Новолуние

Шест

Срещнах Ачи, защото от секса по време на свободно падане ми прилошаваше. Това беше най-голямата мода по време на обучението ми. Секс по време на свободно падане. Всички само това правеха — или поне искаха да го правят. Твърдяха, че след като опиташ веднъж, обикновеният секс започва да ти се струва неприятен и грозен. Онези Воронцови, които живеят в космоса, се славеха като същински секс-нинджи.

Подреждаха ни на двойки още от мига, в който влязохме през херметичната врата. Космическите Воронцови. Видях как един мъж ме гледа и му кимнах, за да му покажа, че съм съгласна. В същия момент прихващачите поеха капсулата от орбиталния космически кораб и окончателно ни лишиха от всякаква връзка със Земята. Не съм някаква моралистка. Още пазя гривните, които носех на китките си по време на празненството по случай новата година в Бара де Тихука. Винаги приветствах възможностите за купон и за нови, интересни видове секс — такова нещо не беше за изпускане. Исках да опитам да го направя с онзи мъж. Отидохме на центъра. Беше пълно с тела — хората се носеха из помещението и се блъскаха леко едни в други. Мъжете бяха длъжни да използват презервативи. Никоя жена не искаше нещо да попадне в нея от въздуха. Аз му казах: „Бъди внимателен“, след което направих нещо, по-лошо дори от това мъж да свърши без презерватив: повърнах върху него. Просто не можех да спра. Никак не беше секси. Липсата на гравитация караше стомаха ми да се обръща. Той беше много любезен и почисти всичко, докато аз се върнах в камерата с изкуствена гравитация.

Единственият друг човек в центрофугата беше едно момиче с очи с цвят на карамел, слаби ръце и дълги пръсти. От време на време лицето ѝ несъзнателно се намръщваше. Едва погледна към мен; изглеждаше срамежлива и вглъбена. Името ѝ беше Ачи Дебасо. Имената ѝ не ми звучаха познато — не бях чувала нито едното преди. Но името ѝ, също като моето, се бе оформило с времето. Беше сирийка. Не — беше от Сирия. Имаше огромна разлика. Произлизаше от семейство на сирийски християни, които бяха избягали от гражданската война. Напуснала Дамаск, докато още била в утробата на майка си. Била родена и отгледана в Лондон, и завършила Масачузетския технологичен институт, но околните така и не спрели да ѝ напомнят: „Не забравяй, че си от Сирия.“ Ачи беше изгнаник по рождение. А сега се отправяше в изгнание в една още по-далечна страна.

Бъдещите ни колеги бяха заети да се чукат в камерата над нас. А ние седяхме в центрофугата и си говорехме, докато звездите и луната преминаваха през илюминатора под краката ни. И всеки път, когато се показваше, луната ставаше все по-голяма и по-голяма, а ние се познавахме малко по-добре. В края на седмицата, луната вече изпълваше целия илюминатор, а ние се бяхме превърнали от познати в приятели.

Ачи беше момиче, преследвано от призраци. Призрак на име „Без родина“. Призрак на име „Изгнаничка от мъртва държава“. Призрак на име „Привилегии“: баща ѝ бил софтуерен инженер, а майка ѝ произлизала от богато семейство. Лондон посрещал такива бежанци с отворени обятия. Призрак на име „Вина“: тя останала жива, докато броят на жертвите достигнал десетки хиляди. Най-жесток от всичките ѝ призраци бе призракът на име „Изкупление“. Тя не можеше да промени месторождението си или обстоятелствата, при които бе дошла на този свят, но можеше да се извини за тях, като се постарае да бъде полезна. Този призрак я измъчвал цял живот и непрекъснато пищял в ушите ѝ: „Бъди полезна, Ачи!“. През цялото време, докато следвала в Лондонския университетски колеж, а после — в Масачузетския технологичен институт: „Компенсирай! Изкупи вината си!“. Този призрак я изпратил да се бори с опустиняването, засоляването на почвите и еутрофикацията. Тя била боец, поел на мисия да спаси света. В края на краищата, тази мисия я повела към Луната. Нямало как да бъде по-полезна, отколкото като се грижи за изхранването и безопасността на цяла планета.

Ако това бяха нейните призраци, то нейната закрилница и ориша беше Йеманджа. Ачи беше дете на водата. Семейството ѝ живеело близо до олимпийския басейн в града — майка ѝ започнала да я пуска във водата едва дни, след като излезли от родилния дом. Отначало потъвала, но бързо се научила да плува, а по-късно — и да кара сърф. Прекарвала дългите вечери на английското лято по плажовете на западното крайбрежие. Английският климат, разбира се, бил студен, а тя била дребна, но никога не се бояла от вълните. Аз израснах под звуците на вълните, които се разбиваха досами прозореца на спалнята ми, но едва си бях правила труда да топна пръст в Атлантическия океан. Моят род обича плажовете, не океана. Той обаче липсваше ужасно на Ачи, която настрои екраните в апартамента си на луната така, че да изглежда, сякаш живее на брега на коралов риф. От тях винаги ми прилошаваше малко. Веднага, щом построяха някой нов басейн, в който можеше да се плува, тя бързаше да отиде, за да се потопи и да заплува плавно из него. Движеше се толкова естествено и красиво във водата. Гледах я как се гмурка и плува под повърхността и ми се искаше да може да остане там завинаги — с развята около лицето коси и свободно, голо тяло; ту махаше с дланите и краката си тъй леко и елегантно, за да се задържи на място, ту се стрелваше през басейна с няколко решителни замаха. Все още мога да си я представя как плува.

Тя ме запозна с призраците си, а аз ѝ показах своите: Пришълката, Обикновената и суетната Вижте Ме Коя Съм Аз. Обикновената и Русалката: оказа се, че ще имаме голяма нужда една от друга през идните дни и месеци. По онова време Луната беше диво място. Сега е стара като мен. Но тогава, в ранните дни на заселничество, тя беше земя на богатство и опасности, на възможности и смърт. Земята на младите и амбициозните. За да оцелееш на луната, трябва да бъдеш агресивен. Планетата се опитва да те убие по десетки различни начини — силом, с хитрост или с коварна, лъжлива примамливост. На всяка жена се падаха по петима мъже — млади представители на средната класа, образовани, амбициозни и уплашени. Тази планета не беше безопасно място за тях, но беше още по-опасна за жените. Те не трябваше да се пазят само от Луната, а и от мъжете. И ни беше страх — всички, през цялото време. Беше ни страх, когато лунното въже се завъртя да ни поеме от капсулата за трансфер, и осъзнахме, че няма друг път, освен напред. Нуждаехме се един от друг — всеки се вкопчи здраво в останалите ѝ се понесохме надолу като едно цяло.

А качеството на секса по време на свободно падане се оказа силно преувеличено. Всичко се движи не накъдето трябва. Нещата ти се изплъзват. Трябва да закрепиш партньора за себе си с ремъци или въжета, за да се получи. Прилича повече на фетиш за връзване.

Излязохме от дока на лунното въже — тогава имаше само един орбитален кораб за трансфер, който обикаляше в полярна орбита. Сто и двадесет новополунчени. Думата „новополунчен“ е стара — една от най-старите в лунния речник. Новополунчен. Звучи невинно и наивно. Тъкмо такива бяхме.

Още преди да ни посрещнат официално, от КЛН имплантираха чибовете в очните ни ябълки. Отпуснаха ни по десет безплатни вдишвания, след което започнахме да си плащаме за тях. И не сме спрели оттогава. Въздух, вода, въглерод, информация. Четирите Насъщни. Ако си роден тук, няма да има и секунда в живота ти, в която тези цифри да не се носят пред погледа ти. А когато за първи път видиш промяна в числата, защото е имало промяна на пазара, те обзема такъв страх, че сърцето ти замира. Нищо не ти внушава по-красноречиво факта, че вече не си на Земята, от това да издишаш на една цена и да вдишаш на друга. След това ни пратиха в медицинските кабинети. Искаха да прегледат костите ни. Вие не се замисляте за тях. Но за новополунчените, всичко е ново и трудно. Трябва да се научиш как да се движиш — дори трябва да се научиш как да стоиш прав. Трябва да се научиш как да слушаш и да виждаш. Научаваш нови неща за кръвта и сърцето си, а също така — за лунния пясък и защо той най-вероятно ще бъде причината за смъртта ти. Научаваш различни схеми за евакуация и декомпресия, от коя страна на дадена врата трябва да си и кога можеш да я отвориш. Научаваш кога да помагаш на хората и кога да ги изоставяш. Научавате се да живеете един над друг и да дишате взаимно въздуха си, и да пиете водата си. Научаваш, че когато умреш, КЛН идва, за да прибере трупа ти, да го разгради и да го рециклира за въглерод, калций и тор. Научаваш, че тялото ти не ти принадлежи. Нищо не ти принадлежи. От момента, в който стъпиш на луната, всичко, което някога ще имаш, ще бъде само под наем.

Не мислите за костите, но те непрекъснато олекват и се изкривяват — с всеки час, всеки ден и всеки месец. Ти си родена тук, сестро. Това е твоят дом. Никога няма да можеш да се върнеш на Земята. Но имаше период от време, когато това все още бе възможно за мен. Разполагах с две години, докато плътността на костите ми и мускулният ми тонус намалеят до степен, в която завръщането на Земята би било фатално. Две години. Отнасяше се както за мен, така и за всички останали. Две години. Такъв е срокът и за сегашните новополунчени, които пристигат в Меридиан в търсене на нови възможности и богатства. Рано или късно за всички ни настъпва Денят на Луната и трябва да решим: да остана ли, или да си вървя?

Прегледаха костите ми. Прегледаха и Ачи. После ни настаниха в един склад с прегради, които отделяха личното ни пространство от това на останалите. Банята и тоалетната бяха общи; имаше и столова. Нямахме никаква възможност за уединение: това, което не се виждаше, се чуваше, а онова, което не се чуваше, можеше да се подуши. Как миришеше само. На отходна вода, електричество, прах и нечисти тела. Жените сформираха естествен съюз: Ачи и аз направихме размяна на леглата така, че да сме една до друга, а накрая съединихме пространството, с което разполагахме. Същата нощ проведохме кратък ритуал и се врекохме във вечно сестринство, като отпихме от странния коктейл, който си бяхме забъркали с купена водка. Хората се бяха заселили на Луната едва преди пет години, а вече се бе развила алкохолна индустрия. Късахме стари дрехи, за да си правим малки знаменца за украса, и отглеждахме цветя в хидропонните градини. Организирахме събирания и купони и бяхме главното звено в търговията с тампони. Положението наподобяваше икономиката на някой затвор, само че с тампони, вместо цигари. Двете с Ачи се отличавахме с естествен социален авторитет. Привличахме както останалите жени, така и мъжете, на които им беше писнало от грубиянщини и мачовски изпълнения. Бяхме господарките на новия свят, покорителките на луната. Щяхме да завладеем планетата и да я превърнем в милиони минибитове. Щяхме да овършеем всичко. Никога не съм била в армията, но мисля, че сигурно прилича на първите години от заселването на Луната.

Не бяхме в безопасност. Никой не беше в безопасност. Десет процента от новополунчените умряха в рамките на три месеца. По време на първата ми седмица на работа един лунонавт от Шенянг бе смачкан от вратата на една херметична камера. Заедно с мен от Короу бяха долетели двадесет и четирима, а трима бяха мъртви, преди изобщо да приключим с обучението за работа на повърхността. Един от тях седеше до мен, когато пристигнахме. Вече не си спомням името му. Рециклирахме телата им, а после ядохме от плодовете и зеленчуците, които бяха наторили, и не ни и мина през ум, че кръвта му е хранила растенията, които хранеха нас. Избирателното зрение и избирателният слух са ти необходими, ако искаш да оцелееш.

Вече ви споменах за вонята на Луната. Онова, което смърдеше най-много, бяха мъжете. Тестостеронът. Сексуалното напрежение беше толкова явно, че човек сякаш го вдишваше с всяка глътка въздух. Нямаше жена, която да не беше изнасилена. И на мен ми се случи — веднъж. Един по-възрастен работник, лунонавт, влезе в херметичната кабина, докато свалях костюма, който носех по време на обучението. Опита се да ме хване. Аз го грабнах за ръката и го хвърлих до отсрещната стена. Бях в отбора по бразилско джиу-джицу в Университета в Сао Пауло. Баща ми би се гордял с мен. Този мъж не ми създаде повече проблеми — нито пък някой от останалите мъже. Но ме беше страх, че могат да ме нападнат няколко наведнъж. Нямаше да мога да се преборя с голяма група. Можеха да ме наранят или дори да ме убият. Бяхме подписали различни договори, имаше и устави и разпоредби — но за прилагането им отговаряха мениджърите на фирмите. Тези въпроси бяха корпоративни, а не юридически.

Но Ачи не владееше бразилско джиу-джицу. Не владееше никакви бойни изкуства и нямаше как да се защити, когато един мъж се опита да я изнасили. Все пак, той не успя да го направи — група други мъже я отърваха от него. Беше извадил късмет. Ако аз го бях видяла, щях да го намушкам. Радвах се, че има и мъже като онези, които бяха спасили Ачи. Те разбираха, че трябва да намерим някакъв начин да живеем заедно. Луната не можеше да си позволи да следва примера на Земята. Ако се обърнехме едни срещу други, щяхме да умрем. Все пак, обмислях дали да не потърся онзи мъж, за да го убия. Корта режат. С това сме известни. Твърди, остри, бързи. Има милиони начини да убиеш някого на Луната — така, че да не си навлечеш неприятности. Размишлявах за това дълго и усилено: дали да му отмъстя тайно, или да се погрижа да види лицето ми, докато умира? Но избрах друго. Правила съм много неща, но убийството не е едно от тях.

Отмъстих на нападателя на Ачи по заобиколен, недоловим начин. Открих екипа, с който тренираше за бъдещата си работа на повърхността. След това пренастроих термостата на костюма му. Щеше да изглежда като обикновена авария. Бива ме с техниката. Той не умря — не исках да умира. Но загуби един палец и три от пръстите на краката си. Това бяха трофеите на моето отмъщение. Всички знаеха, че съм го направила аз, но така и не успяха да го докажат. Харесваше ми легендата, която се зароди от тази случка. Тя караше мъжете да се боят от мен, което беше хубаво. Името на мъжа беше Ханиф. Докато лежеше в болницата, се закле, че ще ме изнасили и изкорми. Докато излезе, обаче, аз и Ачи вече бяхме отишли във фирмите, с които подписахме договори.

Ачи сключи договор с рода Асамоа да работи като проектант на екосистеми в новите им земеделски градини под Амудсен. Моят договор пък беше с Метали Макензи и включваше предимно работа на повърхността на планетата. Ачи щеше да работи под нея, а аз — над нея. Оставаха ни още два дни преди да се разделим. Спомням си как не искахме да изоставяме склада, леглата и приятелите си. Беше ни страх. Останалите жени устроиха парти в наша чест — с лунно мохито и песни, които пускаха на един таблет. Но преди това поднесоха на Ачи един специален подарък. Работата ѝ за АКА щеше да я задължи да остане под земята — да копае, да строи и да сади. Вероятно беше да остане под земята завинаги, без да излезе на повърхността нито веднъж повече — да прекара целия си живот в пещерите, лавовите тръби и огромните подземни земеделски площи. Можеше никога повече да не види откритото небе.

Впрегнах цялото си обаяние и авторитет, но наемът на костюм все още щеше да ми коства баснословна сума. Сключих договор за двете ни — половин час в един стандартен скафандър за работа на повърхността. В сравнение с лекия космокостюм, скафандърът приличаше на танк. С Ачи се хванахме за ръце, когато вратата на външния шлюз се отвори. Запътихме се нагоре по рампата между стотиците хиляди отпечатъци от ботуши. Повървяхме няколко метра по повърхността, все още хванати ръка за ръка. И там, отвъд комуникационните кули, релетата на двигателите и зарядните установки за бусовете и планетоходите, отвъд сивия хоризонт, очертан от ръба на кратера и сенките, които слънцето никога не бе докосвало, видяхме пълната Земя, надвиснала в небето над мъничкия ни свят. Пълна, оцветена в синьо и бяло, изпъстрена с петна в зелено и кафяво. Пълна, невъзможно огромна и красива отвъд всякакви думи. Беше зима и южното полукълбо се носеше точно над нас — онази половина на планетата, в която има повече океани. Видях великата Африка. Видях скъпата ми Бразилия.

След това ИИ-то на костюма ми съобщи, че половинчасовият ни договор ще изтече всеки момент и двете обърнахме гръб на синята Земя, за да се върнем обратно на Луната.

По-късно същата нощ вдигнахме тост за работата ни, за приятелите ни, за любовта и за костите ни. А на следващата сутрин се разделихме.

Изминаха шест месеца преди отново да я видя. Шест месеца пресяване на пясък в Морето на изобилието. Изпратиха ме в станцията на Метали Макензи в Месие. Постройката беше остаряла и претъпкана — стари капсули, укрепени с високи насипи от реголит, утъпкан с булдозери. Прекалено често се налагаше да ни евакуират на новопостроените долни нива заради високата радиация. Всеки път, когато виждах символа за тревога, оформен като трилистник, пред очите си, усещах как стомахът ми се свива. Тунелите вибрираха ден и нощ заради машините, които копаеха все по-надолу в твърдите скали. В станцията на Месие имаше общо осемдесет лунонавта.

Имаше един много симпатичен мъж на име Чую. Беше дизайнер на модели за триизмерни принтери. Беше мил и забавен и можеше да прави прекрасни неща с тялото си. След около месец смях и хубав секс, той ме покани да се присъединя към неговия полиаморен кръг, който се състоеше от него и аморите му — един в Кралицата на Юга и двама в Меридиан. Споразумяхме се за условията: че връзката ще продължи шест месеца, с кого имаме право да спим и с кого — не, условията за срещи извън полиаморния кръг и за присъединяване на други хора към него. Още тогава всички сключваха ника. Призна, че му е отнело толкова дълго време да ме покани, заради репутацията, която си бях изградила. Мълвата за нападателя на Ачи беше достигнала Месие. „Не бих направила такова нещо на амор“, казах му. „Освен ако не ме провокира извънредно много.“ След това го целунах. Във връзката ни имаше топлина и секс, но не беше същото като с Ачи. Разговарях или си пишех с нея почти всеки ден, но раздялата продължаваше да ме измъчва. Любовниците не могат да заменят приятелите.

Открих, че разполагам с десет дни отпуск, и първата ми мисъл беше, че искам да ги прекарам с Ачи. Видях разочарованието в очите на Чую, когато го целунах за сбогом пред вратата, пред която чакаше бусът. Но това не беше изневяра: в договора изрично бе упоменато, че няма да спя с Ачи Дебасо. Бяхме приятелки, не любовници. Ачи бе дошла да ме посрещне на гарата на Хипатия и не спряхме да си говорим и да се смеем през целия път до Кралицата на Юга. Толкова много се забавлявахме.

А какви развлечения ми бе приготвила тя! Месие беше тясно, миризливо място, а Кралицата на Юга — зрелищно и пъстро. Само за шест лунни месеца бяха настъпили такива промени, че беше трудно да го познае човек. Всяка улица бе станала по-дълга, всеки тунел — по-широк, всяка постройка — по-висока. Качихме се в един стъклен асансьор и слязохме надолу по наскоро завършения квадрант Тот, а на мен страшно ми се зави свят. На партера на квадранта растеше горичка от ниски дървета — „Ако бяха с нормални размери, щяха да се опират в тавана“, обясни ми Ачи. Влязохме в едно кафене, където опитах и моментално намразих ментовия чай.

— Аз го построих — каза ми тя. — Това са моите дървета. Моята градина.

Не можех да спра да се любувам на светлините — безброй светлини, които се издигаха толкова нависоко.

Какви прекрасни дни! Пиехме чай, после обикаляхме из магазините. Трябваше да си намеря коктейлна рокля. По-късно същата вечер щяхме да ходим на едно специално парти. За специално подбрани гости. Разгледахме каталозите в пет различни бутика за принтиране на облекло, преди да си избера нещо, което да ми допадне — един ретро тоалет, в съответствие с тогавашната мода, която имитираше осемдесетте години на двадесети век. Имаше подплънки и колан около талията, но прикриваше онова, което исках. След това — обувките.

На специалното парти се допускаха само членове на екипа на Ачи. Качихме се на една частна капсула, която се движеше по релси през един тъмен тунел, а после излезе на открито в едно толкова огромно и ослепително ярко място, че едва не повърнах върху роклята на Баленсиага. Огромна земеделска градина — последният проект на Ачи. Намирах се на дъното на шахта, висока километър и петдесет метра в диаметър. Понеже хоризонтът на Луната е близо, изглежда извит. Подземните постройки обаче се подчиняваха на различни закони. Тази градина бе най-правоъгълното място, което бях виждала от месеци. И най-светлото: огромните огледала, поставени в средата ѝ, се издигаха чак до тавана ѝ и отразяваха пряко светлината на слънцето към стените, по които се редяха етажи от хидропонни градини. В основата на шахтата имаше множество просторни аквариуми с риба, над които минаваха пътеки. Въздухът беше топъл, влажен и натежал от различни аромати. Зави ми се свят от повишеното количество на въглероден диоксид. Растенията процъфтяваха в тези условия, високи и кичести — картофени стръкове колкото храсти, доматени стъбла, които се виеха толкова нагоре, че се губеха от погледа в зеления листак и плодовете, които висяха над главите ни. Хиперинтензивно земеделие: градината беше по-голяма от пещера, но по-малка от екосистема. Рибите се прескачаха във водата. Наистина ли чувах жабешко квакане, или само така ми се струваше? А онова там патици ли бяха?

Екипът на Ачи беше построил ново езеро от непромокаем, дебел брезент и метални рамки. Басейн. Басейн, в който можеше да се плува. От уредбата се разнасяше африканска поп музика. Имаше коктейли — особено жълти, защото тогава бяха на мода. Отиваха на роклята ми. А колегите на Ачи бяха дружелюбни и щедри хора. Нито един не пропусна да ми направи комплимент за роклята. Аз обаче захвърлих както нея, така и обувките си и всичко останало, за да се гмурна в басейна. Забавлявах се и си почивах като кралица. Огледалата се въртяха бавно над главата ми. Ачи доплува до мен и двете поехме бавно през водата, като не спирахме да се смеем и да се плискаме силно. В единия край на дъното на басейна бяха поставени няколко пластмасови стола, за да бъде по-плитко. Ачи и аз размахвахме лениво крака в топлата като кръв вода и пиехме златиста Зубровка.

На следващата сутрин се събудих в леглото до Ачи. Бях пила толкова много, че главата ми още се маеше. Спомням си любов и докосвания, тромави и плахи. Глупави, прошепнати думи, трепет, докосване на кожа в кожа. Пръсти. Ачи се бе свила, легнала на дясната си страна с лице към мен. През нощта бе избутала одеялото на пода. Една тънка струйка от слюнка се процеждаше от ъгълчето на устните ѝ, докато спеше, и потрепваше в такт с дишането ѝ. Още си я спомням.

Останах загледана в нея и заслушана в дъха ѝ, който гъргореше леко в съня ѝ. И тя още беше пияна. Правихме любов. Преспах с най-близката си приятелка. Бях направила нещо добро. Бях направила нещо лошо. Най-вече, бях направила нещо необратимо. След това легнах и се притиснах до нея, а тя измънка нещо сънено и ме притегли по-близо. Пръстите ѝ ме намериха и започнахме всичко отначало.

Майка ми обичаше да казва, че няма по-лесно нещо от любовта. Човек я среща всеки ден. Така и самата тя се беше влюбила в баща ми — минавала покрай него всеки ден, докато той заварявал метални части.

След партито в Кралицата не видях Ачи в продължение на няколко лунни месеца. Метали Макензи ме изпратиха да работя на един новооткрит терен в Морето на парите. И за мен, и за Чую беше очевидно, че връзка от разстояние няма да се получи. Бях нарушила условията на договора си, но по онова време извъндоговорният секс не водеше до финансови санкции. Взехме общо решение с останалите амори да анулираме договора, за да мога да напусна — без обвинения, с чисти сметки. Просто прекратихме един договор.

Взех няколкото седмици платен отпуск, които ми се бяха натрупали, и отидох в Кралицата. Обадих се на Ачи, за да се уговорим да се видим, но тя беше отишла някъде в Тве — мястото, което родът Асамоа бяха избрали, за да построят новия си главен щаб. Изпитах облекчение, а после — вина, задето бях изпитала облекчение. Сексът бе променил всичко. Отдадох се на пиене, купони и секс без ангажиране; водех дълги, скъпи разговори по мрежата с мама и татко в Бара. Цялото семейство се събираше пред камерата, за да ми благодари за парите — особено най-малките деца. Казаха ми, че изглеждам различно. По-издължена. И изтощена. А те ми се усмихваха от екрана, щастливи и спокойни. Парите, които им изпращах, им осигуряваха образование. Здраве, сватби, деца. А аз бях на Луната. Адриана аутсайдерката, която никога нямаше да си намери мъж, но пък имаше образование, дипломи, работа — и им изпращаше пари от Луната.

Бяха прави. Не бях като тях. А чувствата, които бях изпитвала към синята перла в небето — Земята — вече не бяха същите. Никога повече не наех космокостюм, само за да изляза и да мога да я видя. Когато излизах на повърхността, не ѝ обръщах внимание.

После Макензи ме изпратиха в мините около Лансберг, където видях онова, което промени всичко.

В Лансберг имаше пет екстрактора. Виждала ли сте екстрактор някога? Разбира се, че не, прощавайте. Никога не сте излизала на повърхността. Е, те са грозни машини с части, изложени на показ. И тогава бяха също толкова неугледни, колкото сега. Но на мен ми изглеждаха красиви — като здрави кости и крепки мускули. Когато ги видях как се извисяват над реголита, сякаш ме споходи прозрение. Не относно работата им — те отсяваха редките метали от лунния реголит — а относно това, което изхвърляха през високите тръби, разположени от двете им страни.

Те бяха онова, което виждах всеки ден. Също както някое момиче би усетило как сърцето ѝ пламва от любов, когато зърне момчето, което среща всеки ден на автобуса, така и аз погледнах струите отпадъци, които бълваха машините, и видях обещание за несметни богатства. Планът изникна в ума ми, напълно завършен, в същата секунда. Когато се върнах обратно в планетохода, вече бях преценила всичко в най-дребен детайл — замисълът ми беше сложен, логичен и красив, и още от самото начало бях сигурна, че ще проработи. Само че за тази цел трябваше да се постарая да се дистанцирам максимално от отпадъчния реголит и красивите дъги от прах. Макензи не биваше да получават каквито и да е права върху откритието ми. Напуснах компанията им и се присъединих към тази на Воронцови.

Отидох в Меридиан, за да наема един сейф за информация и да издиря най-способната, амбициозната и безмилостната правна кантора, която да защитава правата ми върху откритието ми в Лансберг. Там отново се срещнах с Ачи. Беше дошла от Тве, защото я бяха извикали да разреши един проблем с микробиотичната екосистема на земеделските площи Обуаси, който ги беше превърнал в стълб от миризлива, черна слуз.

Един град, две приятелки, два амора. Отидохме на едно парти. И открихме, че просто не можем. Роклите бяха великолепни, коктейлите — силни, компанията — съмнителна, а наркотиците — главозамайващи, но в който и бар, клуб или частен купон да отидехме, в крайна сметка винаги се оказвахме в някой затънтен ъгъл, потънали в разговор помежду си. Партитата бяха скучни, а разговорите — прекрасни, увлекателни и неизчерпаеми. Накрая, разбира се, отново се озовахме в леглото. Нямахме търпение. Разкошните, неудобни рокли в стил осемдесетте лежаха, смачкани на пода, готови за рециклиране.

Спомням си как Ачи ме попита: „Какво искаш?“ Лежеше на леглото и пушеше ТХК с една електронна цигара. Аз така и не свикнах с влиянието на този наркотик — правеше ме параноична. После тя добави: „Мечтай, без да се страхуваш.“

А аз ѝ отговорих: „Искам да бъда Дракон.“ Ачи се засмя и ме удари леко по бедрото, но никога преди не бях казвала нещо по-вярно.

През годината и половина, която бяхме прекарали на Луната, малкият ни свят се беше променил до неузнаваемост. По онова време, нещата се развиваха много бързо. Можехме да построим огромен град в рамките на няколко месеца. Разполагахме както с енергията и суровините, така и с необходимата амбиция. Четири от компаниите се бяха наложили като основни икономически сили. Четирите семейства. Макензи се бяха доказали първи. След това Асамоанците се присъединиха към тях и започнаха да споделят храната и жилищата им. Воронцови най-после изтеглиха напълно дейността си от повърхността на Земята и владееха космическия кораб в орбита, лунното въже и бусовете, и постепенно обвиваха планетата с железопътни линии. След дълъг съдебен спор с представителите на земното правителство на Китай в КЛН, Сун успяха да се освободят от управлението им. Четири компании. Четири Дракона. А аз щях да стана петият.

Не казах на Ачи какво съм видяла в Лансберг. Не ѝ казах за сейфа за данни и отбора правни ИИ-та, които бях наела. Не ѝ казах за гениалната си идея. А тя усещаше, че крия нещо, и това я натъжаваше.

Върнах се на новата си работа — участвах в строежа на железопътните релси на Воронцови. Работата беше хубава — лесна, удовлетворяваща и натоварваща само във физическия смисъл. В края на всяка смяна виждах три километра блестящи релси, покрай които се редяха следи от ботуши и гуми, а в самия край на хоризонта ослепително ярката искра на Огнището, по-светла от която и да е звезда, напредваше по вчерашните релси. И си казвах: „Аз бях тази, която ги построи.“ Работата имаше видими резултати: неумолимият напредък на главния щаб Метали Макензи през Морето на островите, който грееше по-ярко и от най-ярката звезда. Толкова ярко, че можеше да прогори дупка в слънцезащитния слой на шлема ти, ако останеш обърнат към него прекалено много. Хиляди вдлъбнати огледала фокусираха слънчевата светлина в топилните пещи. След десет години, релсите щяха да обиколят цялата планета и Огнището щеше да започне да се движи в синхрон със слънцето. А аз вече щях да бъда Дракон.

Синтеровах релсите на десет километра пред Огнището, когато ми се обади Ачи. „Дрън, звън“ — и целият ми свят се разпадна. Гласът на Ачи заглуши музиката, която си бях пуснала, докато работех, а лицето ѝ се появи пред погледа ми вместо мръсносивите хълмове на Римае Мейстлин. Чух как ми казва, че лекарите ѝ дават още четири седмици до Лунния ден.

Помолих да ме качат на работническия вагон, който отиваше по релсите към Огнището. Чаках, клекнала в сенките, в продължение на два часа, а слънчевата светлина нагряваше пещите с метал над главата ми до десет хиляди градуса по Целзий. Имах време да оценя иронията, за която повечето обитатели на Луната нямат вкус. Криех се от Макензи, като работех на няколко крачки пред тях. Спотайвах се в сенките на собствената им столица. Качих се на един бавен товарен влак, с който пристигнах в Меридиан. В продължение на десет часа се возих, вкопчена в една платформа за ремонт, и нямах място дори да се обърна, камо ли пък да седна. Докато пътувах, слушах колекцията си от песни в стил боса нова. Играх „Конекто“ отново и отново, докато пред очите ми не заплуваха златни звезди. Разгледах какво са публикували членовете на семейството ми в социалните си мрежи. Когато стигнах в Меридиан, бях на два градуса от хипотермията. Не можех да си позволя да губя време с декомпресия, затова реших да пътувам неудобно, но бързо — с БАЛТРАН. Знаех, че ще повърна. Успях да се сдържа до третия — и последен — скок. Изражението на служителя, който ме посрещна на излизане от капсулата в Кралицата на Юга, бе същинска картинка. Или поне така са ми казвали. Аз самата не можех да видя нищо. Но трябва да е знаел, че ако имам пари за пътуване с капсулата, ще имам пари и за почистването ѝ. А в Кралицата има много хора, които с удоволствие биха измили повръщането от космокостюма ти, ако им предложиш достатъчна сума. Каквото и да говорим за Воронцови, няма спор, че плащат щедро.

Направих всичко това — безкрайните часове, качена на товарния влак като някоя лунна бездомничка, хипотермията, изстрелването в капсула, пълна със собственото ми повръщано, защото знаех, че ако Ачи разполага с четири седмици, не мога да си позволя да изгубя и секунда.

Срещнахме се в едно кафене на дванадесетото ниво на новия квадрант Чандра. Прегърнахме се, целунахме се. Поплакахме малко. Вече бях имала време да се изкъпя. Екскаваторите под нас копаеха и оформяха скалите — по един нов етаж на всеки десет дни. Останахме, загледани една в друга, както бяхме на една ръка разстояние. После отидохме да пием ментов чай на балкона.

Не започнахме да говорим за костите веднага. Не се бяхме виждали от осем лунни месеца: говорихме, споделяхме и си разказвахме за най-различни неща. Понякога успявах да я разсмея — а смехът ѝ бе мек и нежен като дъжд. Разказах ѝ за Кинг Донг, който работниците по мините на Макензи и железопътните релси на Воронцови бяха утъпкали в прахта, сякаш бяха ученици. Ачи притисна длан към устните си с палаво възмущение, но очите ѝ продължаваха да се смеят. Беше толкова нелепо. И толкова смешно.

Договорът ѝ беше прекратен. Колкото по-близо си до Лунния си ден, толкова по-кратки договори ти предлагат — понякога едва за минути работа, но с нея беше различно. АКА не се интересуваха от идеите ѝ. Набираха служители направо от Акра и Кумаси. Ганайци за ганайската компания. Беше изложила пред КЛН идеите си за новия им старпорт в Меридиан — квадранти, дълбоки по три километра, в детайлно скулптуриран град, подобен на огромна катедрала. От ЛДК ѝ бяха отговорили любезно, но от два месеца не бяха съобщили дали проектът ще бъде одобрен за финансиране. Спестяванията ѝ бяха на привършване. Будеше се, вперила поглед в тиктакащите цифри на Четирите Насъщни на лещата си. Обмисляше да се премести в по-малко жилище.

— Мога да плащам ежедневните ти разходи — казах. — Имам много пари.

А след това говорихме за костите. Ачи не можеше да вземе решение, преди да получа и моя доклад. Тормозеше я вината — призракът на име Не Е Редно. Ако решението ѝ повлияеше на моето решение дали да остана, или да се върна на Земята, тя нямаше да може да го понесе. Но аз не бях съгласна. Не исках да седя на онзи балкон и да пия гаден чай. Не исках Ачи да ме принуждава да отида при лекарите ми. Не исках изобщо да правя такова нещо.

След това — удивление. Спомням си го толкова ясно: златен проблясък на самата граница на полезрението ми. Нещо великолепно. Една жена, която летеше. Летяща жена. Бе разперила ръце и се носеше в небето като разпятие. Девата на Полета. След това видях как крилата ѝ блестят в десетки пъстри цветове — прозрачни, но силни, като на водно конче. Тя застина на място за момент, после прибра крилата си плътно към тялото и падна надолу. Гмурна се с главата надолу, после махна леко с ръце и раздвижи рамена. Крилата проблеснаха, спряха я насред падането и ѝ помогнаха да полети нагоре в широка спирала, докато не се издигна високо над квадрант Чандра.

— О — възкликнах аз и осъзнах, че съм затаила дъх.

Цялата треперех от изумление. Ако човек може да лети, какво друго му трябва? Оттогава тази технология стана често явление — всеки може да лети. Но по онова време, тя ми позволи да придобия представа за необятните възможности, които ни предоставяше това място.

Отидох в клиниката на Метали Макензи и лекарят ме сложи да легна в скенера. Магнитните вълни преминаха през тялото ми и машината изготви анализ на плътността им. Имах с осем дни повече от Ачи. След пет седмици престоят ми на Луната щеше да се превърне в постоянно гражданство.

А можех и да се върна обратно на Земята, в Бразилия.

Същата вечер, златната жена ме навести насън. Ачи спеше до мен. Бях запазила стая в един хотел. Леглото беше широко, въздухът — от най-свежият, който можеше да се намери в Кралицата на Юга, а от вкуса на водата не ни побиваха тръпки.

О, как онази златна жена продължаваше да описва кръгове около плановете ми за бъдещето.

Жителите в Кралицата на Юга работеха в най-различни смени, затова никога не се стъмваше напълно. Увих се в одеялото на Ачи и излязох на балкона. Облегнах се на парапета и се загледах в стената от светлини. Зад всяка от тях стояха човешки същества, решения. Грозен свят. Всичко в него си имаше цена. Принуждаваше всички да се пазарят. Докато работех на релсите, бях забелязала нови предмети у някои от останалите работници: медальони и малки оброчни плочици, които кътаха в джобовете си. На тях бе изобразена жена в роба, като Светата Дева, но половината от лицето ѝ беше като на черен ангел, а другата половина представляваше гол череп. Това беше първата ми среща с Девата Луна. Половината ѝ лице беше мъртво, но другата половина — живо. Луната не беше мъртъв космически спътник, а живо същество. Тук нямаше майка-природа, нямаше я богинята Гая, която да представлява останалите живи същества, срещу които човек трябва да се бори. Всичко, което живее тук, е наше дело. Девата Луна е жестока и не прощава никому, но е и красива. Човек може да си я представи и като жена с крила като на водно конче, устремена в полет в небето.

Останах на балкона на хотелската стая, докато хоризонтът започна да почервенява — слънцето изгряваше. След това се върнах при Ачи. Исках да правя любов с нея още веднъж. Всичките ми мотиви бяха себични. Нещата, които са трудни между две приятелки, са лесни между две любовници.

Идеята да го превърнем в игра беше на Ачи. Трябваше да стиснем юмруци зад гърба — като в „камък, ножици, хартия“ — и да преброим до три, а след това да отворим юмрук и да покажем какво държим вътре. Трябваше да изберем някакъв дребен предмет, който да обясни по-красноречиво от думите какъв избор сме направили. Не биваше да проговаряме, защото ако отворехме уста, щяхме да повлияем на решението на другата. Тя не можеше да понесе друго. Трябваше да бъде бързо, чисто и без нито една дума. И да бъде игра.

Отидохме на балконската маса в кафенето. Поръчахме си две чаши ментов чай. Помня, че освен обичайната миризма на електричество и отходна вода, във въздуха се носеше миризма като от скален прах. Всеки пети панел на небето примигваше, вместо да свети постоянно. Свят, който далеч не беше съвършен.

— Мисля, че трябва да го направим колкото можем по-бързо — каза Ачи и дясната ѝ ръка се скри зад гърба ѝ толкова бързо, че ме стресна. Моментът беше настъпил. Плъзнах ръка в чантата си и стиснах малкия предмет, който бях донесла, в юмрук.

— Едно, две, три — преброи Ачи.

Отворихме юмруци. В ръката на Ачи имаше назар — кръгъл арабски амулет от лунно стъкло в синьо, бяло и черно, който наподобяваше око.

В моята ръка имаше малка икона на Девата Луна: черно-бяла, едновременно жива и мъртва.

Последните ни мигове минаха бързо и без много шум. Мисля, че всички сбогувания трябва да бъдат кратки. Запазих на Ачи място на орбиталния космически кораб, който щеше да я върне на земята. Тя пък ми запази място в медицинския център на КЛН. Мигновен проблясък светлина — и чибът вече се беше сраснал с окото ми за постоянно. Нямаше здрависвания, нямаше поздравления или приветствия. Всичко, което бях решила, беше да продължа да правя онова, което вече правех.

Космическият кораб щеше да се срещне с лунното въже над Фарсайт след три дни. Само три дни. Краткото време сякаш държеше чувствата ни под контрол и ни възпираше да плачем прекалено много.

Изпратих Ачи до Меридиан с влака. Бяхме единствените пътнички на целия страничен ред от седалки и се сгушихме на местата си като малки горски животинки.

„Страх ме е“, каза тя. Пътуването обратно до Земята болеше. Корабът бавно навлизаше в зоната на действие на земната гравитация, а когато започнеха да се спускат към повърхността, към нея се прибавяше и земното ускорение. Говореше се, че единственият лек за онези, които идваха от луната, беше плуването — то се приближаваше най-много до условията на лунната гравитация. Водата им помагаше, докато отново натрупат костна и мускулна маса. Ачи обожаваше плуването. Но имаше и съмнения. Ами ако ѝ бяха дали грешни резултати и се окажеше, че тялото ѝ няма да издържи връщането на Земята? Биха ли я върнали обратно на Луната? Тя не би го понесла. Това би я убило също толкова сигурно, колкото и Земята, която би разтрошила костите ѝ и би я накарала да се задуши под собственото си тегло. Тогава разбрах защо мрази Луната. Винаги я беше мразела — опасността, страха, но най-вече — хората. Все същи лица се взираха в твоето, ден след ден, безкрайно. И всички искаха нещо от теб. Искаха, искаха, искаха. „Никой не може да живее така“, каза Ачи. „Не е човешко.“ Аз бях единственото нещо, което правеше живота ѝ на Луната поносим. Сега тя си тръгваше, а аз оставах.

Затова ѝ споделих тайната си — разказах ѝ за онова, което бях видяла в Лансберг. Онова, което щеше да ме направи Дракон. Беше толкова елементарно. Аз просто погледнах на нещо, което виждах всеки ден, от различен ъгъл. Хелий-3. Ключът към икономика, свободна от нуждата от петрол. Машините на Метали Макензи изхвърляха големи количества хелий-3 ежедневно, а аз си мислех: „Как е възможно от Макензи да не забелязват това?“ Трябваше да са го забелязали… Не можеше да съм единствената. Но семействата и фирмите, и особено семейните фирми, си имаха особености и слепи петна. Макензи добиваха метал. Това беше тяхната индустрия. Не можеха да си представят да се занимават с нещо друго, затова не виждаха възможността, която бе точно под носовете им. „Ще мога да се справя“, казах на Ачи. Знаех как. Но нямаше да се обръщам към Макензи. Те само щяха да ми го отнемат или направо да ме убият. Това щеше да е още по-лесно. Съдът на Клавиус щеше да се погрижи да компенсират семейството ми и в двата случая, но това щеше да означава край на мечтите ми за династия. А аз исках да стана Петия Дракон. Макензи, Асамоа, Воронцов, Сун и Корта. Харесваше ми как звучи.

Разказах всичко това на Ачи, докато пътувахме с влака към Меридиан. На екраните на гърба на седалките пред нас се виждаше лунният пейзаж. Екраните в шлемовете ни показваха същото. Сива, мека земя. Грозна и покрита със стъпки от ботуши. Във влака имаше както работници, така и инженери; любовници, брачни партньори, дори няколко малки деца. Бе шумно и пъстро. Отвсякъде долитаха псувни, звуци от секс и наздравици. А ние се бяхме свили в дъното, облегнати на стена на вагона. „Така е на Луната“, помислих си.

Когато стигнахме до чакалнята на лунното въже, Ачи ми даде подарък — последният предмет, който ѝ беше останал. Бе разпродала всичко останало. В чакалнята за заминаващите имаше осем пътника, придружени от приятели, семейство и амори, които бяха дошли да ги изпратят. Никой не беше изоставен. Въздухът ухаеше на кокосови орехи — беше толкова различно от вонята на повръщано, пот и нечистотии, която ни лъхна, когато слязохме на перона на влака. Имаше и автомат за ментов чай. Никой не си взе.

Подаръкът на Ачи представляваше цилиндрична кутия за документи, направена от бамбук. Заръча ми да го отворя, след като вече е потеглила. Сбогуването ни беше толкова бързо — казват, че и екзекуциите са толкова кратки. Служителите на ВТО помогнаха на всички да закопчаят предпазните колани и ремъците на седалките си и затвориха вратата на капсулата преди аз и Ачи изобщо да успеем да реагираме. Видях как устните ѝ оформят думата „сбогом“, видях я как ми маха. В следващия миг, вратата се заключи окончателно и асансьорът я понесе нагоре към платформата.

Опитах се да си представя лунното въже: права като спица лента от изкуствено влакно M5, двадесет сантиметра широка и двеста километра дълга. Подвижният десандьор се катереше нагоре към противовесната тежест, променяше баланса и приближаваше края на бялото въже към повърхността. То се появи пред погледа ми едва в последния момент. Изглеждаше сякаш се спуска от изпълненото със звезди небе. Куката закачи капсулата и я издигна от платформата. Една от звездите, които грееха ярко над нас, беше десандьорът, който се придвижваше надолу по въжето и отново променяше центъра на тежестта така, че въжето и капсулата отново да се издигнат в по-широка орбита над планетата. Когато стигнеха до границата на обхвата на лунното въже, куката щеше да освободи капсулата, а орбиталният космически кораб — да я прихване. Всичко беше точно изчислено с хладна, научна прецизност. Тази студенина ми пречеше да почувствам ужасната болка от загубата, сякаш ми беше талисман. Опитах се да определя коя звезда какво е: космическият кораб, противовесната тежест, десандьорът, капсулата, на която се возеше моят амор, моята любов, моята приятелка. Строгата физика ме утешаваше. Продължих да гледам небето, докато не започнаха да подготвят нова капсула за изстрелване. Бялото въже отново се снишаваше към хоризонта.

След това отидох да си купя кафе.

Да, кафе. Беше възмутително скъпо и трябваше да използвам спестяванията си, за да си го купя. Но беше истинско — внос, а не продукт на органичен принтер. Продавачката ми позволи да го подуша. Когато усетих аромата, се разплаках. От нея купих и необходимите за варенето му приспособления. Нещата, от които се нуждаех, просто не съществуваха на луната.

Занесох всичко обратно в хотела. Смлях зърната на прах — толкова ситно, колкото трябваше. Изчаках водата да заври, а после — да изстине до точната температура. След това я излях от височина, за да може кафето да диша. Разбърках сместа. Направих го по същия начин, както приготвих чашата кафе за теб, сестро. Тези неща не се забравят.

Докато чаках вкусът да улегне, отворих подаръка на Ачи. В него имаше скици, а на тях бе изобразена огромна постройка — сложна и богата, безкрайно трудна за създаване в лунни условия. В стените на една лавова тръба бяха изваяни лица на ориши — по сто метра високи, красиви, спокойни и заобиколени от тераси, градини и басейни. От очите и отворените им устни се спускаха водопади. Павилиони с красив изглед изпъстряха широката пещера, а от изкуственото небе до пода се спускаха филизите и листата на вертикални градини — пищни като косата на някое божество. Имаше балкони — тя ги обожаваше — галерии, колонади и прозорци. И басейни. Човек можеше да преплува от единия край на това зелено царство до другия. Надписът, с който бе озаглавила скиците, гласеше: „Дом за една династия.“

Това беше подаръкът на Ачи. Градината, която ни заобикаля в момента.

Когато продавачката разтри между пръстите си малко кафе на прах и го поднесе под носа ми, умът ми сякаш бе залят от порой спомени — за детството ми, за морето, колежа, приятелите ми, семейството ми и празненствата, които организирахме заедно. Казват, че обонянието е по-силно свързано с паметта от всички останали сетива. Когато помирисах кафето, което бях приготвила, изпитах нещо ново. В главата ми не нахлуха спомени, а видения. Видях морето и как Ачи, която се беше върнала при него, кара сърф по буйните му вълни през нощта. Видях как плува на борда, все по-напред и по-напред, като следва сребристия път, който отражението на Луната чертаеше по тъмните вълни.

Натиснах буталото, налях си чаша кафе и се насладих на аромата му.

После отпих.

Както тогава, така и сега, вкусът му не отговаря на аромата.