Новолуние

Осем

Марина бягаше. Теренът на Меридиан бе много подходящ за това — високи дървета заслоняваха пътя, който криволичеше и се издигаше нагоре по рампи, чиято стръмнота подлагаше бедрата ѝ на истинско изпитание, и стълби — за когато искаше да се натовари още повече. Минаваше по тесни мостове, от които се разкриваха великолепни пейзажи. После — по мека трева. Така и не бе успявала да намери по-хубаво място за бягане от квадрант Водолей преди, а сега усети, че изобщо не иска да се връща там. На първото си бягане отиде, покрита с боя и с увити около ръцете и бедрата пискюли на Огун. Бяга в продължение на часове, като се ослушваше да чуе напевния хор на Безкрайния маратон и да зърне красивата, неуморно прииждаща вълна от тела. Бегачите, с които се разминаваха, ѝ се усмихваха. Някои си прошепваха нещо тихо или пък се изкикотваха. Личеше ѝ, че е новачка, и че още не е свикнала с порядките в града. Тук нямаше Безкраен маратон. Нямаше ги обиколките, в които бегачите се сливаха в едно цяло, като обединяваха дъха, мускулите и движението си и се превръщаха в огромното тяло на едно устремено напред божество.

Марина си купи по-дълги шорти и блуза, която покриваше повече от тялото ѝ, и прибра цветните плитки на Сао Хорхе във вакуумна торба.

Бягането си беше просто бягане. За поддържане на форма. Част от рутината.

— Не, това е просто недопустимо — каза Ариел и потупа Марина по рамото, талията и бедрата с върха на електронната си цигара. Туп, туп, туп.

Марина си помисли, че няма да се сдържи и ще забие юмрук право във физиономията на повереничката си. Щеше да забие лицевите ѝ кости в мозъка, а после — да отдръпне ръка от окървавената каша.

— Какво не им е наред?

— Облякла си се като за църква — каза Ариел. — Отиваме в Съда на Клавиус. Клиентите ми са най-отбраното общество на Луната — е, или поне най-богатото. Имат определени очаквания. Защитникът ми се облича по-добре от теб. Затова — не, в никакъв случай няма да стане — заяви тя, но поне се сдържа от повторно потупване. Пламъците в очите на Марина бяха недвусмислени.

„За-какъв?“, искаше ѝ се да попита Ариел, но от принтера вече се разнасяше бръмчене.

— Трябва да съм в съда в единадесет, съставянето на списъка с имущество на един клиент започва в дванадесет, а в един имам обяд с бившите си колеги от випуска в университета — изреди Ариел. — Срещи с клиенти от три до шест следобед, а предварителното интервю за случая Акинделе е в осем вечерта. Ще намина през тържеството по случай сватбата на Чоула към девет, след което продължавам към Бала на дебютантите в Обществото на юристите — около десет часът. А вече е десет, затова просто облечи това и се постарай да не паднеш от обувките.

— А после какво?

— Спътничката ти.

— Остави Хети на мира.

— Хети. И какво точно е тя?

— Косатка.

— Това е някакво животно… риба?

— Тотемното ми животно.

Това не беше истина, но Ариел нямаше как да знае. Да се заяжда с Хети беше вече прекалено — взаимоотношенията между човека и спътника му бяха прекалено сериозни, за да търпят промяна заради чужди прищевки или модни приумици.

— Религиозни причини. Разбирам. Е, религията ще ти позволи това, нали? — попита Ариел и ѝ връчи топка мек, прясно принтиран и ароматен плат. После добави:

— За какво се оглеждаш?

— За място, където да мога да се преоблека.

Апартаментът на Ариел беше по-малък и гол, отколкото Марина бе очаквала. В бяло и чисти, плоски повърхности. Дали не служеше на собственичката си като убежище от панаира от ехтящи гласове, безкрайна шарения и хора, хора, хора? Единствената украса беше снимка, която покриваше една от стените и на която бе уловено лицето на жена — явно икона, макар Марина да нямаше представа в кои точно среди. Затворените очи и леко разтворените устни я притесняваха. В снимката имаше нещо, което ѝ напомняше на наркотици или може би — оргазъм.

Хвана дръжката на една от вратите.

— Не онази — побърза да я спре Ариел с такава скорост, че Марина си обеща да провери какво има вътре по-късно. — Ето тук.

Марина се намъкна с усилие в роклята. Огромната купчина от волани и дантели сякаш я задушаваше, а корсетът беше направо непоносим. Как успяваха хората да се движат — или дори да дишат — в такива неща? И къде щеше да скрие оръжията си? Пъхна тейзъра в деколтето си, а ножа прибра в калъф, закачен с колан от вътрешната страна на бедрото ѝ. Не биваше да разваля формата на тоалета.

— Краката ти.

— Какво?

— Избръсни ги. После ще ги епилираме за постоянно.

— Как ли пък не.

Ариел вдигна пред очите ѝ чифт дълги, прозрачни чорапи.

— Хубаво.

Когато отвори вратата на банята, Марина видя как Ариел тъкмо пъхва старите ѝ дрехи в машината за рециклиране.

— Ей!

— Ще си принтираш нови всеки ден. Понякога — повече от веднъж на ден. Брат ми е дивак. Би носил един и същи гащеризон за космокостюм половин лунен месец.

Марина обу вече гладките си крака в чорапите, после си сложи обувките. Знаеше, че няма да може да издържи повече от час с тях, въпреки слабата гравитация на Луната. Приличаха повече на оръжия, отколкото на част от облеклото.

Ариел я огледа от глава до пети.

— Завърти се.

Марина успя да докара един пирует. Стъпалата вече я боляха.

— Удобно ти е, колкото и на монахиня на парти с мастурбация, и ти личи. Но ще минеш. Ето.

Ариел ѝ подаде чифт меки, ниски пантофки.

— Тайна, която високото общество пази добре. Сложи ги в чантата си и си ги обуй, когато ти се удаде възможност. Само гледай да не те види някой. А сега — на работа.

Бе невероятно, но Марина видя как на лицето на Ариел се появява една почти незабележима усмивка.

— Наистина ли има такова нещо?

— Какво?

— Парти с мастурбация.

— Добре дошла в квадрант Водолей, корасао.

— Ще ви струва двадесет милиона — каза Ариел.

— Това е много за рода Сун — отговори Лукас.

Бе подразнил сестра си, като я накара да дойде чак до Боа Виста, но никога не би се унижил да се разнася из Съда на Клавиус с шумна тайфа адвокати, съдии и правни експерти. Семейство Корта не уреждаха бизнес въпросите си далеч от любопитните очи на медиите, а в уединени сепарета, на по чаша коктейл.

— Започнаха от петдесет.

Токиньо прожектира договора пред Лукас, който хвърли поглед на основните му условия.

— Тя ще получи достъп до Лукасиньо.

— Предложих го, за да ги умилостивя. На практика Лукасиньо винаги ще има избор дали да продължи да общува с нея, или да спре.

— Двадесет милиона.

— Двадесет милиона.

Лукас даде мисловна заповед и Токиньо подписа договора от негово име, след което изпрати двадесет милиона минибита от сметката си на сметката на Тайанг в Палата на вечната светлина. Винаги се бе възхищавал на несъмненото изящество, което се излъчваше от името на мястото, въпреки че бе ходил там само веднъж — малко след сватбата, когато Аманда го беше завела да разгледа сложните тунели и да му разкаже за още по-сложната структура на семейството си. Столицата на семейство Сун бе най-старата жилищна постройка на цялата Луна и бе издълбана в стената на ръба на кратер Шекълтън — на няколко километра от южния полюс на Луната. Затова и бе почти непрекъснато огряван от светлина, макар че се извисяваше точно на ръба на морето от тъмнина, което сякаш се простираше в кратера. По дъното му имаше вечнозамръзнали газове и органични вещества, необходими на жителите на планетата. Мястото изобщо не допадна на Лукас. Контрастите бяха прекалено ярки, прекалено резки. Високо и ниско. Тъмнина и светлина. Мраз и жега. Аманда го бе завела до Павилиона на вечната светлина — задължителна спирка в обиколката на всеки посетител. Павилионът представляваше кула, висока един километър, построена на върха на планина Малапърт. На върха ѝ имаше фенер, който пречупваше ярката светлина на слънчевите лъчи. Докато се возеше нагоре в асансьора до Аманда, Лукас непрекъснато скърцаше със зъби — не можеше да спре да си представя радиацията, която обсипваше тялото му през металните стени, как минаваше направо през него — достатъчно мощна да разплете химическите връзки на керамиката, пластмасата и човешкото ДНК.

— Наслади ѝ се — бе му казала Аманда, когато двамата излязоха от асансьора под лъчите на вечната светлина, която сияеше от фенера.

— Това е единственото място и на двете планети, където слънцето никога не залязва.

Всяка повърхност, всеки знак и предмет бяха изгубили цвета си почти напълно заради пряката светлина. Лукас усети как тя го пронизва; струваше му се, че е почти прозрачен, сякаш кожата му бе станала бледа и болнава. Усещаше миризмата на изгоряло, която се носеше над огретите повърхности — изложени на жестокия пек месец след месец, година след година. Безмилостна светлина.

— Ела да видиш — бе го подканила Аманда, но той не я последва към стъкления павилион, от който се разкриваше панорамна гледка на целия южен полюс на Луната. Помисли си за обезцветяващата светлина, за жестоките ултравиолетови лъчи, които бавно разграждаха стъклото — фотон по фотон.

— Ела да видиш светлината!

Човешките същества не бяха създадени за вечна светлина. Те имаха нужда от тъмнина.

— Готово — каза Лукас, когато Токиньо изпрати копие от договора на Бейжафлор. — Сега съм свободен, макар и без пукната пара.

— Не ставай глупав — каза Ариел. — Няма опасност който и да е от семейството ни да остане без пукната пара.

Хорхе завърши „Manhã de Carnaval“ със сол мажор и погледна към барабаниста, който удари почти нечуто по чинелите с четчиците.

Лукас заръкопляска от сепарето в дъното на клуба, осветено от сини биолампи. Сол минор с нона беше един от класическите акорди на боса — истинско въплъщение на духа на саудаде. Меланхолия под слънцето на Рио де Жанейро. Недоизживяна, и все пак — удовлетворяваща емоция. Аплодисментите му отекнаха в тишината. Никой друг не ръкопляскаше. Този клуб никога не се пълнеше с много посетители, но охранителите на Лукас се бяха погрижили да го опразнят и от малкото гости по време на изпълненията на музикантите — потупване по рамото тук, шепот и подкана там. Хорхе присви очи към светлините.

Лукас стана и се приближи до сцената.

— Може ли?

Музикантите зачакаха позволение да станат. Хорхе кимна в знак на съгласие.

В сепарето го чакаше мохито, приготвено точно по негов вкус.

— Добро изпълнение. Но звучиш по-добре соло. Оркестърът те ограничава. Когато ги няма, си свободен да дадеш воля на потенциала си. Затова ли отиваш в Кралицата на Юга?

— Искам да започна да изнасям солови концерти от много време. Търсят се. Не особено често, но достатъчно. Има поръчки за изпълнители на боса.

— Наистина би било добре да го направиш.

— Може да се каже, че ти ме вдъхнови.

— Радвам се. Не ми се иска да мисля, че се опитваш да избягаш от мен.

Лукас докосна ръката, с която Хорхе държеше чашата — деликатно, почти боязливо.

— Не се безпокой. Досетих се какво решение си взел, когато не ми се обади.

— Съжалявам. Не бях прав да го правя. Хвана ме неподготвен. Уплаши ме. Не знаех какво да направя. Трябваше да отида някъде, за да помисля на спокойствие.

— Отново съм ерген, Хорхе. Свободен от онзи противен ника. Струваше ми двадесет милиона, а Сун са решили да ме съдят за още двадесет — за нанесена обида на достойнството на рода им.

— Не го казвай, Лукас. Моля те.

— Че съм го направил заради теб ли? Не съм. За кого се мислиш? Не, направих го за себе си. Но те обичам. Когато мисля за теб, сякаш горя отвътре. Искам да си част от живота ми — във всяко едно отношение. Както и да бъда същото за твоя.

Хорхе се облегна на Лукас. Главите им се опряха, пръстите на ръцете им се докосваха.

— Не мога. Животът ти е прекалено много като за мен. Родът ти… Та ти си Корта. Не мога да бъда част от семейството ви. Не мога да си се представя, седнал редом с теб на главната маса на празненството по случай рождения ден на майка ти. Не мога да понеса всички да ме гледат и да си шушукат. Не ми трябва вниманието им. Не искам хората да казват „А, този е о̀ко на Лукас. Ето защо са му дали работата“, когато свиря. Ако се омъжа за теб, с мен ще бъде свършено, Лукас.

В главата на Лукас се завъртяха десетина възможни отговора, но всеки от тях бе жесток и отровен.

— Наистина те обичам. Обичам те още от момента, в който те зърнах за пръв път в Боа Виста.

— Недей, моля те. Трябва да отида в Кралицата. Остави ме, моля те — позволи ми да си създам живот там. Не ме търси. Знам, че си свободен да правиш, каквото пожелаеш, но те моля — остави ме.

— А ти…

— Какво?

В тези думи също имаше отрова, но Лукас не можеше да се сдържи.

— Обичаше ли ме?

— Дали съм те обичал? В първия ден, в който дойдох в стаята ти за музика, ръцете ми трепереха толкова много, че едва успях да настроя китарата си. Не знам как успях да отворя уста и да запея. Когато ме помоли да остана при теб през онази вечер на балкона, ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Все си мислех: „Ами ако иска да спи с мен? Аз искам да спя с него.“ Когато мастурбирах у дома, карах Жилберто да ми прожектира твои снимки и да пуска записи с гласа ти. Извратено ли ти се струва? И ме питаш дали съм те обичал. Та ти бе моят кислород. Заради теб горях.

— Благодаря… Не, това не звучи правилно. „Благодаря“ е прекалено слабо, кухо. Няма дума, която да може да изрази какво чувствам.

— Не мога да се омъжа за теб, Лукас.

— Зная.

Лукас се изправи и изглади бръчките по дрехите си.

— Съжалявам, че трябваше да направя това пред публика. Но все пак ги накарах да си тръгнат. Явно наистина съм свикнал винаги да става моето. Обещавам да не те търся, ако заминеш за Кралицата на Юга.

— Лукас.

Хорхе го притегли към себе си. Целувка.

— Ще се заслушвам да чуя песните ти — каза Лукас. — Направи ме толкова щастлив.

Щом излезе от клуба, заповяда на охранителите си да го оставят сам и се отправи към квадрант Сао Себастиао. Бегачите в Безкрайния маратон пресякоха проспект Елен Очоа по моста на десетия етаж. Барабани, зилове и напеви. Лукас обикновено гледаше с пренебрежение на любовта на Карлиньос към Безкрайния маратон, но тази вечер цветовете, ритъмът и красивите тела сякаш уцелиха някакво слабо място в сърцето му. Да можеш да се изгубиш за известно време, да не знаеш къде си или кой си, да се чувстваш свободен от костената клетка в големия затвор от скали, който обитаваш. Бе дочул, че според някой от бегачите в Маратона, именно те бяха силата, която движеше Луната в орбита около земята. Като въртележка в клетката на някой гризач, само че несравнимо по-огромна. Вярата сигурно бе много утешително нещо.

Когато влезе в апартамента си, кухненският робот му приготви мартини с дестилирания специално за него джин. Той го взе и отиде в стаята за музика. Сякаш още чуваше нотите, думите и звуците на дъха на певеца; паузите и хармониите, пленени между стените и пода. На Луната нямаше призраци, но ако имаше, щяха да бъдат именно такива: пленени думи, шепот, каменни спомени. Това бе единственият вид, в който Лукас бе готов да повярва.

Безпомощен да намери думи, с които да изрази мъката си, Лукас запрати чашата по стената. Звукът от строшено стъкло иззвънтя ясно в съвършената акустика на стаята.

Кодовете още бяха валидни. Асансьорът реагираше на командите му. В момента бе спрял в едно рядко употребявано лоби до главния вход към Боа Виста. Ботушите му оставяха стъпки в праха, който се бе трупал по пода в продължение на години. Струваше му се, че дочува стенанието на машините, които се пробуждаха за живот след толкова дълъг период на бездействие. Куполът беше матов — прашносиво полукълбо — но той знаеше, че се намира на повърхността. Спътникът му се свързваше със системите, които се задействаха една по една. Прокара пръсти по един от диваните от изкуствено отгледана кожа и остави дири по повърхността му; столовете също се включиха и се обърнаха към него. Усещаше нотката на човешко присъствие в миризмата на застоял прах, а също — лекото боцкане на електричество и слабия аромат на изгоряло от повърхностите, изложени на слънчевите лъчи.

Уегнър свали дрехите си — една по една, бавно и подчертано тържествено. После застана гол точно под върха на купола и зае пружинираща стойка — в готовност, като че ли се готвеше за бой. Тялото му изглеждаше ужасно — цялото в лилави петна, зарастващи рани и синини. Вълчата любов бе свирепа. Пое си дъх дълбоко и бавно.

— Изчисти стъклото.

Куполът стана прозрачен. Уегнър стоеше гол на повърхността на Морето на изобилието; прахът под краката му се простираше до мръсния реголит, целия нашарен със следи от стъпки и гуми, също толкова пресни, колкото и минути след като са били оставени. Скали, които са били там, отпреди да е дошъл жив човек. Далечният ръб на Месие А.

Но Уегнър бе дошъл заради друго. Той разпери ръце, погледна нагоре и видя пълната Земя, която го огряваше, надвиснала над него.

Откакто се помнеше имаше дарбата да усеща кога Земята е пълна. Спомняше си как на седем–, осем– и деветгодишна възраст се свиваше в леглото в спалнята си, заровена дълбоко навътре в тунелите на Боа Виста, и се взираше в тавана, без да може да заспи, защото отразената от Земята светлина сияеше в ума му. Когато бе на десет, единадесет и дванадесет, пълната Земя започна да го прави хиперактивен и нервен, а главата му се пълнеше с невероятни, ярки образи. Лекарите му предписаха лекарства за синдром на дефицит на вниманието. Мадриня Флавия бе изхвърлила таблетките направо в машината за рециклиране. „Детето е докоснато от Земята“, бе казала тя, „нищо повече. Никакви лекарства няма да угасят светлината, която го огрява от небето.“ Навърши тринадесет. Една нощ пълната Земя започна да го вика от леглото — мамеше го по коридорите на притихналото имение към асансьора, който водеше до купола на обсерваторията. Той влезе, затвори вратата и съблече дрехите си. Тази година, всичко у него се бе променило — тялото му бе станало по-високо, по-широко и някак по-плътно. Бе се превърнал в някой, когото сам не познаваше. Стоеше гол под земната светлина и усещаше как тя го притегля, разкъсва и разполовява на двама отделни души. Вдигна глава към небето и започна да вие. Вратата се отвори, Уегнър бе задействал около дузина охранителни системи, и Хейтор Перейра влезе в обсерваторията, където го завари как трепери и надава къси, задавени викове, гол и свит на кълбо на пода.

Хейтор не обели никому ни дума за това, което бе заварил под купола на обсерваторията.

Уегнър продължи да се наслаждава на светлината на синята планета. Тя сякаш стерилизираше раните му и облекчаваше болките му. Лекуваше го.

Разпокъсани, бели облаци се носеха бавно над Тихия океан. Синевата на Тихия океан винаги успяваше да разчувства Уегнър. Никога не бе виждал нещо по-синьо. А никога нямаше да може да ги види отблизо. Те бяха като далечно, непостижимо божество, пред което благоговееше. Вълците бяха като изгнаници, изхвърлени от рая.

Нощта вече започваше да се разпростира по хоризонта — тъмен хоризонт, който настъпваше от долния край на планетата. През идните дни, той щеше да я покрие цялата, а тъмната половина на Уегнър бавно щеше да вземе надмощие. Щеше да напусне това място, глутницата щеше да се разпръсне, и групата от „то“ щеше да се раздели отново на много „той“ или „тя“. Щеше да започне да се фокусира по-лесно, да анализира различни въпроси и да взима решения, както бе свикнала да прави тъмната му половина. Щеше да се върне при Аналийс, която щеше да види белезите по кожата му. Тя нямаше да зададе въпроса на глас, но той щеше да остане да витае между двамата завинаги.

Уегнър затвори очи и остави светлината на далечната Земя да гали тялото му.

Карлиньос преследваше нашествениците от тридесет и шест часа през Морето на кризите. Първото им нападение бе над Суифт — разрушиха три екстрактора и обездвижиха пет. Моделът на метателните им оръжия не можеше да се сгреши. Докато Карлиньос водеше екипа си от работници, качени на мотори, по следите от гуми, които оставяха зад себе си, те успяха да ударят и Клеомед Ф — на триста километра на север оттам. Една мобилна база за поддръжка и презареждане вече бе унищожена. Имаше и две жертви. Когато Карлиньос и ловците му — неговите касадорес, работници и мотористи — пристигнаха на мястото, завариха трактора и постройката обсипани с мънички дупчици — пет милиметра в диаметър. Явно бяха направени с метателно оръжие.

Нападения над две места, отдалечени на триста километра едно от друго, за по-малко от час. На Луната нямаше призраци, но около базите витаеха слухове, суеверия и чудовища. „Макензи умеят да се телепортират.“ „Макензи владеят тайни австралийски магии.“ „Имат си частен кораб за придвижване от едно до друго място на повърхността на планетата.“

— Не е частен кораб — каза Карлиньос, докато преглеждаше постъпилите от сателитите данни. — Транспортьорът на ВТО, „Сокол“.

Посоката на хаотичните следи по повърхността личеше ясно на снимките от сателитите. Карлиньос нае камерите на лунното въже за известно време и Сао Хорхе забеляза нещо ново в сенките на кратера Клеомед X на второто завъртане покрай Втори Камшичен. Когато увеличи образа, успя да различи формата на кораб за близки пътувания.

— От Макензи ги изпращат по въздух.

Яхнаха се на моторите и поеха нататък. Според прогнозата на Сао Хорхе, следващата им мишена най-вероятно щеше да бъде фронта на Екерт — група от шест екстрактора, които се придвижваха към югозападната граница на Морето на драконите. Касадорес дадоха газ на моторите с пълна скорост, докато не зърнаха на хоризонта светлините, с които бяха покрити подемните кранове на Корта Хелио. Карлиньос поведе екипа си така, че да влязат незабелязано в сенките на бавно напредващите екстрактори. Орбитиращото око на Сао Хорхе съобщи, че точно зад югоизточната линия на хоризонта е спрян кораб. Карлиньос се ухили под шлема си и освободи с щракване предпазителите на ножниците, които носеше на бедрата си.

Три планетохода. Осемнадесет нашественика.

— Изчакайте ги да слязат от планетоходите — заповяда. — Нене, нека твоите хора се погрижат за самите машини.

— Това би означавало да ги оставим да умрат на повърхността — обади се Гилмар, един от ветераните, които бяха участвали в строежа на първите релси по Дорса Маусън.

Да изоставиш някого на голата лунна повърхност беше най-голямото възможно нарушение на морала и порядките на планетата. Девата Луна бе враг на всички. Спаси сега, ако искаш да бъдеш спасен по-късно.

— Имат си кораб, нали?

Нашествениците скочиха от планетоходите. Готвеха се да нападнат.

— Спокойно — нареди Карлиньос и продължи да пълзи бавно напред, за да остава в сянката на екстрактор номер 3. — Спокойно.

Групичките нападатели започваха да се разпръсват. Изобилие от мишени, и то — на широко пространство.

— Сега!

Шестте мотоциклета превключиха на скорост и вдигнаха огромни облаци прах. Карлиньос заобиколи екскаватора и се спусна към най-близкия противник. Облечената в космокостюм фигура замръзна на място от ужас и изненада. Карлиньос извади ножа си.

— Гама хуч — произнесе Лусика Асамоа.

— Хууш — поправи я Рафа Корта. — „Гамахууш“. Думата е френска.

— Френска — повтори Лусика.

— Да, това е вид език — обясни ѝ той. — Гамахууш.

— Не съм сигурна, че схващам правилно. Но аз уча по-добре чрез практически упражнения. Хуч?

Тя се претърколи и възседна Рафа, прибра прасците си под рамената му, като пъшкаше от усилие, и стисна главата му между бедрата си.

— Хууш — повтори той, след което тя седна върху лицето му и заглуши гласа му.

Рафа винаги бе харесвал Тве. Мястото бе шумно и хаотично, а и интериорът му бе необичаен — объркана плетеница от тунели, които завършваха високо над различни земеделски градини или пък с ниски апартаменти, или с поляни, обрасли с овошки и храсти, огрени от лъчите, отразени от високите слънцеотражателни огледала. Из градините се носеше ромолене на вода, стените бяха влажни от кондензираните по тях капчици, а въздухът бе натежал от аромата на свежи и разлагащи се растения и от острата миризма на тор. Беше лесно да се изгубиш, а също така — и приятно. Когато отиде за пръв път в Тве, десетгодишният Рафа се изгуби — безвъзвратно и прекрасно. Един затвор го отведе далеч от тълпите високи възрастни, към места, в които имаше само зеленина и светлина. Охранителите на Корта и Асамоа се втурнаха през тунелите, като го викаха по име; ботовете се защураха по стените и през канавките, през които големите не можеха да се проврат, но които лесно можеха да се превърнат в скривалище за малко дете. Охранителните програми го откриха легнал по корем над едно от езерцата в градините, докато се опитваше да преброи тилапиите, които плуваха вътре. Никога преди не беше виждал истински животни. Едва години по-късно, той бе осъзнал, че посещението на семейството му е имало за цел да уреди евентуален брак между членове на двете фамилии — Адриана бе решила, че ще е добре да обедини Корта Хелио със Златното столче. За него, обаче, най-важната част от визитата си бяха останали рибите.

— Тук? — беше попитала Лусика, но започна да заключва вратата, още докато задаваше въпроса. След това бързо се измъкна от роклята си.

Мачът между „Жоао де Деус Мокос“ и „Жените на Черните звезди“ бе послужил като предлог за срещата им. Робсън бе възпитан като фен на отбора на Жоао де Деус още от най-ранна възраст. Бе ред и на Луна да се запали по играта. „А и мачът щеше да се състои в Тве“, бе им казал той. „Ще можем да видим тиа Лусика, Роб. Да, майка ти, анжиньо. Страхотно, нали?“ Лусика ги бе посрещнала на гарата. Луна хукна към нея по перона, а Робсън побърза да ѝ покаже един хубав фокус с карти. Рафа я вдигна в прегръдките си и я притисна към себе си така силно, че я накара да изстене и да се просълзи. По време на полувремето, докато бяха на стадион Арена в имението на АКА, децата отидоха с охранителите да си вземат сладки питки, а Рафа плъзна топлата си длан между бедрата на жена си и ѝ каза:

— Ще те чукам, докато не ти се прииска да умреш.

— Давай — бе му отговорила тя.

И така, Лусика бе възседнала лицето на Рафа, който се беше излегнал по гръб на мъха. Гамахууш. Той описа кръг с език около клитора ѝ, сякаш го приканваше да си поиграят с дълги, плавни ласки. Галеше го. Мъчеше го. Тя притисна вулвата си към лицето му и го накара да се закашля и разсмее. Целуваше я и я изследваше; първо проникваше в нея, после се отдръпваше — ту бавно, ту по-бързо. Лусика следваше ритъма му, почти сякаш танцуваше; понякога следваше неговия ритъм, а понякога потреперваше или се извиваше рязко от удоволствие. Продължиха с часове — или поне така изглеждаше. Лусика свърши четири пъти, а Рафа дори не настоя да му върне услугата с орална любов на свой ред. Този път бе решил да ѝ направи подарък.

— Това ми липсваше толкова много.

Лусика се претърколи на тревата и легна по гръб под сянката на дърветата. По листата се събираха едри капки кондензирана вода, увисваха за момент на ръба, лъскави като перли, а след това бавно падаха по голото ѝ тяло.

— Да не си се упражнявал? — попита тя, като улови няколко от капките в ръка и го замери шеговито.

Рафа се разсмя. Биваше го. Съпружеската вярност не бе вписана като условие в ника, но все пак имаше правила. Никога не говореха за любовниците си и пазеха най-хубавото от себе си един за друг. Чувстваше се изтощен след пиршеството, а челюстта го болеше. Освен това му се искаше да си измие зъбите, но това би изглеждало непростимо обидно. Имаше нужда от почивка между блюдата. Високо над тях блестяха огледалата, които продължаваха да следят хода на слънцето, и в момента хвърляха сянка върху него.

— Имаме един час, преди мадриня Елис да се върне с Луна и Робсън. А и дори тогава бих могла да я помоля да ги позанимава още час-два. Ако има защо. Нали така?

Рафа се обърна по гръб и примигна към блестящите огледала горе. Лусика се плъзна върху него.

— Да видим в какво друго си се упражнявал.

Карлиньос бе протегнал ножа право встрани от себе си. Саботьорът от Макензи вдигна ръце в знак, че се предава. Карлиньос знаеше как да се грижи за хладните си оръжия и този нож бе тъй остър и здрав, а неговите ръце — тъй яки и опитни, че бе успял да отреже изцяло дясната ръка на нашественика, точно под лакътя му. Нямаше да оцелее след такова нещо.

Карлиньос натисна газта с всичка сила и вдигна прах към следващата си мишена. Сао Хорхе прожектираше на хъда му данни относно всичките му жизнени показатели — кръвно налягане, дишане, адреналин, пулс, нервна система, острота на зрението, наличие на соли, захари и кислород в кръвта. Той обаче не се нуждаеше от тях. Беше във върхова форма.

Кавалерията му вече бе готова с първия етап от атаката си. Петима от нашествениците на Макензи бяха повалени, останалите — обърнати в бягство. Планетоходите се бяха засилили към тях, за да ги посрещнат и евакуират. Бяха ги разгромили. Карлиньос завъртя ръката, с която държеше ножа, във въздуха: „Заобиколете и ги нападнете пак.“

— Оставете ги на мира! — изкрещя Гилмар по общия канал. — Вече бягат.

Планетоходите спряха до саботьорите, които захвърлиха оборудването си, наскачаха в седалките и побързаха да закопчаят предпазните ремъци. Моторите щяха да ги настигнат съвсем лесно. Сао Хорхе показа на Карлиньос карта, на която се виждаше как иконата, обозначаваща кораба на Воронцови, пристига от досегашното си скривалище, за да помогне на хората на Макензи да избягат. Нека дойде. Битката с кораб определено щеше да си струва.

Два от планетоходите се отдалечиха, следвани от облаци прах. Един от нашествениците бе клекнал до третия планетоход и се целеше към моторите с едно дълго, метално устройство. Откатът го накара да отскочи назад. Частица от секундата по-късно, главата на Фабиола Мангабейра се взриви, а тялото ѝ падна от мотора, който продължи да препуска напред. Мъртвата жена се стовари на повърхността и се претърколи сред облак от прах, мигновено замръзнала кръв и парченца стъкло и кости. Името ѝ светна в бяло на хъда на Карлиньос.

— Имат снайпер, мамка им! — извика Гилмар.

Стрелецът се прицели в следващата си мишена и отскочи още веднъж заради отката. Карлиньос проследи чрез хъда траекторията на нагорещения до червено куршум, който пореше въздуха. Изстрелът уцели Тяго Ендрес в рамото — не беше чисто попадение и не го улучи в главата, но въпреки това бе смъртоносен. Космокостюмите можеха да лекуват рани, но не и толкова сериозни. Не и толкова бързо. Тяго се загърчи в конвулсии върху реголита, докато кръвта му пръскаше във вакуума наоколо и замръзваше на дебели, лъскави парчета лед. Още едно име светна в бяло.

Снайперът се насочи към Карлиньос. Той зави рязко на мотора, хвърли се настрани и се претърколи в праха. След това видя как Гилмар препуска с пълна скорост към стрелеца, и се забива право в него с мотора си. Стрелецът падна под гумите с размахани ръце и крака, а моторът подскочи рязко, но Гилмар успя да го удържи. Огромните, грапави гуми превърнаха космокостюма и кожата, плътта и костите под него в кървава каша. Снайперът се понесе надалеч във въздуха.

Карлиньос изтича до все още включения си на скорост мотор.

— След тях, бързо след тях!

Третият планетоход се покатери и отдалечи, като набираше скорост. Карлиньос застана сред полека слягащите се облаци прах с по един нож във всяка ръка и нададе рев с всички сили.

— Пусни ги, мамка му! — извика Гилмар.

Карлиньос се приближи към трупа на стрелеца. Плат, кости, черва. Разглежда го в продължение на няколко дълги мига, сякаш размишляваше над крехкостта на плътта и вътрешностите и пълното им, безвъзвратно разрушение. Луната превръщаше почти всяка рана във фатална. Предположи, че е жена — те обикновено стреляха по-точно. След това вдигна ботуша си, за да смачка шлема и да строши черепа в него. Гилмар го сграбчи за ръката и го дръпна от трупа. Карлиньос отскочи пъргаво, готов да го намушка с ножовете.

— Карло, Карло. Всичко свърши. Прибери ножовете.

Карлиньос не можеше да го познае. Кой беше това? Показателите му изглеждаха ужасно. Вътрешната страна на визьора му бе покрита с червени цифри. Какво се опитваше да му каже този човек? Нещо за ножовете.

— Добре съм — каза той.

Прахът вече се беше слегнал. Останалите от екипа го чакаха, застанали на известно разстояние встрани — донякъде от уважение, и донякъде — от страх. Един от тях бе докарал мотора му наблизо. Луната трепереше под краката им — иззад хоризонта изплува силуетът на кораб, а двигателите му проблясваха в тъмнината. Отстрани към корпуса му бяха прикрепени трите планетохода. Карлиньос размаха ядно ножовете си към него и изрева от яд и безпомощност към светлините, които продължаваха да се издигат към небето. След секунда вече ги нямаше.

— Добре съм.

Карлиньос прибра ножовете в калъфите им, един по един.

Карлиньос обикна ножовете от малък. Бодигардовете му обичаха да играят на една игра — разперваха пръстите на едната си ръка и започваха да забиват острието в масата около тях, колкото могат по-бързо. Осемгодишният Карлиньос моментално усети както сериозността на залога, така и удоволствието, което тя доставяше. Добре разбираше смисъла на риска, простотата и точността на движенията и привлекателността на ножовете, която се криеше в неусложнената им от излишни елементи простота.

Също като брат си и сестра си, Карлиньос Корта бе овладял бразилското джиу-джицу.

— Не се старае — докладва Хейтор Перейра на Адриана. — Само се шегува, преиграва и отказва да вземе боя насериозно.

Карлиньос не взимаше бойното изкуство насериозно, просто защото не можеше. Ръкопашният бой се водеше прекалено отблизо и в него нямаше никаква елегантност и достойнство. Освен това ненавиждаше желязната дисциплина и подчинение, които се изискваха от него във взаимоотношенията с майстора, който го обучаваше. Искаше да се бие бързо и опасно. Искаше изящество и бруталност — оръжие, което да бъде подходящо допълнение към тялото и характера му.

След като мадриня Флавия го завари да принтира бойни ками, Хейтор Перейра го изпрати в Школата на седемте звънеца на Мариано Габриел Демария, която се намираше в Кралицата на Юга. Учениците в това училище усвояваха всякакви тъмни умения и знания — кражба, убийство, отрови, мъчения; как да се промъкват незабелязано до жертвата, как да заблуждават околните с маниерите си; пътят на двата ножа. Карлиньос се вписа в бодигардовете и охранителите на свободна практика, сякаш бе роден да бъде там. Обучен бе в пътя на едната и двете ръце; как да се защитава, как да напада, как може да надхитри или ослепи противника си; как да го победи и убие. Порасна бърз, мускулест, гъвкав и елегантен като танцьор.

— „Корта“ на испански означава „режа“ — бе му казал Мариано Габриел Демария. — Време е да се опиташ да преминеш Изпитанието на звънците.

Сърцето на Школата на седемте звънеца представляваше лабиринт от стари тунели за обслужващи ботове, потънали в тъмнина. В тях бяха окачени седемте звънеца, които бяха дали името на учебното заведение на Мариано. Ако ученикът успееше да мине през лабиринта, без да вдигне шум с някой от звънците, се считаше, че е завършил обучението си успешно. Карлиньос успя да стигне само до третия звънец. Бесня от гняв в продължение на три дни след това, докато Мариано не отиде да поговори с него. Каза му:

— Ти никога няма да бъдеш велик. Ти си по-малкото братче. Никога няма да управляваш компанията или бюджета ѝ. Ти си изпълнен с гняв — непрекъснато напира да избликне от теб, като гной от мехур на кожата. Някои идиоти биха те посъветвали да използваш този гняв, но идиотите не оцеляват в Школата на седемте звънеца. Не си нито най-силният, нито най-умният от всички, но си онзи, който би убил за семейството си. Приеми го. Никой друг не би могъл да го направи.

Карлиньос се провали в Изпитанието на звънците още четири пъти. На петия път, успя да прекоси лабиринта, без да издаде звук. Мариано му подари комплект от два ръчно изработени ножа от лунна стомана — идеално балансирани, красиви и толкова остри, че можеха да разрежат на две някой сън.

На Карлиньос му отне пет години да проумее истината в думите на учителя му. Гневът никога не стихваше. Никога нямаше да може да се освободи от него. Независимо какво твърдяха някои терапевти. Трябваше да го приеме. Просто да го приеме.

Сега Карлиньос седеше във вече ремонтираната база и си играеше с ножовете си — въртеше ги в пръстите си, забиваше ги, подхвърляше ги и ги улавяше, докато съхранените от вакуума трупове продължаваха да лежат на повърхността отвън и да чакат Корпорацията за лунен напредък да ги прибере — въглерода и водата им бяха нейна собственост. И беше разгневен. Продължаваше да бъде толкова дълбоко разгневен.

Сестрите бяха разочаровали Лукас Корта. Токиньо го беше завел в индустриалната зона на Източна 83-та улица в квадрант Армстронг, където се намираше Хадли. Стъкло, синтеровани повърхности, високи огледала, стандартни помещения, неусложнено, високофункционално оборудване, мебели, принтирани по стандартен модел, обикновено ИИ, което го посрещна на рецепцията. Въздухът ухаеше на кипарис и грейпфрут. Помещението спокойно би могло да представлява евтин салон за красота или пък инженерна фирма на свободна практика. Хадли бе евтино място — затънтено, но подходящо за фирми с нисък бюджет. Но Токиньо твърдеше със сигурност, че това беше главният щаб на Сестрите на Господарите на Настоящето; техният дом.

В момента Сестрите го караха да чака.

— Името ми е Мае-де-Санто Одунладе Абоседе Адекола.

Жената, която му се представи, бе ниска и пълна. Йоруба. Бе облечена в чисто бялата униформа на Сестринството, а на шията ѝ бяха окачени десетки мънистени огърлици и сребърни амулети. Пръстите ѝ бяха отрупани с пръстени. Протегна едната си ръка към Лукас, но той не я целуна.

— Сестрите Мария Падиля и Мария Наваля.

Жените от двете страни на Мае-де-Санто направиха реверанс. Бяха по-млади и по-високи от преподобната майка. Едната беше бразилка, другата — от Западна Африка. На главите си бяха вързали червени кърпи. „Фильос-де-Санто и Помба Гира“, спомни си Лукас на какво го беше учила мадриня Амалия.

— Ние сме общество, в което не се ползват спътници — каза сестра Мария Наваля.

— Разбира се — съгласи се Лукас и изключи Токиньо.

— За нас е чест, сеньор Корта — каза Майка Одунладе. — Майка ви е близка поддръжничка на нашата кауза. Предполагам, че това е причината за посещението ви.

— Колко директно — отбеляза Лукас.

— Стеснителността е за децата на Авраам. Намирам коравосърдечното ви отношение към сестра Флавия за осъдително. Да оставите горката жена без дъх, едва жива…

— Този въпрос вече не зависи от мен.

— Това ми е известно. Моля, заповядайте.

Сестрите Мария Падиля и Мария Наваля поканиха Лукас в една от съседните стаи. Дивани и други евтино принтирани мебели; белият интериор сякаш сияеше меко. Лукас и тъмносивият му костюм се открояваха ярко. Той не се съмняваше, че далеч зад тези безлични стени има светилище, което нито един от неверниците — и много малко от вярващите — някога щяха да видят.

Поставиха пред него метална чашка с билкова отвара.

— Мате?

Лукас подуши съдържанието на чашата и я остави встрани. Майка Одунладе отпи елегантно от своята с една сребърна сламка.

— Стимулираща напитка, а и подобрява паметта — отговори тя. — Произвеждаме и изнасяме психотропни билкови чайове и мате на Земята под формата на файлове за принтер. От вещества с леко еуфорично влияние до халюциногени, които карат аяуаска да прилича на лимонада. Започват да се разпространяват пиратски от мига, в който се появят в мрежата, разбира се, но намираме, че е наш дълг да осигуряваме на света нови религиозни изживявания.

— Майка ми е дарила осемнадесет милиона минибита на организацията ви за последните пет години — каза Лукас.

— За което сме ѝ много благодарни, сеньор Корта. Религиозните ордени се изправят пред невиждани досега възможности и препятствия, когато се устройват на Луната. Вярата трябва да диша. Спонсорите ни включват Я Деде Асамоа, Орела на Луната и — от жителите на Земята — Съюзът на растенията, Лагоската петдесетническа църква на Ифа и Фондацията на Дългото Настояще.

— Зная.

— Тя твърди, че вие също се отнасяте с уважение към религиозните канони.

— Няма нужда от плоски ласкателства.

Двете сестри, които придружаваха Одунладе, се отдръпнаха назад с възмущение.

— Простете, сеньор Корта.

— Има ли някакъв смисъл да ви моля да продължим този разговор насаме?

— Няма, сеньор.

— Но аз наистина се отнасям с уважение. Аз съм синът, който уважава майка си прекалено много, за да ѝ позволи да прахосва парите си по мошеници и шарлатани.

— Тези пари са нейни…

— С какво се занимавате, майко Ондуладе.

— Сестринството на Господарите на Настоящето е синкретичен, лунарианско-афробразилски религиозен орден, отдаден на почитание пред оришите, помощ за бедните, практикуване на духовна дисциплина и развитие на целебната медицина. Също така се занимаваме с генеалогични проучвания и социални експерименти. Майка ви проявява интерес към последното.

— Разкажете ми.

— Сестринството провежда експеримент с цел да създаде обществена структура, която може да просъществува в продължение на десет хиляди години — чрез генеалогични проучвания, социално инженерство и влияние върху оформянето на родословните дървета на лунарианците. Когато европейците погледнат към Луната, виждат човек; ацтеките и китайците — заек. Вие виждате бизнес и печалби. Ние пък виждаме тепърва формиращо се общество. Луната представлява една съвършена лаборатория за социални експерименти: малка, ограничена в пространството и изолирана от чужди влияния. За нас това е идеалната възможност да експериментираме с различни видове общности.

— Десет хиляди години?

— Според прогнозите ни, толкова време ще бъде необходимо за човечеството, за да може да преодолее границите на тази слънчева система и да се превърне в истински междугалактически вид.

— Дългосрочен проект.

— Религиите се интересуват от вечността. Работим съвместно с други групи — някои имат религиозен характер, други — философски или политически, но всички споделяме една цел: човешко общество, което е достатъчно силно и гъвкаво, за да ни заведе в галактики с нови звезди. В момента следим за протичането на пет сериозни социални експеримента.

— Пет.

— Точно така, сеньор Корта.

— Не говорете за семейството ми, като че ли са вашите опитни мишки.

— С цялото ми уважение, сеньор Корта, вие сте именно…

— Майка ми никога не би причинила това на собствените си деца — започна Лукас, но Одунладе го прекъсна на свой ред:

— Майка ви е един от най-важните участници в експеримента.

— Не сме експеримент.

— Всички ние сме експеримент, Лукас. Всеки човек. Майка ти е не просто велик инженер и предприемач, а и жена със забележителен нюх за общественото развитие. Видя какви щети причинява държавната система, жаждата за власт и територии и разединението на националностите на Земята. В Луната пък видя шанс да опита нещо ново. Хората никога не са обитавали по-опасна или по-трудна за живот среда от тази. И все пак — ето ни още тук, с градове и селища, чието общо население наброява милион и половина души. Оцеляваме и процъфтяваме. Именно ограниченията на средата, в която живеем, ни принудиха да се променим и адаптираме. Земляните са разглезени. Но хората, които ще обитават другите галактики, ще приличат на нас. Вие сте експеримент, родът Асамоа е експеримент, родът Сун е експеримент, родът Макензи е експеримент. Родът Воронцов пък е още по-краен експеримент: какво би се случило с човешките тела и общества, ако прекарат десетилетия в условия на нулева гравитация? Вие също експериментирате — опитвате нови и нови методи да се състезавате помежду си и да надделявате. Предполагам, че би могло да се нарече „дарвинизъм“.

Лукас стисна зъби пред дръзките думи на събеседничката си. Той беше манипулатор, а не манипулиран. Но не можеше да отрече, че Петте Дракона бяха изнамерили много различни начини да оцеляват и да процъфтяват на Луната. Колегите му от семейство Воронцов така и не бяха потвърдили или отрекли легендата, според която Валери Михайлович Воронцов, старият ракетен пилот от Байконур, е прекарал десетилетия в условия на свободно падане на орбиталния си кораб „Свети Петър и Павел“, и се е превърнал в нещо странно и не съвсем човешко.

— Каква е причината за честите посещения на една от сестрите ви при майка ми?

— Майка ви сама помоли за това.

— Защо?

— Шпионирате брат си, но майка си — не, така ли?

— Уважавам майка си.

Сестрите се спогледаха.

— Майка ви се изповядва — каза майка Ондуладе.

— Не разбирам.

— Тя знае, че скоро ще умре.

Таксито затвори вратите си след Ариел. Тя вдигна ръка и те се открехнаха леко, колкото да се чуе гласът ѝ.

— Моля?

— За малко да ми откъсне пръста!

Вратата се бе затръшнала бързо и силно точно под носа на Марина.

— Ще те компенсираме. Скъпа, вече сме говорили за това. Не можеш да дойдеш с мен.

— Трябва да дойда с теб — каза Марина.

Тази сутрин, принтерът ѝ беше изплюл един мъжки костюм като за фламенко. Панталонът ѝ допадаше доста, въпреки че не можеше да спре да дърпа сакото надолу в опити да прикрие задника и бедрата си. Колкото до обувките — вече бе свикнала да ги препрограмира. Не глупавите, дълги токчета — те не си заслужаваха труда, а истинските обувки. Добавяше по ред код тук или там, за да ги направи по-удобни и да прилегнат по-добре на извивките на ходилото ѝ; после слагаше грайфери на подметките, и ги правеше по-стабилни. Мода за телохранители.

— Заповядвам ти.

— Не приемам заповеди от теб, а от майка ти.

— Иди да говориш с нея тогава — каза Ариел и затвори вратата на мотрисата.

Преди още да измине една пресечка, Хети вече бе спряла мотриса за Марина, която се качи и последва повереницата си.

Ариел бе застанала пред таксито на Марина и я чакаше да слезе. От време на време дръпваше от електронната си цигара с театрално нетърпение. Бяха спрели пред една стара постройка в Орион, Западна 65-та улица — удобно близка от центъра, но похабена и незабележима. „Нарочно са я избрали такава“, помисли си Марина.

— Обществото на лунарианците — осведоми я Хети.

— В този клуб не се допускат външни лица.

— Охранители, обаче, сигурно се допускат.

— Не и в този клуб.

— Няма да те оставя.

Ариел се обърна към нея, освирепяла, и изсъска:

— Ще вземеш ли поне веднъж да направиш, каквото ти казвам? Поне веднъж?

Марина потисна усмивката си на задоволство. Пряко попадение.

— Добре, добре. Но има още нещо.

— Какво пък сега? — озъби ѝ се Ариел.

— Имаш бримка на левия чорап.

За секунда, Ариел придоби такова изражение, сякаш щеше да се взриви на място. Очите ѝ се разшириха, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. След това избухна в безпомощен смях.

— Би ли изтичала до обществения принтер за нов чифт, моля те? — заповяда ѝ. — Бейжафлор вече ти изпрати файла.

— Но какво им е…

Марина се спря. Нямаше смисъл. Хети я заведе до най-близкия принтер, който се намираше на долния етаж. Ариел огледа внимателно новия чифт чорапи, след което свали стария и се преобу.

— Не би ли било по-добре да идеш на някое по-закътано място? — попита я Марина. Не се боеше да изказва мнения, на които никой служител нямаше право.

— Ама че си землянка, за Бога.

Ариел оправи роклята си с разфокусирания поглед на човек, чийто спътник му проектира пряк запис от обществените камери, за да се огледа.

— Ще се върна след час.

Видия Рао чакаше Ариел в лобито. Тя огледа главния щаб на Обществото на лунарианците с неодобрение. Имаше килим. Тя ненавиждаше килимите. Този беше болнавозелен, изпъстрен с петна и разплетени нишки. Ни най-малко поддържан. Такива бяха и кърпените дивани от изкуствено отгледана кожа — принтирани по толкова стар модел, че отдавна бяха спрели да бъдат „ретро шик“ и вече представляваха грохнали от старост боклуци. Слабо осветление. Атмосферата беше някак колежанска, общежитна — като старо помещение за колоквиум от някоя забутана специалност. Въздухът ѝ напомняше на джин: затворен на едно и също място с години.

— Заповядайте — посочи ѝ Видия Рао няколко дивана, разположени около една ниска маса. — Нещо за пиене.

— Блъди Мери — поръча Ариел и опъна електронната си цигара. Един бот ѝ донесе питието, а на банкера — вода. — Чакаме ли още някого?

— Боя се, че днес ще бъда само аз — каза Видия.

То опря длани на коленете си — изправена, енергична поза. Ариел отпи от коктейла си.

— Успяхте в начинанието си, доколкото разбрах — вдигна чашата си Видия.

Ариел прие тоста и отпи отново.

— Какво постижение. Как е майка ви?

— Точно сега е трудно да се каже. Направи някои промени в структурата на фирмата ни.

— Зная.

— Тримата Августейши ви го предсказаха, така ли?

— Просто обичам да следя светските и новинарските канали.

— Защо ме повикахте, Рао?

— Спомняте ли си последната ни среща, когато ви казах, че искам да ви купя?

— Каква цена предлагате?

— Обществото на лунарианците списва вестник — редовно издание, в което публикуваме трудове относно различни случаи, свързани с лунната независимост от икономическа, политическа, социална, културологична и екологична гледна точка. Охотно приемаме капитал от спонсорите.

— Какво точно ми предлагате?

— Да участвате в един политически научен труд, който ще напишем аз, Мая Ийп, Роберто Гутиерес и Юри Антоненко. В него предлагаме три алтернативни обществени структури, които биха спомогнали за разпускането на КЛН и установяването на лунно правителство. Алтернативите ни варират от чиста демократична система до микрокапиталистичен анархизъм.

Ариел допи Блъди Мерито. Най-хубавата закуска на света.

— Мисля, че когато говорихме за последно, ви споменах, че съм от семейство Корта, и като такава не се интересувам от демокрация.

— Да, именно така казахте. Но тук става въпрос само за един научен труд. Не искаме от вас да подпишете декларация за независимост с кръвта си.

— Е, стига да не се налага да чета разни неща — каза Ариел и подаде празната си чаша на обслужващия бот.

— Трамваят на Лукас пристигна — обяви Йеманджа.

— Оставете ме сама — обърна се Адриана към Хейтор Перейра и Хелен де Брага.

Хелен докосна с пръсти дланта ѝ, докато минаваше покрай нея.

— Всичко е наред — успокои я Адриана.

За разлика от Рафа, Лукас не би изпаднал в гневен изблик. Нямаше да има крясъци, буйствания или цупене. Но щеше да бъде бесен. Адриана го чакаше в павилиона на Девата на Роча, разположен под каменното лице на Оксум.

Две целувки. Старателен, както винаги.

— Защо не можа да ми се довериш?

И директен, разбира се. Открито я обвиняваше в лична измяна. Силна карта. Да излъжеш собствения си, верен син.

— Бих била длъжна да кажа и на останалите. Нямаше да мога да го скрия от Рафа.

— Винаги съм бил дискретен.

— Така е, Лукас. Никой не е по-дискретен или достоен за доверие от теб.

— И никой не е направил повече за компанията.

Адриана знаеше, че той разполага със силни карти, но все пак бе изиграл Валето на вината прекалено рано.

— Кога щеше да ни кажеш? На някое друго празненство по случай празник на семейството? На рождения ден на Луна?

— Достатъчно, Лукас.

— Кога, мамо?

— Стига, Лукас. Не мога да понеса такова нещо от теб.

Лукас преглътна гнева си и наведе глава.

— Колко още ти остава?

— Няколко седмици.

— Няколко седмици!

— Исках да ти кажа…

— Тъкмо колкото да се сбогуваме. Благодаря. Какво мислеше, че ще направим, когато разберем?

— Това би променило всичко. Виждам как ме гледаш в момента, а ти знаеш от едва… колко? Пет часа? Вече не съм ти майка. Не съм Адриана Корта. Превърнала съм се в ходещ труп.

Още по-лошо от погледа, с който Лукас издаваше тези мисли, бе изражението му сега — на съжаление. Адриана не търпеше съжалението — сълзливите, захаросани успокоения, които предизвикваше, търпеливата усмивка, която прикриваше дълбокото отвращение в него. „Няма да ти позволя да ме съжаляваш.“ Смъртта ѝ беше само нейна работа. Приближаването ѝ нито я потискаше, нито я натъжаваше. Децата ѝ щяха да ѝ я отнемат, да ѝ дадат нова форма и значение и да вземат контрола на положението в свои ръце, докато тя не се превърнеше в незначителна подробност — старицата, която бавно вехнеше, сгърбена в креслото си.

— Не съм казвал нищо на останалите.

— Благодаря ти.

— А самият аз го разбрах от Сестрите на Господарите на Настоящето.

— Неблагоразумно от тяхна страна. Така рискуват спонсорството ми.

След като Лукас се качи във влака на Централната гара в Хадли, Мае Одунладе се бе свързала с Адриана. Лукас вече знаеше каква е причината за посещенията на Ирма Лоа. Беше ги принудил да му я разкрият, след като бе заплашил Сестрите, че ще прекрати финансовата помощ, която им оказваше семейството, след смъртта на майка си. Адриана му беше бясна за това. Отново се беше проявил като манипулатор, скрит под маската на безукорната любезност. Имаше право да му е ядосана — независимо от това какво е направила тя самата.

— Не биваше да си играеш на династия със семейството ни.

— Лукас, винаги опира до династиите. Абсолютно винаги. Просто исках най-доброто за всички вас. За семейството.

Лукас бе готов да се съгласи с това. Самият той винаги бе искал същото. Сега беше моментът да изиграе картата си. Адриана го бе принудила да го направи.

— В името на най-доброто за семейството ли направи Ариел наследник на Корта Хелио?

— Да.

— Не Рафа, не…

— Теб?

— Рафа би погубил компанията. Знаеш това. Ариел си има собствен живот и кариера. Мислиш ли, че ще иска да бъде хведжанг на Корта Хелио?

— Може би не, но така реших. След като почина, Ариел ще стане главен директор на компанията. Не хведжанг. Въведох нова титла с точно определени длъжности, специално за нея. Ти и Рафа ще запазите позициите и отговорностите си. Тримата ще работите заедно.

— Сестринството ли ти подшушна тази идея?

— Тези приказки са под достойнството ти, Лукас.

— Ами ние?

— Кои „вие“? Ти и Рафа ли?

— Ние. Ти и аз, мамо.

— Лукас, Лукас… Точно затова исках цялата тази работа да почака, докато умра.

— Мисля, че заслужавам обяснение.

— На Луната сме. Няма никакво значение кой какво заслужава. Ариел ще бъде чоего на Корта Хелио.

— Както вече споменах, не съм съобщавал новината на никого. Досега.

Адриана знаеше, че ще се стигне до това, но манипулативната, подла заплаха все пак накара сърцето ѝ да замре.

— Именно заради такива неща гледах да те държа колкото мога по-далеч от трона на династията, Лукас.

Нанесла му бе най-силната, окончателна обида. Раната, която никога нямаше да зарасне. Ъгълчетата на устните на Лукас потрепнаха.

— Ще оспоря решението ти.

— Аз не съм ти враг, Лукас.

— Ако действаш в ущърб на Корта Хелио, значи си. Дори ти, мамо. Нарани ме. Не мисля, че някой би могъл да ме нарани по-дълбоко от това. Няма да мога да ти го простя.

Той се изправи, стисна пръсти и се поклони пред майка си. Нямаше целувки на раздяла. Във въздуха се мержелееше дъга — слънчевите лъчи на Боа Виста огряваха струите на водопада.

— Лукас.

Той вече се отдалечаваше към гарата.

— Лукас!

— Може ли да вляза?

— Недей, Лукас, моля те. Няма да можеш да ме разубедиш.

— Не искам да те разубеждавам.

Бе застанал пред камерата на вратата на Хорхе. Чувстваше се така, сякаш всяка кост в тялото му се е превърнала в лунен прах и се крепи на крака само със силата на волята си.

— Влез. Хайде, влез.

Когато пристъпи през прага, Лукас не обели и дума за съкрушителната случка, но Хорхе го притегли към себе си, прегърна го и го целуна. После го задържа в прегръдките си. Двамата останаха притиснати един към друг дълго време в тясната, миризлива стаичка, а после — на малкото легло.

След това Лукас облегна глава на корема на Хорхе, който беше в много добра форма като за музикант — стегнат и гъвкав.

Апартаментът бе разположен в едно от високите нива на квадрант Санта Барбра и тънеше в мизерия — стаите бяха малки и претъпкани, а въздухът — застоял и неприятен, сякаш бе захабен от прекалено многото дробове, през които беше минал. Леглото, макар и тясно, заемаше почти цялата спалня. Китарата висеше на стената и сякаш ги наблюдаваше мълчаливо — като икона или може би друг любовник. Събуждаше у Лукас неприятно чувство — дупката ѝ приличаше на окото на някой циклоп или пък уста, разтегната в ужасѐн писък.

— Майка ти жива ли е още?

— Не, почина при земетресението в Аристарх.

Лукас усещаше дъха, ударите на сърцето и плавния ритъм на речта на Хорхе.

— Работеше за вас. Беше селеноложка. Лунни камъни и прах.

На луната често имаше леки земетресения — послетрусове след сблъсъци, разширяване заради температурните промени в нагрятата от слънцето кора: трусове, които сякаш напомняха на хората, които лазеха по и под кожата на Луната, че тя не е просто някакъв мъртъв каменен череп, който се носи в космоса. Караха постройките да треперят и вдигаха праха по повърхността. Веднъж на всеки няколко лунни месеца имаше и по-сериозни земетресения — сеизмични трусове с дълбочина от по двадесет или дори тридесет километра, които прекъсваха дейността на хората в подземните градове, напукваха стените и капаците на контейнерите газ, късаха електрическите жици и железопътните релси. Едно от тях бе срутило базата за проучвания и ремонти в Аристарх, която бе погребала под себе си двеста души. Самата постройка беше евтина и набързо построена. Някои от случаите все още се разглеждаха в Съда на Клавиус, който определяше съответните обезщетения за трудови злополуки.

Лукас обърна глава, за да погледне Хорхе в очите.

— Съжалявам.

— Имаш късмет — отговори музикантът. — Имаш късмет, че твоята е още тук.

— Зная. И ще се грижа за нея, ще я защитавам и ще остана да ѝ държа ръката до сетния ѝ дъх.

— Обичаш ли я?

Лукас се изправи и седна на леглото. В очите му проблесна гняв и Хорхе усети, че го дострашава за момент.

— Винаги съм я обичал.

— Не биваше да питам.

— Напротив. Никой не ме беше питал досега. Всяка седмица отивам да се видя с нея и никой досега не се е сещал да ме попита дали го правя, защото се чувствам длъжен, или защото я обичам. Рафа е любвеобилен. Но Лукас? Той е студен. Хитър. Лукасиньо, синът ми, е по-важен от целия свят за мен. Същинско съкровище. Чудо. Но никога не бих могъл да му го кажа. Думите се оплитат. Всичко се обърква. Толкова е трудно. Как им е толкова лесно на разните Рафовци по света?

Лукас приседна на ръба на леглото. Стаята бе толкова тясна, че голите му крака стигаха до хола.

— Поне ми позволи да ти наема приличен апартамент в Кралицата.

— Добре.

— Прекалено бързо се съгласи.

— Аз съм музикант. Музикантите никога не отказват безплатен подслон.

— Бих искал да дойда да те послушам. Някой ден.

— Някой ден. Но още не. Ако нямаш нищо против.

— Съгласен съм.

Хорхе придърпа Лукас до себе си и той се притисна към него — коремът му се опираше в гърба му, а задникът — в топките. За момент се почувства чист и невинен, свободен от минало и бъдеще, от историята си и отговорностите си.

— Изпей ми нещо — прошепна. — „Aquas de Marco“.

Майстор-готвачът Марин Олмстед беше болен. Майстор-готвачът Марин Олмстед не беше болен. Готварската професия бе най-нездравословната от всички. Работното им време бе хаотично и прекалено дълго, а работните места — претъпкани и неприятни, а въздухът им бе наситен с пара и дим. Подлагаха телата си на непрекъснато изтезание. Но никога не прекарваха ден далеч от кухнята. Майсторите нямаха право да се разболяват. Когато Марин помоли Ариел да го замести в оповестяването на решенията на Павилиона на Белия заек пред Ейри на Орела на Луната, понеже се е разболял, тя моментално усети опашатата лъжа. Джонатон Кайод искаше да говори с нея.

Охранителните мерки бяха дискретни, но започнаха още в мига, в който Бейжафлор ѝ повика такси за Ейри. Заедно с Марина бяха подложени на щателна проверка и минаха през скенер, още преди таксито да се скачи с асансьора за коли и да започне да се катери по югоизточната стена на центъра на Антарес. Една елегантна икономка, облечена в костюм с болеро и шапка, учтиво покани Ариел да я последва и я поведе през терасираните градини.

Орелът на Луната тъкмо пиеше чай в Оранжевия павилион. Ейри, жилището му, представляваше група беседки, построени така, че да гледат към красивите гледки наоколо — градини, разположени на етажи и решени в различни цветове. Оранжевият павилион бе обграден от декоративни цитрусови дървета — портокали, кумкуати и бергамот, смалени от учените в отдела по генетика на АКА. Гледката беше зашеметяваща — Ейри се намираше по средата на високата централна ротонда, около която бяха събрани жилищата на квадрант Антарес. Бе достатъчно високо, за да има панорама и достатъчно ниско, за да бъде част от аристократичните райони. Ариел затаи дъх от възхищение. Чувстваше се, все едно е стъпила на ръба на вечността. Квадрант Антарес беше с осем часа по-назад от квадрант Водолей, затова тъкмо се зазоряваше. Петте проспекта бяха огрени от ко̀си лъчи златиста светлина, а в сумрака проблясваха лампи, далечни като съзвездия. Тази гледка принадлежеше само и единствено на Орела.

— Адвокат Корта.

Джонатон Кайод откъсна един бергамот и заби нокти в тъмнозелената му кора. Ароматният сок на плода пръсна във въздуха и го изпълни с ухание.

— Помириши.

Ариел се наведе към плода.

— Не мога да го опиша.

— Точно така. Невъзможно е, нали? Усещанията и емоциите не могат да бъдат обяснени сами по себе си — можем само да ги сравняваме с други усещания и емоции.

Той хвърли плода настрани. Ариел не успя да види къде е паднал. Може и да беше отвъд ръба.

— Ако обичаш.

Орелът посочи към един малък павилион с куполовиден покрив, разположен на самия ръб на централната ротонда и широк само колкото да събере една масичка и две пейки. Ариел оправи воланите на полата си. Днес бе облякла една рокля на Диор с широка пола, въздушна и пристегната в талията. Меката ѝ женственост бе умишлено избрана с цел да заблуждава. Икономката донесе ментов чай за Орела и сухо мартини за гостенката му. Тук може и да не беше още пладне, но времето във всеки квадрант беше различно, нали така? Ариел разпъна електронната си цигара с щракване.

— Имаш ли нещо против?

— Чувствай се като у дома си.

Небето вече започваше да се пълни с превозни средства: лифтове прекосяваха каньона, по високите пътеки между нивата преминаваха колела и скутери. Едва-едва можеха да се различат фигурите най-горе, в бедняшките квартали, които бягаха по въжените мостове. През златистия въздух се стрелкаха дронове и летци.

— Приеми искрените ми извинения, задето не можах да присъствам на рождения ден на майка ви. Светът ще усети остро липсата ѝ като председател на Корта Хелио.

— Майка ми винаги е държала околния свят на разстояние, така че се съмнявам, че клюкарските и новинарските мрежи ще изпаднат в особено дълбок траур.

— За разлика от теб — отговори Джонатон.

Ариел сякаш за пръв път забеляза колко е огромен — тежък и мускулест като всеки, роден на Земята. Масивната му фигура леко я притесняваше.

— И така — ще ми кажеш ли какво искаш? — попита Ариел. — Наистина.

Усмивката на Джонатон бе самото обаяние. Той остави чашата си на масата и плесна с ръце от удоволствие.

— Колко си директна! Искам сватба.

— Слушам те.

— Между родовете Корта и Макензи.

— Анулирах ника между Хонг Лам Хънг Макензи и Робсън Корта, като обвиних майка му в неглижиране на сексуалните му права, а Луна е едва на пет години.

— Имам предвид Лукасиньо и Дени Макензи.

— Още едно от малките сирачета на Брайс.

— Да.

— Искаш ли да ви кажа какъв ще бъде отговорът на Лукас?

— Лукас ще се съгласи, след като му обясниш, че ако откаже, ще накарам КЛН да отмени лиценза за територията на Морето на драконите заради несъответствия в изпълнението на процедурите.

— Джобовете на Корта Хелио са дълбоки.

— Но не са бездънни. Колко богати ще бъдете, ако наложим временно ембарго на износа ви на хелий-3, докато не приключим разследването?

— За колко време ще успееш да се задържиш на поста си, след като светлините на земята угаснат?

Джонатон Кайод се наведе напред и хвана ръцете на Ариел в своите. Кожата му беше мека и много топла.

— Няма нужда да се стига до това, Ариел. Нека Лукасиньо се ожени за Дени Макензи. Дори ще можеш да изготвиш ника. И ще постигнем мир между Корта и Макензи. Брак между династии. Искам мир, Ариел. Искам спокойствие на Луната. Знам какво направихте вие и семейство Макензи на Морето на драконите. Не желая корпоративна война на тази планета. Иска се просто едно обединение между семействата. Двама красиви принца. Дори ще им осигуря апартамент тук, в Ротондата на Антарес, така че нито един от родовете да не може да предяви претенции върху тях.

— Двама красиви заложника.

— Ариел, не говориш искрено. Колко ника си изготвила досега.

Ариел смукна дълбоко от цигарата си. Мартинито ѝ си стоеше недокоснато на ниската масичка.

— Заплаши ли и Макензи с подобни последствия, ако не се съгласят?

Утрото вече бе настъпило. Започваше поредният прекрасен ден в квадрант Антарес.

— Понякога забравям колко малко опит има семейството ти с истинската политика.

Ариел бавно издиша струйка син дим, който се завихри над ръба на главозамайващата бездна, пълна с балкони, платформи, первази и стълбове. На дъното ѝ се намираше площад Хан Инг.

— Майната ти, Джонатон.

— Искам да предадеш съобщението ми на майка ти.

— Не съм ѝ посредник.

— Така ли? Мислех, че си най-довереният ѝ шпионин.

— Ако мога да помогна на семейството си, ще го направя.

— Разбира се. Постъпи етично. Но аз знам, че информацията за Морето на драконите не е стигнала до семейството ти от Павилиона на Белия заек.

Ариел отпи хладнокръвно от мартинито си. Надяваше се да помогне на сърцето ѝ да започне да бие отново. Той знаеше. Да си признае ли? Да отрече ли? Ръката ѝ, облечена в официална ръкавица, остави мартинито обратно на масата, без да трепне.

— Срещу Обществото на лунарианците не се води война. Опазили ни боговете от такава. Многото закони водят до липса на справедливост. Тук дори няма конфликт на интересите.

— Но идеята е в конфликт с моите интереси. Интересите на КЛН. Вие не сте граждани, а клиенти. Никога не го забравяйте. Много е интересен онзи трактат, под който си се подписала. Наистина много интересен. Но и без значение. Политическа теория? Жителите на Луната са прагматици. Ще го прочетат само малкото обичайни приказливци, които имат интерес към такива неща. Но ако започнеш да пишеш за нещата, които наистина имат значение — като Четирите Насъщни, например… Е, това би могло да причини социално напрежение, или дори — паника. КЛН не може да остави такива действия без последствие. Ти се стремиш към съдийски пост. Не го отричай, Ариел. Амбициите ти са достойни за възхищение, но не забравяй, че назначенията в Съда на Клавиус зависят от КЛН.

— Джонатон, пак повтарям…

— О, по дяволите. Хайде. Говори с майка си. Убеди брат си. Покани ме на сватбата. И нека е пищна. Обичам хубавите сватби.

Икономката се появи отново. Аудиенцията бе приключила. Джонатон Кайод откъсна втори бергамот от дървото и го протегна към Ариел тъй внимателно, сякаш ѝ подаваше бебе или живо сърце.

— Вземи. Ако го сложиш в средата на апартамента ти, уханието му ще изпълни всяка стая.

Събитието май беше по случай приема на Моди или пък ежегодната сбирка на колоквиума от седемдесет и девета година, но беше десетото за последните пет дни, часът беше един и половина и Марина копнееше за дома си и леглото си толкова много, че ѝ идеше да се разплаче. Седеше на бара, облечена в роклята си на Жак Фат, отпиваше чай от чашата си и следеше с поглед Ариел, която минаваше от група на група и от разговор на разговор. Едни и същи лица, едни и същи теми. Баналността бе убийствена. Марина предполагаше, че и това е умение. Не беше важно какво се говори, а кой го казва и на кого. Официалните ѝ червени обувки на тънък ток бяха толкова тесни, че не можеше да помръдне пръст и на милиметър. Събу ги и почувства толкова огромно и моментално облекчение, че бе почти болезнено. Краката ѝ бяха подути и измъчени, а мускулите ѝ се отпускаха за пръв път от часове; едва се сдържа да не изохка. След това нахлузи меките, ниски пантофки, като потрепваше от болка от време на време.

Ариел продължаваше да обикаля антуража си.

След като обу прекрасните, меки обувки, Марина вдигна поглед и веднага видя ножа. Или по-скоро — неминуемата поява на ножа; движението на ръката, отмятането на сакото встрани и блясъка на метал сред антуража. Нож. Изваден.

Замахване.

Но тя още имаше мускулите на новополунчена. Когато се хвърли напред от стола си, прелетя през една четвърт от помещението с един-единствен скок. Блъсна нападателя, който тъкмо се бе засилил да забие ножа в сърцето на Ариел, и отклони удара. Острието прониза няколкото пласта дантела и коприна на Живанши и достигна до гърба на Ариел. Кръв. На Луната, кръвта бликаше бавно и нависоко. Ариел падна на земята. Нападателят се окопити и се обърна за втори удар. Явно бе лунарианец по рождение — висок, лек и бърз. По-бърз от Марина. Премести ножа в ръката си. Оръжията на Марина бяха скрити прекалено надълбоко в глупавия ѝ тоалет. Тя се огледа за нещо, което би могло да ѝ послужи, и го намери, тъкмо когато нападателят се хвърли към нея с ножа си — хвана електронната цигара на Ариел и я заби с всички сили под брадичката му. Цялата. Юмрукът ѝ опря в наболата му брада. Чу се хрущене на кост. Върхът на цигарата проби черепа на темето му, и мъжът се загърчи. Марина продължаваше да стиска цигарата здраво, да го държи, набучен на нея, и да следи очите му. Когато видя, че в тях вече няма живот, тя пусна копието си и тялото се свлече на едната си страна на пода. По титаниевата цигара се стичаше кръв и обагряше пръстите ѝ. Кръвта от раната на Ариел бе опръскала лицето и роклята ѝ. Самата Ариел лежеше в тъмна локва от собствената си кръв, задъхваше се и трепереше. Антуражът я бе наобиколил — в кръг, както си беше винаги — и гледаше надолу към нея. Израженията им ясно говореха: „Ужасени сме. Загрижени сме. Не знаем какво да направим.“

— Лекар! — извика Марина и коленичи до Ариел. Къде трябваше да се натиска? Как можеше да спре кръвта? Беше толкова много. Кожа и разрязана плът.

— Лекар!