Новолуние

Единадесет

Меридиан обичаше сватбите, а никога преди не беше виждал толкова разкошна, колкото тази на Лукасиньо Корта и Дени Макензи. Орелът на Луната им бе отпуснал безвъзмездно личните си градини за голямото събитие. Дърветата бяха украсени с панделки, биолампи и проблясващи светлинки. Бергамотите, кумкуатите и умалените портокалови дървета бяха боядисани със сребрист спрей. Между клоните бяха закачени хартиени фенери. По-късно щяха да посипят пътеката към олтара с розови цветчета. От АКА бяха подарили на двойката сто бели гълъба, които да бъдат освободени едновременно — наистина зрелищна гледка. Бяха създадени така, че да умрат след двадесет и четири часа. Законите против вредителите бяха стриктни.

Договорите щяха да бъдат подписани в Оранжевия павилион. Зад щастливите младоженци щеше да има малка трупа от крилати танцьори, които щяха да танцуват балет високо в центъра на Антарес и да изписват идеограми във въздуха с цветните ленти, завързани около глезените. Орелът на Луната бе отпуснал малки суми на жителите на центъра, за да украсят улиците. От балконите висяха знамена, а улиците, мостовете и високите бродове бяха обкичени с ярки панделки и биолампички, останали от Дивали. Балони, оформени като анимационни патици, прилепи и пеперуди бавно се носеха из въздуха. Наемът на балконите, от които се разкриваше най-хубава гледка към церемонията, беше надвишил шестстотин минибита. Местата по подходящите мостове и бродове бяха заети с дни по-рано. Изключителните права за снимките и видеозаписите бяха продадени на Гупшуп след ожесточен търг, но договорът беше строг: дроновете на медията трябваше да поддържат определено разстояние от церемонията и не се допускаха интервюта с нито един от двамата о̀ко.

Четиристотинте госта щяха да бъдат обслужвани от двадесет готвача и осемдесет сервитьора от фирмата за кетъринг. Имаше меню, съобразено с разнообразните културни и религиозни изисквания на гостите, както и с диетите и алергиите им. Щеше да има месо. Хората се шегуваха, че Лукасиньо ще приготви сам сватбената торта — типично в негов стил. Това не беше вярно — сладкарницата Кер Уа имаше дългогодишна традиция в приготвянето на сватбени и празнични торти. Кент Нарасима от бара „Пълна луна“ в Холидей Ин Меридиан бе изобретил нов коктейл специално за случая: така нареченият от него „Срамежлив младеж“. Рецептата включваше дизайнерски джин, кубчета цветно желе, които се разтваряха в течността и я овкусяваха и оцветяваха допълнително, златни стружки, и над всичко това — пяна. За въздържателите имаше безалкохолни коктейли и овкусена вода с билки.

Охранителните мерки започнаха една седмица преди сватбата. Охранители от екипите на КЛН, Корта и Макензи постигнаха по-тясно сътрудничество и свършиха повече работа, отколкото всякога досега. Градините на Джонатон Кайод се проверяваха сантиметър по сантиметър с уреди, които отчитаха дори обекти с размерите на прашинки или люспички кожа.

Скоро вече оставаха само три дни до сватбата на годината! Какво ще носят младоженците? Ето списък на тоалетите, с които Лукасиньо Корта се е показвал пред обществото в последните месеци: спретнатият костюм, с който ходеше в колоквиума; туидовото яке и бежовите панталони от партито по случай лунния му бяг; тоалетът, който го превърна в модна икона за две седмици — гащеризон за космокостюм, който всички започнаха да носят и да украсяват с маркери, за да приличат на него; облеклото от празненството по случай осемдесетия рожден ден на баба му, и накрая — от погребението ѝ. Колко тъжна, колко ранна смърт! Време е Лукасиньо да се върне под модните прожектори: кой го гримира? Използва толкова модерни, подходящи за сезона цветове. Внимавайте в картинката, младежи — скоро всички ще носите онова, с което той ще се появи. А Дени Макензи — е, на никого не му пука за неговите дрехи. Да сте виждали някога модерен Макензи? Въпросът за сватбените костюми ни вълнува още по-живо. Просто е грехота да се остави такава фина работа на спътниците; затова те ще използват ИИ-дизайнери, като например хитовите Доял, Сан Дамиано, Бой дьо ла Бой, Брус енд Брег и Сенерентола. Кой от тях ще получи тази кариероопределяща поръчка? А козметиката…

Само два дни до сватбата на годината! Ето какво отличава Драконите от нас, простосмъртните: класата. Семейство Корта демонстрираха тонове от нея по време на предбрачните преговори. Измина по-малко от месец от ужасното нападение на Ариел Корта насам, но тя е не само по-подвижна от всякога — с помощта на роботизираните си протези, но и вече е подготвила ника от болничното си легло! А едва две седмици по-рано цялата Луна бе потресена и съкрушена от новината за смъртта на Адриана Корта. Но какъв по-добър начин за семейство Корта да покажат несломимия си дух от това да вдигнат високо глави, да се облекат в най-разкошните тоалети за този сезон и да се появят, неотразими както винаги, на сватбата на годината! Класата е всичко.

Само един ден до сватбата на годината. Няма по-ясен белег за истинското ви положение в социалната йерархия от този: имате ли покана, или не? Всички пазят тази информация за себе си, но Гупшуп използва влиянието си и къде силом, къде с добро, къде с щедро количество целувки и миникотенца успя да се добере до списъка на гостите! Нека видим кой ще присъства и кой — не… Пригответе се да бъдете шокирани!

Настъпи денят на сватбата на годината. Утрото започна с малка кавга — между журналистите, запазили местата с най-добър изглед по балконите и мостовете, и дирижаблите под формата на животинки, анимационни герои и най-различни божества за късмет. В предварително уговорения час, обитателите на центъра на Антарес спуснаха едновременно всички знамена и транспаранти от балконите си и ги оставиха бавно да се разгънат — цветна плетеница от честитки, благословии и талисмани за брачно щастие. Охранителите заеха местата си, когато започнаха да пристигат асансьорите с първите гости. Проверяваха поканите им на скенера и ги упътваха към рецепцията, където келнерите от бар „Пълна луна“ им връчваха по един „Срамежлив младеж“. Джонатон Кайод и Ейдриън Макензи се показаха като прекрасни домакини. Дроновете с камери прелитаха насам и натам, като се опитваха да хванат знаменитостите от най-добрия възможен ъгъл, без да нарушават определения им периметър. Половин час преди подписването на договора, прислугата покани гостите да отидат в Оранжевия павилион. Церемонията бе планирана с дискретна точност, а за спазването на разположението на местата се следеше стриктно. Шаферите посипаха пътеката с розови листенца. Оставаха двадесет минути. Членовете на Петте Дракона започнаха да пристигат. Дънкан Макензи, Аполонер Воронцов и о̀кото му, Анастасия. Дъщеря им, Тара, и нейните о̀ко. Немирните им синове и дъщери. Брайс Макензи, който пристъпваше решително напред, макар и с помощта на две патерици, и десетина от възпитаниците му. Хадли Макензи — изискан и много привлекателен. Робърт Макензи не можеше да излезе от Огнището, затова изпращаше извинения и поздравления на щастливата двойка, както и пожелания за щастливо, мирно съжителство между великите родове Корта и Макензи. На негово място бе дошла Джейд Сун-Макензи.

От семейство Корта — Рафа и Лусика, Робсън и Луна. Лукас беше сам. Ариел и новата ѝ телохранителка, която зае място до останалите членове на семейството и накара останалите гости да си зашушукат с неприкрито любопитство. Карлиньос, облечен в идеално скроен костюм, който подчертаваше стройната му фигура. Уегнър, който изглеждаше леко притеснен, о̀кото му, Аналийс Макензи, и членовете на глутницата му — тридесетима души, облечени в тъмни цветове. Присъствието им придаваше оттенък на вълнуваща опасност на украсената със сребро и панделки церемония.

Всички заеха местата си и един малък оркестър изпълни „Цъфтят цветове под пълната луна“.

Всичко, което оставаше, беше появата на двамата младоженеца.

Лукасиньо бе чувал, че мъжете трябва да се събличат от долу нагоре, затова стигна до извода, че трябва да се обличат в обратен ред. Прясно принтирана риза. Сребърни копчета за ръкавели. Златото беше кичозно и евтино. Вратовръзка в гълъбовосиво, с японски мотиви, вързана на сложен възел „Елдридж“, който Джинджи му беше показал и който Лукасиньо бе упражнявал по един час всеки ден. Бельо — от паякова коприна. Защо не правеха всички дрехи от тази тъкан? „Защото хората нямаше да правят нищо друго, освен да се наслаждават на прекрасното усещане“, предположи той. Чорапи до средата на прасеца. Глезенът оставаше скрит — какво престъпление. После — панталоните. Лукасиньо се бе колебал с дни кой дизайнер да избере и накрая се спря на Бой дьо ла Бой. Отхвърли първите пет тоалета, които те предложиха, докато не му изпратиха този. Платът бе тъмен — един тон по-тъмен от вратовръзката, — със съвсем лек намек за цветен мотив, като дамаска. Без подгъв на крачолите, изгладени с по два остри ръба — отпред и отстрани. Така беше модерно. Всъщност, на мода беше да има от всичко по две: две копчета отпред на сакото, по две — отстрани на ръкавите. Четирисантиметрови, високи ревери. Илици. Кърпичка за джоба на гърдите му, сгъната така, че се показваха два триъгълни върха. Сгънатите на симетричен с джоба квадрат кърпички бяха излезли от мода още преди месец. Федора с къса периферия и двусантиметрова, копринена лента, вързана на малка панделка от едната страна. Лукасиньо нямаше да я носи на главата, а в ръката си. Не искаше да си разваля прическата.

— Покажи ми.

Джинджи му показа образа му чрез хотелските камери. Той се завъртя, смени няколко пози и изражения.

— Ама че съм готин.

Преди прическата трябваше да си направи грима. Затъкна една кърпа в якичката си, седна на тоалетката и заповяда на Джинджи да приближи кадъра към лицето му. Козметичният комплект също беше правен по поръчка — от Котери. Лукасиньо се наслаждаваше на отчетливия ритъм на ритуала — слоевете, на които нанасяше грима, сливането и доизпипването на различните оттенъци, фините нюанси. Довърши очната линия и примигна.

— О, да.

След това, без да става, се зае с косата си. Оформи перчема си внимателно, като го среса назад и закрепи със стратегически нанесени дози спрей, мус и гел за коса. Разтърси глава. Косата му се движеше, сякаш беше жива.

— Бих се омъжил сам за себе си.

Оставаше само още едно нещо. Лукасиньо взе обеците си и ги сложи по местата, една по една. Джинджи му показа отражението му за последен път. След това Лукасиньо си пое дълбоко дъх и излезе от Хотел Антарес.

Вратата на таксито, която го очакваше, се отвори. Джинджи зададе координатите и то се понесе през оживения трафик на площад Ханг Ийн. Хотелът бе построен в центъра на града. Едно пътуване с асансьор бе достатъчно, за да пристигне в Ейри. Нищо не бе оставено на случайността. Хората на площада поглеждаха разсеяно към него, продължаваха по пътя си, след миг се обръщаха рязко обратно: всички го разпознаваха. Някои му кимаха или му махаха. Лукасиньо оправи вратовръзката си и погледна нагоре. Центърът приличаше на водопад от цветни знамена; цветните дирижабли бавно се рееха високо горе, като се блъскаха един в друг от време на време. Мостовете бяха отрупани с хора, чиито гласове долитаха до него, отразени от ехото в огромния, подобен на кладенец Антарес.

Високо горе го очакваше сватбата на годината. От другата страна на площада, пред главния вход на Хотел Антарес, се намираше пазар, организиран от АКА, на който се предлагаха скъпи, но качествени хранителни стоки за любителите-готвачи. Лукасиньо излезе от таксито на улицата и се отправи нататък. Гъстият трафик спираше и се отклоняваше встрани по някой от петте проспекта, за да му направи място. На витрината на пазара се виждаха подноси с лъскави, яркоцветни плодове, огромна хладилна камера за месо с увиснали от тавана цели патици и връзки колбаси; риби и жаби, изложени между едри късове лед. В дъното на магазина пък имаше фризери и бурета с боб и леща и букети от листа за салата, над които пръскаха леки, освежаващи капчици вода. Зад тезгяха седяха две жени на средна възраст, които се заливаха от смях на някаква обща шега. Спътниците им представляваха символи на адинкра, подобни на тези, които носеха членовете на семейство Асамоа — патицата на Санкара и звездата на Анансе Нтонтан.

Смехът им замря, когато Лукасиньо влезе в магазина.

— Името ми е Лукас Корта-младши — оповести той.

Те знаеха отлично кой е той. Социалните мрежи бяха пълни със снимки на лицето му от седмица насам. Изглеждаха сякаш се боят от него. Лукасиньо остави федората си на тезгяха, извади металния шип от лявото си ухо и го остави до шапката.

— Покажете това на Абена Маану Асамоа, моля ви. Тя ще разбере какво означава. Моля Златното столче за защита.

„Като Земята и Луната сме“, мислеше си Лукас. Брайс Макензи представляваше огромна планета, а той — малък, бърз сателит. Сравнението много му допадаше. Допадаше му и това, че се намира в същия хотел, в който Лукасиньо се беше укрил, след като избяга. Две бегли усмивки. В тази среща нямаше да има повече поводи за щастие.

Брайс закрачи тежко към дивана — патерица, крак, другата патерица, другия крак, като някаква престаряла, четирикрака машина от мините. Лукас едва понасяше гледката. Как успяваше да издържа собственото си присъствие? Как го издържаха многобройните му амори и възпитаници?

— Питие?

Брайс изръмжа, докато отпускаше телесата си върху дивана.

— Ще приема този отговор за „не“. Имаш ли нещо против аз да изпия едно? Наели сме прислугата на Холидей Ин на час, и нали ме познаваш — обичам да извличам максимума от всяка възможност. А и тези „Срамежливи младежи“ наистина си ги бива.

— Безгрижието ти е неуместно — каза Брайс. — Къде е момчето?

— Би трябвало да пристигне в Тве всеки момент.

Гостите, семействата, накрая — свещеникът. Ролята му се свеждаше просто до присъствие, докато подписваха ника, но Джонатон Кайод се бе постарал да ѝ вдъхне цялото величие, което излъчваше Орелът на Луната. Когато Ариел му предложи да изпълни тази длъжност, той се бе престорил на изненадан и дори — на прекалено срамежлив. „О, не, просто не бих могъл… Е, добре тогава.“

Джонатон се беше облякъл в официална агбада, отрупана със златни украшения, които бе поръчал специално за събитието.

— Дали наистина си е сложил от онези обувки, които карат човек да изглежда по-висок, или само така ми се струва? — прошепна Рафа на Лукас.

Веднъж забелязан, този детайл хвърляше съвсем нова светлина върху всичко. Без високите обувки, Орелът щеше да бъде с една глава по-нисък от двойката младоженци. Рафа долови шегата в собствените си думи, стисна очи и се разтресе от ням, прикрит смях.

— Престани — изсъска Лукас. — Трябва да изляза пред олтара, за да придружа Лукасиньо.

Но смехът бе прекалено заразителен. Лукас потисна с усилие кикота, който напираше на устните му, и дискретно избърса сълзите от очите си. Оркестърът поде „Капки дъжд по нощните цветя“. Брайс се изправи и отиде да заеме мястото си до Оранжевия павилион. Всички гости се обърнаха назад: Дени Макензи се бе появил и вървеше по изпъстрената с розови венчелистчета пътека. Походката му беше тромава; в стъпките му се долавяше неудобство и неохота. Не знаеше къде да дене ръцете си. Брайс сияеше от щастие. Джонатон разтвори ръце като свещеник, който призовава светите духове.

— Време е за шоу — прошепна Рафа на брат си.

В следващия миг, всички от семейство Корта чуха как спътниците им прошепват в ушите им:

— Обаждане от Лукасиньо.

В рамките на тридесет секунди, Гупшуп вече бе успял да излъчи новините до всяко кътче на луната. „Лукасиньо Корта — младоженецът беглец.“

— Получавал ли си някакви съобщения от сина си? — попита Брайс.

— Не — отговори Лукас.

— Радвам се да го чуя. Останах с впечатлението, че това е номер, който сте измислили заедно.

— Не ставай глупав.

Брайс трепна и разтърси глава от раздразнение. Един от нервните му тикове.

— Въпросът е как ще компенсираме щетите?

— Какви щети?

Още един тик: ноздрите на Брайс се разшириха и той си пое шумно дъх.

— Пострада доброто име на семейството ми и репутацията на Метали Макензи. От Гупшуп ще ни осъдят за неизпълнение на нашата страна на договора.

— А и сметката за напитките сигурно е главозамайваща — каза Лукас.

Беше се срещал с Брайс два пъти преди днешния ден — на официални събития, а не на бизнес срещи, но вече бе разпознал неговия маландрагем. Козът, с който Брайс надвиваше опонентите си, беше вдъхването на страх — не с мускули, а чисто и просто с огромна телесна маса. Той сякаш създаваше собствена гравитация във всяко помещение — едно подхлъзване или спъване бе достатъчно, за да загубиш битката с него. „Номерът ти ми е известен“, мислеше си Лукас. „Но ти си Земята, а аз — Луната.“ Почти му се зави свят от възможността, която се разкриваше пред него. Всичко се беше избистрило; виждаше нещата по-ясно от всякога преди.

— Колко неуважително говориш — порица го Брайс. Бе започнал да се поти. Едра, потна грамада от плът.

— Нито твоето, нито моето семейство се плаши от съдебни дела. Какво предлагаш?

— Да отложим сватбата и да я проведем отново. Ще си поделим разходите. Но можеш ли да ми дадеш някаква гаранция, че синът ти ще се появи?

— Не мога да направя такова нещо — отговори Лукас. — Няма как да говоря от името на сина си.

— Ти баща ли си му, или не?

— Както вече казах, не мога да говоря от негово име. Но вече взех решение, което ще отстоявам до последно — заяви Лукас. — И то е, че можеш да вървиш по дяволите, Брайс Макензи.

Трети тик — Брайс задъвка горната си устна. Предишните му жестове издаваха раздразнение, но този вече означаваше ярост.

— Хубаво.

Остриетата на Брайс пристигнаха от лобито и му помогнаха да стане от дивана и да се закрепи на бастуните и изненадващо спретнатите си крака. Бавно подмина Лукас — трак, трак. Лукас осъзна, че е намерил трето нещо, което му достави удоволствие в днешния ден: знанието, че е създал неприятности на Брайс Макензи.

Когато стигна до вратата, Брайс се обърна и вдигна показалец. Бастунът му се залюля на каишката, увита около китката му.

— А, да. Има още нещо.

Брайс пристъпи напред и зашлеви шамар на Лукас. В удара не беше вложена особена сила, но Лукас подскочи от шок пред невероятното му нахалство.

— Ако искаш да те представя друг, си избери секундант и защитник. Времето и часът ще бъдат определени от съда. Семейството ми ще ти отмъсти за днешния ден.

Спътниците на Котоко се появиха един по един около Абена Маану Асамоа. Тя затаи дъх. Впечатли се далеч по-дълбоко, отколкото бе очаквала. Адинкрите сияеха, прожектирани на лещата ѝ; с всяка секунда се появяваше по още една. Бе заобиколена от блестящи думи и фрази. Бе приготвила стаята си внимателно — членовете на съвета наистина бяха хора, които прекарват повечето си време в тунелите, подземните градини, улиците и фабриките, но Котоко представляваше повече от сбора на отделните си единици. Означаваше едновременно приемственост и промяна, родословие и разнообразие, абусуа и корпорация. С Котоко можеше да се посъветва всеки, но беше длъжен да отговори на неизказания въпрос — защо му е било необходимо? Абена бе прибрала и подредила вещите и мебелите в стаята си, бе оформила на пода триъгълник от биолампи в черно, червено и бяло, и беше застанала в средата. Преди това се беше изкъпала.

Последен се появи Сунсум — спътникът на Омахене. Абена потрепери. Беше призовала истинска мощ.

— Абена — каза Адофо Менса Асамоа. Спътниците говореха с гласовете на господарите си. — Как си? Златното столче те приветства.

— Яа Доку Нана — отговори Абена.

— О, ти си подредила. Прекрасно — обади се Акосуа Дедей от Фарсайт.

— Лампичките са много хубава идея — добави Кофи Анто от Тве.

— И така — какво искаш да ни питаш?

Куамина Ману от Мампонг бе изрекла на глас скрития въпрос.

— Дадох обещание — каза Абена, а пръстите ѝ несъзнателно си играеха с верижката на колието ѝ с медальон на Гайе Ниаме. — Сега трябва да го спазя, но не знам дали съм била в правото си изобщо да обещавам такова нещо.

— Става въпрос за Лукасиньо Корта — каза един спътник, който Абена разпозна — беше на Лусика Асамоа.

— Да. Зная, че сме задължени на семейство Корта, задето спасиха Коджо по време на лунното бягане. Но какво ще стане, ако Макензи се обърнат и срещу нас, както вече са се обърнали срещу тях?

— Помолил е да му дадем убежище — каза Абла Канде от земеделската градина в Кирилус.

— Но дали съм имала право да му го предложа?

— Какво ще си помислят лунарианците за нас, ако не спазим даденото обещание? — попита Адофо Менса.

Пръстенът от спътници, който заобикаляше Абена, се изпълни с шепот: „Fawodhodie ene obre na enam.“ „Независимостта означава отговорност.“

— Но Макензи… Ние не сме чак толкова силно семейство, нито пък — толкова богато или влиятелно…

— Нека ви разкажа една история — започна Омахене Адофо. — Прав си — АКА не е най-богатият или най-старият от Петте Дракона. Не се занимаваме с износ. Светлините на земното кълбо не зависят от нас така, както зависят от Корта. Нито пък технологиите му. Не сме най-голямото име в индустрията, нито в областта на информационните технологии. Когато дойдохме на Луната, нямахме правителство, на което да разчитаме — като рода Сун — нито достъп до космически агенции и кораби, като Воронцови. Не сме азиатци или западняци. Ние сме ганайци. Ганайци на Луната! Сякаш не си знаят мястото! Тези велики дела са запазени за белите хора и за китайците. Но Ефуа Менса имала една идея, видяла възможност да я осъществи, използвала я и работила, борила се и преодолявала пречка след пречка, докато не стигнала чак дотук. Знаете ли каква е била тази идея?

— Че можеш да забогатееш, като ринеш пръст, но можеш да забогатееш и като продаваш лопати — каза Абена.

Всяко дете научаваше тази пословица веднага, след като им сложеха лещи и им дадяха спътник. Винаги я беше смятала за скучна и очевидна. Старческа мъдрост, която прилягаше на магазинери и бакали, а не на величави магнати като красивите, смели Корта и Макензи, или пък изобретателните Воронцови.

— Откупихме си независимостта, скъпа — каза Адофо Менса.

Нейният спътник представляваше два крокодила — сиамски близнаци, над които сияеше Есе Не Текрема, адинкрата на единството и независимостта.

— И няма да се оставим да ни я вземат. Нито пък ще се оставим на Макензи да се чувстват като че ли са ни господари — добави тя.

— Нито те, нито който и да било друг — подкрепи я Куамина Ману.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита Омахене Адофо.

Абена наведе глава и сви пръсти по лунарианския обичай. Спътниците на Котоко започнаха да изчезват един по един. Последен остана да сияе този на Лусика Канде Асамоа-Корта.

— Не, нали?

— Какво?

— Не отговаря.

— Не, не е така. Просто не се чувствам…

— Уверена?

— Мисля, че застраших сигурността на семейството.

— Колко души живеят на Луната?

— Какво? Около милион и половина.

— Едно цяло и седем милиона. Цифрата изглежда голяма, но не чак толкова, че да не се безпокоим за генетичния басейн.

— Кръвосмешение, мутации, генетичен дрейф. Фонова радиация. Знам това още от училище.

— И всеки от нас е разработил различна система, с чиято помощ да се справим с това. Ние сме усъвършенствали абусуа, което включва и всички онези правила за това с кого не бива да правиш секс. За теб какви са?

— Бретуо. Асени, Ойоко, и разбира се — собствената ми абусуа.

— Сун се женят с всички — във вените на половината луна тече тяхна кръв. Корта пък са разработили онази странна система с мадрините. И двата метода обаче поддържат генетичния басейн чист и отворен за всички. Макензи са различни. Те държат семейството си колкото могат по-затворено, защото ги е страх да не замърсят гените си и да разводнят идентичността си. Затова се женят помежду си и селектират изкуствено гени, близки до тези на родителите. Откъде мислиш, че са се взели всички онези лунички? Но това е рисковано — изключително рисковано. Трябва да са сигурни в манипулациите на гените, затова наемат нас като генни инженери. Занимаваме се с това от вече тридесет години. Това е обща тайна на двете семейства и макар че много от нас не знаят за това, именно благодарение на нея сме в безопасност от тях. Благодарение на страха от син или дъщеря с две глави.

Абена прошепна тиха молитва.

— Асамоа пазят много тайни. Но внимавай много за Лукасиньо, Абена. Макензи няма да посмеят да ни докоснат, но носят дълбока жажда за отмъщение в сърцата си и дълги ножове в ножниците си.

Забалийнските роботи внимателно събираха и отнасяха надалеч мъртвите гълъби, осеяли градините на Джонатон Кайод. Бяха затворени в клетки, програмирани да се отворят в определен час, затова капаците се бяха отместили и птиците се бяха разхвърчали над главите на гостите, които тъкмо си тръгваха, с шумно пляскане на криле. Ариел пристъпваше внимателно между розовите листенца, които вече бяха започнали да се разлагат. Нямаше доверие на краката си, когато ставаше въпрос за толкова хлъзгав терен. Подобно на майка си, тя също не обичаше живите растения и животни. Органичните вещества се превръщаха в мръсотия, преди да се усетиш.

Джонатон я посрещна в апартамента с изглед към градината, където живееше. Цитрусовите дървета все още бяха отрупани с панделки и боядисани в сребристо плодове, а по поляните се търкаляха огризки от храна. Почистващите ботове бяха много добри, но четиристотин госта бяха в състояние да оставят доста безпорядък след себе си.

— Ама че бъркотия — посрещна я Джонатон на вратата.

— Наели сме хора, които да оправят бъркотиите след нас — отговори Ариел.

— Нямах възможност да ти го кажа по време на „събитието“, но е прекрасно, че те виждам толкова подвижна. Дългите рокли ти отиват. Вече забелязах имитации на тоалетите ти на няколко места. Сватбата на годината се проваля, преди да е започнала, но пък сестрата на младоженеца е започнала нова мода. Как е момчето?

— Семейство Асамоа са му предложили убежище.

— Корта и Асамоа винаги са били близки.

— Искам да сложиш край на това, Джонатон.

Той поклати глава и докосна челото си с пръсти.

— Ариел, знаеш не по-зле от мен, че…

— Ако КЛН иска нещо да се случи или пък да не се случи, винаги намира начин.

Бяха седнали от двете страни на една ниска масичка. Един бот им донесе два коктейла „Срамежлив младеж“.

— Много са вкусни, наистина — отбеляза Орелът.

Ариел обаче не беше в настроение за коктейли този следобед. Джонатон сръбна шумно от чашата си.

— Изминаха две години, откакто Съдът на Клавиус определи присъдата си след съдебния бой — каза Ариел.

— Не съвсем — отговори Орелът и остави чашата си на масата. — Алаум срещу Филмус.

— Нямаше шанс наистина да се стигне до бой. Знаех това. Това е моят маландрагем; начинът, по който побеждавам опонентите си. А и двата случая са различни. В онзи ставаше дума за развод. А това е просто един старомоден дуел на честта.

— Брайс Макензи свари брат ти неподготвен.

— Можеш да го спреш, Джонатон.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене? — попита я той, като пак взе коктейла си. Поднесе чашата към устните си, а очите му се впериха в тези на Ариел над ръба. После хвърли бегъл поглед към дъното на апартамента — веднъж, два пъти, три пъти. Очите на Ариел се разшириха.

— Все още ми е малко рано, Джонатон.

В юридическите кръгове често се шегуваха, че Ейдриън Макензи е овързал Орела на Луната като за изложба — присъствието му бе явно, но реалните му правомощия — никакви. Оказваше се, че не се шегуват.

„Искат кръв“, оформи той беззвучно с устни.

— Кой ще представлява Лукас?

— Карлиньос — отговори Ариел.

Джонатон отвори уста от изумление. „Твоят о̀ко не ти е казал, че искат кръв направо от сърцето“, прошепна му тя.

— Избрали са Хадли Макензи за защитник. Трябва да им отговорим с човек от съответен ранг.

Ариел не изпускаше погледа на Орела на Луната; не му даваше да извърне очи. „Можеш да сложиш край на всичко това. Да спасиш двама млади мъже.“

— Джонатон?

— Не мога да ти помогна, Ариел. Не съм над закона.

— Май тези думи започват да ми се превръщат в навик, но майната ти.

Ариел се изправи на крака и взе чантичката си. После повиши глас — така, както бе свикнала в съдебната зала — и той отекна чак до дъното на гостната.

— Майната ти и на теб, Ейдриън. Надявам се брат ми да те разкъса на парчета.

Беше се върнал в Боа Виста за боя. „Аз не бих могла“, помисли си Ариел. Дори в среднощната тъма, когато се чувстваше уязвима, открита и наранена по такъв съкрушаващо интимен начин, дори когато се боеше, че никога няма да успее да се изправи отново на дългите си крака, дори през нощите, в които ножът проблясваше пред погледа ѝ всеки път, когато затвореше очи — дори тогава тя бе отказала на майка си да се прибере обратно в Боа Виста. Ти също виждаш ножа, Карлиньос. Всеки път. Зад мен, пред теб. Бих се вкаменила от страх, ако трябваше да се върна на това място.

Той лежеше по корем на една маса в павилиона на Носа Сеньора да Роча. Пръските вода от водопада на Оксум шуртяха по ръба на купола, който служеше за покрив. Един масажист работеше върху гърба му, забил дълбоко пръсти в границата между мускулите му. От време на време Карлиньос простенваше — тихи пъшкания, които напомняха на секс. Гледката отвращаваше Ариел — да позволиш на друг да те докосва така свободно. Нейното тяло вече бе докоснато от друг — по начин, далеч по-интимен от някой масаж или дори от секса.

Карлиньос обърна главата си на една страна и се ухили на сестра си.

— Привет.

— Обичайното сладкодумие ми изневери, Карлиньос.

На лицето му се изписа тъжно изражение, след това се разкриви в гримаса, когато масажистът натисна още по-силно. „Великолепен си“, помисли си Ариел. „А аз не мога да спра да си мисля за ножове, студени и остри, които оставят дълбоки рани в тази кожа, и усещам как дъхът ми спира от ужас.“

— Съжалявам.

— Няма за какво — отвърна Карлиньос.

— Мога да се опитам да… Не. Няма какво да направя. Думите ми са изчерпани. Не остава друго, освен да приемем дуела, на който ни предизвикват.

— Зная.

Ариел целуна брат си по тила.

— Убий го, Карло. Убий го бавно и болезнено. Убий го пред очите им, за да видят как той пролива до последната си капка онази кръв, която се надяваха да изцедят от нашето семейство. Убий го заради мен.

— Може ли да отида? Може ли?

— Не — изтъкна сърдито Рафа.

Робсън продължи да подтичва след него.

— Искам да подкрепя Карлиньос.

— Не — повтори Рафа.

— Защо не? Ти ще отидеш. Всички останали ще отидат.

Рафа се обърна към Робсън.

— Това не е хандбал. Не е игра. Не отиваш, за да подкрепяш отбора си. Отиваме, защото Карлиньос не се бие сам. Не искам да отивам. Не искам и той да отива. Но трябва, затова ще отида. А ти — не.

Робсън забави крачка и се намръщи.

— Тогава искам да го видя сега.

Рафа въздъхна с раздразнение.

— Хубаво.

Фитнес залата беше най-малко използваното помещение в цялата Боа Виста. Ботовете бяха почистили праха, който се бе трупал с години, и бавно бяха затоплили стените, изсечени в студената скала. Карлиньос бе окачил звънци на панделки от тавана. Седем. Самият той, облечен в чифт боксьорски шорти, упражняваше финтове, удари и стъпки на тепиха.

— Ирмао.

Карлиньос се облегна задъхан на въжетата, остави ножа и опря брадичка на ръцете си.

— Здрасти, Робсън.

— Тио.

— Докосна ли ги? — попита Рафа и кимна към звънците.

— Никога не ги докосвам — отговори Карлиньос.

Последва движение — толкова бързо и неочаквано, че свари Карлиньос неподготвен, и Робсън притисна ножа в меката кожа под дясното му ухо.

— Робсън…

— Хадли ме научи, че ако вземеш ножа на противника си, трябва да го използваш срещу него. Никога не бива да пускаш ножа.

Карлиньос се стрелна, гъвкав и подвижен като струя вода — измъкна се изпод острието на ножа, грабна китката на Робсън и я изви достатъчно силно, за да го заболи. След това се наведе и вдигна падналия нож.

— Благодаря, Робсън. Ще внимавам за това.

Изведнъж от звънците се разнесе тихо, нежно звънтене. Поредният лек трус.

Карлиньос излезе от банята с очи, широко отворени от изненада.

— Там вътре има джакузи. Дори в Боа Виста няма такова.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Карло.

Подготовката преди дуела на Карлиньос бе затруднила Лукас необичайно много. В светските кръгове продължаваше да се усеща лошият вкус, който сватбеното фиаско бе оставило след себе си. Ако новините за дуела между двата Дракона изтечаха, дори заплахите от съд не биха възпрели клюкарските мрежи да експлоатират положението. Бой между двама красиви младежи, необременени с много дрехи. Беше още по-хубаво от сватбата на двама красиви младежи. Лукас бе наел апартамента в центъра на Орион чрез няколко фиктивни компании, файловете с моделите за принтера бяха купени на друго име, а масажистите, физиотерапевтите, психолозите, готвачите, диетолозите, специалистите по хладно оръжие и охранителите бяха наети анонимно чрез различни ИИ-агенции. Бяха устроили зала за тренировки и бяха довели Мариано Габриел Демария, който се беше настанил в съседния апартамент. Накрая бяха докарали бойните ножове на Карлиньос, направени от лунна стомана, от Жоао де Деус и ги бяха оставили в доджото.

— Това е спалнята.

— Леглото е огромно и пак остава място — отбеляза Карлиньос и се стовари отгоре по гръб, с ръце зад тила и широка, доволна усмивка на лицето. Лукас сви устни.

— Съжалявам.

— Какво?

— Съжалявам. За всичко това. Не биваше да те моля…

— Не си ме молил. Аз сам предложих.

— Но ако не се бях застъпил за Лукасиньо…

— Ариел дойде да ме види в Боа Виста. Знаеш ли какво ми каза? Че съжалява, задето не е успяла да предотврати дуела. А ти съжаляваш, защото смяташ, че се е стигнало до тук заради теб. Лука, винаги съм знаел, че ще се стигне до тук. Когато принтирах първия си нож и го погледнах, го видях. Не Хадли Макензи, а боя, в който цялото семейство ще зависи от мен.

Даваше му прошка.

— Хадли Макензи е в много добра форма. И е много бърз.

— Аз съм в по-добра форма.

— Карлиньос…

Лукас впери поглед в брат си — проснат на леглото, доволно отпуснат на чаршафите от истински памук. „След двадесет и четири часа може вече да си мъртъв. Как понасяш тази мисъл? Как можеш да губиш и секунда с маловажни, ежедневни неща?!“ Може би мъдростта на бойците беше такава — да виждат важността на маловажното, да усещат допира на физическите неща, като висококачествения, вносен памук, и да разбират, че нещата, които можеш да усетиш със сетивата си, са най-важни.

— Какво?

— Ти си по-бърз.

Уегнър вдигна ножовете и намери баланса им инстинктивно. Вгледа се внимателно в тях. Току-що бе настъпил пълен мрак и фокусът и концентрацията му бяха по-изострени от всякога. Можеше да прекара цели часове в изследване на извивката на остриетата и качеството на изработката им.

— Удава ти се прекалено лесно — каза Карлиньос.

— Страшни неща — отвърна Уегнър и ги остави обратно в сандъчето им. — Ще дойда. Не искам, но ще дойда.

— И аз не искам.

Братята се прегърнаха. Карлиньос бе предложил на Уегнър да остане в една от стаите в апартамента, но той трябваше да отиде при глутницата. Когато Земята изчезнеше от хоризонта, Леговището се превръщаше в студено, мрачно място. Уегнър бе пристигнал от Теофил предишната вечер и бе спал неспокойно в ямата, където спеше глутницата — колкото и да се опитваше да се стопли, все пак бе сам, а и го тормозеха сънища, в които се озоваваше гол насред Океана на Бурите. Аналийс не му повярва, когато ѝ бе казал, че отива в Меридиан по семейна работа, но не бе успяла да докаже съмненията си.

— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита Уегнър.

Силният смях на Карлиньос го стресна.

— Всички останали ми обясняваха колко много съжаляват и колко виновни се чувстват. Никой друг не ме попита дали може да ми помогне с нещо.

— Какво мога да направя за теб?

— Много бих искал да хапна месо — отговори Карлиньос. — Да, определено.

— Месо.

— Нали можеш да ядеш месо?

— Обикновено — не, не и в тази ми форма, но за теб, ирмао…

Сомбра откри най-близката чурасерия. Всичко бе баснословно скъпо — висококачествено свинско от породисти прасета, телешко от японски породи, масажирани с джин и успокоявани с музика. През витрините на сейфовете за месо се виждаха увиснали бутове месо. Карлиньос и Уегнър седнаха в едно от сепаретата и започнаха да разговарят и да топят парчетата печено в различните сосове, които им бяха донесли. През повечето време обаче просто мълчаха — спокойна тишина, типична за близки мъже, които вече са си казали всичко.

— Ела да бягаш с мен — беше ѝ казал той.

Марина и Карлиньос се присъединиха към опашката на Безкрайния маратон. След пет вдишвания вече бяха влезли в ритъма на ритуалното бягане. Този път Марина не се поколеба да се присъедини към напевите на останалите. Имаше само един Безкраен маратон, който не беше спрял — денем и нощем — откакто тя го бе напуснала. Сърцето, кръвта и мускулите ѝ се превърнаха в част от единството, което я заобикаляше.

— Да, ще дойда. Да — беше отговорила тя.

Когато отиде в апартамента на Карлиньос, след като той ѝ се обади, Марина очакваше секс, но се надяваше на друго. На нещо, което да ги изведе от апартамента, пропит от вонята на смърт, която витаеше в него. Карлиньос искаше да си отиде у дома и да бяга. Жоао де Деус беше само на час разстояние от там, с бързия влак. Двамата пътуваха, облечени като за Безкрайния маратон. Привличаха изпълнени с възхищение погледи и усмивки от околните. „Толкова са красиви заедно.“ „Знаеш ли кой е това?“ „Не! Сериозно ли?“ Марина се бе осмелила да си сложи дрехи, далеч по-оскъдни и прилепнали от предишните; шарките на боята, с която бе изрисувано тялото ѝ, изглеждаха по-агресивни. „Самата аз се чувствам по-агресивна“, помисли си тя. Беше извадила зелените пискюли на Огун от вакуумния плик и сега ги носеше гордо.

Ускори крачка и излезе начело на маратона. Карлиньос се засмя, настигна я и двамата продължиха да бягат, рамо до рамо. „Неуморно острие, ножът на Огун прорязва без прегради. Неуморно острие. Ножът на Огун носи смърт.“ После времето и самосъзнанието изчезнаха.

Стовариха се на седалките на влака, който щеше да ги върне у дома, потни и изтощени, и се облегнаха назад, докато препускаха по Първа Екваториална. Марина се сви до Карлиньос. Беше толкова прекрасен. Караше я да се чувства като котка. Онова, което най-много ѝ допадаше в мъжете, беше колко различни са. Бяха непроницаеми като животни. Обичаше ги като същества, напълно различни от нея, и поради това — очарователни и интересни.

— Ще дойдеш ли? — промърмори той.

Тя очакваше и се боеше от въпроса, затова вече бе готова с отговора.

— Да, ще дойда. Но…

— Няма да гледаш.

— Съжалявам, Карлиньос. Не мога да стоя и да гледам как ти причиняват болка.

— Няма да умра.

— Десет минути до Меридиан — известиха спътниците им.

— Карло.

Марина се обръщаше към него с това интимно, галено име за пръв път. Името, което използваха членовете на семейството и аморите му.

— Ще се върна на Земята.

— Разбирам — отговори той, но Марина усети напрежението, което се появи в тялото му.

— Имам достатъчно пари за себе си и майка ми. Семейството ти бе толкова великодушно към мен. Но не мога да остана. Страхувам се всеки ден, всяка минута. Непрекъснато се страхувам. Човек не може да живее така. Трябва да си тръгна, Карлиньос.

Останалите пътници вече ставаха и събираха багажа и децата си, за да се приготвят за слизане. Когато слязоха на платформата Марина и Карлиньос се целунаха. Тя се бе изправила на пръсти. Минувачите се усмихнаха на гледката.

— Ще дойда — каза Марина.

Двамата се прибраха в апартаментите си, а на сутринта Карлиньос се отправи на бой.

Ботовете привършиха с чистенето на съдебната зала броени мигове преди да пристигнат бойците. Бяха я използвали за последен път преди десетилетие. Почистиха дори въздуха. Не се забелязваше и намек за засъхнала кръв. Въпреки че я бяха затоплили до температура като човешка кожа, от залата лъхаше хлад. Беше малка и много красива, с паркет и облицовани с дърво стени. В центъра ѝ бе разположен рингът — пет квадратни метра леко пружиниращ под, подходящ за танци или бой. Скамейките за зрителите и съдиите представляваха тесни галерии, построени около ринга. Противниковите страни и съдиите седяха толкова близо до него, че кръвта да ги опръска. Това беше поуката, на която съдът чрез бой искаше да научи присъстващите: че насилието засяга всички до някаква степен.

На скамейката на Макензи седяха Дънкан и Брайс Макензи. Вторият едва се събираше в тясната галерия. До тях бе Джейд Сун-Макензи, дошла вместо Робърт — майката на защитника. На скамейката на Корта седяха Рафа, Лукас, Уегнър и Ариел Корта. До Ариел беше телохранителката ѝ, Марина Калзаге. Ариел бе осуетила опита на адвокатите на Макензи да наредят призовка в последния момент, с което да задължат Лукасиньо, Робсън и Луна да присъстват. Председателстваха съдиите Реми, Ел-Ашмави и Мишра. Никой от тях не бе работил с Ариел преди.

Съдия Реми откри заседанието на съда, а съдия Ел-Ашмави прочете обвинението. Съдия Мишра попита ответниците дали ще поднесат извиненията и компенсациите си на ищците. „Не“, отговори Лукас от името на всички.

Формалностите успокояваха. Формалностите движеха нещата напред и изолираха наблюдателните от онова, което щеше да се случи на ринга пред очите им.

Влязоха секундантите. От страната на Макензи — Дени Макензи и Констант Дуфус, заместник-началник на охраната. За Корта — Хейтор Перейра и Мариано Габриел Демария. Всяка страна представи бойните ножове пред съдиите. Те ги изследваха поотделно и обстойно, въпреки че никой от тях не разбираше от хладни оръжия, и одобриха по един от всяко сандъче. Мариано Габриел Демария целуна дръжката на лунния нож, преди да го върне обратно на мястото му.

Бойците дойдоха от стаичките под съдийската скамейка, където чакаха. И двамата погледнаха нагоре и настрани, докато излизаха на ринга, за да преценят по-добре пространството и ограниченията му. Беше по-тясно, отколкото бяха очаквали. Битката щеше да бъде бърза и ожесточена. Карлиньос носеше кремави шорти, Хадли — сиви. Цветовете контрастираха с кожата им. Бяха дигитално голи — спътниците им бяха изключени. Бижутата бяха опасни и даваха преимущество на опонента, но Карлиньос все пак бе увил една тънка гривна от зелена връв около глезена си — амулет за закрила от Сао Хорхе. Секундантите му го заобиколиха.

Марина скри лицето си в шепи. Не можеше да погледне към Карлиньос. Трябваше да погледне към Карлиньос. Той приличаше на момче — на голямо, широко усмихнато момче, което е бродило безгрижно от стая в стая, без да забележи, че всяка врата се заключва зад него и всяка от стаите става все по-малка, докато накрая не се бе озовал тук — на бойната арена. Догади ѝ се; прилоша ѝ толкова силно, че усещаше болката във всяка кост и всяка жила. Карлиньос коленичи, Хейтор и Мариано се наведоха до него и тримата си зашушукаха приглушено. В другия край на ринга, Хадли Макензи подскачаше енергично и въртеше глава насам-натам — стихия, която копнее за действие. „Ще нареже Карлиньос на парчета“, помисли си Марина. Никога преди не бе изпитвала такъв страх — нито когато ѝ казаха диагнозата на майка ѝ, нито в началото на пътуването си в космоса.

Съдиите привикаха бойците пред скамейката си. Карлиньос бе два метра и десет сантиметра — по-висок, но и по-тежък от Хадли, който беше като направен от жици и стомана. Съдия Реми се обърна към двамата на висок глас:

— Бихме искали да ви информираме, че този съдебен процес чрез бой е напълно законен, но Съдът на Клавиус не го одобрява от морална гледна точка. Днешното събитие е варварска проява на нрави, които не отиват нито на двете семейства пред нас, нито на техните корпорации. Можете да продължите.

Мариано връчи ножа на Карлиньос. Той почувства тежестта му, хвана го стабилно и усети баланса му. Замахна с него, за да опита инерцията и бързината му, и нанесе по един светкавичен удар в деветте посоки. Захватът му бе здрав, но и лесен за смяна. Преповтори си основните правила: усилие, без усилие. Финтовете, залаганията и отскачанията не бяха същите като атаката с ножа. Всичките му усилия трябваше да бъдат съсредоточени в нея. Сетивата му се изостриха до болка. Усети невидимите звънци, които висяха в тъмния лабиринт.

— Секунданти, напуснете ринга.

Хейтор и Мариано се оттеглиха на малката си скамейка встрани от ринга, под галериите за зрителите. Нямаше рундове, нито време за почивка или съвети, прошепнати в ъгъла на арената. Боят щеше да продължи, докато на крака не останеше само един от двамата.

Карлиньос наведе глава в знак на уважение пред семейството си. По лицето на Марина се стичаха едри, бавни сълзи.

— На ринга.

Карлиньос и Хадли застанаха един срещу друг в средата му и вдигнаха ножове за поздрав.

— Начало.

Двамата мигновено заеха бойни стойки — вдигнати ръце, устойчив център на тежестта. После се хвърлиха един към друг. Карлиньос се завъртя и се опита да дезориентира Хадли и да спечели предимство, но той бе прекалено бърз — толкова бърз, че Карлиньос го изгуби от поглед за миг. Окопити се мигновено. Марина не бе виждала бой с ножове никога преди. Бе грозен, жесток и безсърдечен. Нямаше никакво величие — никакво изящество на движенията, никаква изобретателност и употреба на острието както за нападение, така и за защита, както беше в боя с мечове. Боят с ножове означаваше, че първият контакт на острието с противника ще бъде последен. Всеки удар можеше да се окаже фатален. Пронизване, прорязване, обезоръжаване, обездвижване. Скоростта беше главозамайваща. По-бърза от мисъл. На лицето на Хадли бе изписана разкривена усмивка, която го караше да прилича на ухилената гримаса на някой череп. Бе се съсредоточил напълно в боя. И беше по-бърз, по-лек, по-ловък. Финт, завъртане, пауза. Марина хвърли поглед към членовете на семейство Корта. Очите на Рафа бяха затворени. Ариел притискаше длани към устата си. Лицето на Уегнър се бе превърнало в олицетворение на концентрацията. Лицето на Лукас пък бе безжизнено като на мъртвец. Израженията на лицата на семейство Макензи от отсрещната страна на ринга бяха същите.

Нямаше сили да гледа. Нямаше сили да извърне поглед.

Никой не можеше да издържи на такава убийствена скорост. Виждаше, че Карлиньос започва да губи баланса си. Закъсняваше да отреагира с частица от секундата. Кожата му проблясваше от пот. В погледа му се четеше твърдост. Бе забравил къде се намира. Двамата с Хадли сякаш танцуваха танц на смъртта. Бързи, стегнати, къси замахвания с ножовете: ръцете се стрелкаха към сухожилията на краката. Високо, ниско. Карлиньос финтира, Хадли блокира удара му и нанесе плитка прорезна рана надолу по бицепса и през корема. Преди червената линия да се появи, Карлиньос вече бе отскочил настрани. Не беше забелязал раната. Бе изпълнен с адреналин — отвъд болката, отвъд всичко освен битката. Но прорезът в бицепса му беше дълбок. Губеше кръв. Губеше контрол. Губеше дуела. Завъртя се и отскочи назад, по-далеч от Хадли. Хадли пристъпи към него, за да скъси разстоянието, но Карлиньос използва момента да премести ножа от дясната в лявата си ръка. Хадли се изненада за миг — не за дълго, но достатъчно, за да бъде принуден да отстъпи. Разтърси глава, сякаш да се освободи от схващането на мускулите си, и премести ножа си от дясната в лявата ръка.

Голите им крака размазваха локвата кръв, която течеше от раната, по пода.

Карлиньос предвиждаше всеки начин, по който Хадли можеше да го атакува в следващата секунда — и всеки от тях завършваше с ножа му, който разкъсва сухожилията на ръката му, обезоръжава го, после разкъсва и сухожилията на краката му, за да го накара да падне и да го намушка в стомаха.

Щеше да умре тук.

След което видя другия начин, по който боят можеше да свърши — не пътя на ножа, а пътя на маландрагем. Кой би се сетил да се защити с бразилско джиу-джицу на бой с ножове? Карлиньос захвърли ножа, който се заби в дървената стена на съдебната зала с леко потрепване. Очите на Хадли го проследиха и Карлиньос използва момента, за да пристъпи напред неочаквано, да блокира замахването му с две ръце и да прекърши ставата на лакътя му.

Звукът от изпращялата кост сякаш отекна в съдебната зала. Ножът падна от ръката на Хадли.

Карлиньос изви счупената ръка зад гърба му. Двамата се озоваха притиснати един към друг по-близо от любовници. Карлиньос вдигна ножа от пода и с едно движение го заби в гърлото на Хадли и го извади настрани, през югуларната вена.

Цялата зала скочи на крака.

На лицето на Хадли се изписа лека изненада, после — разочарование. От ужасяващата рана на шията му бликаха струи кръв, а ръцете му махаха в безполезен опит да отблъснат смъртта. Карлиньос го пусна бавно на земята и го остави да се дави и да трепери в разширяващата се локва от кръвта му.

После изрева. Изпъна гръб, сви юмруци и изрева. Срита дървената галерия — отново и отново, и отново — после заби юмрук в стената. Изрева. Обърна се към семейството си, завъртя глава, за да се отърси от капките пот, и нададе победен рев.

Марина скри лице в шепите си. Не можеше да понесе гледката. Това беше Карлиньос. Винаги е бил такъв.

Хадли вече бе притихнал неподвижно. Втори глас проряза тишината в съдебната зала — протяжен, отчаян писък, толкова необуздан и нечовешки, че не беше ясно откъде идва, докато Джейд Сун не се изправи и не се хвърли към преградата на скамейката. Дънкан я сграбчи в ръцете си и я притисна към себе си. Тя продължи да надава съкрушени, несвързани викове на неутешима мъка и загуба. Секундантите на Макензи пристъпиха на ринга и покриха тялото.

— Случаят е приключен — надвика шумотевицата съдия Мишра. — Съдът се оттегля.

Хейтор и Мариано се опитаха да отведат Карлиньос обратно към стаичката, от която беше излязъл, но той се откъсна от ръцете им, изправи се с лице към семейство Макензи и отново изрева. По тялото му се стичаха капки кръв, примесена с пот. След това той вдигна показалеца си и го насочи обвинително към Джейд Сун. После — към Брайс Макензи.

Марина се чувстваше, сякаш ще умре.

— Секунданти, овладейте защитника! — извика съдия Ал-Ашмави.

Хейтор и Мариано уловиха Карлиньос — по един за всяка ръка — и го повлякоха насила към вратата. Джейд се изплю към него. На Луната, всичко пада по-бавно и стига по-надалеч. Храчката улучи Карлиньос по рамото. Той се обърна и изрита локвата кръв към нея. Капките опръскаха лицето ѝ и застаналите до нея членове на семейство Макензи.

— Изведете го оттук! — изкрещя Рафа.

Марина вече беше избягала от съдебната зала. Облегна се на стената на един от тунелите с надеждата, че студената, стабилна повърхност ще успокои световъртежа и гаденето ѝ. Покрай нея пребягаха няколко охранителя, които придружаваха семейство Корта към превозните им средства. Коридорите, по които двете семейства вървяха, бяха разделени от стъклена преграда. Остриетата на Макензи се бяха скупчили около тях, но Марина видя как Дънкан протяга ръка, за да избърше капките кръв от лицето на мащехата си.

— О, Карлиньос — прошепна тя. — Можех да те обикна.

Първият екстрактор на Корта Хелио угасна десет минути след победата на Карлиньос в Съда на Клавиус. Тридесет секунди по-късно угасна и вторият. В рамките на три минути, целият фронт по северната граница на Морето на дъждовете бе изключен.

Спътниците на Рафа, Лукас, Карлиньос и Хейтор, които тъкмо пътуваха в кораба „Пустелга“ на ВТО, дадоха сигнал за тревога. Сомбра извести Уегнър, който тъкмо се возеше на влака към Хипатия. Бейжафлор и Хети сигнализираха на господарките си, които пътуваха с такси към апартамента на Ариел в Меридиан.

Атакуваха Корта Хелио.

Сумата за наем на кораб на ВТО бе солена дори по стандартите на Драконите, но Рафа знаеше, че независимо от резултата от боя в Съда на Клавиус, ще трябва да заведе семейството на безопасно място веднага, след като приключи. Когато корабът кацна на площадката в Жоао де Деус, западният и източният фронт в Морето на дъждовете, както и централният в Морето на яснотата вече бяха извън строя.

— Току-що загубихме и екстракторите в западната част на Морето на яснотата — съобщи Хейтор, докато пътническата совалка на кораба се спускаше надолу. — Имам връзка с южната част. Прехвърлям я и на вас.

На лещите им се появи един и същ образ: напълно унищожен фронт от екстрактори. Камерата се отдалечи от парчетата метал и пластмаса, разпръснати надалеч по покритото с реголит море; пет екстрактора бяха безвъзвратно разрушени, а един планетоход бе смазан под тежестта на греда, която се беше стоварила върху него.

— Имате ли образ? — изкрещя един женски глас. На екрана се изписа името ѝ — Кине Мбайе, служител в базата на Морето на яснотата. — Унищожават ни.

В небето зад нея проблесна лъч светлина и към камерата полетя една огромна, метална подпора. Жената изпсува на френски. Видеото прекъсна. Името на екрана светна в бяло.

— Карлиньос!

Рафа разтърси брат си с все сила. След необузданата ярост и лудост, която го бе обзела на бойния ринг, Карлиньос бе изпаднал в кататония. Секундантите му го бяха завлекли насила в стаичката за защитници, където един медицински бот бе зашил раните на корема и ръката му и му бе дал максимална доза успокоително. След това секундантите го измиха от кръвта, облякоха го в нормални дрехи и му помогнаха да се качи на „Пустелга“.

— Какво става? — опита се той да фокусира поглед върху лицето на брат си.

— Загубихме целия южен фронт в Морето на яснотата — каза Хейтор, чието лице бе посивяло. Вратата на шлюза се затвори, налягането се изравни и пътниците влязоха в лобито с асансьорите.

— Загинали са тридесет души — добави той.

— Карлиньос! Ти умееш да пътуваш по повърхността.

— Покажете ми.

Изгледа записа с Кине Мбайе три пъти, докато чакаше асансьора с останалите.

— Спрете всички екстрактори.

— Какво става с… — започна Рафа.

— Вече дадох заповед — прекъсна го Лукас.

— Това няма да ги спре за дълго. Просто ще преизчислят траекторията си — каза Карлиньос и ги изгледа един по един, за да види дали са се сетили. — Обстрелват ни с капсули от БАЛТРАН. Ако забавите записа, се забелязва една — точно преди удара. Онзи лъч светлина не е истинска светлина, а от избухналата капсула.

— Няма къде да се скрием — каза Рафа.

— Няма начин такова нападение да е моментно хрумване — отбеляза Лукас. — Необходимо е предварително да се набележат местоположенията на всеки от екстракторите, да се наемат капсулите, да се зададат траекториите им. Планирали са го от доста време.

— Кой? — попита Хейтор.

Лукас впери поглед в него.

— Кой според теб, стари глупако такъв?

— Квадрант Сао Себастиао, проспект Кондакова — обяви записът на асансьора.

— Какво можем да направим? — попита Рафа.

— Да платим повече от тях — отговори Лукас. — Нищо не е по-силно от парите.

Той даде на Токиньо няколко нареждания. Последва пауза. Никога преди не се беше случвало такова нещо.

— Достъпът до сметките на Корта Хелио е временно забранен — съобщи накрая Токиньо.

Вратите на асансьора се отвориха.

— Обясни — заповяда Лукас.

— Банковите ни системи са нападнати от вирус, който блокира достъпа до парите — отговори Токиньо.

Подът на лобито се разтресе. Всички минувачи по проспект Кондакова погледнаха нагоре — инстинктивната реакция на хора, които живеят в пещера.

— Само това ни липсваше — каза Рафа. — Земетресение.

— Не земетресение — поправи го Карлиньос. — Обстрел.

Една жена и един мъж, облечени с вкус и по последна мода, слязоха от експрес номер 28 и преминаха през шлюзовете към гара Тве. Проправяха си път сред тълпата ловко и целенасочено, сякаш се бяха запътили към точно определено място в оплетения лабиринт на Тве. Водеха ги. Стигнаха до един от обществените принтери и взеха два предварително поръчани пластмасови ножа — остри, назъбени и опасни. Жената и мъжът бяха наемни убийци, чиято задача беше да намерят Лукасиньо Корта и да го изкормят жив. Спътниците им успяха да локират Джинджи. Момчето се намираше на открито, бе напълно уязвимо. Проследиха го през тунелите и градините, по високите, тесни мостове, окачени над високите, пълни със зеленина пропасти, по спираловидните рампи, които водеха нагоре към жилищните зони. С всяка стъпка скъсяваха разстоянието помежду им.

Лукасиньо бе прекарал сутринта в стаята си, в очакване на новини от Съда на Клавиус, разкъсван от мъчително чувство на вина. Баща му му бе повторил неколкократно, че истинската причина не е била в сватбата. Че е била в шамара — преднамерената обида, предизвикателството. Че става въпрос за конфликт между него и Брайс, а сватбата е била само претекст.

„Ще дойда“, бе казал Лукасиньо. „Няма“, бе отвърнал твърдо Лукас.

„Трябва да видя какво ще стане“, настоя Лукасиньо, но баща му отвърна: „На никого не му трябва такова нещо. Остани в Тве. Там си в безопасност. Аз ще ти кажа какво се е случило.“

Лукасиньо се опита да седи, опита се да се разходи, да поиграе на няколко игри, да прегледа социалните мрежи, да опече нещо. Но не можеше да се успокои. Не можеше да се съсредоточи. Беше му лошо от страх. След това Джинджи сигнализира, че е пристигнало съобщение от Лукас. „Карлиньос спечели.“ Само толкова.

Карлиньос е спечелил. Лукасиньо се почувства невероятно свободен и лек. Трябваше да сподели с някого, да се види с някого на живо. Съобщенията не бяха достатъчни. „Абена, ела да се видим.“ Почти бягаше по тунелите. Убийците си прехвърляха информация чрез спътниците. Подвижна мишена — толкова по-просто от това да разбиват кода на апартамента му, за да влязат вътре. Щяха да го настигнат, когато стигне Кръга на Нкрума, и да го убият пред всички. Пътят им за отстъпление беше открит. Ето го. Ръцете им хванаха дръжките на скритите под дрехите ножове. Забързаха крачка и се разделиха, за да притиснат Лукасиньо от двете страни.

— Опасност — обади се Джинджи. — Опасност, Лукасиньо Корта!

Лукасиньо замръзна и се завъртя на място насред площад Роулингз. Опита се да различи нападателя сред стотиците минувачи. Видя мъжа, който крачи към него с нож в ръката. Беше близо. Не видя жената зад себе си.

Но роботът на тавана я виждаше. ИИ-тата на АКА бяха засекли пристигането на двамата пътника, поръчката за принтера на улица Куфуор и движението им по повърхността. Бяха дали заповед на един от охранителните роботи, който се катереше, ловък като паяк, по таваните, и оставаше незабелязан сред множеството техника наоколо. Докато убийците следяха Лукасиньо, той следеше тях. Ботът изчисли траекторията си, скочи на врата на жената и заби в него игла с невротоксично вещество. Докато тя се задушаваше, ботът скочи от нея, превъртя се над рамото на Лукасиньо и се приземи върху лицето на другия убиец. Ръцете му бяха едва на половината път към бота, когато невротоксинът попадна в кръвта му — разработен от АКА препарат с бързо и сигурно действие. Телата на убийците се свлякоха от двете страни на Лукасиньо, а паякът изпълзя встрани и изчезна в една от шахтите на площада. АКА предпочиташе да не се намесва в политическите взаимоотношения на останалите Дракони, но ако това бе неизбежно, то Златното столче предпочиташе да действа бързо и решително.

— В безопасност си — съобщи Джинджи. — Скоро ще дойдат подкрепления.

Уегнър постепенно бе развил своеобразна привързаност към тихия стълб в края на платформата на гара Хипатия. Място между световете — тъмният и светлият. Вече се бе превърнало и в място между времената — миналото и бъдещето. Всеки Дракон — а също и полу-Драконите като него — живееше в сянката на насилието, но никога преди не бе виждал човек да умира от ръката на друг. Все още си спомняше миризмата на кръвта. Никога нямаше да я забрави. Струваше му се, че вони на кръв толкова силно, че всички на влака го усещат. Уегнър познаваше вълчата си същност, но на ринга зърна у Карлиньос нещо, което бе отвъд вълците — нещо, което му беше непознато и го плашеше, понеже винаги бе живяло в брат му, а той не го беше забелязал. То караше всеки хубав момент, който бе прекарал с него, да изглежда фалшив.

Какво се очаква от вълците, когато Драконите се бият?

Сондра сигнализира входящо обаждане от Аналийс.

— Уегнър, къде си?

— В Хипатия.

— Върни се в Меридиан веднага.

— Какво става, Ана?

— Върни се в Меридиан. Не идвай тук. Не се връщай у дома.

Тихият ѝ, настоятелен глас, приглушеният шепот, който съскаше в него, чувството за спешност бяха толкова осезаеми, че накараха косъмчетата по врата и ръцете на Уегнър да настръхнат.

— Какво става, Ана?

Гласът ѝ се сниши до почти неразличим шепот.

— Тук са. Чакат те. О, Господи… Накараха ме да обещая…

— Ана, за кого…

— Макензи. Накараха ме да обещая. Казаха, че мога да бъда или с тях, или срещу тях. Не се връщай, Уегнър. Искат да избият цялото семейство Корта.

— Ана…

— Аз съм с Макензи. Ще се оправя. Добре съм, Уегнър — настоя тя със задавен глас. — Върви!

— Връзката прекъсна — съобщи Сомбра.

— Възстанови я.

— Няма такава възможност.

По платформата около него вървяха семейства. Гласовете на децата отекваха и ги караха да викат още по-високо, за да слушат ехото. По пода се валяха опаковки от нудъли, носени от течението на вятъра, а ботовете от чистотата се носеха след тях. Високо горе се водеше битката между Корта и Макензи. Тук, на гарата, хората слизаха и се качваха на влаковете по пътя към работните си места, домовете си, приятелите си, любимите си хора. Ако зърнеха мъжа, свит до пилона с колена, притиснати към гърдите, щяха ли да прозрат, че се бори за живота си?

Аналийс още беше там. Не знаеше какво ще се случи с нея.

„Върви“, бе му казала тя.

Уегнър стана и прекоси платформата до спирката на влака, който се движеше в обратната посока. Очакваше го изгнание. Сред вълци.

Проспект Кондакова отново потрепери до основи. От покривите се сипеше прах, блестящ и мек като облак от далечни звезди. Всички бяха замръзнали по местата си — първо погледнаха нагоре, после се спогледаха помежду си.

— Пробив в основните шлюзове на Санта Барбра и Сао Хорхе — съобщи всеки от спътниците на господаря си. — Опасност: не използвайте асансьорите.

— Ще влязат през покрива — каза Рафа.

— Въоръжени неприятелски единици на главната гара.

— Покажи ми — заповяда Карлиньос.

Камерата на Сао Хорхе му показа нашественици, облечени в укрепени брони, които тъкмо слизаха от влака и се строяваха в отделни екипи на платформата. Носеха по два кръстосани ножа и тейзъри в калъфи. Типични нападатели, пристигнали с линия 87. Пътниците се мръщеха озадачено: да не снимаха епизод на „Сърца и черепи“? Те бяха цивилни, затова не ги закачаха.

— Колко са?

— Петдесет. Десет пред шлюзовете на Санта Барбра и Сао Хорхе. По пет в асансьорите на Сао Себастиао.

Нов трус разтърси квадранта.

— Целостта на аварийния изход е нарушена. Камерите ми са унищожени.

Светлинните панели на небето примигнаха. Това не се беше случвало преди. През проспект Кондакова премина вълна от отчаяни стонове. Хората се ужасяваха все повече да не се окажат затворени на тъмно в града, докато въздухът изтича.

— Вражески единици в квадрант Сао Себастиао. Напредват по проспект Кондакова и проспект Терешкова.

— Ще ни избият, ако останем тук — каза Карлиньос. — Хейтор, искам двама охранители за Лукас и Рафа. Рафа…

— Трябва да намеря децата ми. Може да са в Боа Виста.

— Няма как да стигнеш до гарата от тази страна на квадранта. Тръгни по обиколния тунел и излез на Западна 12-та улица. Използвай входа на проспект Серова. Лукас.

— Вече пуснах аварийния сигнал за евакуация.

— Много добре. Но и ти трябва да се измъкнеш оттук.

— Ще остана със семейството.

— Ти не си боец, Лука. Ще те разкъсат на парчета.

— Опитаха се да убият Лукасиньо, Карло. Опитаха се да убият сина ми.

— Сега ти управляваш Корта Хелио. Съжалявам, Рафа. Трябва да спасиш компанията. Имаш ли план?

— Винаги имам.

— Тръгвай тогава. Хайде, хайде.

Панелите на тавана примигнаха отново — три къси присветвания, едно дълго. Сигналът за евакуация. Най-големият страх на жителите на града току-що се беше осъществил. Радиация, необуздан пожар, декомпресия, срутване на тавана, пробив. Нападение. Трябваше да се спасяват, да бягат в убежищата, да се махнат от града. Хиляди спътници на проспект Кондакова и на всички други етажи, проспекти и квадранти в Жоао де Деус подеха алармения сигнал. Квадрантът потъна в шокирана тишина за момент, а после избухна в оживено, забързано движение. Такситата препускаха, завиваха рязко и бързаха да оставят пътниците си в най-близката евакуационна точка. Пешеходците се впуснаха да бягат; онези, които имаха криле, се спуснаха към убежищата, които спътниците им показаха. Магазините, кафенетата, баровете и клубовете се опразниха. Паникьосани, объркани пияници и бездомници останаха, загледани в небето, сякаш чакаха всеки момент да падне на главите им. Учителите събираха разплаканите деца от класовете си и ги водеха към убежищата. „Къде са мама и татко?“ Родителите викаха изгубените си деца, изгубените деца надаваха ужасени писъци, ботовете ги събираха и придружаваха до бункерите. Семействата щяха да се намерят едни други после — ако изобщо имаше „после“. В квадрантите, където все още беше нощ или сутрин, спящите жители бяха разбудени и побягнаха, стреснати, от леглата си. Паника, огън, земетресения! Офисите и апартаментите останаха празни; тротоарите и мостовете кънтяха от забързани стъпки. Тълпите се стичаха надолу по стъпала и стълби, спускаха се и скачаха от по-ниските етажи на приземния — гравитацията им осигуряваше безопасно приземяване.

Облечените в бойни брони фигури напредваха по проспект Кондакова, без да обръщат внимание на потока от бегълци, който ги заобикаляше. Офисите на Корта Хелио избухнаха зад гърба им един след друг и обсипаха града с парчета пластмаса, евтино дърво и меки мебели.

— Сао Хорхе, принтирай ми бронята.

— Ще е готова и ще те чака на принтера на Западна 15-та улица след три минути.

— Хейтор, дай ми ножовете.

Хейтор отвори изящно изработеното сандъче. Светлината от панелите над тях се отрази в остриетата от лунна стомана. Няколко от телохранителите на Корта Хелио дотичаха до тях задъхано — бяха неподготвени, объркани и прекалено малко.

— Ти и ти — тръгвайте с Рафа и Лукас. Хейтор, вземи петима и ме последвай.

Карлиньос не можеше да си позволи петима охранителя, но беше видял телата, пръснати сред отломките от офисите и сградите на компанията. Макензи разрушаваха сърцето и душата на Корта Хелио.

— Пусни сигнал по общия канал — нека всички служители на Корта Хелио, които могат да тръгнат с теб. Заведи ги в убежището в източния район на Сао Себастиао. Макензи не могат да припарят там.

— Мислиш ли?

— Убежищата са неприкосновени. Дори Макензи не биха си позволили да унищожат някое от тях. Тръгвайте.

Хейтор даде знак на телохранителите да го последват и екипът пое нагоре по проспект Кондакова с ръце на дръжките на ножовете. Мисията им беше както смела, така и безнадеждна. Жоао де Деус бе прекалено голям град, разпръснат в много времеви зони и без ясно обособени жилищни квартали, а Макензи сееха унищожение навсякъде. Жоао де Деус беше загубен.

— Рафа!

Лукас и двамата му бодигарда се бяха качили на горния етаж по стълбите, напредвайки срещу течението на тълпата. Хитрият син можеше да се възползва от него.

— Махай се оттук!

— Карло!

Лукас вече беше стигнал до втория етаж. Улиците и проспектът бързо се опразваха, пред всяко убежище бе пълно с изоставени таксита. Безпризорни ботове се щураха напред-назад из града.

— Мога да ги изгоря. Макензи. Робърт, Джейд, Дънкан, Брайс — всичките. Мога да изгоря всички тях.

— Ние не сме като тях, Лука.

Лукас кимна, обърна се нагоре и продължи да се катери ловко по стълбите. Рафа му хвърли един последен поглед и сви в една пресечка. Карлиньос закопчаваше катарамите на бойната си броня. След това плъзна ножовете в магнитните ножници.

— Целта ни е да печелим време — обясни той на екипа си.

Осем телохранителя. Остриетата на Макензи напредваха в редици от по двадесетима по проспект Кондакова.

— Ще се оттеглим, но с бой. И ще ги забавим колкото можем повече. След мен.

Карлиньос се затича напред, а бодигардовете поеха след него във V-образна формация. Карлиньос нададе необуздан рев. Ехото от гласа му отекна в празните стени на квадрант Сао Себастиао.

Рафа тичаше. Сакото и вратовръзката му се вееха, обувките му бяха станали на нищо. Около него проблясваха пулсиращите жълти лампи, които сигнализираха за авария. Подът на орбиталния тунел бе осеян с празни бутилки от вода, малки тъпани и пискюли в цветовете на оришите. Безкрайният маратон бе свършил.

Преди да излязат от апартамента, Ариел натъпка чантата си и чантата на Марина с банкноти.

— Лукас каза, че нямаме достъп до банковите сметки — обясни тя. — Тези ще ги приемат навсякъде.

— С влака ли ще пътуваме?

— Запазих билетите още преди десет минути.

Корта Хелио умираше. Жоао де Деус бе в смъртна опасност. Карлиньос бе останал да се бие, а Рафа се опитваше да стигне до Боа Виста. Никой не знаеше къде е Лукас. Уегнър беше в Меридиан, Лукасиньо — в Тве. Ариел и Марина щяха да се присъединят към него и да помолят за убежище. Марина още не можеше да повярва колко бързо се бе разпаднало всичко.

Двадесет нива и един километър ги деляха от гара Меридиан. Смъртта имаше десетки лица и всички те ги чакаха отвън. Такситата бяха бързи, но можеха да бъдат хакнати. Асансьорите и ескалаторите сигурно бяха заобиколени от наемниците на Макензи. Можеха да ги причакват на всяка улица. Всеки момент можеха да бъдат притиснати в ъгъла от ботовете-убийци или въоръжените с невротоксини насекоми, които вероятно се катереха по стените.

— Вземи си краката — каза Марина. — Ще вървим.

Ариел замръзна на половината път към вратата.

— Хайде! — подкани я Марина.

— Не мога — отговори тя. — Краката ми не работят.

Марина се бе сетила за всеки възможен хак и нападение — освен за най-личното и съкрушаващото от тях.

— Свали ги.

Следващият хак в програмата им като нищо можеше да им заповяда да отведат Ариел право в ръцете на остриетата.

— Не мога да ги откача от гнездото — изсъска Ариел напрегнато.

Марина извади ножа си.

— Извинявай.

Първото движение на ножа отряза дългата пола на роклята. Второто и третото прекъснаха гъвкавите кабели, свързани със захранването на краката. Сервомоторите излязоха от строя и краката поддадоха под Ариел, която залитна и щеше да падне, ако Марина не я беше прихванала.

— Свали ги от мен, свали ги! — извика Ариел и задърпа мъртвите протези.

— Не искам да те нараня.

Марина работеше внимателно и бързо с върха на ножа — освобождаваше пластмасовите закопчалки една по една, смръщила вежди съсредоточено.

— Не мърдай!

Оставаха само два конектора. Апартаментът на Ариел бе построен на една тиха странична уличка, но беше въпрос на минути да се появи онзи, който бе хакнал краката ѝ, за да види какво се е объркало. А уличката беше задънена.

— Готово — каза Марина, когато освободи напълно краката ѝ от протезите. Ариел изпълзя надалеч от тях.

— Можеш ли да се катериш?

— Мога да опитам — отговори тя. — Защо?

Марина кимна към стълбата за обслужващите ботове, монтиран откъм гърба на апартамента.

— Не знам дали ще успея да стигна чак до долу.

— Не отиваме долу. Ще има по един Макензи на всеки метър до гарата. Тръгваме нагоре.

Нагоре към бедняшките квартали, към гетата. Към Байро Алто. Града на невидимите. Точно под покрива на света, където най-видната адвокатка по семейните дела на Луната и нейната охранителка можеха да изчезнат незабелязано.

— Ще ти помогна, но първо…

Марина се докосна между веждите с върха на показалеца. Трябваше да изключат спътничките. Бейжафлор изчезна миг след Хети.

— Давай първа.

— Помогни ми — заповяда Ариел, докато се опитваше да се измъкне от сакото на костюма си. Марина ѝ помогна да го съблече и Ариел остана по клин три-четвърти и спортен сутиен — същите дрехи, които носеше на бойната арена в съда.

— Дай ми чантата.

Марина я изрита надалеч от ръката ѝ.

— Как ще я носиш? Ще я стискаш със зъби ли?

— Парите могат да се окажат полезни.

— По-полезни от това да опазиш гърлото си ли?

Ариел увисна на стълбата и започна да се набира нагоре — едно стъпало, две, три, четири.

— Няма да успея да стигна много високо.

— Както казах, аз ще ти помогна.

Марина се прилепи плътно към стълбата и се изкачи под увисналото тяло на Ариел. Опря парализираните ѝ крака от двете страни на врата си.

— Облегни се напред и отпусни теглото си върху рамената ми. Ще трябва да координираме движенията си. Леви ръце, десни ръце. Левият ми крак, после — десният.

Ариел и Марина започнаха да се изкачват заедно. Слабата лунна гравитация и силните мускули на Марина намаляваха товара на раменете ѝ, но не го облекчаваха напълно. Усещаше Ариел, сякаш тежи десетина килограма. Как щеше да се изкачи по дългите стълби нагоре с десеткилограмова тежест на раменете? Бе изминала едва един етаж, а вече започваха да я болят.

Две нива. Три. До върха оставаха шестдесет. Какво щяха да правят, когато стигнеха до горе, не ѝ беше ясно. Не знаеше дали Корта бяха живи или мъртви, дали бе останало нещо от империята им, дали щеше да намери къде да отидат в Байро Алто, дали ще оцелее, дали Макензи я причакват на върха. Знаеше само, че трябва да продължава да се движи — леви ръце, десни ръце, ляв крак, десен крак. И така, Марина и Ариел се изкачваха нагоре към изгнанието си от света, който обитаваха: леви ръце, десни ръце, ляв крак, десен крак; стъпало по стъпало, етаж по етаж.

Стаята за музика гореше. Пламъците танцуваха по пода и се катереха по стените на идеално построеното акустично помещение. Механизмите, вградени под повърхността им, пукаха и димяха. Пушекът изпълваше въздуха на едри облаци, в които проблясваха искрици, а климатикът ги разнасяше навсякъде. Парата и димът внезапно избухнаха в огнено кълбо. Противопожарната система се включи, запечата стаята и я наводни с дихлоретан.

Първият тейзър се опря в гърба на Карлиньос и го накара да се вкамени, разкъсван от болка и мускулни спазми. Изкрещя от усилие, докато се мъчеше да задържи ножовете си в стиснатите си ръце. Замахна с ножа и трепна, когато разкъса жиците, които свързваха сондите с тейзъра. После се завъртя и замахна отново. Остриетата отстъпиха назад. Беше останал сам. Всички охранители от екипа му лежаха проснати в локви от собствената си кръв по проспект Кондакова. Остриетата на Макензи го дебнеха от всички страни, но Карлиньос не се предаваше. Бронята му бе надупчена и осеяна със сонди на местата, където тейзърите бяха улучили кевлар вместо плът. Вече бе извадил от строя петима от наемниците на Макензи, но всяка секунда пристигаха още.

Бе си проправил път с бой стъпка по стъпка, Макензи по Макензи, обратно до шлюза на убежището в източния район на града. Хейтор беше мъртъв, телохранителите, които го придружаваха — също, но убежището бе пълно с хора, които бяха в безопасност.

Остриетата се струпаха още по-близо около Карлиньос. Търсеха пролука в защитата му; замахваха с ножовете си към него и отскачаха назад. Не можеше да се измъкне. Не можеше. Вторият тейзър го свали на колене. Третият го обезоръжи. Четвъртият го превърна в конвулсираща кукла от плът, обвита с кабели. От силата, ловкостта и ножовете му не бе останал спомен. Щеше да умре на колене, в една пещера на Луната. Всичко, което му оставаше, беше гневът. Едно от остриетата пристъпи напред и свали шлема си. Дени Макензи. Той вдигна един от ножовете на Карлиньос от земята и се залюбува на изящните очертания и острия връх.

— Колко хубаво.

После дръпна главата на Карлиньос назад и преряза гърлото му от едната до другата страна.

След като кръвта спря да блика от трупа, остриетата го съблякоха гол, довлякоха го до моста на Западна седма улица и го провесиха от него с главата надолу.

Пет минути по-късно, в мрежата се появиха новите оферти за договори — за всички оцелели служители, подизпълнители и агенти на Корта Хелио. Условията и хонорарите на договорите, с които щяха да минат от тяхна страна на страната на Метали Макензи, бяха повече от щедри. Макензи се отплащаха тройно.

Планетоходът препускаше на север през Морето на изобилието.

Единствено глупаците разполагаха само с един план за бягство.

Лукас замисли стратегиите си за отстъпление, още когато се присъедини към борда на директорите на Корта Хелио. Всяка година ги преразглеждаше и обновяваше в очакване на ден като днешния. Всички се основаваха на едно и също съображение: на Луната няма къде да се скриеш. Бе осъзнал това, когато зае мястото си на заседателната маса, опря пръсти в полираното дърво и усети крехкостта на елегантната маса и на стола, на който седеше, тежестта на скалите над него и студенината на скалите под него. Нямаше къде да се скриеш, но имаше един начин да избягаш. Последната заповед, която Лукас даде на Токиньо, преди да го изключи, беше да зададе на планетохода курс към централния терминал на лунното въже в Морето на изобилието.

Десет милиона в злато, депозирани в Банка Мирабо в Цюрих, на Земята, преди пет години. Воронцови обожаваха златото. Имаха му повече доверие, отколкото на машините, корабите, братята и сестрите си.

„Спасявайте се“, бе наредил на телохранителите, преди да се качи на планетохода. „Хвърлете ножовете, свалете броните, покрийте се. Аз ще се оправя оттук нататък.“

Не искаше да узнаят за истинския му план за бягство. Надяваше се да са успели да се спасят. Лукас винаги бе ценял усърдната работа. За Макензи се отнасяше същото, така че бе сигурен, че няма да избият много от годната работна ръка в града — не и повече, отколкото беше необходимо. Поне той би постъпил така. Наложило му се беше да бяга бързо и безшумно, за да не го забележат от Макензи. Жоао де Деус беше обречен. Карлиньос — също. Можеше само да се надява, че Рафа е успял да стигне до Боа Виста, и че мадрините са завели децата на безопасно място. Макензи щяха да унищожат семейството му до корен. Поне той би постъпил така. Уегнър също бягаше. А Ариел — за нея нямаше представа. Лукасиньо беше в безопасност. Асамоа бяха заявили независимостта си ясно, когато убиха двата наемника на Макензи. Тази мисъл стопляше Лукас, докато се возеше, свит на кълбо в пластмасовата вътрешност на планетохода на Корта Хелио. Синът му беше в безопасност.

— Пет минути до Централен терминал — Море на изобилието — обяви навигационната система на планетохода.

— Подгответе капсулата — заповяда Лукас.

Терминалът се появи пред илюминатора — висока един километър кула, около която бяха подредени капсулите на лунното въже. Съоръжения за качване на товари и приземяване на пътници, слънчева електроцентрала и страничен коловоз, успореден на минаващата наблизо Първа Екваториална линия — Централният терминал на Морето на изобилието беше една от основните транспортни точки за товарите хелий-3 на Корта Хелио и рафинирани редки метали на Метали Макензи. Днес той щеше да пренесе един по-особен товар.

— Начало на прекачването — заповяда Лукас.

Маневреният планетоход се приближи към един кръг от пулсиращи сини светлини — външния шлюз. И спря.

— Влизане в терминала — повтори Лукас.

Планетоходът остана неподвижен, на пет метра от светлините на шлюза.

— Влизане…

— Няма да стане.

Гласът изпращя внезапно по комуникационния канал. На екрана на таблото се появи лице. Аманда Сун.

— Такава отмъстителност не е ли малко излишна, дори като за след развод? Не можеше ли просто да съсипеш няколко от по-хубавите ми сака?

Аманда се разсмя дълбоко и непристорено.

— Трябва да ти го призная, Лукас — истински професионалист си. Но да хвърлям саката ти в машината за рециклиране? Не. Това, което е на път да се случи, няма нищо общо с развода ни. Но това и без това ти е ясно. Ще те убия. Този път ще успея. Освен ако не си скрил някоя чевръста сервитьорка някъде в кабината на планетохода? Така си и мислех.

— Чудехме се как са успели да вкарат мухата през охранителните системи.

Аманда потупа едното си ухо с показалец.

— Бижута, скъпи. Полубрат ти щеше да се досети, рано или късно. Той е доста прилежен в разследванията си. Но семейството ви е невероятно лесно за манипулиране. С тези ваши бразилски мачовщини. Макензи не изпитват нужда да се перчат. И е твърде лесно да се справим с врага, когато е толкова предсказуем. Затова и знаехме, че ще се опиташ да напуснеш Луната. И така, ето ме мен. Но нека не губим време с повече приказки. Трябва да те убия. Има няколко възможности. Мога да те взривя, но си прекалено близо до терминала, и рискувам да му нанеса щети. Мога да декомпресирам планетохода. Това би била доста бърза смърт. Но мисля, че ще е най-добре да наредя на планетохода да кара напред и да не спира, докато не ти свърши кислородът.

Декомпресия на планетохода. Човешката кожа беше доста устойчива на декомпресия, а тялото можеше да оцелее около петнадесет секунди във вакуумна среда. Лунно бягане. Трябваше само да поддържа разговора, докато намери къде в кабината е онова, което можеше да спаси живота му. Суетата бе най-големият порок на Аманда.

— Имам въпрос.

— Да — според обичая, последното желание на осъдените на смърт трябва да се изпълнява. Какво ще питаш, скъпи?

— Защо?

— Ама че скучен въпрос. Злодеят да разкрие грандиозния си план пред публиката? Но ще ти подскажа. Ти си умно момче, Лукас, ще се досетиш и сам. Затова по-скоро ще ти предоставя едно по-интересно занимание от това да гледаш как показателите за кислород постепенно спадат. Семейството ми започна да инвестира в опции върху площите около Първа Екваториална линия от самото начало на съществуването на компанията. Преди два месеца започнахме да ги упражняваме. Ето. Това би трябвало да те разсее достатъчно.

— Ще му отделя необходимото внимание — обеща Лукас, хвърли се към другата стена на кабината и удари копчето за аварийно отваряне на вратата. Въздушното течение я откъсна от пантите и тя изхвърча настрани. Лукас изкрещя; сякаш десетки игли се забиха в тъпанчетата му. Синусите му бяха като пълни с вряло олово. Крясъкът беше полезен — благодарение на него, белите му дробове не се разкъсаха. Звукът заглъхна, когато въздушната струя префуча покрай него, развявайки сакото и панталоните му, и се разсея в Морето на изобилието. Лукас се свлече на реголита сред облак прах и се превъртя настрани. Очите. Трябваше да държи очите си отворени. Ако ги затвореше, клепачите му щяха да замръзнат. А ако не можеше да вижда, нямаше да може да се ориентира. А загубата на ориентация означаваше смърт. Изправи се с олюляване на крака. С крайчето на очите си забеляза планетохода, който завъртя колела и потегли към него. Тя щеше да се опита да го прегази. Една стъпка, две стъпки. Само това се искаше от него. Едва стъпка, две стъпки. Но всичко в него умираше. Тялото му се разкъсваше. Мокасината на Лукас вдигна още един облак в праха, когато той се насили да продължи напред, докато не се удари в панела на външния шлюз. Сините лампички спряха да проблясват и светнаха ярко. Шлюзът се отвори и той пропълзя вътре. Шлюзът се затвори отново и запечата камерата. Лукас се чувстваше, сякаш дробовете, очите, ушите и мозъкът му ще се пръснат. След това чу рева на въздушните струи, които нахлуха в камерата. Още по-силен от тях бе гласът му: чак сега осъзна, че не е спрял да крещи през цялото време. Трясък. Камерата се разтресе. Аманда бе забила планетохода право в панела на шлюза. Постройките на Воронцови бяха устойчиви, но нападенията на планетоходи не се вписваха в предвидения им капацитет. Лукас си пое дъх рязко и пропълзя към вътрешния шлюз, който се отвори, и той залитна навътре. Вратата се затвори след него, а терминалът потрепери от новия удар на планетохода. Лукас опря бузата си в хладната, стабилна, прекрасна дървена настилка на пода. На отсрещната стена, точно пред очите му, бе окачена икона на Девата Луна. Той протегна ръка и погали лицето ѝ с пръст.

Все още не се беше свършило.

— Корковадо, Дороличе, Дезафинадо — изграчи той паролата.

— Добре дошъл, Лукас Корта — поздравиха го системите на терминала. — Капсулата е готова. Начало на орбиталния трансфер с въжето след шестдесет секунди.

Лукас се довлече до капсулата с последни сили.

— Моля да отбележите, че максималното ускорение ще доведе до моментна гравитация на стойност шест пъти колкото лунната — чу той, докато предпазните колани и прегради го обграждаха в меката си, но сигурна прегръдка. Вратата на капсулата се затвори.

— Начало на изкачването.

Лукас усети как капсулата потреперва от друг вид сътресение и едва не се разрида от облекчение — издигаше се по кулата на терминала към платформата на въжето.

— Изкачване завършено. Скачване с въжето след двадесет секунди.

Той си представи въжето, което завива към него по екватора, а противотежестите му се преместват така, че да се спусне по-ниско към повърхността и да може да грабне ценния си товар. След това усети как куката захваща капсулата и извика.

Телата осейваха платформата на гарата в Боа Виста като ненужни, захвърлени за скрап машини. Цял един екип от остриетата на Макензи беше мъртъв. Оръдията, заредени със стрелички с невротоксини, се завъртяха към Рафа със скорост и точност, която го накара да подскочи. Оръдията се поколебаха. Ако от Макензи бяха успели да хакнат защитните системи, Рафа щеше да умре, преди да успее да стигне до вратата. Оръдията се отдръпнаха бързо встрани и насочиха дулата си към небето. Приятел.

Сократ се опита да събуди Робсън и Луна, но мрежата на Боа Виста не работеше.

Рафа пристъпи в имението, подготвен да завари вътре най-различни ужаси. Долината обаче беше пуста. По внушителните статуи на оришите течаха водопади, а помежду им се виеха поточета, които се събираха в езерцата и басейните. Бамбуковите стъбла зашумяха от лекия ветрец и отрониха едно-две листа. Панелите на тавана в момента излъчваха светлина като за ранен следобед.

— Ехо, Боа Виста!

Гласът му заехтя в огромната градина.

Можеше да са успели да се измъкнат. А можеше и да лежат мъртви, подгизнали от кръв, под някоя от колоните на павилионите или в някоя стая.

— Ехо!

Празна стая след празна стая. Чувстваше мястото по-чуждо от всякога. Апартаментът на майка му — просторни стаи с изглед към градините. Приемните, заседателната зала. Стаите на персонала. Апартаментът, в който някога бяха живели с Лусика. Тясната ниша, в която Луна обичаше да се крие и да ги шпионира, като си мислеше, че никой не знае за това. Всичко беше пусто. Влезе в помещенията, в които съхраняваха ботовете и материалите по поддръжката на имението. Една ръка го грабна и го помете към стената, блъсна го в нея и накрая го запрати на земята. Мадриня Елис се надвеси над него с нож, насочен на сантиметър от лявото му око. След това бързо го отдръпна.

— Извинете, сеньор Рафа.

— Къде са?

— В убежището.

Боа Виста се разтресе до основи. От тавана падаше прах. Плоският, глух тътен на стенобитните машини беше несбъркваем.

— Ела с мен.

Мадриня Елис хвана Рафа за ръка и го поведе през коридора от лабиринти на Боа Виста. Убежището представляваше огромен контейнер от стомана, алуминий и укрепено стъкло, боядисан в жълто и черно — универсалните цветове на опасността. Мадрините и прислугата на Боа Виста се бяха свили неспокойно на пейките. Робсън и Луна изтичаха до прозореца и притиснаха длани към стъклото. Спътниците успяха да ги свържат чрез местната обща мрежа. Рафа коленичи и опря лице в стъклото.

— Слава на боговете, слава на боговете! Така се бях изплашил.

— Ще влезеш ли, татко? — попита Луна.

— След мъничко. Трябва да проверя дали навън не е останал още някой.

Имението, отново потрепери. Убежището проскърца на амортисьорите си. Бе предназначено да опази двадесет души живи и здрави дори след най-лошото, което луната можеше да стовари върху им.

— Мога да отида вместо вас, сеньор Рафа — предложи мадриня Елис.

— Ти вече стори предостатъчно. Влизай. Хайде.

Шлюзът се отвори със завъртане. Мадриня Елис отправи към Рафа последен въпросителен поглед, но той поклати глава.

— Ще се върна, преди да сте усетили, че ме няма — каза той на Луна и опря ръка в стъклото срещу нейната.

Бе проверил южното крило, но офисите на компанията и допълнителните постройки се намираха от северната страна на градините.

— Ехо!

Още един тътен. Трябваше да побърза. Въздухопречиствателната централа, цистерните за вода, отоплителното помещение. Никой. Нов удар, по-силен от досегашните, разтърси дърветата и ги накара да заронят листа. От павилиона на Сао Себастиао падаха парчета мазилка. На лицето на Ошоси, ловецът, се появи дълга пукнатина.

Никой.

Абсолютно никой. Бе постъпил глупаво, като дойде тук. Луна и Робсън нямаха нужда от неговата защита — мадрините се грижеха за тях, беше напълно спокоен и сигурен в тяхната защита. Той беше онзи, който бе много по-опасен за децата си. Ако отидеше в убежището, остриетата на Макензи щяха да го унищожат, за да го хванат. Вече си пробиваха път към него. Боа Виста беше капан. Още един взрив; още по-силен. Пукнатината на лицето на Ошоси се разшири. Куполът на павилиона на Сао Себастиао се срути във водата. Рафа побягна.

— Транспортните услуги са преустановени — осведоми го ИИ-то на изхода на имението. — Тунелът е блокиран от пропадане на тавана на третия километър.

Рафа се втренчи изумено във вратата, сякаш му бе нанесла лична обида. За момент не му хрумваше какво повече би могъл да направи.

Изходът към повърхността. Можеше да се измъкне през него като Лукасиньо — в един от твърдите космокостюми за спешни случаи. Жоао де Деус вече не бе вариант, но имаше едно депо до Рурик — на два часа разстояние, ако бягаше с пълна скорост. Там щеше да се качи на планетоход и да отиде в Тве. А там щеше да има време да се възстанови и да помисли. Да събере семейството и да подготви ответния си удар.

Изтича към асансьора за повърхността. Детонация с невероятна сила го събори по гръб — чувстваше се, сякаш някой е повдигнал цялата Боа Виста във въздуха и я е стоварил обратно на земята. Асансьорът поддаде под натиска и се превърна в стена от изкривени отломки. Оглушен и замаян от вълната на труса, Рафа осъзна какво означават парчетата скали и метал, които се носеха около него — взривили са шлюза към повърхността. Имението бе отворено към вакуума.

Вълната смени посоката си. Атмосферата на Боа Виста изтичаше. Градините сякаш се взривиха — течението отнесе листата им до последното; всички предмети, които не бяха прикрепени стабилно, се носеха към отвора в тавана и изригваха от него като фонтан от отломки, зеленина, чаши, мебели, стръкове трева, бижута, цветчета. Боа Виста се беше превърнала в ураганен облак от парчета стъкло и метал. Алармите се разпищяха, но звукът бързо замираше поради намаляването на налягането. Рафа се беше вкопчил в една от колоните на павилиона на Сао Себастиао. Убийственият вятър го брулеше немилостиво. Острите парчета стъкло разкъсваха дрехите и кожата му. Белите му дробове сякаш бяха обхванати от пламъци, главата му се пръскаше, пред очите му падна червена пелена, докато тялото му изсмукваше последните частици кислород от кръвта му. Отвори уста в неуспешен опит да си поеме дъх за последно. Знаеше, че ще умре тук, и все пак отказваше да се пусне. Но зрението му отслабваше и силите го напускаха. Синапсите умираха един по един. Хватката му около колоната се отпускаше. Не можеше да се държи повече. Нямаше защо. Нямаше надежда. С един последен, беззвучен вик, Рафа се откъсна от колоната и полетя в бурята.

Капсулата на въжето полетя отвъд близката страна на Луната. Ако имаше прозорци или камери, Лукас можеше да се наслади на гледката как половината Фарсайт изпълва небето — поле от красиви светлини, блещукащи като диаманти. Но в момента нямаше такива, нито пък особено надеждни средства за комуникация или дори силна светлина. Токиньо беше изключен — всяка капка енергия се пестеше, за да може Лукас да продължи да диша. Нямаше достатъчно мощност дори да се обади на Лукасиньо и да му каже, че е жив. Енергията бе изчислена пестеливо, но точно. Уравненията не се нуждаеха от вяра или късмет. Уравненията си бяха уравнения.

Вратовръзката на Лукас се бе измъкнала от сакото му и се носеше във въздуха — капсулата бе навлязла в свободно падане.

Планът на Тайанг беше почти по детски прост и неусложнен. Лукас разполагаше с време, докато пътуваше в капсулата, и го разгада моментално с помощта на признанието на Аманда. Голяма грешка от нейна страна. Грешка, за която той щеше да си отмъсти тройно. Тя винаги го подценяваше. Семейство Сун се отнасяха към семейство Корта като към по-низши, мръсни същества. Нелепи бразилски селяни. Нахакани хлапаци, дошли направо от гетото. Метали Макензи щеше да унищожи Корта Хелио. Земята щеше да стане свидетел на случилото се и щеше да се обезпокои сериозно за добива на хелий. Метали Макензи още пазеше значително количество хелий-3 на склад от времето, когато се бяха опитали да навлязат на пазара и да изместят Корта Хелио. Но най-важната част от замисъла се състоеше в решението на Тайанг да упражни дългосрочните си опции върху териториите по екватора. Да наредят по шестдесетте километра на Първа Екваториална линия соларни панели от синтерован реголит и да изпращат енергията към Земята под формата на микровълни. Силата на Тайанг винаги се беше крила в техните инженерни и научни способности. Искаха да превърнат Луната в неизчерпаем, постоянен източник на енергия за Земята. Това бе най-скъпият и мащабният от всички инфраструктурни проекти, с които човечеството се беше заемало досега, но параноята, предизвикана от унищожението на Корта Хелио и драстичният спад във вноса на хелий-3 щеше да накара инвеститорите да се борят за възможността да трупат пари пред Тайанг. Това щеше да бъде окончателната победа на рода Сун над Народна република Китай. Великолепен план. Лукас не би скрил пред никого дълбокото си възхищение пред него.

Най-хубавото му качество бе простотата. Достатъчни бяха няколко точно поставени клопки, за да посеят началото на раздора, а човешката гордост свърши останалото. Мухата-убиец беше блестяща идея — един лек намек за възможно предателство, който бе отворил пропаст между Корта и Асамоа, но изглеждаше като замислен от Макензи. Лукас не се съмняваше, че „аварията“, която уби Рейчъл, е била провокирана от команда от някой от сървърите на Тайанг. Беше сигурен и че нападението, което бе превърнало Ариел в полуинвалид, е било заповядано от Палата на вечната светлина. Малки побутвания тук и там. Затворена обратна връзка на човешките взаимоотношения. Насилие, което поражда по-голямо насилие. Настрой враговете си едни срещу други. Питаше се колко време Сун са изчаквали сгодния момент, за да изпълнят плана си. Те работеха в десетилетия и планираха с векове.

„Твърде лесно е да се справиш с врага, когато е толкова предсказуем“, бе казала Аманда. Уегнър беше споменал, а Ариел беше потвърдила, че от Тайанг са проектирали система от квантови компютри за Уитакър Годард. Тримата Августейши. Прецизни прогнози, основани на модел, построен като отражение на истинския свят. Онова, което бе полезно за Уитакър Годард, се бе оказало два пъти по-полезно за Сун.

Но не бяха предсказали, че Лукас ще оцелее.

Токиньо се включи на режим за съхранение на енергията — само базови функции, колкото Лукас да се свърже със сензорите и контролните системи на капсулата. Капсулата пускаше сигнал, а местоназначението отговаряше по същия начин. Всичко се свеждаше до изчисления. Орбиталният кораб „Св. Петър и Павел“ на ВТО, който тъкмо бе на път да достигне най-далечната точка на обиколката си около Луната и да започне да се приближава към Земята, се свърза с капсулата и пое контрола на управлението ѝ. Вратовръзката на Лукас отново падна към гърдите му — капсулата започна да ускорява хода си и да преизчислява траекторията си; двигателите ѝ я насочиха към кораба. Приближиха се към него още повече, влезе в обхвата на камерите на капсулата и Лукас най-после имаше възможност да зърне спиращата дъха гледка. Огромният кораб, огрян от слънчевите лъчи, се състоеше от пет пръстена с жилищни зони, подредени по основната ос за двигателите и животоподдържащите системи и увенчани с корона от соларни панели.

Десет милиона злато в банката в Цюрих щяха да осигурят на Лукас убежище на борда — толкова дълго, колкото му беше необходимо, за да планира завръщането и отмъщението си.

Двигателите изреваха за последно и затихнаха, а от кораба се спуснаха лостове, които го прихванаха и вдигнаха навътре към корпуса.

Корабът за къси разстояния се сниши над осеяното с отломки поле и кацна. Парчетата от Боа Виста се бяха разпръснали под формата на груб кръг, пет километра в диаметър. Бяха паднали в зависимост от теглото и размерите си — в най-външния пръстен бяха листата и стръковете трева, след тях бяха парчетата стъкло, след тях — парчетата метал и скали. Най-едрите и тежки предмети — онези, които се бяха съхранили непокътнати, — лежаха досами разбития шлюз. Пилотът приземи кораба ръчно, след като успя да намери място за безопасно кацане. Боравеше с лостовете така, сякаш свиреше на музикален инструмент. Като изкуство.

Лукасиньо Корта, Абена и Лусика Асамоа, спасителният екип на ВТО и охранителите на АКА слязоха в кабината с космокостюмите на кораба и се подготвиха за слизане. Сензорите им бяха спрели да отчитат каквото и да е движение в Боа Виста преди часове. Само маякът на убежището проблясваше в сумрака. Убежищата бяха надеждни, но разрушението, на което е трябвало да издържи, не се вписваше в обичайните норми. Зелена светлина. Шлюзът се отвори, кабината се разхерметизира. Лукасиньо и Абена удариха каските си една в друга — знак за приятелство и подкрепа в лицето на опасността, която може би ги очакваше. Всеки спътник се превърна в светещо име, което засия над лявото рамо на собственика си.

ВТО се бяха възпротивили, че ако минат през Тве, за да вземат Лусика, биха се забавили опасно много със спасителната мисия.

— Момичето ми е там долу.

ВТО отказаха.

— АКА ще покрие изцяло разноските за гориво, въздух и заплатите на служителите ви.

Това бе решило въпроса.

— Ще бъдем трима.

— Разхерметизация — завършена — съобщи Джинджи. — Вратите се отварят.

Абена стисна ръката на Лукасиньо.

Той никога не се беше возил в такъв кораб преди и се бе настроил за вълнуващо преживяване: да се носи над повърхността с по-висока скорост от всякога, като супергерой, яхнал главозамайващо бърза ракета. В действителност, преживяването включваше само седалка в една кабина без прозорци, поредица от непредвидими трусове и промени в скоростта, които караха тялото му да се мята и да опъва ремъците и предпазните колани във всички посоки, и предостатъчно време да си представя какво го чака, когато пристигнат.

Спасителният отряд на ВТО закрачи през отломките към шлюза. Започнаха да отварят триножници и да поставят прожектори. Лусика, придружавана от Абена, Лукасиньо и бодигардовете си, се спусна по стълбата на кораба към повърхността. Фаровете на кораба озаряваха парчетата от градински мебели, острите шипове от укрепено стъкло, пръснати в реголита, изкривени греди, части от машини. Лукасиньо и Абена започнаха да си проправят път през отломките.

— Нана.

Охранителите на Лусика бяха намерили нещо. Челниците им осветиха дреха от туид, извивката на нечие рамо, кичур коса.

— Стой там, Лукасиньо — заповяда Лусика.

— Искам да го видя — каза той.

— Стой там!

Двама от бодигардовете го сграбчиха за ръцете и го накараха да се обърне на другата страна. Колкото и да се дърпаше, не можеше да направи нищо — бодигардовете бяха новополунчени, пристигнали преди шест месеца от Акра, и можеха да надвият с лекота всеки лунарианец от трето поколение.

— Погледни ме.

— Искам да го видя!

— Погледни ме!

Лукасиньо се обърна. Зърна Лусика, която бе паднала на колене в реголита с ръце, притиснати към визьора на шлема, и се клатеше напред-назад. Мярна и нещо разбито, изкривено — сякаш се е взривило, а после е изсъхнало, докато не е станало твърдо като кожа за обувки. Миг по-късно, Абена хвана шлема му с две ръце и обърна лицето му към себе си. Той ѝ върна жеста — хвана шлема ѝ и го наведе към своя, така че да се докоснат леко. Целувката на лунонавтите.

— Никога и за нищо на света няма да простя на хората, които сториха това — закле се Лукасиньо по личния комуникационен канал. — Робърт Макензи, Дънкан Макензи, Брайс Макензи — заклевам ви се в отмъщение. Вече сте моя мишена. И ви се вричам — аз ще ви унищожа.

— Лукасиньо, не говори така.

— Ти нямаш думата тук, Абена. Това е мое решение.

— Лукасиньо…

— Мое е.

— Госпожо Асамоа-Корта.

Лусика се сепна, когато чу името си по общия канал. Викаше я един от работниците от екипа на ВТО.

— Готови сме.

Тя отпусна длан на рамото на Лукасиньо. Тактилните излъчватели на ръкавиците го накараха да почувства докосването ѝ.

— Лука, това ще те погуби.

Той бе успял да погледне само за момент. Не му дадоха да види онова, което Лусика видя — неговият чичо, нейният о̀ко; но онова, което бе видял, се бе запечатало в ума му завинаги.

— Нана, чакат ни — обади се един от бодигардовете.

Абена поведе Лукасиньо бавно нататък, като внимаваше да го държи с гръб към мъртвеца. Луната убиваше грозно.

Екипът на Воронцови заведе Лусика, после — Лукасиньо, и накрая — Абена към лебедките, които бяха монтирали, за да се спуснат през шлюза. Лукасиньо се наведе за миг над широката, тъмна паст на отвора и светлината от челника му озари стените на ямата. Взривът, породен от разхерметизирането на имението, бе разчистил шахтата на шлюза от всякакви дребни препятствия, които биха могли да закачат или разкъсат космокостюма му. И все пак му предстоеше да се спусне в тъмната пещера, която вероятно криеше неизразими ужаси. Маякът на убежището не спираше да свети, но това не означаваше, че не се е повредило, разкъсало или смачкало.

— Спускам.

Сигурно така се е чувствала Адриана, когато се е спуснала за пръв път в лавовата тръба, в която е щяла да извае двореца си. Лъчи светлина върху голите скали, потрепването на въжето, докато се спускаше надолу.

„Излезе от този шлюз, когато се опълчи на баща си и избяга от него“, помисли си Лукасиньо и усети леко бодване на срам. „Колко различно е завръщането ти.“

Сензорите на Лукасиньо звъннаха, за да сигнализират повърхност, и миг по-късно краката му вече бяха стъпили здраво на земята. Под ботушите му хрущяха камъни и парчета от най-различни вещи. Той се откачи от ремъците и навлезе бавно в Боа Виста. Слабите лампи, които екипът на Воронцови беше наслагал наоколо, повече загатваха, отколкото разкриваха очертанията в тъмнината. Очите на Шанго се бяха превърнали в тъмни кръгове. Павилионите се бяха разпаднали като къщички от карти. Голите клони на дърветата бяха напълно замръзнали и изглеждаха зловещо на светлината на ниските лампи. Едва различаваше пълните, чувствителни устни на Янса. Тук-там проблясваше лед: замръзналите сълзи на оришите. Светлината от шлема на Лукасиньо играеше по мъртвите, заскрежени поляни и лещите от черен лед, в които се бяха превърнали басейните и езерата. Онази част от водата, която не беше отнесена от течението при разхерметизацията, бе замръзнала почти мигновено.

Лукасиньо се препъна в някакъв предмет, който се плъзна по плочките пред него. Лъчът на челника го освети: беше масата от заседателната зала на Корта Хелио, напукана и без един крак. Опита се да я изправи, но тя се килна на една страна. Продължи нататък през касите на вратите, отнесени от пантите, между парчетата столове и стволовете на дърветата, от които висяха парцали. Ботушите му хрущяха и мачкаха замръзналите клонки и парченцата стъкло. Не бе останал нито един павилион. Лукасиньо се обърна бавно и освети едно по едно лицата на оришите. Оксала, господарят на светлината. Йеманджа, създателката. Шанго, справедливия. Оксум, любовника. Огун, война. Ошоси, ловеца. Ибеджи, близнаците. Омолу, богът на болестите. Янса, кралицата на промяната. И Нана — изворът.

Никога не бе вярвал в тях.

— Ще възродя това място — прошепна той на португалски. — Мое е.

Втори лъч светлина се появи зад него и го освети, а после и трети — Лусика и Абена бяха пристигнали. Той обаче вървеше пред тях, без да се обръща, надолу по коритото на мъртвата река, между оришите — там, където чакаха спасителите.