Новолуние

Две

Луна Корта, малката шпионка. Боа Виста изобилстваше от кътчета, където едно отегчено момиченце можеше да се скрие. Луна откри тунела за машините за поддръжка през една дълга сутрин, когато проследи един от почистващите ботове. Като всички малки лунарианчета, Луна се чувстваше привлечена от тунелите и тесните проходи. През тунела не можеше да мине възрастен човек и това беше много хубаво, защото скривалищата и тайните ѝ проходи трябваше да останат тайна. Шахтата ѝ беше отесняла от първия път, в който пропълзя в нея и разбра, че оттам може да види личната спалня на майка си — а ако затаеше дъх, можеше и да чуе какво се говори вътре. Луна се намести, свита зад окото на Ошоси — запушваше широката ноздра на статуята на божеството, ловеца и защитника.

— Опряха нож в гърлото ми.

Баща ѝ отговори нещо, която тя не успя да различи. Притисна се още по-близо до вентилационната решетка. Лъчи светлина, в които танцуваха прашинки, играеха по личицето ѝ.

— Опряха нож в гърлото ми, Рафа!

Луна видя как майка ѝ опира пръсти в шията си, сякаш си спомня острието на ножа.

— Просто мярка за сигурност.

— Щяха ли да ме убият, ако се беше стигнало дотам?

Луна отново се премести, за да може да вижда и двамата си родители през тясното прозорче. Баща ѝ седеше на леглото. Изглеждаше дребен, смачкан — духът и жизнеността му сякаш бяха помръкнали напълно.

— Защитаваха ни. Заподозрени бяха всички, които не са от рода Корта.

— Аманда Сун не е от рода Корта. Но не видях нож, опрян в нейното гърло.

— Мухата. Всички знаят, че вашият род използва биологични оръжия.

— „Нашият род.“

— Асамоанците.

— На партито имаше и други асамоанци. Абена Маану, например. И до нейното гърло не видях нож. „Нашият род“ или само някои от нас?

— Защо говориш така?

— Защото вашият род, Рафа, опря нож в гърлото ми. И не те чувам да казваш, че не биха го използвали.

— Никога не бих допуснал такова нещо.

— Ако майка ти беше заповядала, щеше ли да ги спреш?

— Аз съм бу-хведжанг на Корта Хелио.

— Не обиждай интелигентността ми, Рафа.

— Ядосан съм, че телохранителите ни опряха нож в гърлото ти. Ядосан съм, че беше една от заподозрените. Бесен съм — но знаеш какъв е животът в това имение.

— Да. Е, може би не искам да живея повече в това имение.

Луна видя как Рафа вдига глава.

— Зная как живеем в Тве. Мястото е много хубаво. Безопасно. С моя род, Рафа. Искам да заведа Луна там.

Луна си пое рязко дъх. Шахтата бе толкова тясна, че не можеше да притисне ръце към устата си, за да потисне звука. Можеше да са я чули. Но може би не — Боа Виста и без това бе непрекъснато изпълнена с въздишки и шепот.

Рафа се беше изправил на крака. Когато се ядосаше, той се приближаваше — толкова близо, че да можеш да усетиш дъха му. Достатъчно близо, че да може да се изплюе в лицето ти. Но Лусика не трепна.

— Никъде няма да водиш Луна.

— Тя не е в безопасност тук.

— Децата ми ще останат при мен.

— Твоите деца?

— Не прочете ли какво пише в ника? Или прекалено се беше разбързала да скочиш в леглото с наследника на богатството на Корта Хелио?

— Рафа. Не. Не говори така. Това е под нивото ти. Ти не си такъв.

Но гневът на Рафа вече се бе разпалил. Той беше неговият най-голям порок, обратната страна на монетата на характера му: когато беше в добро настроение, бе лесно да се смееш с него, да се заиграеш, да правиш любов. Но беше лесно и да го разгневиш.

— Знаеш ли какво? Може би твоят род е планирал…

— Рафа. Спри.

Лусика опря пръсти в устните на Рафа. Знаеше, че гневът му ще стихне също толкова бързо, колкото се е разбушувал.

— Никога, за нищо на света не бих участвала в заговор срещу теб — нито аз, нито родът ми, за да получа попечителство над Луна.

— Луна ще остане с мен.

— Да. Но аз няма.

— Не искам да си тръгваш. Тук е твоят дом. С мен. С Луна.

— Не съм в безопасност тук. Луна — също. Но ника не ми позволява да я взема. Ако само веднъж беше казал, че съжаляваш, задето телохранителите ти заплашиха живота ми, нещата може би щяха да бъдат различни. Ти беше разгневен. Но не съжаляваше.

Баща ѝ започна да говори на свой ред, но Луна не чуваше думите. Не чуваше нищо, освен шума на невидимия прилив — потокът от най-лошите неща на света, който я бе залял изведнъж. Майка ѝ си тръгваше. Гърдите ѝ се стегнаха болезнено. Ушите ѝ звъняха от ужасното, пронизително свистене — сякаш всичкият въздух и живот я напускаха и изчезваха завинаги. Луна се измъкна от тясното пространство и се спусна надолу по шахтата, далеч от скривалището, от което успя да чуе толкова много. Изцапала беше обувките си, а роклята на Пиер Карден се беше скъсала на ръба на острите камъни.

Дъждът помете мъртвите пеперуди и ги повлече в потока си. Крилцата им образуваха лазурносин ръб по брега на басейните. Луна Корта седеше сред мъртвите тела.

— Ехо, какво става? — клекна Лусика Асамоа до дъщеря си.

— Пеперудите умряха.

— Те не живеят дълго. Само ден.

— Харесваха ми. Бяха красиви. Не е честно.

— Такива сме ги създали.

Лусика свали обувките си и седна на скалата до Луна. Потопи крака във водата и ги раздвижи леко. Сините крилца полепнаха по тъмните ѝ крака.

— Можете да ги направите така, че да живеят повече от ден — каза Луна.

— Можем, но с какво биха се хранили? Къде биха живели? Те са украса — като знамената за Фестивала на Ямса.

— Но всъщност не са просто украса — отговори момиченцето. — Живи са.

— Луна, какво се е случило с обувките ти? — попита Лусика. — И роклята?

Луна впери поглед в пеперудите, които бавно плуваха надолу по течението на потока.

— Ти си тръгваш.

— Защо мислиш така?

— Чух те, като го каза.

Лусика можеше да зададе толкова много въпроси, но от тях нямаше смисъл.

— Да. Връщам се в Тве, при семейството ми. Но само за известно време. Не завинаги.

— За колко дълго?

— Не зная, малката ми. Не повече, отколкото трябва.

— Но няма да ме вземеш с теб.

— Не. Бих дала всичко на света — дори собствения ми живот — за да можех… Но не мога.

— В безопасност ли съм, мамо?

Лусика прегърна плътно Луна и я целуна по косата.

— В безопасност си. Татко ти ще те пази. Той би обезглавил всеки, който се опита да те нарани. Но аз трябва да ида другаде, докато нещата се изяснят. Не искам да го правя и ще ми липсваш страшно много. Но татко ти ще се грижи за теб. Мадриня Елис — също. Тя няма да допусне да ти се случи нищо лошо.

Думите сякаш изгаряха гърлото на Лусика Асамоа. Мадрините — сурогатните майки. Наетите утроби, които се превръщаха в бавачки, после — в лели, макар и неофициално, а накрая ставаха част от семейството. Лусика разбираше защо са необходими на малките корпорации, които тепърва се издигаха — каквато беше била тази на рода Корта, които се трудеха да изградят бизнеса си и нямаха време да забременяват, да раждат и да се грижат за невръстни деца. Но не и за новото поколение. Кротките, винаги готови да помогнат мадрини не биваше да се превръщат в традиция. Ненавиждаше това, че мадриня Елис — висока жена с ясно изразени бразилски скули — бе износила и родила детето ѝ. Беше шокирана, когато Рафа постави сурогатното майчинство пред нея като вече решен въпрос: така правели всички от рода Корта. „Посей семето в мен и го остави да порасне; остави ме да го нося в себе си и да го родя“, бе му казала тя. „Нямам нужда от някоя от Мадоните на Зачатието, която да съедини един от твоите сперматозоиди с една от моите яйцеклетки и да провъзгласи: «Нека бъде живот.» Няма защо да гледам как гиноботите пъхат ембриона в гъвкавата, усмихната Елис и да я гледам как става по-голяма и по-натежала с всеки изминал ден. Няма защо да разглеждам медицинските доклади, ултразвуковите изображения на утробата ѝ; няма защо да слушам ежедневните новини за това как напредва бременността ѝ. И няма защо да се заключвам в стаята ми, за да вия и да чупя предмети напосоки, докато разрязват Елис със скалпел. Аз трябваше да те родя, Луна. Трябваше да те дадат на мен. Моето усмихнато, изтощено, просълзено лице трябваше да е първото нещо, което виждаш в живота си. Трябваше да си асамоанка. Животът тече и бушува в нас, извира непрекъснато от телата ни. Силна и млада съм, плодовита съм, тялото ми е естествено и свежо, готово за дете. Но не това бил начинът, по който го правел родът Корта.

Обичам те, Луна, но не мога да обичам този начин.“

Лусика обви Луна в прегръдка и я залюля — колкото за нейно успокоение, толкова и за свое собствено. Една програмирана да убива мушица бе разрушила света ѝ. Това място вече не беше градина на боговете, не беше палат на водните стихии. Вече беше само тунел в скалата. Всяка от слънчевите земеделски градини на семейството ѝ, всеки град, фабрика и селище на луната представляваше просто прашинка — крехка колиба от камъни, изградена под небето от вакуум и смъртоносното слънце. Всички бяха в опасност, през цялото време. Нямаше къде да избягаш или дори къде да се скриеш.

— Баща ти, договорът и абсолютно всички останали може и да твърдят, че си от рода Корта, но ти си от рода Асамоа. Асамоанка си, защото аз съм асамоанка — както и аз съм асамоанка, защото моята майка е асамоанка. Това е начинът, по който го прави нашият род.

Лукас Корта прокара ръка по заседателната маса и разпиля дигиталните документи.

— Нямам време за това. Откъде е дошла? Кой я е направил?

Хейтор Перейра наведе глава. Бе с една глава по-нисък и с едно десетилетие по-стар от всички около заседателната маса, с изключение на Адриана Корта и нейната управителка на финансите, Хелен де Брага — тъмната сила на Корта Хелио.

— Все още изследваме…

— Имаме най-добрия екип по научноизследователска и развойна дейност на цялата луна и пак не можете да ми отговорите?

— Взели са невероятно обстойни мерки да укрият всички възможни отличителни белези на дрона. Чиповете са обикновен модел, а и шаблонът на принтера е неразпознаваем.

— Значи не знаете.

— Все още не знаем.

Всички около масата чуха как гласът на Хейтор Перейра трепва.

— Не знаете кой я е направил, не знаете кой я е изпратил, не знаете как е пробила защитния периметър. Не знаете и дали някое от тези неща не се е прицелило точно тази секунда и в мен или пък брат ми, или пък — опазил ни Господ — в майка ми. Ти си началник на охраната, а не можеш да ми кажеш никое от тези неща?

Лукас впери поглед в него. По лицето на Хейтор премина нервен тик.

— Взимаме всички възможни мерки, цялата охрана е на крак. Поставили сме под наблюдение всичко над размера на прашинка.

— Ами ако вече са тук? Дронът може да е чакал тук, вътре, от месеци. Сетихте ли се за тази възможност? Може да има още дузина, които тепърва чакат да се събудят. Или още сто. Необходимо им е да успеят само веднъж. Зная как действат модерните отрови. Карат те да чакаш. Карат те да се гърчиш от болка с часове, с ясното съзнание, че всеки поет дъх е по-плитък от предишния, че няма противоотрова, че те очаква сигурна смърт. Агонизираш дълго време, изправен очи в очи със собствения си край. И чак след това ти позволяват да умреш. И зная, че някой се е опитал да използва една от тези отрови срещу брат ми. Това е, което аз знам. А сега ми кажи какво знаеш ти.

— Достатъчно, Лукас.

Адриана Корта седеше на челното място на заседателната маса. Столът ѝ бе празен от месеци и единствената следа от нея беше неин портрет в цял ръст, на който бе изобразена, облечена в космокостюм — Девата на Хелия — който сякаш обхващаше с поглед продължението на масата. Но непосредствената, смъртоносна заплаха, надвиснала над децата ѝ, я беше довела в заседателната зала. Рафа седеше отдясно на вдъхващата респект Адриана, а от лявата ѝ страна Ариел. Лукас пък седеше от дясната страна на брат си.

— Майко, ако началникът на охраната не може да гарантира нашата безопасност, кой би могъл?

— Хейтор служи вярно на семейството ни от по-дълго, отколкото ти си жив.

Властта в гласа ѝ бе неоспорима.

— Да, майко — наведе Лукас глава пред нея.

— Не е ли очевидно? — разнесе се гласът на Рафа в отекващата тишина.

— Очевидно ли е? — контрира Ариел.

— Имало ли е случай, в който виновникът да е бил друг? — Рафа се наведе над масата. Гневът му гореше като огън. — Боб Макензи така и не прости на мама. Той е като бавната отрова. Не днес, не утре, не тази година и даже не това десетилетие — но някоя година, някой ден. Макензи връщат всичко тройно. Сега нападат наследниците. Искат всичко, което си изградила, да рухне пред очите ти, мамо.

— Рафа… — започна Ариел.

— Кира Макензи — прекъсна я Рафа. — Тя беше на празненството. Претърсихте ли я, или просто ѝ махнахте с ръка да си ходи, защото е една от приятелките на Лукасиньо?

— Рафа, мислиш ли, че Макензи биха рискували да започнат открита война с нас? — попита Ариел и смукна дълбоко от електронната си цигара. — Наистина?

— Ако мислят, че могат да ни отнемат монопола — може би — отговори Лукас.

— Отново се започва, не виждате ли? — каза Рафа.

Преди осем години между Корта Хелио и Метали Макензи се беше разразила кратка война за територия. Екстракторите се срутваха и се превръщаха в безполезни купчини метал, влаковете биваха отвличани заедно с ценните им товари, ботовете и ИИ-тата излизаха от строя под атаките на вражески програми. Лунонавтите се биеха с оръжие и с голи юмруци в тунелите на Маскелин и Янсен, както и в каменните морета на Спокойствието и Яснотата. Сто и двадесет жертви и щети на стойност милиони минибитове. В края на краищата, двата рода се съгласиха на арбитраж. Съдът на Клавиус отсъди в полза на Корта Хелио. Два месеца по-късно Ейдриън Макензи се омъжи за Джонатон Кайод, Орел на Луната и главен изпълнителен директор на Корпорацията за лунен напредък — собствениците на планетата.

— Достатъчно, Рафа — намеси се Адриана Корта. Гласът ѝ е тънък, но от него се излъчваше неоспорим авторитет. — Битката ни с Макензи се води чрез бизнеса ни и пак чрез него ще ги победим веднъж завинаги. Ние правим пари.

Адриана се изправи от стола; както изражението ѝ, така и тялото ѝ изглеждаха уморени и сковани. Децата и близките ѝ служители се поклониха и излязоха след нея от заседателната зала.

Карлиньос се изправи, сви пръстите на дясната си ръка и се поклони на майка си. Не беше обелил и дума на заседанието. Както винаги. Той бе в стихията си на полето, до екстракторите, рафиниращите машини и лунонавтите. Беше лунонавт и боец. Рафа го надминаваше със своето обаяние, Лукас можеше да го срази с логически аргументи, а Ариел можеше да го оплете в изкусната мрежа на красноречието си — но никой от тях не владееше суровата земя така, както той.

Лукас даде знак на Хейтор Перейра да остане за момент.

— Направи грешка — прошепна му. — Прекалено си стар. Вече не ставаш — и вече нямаш място тук.

Уегнър Корта чакаше в лобито пред заседателната зала. Адриана и спътниците ѝ го подминаха, без да го удостоят с поглед. След тях вървяха Лукас и Ариел. Ариел му кимна със сдържана усмивка. Карлиньос потупа брат си по гърба.

— Здравей, братко.

Липсата на Уегнър на заседателната зала на семейството бе явна.

— Искам да поговоря с Рафа — каза той.

— Разбира се. Искаш ли да се върнеш с мотора в Жоао?

— Имам други планове.

— Ще се видим после, Лобиньо.

— За какво искаш да говориш с мен? — попита Рафа.

Бе приседнал на долния клепач на дясното око на Оксала. Потокът на водопада плискаше лениво зад него.

— Мухата. Искам да я погледна отблизо.

Рафа се беше погрижил Уегнър да получава цялата информация, която се разисква на заседанията.

— Вече имаш всичко.

— С цялото ми уважение към Хейтор и отдела по изследователска и развойна дейност, аз мога да видя неща, които той не може.

Рафа знаеше, че животът на Уегнър е сложен — потаен живот, воден далеч от семейството — и че приносът му към Корта Хелио е сериозен, но и труден за забелязване. Сигурен беше, че той е забележително талантлив във фината инженерна работа. Понякога му завиждаше за двойствената природа — строгата прецизност и свободната изобретателност.

— Какви например?

— Ще ги позная, когато ги видя. Но все пак трябва да ги видя.

— Ще предам на Хейтор.

Сократ, спътникът на Рафа, вече бе изпратил уведомителна бележка за целта.

— Заповядах му и да не казва на Адриана.

— Благодаря.

Уегнър беше прекарал толкова много време в сенките на рода, че братята и сестрите му бяха развили специална социална гравитация около него — информираха го за новините и го включваха в дейността си, но и държаха да остане невидим, като черна дупка.

— Кога ще те видим пак наоколо, миудо? — попита Рафа.

Адриана се бе извърнала назад към него и го чакаше.

— Когато имам какво да ви кажа — отговори Уегнър. — Познаваш ме. Дишай дълбоко, Рафа.

— Дишай дълбоко, вълче.

— Ариел — извика Лукас след сестра си, която вече слизаше надолу по стълбището на Оксала. Тя се обърна. — Ще се връщаш ли вече?

— Имам работа в Меридиан.

— Да, посрещането на китайската търговска делегация. Не бих искал от теб да пропуснеш такова нещо.

— Обясних ти ясно как стоят нещата, още докато бяхме на партито.

— Става въпрос за семейството ни.

— О, хайде стига, Лукас.

Лукас се намръщи объркано и Ариел видя, че не разбира какво се опитва да му каже. Той искрено вярваше, че всяко негово действие се извършва в името на семейството — само и единствено на семейството.

— Ако бях на твое място, щях да го направя. Без дори да се замисля.

— За теб нещата са по-прости, Лукас. Хората следят кариерата ми с интерес. Репутацията ми трябва да бъде безупречна. Трябва да остана вън от всякакви подозрения.

— На луната никой не е вън от подозрение. Опитаха се да убият Рафа.

— Не. Не започвай.

— Може да не е бил някой от Макензи. Но все някой го е направил. Ние сме Корта Хелио: добри сме, но само в едно нещо. Добиваме хелий. Поддържаме светлините на Земята включени. Това е нашата сила, но и нашата слабост. АКА, Тайанг — те са навсякъде, правят всичко. Имат повече от едно нещо, на което да разчитат. Дори Метали Макензи разширяват обхвата на дейността си — и навлизат на нашия основен пазар. Ако се провалим в този бизнес, нямаме какво друго да ни спаси. Ще изгубим всичко. На луната няма място за загубили и победени. А и мама… Вече не е това, което беше.

Очите на Ариел отказаха да срещнат настоятелния поглед на Лукас. Дори когато бяха деца, той печелеше всеки път, когато се състезаваха кой ще мигне пръв. Сега бе казал едва шест думи и тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Дори ти трябва да си забелязала — каза Лукас.

Ариел усети укора в думите му. Не беше присъствала на заседанията на Корта Хелио от месеци.

— Знам, че Рафа е поел обществените ѝ ангажименти.

— Рафа Корта. Златното момче. Ще докара бизнеса ни до фалит. Помогни ми, Ариел. Помогни на мен, а и на мама.

— Какво копеле си ти, Лукас.

— Не съм. Аз съм единственият ѝ истински син в цялото имение. Имам нужда от информация, която да използвам срещу китайците, Ариел. Не много. Само колкото да имам малко предимство. Трябва да има нещо. Някаква нишка, за която да се захвана.

— Остави на мен.

Лукас се поклони и се обърна да си тръгне. На лицето му разцъфна усмивка.

Една светнала лампа означаваше, че вратата е заключена; две — че се отваря. Три означаваха, че трамваят потегля. Скалата потрепери леко, докато асинхронните двигатели издигаха вагона нагоре. Миг по-късно, трамваят вече беше изчезнал. От Боа Виста до гара Жоао де Деус имаше само пет километра. Рафа се сбогува с толкова много прегръдки, благопожелания — и да, дори сълзи — сякаш бяха на противоположните страни на планетата.

Лукас наблюдаваше несдържаните изблици на чувства на брат си с неудобство. Ъгълчето на устата му потрепваше. Рафа имаше слабост към крайностите. От самото начало си беше такъв. Най-жестокият побойник, най-веселият зевзек — чаровникът, Златното момче; гневните му изблици бяха не по-малко стихийни от моментите му на щастие. Лукас бе израснал в сянката му: сдържан и прецизен като опасен, но прибран в кобура тейзър. Чувствата на Лукас бяха не по-малко бурни и дълбоки от тези на брат му. Но емоциите и емоционалността бяха различни неща. Едното беше като сценарий, а другото — като изпълнение. В сърцето на Лукас Корта имаше място за чувства, но това място бе тайно и лично — стая без прозорци, бяла и просторна. Бяла стая без сенки.

Рафа прегърна брат си. Жестът бе почти непристоен и накара Лукас да се чувства неудобно и да изпуфти леко от срам.

— Тя ще се върне.

Точно от типа общи приказки, каквито се очакват в такъв момент.

— Няма ми доверие.

Лукас не можеше да разбере откъде идва тази прекалена чувствителност. Затова си имаха брачни договори. Династиите не се градяха на основата на доверие и любов.

— Ако Луна е тук, ще се върне — каза той. — Тя разбира положението добре. Ще накарам Лукасиньо да остане тук, докато нещата с охраната се подобрят. Хич няма да му хареса. Но ще му се отрази добре — ще има срещу какво да се бунтува. Животът му е прекалено лесен.

Лукас потупа Рафа по гърба, сякаш искаше да го накара да се успокои. Да го преживее. И най-после да го пусне.

— Ще си върна Робсън.

Лукас потисна въздишката си на досада. „Пак ли.“ Когато Рафа не беше в настроение — независимо дали заради спорт, бизнес, социални търкания, или секс, имаше навик да се връща към неразрешения открай време въпрос на несправедливата си раздяла от сина си — първородното му дете. Бяха изминали три години, откакто Рейчъл Макензи се върна при семейството си и взе Робсън със себе си. Редица договори бяха нарушени — явно и умишлено. Адвокатите все още оспорваха положението, което на практика представляваше отвличане и задържане в плен. Ариел бе договорила желязно споразумение за споделяне на родителските права, но всеки път, когато Робсън се качваше на трамвая, за да се върне в Кралицата на Юга и Огнището, току-що зарасналите рани на Рафа се отваряха и започваха да кървят отново. А в такива моменти дори Лукас не можеше да го успокои.

— Прави каквото сметнеш за необходимо.

Лукас уважаваше майка си във всяко едно отношение, с изключение на сляпото ѝ обожание към Рафа. Златният Рафа, наследникът на рода. Беше прекалено емоционален, прекалено открит и прекалено мекушав, за да ръководи компанията. Не от сърцето трябваше да идват решенията за съдбата на династията, която даваше светлина на Земята.

Лукас отново прегърна Рафа. Задачата му беше ясна. Трябваше да поеме контрола над Корта Хелио.

От Кралицата на Юга до Жоао де Деус имаше два скока. Рафа и телохранителите му чакаха в частната зона за пристигащите на гарата на БАЛТРАН. До този момент Рафа използваше само електронна охрана. Сега, обаче, охранителите му бяха от плът и кръв: двама мъже и една жена, застанали плътно до него, въоръжени и нащрек.

— Капсулата е в тръбата — осведоми го Сократ.

Зелена светлина. Вратите се отвориха. Едно момче се втурна към тях; кожата му бе кафява, а косата му — дълга и сплетена на расти. Сякаш се състоеше само от издължени ръце и крака. То се сблъска с Рафа, който се засмя, прегърна го и го вдигна високо.

— Здравей, здравей, здравей!

Зад момчето пристъпи една жена: висока, червенокоса, с бледа кожа и зеленоока като сина си. С невероятно изящни движения, тя се приближи към Рафа и му удари шамар през лицето. Ръцете на телохранителите се стрелнаха към дръжките на ножовете, прикрити под изкусно скроените им костюми.

— Имаме си влакове, нали знаеш?

Рафа избухна във висок, слънчев смях.

— Изглеждаш просто великолепно — каза той на съпругата си.

А тя наистина изглеждаше фантастично — особено за жена, която бе изтърпяла да прекоси луната, затворена в преустроен товарен вагон, като че ли е купчина руда. Гримът ѝ беше безупречен; всеки кичур, плитка и къдрица на прическата — също. И беше права. БАЛТРАН беше безнадеждно остарял, откакто прокараха високоскоростните железници — но въпреки че беше неудобен, той беше и много бърз. Представляваше балистична транспортна система. В условията на безвъздушие на луната, балистичните траектории можеха да бъдат изчислени с голяма точност. Един електромагнитен катапулт ускоряваше капсулата и я изстрелваше във въздуха. Гравитацията я притегляше обратно надолу. Поставеният на другия край на дъгата електромагнитен прихващач намаляваше скоростта ѝ постепенно, докато не кацне на повърхността. Свободното падане продължаваше около двадесет минути. Ако беше необходимо, пътуването се повтаряше. Капсулата можеше да бъде натоварена както с товар, така и с хора. Не беше приятно, но беше поносимо. Освен това, беше удобно поради бързината си — и не прекалено ужасяващо, стига да не се замисляш твърде дълго по въпроса. Преди време Рафа обичаше да пътува така особено много, защото му харесваше секса по време на свободното падане.

— Исках да дойде навреме за мача. Щеше да го пропусне, ако беше дошъл с влак.

След това се обърна към момчето:

— Искаш ли да гледаш мача? „Мокос“ срещу „Тигрите“. Джейдън Сун мисли, че победата му е в кърпа вързана, но според мен ще накараме тигровата козина да се разхвърчи по целия стадион. Какво ще кажеш?

Робсън Корта беше на единадесет години. Видът му, присъствието му, великолепната му коса, красивото му лице, огромните зелени очи и начинът, по който устните му леко се разтвориха от въодушевление — всичко това изпълни сърцето на Рафа с такова удоволствие, че почти го заболя, но и с такова чувство на загуба, че му прилоша. Клекна, за да погледне сина си право в очите.

— Големият мач е днес. Какво ще кажеш, а?

— О, за Бога, Раф.

Рейчъл Макензи го знаеше, Рафа също знаеше; телохранителите им, че дори и самият Робсън — на всички им бе кристално ясно, че въпросът не е в мача по хандбал. Според условията на споразумението, Рафа имаше право на достъп до сина си по всяко време. Дори ако това означаваше да го подмятат с майка му като топка за хандбал по цялото продължение на луната. Ту хвърлят, ту хващат. Ту хвърлят, ту хващат.

— Може да говорим и пред него, ако желаеш — каза Рафа.

— Робо, миличък, би ли се върнал обратно в капсулата? Само за няколко минути.

Рейчъл изпрати едно от остриетата си с момчето. То се обърна и погледна отново към баща си. Убийствено зелени очи. Щеше да разбие много сърца, когато порасне. Вече бе успял да разбие едно.

— Робо — процеди Рафа с неприязън.

— Нямах нищо общо с това, което се случи на партито.

— „Това, което се случи на партито.“ Това, което се случи на партито, беше, че някой се опита да ми види сметката с помощта на муха, заредена с невротоксини. Щях да прекарам часове, потънал в собствената си пот, пикня и лайна, докато най-после се задуша до смърт.

— Много изискано, но не е в нашия стил. Макензи обичат да те гледат в лицето, докато те убиват. По-скоро попитай онези твои приятели, асамоанците. Отрова, насекоми-убийци — доста им отива.

— Искам да ми го върнеш.

— Условията на споразумението…

— Майната му на споразумението.

— Нека оставим този въпрос на адвокатите, Раф. Представа си нямаш за какво говориш.

— Не е в безопасност около теб. Ще се позова на клаузата за сигурността. Моля те, позволи му да се премести при мен.

— Не бил в безопасност около мен? — смехът на Рейчъл Макензи отекна като удар на железен инструмент в скала. — Да не си полудял? Раф, не ме интересува как ще те убият или дори дали ще те убият изобщо — но познавам луната и зная, че няма да се ограничат само до теб. Ще изтребят семейството до крак, Рафа. Да ти позволя да вземеш Робсън? Няма абсолютно никакъв начин. Той остава с мен. Макензи се грижат един за друг.

Тя се обърна към телохранителя си и заповядва:

— Подгответе БАЛТРАН за нов скок. Връщаме се в Огнището.

Рафа изрева нечленоразделно от гняв. Проблеснаха ножове, извадени от магнитни калъфи: остриетата на Макензи от едната страна, охранителите на Корта от другата.

— Знаеш ли, брат ти е прав — каза Рейчъл Макензи. — Тъп си като гъба. Искаш да започнеш война с нас, така ли? Спокойно, момчета.

Остриетата на Макензи отвориха капсулата. Докато вратата се затваряше, Рейчъл добави:

— Ето какво ще ти кажа: сестра ти ме плаши повече от теб. А и е доста повече мъж, отколкото си ти.

— Капсулата е в асансьора — съобщи Сократ. — Магнитният катапулт се зарежда.

Рафа заби силно юмрука си в бетона. От кокалчетата му бликна кръв.

— Знам, че беше ти! — изрева той. — Знам го! Искаш да го направиш председател на Корта Хелио!

На връщане в Меридиан Марина Калзаге си запази място до прозореца на горния етаж. Планини и кратери — огромни и прашни, и далеч не блестяха с величие, точно както беше очаквала. Изгледа една теленовела по канала за развлечения. Бе едновременно изпълнена с драматизъм и напълно безсмислена. Любов, предателство и съперничество сред планетарния елит. Тези точно негови представители бяха миньори, които добиват редки минерали. Предаването беше глупаво и монотонно, а актьорите бяха бездарни. Гледаше го, само защото може. Изпрати съобщение у дома:

„Мамо, Кеси: новини, новини, новини! НАМЕРИХ СИ РАБОТА! Истинска работа. В Корта Хелио. Лунонавтите. Петте дракона. Ще мога да ви изпращам много повече пари!“

Хети изпрати писмото, а Марина започна да разглежда предложенията в магазина на влака и да търси нов аватар за спътничката си. Сладките роботи с форма на маймунки бяха много симпатични, наистина, но и страшно клиширани. Божество с два меча. Механизирана вещица. Косатка-киборг. Да. Натисна копчето за купуване и обикновеният аватар на Хети се превърна в гъвкава, гладка фигура в черно и сребристо. Марина нададе тихичък писък от възторг. Парите те правят свободен. Погледна отново през прозореца към светлосивите планини и бразди, прошарени със следи от стъпки и гуми, и се опита да си представи как краката ѝ стъпват на повърхността, редом до Карлиньос Корта и лунонавтите му. Те изгребваха огромни кофи прах, пресяваха го, разпределяха го по видове, извличаха целия хелий-3 от него и изхвърляха остатъка. Тежка работа.

„Говори с Карлиньос“, беше ѝ заповядал Лукас Корта. Марина беше хукнала веднага. Обещанията, дадени след кризисен момент, имаха склонност да се забравят, ако човек не побърза да се възползва от тях. Карлиньос ѝ донесе чай и я заведе под купола на един от многото павилиони в Боа Виста, където да отговори на въпросите, които двамата с Уегнър искаха да ѝ зададат.

— Какво работиш?

— Висшето ми образование е в областта на комбинативната еволюционна биология в автоматизацията на производството.

Карлиньос Корта придобиваше едно характерно изражение, когато не бе успял да схване нищо: долната му устна увисваше, макар и само на милиметър, а между веждите му се образуваше мъничка отвесна бръчка. На Марина ѝ се струваше сладко. Но когато Уегнър се мръщеше по същия начин, това означаваше, че си е направил редица изводи от думите ѝ.

— Това означава производство, което се доближава до принципите на биологията — каза той.

— Да, това би бил най-простият начин да се обясни. Провеждах изследвания за доказване на теорията, че богатите на соларна енергия среди — като луната, например, са аналогични на земните фотосинтетични екосистеми на сушата — например прерийните поля, и че това може да доведе до разработка на нови производствени парадигми и да повиши производителността. Технологията винаги ще има много общи точки с биологията.

— Интересно — отвърна Уегнър, като наклони глава, сякаш тежестта на идеята бе нарушила баланса му. „Това пък е твоето сладко изражение“, помисли си Марина.

— Имаш ли опит в работата на повърхността? — прекъсна го Карлиньос.

— Тук съм от осем седмици. Не съм виждала нищо, освен Меридиан отвътре.

Братята Корта още бяха по космокостюми. Светлоотражателните ленти проследяваха очертанията на мускулите им. Марина вдъхна аромата им — барутния мирис на луна, смесен с полъх на рециклирани телесни течности.

Лунна пот. Момчетата изглеждаха спокойно и небрежно, облечени в мръсните си скафандри с изкуствено налягане. Изпълваха я с болка и копнеж по същия начин, по който гледката на екипировка за сноуборд стягаше душата ѝ като в юмрук. Когато беше на Земята, приятелите ѝ ходеха да карат борд в Снокуолми и Мишън Ридж. Бяха като деца на снега. Веднъж предложиха да я вземат със себе си и да я научат, но тя трябваше да довърши доклада си в срок. Не беше невъзможно труден, но ѝ се опираше. Имаше нужда от време. Затова остана в апартамента, докато те товареха колата, и се разплака от самота, когато потеглиха. Предаде доклада си навреме, но завинаги щеше да си остане Момичето, Което Пропусна Сноубординга. Така и не ѝ предложиха втори път. Всеки път, когато мярваше маска, ръкавици или други принадлежности в магазините, които започваха да ги предлагат, щом паднеше първият сняг в планините, я обземаше болезнено желание и чувство за загуба. Някъде в безкрая, в някоя паралелна вселена, съществуваше Марина — сноубордистката; свежа и щастлива. Обшитите с шарени емблеми костюми и каските я викаха като далечния шепот на сняг. Отново ѝ се удаваше ценна възможност. „Не бъди Жената, Която Пропусна Луната“, каза си.

— Искам да работя на повърхността. Искам да изляза горе. Мога да се науча.

— Ще трябва да усвоиш цял набор от нови физически умения — предупреди я Уегнър.

— Аз ще те науча — предложи Карлиньос. — Яви се в мината на Корта Хелио в Жоао де Деус.

— Ще го направя.

Тя прошепна нечуто на Хети да ѝ намери място за отсядане наблизо.

— Научи португалски — заръча ѝ Карлиньос вместо сбогом.

Охраната тъкмо придружаваше групичките гости и сервитьори до гарата.

— И благодаря.

Марина се облегна на седалката си до прозореца. Работата, апартаментът, пълната промяна в живота ѝ — всичко това се бе отразило в един малък, почти недоловим детайл: когато включи екрана на чиба, монтиран в долния десен ъгъл на полезрението ѝ, установи, че цифрите на кислородомера ѝ са оцветени в златно. Дишаше за сметка на семейство Корта. Вече пресушаваше втория си коктейл, когато влакът спря на гарата на Меридиан и вратите се скачиха към шлюза. Изкачи се по ескалаторите до оглушителната, хаотична катедрала в центъра на квадрант Орион. Всички павилиони за чай и вода, всички магазини и бутици, всички улични сергии за храна и гишета за информация и услуги блестяха, отрупани с неща, които тя може да купи. След това си спомни за Блейк — високо горе, на покрива на града, как изкашля дробовете си късче по късче. Косатката Хети започна да наддава за необходимите лекарства във фармацевтичните компании и договори добра цена за един курс лечение с биофаги. Устойчивата на антибиотици туберкулоза бе скорошна нашественичка от земята, която се бе промъкнала покрай строгата карантина и не след дълго бе успяла да се установи в тукашната среда — полепваше като бяла плесен по влажните, застояли горни етажи на квадрантите, сред бедняшките селища. Медицинският павилион ѝ принтира двайсет таблетки. Малки, бели таблетки.

Три минибита за експресния асансьор. Един минибит за ескалатора, с който се изкачи още по-нагоре, над плоските покриви, стълбищата и алеите на Запад, от 80-та до 90-та улица. Над 110-та не се качваше нищо механично. Пробяга остатъка от пътя нагоре към Байро Алто с дълги, неуморни землянски крачки, почти като скокове — успяваше да изкачи цели стълбища с едно движение. Ето го пикочопрекупвачът, ето я и Девата на Казан — все още без светлинки, неприветлива и изоставена. Ето го и балконът, от който беше наблюдавала със завист летящата жена.

Стаята беше празна. Всичко бе изчезнало: матраците, бутилките вода, парцалите и вехториите на Блейк. Пластмасовите лъжици и чинии бяха съвършено чисти, не се виждаше дори петънце мухъл или някоя прашинка. И най-малките частици стара кожа представляваха ценна органична тъкан.

Трябваше да е влязла в друга къща.

Блейк трябваше да се е преместил.

Трябваше да има някаква грешка.

Марина се облегна на рамката на вратата. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше. Хети пренастрои параметрите на белите ѝ дробове.

— Дишай.

Но тя не трябваше да диша, не биваше да диша. Дишаше незаслужен въздух, а Блейк го нямаше.

— Какво се е случило? — изкрещя тя към завесата, спусната вместо врата, към празните прозорци на гъсто наредените стаички. Стълбите и коридорите на Байро Алто сякаш ѝ отговориха: „А ти къде беше?“

— Има видеозапис — каза Хети и го прожектира на Марина. Стаята пред очите ѝ се напълни с трупове. Забалийн и техните роботи. Роботите за органични отпадъци. Мярна един крак с глезен, изкълчен под странен ъгъл, който висеше от ръба на един матрак. Забалийнците го обкръжиха и го скриха от поглед. Записът бе заснет от една улична камера, затова ъгълът беше лош, а картината — неясна. Забалийнците се изправиха с по една тежка метална кутия във всяка ръка.

— Спри го, спри го! — изкрещя тя.

Хети прекъсна записа точно в мига, в който машините започнаха да покриват плътно вратата и прозореца с вакуумно фолио. Всяка люспичка кожа, до последната. Всяка капка кръв, до последната. Нямаше връщане назад. Блейк бе мъртъв, но на луната, смъртта не означаваше опрощаване на дълговете. Забалийнците бяха събрали дълговете по сметките на Блейк, като бяха рециклирали всяка част от тялото му в полезна органична тъкан.

Да кашляш до премаляване, да слушаш скърцането и шумоленето на забалийнските ботове пред вратата си и да чакаш кашлицата да утихне.

— Защо не направихте нещо? — изкрещя Марина към прозорците, като се облегна на вратата. — Можехте да направите нещо. Нямаше да ви коства толкова много. По няколко десетичника от всеки. Толкова ли не можахте да му ги дадете? Що за хора сте вие?

Празните врати, обърнатите гърбове, рамената, които се отдалечаваха забързано от нея — това беше единственият отговор, който получи. Такъв беше лунният народ.

Трамваят отказваше да му се подчини. Не помръдваше. Противопоставяше му се.

Никой и нищо не се беше противопоставяло на Лукасиньо Корта до този момент. За миг се вкамени от чисто възмущение. После пак заповяда на Джинджи да отвори вратата.

— Достъпът забранен — обясни Джинджи.

— Какво искаш да кажеш с това „забранен“?

— Достъпът до трамвая е забранен за следния списък хора: Луна Корта, Лукасиньо Корта.

Беше решил, че баща му се шегува, когато му каза, че вратите на Боа Виста се затварят за неопределено време. В името на сигурността на децата.

— Отмени забраната.

— Не мога да го направя. Но мога да изпратя заявката ви на охраната. Желаете ли да ги уведомя?

— Зарежи.

На Лукасиньо му беше допаднала идеята да се навърта из Боа Виста и Жоао де Деус за известно време. Да си поживее, както трябва — без да бърза да се връща в университета. После щеше да насмогне с групата. Тя беше тъкмо за това. Но сега се оказваше, че баща му го е сложил под ключ и той усети, че просто трябва да се измъкне. Започваше да усеща клаустрофобия. Боа Виста представляваше тунел под земята — стомахът на някакъв огромен звяр, който в момента го смилаше бавно. Вдигна юмрук да удари нахалната метална врата, но се спря. Изведнъж му хрумна една по-добра, направо гениална идея.

Карлиньос и Уегнър влизаха през шлюза, от който се излизаше на повърхността. Можеше да мине през него. А когато успееше, щеше да може да отиде, където си поиска. Абсолютно навсякъде. Някъде надалеч. Майната им на заключените врати и на семейната сигурност. Майната му на цялото семейство. С изключение на во, може би. Тя беше стара и вече не бе същата като преди, но огънят в очите ѝ все още гореше с неукротима жар, и Лукасиньо се възхищаваше на начина, по който привличаше вниманието — със същата лекота, с която дишаше. С изключение и на Карлиньос, въпреки че Лукасиньо все не се сещаше какво да му каже и как да изрази мнението, че според него го бива. От години се страхуваше, че чичо му го смята за задник. За децата не си струваше дори да се замисля. Колкото до останалите — да, майната им.

И особено на баща му.

Костюмите за спешни случаи не бяха проектирани за представители на третото поколение, и на Лукасиньо му отне пет минути борба, за да навлече един. Скафандърът не беше достатъчно голям, за да побере дрехите му, но това не беше голяма загуба. Можеше да си принтира нови в Жоао де Деус. Свали значката си на Девата Луна и я пъхна в джоба на долния гащеризон. Костюмът за спешни случаи имаше закръглен силует, като на робот от някой стар научнофантастичен филм — яркооранжев и снабден с големи фенери. Все пак беше достатъчно широк, за да може Лукасиньо да се движи свободно вътре. Джинджи се свърза със системата на костюма и го включи. Когато стигнеше на повърхността, щеше да излезе от обхвата на мрежата. Закопчалките изщракаха. Костюмът се херметизира; чу се високо съскане, което постепенно утихна.

— Хайде да се поразходим — пое си дъх Лукасиньо.

Джинджи го поведе към външната врата. Лукасиньо си спомни последната такава врата, през която мина. Голи тела. Коляно до коляно. Голата Абена Асамоа срещу него. Потта, която се изпаряваше от съвършените извивки на гърдите ѝ, докато налягането спадаше. Един ден щеше да се добере до тях. Там някъде. Щеше да ги намери. Тя му ги дължеше. Беше му пуснала кръв.

Не мислеше за втората камера — онази, в която бяха завършили лунното си бягане. Преплетените тела, които ту се свестяваха за кратко, ту отново изпадаха в безсъзнание. Болка, червено, черно, болка. Писъкът от херметизирането на помещението.

Външната врата се отвори с трясък.

Джинджи управляваше сервомоторите на твърдия скафандър и му помогна да се задвижи в бърз бяг. Охраната щеше да види, че една от вратите се е отворила и един от костюмите е изчезнал. Но нямаше да знаят кой го е взел, накъде е тръгнал и с каква скорост се движи. Щяха да разберат, но дотогава Лукасиньо щеше вече да е пристигнал, да го е свалил и да се е изгубил сред тълпите на Жоао де Деус.

„Не си чак толкова умен, тате.“

Лукасиньо слезе през входа в Жоао де Деус, качи се на асансьора и продължи надолу, към центъра на града. Костюмът щеше да влезе в орбита и да се върне обратно в Боа Виста, задвижван от собствената си мощност. Скафандрите за спешни случаи бяха прекалено ценни, за да ги зарязват да се търкалят из Морето на изобилието. Един ден, нечий живот можеше да зависи от тях. Беше почти толкова трудно да забоде значката през дебелата материя, колкото му беше да навлече тесния костюм. Нарушил бе целостта му. Надяваше се, че от тях няма да зависи нечий живот. Особено не и неговият. Не: това беше последният път, в който Лукасиньо Корта щеше да стъпи на повърхността.

Жоао де Деус беше полузавършен град. Голи скали и ниски щурцове, тесни проспекти и квадранти. Зарешетените врати се тресяха и трепереха. Лъчите светлина примигваха несигурно. Миришеше на нечистотии, пот и изкуствени системи за поддръжка на околната среда, които изнемогваха на натоварването. Водата имаше вкус на батерии. Претъпкано беше със забързани хора. Винаги се намираше някой, който да се изпречи точно на пътя ти. Лакти, спарен дъх и ята спътници, които се носят навсякъде. Всички табели, имена, обяви и графити бяха написани на португалски. Жоао де Деус беше като Хелийград — новопостроено селище, Дивият Запад на луната. Град на фабриките. Поради което Лукасиньо не смяташе да остава тук задълго.

— Ако беше на мястото на баща ми, какво щеше да направиш? — попита той Джинджи.

— Щях да замразя паричните суми в сметките ви.

И така, Лукасиньо се насочи към гарата, вместо към магазина за принтиране на дрехи. Гащеризоните, които се носеха под скафандрите, бяха допустимо облекло за Жоао де Деус — дори обикновено. Докато минаваше през Главната гара на Меридиан, за да се качи на главния ескалатор за нагоре, към проспект Гагарин, поне двадесет души се обърнаха след него. Май трябваше да се отърве от този гащеризон — макар и да му стоеше добре. Щеше ли да успее да убеди околните, че това е просто някаква нова мода? Стилът на 50-те години от двадесети век му беше омръзнал от цял лунен месец насам. Шик за лунонавти. Време беше за гащеризони в стил „прост работник“ — толкова пряма и толкова съвременна идея. Походката му стана по-самоуверена. Водеше с таза си, с чатала. Нафукано. Чувстваше се добре. Бе постигнал целта си. Боа Виста не бе способна да го удържи — нито пък семейството му. Беше успял да избяга — благодарение на собствените си хитрост и хладнокръвие. Защото беше свободен. И се беше завърнал в цялото си великолепие. Всъщност бе постигнал не само една цел, а направо всичките си цели. Лукасиньо се чувстваше повече от добре; чувстваше се превъзходно.

Сервитьорът не можеше да спре да го зяпа, докато си поръчваше електронна цигара и ментов чай и се изтягаше в стола на кафенето. Дали беше от гащеризона, или от стегнатата фигура под него? Лукасиньо изпъна гръб, за да стегне коремните си мускули, и разтвори крака, за да покаже по-ясно добре оформените си бедра. Обичаше да го гледат. „Аз съм едно богато хлапе в гащеризон за космокостюм“, мислеше си. „Изглеждам страхотно, но вие не можете да си позволите дори да ме докоснете.“

Лукасиньо включи цигарата и вдиша. Тетрахидроканабинолът се завихри в студени огърлици от дим около шията му. Усети как нещо вътре в него сякаш се отпуска — сякаш тялото му се усмихва. Посръбна чай от чашата си и заповяда на Джинджи да прожектира каталога на Бой дьо ла Бой на лещата му. Докато приключи с избора си на гардероб, вече беше солидно напушен. Изпрати поръчката си на един принтер. Тя обаче бе незабавно отхвърлена.

„Неуспешно плащане.“

Лукасиньо моментално дойде на себе си. Изтрезняването му бе бързо и болезнено, като че ли някой го беше зашлевил.

— Сметката ви е замразена — осведоми го Джинджи.

В стомаха на Лукасиньо сякаш се отвори болезнена яма, пълна с остри зъбчати колела. Огледа се наоколо, за да види дали някой е забелязал трепването и тихия му вик. Покрай него префучаваха мотори, а гъстите тълпи по проспект Гагарин продължаваха забързания си ход. Никой не беше разбрал, че само за миг се е превърнал от Дракон в просяк. Нямаше пари — никакви пари. Никога досега не му се беше случвало да остане без пари. Не знаеше какво да прави без пари.

Пръстите на Лукасиньо напипаха пиърсинга, с който Абена Асамоа прониза ухото му. „Ако някога имаш нужда от помощта на рода Асамоа — когато наистина имаш нужда от нас, когато нямаш друга надежда, когато се окажеш сам, гол и уязвим, като брат ми…“ Той завъртя обецата и се наслади на слабата болка от недозарасналата рана. Не. Още не беше толкова отчаян. Та той беше Лукасиньо Корта; беше чаровен, привлекателен, неустоим. Можеше да си послужи с тези качества.

Четирите цифри, които чибът му показваше, бяха огромни и ярки. Те представляваха целия свят: вода, въздух, въглерод, информация. Не можеха да го лишат от Четирите Основи. Само хората, които трябваше да работят за прехраната си, бяха длъжни да си плащат за въздуха и информацията. За всички членове на семейство Корта, този въпрос беше вече уреден. Можеше да диша и да пие; беше свързан към мрежата и разполагаше със съответното количество въглерод. Това беше основата, върху която щеше да изгради плана си за по-нататък. Не можеше да отиде в апартамента си. Охранителите на баща му сигурно вече бяха там. Но имаше приятели и амори; имаше места, на които можеше да отиде. Имаше нужда от дрехи и подслон.

Трябваше да се покрие. Да. Наистина. Баща му можеше да го проследи чрез мрежата. Затова трябваше да се отърве от Джинджи. От тази мисъл, коремът и топките на Лукасиньо се свиха от страх. Извън мрежата, откъснат от света. Поколеба се да прошепне думите, с които да заповяда на Джинджи да се изключи. Това беше равнозначно на социална смърт. Не — сега означаваше да оцелее. Баща му можеше вече да е открил местонахождението му заради онова отхвърлено плащане. Наетите от него охранители можеше вече да са на път към него.

Трябваше да си плати за цигарата и чая.

Не, не трябваше. Също както беше направил в Боа Виста, можеше просто да си тръгне. Какво можеше да му направи келнерът? Да го намушка с нож? Да повика хора, които да го спрат? Той беше член на семейство Корта, все пак. Докоснеш ли един от тях с пръст, всички се спускат да ти отмъстят. На луната нямаше престъпления — кражбата и убийствата не съществуваха като понятия. Имаше само договори и споразумения.

Лукасиньо стана полека от стола и се запъти нехайно към проспект Гагарин. Въпреки че беше облечен в яркорозовия гащеризон, успя лесно да изчезне в тълпата от хора, превозни средства и ботове. Още няколко крачки и вече бе навлязъл в подслона на няколко дървета отстрани на улицата. „Не се обръщай“, повтаряше си. „За нищо на света не се обръщай назад.“ Докато вървеше, изключи функциите и режимите на Джинджи един по един, прекъсна редица връзки и спря няколко програми, докато накрая не остана само един безличен аватар, който се носеше над лявото му рамо. Хората ставаха подозрителни, ако не виждат аватар на лещите си.

Стените на квадрант Орион се издигаха от двете му страни: етаж след етаж, ниво след ниво, обсипани със светлини и неонови лампи, които изписваха думи на латиница, кирилица и с китайски йероглифи. Когато изключи Джинджи, от периферното му зрение беше изчезнал един цял пласт реклами, но много физически екрани и сладки аниме герои продължаваха да блестят в очите му. Сам в Меридиан, без минибит в сметката си. Като бедняците. Само че той имаше приятели, които живееха там горе — сред светлините, между стените на този свят. Значи всъщност не беше като бедняците. Майната им на бедняците. Трябваше да се размърда.

Цялата луна вече беше влюбена в Ариел, когато пристигна на приема в чест на китайската търговска делегация. КЛН беше наела една открита, живописна площ на осемнадесетия етаж на Ротондата — централната ос, където се събираха петте проспекта на квадрант Водолей. Гледката се простираше на километри. Отвесните градини се полюляваха като завеси от увивни храсти над откритите сводове. Отвъд тях проблясваха светлините, които се носеха из празното пространство на бездната.

Ариел бе облякла коктейлна рокля на Сеил Чапман. Всеки чифт очи се впери в нея. Всеки искаше да се доближи. Чуваше ги как си шепнат. Виждаше как главите им се навеждат една към друга. За Ариел вниманието бе като кислород. Смукна дълбоко от дългата си титаниева цигара и се отправи навътре в гъмжилото.

Гостите от Петте Дракона: Яо Асамоа от Златното столче; срамежливият, затворен Алексей Воронцов; Верити Макензи, която бе прегърнала една красива, домашна ангорска фретка — жива, истинска. Много от гостите се спираха да се радват и възхищават на елегантната животинка. Уей-Лин Сун, който обикаляше и се държеше на възможно най-голямо разстояние от китайците.

Китайските пратеници — до един мъже — жестикулираха тромаво и пресилено. Не си правеха труда да се приспособяват към лунната гравитация. Нямаха намерения да остават толкова дълго. Кланяха се на Ариел, усмихваха ѝ се и разтърсваха ръката ѝ — нямаха представа коя е, но долавяха, че е уважавана и видна фигура. Долната част на корема ѝ се сви от сладострастно въодушевление. Тя бе шпионинът в рокля на Сеил Чапман.

Следваха служителите на КЛН — управителите на дружеството, финансовите директори, адвокатите и съдиите.

Съдия Нагаи Риеко, която бе застанала в другия край на залата, кимна леко към Орела на Луната.

— Говорила съм за теб с Орела — каза ѝ тя чрез спътничката си. — Той одобрява.

Ариел вдигна коктейлната си чаша в отговор. Добре дошла в Павилиона на Белия заек.

А ето го и Орелът на Луната. Джонатон Кайод, главен изпълнителен директор на КЛН; на теория крал, папа и император, но в действителност просто фигурант — една яркоцветна птица в клетка. Неговият спътник бе самият лунен орел. Само той имаше правото да използва този аватар. До рамото му бе застанал о̀кото му — Ейдриън Макензи, който, както винаги, внимаваше да е с една степен по-нагизден от разкошния Орел. Аватарът на спътника му имаше формата на гарван.

— Прочутата Ариел Корта — каза Орелът на Луната.

Беше едър за човек, роден на земята — огромен игбо от град Лагос. Не отстъпваше по ръст дори на лунарианците от второ поколение.

— Надявам се, че нямате намерение да започнете битка тук?

— В тази рокля ли? — попита Ариел закачливо, но все пак обърна празната чаша от коктейла си с дъното нагоре — знак, който означаваше, че би се била с всеки на това празненство.

Орелът на Луната не познаваше значението на този жест, но съпругът му, който бе австралиец, бе схванал шегата. Усмивката му беше тънка и студена.

— Разпознах те в Целебдак — прошепна Орелът и хвърли поглед към о̀кото си. — С него си устройваме малки състезания понякога. Помагат ни да запазим здравия си разсъдък. Но той никак не умее да губи.

— Дори ако е на луната, едно момиче може да бъде забелязано само ако си свали дрехите.

Орелът на Луната се засмя гърлено. Смехът му беше невероятно силен и дълбок. Цялото помещение замръзна за миг, докато малките вълнички веселие не се разпростряха сред тълпата и гостите не започнаха да се смеят — само защото бяха чули по-важни от тях хора да се смеят.

— Напълно вярно, уви… Напълно вярно, наистина!

Той плесна Ейдриън Макензи в ребрата на шега. Ейдриън трепна и потисна неприязънта си. Според слуховете, напоследък той се опитваше да накара Орела на Луната да заеме по-силна, по-политически натоварена и по-отговорна позиция и същевременно да бръкне по-дълбоко в джоба на Метали Макензи.

— Семейството ти притежава много добър усет за публични изяви. Окончателният ти удар в съда, както беше само по бельо, бе наистина забележително зрелище. Племенникът ти пък спаси онова момче от рода Асамоа по време на лунното бягане. А и брат ти — е, той наистина умее да скандализира околните. Наистина.

— Явно сме утежнили една заплаха за сигурността на семейството с друга — каза Ариел и издиша спирала от дим нагоре към лампите.

Джонатон Кайод затвори единия си клепач с пръст.

— Окото на Орела — пошегува се той.

След това поведе Ариел към завесите от хибискус и двамата излязоха на балкона отвън. На Ейдриън Макензи му стигна един поглед, за да разбере, че трябва да остане вътре. Балконът беше висок и ветровит заради въздушните течения, които се издигаха от долните нива. Светлината бавно се стопяваше и настъпваше залезът — ко̀си, златисти лъчи, пурпурни сенки и индигова мъгла, която се изпаряваше бавно нагоре изпод тях. Цели райони на града оживяха, отрупани със светлини, които блещукаха сред прашното небе. Джонатон Кайод прошепна дълбоко и прочувствено:

— С голямо удоволствие ще те приема в редиците на съвета си.

— За мен е чест.

— По мое лично мнение е крайно време родът Корта да изтупа праха от ботушите си и да заеме достойно място в политическото ни общество. Думата „политика“ не е мръсна дума. Но сме обезпокоени от опита за покушение. Напомня на някакъв ужасен отзвук от шестдесетте години. Дуели, вендети и наемни убийци — оставили сме всичко това в миналото. Орелът, разбира се, няма властта да се намеси в този въпрос, но мога да отправям съвети и предупреждения. Би било много жалко, ако възможностите, които се откриват пред рода ви, бъдат провалени от поведението на едно малцинство от войнствено настроени братя.

Орелът на Луната наведе глава. Ариел Корта сви пръсти. Аудиенцията беше приключила. Джонатон Кайод се провря обратно през хибискусовата завеса. Няколко листенца изпъстриха рамената на агбадата му. Ейдриън Макензи го хвана под ръка.

Ариел остана на балкона и се облегна на каменния парапет. Лампичките на прелитащите дронове и педикоптъри, проблясващите летателни машини, мънистената броеница на асансьорите и кабинковите лифтове: чувстваше се, сякаш е потънала в море от светлина, в което може да диша така леко, както рибите — под водата. Издиша ред димни клъбца, подобни на миниатюрни слънца.

Смукна отново от дългата цигара и се замисли за краткия разговор. Разбрала беше две неща. Първо — КЛН знаеха за опита за покушение и за убеждението на Рафа, че според него то е било плод на старата вражда на родовете Макензи и Корта. И второ — Орелът на Луната не беше изключил записващите си устройства и беше оставил спътниците им да слушат диалога им — за всичко имаше доказателства. От нея се очакваше да предаде съдържанието на разговора им в Боа Виста, заедно с всички заплахи и обещания. „Сега сме крале на хелия, но можем да станем крале на луната — стига да започнем да се държим като крале, а не като диви бандейрантес.“ Орелът на Луната я беше натоварил със задачата да обуздае буйния си брат.

Празненството я зовеше и тя знаеше, че ще прекара вечерта в смели, волни флиртове, но преди това ѝ оставаше да свърши още нещо — нещо, свързано със семейните дела на рода Корта. На бандейрантес. Тя наклони глава към мъжа, който бе прекарал цялата вечер, спотаен на границата на полезрението ѝ. Той излезе на балкона и застана безмълвно до нея за момент, загледан в непрестанното движение пред тях.

— Ан Шьоинг — каза той, без да я поглежда или да издава по какъвто и да е начин, че я е забелязал.

След което изчезна.

Ан беше чиновник от среден ранг в Корпорацията за лунен напредък, облечен в костюм, който човек с неговата заплата трудно можеше да си позволи, и беше наел адвокат за изготвяне на ника, който също едва се вместваше във финансовите му възможности — само и само да може да се омъжи за момчето от рода Сун, което обичаше с цялото си щедро, слабо сърце.

— Лукас — промърмори Ариел на Бейжафлор. Брат ѝ се включи на линия незабавно. Беше очаквал това обаждане цяла вечер.

— Ан Шьоинг — каза Ариел.

— Благодаря.

— И не ме моли за повече услуги, Лукас — добави Ариел, след което прекъсна връзката.

Изправи гръб и се отърси от натрупаните през деня напрежение и скованост. Увереността бе най-привлекателното от всички украшения. А великолепните скъпоценности, с които властта я обкичваше, ѝ отиваха. Много ѝ отиваха.

Движение и шум около вратата. Една фигура, облечена в розово, се беше появила зад ботовете и непоклатимите живи телохранители. Настояване, неприязън, надежда. Молби. Китайците насочиха погледи към сцената.

— Сеньора Корта? — обърна се към нея една прислужничка, която се беше озовала незабелязано до нея. Гласът ѝ прозвуча неочаквано в ухото ѝ. Това и се очакваше от прислужниците — да се появяват дискретно. Значката с орел, забодена в горната част на роклята ѝ — модел на Сузи Перет, — подсказваше за кого работи.

— Познавате ли господин на име Лукас Корта-младши?

— Той е племенникът ми.

— Би искал да разговаря с вас. Навън, ако е възможно. Не е облечен подходящо за събитието.

Младежът в розово я разпозна. Ариел не можеше да различи каква точно беше тази дреха — май гащеризон за космокостюм? Но едрата фигура и красивото лице бяха несбъркваеми. Нямаше как да не познае неустоимите скули и широката усмивка, която с лекота разтапяше всяко сърце.

— Тиа — обърна се той към нея на португалски. — Избягах от Боа Виста. Може ли да остана у вас?

В малката, неупотребявана кухня на Ариел ги очакваха ментов чай и сладкиш.

— Опекох го за теб — каза Лукасиньо. — В знак на благодарност. За хамака.

Апартаментът на Ариел беше много малък. Стигаше за един човек. Тя бе заръчала на Лукасиньо да отиде и да я изчака там, докато мине приемът. Пред принтера го очакваше нов хамак. Когато тя се върна, той вече се беше проснал в него, потънал в дълбок сън с отворена уста и разперени крайници под портретната снимка на Довима, дело на фотографа Ричард Ейвдън, окачена на стената. Тази снимка беше единствената украса в апартамента: бледо лице, меки, тъмни очи и нежно очертани устни, тъмни ноздри.

— Няма да кажеш на татко, нали? — попита я Лукасиньо.

— Лукас ще разбере и сам — отговори Ариел. Взе си парче от сладкиша — лимонов, лек като перце. — Може и вече да знае. Ще ме попита.

— А ти какво ще му отговориш?

— Брат ми ми е длъжник.

Лукас сигурно беше останал буден цяла нощ, за да моли съюзниците си за помощ, да се възползва от онези, които му дължаха услуги, и да вдига на крак всичките си агенти — както живите, така и механичните си шпиони — долу на Земята. Щеше да впрегне всичките си ресурси срещу Ан Шьоинг, но най-смъртоносен от всички тях беше острият му като бръснач ум, който нямаше да си позволи и миг почивка, преди да получи онова, което желаеше. Ариел почти съжаляваше горкия човечец. Лукас щеше да оплете примката си бързо, неочаквано и безупречно — китаецът нямаше да успее да се измъкне за нищо на света. „Така че мога да говоря, каквото си искам“, помисли си тя. Този път. Но и тя не беше чиста. Току-що се беше присъединила към Павилиона на Белия заек, а вече беше издала поверителна информация — пред очите на самия Орел на Луната. Лукас никога не беше гледал с одобрение на живота и кариерата на Ариел далеч от семейството. Сега обаче беше предала оказаното ѝ доверие, за да му даде предимство в целите му. Нямаше да го използва веднага или дори в скоро време. Но щеше да се опре на него един ден, когато имаше най-голяма нужда от това. В името на семейството. Винаги в името на семейството.

— Този сладкиш… — Ариел отхапа още едно парченце. — Къде си се научил да готвиш така?

— Където всички се учат на всичко — в мрежата — отговори Лукасиньо и плъзна чинията със сладкиша към Ариел, за да може да го разгледа по-добре. — Бива ме в печенето.

— Така е.

— Беше малко трудничко, защото нямаш много неща в кухнята си. Всъщност имаш само вода и джин.

— Да не поръча да ти го доставят?

— Не, само продуктите. Нещата, които не можех да принтирам — яйца, например.

— Значи умееш и да разтребваш.

Той се ухили с явно, непристорено удоволствие.

— Ариел, може ли да остана?

Ариел си го представи като постоянно присъствие в апартамента ѝ — ярко, шеговито и непредсказуемо присъствие сред голите бели стени, стерилните повърхности, бутилките специален джин, които си поръчваше, машината ѝ за вода и бледото лице на отдавна мъртвия супермодел от петдесетте години, отпуснато със затворени очи и полуотворени устни. Нещо сладко и мило.

— Той не ми дължи чак толкова много.

Лукасиньо сви рамене.

— Ясно. Разбирам те.

— Къде ще отидеш?

— При приятели. Момичета. Момчета. Групата ми от университета.

— Почакай — Ариел отиде до стаята си и взе от чантата си няколко хартийки. — Ще ти потрябват.

Лукасиньо се намръщи объркано към букетчето от сиви листчета в ръката си.

— Това да не са…?

— Да, пари са.

— Еха.

— Кеш. Баща ти е замразил паричните суми по сметката ти.

— Никога преди не бях… Еха. Миришат странно. На люто, като че ли. Малко като пипер. От какво са направени?

— Хартия.

— Тоест…

— Тъканен фибър, ако това ти говори нещо. И да, употребата им не е официално разрешена от КЛН, но с тяхна помощ ще си набавиш каквото ти трябва, а след това — и каквото искаш.

— Откъде си ги взела?

— Някои от клиентите ми намират много изобретателни начини да плащат сметките си. Опитай се да не похарчиш всичко наведнъж.

— Как се използват?

— Можеш да броиш, нали?

— Направих ти сладкиш. Мога да броя. И да събирам. И да изваждам.

— Естествено, че можеш. Стотици, петдесетици, десетки и петици. Така се използват.

— Благодаря, Ариел.

И пак — онази огромна, неустоима усмивка. Ариел се почувства сякаш отново е на седемнадесет и примигва срещу ослепителната светлина на широкия свят като птиче, току-що излязло изпод крилото на майка си. Университетът във Фарсайт току-що беше открил първия си випуск в Меридиан и Ариел Корта бе първото име в студентската група. Фарсайт беше като селце, пълно с учени, Жоао де Деус беше мръсен миньорски град, а Боа Виста — не много повече от обикновена пещера. А Меридиан беше цветен, бляскав и оживен град — дом на най-добрите правни специалисти на луната. Качила се беше на БАЛТРАН. Нямаше търпение да избяга колкото може по-далеч от Корта Хелио. Избяга далеч и остана далеч. Лукас нямаше да позволи това да се случи и със сина му. Бъдещето на Лукасиньо беше подредено ясно като игралната дъска на някоя бордова игра: място в заседателния съвет на Боа Виста, работа за семейството, подходяща за човек с неговите силни и слаби страни. Къде щеше да се намери място в този свят за сладкиши, опечени с любов? Там, където вирееше и страстта на баща му към музиката: натикана надълбоко и задушена от нуждите на Корта Хелио.

Наслади се на малкото си бягство, хлапе.

— И още нещо: похарчих много въглерод за принтирането на тези дрехи. Можеш поне да ги облечеш.

Лукасиньо се ухили. „Великолепен е“, помисли си Ариел. Мускули, метал и грация като на танцьор. А и сладкишът беше просто разкошен.

Хандбал! Денят на големия мач! Хандбал! „Жоао де Деус Мокос“ срещу мъжкия отбор на „Сунските тигри“.

Естадио да Луц5 имаше формата на амфитеатър: стръмно спускащи се редове от седалки и ложи, издълбани направо в скалите. Стадионът беше разпределен на нива, така че най-високите места гледаха почти отвесно отгоре към игрището. По-високо от евтините места се намираха единствено светлинните прожектори и големите, роботизирани балони във формата на сладки манга-герои с рекламни послания по коремчетата. Феновете седяха близо до игрището; ако някой от играчите разполагаше със свободна минутка да се огледа, щеше да види стена от лица, която го заобикаля от етажите, и би се почувствал като гладиатор на арената. Играчите обаче още не се бяха появили. Камерите прелитаха покрай редиците от фенове и завираха лещите си почти в лицата им. На игрището имаше жонгльори, които забавляваха зрителите с невероятната си ловкост, привлекателни мажоретки, които танцуваха, и красиви момчета и момичета, които изпълняваха забележителни акробатични номера. Феновете гледаха едно и също нещо преди всяка игра, но това беше част от преживяването. Музика и светлини. Дирижаблите, едри и дебели като божества, се преподредиха в различни конфигурации. Викове и дюдюкания: от КЛН, естествено, бяха увеличили цената на кислорода по време на мача. Но залаганията продължаваха с пълна сила.

Народът на Жоао де Деус живееше в тунели и неуредени махали, но имаше най-хубавия стадион за хандбал на цялата луна.

Рафа Корта отвори стъклената врата на ложата на директорите и излезе на балкона редом до Ан Шьоинг. На дясната си ръка носеше медицинска ръкавица. Беше постъпил глупаво. Глупаво и прибързано. Глупаво, емоционално и необуздано. Робсън трябваше да бъде тук, до него, в ложата, далеч над редовете от фенове, сякаш баща му казва: „Това е твоят отбор, синко. Твоите играчи.“ Но беше изиграл картите си грешно — от първия момент, в който видя как безупречната, великолепна Рейчъл Макензи слиза от камерата на БАЛТРАН. Спомнил си беше всичко, което обожаваше в нея: изяществото, гордостта, интелигентността и страстта. Брак по сметка на династиите. Брак, който означаваше примирие между родовете Корта и Макензи, скрепено със син. Робсън беше основното условие в брачния им договор — а също и причината да се разделят. Като ледът, който постепенно разцепва скалата на парчета. На кръщенето му — бяха се състояли две, по едно за църквата и за оришите — Рафа наблюдаваше как семейство Макензи заобикалят бебето като ято гълъби, които търсят да си откъснат по трошица. Вампири. Паразити. Всеки път, когато отиваше с Рейчъл на гости на семейството ѝ — а посещенията ставаха все по-дълги и по-дълги — недоверието и страхът го караха да се чувства, сякаш беше кух отвътре. Наранената му ръка пулсираше в ръкавицата.

Но сега бе вечерта на мача. Вечерта на мача! А той имаше и гостенин от Земята. Тази вечер се водеха две игри и едната от тях не беше на игрището. Именно тя имаше най-голямо значение сега.

„Изключи сърцето си, Рафа“, заповяда си.

Звуците, гледките и усещанията за миг зашеметиха Ан Шьоинг, когато излезе на балкона на ложата. Рафа вдигна ръка към галериите. Феновете му отговориха със задружен рев. Таткото на отбора беше тук. Рафа забеляза Джейдън Уен Сун в съседната ложа и се наведе, за да поздрави и да подкачи с една-две шеги своя приятел и враг, а и да позволи на госта си да се наслади на атмосферата на стадиона. Землянинът стисна перилото на балкона с две ръце, замаян от шума и гравитацията.

Говорителят на стадиона започна да чете списъка с играчите на всеки отбор. Феновете можеха да получат тази информация когато пожелаят с помощта на спътниците си, но чувството нямаше да бъде същото като да споделят този момент с всички останали. Всяко име се приветстваше с оглушителен шум. С най-топли овации бе посрещнат Мухамад Басра, левият гард, който наскоро се беше преместил в отбора от „ЦСК Св. Екатерина“.

— Много е вълнуващо, сеньор Корта — каза Ан Шьоинг.

— Почакайте само докато самите играчи излязат на стадиона.

Фанфари! Отборът на гостите излезе на игрището. Феновете, дошли специално за да ги подкрепят, избухнаха в какофония от възторг и започнаха да надуват клаксоните си и да размахват знамената с цветовете на отбора. Виждаше се как в съседната ложа Джейдън Сун размахва юмрук във въздуха и крещи до прегракване. Играчите от неговите „Сунски тигри“ започнаха да подмятат няколко топки помежду си и да упражняват скоковете, спринтовете и страничните си удари. Вратарят окачи един малък знак на гърба на мъничката мрежа. Именно затова хандбалът беше най-прочутият отборен спорт на луната: гравитацията позволяваше много по-свободни движения, но пък мрежата беше значително по-малка.

Музика! „Хлапетата се завръщат“ — официалния химн на „Мокос“. „Момчетата идат, идат, идат!“ Феновете скочиха на крака. Гласовете им се обединиха в нещо повече от шум и накараха целия амфитеатър на Естадио да Луц да запулсира. Рафа Корта се остави да потъне в оглушителните овации. Обичаше този момент повече дори от победата — моментът, в който разтваряше широко ръце и създаваше неповторимо вълшебство. „Виждате ли какво ви давам?“, сякаш казваше той. „Но съм егоист, защото го давам колкото на вас, толкова и на себе си. И аз съм фен, също като вас.“

Отборът започна загрявката си на игрището. Ан Шьоинг се наведе напред на перилото. Рафа разпозна по проблясванията на контактните му лещи, че е заповядал на спътника си да увеличи картината. Вглеждаше се в гърба на Мухамад Басра — името и номера му, логото на спонсора.

— Обличат тези екипи за първи път — обясни Рафа. — Нови са. Логото е на дружество „Златен феникс“.

Същият символ беше принтиран и на гърба на всеки от играчите от „Жоао де Деос Мокос“.

Ан Шьоинг отстъпи назад от парапета. Ръцете му трепереха. Лицето му беше пребледняло и обсипано с капчици пот.

— Не се чувствам добре, сеньор Корта. Не съм сигурен, че ще мога да изгледам мача.

В следващия момент Лукас вече стоеше зад гърба му. Ризата му беше безупречно чиста и изгладена; кърпичката в джоба на сакото му — съвършено сгъната.

— Съжалявам да го чуя, господин Шьоинг. Зрелището си заслужава. Да не би да ви разстрои изборът ни на лого? „Златен феникс“ е много интересна фирма. Установих, че е изненадващо трудно да се установи с какво всъщност се занимават. Доколкото успях да проуча, тя явно съществува единствено за да пренасочва суми, отпуснати за инфраструктурно развитие, по сметките на няколко фирми-паравани, регистрирани в данъчни убежища — много от които се намират тук, на луната — според система, която бе трудна за разгадаване дори за мен. Ако не искате да гледате мача — „Тигрите“ ще победят, момчетата в отбора на Рафа са в ужасна форма този сезон — може би ще се съгласите вместо това да поговорим за връзката между вас и „Златния феникс“. Виждате ли, аз мога да я обявя публично. Тъкмо сега правителството ви провежда една от антикорупционните си инициативи, нали така? Наказанията са доста сурови. А мога и да си замълча за това. Рафа може да смени екипите с такива без лого. Вие решавате. Би било добре да поговорим и за бъдещите нужди на корпорация „Силен Китай“ от хелий-3. Корта Хелио е в състояние да ги удовлетвори с лекота. Мачът ще трае един час. Уверен съм, че ще имаме достатъчно време да се споразумеем до края му.

Една ръка хвана Ан Шьоинг за рамото и го заведе обратно в директорската ложа. Преди да затвори вратата Лукас кимна на по-големия си брат.

„Рейчъл беше права“, помисли си Рафа. „Ти си по-умен от мен.“

Реферът изсвири и топката полетя във въздуха. Мачът започваше!

Един час и няколко таймаута. „Тигрите“ победиха с 31 на 15. Направо ги бяха смазали. Джейдън Сън е грейнал от щастие, а Рафа Корта — потънал в отчаяние. Лукас никога не грешеше в преценката си за победители и победени.

Трамваят щеше да превозва само една пътничка. Охраната на Боа Виста беше осведомена за това. Наблюдението щеше да бъде дискретно и при никакви обстоятелства нямаха право да я претърсват. Дошла беше по лична покана на Адриана Корта.

Вагонът спря на гара Боа Виста. Жената, която слезе на полираните камъни, беше висока дори по стандартите на лунарианците; лицето и очите ѝ бяха тъмни, а фигурата — тънка като острието на нож. Облечена беше в множество пластове от бяла тъкан: една пола с много фусти и хлабав тюрбан. Изпъстряха я и петна от цвят: носеше голям плетен шал в златисто, зелено и синьо, около шията ѝ бяха наредени нанизи от едри мъниста, на ушите ѝ висеше по една златна халка, а всеки от пръстите ѝ беше украсен със златен пръстен. Свободните ѝ дрехи подчертаваха високия ѝ ръст и слабото ѝ тяло. Над рамото ѝ нямаше спътник; липсата му биеше на очи като ампутиран крайник. Пазачите заеха по-стегнати стойки. Жената излъчваше харизматичност, сякаш около нея пращяха искрици електричество. Нямаше и през ум да им мине да си позволят да я претърсят.

— Ирма — обърна се към нея Нилсън Нюнс, икономът на Боа Виста.

Тя даде знак, че го е забелязала с едва забележимо кимване. Когато стигна до градините на рода Корта, се спря, погледна нагоре към панелите на изкуственото небе и огромните каменни лица на оришите и прошепна тихо всяко от имената им.

— Ирма?

Кимване с глава. Жената продължи напред.

Адриана Корта я очакваше в павилиона на Сао Себастиао, който представляваше съчетание от стълбове и куполи, построени на най-високата точка на полегатата лавова тръба. Между високите колони бълбукаха потоци вода. Имаше два стола и една маса, на която беше поставен самовар с ментов чай. Адриана Корта, която беше облечена в ежедневни панталони и копринена блуза, стана от мястото си.

— Ирма Лоа.

— Сеньора Корта. Позволете ми да ви предам най-топли поздрави от сестринството, както и благословиите на светците и оришите.

— Благодаря ви, сестро. Чай? — Адриана Корта наля ментов чай в една стъклена чаша. — Толкова ми се иска да можехме да отглеждаме кафе на този свят. Минаха почти петдесет години, откакто изпих последната си чаша с арабско.

Жената седна на стола, но не докосна чашата.

— Съжалявам за проблемите, на които се натъкна семейството ви наскоро — каза тя.

— Оцеляхме — отговори Адриана. После отпи глътка от ментовия си чай и направи гримаса. — Отвратително. Но човек никога не спира да се притеснява за семейството си. Рафа не иска да се откаже от Робсън. Карлиньос напира да се върне обратно на полето. Ариел се върна в Меридиан. Лукасиньо избяга. Лукас замрази парите в сметката му, но това няма да го спре. Той прилича на баща си повече, отколкото въпросният подозира.

Ирма Лоа хвана кръста, окачен на един от нанизите около врата ѝ, вдига го към устните си и целуна разпятието.

— Светците и оришите да ви пазят. Ами Уегнър?

Адриана заобиколи въпроса с друг въпрос:

— Ами вие — работата ви е вече в безопасност, нали?

— Както светците, така и грешниците си плащат, че дишат — отвръща Ирма Лоа. — А и католиците все още водят протести срещу нас. От друга страна, току-що проведохме най-успешния си фестивал по случай Деня на встъпването в длъжност до този момент. Покровителството ви е истинска благословия за нас. Толкова рядко се среща да открием някого, който споделя нашите виждания — с цели столетия.

— Вие инвестирате в хората. Аз инвестирам в технологиите. Дългосрочните ни цели със сигурност ще се припокрият. Но би било още по-добре, ако съвпаднат още сега, за да има на кого да разчитаме, ако се срещнем отново — стотици или дори хиляди години по-късно. Толкова малко хора мислят в дългосрочен план. Наистина дългосрочен. И двете принадлежим на династии.

Между поточетата се дочу шляпане: привлечена от гласовете, Луна цапаше боса към тях, облечена в червена рокличка за игра.

— Коя си ти? — попита тя жената в бяло.

— Това е Ирма Лоа от Сестрите на Господарите на Настоящето — обясни ѝ Адриана. — Пием чай заедно.

— Но тя не пие своя — установи Луна.

— Какво е това над рамото ти, пеперуда ли? — пита Ирма Лоа.

Луна кимна. Все още се боеше малко от слабата жена в белите дрехи, въпреки че тя ѝ се усмихваше.

— Светлината я привлича. Но устремът ѝ пречи, понеже лесно може да бъде заблудена. Пеперудата е крехко животно, но е дъщеря на Йеманджа. Изтъкана е от интуиция. Обичта я привлича, а всички наоколо обичат нея.

— Ти нямаш спътник — отбеляза Луна.

— Ние не ги използваме. Излишни са — само ни пречат да общуваме.

— Но можеш да видиш моята.

— Всички носим лещите, анжиньо.

Ирма Лоа извади от тюрбана си малък предмет и го постави в ръката на Луна: мъничък оброчен талисман от принтирана пластмаса под формата на русалка със звезда на челото.

— Девата на Водите. Тя ще ти бъде приятелка и ще те води към светлината.

Луна стисна талисманчето в юмрука си и припна нататък между речните ручеи.

— Колко мило от ваша страна — каза Адриана. — Мисля, че обичам Луна най-много от всичките си внуци. Боя се за тях. „От сандали до сандали за три поколения.“ Познат ли ви е този цитат, сестро? Първото поколение забогатява и се издига над бедняците, които носят сандали. Второто поколение продължава да трупа богатства. А третото поколение ги пропилява и отново обува бедняшките сандали. Дългосрочни проекти са това, от което имаме нужда, сестро.

— Защо ме поканихте тук, сеньора Корта?

— Искам да се изповядам.

На спокойното лице на Ирма Лоа се изписа изненада.

— С цялото ми уважение, сеньора — вие не ми изглеждате като жена, която би се обезпокоила особено заради един извършен грях.

— Религията на сестрите също не се безпокои особено от такива неща. Стара жена съм, сестро. На седемдесет и девет години. От биологична гледна точка, това не е особено висока възраст, но все пак съм по-стара от повечето неща в този свят. Не бях първата, но бях измежду малкото, които успяха да дойдат. Нямах никаква подкрепа, бях „момичето, което дойде от нищото“, а построих всичко това високо горе, в небето. Искам да разкажа тази история. Цялата. Както хубавите, така и лошите неща. Наистина ли мислехте, че онези пари бяха дарение?

— Сеньора Корта, простодушието и наивността са две различни неща.

— Очаквам ви тук по веднъж всяка седмица, за да мога да ви се изповядам. Семейството ми ще ви разпитва за това — Лукас изпитва нуждата да ме закриля непрекъснато, но никой не бива да узнава. Не и преди…

Адриана Корта спря насред изречението.

— Скоро ще умрете, нали?

— Да. Пазя това в тайна, разбира се. Само Хелен де Брага знае. Тя е най-близкият ми човек от безкрайно дълго време.

— Толкова ли е напреднала болестта ви?

— Да. Но болката е под контрол. Знам, че ви натоварвам с тежко бреме. От вас зависи какво ще кажете на Рафа или Ариел, и най-вече — на Лукас. Но той със сигурност ще продължи да упорства да разбере тайната много, много дълго. Лъжите ви трябва да бъдат съвършени. Ако децата ми разберат, че умирам, ще се разкъсат един друг на парчета. Корта Хелио ще се разпадне.

— Ще се помоля за вас, сеньора Корта.

— Направете, както сметнете за добре. И така — нека започнем.