скиците, въпреки че бяха минали десет години, откакто тя си тръгна. Колко бързо бяха изтекли! Каменни лица и водопади; градина, издълбана направо в сърцето на Луната. Ачи сякаш бе успяла да погледне в бъдещето или може би — в душата ми. Наех група селенолози и търсих подходящо място, докато открих това — скрито под скалите като кухина в друза от милиарди години насам. Дворец, дете и още едно, което чакаше реда си в клиниката в Меридиан. Собствена компания и слава. Най-после се бях превърнала в Желязната Ръка.

След това убиха Карлос.

Чухте ли какво казах? Карлос не почина. Убиха го. Беше умишлено и злонамерено. Беше покушение. Така и не успях да го докажа, но съм сигурна, че беше убит. Знам го. И знам кой го направи.

Извинете, разчувствах се. Оттогава мина толкова дълго време — изживях половината си живот без него, но още мога да го видя толкова ясно, сякаш е пред мен. Виждам кожата му — имаше ужасна кожа; усещам аромата му — имаше много характерна миризма. Като на сладко. Захар. Сладък, захарен мъж. Децата са се метнали на него — сладка пот. Мога да го чуя; гласът му и тихото изсвирване, което се чуваше, когато вдишаше през носа. Малкото парченце, което липсваше от единия му зъб. Виждам го пред себе си в такива детайли и все пак не мога да го почувствам истински. Изглежда ми нереален като Рио. Нима бях живяла там някога? Нима бях потапяла пръстите си в истински океан? Бяхме заедно за толкова кратко време. Живяла съм три живота: преди Луната, с Карлос и след Карлос. Три живота, които бяха толкова различни, че сякаш ги живееха различни хора.

Все още ми е трудно да говоря за това. Не съм им простила. Дори не разбирам защо да го правя. Защо да приемам такава несправедливост? Защо да гледам на начина, по който го нараниха, сякаш няма значение? Сякаш съм над това? Лицемерни глупости. Прошката е за християни, а аз не съм християнка.

Беше отишъл на една петдневна инспекция в Морето на дъждовете. Планетоходът му претърпя неконтролируема декомпресия в Монтес Кавказ. Разбираше ли какво означават тези думи? Взрив. Случи се преди четиридесет години, когато не бяхме усъвършенствали инженерството си до степента, в която е днес, но дори тогава планетоходите бяха здрави превозни средства. Стабилни. Не е имало никаква „неконтролируема декомпресия“. Било е саботаж. Не е било нужно повече от едно малко устройство — вътрешното налягане е свършило останалата работа. Качих се на един от спасителните кораби на Воронцови и отидох до там. Парчетата от планетохода бяха разпръснати в радиус от пет километра. Не беше останало дори какво да рециклират за въглерод. Чувате ли гласа ми? Чувате ли колко равно и спокойно се старая да звучи, как използвам думите си като инструменти — точно и без излишество? Това е единственият начин, по който мога да говоря за Карлос. На това място в спомените ми съм издигнала паметник — стълб от титаний с остри ъгли. Той никога няма да хване ръжда, никога няма да загуби цвета си, никога няма да остарее и да се покрие с прах. Ще остане на същото място и в същото състояние цяла вечност. Да, точно така. „Завинаги“ ще е достатъчно.

Ти уби Карлос Матеус де Мадейрас Кастро, Робърт Макензи. Обвинявам те. Ти изчака, спокоен и студен, докато не измисли какво би ме наранило най-дълбоко. И унищожи онова, което обичах най-много в целия свят. Върна ми тройно.

Три месеца по-късно се роди Лукас. Така и не го обикнах толкова силно, колкото обичах Рафа. Не можех. Отнеха ми Карлос, а на негово място се появи Лукас. Сделката не ми изглеждаше честна. И това е грешно, наистина много грешно — но човешките сърца рядко са честни. Но онзи, който порасна, като слушаше името на убиеца на баща си — онзи, който порасна в тази тъмна сянка, с омраза в сърцето, беше Рафа. Корта режат. Имената ни описват цялата ни природа.

Рафаел, Лукас, Ариел, Карлиньос — малкият Карлос. И Уегнър. Не можех да почувствам топлина към това момче. В главите ни се появяват идеи, а после, преди да се усетим, половината ни живот вече е отминал, а идеите са се превърнали в догми. А Ариел… Защо не… Няма смисъл. Инженер съм не само по професия, а и по душа. Беше ми необходим почти целият ми живот, за да осъзная, че животите не са проблеми за решаване. Децата ми са онези постижения, които ме правят по-горда от всичко останало. Парите — за какво са ни тук? За по-големи принтери, по-широки пещери? Империята ми? Тя е империя, построена насред голо море от прах. Успех? Той има по-кратък период на полуразпад от всичко останало. Но децата ми — мислите ли, че съм създала род, който е достатъчно силен да просъществува през идните десет хиляди години?

Йеманджа простря по повърхността на океана сребриста пътека, аз я извървях и стигнах дотук. Това, което особено ми допада в оришите — присъщия само на тях вид мъдрост — е колко малко ни дават. Няма рай, няма вечно блаженство — само една еднократна възможност. Ако я пропуснеш, никога няма да получиш втора. Ако успееш да се възползваш от нея, можеш да стигнеш чак до звездите. Тази идея ми харесва. Майка ми също я разбираше.

Това беше краят на разказа ми. Всичко останало е история. Но знаете ли какво? Оказа се, че не съм посредствена. Нито пък аутсайдер. Аз бях необикновена.

Извинете ме, сестро. Получавам спешно обаждане по Йеманджа.