Новолуние

Десет

Първият защитен периметър на охраната се намира на двадесет километра от Жоао де Деус. Може да пътувате с влак, бус или планетоход, а може би — с капсула на БАЛТРАН към станция 27 в Морето на изобилието, но във всеки случай, превозното ви средство и пътниците в него биват засечени, и охранителните ИИ-та на Корта правят проверка на самоличността ви. Тази първа линия на защита е толкова незабележима, че няма дори да разберете, че сте я пресекли. Освен ако не ви дадат да разберете.

Вторият защитен периметър не представлява линия, а ниво — поле, което покрива всеки проспект и всеки етаж, всяка пътека и всеки асансьор, всяка канавка, тръба и шахта в Жоао де Деус. Ботове, които лазят, летят и се катерят навсякъде — от огромните строителни роботи, които копаеха тунели и синтероваха стъкло, до миниатюрните наблюдателни дронове с размери колкото насекоми. Острото зрение, слух и сетива, които единствено ботовете притежаваха, внимателно проследяваха всяко движение.

Третият периметър са охранителите — мъже и жени в безупречни костюми, с остри ножове и различни метателни оръжия, които биха могли да обезвредят всеки убиец — биологичен или механичен — преди да се приближи достатъчно, за да може да ги нападне. Отрови, въздушни дронове, тейзъри, бойни насекоми. Хейтор Перейра не жалеше средствата. Арсеналът му беше най-богатият на цялата Луна.

В средата на тези три охранявани зони се намираше Ариел Корта, която лежеше в спешното отделение на клиниката Носа Сеньора Апаресида, потънала в изкуствено предизвикана кома.

Членовете на семейство Корта се бяха стекли от всички краища на Луната. Лекарите твърдо им отказаха достъп до спешното отделение. „Няма нищо за гледане.“ Една красива жена, легнала на болничната кушетка, свързана към животоподдържащите системи с множество тръбички и абукати, заобиколена от ботове, сензори и скенери, които се преплитаха гъвкаво над нея като индийски танцьорки. Бейжафлор се носеше над главата ѝ. Адриана се премести заедно с прислугата си в Жоао де Деус. От името на Корта Хелио бяха запазени няколко от стаите на етажа над спешното отделение. Бившите им обитатели бяха щедро компенсирани за неудобството, и — ако беше необходимо — преместени в други, по-добри клиники на разноски на компанията. Прислугата, която бе пристигнала от Боа Виста, принтира нови мебели и тъкани и пусна обяви за доставчици на храна. Журналисти от новинарските и клюкарските сайтове се бяха струпали в палатки пред клиниката. Хейтор Перейра вече бе успял да хване тридесет дрона-шпиони.

Спътниците им вече ги бяха осведомили за подробностите около нападението и за нанесените щети, но членовете на семейството сякаш намираха утеха в това да преповтарят и допълват новините помежду си. Литания на убиеца.

— Костен нож — каза Адриана.

— Пренесъл го без никакъв проблем през скенерите на входа на партито — добави Рафа.

Той беше пристигнал направо от Тве — два скока с БАЛТРАН. Изглеждаше не по-малко спретнат от всеки друг път: облечен в прясно изпран и изгладен костюм, с чисти обувки и идеално сресан, въпреки неудобното транспортно средство.

— Изобщо не са го видели — добави той.

— Моделът на ножа е широко разпространен в мрежата — обади се Карлиньос.

Беше пътувал дванадесет часа с планетоход от малката война, която се водеше в Морето на кризите, облечен в официален костюм, който явно го караше да се чувства неудобно. Опита се да разхлаби стегнатата вратовръзка.

— Половината ми екип имаше същите. Бяха много модерни преди няколко години. Моделират се според собственото ДНК.

— Някой тъжител, който ѝ има зъб — каза Адриана.

— Определено изобилства от такива — съгласи се Лукас.

— Пълна нелепица — изсъска Адриана. — Ако си пострадал от някой несправедлив развод, си го изкарваш на бившия си партньор, а не на адвоката, който е наел.

— Теорията е правдоподобна — продължи Лукас. — Баросо срещу Рохани. Документите и протокола по делото се съхраняват в Съда на Клавиус. Съпругът не пожела да продължи преговорите и предпочете да уреди въпроса в съдебната зала. Където Ариел го съсипа.

— И са го поканили на партито — отбеляза Адриана. — Абсурдно. Просто абсурдно.

Още никой не бе изрекъл очевидното на глас, нито пък щеше да го направи, преди животът на Ариел да бъде вън от опасност. Всички останали на Луната можеха да си сътворят слухове и фантасмагории, и да избухне медиен скандал. Семейството обаче трябваше да се погрижи да запази достойнството си, въпреки обстоятелствата.

— А къде е Уегнър? — попита Адриана.

— В Кралицата — отговори Карлиньос. — Намерил е нещо.

— Ако иска да бъде част от семейството, трябва да бъде тук.

— Ще се опитам да му се обадя пак, мамо.

Но Лукас вдигна вежда към него, сякаш искаше да му каже: „После ще си поговорим за това.“

— Доктор Макарейг пристигна — обявиха спътниците им.

Личната лекарка на Ариел се поколеба пред отворената врата, притеснена от пълния състав на семейство Корта и погледите, които се бяха фокусирали върху нея. Тя седна в единия край на заседателната маса, а семейството се събра около отсрещния.

— Новините не са хубави — започна тя. — Успяхме да стабилизираме състоянието ѝ, въпреки че е загубила много кръв. Наистина много. Има увреждания на нервите. Ножът се е врязал в гръбначния мозък. Има частична парализа и загуба на моторните функции.

— Моторни функции? — намеси се Рафа. — За какво говорите? Тук не става дума за някакъв робот, а за сестра ми. Майка ми трябва да разбере какво точно се е случило с нея.

Доктор Макарейг притисна длани към клепачите си. Беше изтощена и последното нещо, което ѝ трябваше в момента, бяха излишните и гневни изблици на Рафа.

— Ножът е причинил увреждане от категория Б на петия лумбален прешлен. Тези увреждания водят до парализа. Сетивността не се губи. Петият лумбален прешлен е пряко свързан с движението на частите на тялото от кръста надолу. Затова увреждането му е довело до парализа на долната половина на тялото му, а също така до изпускане по малка и голяма нужда.

— Какво означава това?

— Ще се изпуска. Поставихме ѝ колостома.

— Няма да може да върви — каза Карлиньос.

— Нарича се параплегия. Сестра ви е напълно парализирана от кръста надолу. Безпокоим се и за евентуални мозъчни увреждания поради тежката кръвозагуба.

Карлиньос прошепна кратка умбандска молитва.

— Благодаря, докторе — каза Адриана.

— Какво можете да направите, за да ѝ помогнете? — попита Рафа.

— Ще започнем терапия със стволови клетки веднага, щом състоянието ѝ се стабилизира. Шансовете за успех са високи.

— Не разбирам какво имате предвид. „Високи шансове“? На Коджо Асамоа му порасна нов палец за два месеца.

— Има голяма разлика между това да ти порасне нов палец и да се опиташ да компенсираш увреждания на гръбначния мозък. Процесът е много деликатен.

— Колко време? — попита Адриана.

— До една година.

— Една година! — възкликна Рафа.

— Може би около осем месеца — ако тялото приеме присадените клетки от първия път. След това ще бъде необходимо и време за рехабилитация — Ариел ще трябва да започне да се учи как да управлява тялото си от самото начало, докато процесите се запечатат в нервните ѝ пътища и се създадат нови двигателни вериги. Не можем да си позволим да бързаме. Работата изисква голямо внимание. Всяка грешка би могла да се окаже фатална.

— Общо година — обобщи Лукас.

— Ще ви осигурим всичко, което ви е необходимо — каза Адриана. — Оборудване, последните технологии, разработени на Земята — каквото и да е.

— Благодаря ви, но медицинските ни технологии са по-напреднали от земните във всяко отношение. Ще направим всичко възможно, сеньора Корта. Всичко.

— Разбира се. Благодаря, докторе.

Второто „благодаря“ бе знак, че разговорът е приключил. Адриана се обърна към синовете си:

— Рафа, Карлиньос, бихте ли ме оставили насаме с Лукас, ако обичате? Искам да поговоря с него.

— Бих бил и глупак, и лъжец, ако твърдя, че нямам облаги от това събитие — каза Лукас, когато помещението се опразни.

— Очакваш да се възхитя на честността ти ли?

— Не. Чувствата ми не са никак благородни. Но всъщност съм притеснен — заради сватбата, мамо. Ако не можем да разчитаме на Ариел да договори ника, Макензи ще изядат Лукасиньо жив.

Лукас видя, че майка му се опитва да приеме тази гледна точка — сякаш беше едра индустриална машина, която трябваше да предприеме редица маневри, преди да се обърне, или тежък влак, който трябва да набие спирачки още отдалеч, за да успее да спре. Преди, умът ѝ беше пъргав и лекоподвижен като балерина. Бе бърза и схватлива. Този брак между династиите не биваше да се превръща в нов капан, в който да падне с Аманда Сун. Ариел трябваше да договори сделката — да изготви най-добрия брачен договор на кариерата си. Лукас още не беше казал нищо на Лукасиньо. Нямаше намерение да го прави, докато договорът не е готов. А сега синът му пътуваше към Меридиан и към неизбежния разговор, от който Лукас започваше да се бои.

— Какво можем да направим? — попита Адриана и Лукас усети колебание и дълбока умора в гласа ѝ.

— Да протакаме.

— Макензи никога не биха ни го позволили.

— Ще видя дали някой не би могъл да ни помогне. Бейжафлор съхранява информацията за контакти на всички познати и съдружници на Ариел.

— Да — съгласи се Адриана, но Лукас ясно виждаше, че мислите ѝ отново са се насочили към стаята на долния етаж. — Ще направим за Лукасиньо всичко, което е по силите ни.

— Мамо, притеснен съм за здравето на Ариел — говоря искрено. Но компанията…

— Грижи се за компанията, Лукас. А аз ще се грижа за Ариел.

— Ехо.

— Ехо.

Той се разхождаше нагоре-надолу по коридорите в търсене на храна, чай и неща, с които да убие времето — намираше се в болница, налагаше му се да чака доста дълго. Тя тъкмо излизаше с отмалели, несигурни крачки от стаята, където бе изслушала доклада на Хейтор Перейра — въпроси, въпроси, три часа въпроси. Подробности. Спомени. Разкажи ми пак, пак, пак. И най-дребният детайл можеше да му помогне да открие самоличността на нападателя. А тя беше болна и уморена.

Когато останалите бодигардове пристигнаха, нападателят вече беше окончателно мъртъв. Някой откопчи пръстите ѝ от цигарата, друг я дръпна встрани от разширяващата се локва кръв. Първи пристигнаха ботовете — пълзяха по стените, спускаха се от тавана. Направиха бърз анализ на състоянието на Ариел, която вече бе посиняла от липсата на кръв, забиха няколко абуката, свързани с тръбички, в ръцете ѝ, пришиха обратно парчетата плът, които висяха от отворената рана, принтираха ѝ изкуствена кръв, обърнаха я в по-щадяща поза и изпратиха сигнал на хората-лекари. Един екип охранители на свободна практика, който Бейжафлор нае спешно, се погрижиха всички освен Ариел и Марина да напуснат партито. Корта Хелио впрегна всички ресурси, с които разполагаше, за да им помогне. Един от корабите на Воронцови кацна на повърхността над квадрант Водолей. Заповядано им бе да докарат Ариел до Жоао де Деус, без да задават въпроси. Наемните охранители придружиха медицински екип и кушетката до кораба. Марина също вървеше до тях — сателит, опръскан с кръв. Никога преди не се беше качвала в кораб за превоз на кратки разстояния. Беше шумно и всичко се тресеше. Чувстваше се много по-неспокойна, отколкото на мотоциклета си. През целия двадесетминутен полет не спря да ѝ се гади и едва след като повърна тихо в ъгъла на асансьора, който ги возеше надолу към центъра на Носа Сеньора да Глория разбра, че причината е във вонята на кръв, която се носеше от роклята ѝ.

Хейтор Перейра я хвана още докато слизаше от асансьора и я отведе настрани от екипа. Тя мярна майката и братята на Ариел сред тълпата. „Разкажи ми всичко“, бе я подканил Хейтор. Камерите се носеха навсякъде около нея. „Трябва да знаем. Всичко.“

„Спасих ѝ живота“, бе му отговорила тя.

— Роклята ти…

Марина все още бе облечена в тоалета на Жак Фат — вече втвърден от засъхналата кръв, и вмирисан на желязо и смърт.

— Не ми дадоха да…

Бе спряла да се движи и главозамайващата бързина на хората и събитията, които се развиваха около нея, я караха да се чувства зле. Виеше ѝ се свят от изтощение и все още не бе превъзмогнала шока от нападението.

— Ела. Ще намерим нещо.

Големите принтери бяха заети до един — принтираха медицинско оборудване и мебели за Корта Хелио, но успяха да открият един малък, публичен принтер зад чайната до клиниката. Клиентите ги проследиха с втренчени погледи — Корта и подгизналата в кръв жена.

— Спрете да ме зяпате! — изкрещя Марина. — Спрете да ме зяпате, копелета такива!

Машината за рециклиране отказа да приеме роклята ѝ.

— Замърсен материал — осведоми я Хети. — Моля, рециклирайте чрез Забалийн.

— Ето — подаде ѝ Карлиньос чаша чай, докато тя продължаваше да чака дрехите си от принтера. Бяха семпли и класически: високи обувки, клин и горнище с качулка.

— Имаш ли нещо против? — каза Марина, докато сваляше презрамките от рамената си.

— Вече съм те виждал — пошегува се Карлиньос.

— Само за момент, ако обичаш?

Моментът не беше подходящ за шеги.

Роклята беше залепнала за кожата ѝ. Марина напои плата с малко от вече хладкия чай, за да размекне засъхналата кръв. Бельото ѝ също беше пропито с нея. Тя свали всичко и остана гола в будката зад чайната. Усещаше миризмата по кожата си. Пак ѝ се пригади. Но ако започнеше да повръща, никога нямаше да успее да спре. В докосването на принтираните дрехи върху кожата ѝ усети почти свръхестествена чистота.

— Хайде.

Карлиньос я хвана за ръката и тя се остави да я отведе до една тиха стая на деветия етаж. Дивани, килимчета от фалшива кожа и предостатъчно пространство, за да може да седне или легне.

— Питие?

Карлиньос държеше по една Синя луна във всяка ръка.

— Как можеш… — извика Марина, но се спря. — Извинявай. Извинявай.

Карлиньос седна до нея и разкрачи крака свободно. Марина се беше свила с колена, притиснати към гърдите.

— Добра работа.

— Просто работа. Нищо повече. Дори не се замислих. Нямаше какво да му мисля. Просто го направих.

— Сякаш нещо се вселява в теб. Не тяло, не дух — нещо друго е. Инстинкт, може би — но не вроден. Не мисля, че има дума за това. То е нещо мигновено и просто. Просто действаш.

— Не е просто — каза Марина. — Изобщо не смятам, че е просто. Спомням си го толкова ясно, Карлиньос. Изглеждаше толкова изненадан. Сякаш аз бях последното нещо, което беше очаквал. А след това — раздразнен. Ядосан, задето щеше да умре, без да разбере дали планът му е проработил. Още го виждам пред очите си.

— Нямала си друг избор.

— Млъкни, Карлиньос.

— Нямала си друг избор. Това имах предвид, като казах, че е просто. Няма как другояче да постъпиш.

— Не ми се говори за това, Карлиньос.

— Справи се много добре.

— Убих човек.

— Спаси Ариел. Иначе тя щеше да е мъртва сега.

— Не сега, Карлиньос!

— Марина, разбирам как се чувстваш.

— Нищо не разбираш — каза Марина, но дъхът ѝ спря. Истината се четеше в очите му, мускулите му, дори в мириса на потта му; неизречена, интимна истина.

— Разбираш. О, Боже мой. Наистина разбираш. Махни се от мен. Махай се. Миришеш на кръв.

Марина го блъсна настрани. Здравите ѝ, землянски мускули го запратиха в стената — достатъчно силно, за да му останат синини от удара.

— Марина…

— Аз не съм като теб! — изкрещя тя. — Не съм като теб.

След това побягна.

Вълците не бяха самотни ловци. Уегнър Корта обаче беше. Въпреки опита и отдадеността на останалите в глутницата, той бе единственият, който успя да проумее една от най-важните истини за двете си природи: че не се променяше от обикновен човек във вълк и обратно. Бе разбрал, че Уегнър Корта всъщност представлява двама души — един тъмен и един светъл мъж, които притежаваха различни характери, отличителни черти, таланти и способности. Обикновеният Уегнър Корта умря на дванадесетгодишна възраст под купола на обсерваторията в Боа Виста. Онези, които се бяха появили на негово място, бяха вълкът и тъмният.

Пробиваше си път незабелязано през тълпите, които пълнеха Западна 73-та улица на Фалкон след мача. Спътникът му пък бе потънал дълбоко в охранителната мрежа на Кралицата на Юга. Работеше от часове, за да успее да пробие защитите в наблюдателните системи, които щяха да му помогнат да проследи Джейк Сун. От дни го следеше — събираше информация за навиците, ритуалите, режима и обичайните му дейности. Рафа му звънеше непрекъснато: „Ариел, Ариел е тежко ранена, Ариел беше нападната. Ела в Жоао де Деус. Веднага.“ Но трябваше да прогони мисълта за това от ума си, за да се съсредоточи върху лова.

Джейк Сун се намираше на една пресечка от него, на долното ниво — и той се връщаше от мача в стадиона „Арена-Тайанг“. „Тигрите“ — 34, „Мокос“ — 17. Поредната жестока загуба. Катастрофален резултат за момчетата на Рафа. Но той имаше по-важни неща, за които да мисли. Феновете бяха в прекрасно настроение. Джейк Сун се смееше, заобиколен от приятели — щастлив, спокоен. Не подозираше нищо. Лесна мишена за Уегнър. Приятелите му предложиха да изпият по някое питие, да отидат на вечеря. Джейк щеше да им откаже. Имаше среща със Зоуи Марнитес — аморът му в Кралицата на Юга. Тук щеше да се качи на асансьора и да слезе до 33-та улица. Уегнър слезе със съседния. Апартаментът на Зоуи Мартинес се намираше на една странична пресечка на 33-та улица — сенчеста и дискретна. Уегнър забърза крачка и скъси разстоянието между себе си и плячката. Джейк зави зад ъгъла към тихата уличка.

— Джейк Тенглонг Сун.

Джейк се обърна и видя ножа в ръката на Уегнър. Последва блясък, Уегнър бе обзет от най-силната болка, която бе изпитвал досега, и се строполи вкочанен на пода. Чувстваше се, сякаш стотици чифтове ръце разкъсват всеки от мускулите му на парчета. Обърна се по гръб и видя обръч от ножове, насочени надолу към него. Охраната на семейство Сун.

— Прекалено предсказуем си, вълче.

Тейзърът проблесна в ръката на Джейк.

— Тримата Августейши разбраха какво ще направиш още преди седмица. Приближи се прекалено много. Извинявам се предварително.

Тясната уличка закънтя от многогласен вой. Бодигардовете на Сун се разсеяха само за миг — но това беше напълно достатъчно. Няколко силуета скочиха от балконите, притичаха от вратите, изкачиха се от долното ниво и прескочиха през парапета. Един ботуш срита Уегнър по главата, но той успя да запази съзнание и се претърколи встрани, за да избегне ножа, който тъкмо се спускаше към окото му. Върхът на острието се заби в меката настилка на улицата. Преди бодигардът на Сун да успее да го извади, една жена, облечена в спортни дрехи, вече бе забила острието си във врата му. Нечии ръце сграбчиха Уегнър за китката и го изтеглиха встрани от битката. Изправиха го на крака. Двама от телохранителите на Сун лежаха на пода, а останалите последваха Сун, който се бе впуснал да бяга.

— Добре ли си?

Уегнър продължаваше да агонизира от острите бодежи на болката, но успя да фокусира погледа му и да проговори. Ирина, която обичаше да хапе. Саша Ермин. Глутницата на Магдалена.

— Хайде, бързо — подкани го Саша.

Глутницата побягна надолу по улицата, като продължаваше да води Уегнър със себе си. Целият беше изтръпнал, кожата го сърбеше, беше се напикал.

— Имаш много да учиш, докато станеш истински член на глутницата, вълче — каза Ирина. — Свикнал си да усещаш Земята над главата си през цялото време. Но не спираш да си вълк, когато Земята залезе.

И все пак, тя изглеждаше различно, миришеше различно — дори косата и дрехите ѝ бяха други. Във външния ѝ вид се забелязваха стотици разлики — детайли, които не подхождаха на вълк.

— Чухме, че са сложили цена на главата ти — каза един висок, мускулест мъж по къси, спортни панталони и маратонки. Уегнър го беше видял да се издърпва над парапета на нивото с една ръка и да поваля една от охранителките с ритник в бъбреците.

— Благодаря — отговори. Звучеше жалко, но нямаше по-подходяща дума от тази.

— Трябва да има по-добър начин на живот за нас, освен „всеки за себе си“ — каза Саша. — Ще се погрижим за теб, когато стигнем обратно в Леговището.

— Трябва да отида в Жоао де Деус — възпротиви се Уегнър. — Трябва да видя семейството си.

— Сега ние сме семейството ти — каза Ирина и му подаде ножа, който беше изпуснал.

Марина донесе чаша чай от хола си, седна и впери поглед в заспалия мъж между глътките. След секс винаги страдаше от безсъние. Мъжете похъркваха, сумтяха и мънкаха насън през цялата нощ, а тя издърпваше ръка изпод корема им, преместваше крак встрани, измъкваше се изпод рамото им и прекарваше времето до изгрева с широко отворени очи.

Продължи да отпива от чая. В тъмната стая, озарена само от далечната светлина на лампите в банята и на улицата, кожата на Карлиньос изглеждаше като кадифе. Имаше най-красивата кожа, която някога беше виждала. Бе обръснал тялото си — така правеха всички, които работеха на повърхността. Свалянето на космокостюма от космати участъци на тялото беше същинско мъчение. Тя го докосна леко — боеше се да не го разбуди. Погали го, само колкото да усети сънената му топлина и жизненото му, здраво тяло. Светлината хвърляше дълги сенки по широкия му гръб — сякаш слънцето залязваше ниско над пейзажа на кожата му. Красивите извивки на рамената, кръста, бедрата и изваяния му задник бяха покрити с мрежа от бледи линии. Белези.

Чаровният, хитрият, сладкодумният и боецът.

Дишането му напомняше на спящо бебе.

Колко беше хубаво да бъде с мускулест мъж. Висок, здрав мъж — издължен като всички лунородени и достатъчно едър, за да може да я вдигне и притисне здраво към себе си. Обичаше да усеща непреодолимата, твърда сила на обятията му. Едър мъж, който да обърне по гръб и да яхне. Останалите мъже, с които бе спала, бяха повече интелектуалци — учени, инженери, от време на време по някой маратонец. Имаше и няколко сноубордиста, скейтбордиста и един плувец. Бяха в добра форма. Земляни. Но този беше лунарианец. Марина вече бе виждала Карлиньос гол — когато се къпеше и преобличаше след Безкрайния Маратон, когато се обличаше, когато плуваше в прекрасния басейн в Бейкоу под очите и ноктите на Ао Куанг. Но никога преди не бе зървала лунарианеца в него така ясно, както сега — докато лежеше в леглото ѝ по корем, с глава, извърната на едната страна. И беше толкова различен, този лунарианец. Над една глава по-висок от нея, въпреки че не се смяташе за особено висок по стандартите на второто поколение, и беше по-нисък от повечето високи, слаби като дървета представители на третото поколение. Кожата му бе сякаш по-тънка и през нея прозираше малко по-различна от познатата ѝ мускулатура — пейзаж, който, като всички пейзажи, се подчиняваше на законите на гравитацията. Пръстите на краката му бяха дълги и гъвкави. С тяхна помощ се захващаше по-лесно и увеличаваше сцеплението на ходилата си, докато бягаше по повърхността. Прасците му бяха издължени и стегнати — прасците на Марина я боляха в продължение на цял месец, след като започна да се учи да ходи като лунарианка. Мускулите на бедрата му също бяха по-дълги и по-ясно изразени от тези на землянин, макар и по-слаби. Бедрените мускули бяха прекалено силни, за да има нужда да се развиваш на земята — ако скочиш прекалено силно, се забиваш в стените или хората, или пък в тавана. Лесно можеш да си счупиш главата. Задникът му беше великолепен. На Марина ѝ се искаше да го захапе. Мускулите на прасците и седалището бяха най-важните в ходенето и бягането на Луната — те ти даваха скорост и елегантност. Затова и ретро тоалетите в стил 50-те години на двадесети век бяха толкова модерни този сезон — полите с широки фусти и късите сака подчертаваха прекрасно изкусителната походка, която притежаваха лунарианците, овладели условията на слабата гравитация.

Не можеше да види корема му, но знаеше, че е стегнат и с видими плочки. Извивките на гърба му приличаха на долини, заобиколени от хълмовете на едрите му мускули. Торсът му контрастираше с долната половина на тялото — бе по-силен от този на повечето мъже, които беше виждала. Тежки рамена, огромни бицепси и трицепси. Беше много по-широк и здрав над кръста — на Луната добре развитата горна половина на тялото беше далеч по-полезна от добре развита долна. Лежеше, проснат на леглото ѝ, като победен супергерой от някой филм. Дишаше с отворена уста.

Странен мъж, красив мъж. Красотата му се криеше в съвършено приспособеното му към този свят тяло. Но тя беше не по-малко силна от него — запрати го с лекота в стената, когато я уплаши, след като се беше преоблякла. Когато се хвърли върху нея, тя се вкопчи в него, превъртя се и го обърна по гръб, а Карлиньос се разсмя. Никой амор не беше постъпвал така с него. Тя го удари отново.

Чаят ѝ беше изстинал.

След това, тя се беше впуснала в бягство — от коридор в коридор, неспособна да се измъкне от лабиринта на болницата, на града, на Луната. Най-после успя да намери едно малко, закътано ъгълче и се сви на кълбо, обгърнала коленете си с ръце. Усещаше как каменното небе сякаш я притиска надолу; милиарди тонове небе. Карлиньос я откри там. Седна от отсрещната страна на коридора, без да говори, да я докосва или да прави каквото и да било, освен просто да чака. Горе, в Байро Алто, във високите, изпълнени с отчаяние етажи досами небето, един мъж с нож бе взел капана ѝ за мъгла и го беше изпил пред очите ѝ. Ножът бе победил — ножовете винаги побеждаваха. Тя ги усещаше като осъдители, преди страхът, гневът и адреналинът да я изправят лице в лице с един от тях и да я накарат да забие титаниев прът в мозъка на човека пред нея.

— Карлиньос — обади се тя. — Страх ме е.

— Страх те е?

— Аз съм като теб.

Тя облегна бузата си на извивката на гърба на Карлиньос, легнала до него в апартамента, който обитаваше под същото това каменно небе. Усещаше дишането му, ритъма, с който биеше сърцето му. Невъзможно гладката му кожа. Изобщо не можеше да усети белезите.

— Господи. Какво ще правим сега?

— На колко е години? — попита Лукасиньо.

— На двадесет и осем — отговори Лукас.

— Двадесет и осем!

За някой на възрастта на Лукасиньо, тази цифра звучеше като смърт. Лукас още си спомняше как се бе чувствал на седемнадесет години. Отвратително. Непрекъснато бе скрит в сянката на Рафа, пък и всичките му приятели се бяха преместили в градове далеч от него, затова бе загубил връзка с тях, а се чувстваше прекалено неуверен и тромав, за да си потърси нови.

Нищо в живота му не беше наред — приятелите, любовниците, дрехите, развлеченията и онова, което седемнадесетгодишните наричат „любов“. Докато тези неща обсипваха Рафа като дъжд и го правеха все по-чаровен и по-щастлив, Лукас беше сам. И такъв си беше останал.

Завиждаше на сина си. Лукасиньо притежаваше чар, чувстваше се удобно в тялото си, излъчваше сексапил без да се преструва или престарава. И значката на Девата Луна, забодена на ревера му.

Лукас го посрещна на гарата. Лукасиньо си бе сложил всички пиърсинги — поводът беше официален — и стискаше картонена кутия за торти в ръце. Лукас почти се усмихна, когато я видя. Как бе станал толкова мил? Охранителите на семейството им помогнаха да си пробият път през тълпата журналисти и папараци. За новинарските канали на Луната нямаше нищо по-вълнуващо от опитите за покушение. Лукасиньо придържаше кутията за торта внимателно, сякаш беше бебе, а над главите им жужаха ята дронове.

Двамата застанаха рамо до рамо пред прозореца на интензивното отделение в продължение на десет минути. Можеха да заповядат на спътниците си да им покажат Ариел и те щяха да прожектират образа ѝ пред очите им — отпуснатото ѝ тяло, заобиколено от медицински уреди — както и подробна информация за физическите ѝ показатели. Но това щеше да бъде просто изображение. Прозорецът пред тях я караше да изглежда по-реално. Бейжафлор продължаваше да се носи над нея и да подпомага бавните процеси на регенерация. След това, Лукас заведе Лукасиньо в стаята му на горния етаж. Джинджи вече бе изпратил няколко файла с модели на мебели на принтерите в болницата и прислугата беше подредила помещението така, че да наподобява старата му, позната стая от общежитието на колоквиума. Лукас избра да му съобщи плановете за сватбата именно там, защото собствената му стая бе прекалено неофициална, а офисът му — прекалено суров и делови за такъв разговор.

— Майка ти беше на двадесет и девет, когато се ожених за нея. Аз бях на двадесет.

— И виж колко хубав брак се получи.

— Хубав беше. Ти си негов плод.

— Не ме карай да го правя.

— Тези неща не зависят само от теб и мен, Лука.

Галеното обръщение, топлотата: Лукас бе отрепетирал всичко по пътя към гарата, за да отслаби напрежението в гърдите си. Безпокоеше се, че ще се запъне и ще провали разговора, но когато стана време да ги произнесе, думите се изплъзнаха свободно от устата му.

— Орелът на Луната е заповядал да го направим.

— Орелът на Луната, плъхът на Луната — сам си ми го казвал.

— Сега сме в ръцете му, Лука. Може да съсипе компанията, ако пожелае.

— Компанията.

— Семейството. Не исках да се женя за Аманда Сун. Никога не съм я обичал. В договора не е постановено нищо за любов.

— Но ти успя да се измъкнеш от него — с пари. Можеш да ме измъкнеш от това.

— Не мога. Ще ми се да можех, Лука. Бих направил всичко, за да го направя, но не мога. Въпросът е политически.

В кутията имаше сладки — макарони, лъскави и съвършени, във всички цветове на дъгата. Именно такива неща караха Лукас да се чувства като предател, повече от всякога. Мили жестове на топлина и обич. Наивност, чието доверие той не беше оправдал.

— Нося копие от ника — продължи Лукас.

— Ариел е в интензивното.

— Не го е изготвила тя — каза Лукас.

Бузата на Лукасиньо трепна от нервен тик.

— Какво?

— Първи вариант на документа е. Лука, бих могъл да ти заповядам. В името на семейството и така нататък. Но те моля. Ще се омъжиш ли за Дени Макензи?

— Тате…

За пръв път от началото на разговора, Лукас се сепна — не можеше да си спомни кога за последно е чул Лукасиньо да използва това обръщение. Такъв знак за близост. „Тате.“

— За семейството?

— Какво друго ни остава?

— От колко време стоиш там?

Гласът събуди Марина от топлата, спокойна дрямка, в която беше потънала. В интензивните отделения имаше нещо, от което на човек му се приспиваше — бялата, стерилна топлина, бръмченето и хипнотизиращият танц на машините, лекият аромат на билки, който ѝ напомняше за родния дом, гората и планините.

— От колко време си будна?

— От прекалено дълго — отговори Ариел.

Бейжафлор бе включила видеото, на което се виждаше главата на Ариел, отпусната върху възглавницата. Косата ѝ се беше разпиляла около лицето ѝ, мръсна и безжизнена. Кожата ѝ бе помътняла и пребледняла, почти сива; лицето ѝ бе изпито, а под очите имаше тъмни кръгове. Канюли, свързани с тръбички, се виеха от китките ѝ към гладките, бели ръце на медицинските роботи.

— Според мен не бива да…

— Майната му на „не бива“ — отговори Ариел и обърна леглото така, че да погледне Марина. — Какво правиш тук?

— Работата ми е да те пазя, не помниш ли?

Откакто Ариел излезе от изкуствената кома, цялото семейство се суетеше около нея. Не беше минал и час, без поне един-двама да държат ръката ѝ и да ѝ се усмихват, застанали до леглото — дори по време на дългите периоди на сън, които лекарите бяха включили в лечебния ѝ план. С течението на часовете и дните обаче, работата по управлението на компанията постепенно ги принуди да си тръгнат един по един. Непрекъснатото бдение се превърна в отделни посещения. Тълпата журналисти се разпръсна, антуражът ставаше все по-малоброен, докато не изчезна напълно. В крайна сметка, Марина остана единствената, която бдеше постоянно в интензивното отделение. Боеше се от уединението — че то ще я принуди да си припомня отново и отново лицето на мъжа, когато го намушка под брадичката, но установи, че чакането я успокоява, сякаш тя също оздравяваше. Време, далеч от останалите хора и непрестанните им искания и желания. Успя да приеме и преглътне онова, което бе причинила на мъжа, който се опита да убие Ариел. След време, може би щеше дори да осъзнае, че постъпката ѝ е била оправдана.

— Изглеждаш отвратително — заяви Ариел. — И какво, по дяволите, си облякла?

— Изчистени дрехи. Харесват ми. Удобни са. А ти можеш да говориш.

Смехът на Ариел прозвуча сухо и горчиво като лай.

— Да, и още как. Ще ми донесеш ли грима, моля те? Нямам желание да се показвам пред цялата Луна в този вид.

— Вече те изпреварих — отговори Марина, взе закачения на стола несесер и го остави на леглото. Беше просто пътен комплект на Римел — едва покриваше обичайните стандарти на Ариел, но тя го отвори с нетърпението и въодушевлението на дете, току-що получило новогодишния си подарък.

— Същинско съкровище си.

В очите на Ариел се появи истинска топлина, докато оглеждаше собственото си лице и тяло чрез Бейжафлор. „Щедри благодарности за козметиката и нито дума за това, че ѝ спасих живота“, отбеляза Марина наум.

— А къде е обичното ми семейство?

— Планират сватба — отвърна Марина.

Ариел подскочи като ужилена и се опита да седне, но мигом възкликна от болка и се стовари обратно на кушетката.

— Добре ли си?

Червилото се изплъзна от пръстите на Ариел и се търкулна към ъгъла.

— Не съм добре, мамка му. Мисля, че скъсах нещо. Къде е лекарят? Искам човек. Накарай ги да ми донесат обезболяващи.

— Спокойно.

Една сестра притича до леглото и изтика Марина встрани. От време на време успяваше само да мерне раздразненото лице на Ариел, докато сестрата оправяше леглото, проверяваше мониторите и ѝ даваше съответните дози лекарства. След това прибра гримовете обратно в несесера и ги остави на масата в далечния ъгъл на стаята, където пациентката не можеше да ги стигне.

— Дай ми ги — заповяда тя, щом сестрата излезе от стаята.

Сложи си фондьотен, сенки и очна линия, както и спирала, която нанесе с внимателни, точни движения. Ритуалното преобразяване на лицето ѝ сякаш символизираше възвръщането на контрола над тялото ѝ — до най-голямата степен, която ѝ позволяваха обстоятелствата. Накрая дойде редът на червилото. Ариел завъртя глава на едната, после на другата страна, за да огледа възобновеното си лице от всеки възможен ъгъл.

— И така. Племенникът ми. Кой отговаря за ника?

— Лукас.

— Лукас! Горкото хлапе няма шанс. Доведи го. Веднага. Подписали ли са вече? Опазил ни Господ от сватовници-аматьори.

— Според лекарите все още не си в състояние за работа.

— Тогава ще ги уволня и ще наема такива, които се отнасят към мен с поне малко уважение. Какво очакват — да си лежа тук, забила поглед в тавана, докато Бейжафлор ми пуска успокояваща фонова музика? Краката ми може и да не работят, но мозъкът ми си е съвсем наред. Пък и ще ми се отрази добре. Бейжафлор, кажи на Лукас да дойде веднага.

— Изпращането на съобщения извън пределите на болницата е ограничено от медицински съображения — осведоми ги Бейжафлор по общия канал.

Ариел изрева от раздразнение. Сестрата се върна в стаята, но Ариел нададе нов рев и тя побърза да се оттегли. Марина извърна лице встрани, за да прикрие усмивката си.

— Марина, корасао, ще ми доведеш ли Лукас?

— Считайте го за изпълнено, сеньора Корта.

— Вече ти казах — наричай ме „Ариел“.

Викът събуди Марина. Миг по-късно вече препускаше през коридора, докато Хети продължаваше да ѝ повтаря, че алармата в стаята на Ариел се е задействала. Вече я бяха преместили от интензивното отделение в една частна стая на горния етаж, който семейство Корта вече бяха освободили. Мястото беше просторно, тихо и сигурно. Непрекъснато преминаваха и прелитаха машини, които проверяваха жизнените показатели на пациентката и се връщаха обратно. Инерцията на Марина я изстреля в стаята и я накара да се блъсне силно в стената до леглото. Медицинските ботове се показаха от стените и провериха състоянието ѝ. Повърхностни натъртвания, никакви сериозни травми.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Чух алармата. Хети ми съобщи.

— Нищо ми няма!

Горната половина на леглото се надигна, за да помогне на Ариел да седне. Хети прожектира информация за състоянието ѝ пред Марина, но не бе необходимо — от пръв поглед личаха страхът в разширените ѝ очи, плиткото ѝ дишане и неприязнено извитите устни. Беше ѝ неприятно, че я виждат в такова състояние.

— Оставам тук.

— Нищо ми няма… Не. Видях го.

— Баросо… — започна Марина, но Ариел вдигна длан, за да я спре.

— Не го казвай.

След това въздъхна и сви юмруци от раздразнение.

— Непрекъснато се появява пред очите ми. Всеки път, когато забележа движение — ботовете, минувачите в коридора, ти. Всеки път ми се струва, че е той.

— Още е рано. Преживя травма — сериозна травма. Трябва да си дадеш достатъчно време, за да се излекуваш от спомените…

— Не ме занимавай с тия псевдопсихологически глупости.

Марина прехапа устна. Беше израснала с езика на терапевтите, гурутата, книгите за самопомощ и проповедниците на духовното прераждане и житейския баланс. Кристали, чакри. Бе научена, че болката тежи, травмите остават траен белег, обидите раняват. Но сега осъзна, че никога не е обмисляла принципите и идеите на този език, всичките му метафори и аналогии. Но лечението — истинското лечение — може би зависеше само от тялото, а не от емоциите. Процесът на лечение на емоционалните рани вероятно беше различен — ако изобщо това означаваше думата „рана“ в този контекст. Просто аналогия за явление, което не може да бъде описано извън контекста на собственото си преживяване. А може би изобщо нямаше такова нещо като „емоционално лечение“, а само време, което притъпява спомените.

— Съжалявам.

— Врели-некипели — изръмжа Ариел. — Онова, от което наистина се нуждая, е да се науча отново да вървя и да ходя до тоалетната, а не да се изпускам в торба, закачена за бедрото ми. Имам нужда да стана от това легло. Имам нужда от едно проклето мартини.

„Ядосана си“, понечи да каже Марина. Но се спря.

— Зет ми, Скайлър, беше в армията.

— Така ли? — Ариел се надигна леко и се подпря на лакти, а леглото автоматично се изправи, за да я подпре по-удобно.

История, интересна от човешка гледна точка. Хората и техните постъпки — това бяха неща, които живо я интересуваха.

— Изпратиха го в Сахел. По онова време викаха войските при всеки възникнал проблем — метежи, бежанци, глад, суша.

— Така и не успях да проумея какви ги вършите там, на Земята.

Марина усети остро пробождане на гняв в гърдите си. За каква се мислеше тази надута, богата адвокатка? Богата кучка, адвокатка на Луната. Пронизана и парализирана. „Успокой се“, каза си. „Остави гнева да се уталожи.“

— Работеше в отдела по информационни технологии. Имат нужда и от такива. Но все пак виждаше какво се случва. Децата. Те са били най-ужасното от всичко. Само толкова ни каза. Иначе не говореше за онова време. Никога. Лекарите заявиха, че е станал жертва на така нареченото „посттравматично стресово разстройство“, но той се възпротиви. „Не съм жертва. Не ме превръщайте в жертва. Ако го направите, хората ще ме виждат единствено като такъв. Ще се превърне в единственото ми отличително качество.“

— Аз не съм жертва — каза Ариел. — Но да, искам да спра да го виждам непрекъснато.

— Аз също — отговори Марина.

— Какво искаш да кажеш с това „не спя с други хора“?

Беше два часът през нощта, а Марина и Ариел отново страдаха от безсъние и убиваха времето заедно в клиниката. Вече бяха обсъждали най-различни личности, политически и правни въпроси, лични амбиции, истории и преживявания. Бяха стигнали до секса.

— Останалите хора не ме привличат сексуално — обясни Ариел, която се беше облегнала в полуседнало положение и пушеше електронната си цигара.

Доктор Макарейг се беше отказала да я предупреждава и порицава. Ариел я беше прекъснала с думите „Кой на кого плаща, миличка?“. Чисто новата ѝ електронна цигара беше по-дълга и по-опасна от онази, с която Марина бе намушкала Едуард Баросо. Проблясващата течност в прозрачната капсула при върха ѝ хипнотизираше Марина.

— Не ми се занимава с тях. Толкова са прилепчиви, капризни и жадни за внимание. Трябва да мислиш за тях, а те не мислят за теб. Всичките тези уговорки и препятствия, преди да се стигне до секса, усложненията, когато вече нямате желание за секс. А и любовта. Хич и не ми трябва такова нещо. Толкова по-хубаво е да правиш секс с някого, който винаги е достъпен, който знае какво искаш и който те обича по-дълбоко, отколкото някой друг би могъл. Самата ти.

— Ами това е… уау — отрони Марина.

Когато пристигна — наивна новополунчена, току-що слязла от кораба — Марина бе имала възможността да изпита на воля сексуалната освободеност и разнообразие на Луната, но дори тук си имаше ниши — области в джунглата на физическите и романтичните връзки, които дори не си беше представяла.

— Ама че си землянка — отбеляза Ариел, като тръсна цигарата си. — Сексът с други хора винаги изисква компромиси. Бутане, блъскане, опити да се намести едно в друго, преговори кой да свърши пръв и кой какво обича. После пък се оказва, че онова, което те обичат, ти не обичаш, и обратното. Никога не оставаш задоволен в пълна степен, нещо винаги остава скрито — нещо, което тайно обичаш или пък искаш да опиташ. Нещо, за което копнееш непрекъснато, но се разкъсваш от страха, че отсрещната страна ще те погледне ужасено и ще каже: „Какво каза, че искаш да направиш?!“ — сякаш вече виждат не любовника си, а някакво чудовище. Няма нищо толкова мръсно, колкото човешките мисли. Когато си сам със себе си, когато мастурбираш, когато се оправяш сам, няма защо да се безпокоиш за такива неща. Няма какво да те ограничава. Никой не те съди, никой не те сравнява с никого, никой не си представя друг, без да ти казва. Себесексът е единственият честен вид секс.

— „Себесексът“? — попита Марина.

— „Самосекс“ не звучи добре, „автосекс“ звучи като че ли се чукат роботи, а всеки термин, който съдържа думата „еротика“, е отчайващо нееротичен.

— Но какво…

— Какво правя ли? Всичко, скъпа.

— В онази стая в апартамента ти, в която не ми даде да вляза…

— Там отивам да се чукам. Ако знаеш какви неща има вътре. Колко съм се забавлявала.

— Този разговор вписва ли се в границите на отношенията „служител-работодател“?

— Както самата ти не спираш да ми напомняш, аз не съм ти работодател.

— Божичко — възкликна Марина.

Прозвуча като старица, но не можа да се сети за друга дума, която да опише удивлението и шока ѝ. Чувстваше се, сякаш е отворила заключената врата в тесния, гол апартамент, и е открила една безкрайна страна на чудесата — зелени поля, дъги, намазана с ароматно масло кожа, стегнати мускули и божествен хор от оргазми.

— За кого си мислиш? — попита Ариел.

— За никого не…

Ариел я прекъсна.

— Напротив, мислиш. Всеки, който чуе за понятието „асексуалност“, започва да сравнява най-хубавите си солови сесии с най-хубавите си преживявания с настоящия си партньор. Всеки. За кого мислиш ти?

Тъмнината и късният час, щракането и бръмченето на машините около тях — което винаги се усещаше, но бе особено високо на този етаж — и чувството, че на цялата планета са останали само тя и Ариел, вдъхнаха на Марина достатъчно смелост, за да отговори:

— За брат ти.

По лицето на Ариел се разля широка, доволна усмивка.

— Амбициозно момиче такова! Един от семейството. Точно затова те харесвам толкова много. Карлиньос? Разбира се, че Карлиньос. Той е разкошен. Грижи се за себе си наистина добре. И не говори прекалено много. Ако имах желание да спя с други хора, и аз щях да искам да спя с него.

Цигарата на Ариел замръзна по пътя към устните ѝ. Очите ѝ се разшириха, тя седна рязко и хвана ръцете на Марина в своите. Жестът беше неочакван, почти стряскащ. Кожата ѝ бе гореща и суха заради лекарствата.

— О, корасао — каза тя. — Вече си го направила, нали? Само не ми казвай, че го обичаш, моля те. О, глупава жено. Майка ми не ти ли обясни какво семейство сме? Не бива да се сближаваш с нас, не бива да те е грижа за нас… И най-вече — не бива да се влюбваш в нас.

Ариел изпръхтя от усилието, прехапа долна устна от болка и най-после успя да седне настрани и да спусне крака от леглото. Марина наблюдаваше и се измъчваше почти колкото нея.

— Може ли?

— Не, в никакъв случай не може — изръмжа Ариел и се избута на ръце до ръба на леглото. Краката ѝ се поклащаха безжизнено. Тя дръпна фустите и полата на дългата рокля високо около бедрата си, и заповяда:

— Крака, елате.

Чифтът крака, застанали в ъгъла на стаята, забръмчаха и се размърдаха. Специалистите по роботика на Корта Хелио ги бяха проектирали и сглобили за по-малко от ден — всички други проекти бяха отложени за сметка на несравнимо по-важната задача да помогнат на Ариел да проходи отново. Краката поеха към леглото с лека, естествена и напълно човешка походка, а Марина я побиха тръпки от ужас. Приличаха на кости, изоставили тялото си и поели сами напред. Щяха да я измъчват насън с месеци. Притиснаха се към краката на Ариел, които висяха над ръба, отвориха се като вълчи капани и се захванаха за краката ѝ — от стъпалата до бедрото.

— Сега вече можеш да ми помогнеш — каза тя.

Марина обви едната си ръка около кръста ѝ, опря ръката ѝ на рамото си и я повдигна, докато невралните връзки пълзяха нагоре по гръбнака ѝ и търсеха гнездото, което хирурзите бяха монтирали на гърба ѝ. Повереницата ѝ се оказа лека като мисъл — сякаш беше само кости и въздух, но Марина усещаше силата, стаена в нея като в навита пружина. Паяците пропълзяха под плата, който покриваше кожата на гърба ѝ, и плъзнаха конекторите си в гнездото. Ариел изсъска от болка. Две капки кръв се стекоха надолу.

— Хайде да опитаме.

Марина се дръпна назад. Ариел скочи на пода. Механичните крака поддадоха под нея, и за секунда изглеждаше, сякаш ще падне, но след това сервомоторите се синхронизираха със сигналите, които им подаваше мозъкът ѝ, и тя се изправи стабилно.

— Вдигни роклята.

Ариел пристъпи напред. В крачката не се долавяше нито колебание, нито залитане. Обиколи стаята, а Марина вървеше след нея и придържаше дългата пола на роклята ѝ като придворна дама.

— Как се чувстваш?

— Сякаш съм на седем години и съм обула високите обувки на мама — отговори Ариел. — Добре. Време е да ме приведем в приличен вид.

Марина пусна роклята и започна да оправя гънките ѝ и пластовете на фустите така, че изкуствените крака под тях да не се забелязват. Ариел огледа отражението си чрез Бейжафлор.

— Засега бива.

Механизмите вече бяха възстановили контрола ѝ над ходенето по нужда, но торбичките за колостомия все още ѝ бяха необходими. За щастие, обемната рокля ги прикриваше.

— Няма да нося дълги до земята рокли цял живот. Освен ако не започна нова модна тенденция. Стой зад мен, ако обичаш. Искам да се появя, както подобава.

Лукас пръв заръкопляска, когато Ариел влезе в помещението на рецепцията с плавна походка, но Марина забеляза мимолетното изражение на неприязън, която изкриви чертите на лицето му. Последваха целувки. Адриана прегърна дъщеря си и се отдръпна назад, за да огледа творението на инженерите на компанията.

— О, мила моя.

— Само временно е — успокои я Ариел. — Нищо особено.

Третият представител на семейството, който се беше появил в клиниката, беше Уегнър. За Марина той бе най-интересният от целия род Корта. Беше го виждала само веднъж от празненството в Боа Виста насам — на рождения ден на Адриана. Също като Карлиньос, той служеше на семейството извън заседателната зала, но Марина усещаше, че не е избрал това по собствено желание. Кожата и очите му бяха тъмни, миглите — дълги, а скулите — високи. Спътникът му представляваше топка от черни, гумени шипове, които проблясваха мазно на светлината. Освен това, той присъстваше, когато Рафа и Карлиньос отсъстваха.

Ариел седна, кръстоса крака и разпъна електронната си цигара. Марина застана зад нея. Наслаждаваше се на спектакъла.

— Лукас. Ето ти един истински ника.

Спътниците на Ариел и Лукас проблеснаха, докато тя му прехвърляше документа.

— Така ще осигурим на момчето щастлив, безопасен брак. Не го чети, просто го подпиши. И не се меси в неща, които не разбираш.

— От Макензи дадоха ли съгласие?

— Ще дадат, иначе ще прекарат години в предоговаряне на всяка клауза. А Джонатан Кайод очаква бляскавата сватба с голямо нетърпение.

Лукас сведе глава, но Марина отново усети неодобрението му.

— Уегнър има да ни съобщи нещо — каза Адриана.

— Ариел, телохранителката ти — намеси се Лукас.

— Марина ще остане тук — отговори Ариел. — Бих ѝ доверила дори живота си.

Лукас погледна към майка си.

— Тя вече спаси живота на две от децата ми — съгласи се тя.

— Зная, че не заемам място от първостепенна важност в семейството — каза Уегнър. — С Рафа сключихме сделка след опита за покушение на партито за лунното бягане на Лукасиньо — че аз ще се постарая да проуча някои неща. Благодарение на някои мои уникални… способности, мога да видя неща, които останалите от вас не могат.

Ариел забеляза озадаченото изражение на Марина.

— Той е вълк — прошепна тя чрез Бейжафлор по личния ѝ канал.

— Какво? — прошепна тя в отговор чрез Хети.

Марина си спомни интервюто си в Боа Виста, в което той беше участвал. Карлиньос я беше попитал дали има някакъв опит в работата на повърхността. Уегнър я беше попитал за познанията ѝ като инженер. Тя бе забелязала мрачната му интелигентност и излъчването за самота, див характер и уязвимост. Вълк.

— Надуших нещо, което ми беше познато, в един от протеиновите процесори, и издирих жената, която го беше проектирала. Тя ме заведе при хората, които я бяха наели — фиктивна компания, създадена с цел да се изпълни само тази поръчка. Един от собствениците ѝ беше Джейк Тенглонг Сун. Отидох да говоря с него в Кралицата на Юга. Той знаеше, че ще го намеря. Опита се да ме убие. Глутницата на Магдалена ме спаси.

— Глутницата на Магдалена? — прошепна Хети на Бейжафлор, но Ариел имаше въпрос за Уегнър.

— Знаел е, че ще го намериш?

— Точните му думи бяха: „Прекалено предсказуем си, вълче. Тримата Августейши разбраха какво ще направиш още преди седмица.“

— О, Богове — възкликна Ариел.

— Ариел? — обърна се към нея Адриана.

— Аз съм член на Павилиона на Белия заек. А освен това — на Обществото на лунарианците.

— Защо не съм осведомен за това? — попита Лукас.

— Защото не си ми шеф, Лукас — озъби му се Ариел и дръпна дълбоко от цигарата си. — Видия Рао също е член.

— От Уитакър Годард — отбеляза Лукас.

— То ми разказа за аналитична система от ИИ, които Тайанг са проектирали за Уитакър Годард. Три квантови мейнфрейма, предназначени да дават прецизни прогнози с помощта на детайлен модел, отражение на истинския свят. То го нарече „пророчество“. Фу Ши, Шен-нон и Жълтия император: Тримата Августейши.

— Сун са наши съюзници — каза Адриана.

— С цялото ми уважение, мамо — каза Лукас, — Сун са съюзници сами на себе си.

— Защо да подпомагат създаването на устройство, което ще доведе до опит да убият сина ми? — попита Адриана.

— За да ни докарат точно до мястото, където сме сега, мамо — отвърна Лукас. — На ръба на война с Макензи.

Лукас се събуди миг преди Токиньо да му сигнализира за обаждането. Настоящето беше илюзия — бе го прочел някъде като дете. Човешкото съзнание изоставаше с половин секунда от всяко решение и преживяване. Пръстът се движи без съзнателна мисъл, а след това умът одобрява действието и си въобразява, че е взел решението да го извърши.

— Хелен де Брага — съобщи Токиньо.

Есперанца Мария, спътничката на Хелен, се появи в мрака пред него.

— Лукас, майка ти ме помоли да ти се обадя.

Значи моментът беше настъпил. Лукас не изпитваше нито страх, нито тревога, нито напрежение. Бе се подготвил за този момент; бе репетирал чувствата си отново и отново.

— Можеш ли да дойдеш в Боа Виста?

— Тръгвам веднага.

Хелен де Брага посрещна Лукас на платформата на трамвая. Размениха си официални целувки.

— Кога разбра?

— Обадих ти се веднага, щом доктор Макарейг ми съобщи.

Лукас никога не беше питаел особено уважение към доктор Макарейг. Намираше професията ѝ за ненужна. Машините се справяха с лечението и медицината толкова по-добре — работеха чисто, спокойно.

— Състоянието на майка ви се влоши — каза му доктор Макарейг.

Лукас се обърна и впери в нея най-ледения си поглед. Тя трепна. Ето още нещо, с което машините се справяха по-добре — честността.

— Откога?

— Отпреди рождения ѝ ден. Сеньора Корта ни заповяда…

— Имате ли професионални амбиции, доктор Макарейг?

Лекарката го погледна изненадано и леко притеснено.

— Не се срамувам да призная, че да. Искам да се заема по-сериозно с частни консултации.

— Добре. Скромността е силно надценявано качество. Надявам се да постигнете целите си. Трябва да сте знаели за състоянието на майка ми, но сте го укрили напълно от мен. Как, според вас, следва да реагирам на такова нещо?

— Аз съм лична лекарка на сеньора Корта.

— Да, разбира се. Има ли някаква медицинска причина да не мога да видя майка си?

— В момента е много слаба. Състоянието ѝ е…

— Много добре, тогава. Къде е?

— В обсерваторията на повърхността — каза доктор Макарейг и Лукас спря да ѝ обръща внимание.

Служителите, водени от Нилсън Нюнс, се бяха строили на безупречната поляна пред имението. Лукас не можеше да отговори на въпросите им, но беше член на семейство Корта. Авторитетът му бе достатъчен. Поздрави ги, като кимна на всеки поотделно. Добри, лоялни хора. След тях бяха мадрините. Размени по няколко думи с всяка.

— Колко време ѝ остава в действителност? — обърна се Лукас към Хелен де Брага.

— Най-много няколко дни. А може би само няколко часа.

Лукас се облегна за миг на една от полираните каменни колони в лобито с асансьорите.

— Не мога да обвинявам лекарката, задето се е подчинила на заповедите ѝ.

— Тя помоли да повикаме само и единствено теб, Лукас — каза Хелен.

— Ти! — изкрещя Лукас внезапно.

Очите му бяха привлечени от движението на някакъв бял обект в периферията на полезрението му: Ирма Лоа се приближаваше плавно към тях между колоните, сякаш бе къс хартия, носен от вятъра.

— Вън от къщата ми!

— Аз съм духовната съветничка на майка ви — изправи се пред него Ирма.

— Вече повиках охраната. И им казах да не си губят времето да бъдат внимателни.

— Мама Одунладе ме предупреди за вашия нрав.

Хейтор пристигна, следван от няколко охранителя в официални костюми. Ирма блъсна встрани ръцете, които се опитваха да я хванат.

— Ще си тръгна сама.

— Достъпът на тази жена до Боа Виста вече е забранен — оповести Лукас.

— Ние не сме ти врагове, Лукас! — извика Ирма, като се обърна назад към него.

— А ние не сме ви проект — отвърна ѝ Лукас и се качи в асансьора, преди Хелен да успее да попита какво е имал предвид.

Последната четвъртина на Земята бе надвиснала над Морето на изобилието. Адриана бе наредила да обърнат стола ѝ така, че да е обърната право към нея. Следите от гуми в прахта подсказваха за медицинските ботове, които в момента бяха дискретно скрити в стените. Освен Адриана, в цялото помещение нямаше нищо освен една масичка, върху която бе поставена чаша кафе.

— Лукас.

— Мамо.

— Някой се е качвал тук наскоро — каза Адриана.

Гласът ѝ беше тих и отслабнал — бледа сянка, която се крепеше единствено на волята ѝ. В него Лукас чу истината — че болестта ѝ се е задълбочила много повече, отколкото той и дори доктор Макарейг подозират.

— Уегнър — каза Лукас. — Охранителите са го забелязали.

— Какво е правил?

— Същото като теб. Гледал е Земята.

Бледа, почти незабележима усмивка пробяга през устните на Адриана.

— Отнасях се прекалено сурово с него. Изобщо не го разбирам, но пък и никога не съм се опитвала. Просто ме ядосваше толкова много. Не с постъпките си. Просто с това, което беше. Самото му присъствие сякаш не спираше да повтаря: „Ти си глупачка, Адриана Корта.“ Но не беше правилно да постъпвам така. Опитай се да го приобщиш към семейството.

— Мамо, той не е…

— Напротив, е.

— Мамо, лекарката ми каза…

— Да. Имах още една тайна, която пазех от теб. Но какво щеше да направиш ти? Да събереш всеки член на семейството от всеки край на Луната? Последното, което искам, е да видя как всички стоят и ме съзерцават с широко отворени, сериозни очи? Ужасно. Просто ужасно.

— Поне Рафа…

— Не, Лукас.

Адриана все още успяваше да придаде на гласа си онази неумолима заповедническа нотка.

— За Бога… Дай ми ръка.

Лукас хвана с две ръце малката ѝ длан със суха, тънка като хартия кожа, и се стъписа от силната, болнава топлина, която се излъчваше от нея. Тази жена умираше. Адриана затвори очи.

— Няколко последни неща. Хелен де Брага ще се пенсионира. Вече е направила достатъчно за семейството. И искам да я изпратиш някъде надалеч — някъде, където ще бъде в безопасност. Тя вече не е част от тази игра. Боя се за семейството, Лукас. Какъв неподходящ момент да умра. Не зная какво ще се случи.

— Ще се грижа за компанията, мамо.

— Всички ще се грижите. Така съм уредила нещата. Не ги разваляй, Лукас. Аз избрах всичко това. Аз го избрах.

Адриана стисна юмрука си в дланите на Лукас и той я пусна.

— Боя се за теб — продължи тя. — Ето. Имам една тайна само за теб. За теб и никой друг, Лукас. Сам ще усетиш кога имаш нужда от нея. В ранните дни на компанията, когато изглеждаше, че Макензи ще успеят да ни унищожат, Карлос плати на една фирма да разработят оръдието на нашето отмъщение. Успя да внедри вирус в контрола на топилните пещи на Огнището. Още е там. Интелигентен код — написан е така, че да се крие, да се адаптира и да се самообновява. Прост и елегантен. Програмиран е така, че може да обърне огледалата над топилните пещи така, че да съсредоточи лъчите в самото Огнище.

— Богове.

— Да. Ето, Лукас.

Кратък проблясък и Токиньо вече беше получил файла от Йеманджа.

— Благодаря ти, мамо.

— Не ми благодари. Ще го използваш, само ако загубим всичко и семейството пропадне.

— Значи никога няма да го използвам.

Адриана стисна ръката на Лукас със стряскаща сила.

— А, искаш ли кафе? „Есмералда Гейша Специално“, от Панама. Така се казва една държава в Централна Америка. Доставиха ми го от Земята. За какво друго да харча парите си?

— Така и не разбрах какво намираш във вкуса на кафето, мамо.

— Колко жалко. Ако сега не го разбираш, най-вероятно никога няма да разбереш. О, нима не виждаш какво правя? Седни до мен, Лукас. Пусни ми музика. Имаш толкова хубав вкус за музика. Онова момче, за което искаш да се омъжиш… Щеше да е хубаво да си имаме музикант в семейството.

— Това семейство се оказа прекалено едър залък за него.

Адриана погали Лукас по опакото на дланта.

— И все пак беше прав да се разведеш с Аманда Сун. Никога не ми е допадала мисълта, че обикаля из Боа Виста. Изобщо не я харесвах.

— Съгласи се на ника.

Лукас усети как Адриана трепва.

— Така е. Смятах, че е необходимо — в името на семейството. Но единственото нещо, което е необходимо на семейството, е самото семейство.

Лукас не можеше да намери правилните думи, с които да ѝ отговори, затова нареди на Токиньо да пусне музика.

— Тази песен…

— Дали е на Хорхе? Да.

Очите на Адриана омекнаха от блясъка на сълзите.

— Важни са малките неща, Лукас. Кафето и музиката. Любимата рокличка на Луна. Разказите на Рафа за мачовете на отборите по хандбал — независимо дали са минали добре, или зле. Звукът на течаща вода под прозореца на спалнята ми. Пълната Земя. Уегнър е прав — човек може да се изгуби в тази гледка. Толкова е опасно, че човек не смее да вдигне очи нагоре — иначе Земята пленява погледа му и му напомня за всичко, от което се е отказал. Луната е ужасно място, Лукас.

Лукас прикри болката, която го прониза, и отново хвана майка си за ръката.

— Страх ме е, Лукас. Боя се от смъртта. Прилича на животно — на мръсно, дебнещо животно, което ме преследва цял живот. Прекрасна музика.

— Ще пусна изпълнението му на „Aguas de Marco“.

— Благодаря, Лукас.

Адриана отвори очи. Беше задрямала. От тази мисъл я побиха студени тръпки; светът се завъртя пред погледа ѝ. Това можеше да е последният път, в който заспива — началото на вечния сън. А някои неща остават недоизказани. Мразовитата хватка, стегнала сърцето ѝ, беше неумолима. Лукас още седеше до нея. По изражението на лицето му отсъди, че работи; Токиньо бе приел формата на водовъртеж от документи, доклади и съобщения. Музиката бе затихнала. Песните бяха много хубави. Момчето беше талантливо. Искаше ѝ се да помоли Лукас да пусне още нещо, но предпочиташе да не разваля момента. Остана неподвижна, без да се издава, че е дошла на себе си.

Обърна очи към Земята. Предателка. Йеманджа ѝ беше показала лъскавия, сребрист път, който се простираше през морето — от родния ѝ свят към Луната. Тя го беше последвала, но всичко това се беше оказало капан. Нямаше път назад. Нямаше пътека от светлина, която да я упъти през това море от прах.

— Лукас.

Той откъсна поглед от работата си. Усмивката му я изпълни с щастие. Малките неща.

— Съжалявам.

— За какво? — попита той.

— Задето те доведох тук.

— Не си ме довела тук.

— Не бъди толкова буквален. Защо винаги трябва да си в опозиция?

— Онова там не е моят дом. Луната е моят свят.

— Свят. Но не дом.

— Няма за какво да съжаляваш, мамо.

Адриана се пресегна към масата и взе чашата кафе, но то бе вече изстинало.

— Ще заповядам да направят ново — каза Лукас.

— Благодаря.

Тъмният хоризонт пълзеше по Земята и стесняваше сърпа ѝ, напредвайки през Атлантическия океан. Водовъртежът от облаци на тропическия циклон, който се движеше на север-северозапад и дребните като бял дъжд облачета, пръснати по вътрешнотропичната зона на конвергенция, бавно изчезваха в нощта. Едно зелено петно — брега на североизточна Бразилия — се показа на хоризонта. Потъналата в тъмнина страна на планетата бе покрита с дантела от светлини — събрани в съцветия или разпръснати, те отразяваха метеорологичните условия на планетата. Колко много животи имаше там.

— Знаеш ли какво се е случило с тях?

— С кого, Лукас?

— Знам, че когато гледаш към Земята така, мислиш за тях.

— Провалиха се — като всички останали там. Какво друго могат да направят?

— Нашият свят не е лесен.

— Нито пък техният. Напоследък често се сещах за майка ми, Лукас. Как пееше из апартамента. И за татко в автосалона, при лъскавите коли. Блестяха така ярко на слънцето. Спомням си ясно Кайо. Останалите — не. Дори не мога да си представя лицето на Ачи.

— Била си смела — каза Лукас. — Има само една Желязна ръка.

— О, онова глупаво име! — възкликна Адриана. — Повече проклятие, отколкото име. Пусни ми онези песни още веднъж, Лукас.

Адриана се отпусна на стола. Нежният глас на Хорхе, подобен на шепот, и изящната мелодия на китарата му я заобиколиха като ехо. Лукас гледаше как майка му се носи през стиховете и акордите и постепенно се унася в неспокоен сън. Още дишаше.

— Кафето пристигна — оповести Токиньо.

Лукас взе чашата от прислужницата и я остави на масата. Когато отново се обърна към майка си, видя, че е престанала да диша.

Взе ръката ѝ в своята.

Токиньо направи анализ на жизнените ѝ показатели.

Беше си отишла.

Лукас си пое дъх и усети как гърдите му потрепват, но чувството не бе толкова ужасно, колкото си бе представял. Далеч не толкова ужасно. Йеманджа бавно избледня до бяло и се смали, докато не изчезна напълно. Сърпът на Земята продължаваше да сияе на източния хоризонт.

Луна тичаше, боса и облечена в червена рокличка, и си проправяше път през едрите скали и празните басейни на Боа Виста. Ручеите бяха пресъхнали, водопадите бяха спрели да текат от очите и устните на десетте ориши. Рафа не можеше да обясни с думи защо е източил водите на Боа Виста, но никой — освен Луна — не възрази. Единственият начин, по който успя да го изрази, беше: „Боа Виста също трябва да покаже как се чувства.“

Погребението беше неуредено и разочароващо. Гостите не можаха да надминат членовете на семейството в речите, самите Корта пък не бяха възпитани като оратори, затова изказванията им бяха искрени, но заплетени и лошо прочетени, а на Сестринството — което добре познаваше правилата на религиозния театър — им бе забранен достъпът до церемонията. Накрая всички казаха онова, което имаха да казват, шепата прах, която бе единственото, което КЛН остави от въглерода на Адриана Корта за погребението ѝ, бе тържествено разпръсната, и представителите на различните знатни семейства се отправиха към гарата. По време на краткото събитие, Луна тичаше наоколо, бърза и безгрижна като поточе, и изучаваше този нов, странен, сух свят.

— Тате!

— Не го закачай, охенеба — каза ѝ Лусика Асамоа.

Тя също носеше червена рокля — цветът бе традиционен за погребенията в рода Асамоа.

— Остави го да му мине.

Рафа премина по пътеката от камъни през сухата река и навлезе в бамбуковата горичка. Погледна нагоре към отворените устни и широко отворените очи на оришите. Между стъблата на бамбука се виждаше пътека от следи, оставени от малки крачета. Луна. Тя познаваше това място и всичките му тайни по-добре от него. Но имението вече беше негово — той беше новият господар на Боа Виста. Имаше огромна разлика между това да живееш на някое място и това да го притежаваш. Рафа прокара пръсти през дългите, твърди бамбукови листа. Мислеше си, че ще плаче. Мислеше, че ще бъде неутешим и ще ридае като дете. Сам знаеше колко е емоционален — независимо дали става въпрос за положителни или отрицателни емоции. „Майка ти е мъртва“, мина му през ума. Но какво усещаше? Шок — да. Безпомощното, парализиращо чувство, че има нещо, което трябва да направи, стотици неща, които трябва да направи, но никое от тях нямаше да промени нещата. Гняв — донякъде. Заради внезапността на събитието и откритието, че Адриана е била болна от дълго време и е знаела, че скоро ще умре, от деня на партито по случай лунното бягане насам. Вина, защото обърканият водовъртеж от събития след опита за покушение го бе направил сляп за каквито и да е знаци, с които майка му може би беше издавала състоянието си. Неприязън, защото онзи, с който бе избрала да прекара последните си часове, беше Лукас. Но не и неутешим. Не и потънал в скръб. Не бе отронил и сълза.

Остана за момент в павилиона на Сао Себастиао. Пресъхналите корита на ручеите се бяха напукали под формата на груби шестоъгълници. Това беше любимият ѝ павилион в цялата Боа Виста. Имаше павилион за чай, павилион за посрещане на гости от социалните кръгове, още един — за бизнес гости, павилион, в който приемаха роднини и един за четене, един за закуска и един за вечеря. Но този павилион, построен в източния край на основната градина на Боа Виста, бе личният ѝ работен павилион. Рафа никога не бе обичал павилионите особено. Смяташе ги за превзети и глуповати. Адриана бе построила Боа Виста по егоистичен начин — палат, който съответстваше на лично нейните мечти. Смяташе се, че вече принадлежи на Рафа, но той усещаше, че никога няма да бъде негова. Усещаше присъствието на Адриана в празните езера и коритата на ручеите, в бамбуковите стъбла, куполите на павилионите и лицата на оришите. Нямаше да е редно да премести дори едно камъче или листенце.

— Вода — прошепна Рафа и усети далечния тътен, който известяваше пробуждането на потоците на имението в тръбите и помпите им — далечно гъргорене, бълбукане. Водата текна от крановете и каналите, ручейчетата се превърнаха в потоци, речните корита се изпълниха с нови реки, чиито вълни повлякоха съчките и мъртвите листа от дъното и отново заромониха по криволичещите си пътища между камъните. Очите и устите на оришите постепенно се напълниха и бликнаха в бавни водопади, първо — слаби, после — по-обилни. Преди да ги спре, Рафа не бе забелязал как ромоленето и плисъците им изпълват цялата Боа Виста.

— Тате! — извика Луна, нагазила до прасците в течащата вода и събрала полите на рокличката си в ръце, за да не ги намокри. — Студена е!

Боа Виста вече принадлежеше на Рафа, но Лусика все така отказваше да я сподели с него.

— Ще се върнеш ли да живееш тук? — попита Рафа.

Лукас поклати глава.

— Прекалено близо е. Обичам да поддържам известно разстояние между себе си и останалите. А и акустиката е ужасна.

После докосна Рафа по ръкава на сакото му, модел на Бриони, и продължи с по-тих глас:

— Може ли да поговорим?

Рафа се зачуди защо Лукас е тръгнал да го търси, докато не го намери в другия край на градината — беше рискувал да намокри и окаля идеално спретнатите си обувки и панталон между езерата и несигурните бродове от камъни.

— Слушам те.

— Мама и аз разговаряхме за много неща в последните ѝ часове.

Гърлото и челюстта на Рафа се стегнаха от болезнената обида. Той беше първородният син, хведжангът, златното момче. Той трябваше да е онзи, който е присъствал в последните часове на майка му.

— Обясни ми плановете си за компанията — продължи Лукас. Шумът на водата приглушаваше думите му. — Нейната последна воля. Създала е нова длъжност — чоего. И поиска Ариел да я заеме.

— Ариел.

— И аз не одобрих идеята, но тя настоя. Ариел ще стане чоего. Директор на компанията. На практика ще управлява Корта Хелио. Ще се разпорежда и с мен и теб, ирмао. Не спори и не предлагай алтернативи. Вече съм помислил за всичко. Няма какво да направим по въпроса със завещанието. То е желязно. Няма мърдане.

— Може да се борим…

— Не спори и не предлагай алтернативи, казах ти вече. Евентуалната борба в съда би означавала само загуба на време и пари. Ариел познава съдилищата, ще ни оплете в правни усложнения така, че никога няма да можем да се измъкнем. Не. Ще си послужим с устава на компанията. Сестра ни пострада тежко от нападение с нож. На практика е парализирана. Възстановяването ѝ ще бъде много бавно, а и не съвсем сигурно. В устава на Корта Хелио има член, който постановява изискването за добро здравно състояние. Според този член, служителите могат да бъдат отстранявани от поста си в случай на болест или нараняване, които биха им попречили да изпълняват задълженията си.

— Значи предлагаш…

— Точно така. В името на фирмата, Рафа. Ариел е невероятно способен адвокат, но не знае нищо за добива на хелий. Не става дума за преврат в заседателната зала, а просто за временно отменяване на правата и отговорностите ѝ.

— Временно — значи до кога?

— До момента, в който успеем да извършим известно преструктуриране на компанията — само колкото да е по-добре приспособена към характера на работата, отколкото към капризите на майка ни. Капризите на една много болна жена, Рафа.

— Млъквай, Лукас.

Лукас отстъпи назад, вдигнал ръце в знак на примирие.

— Разбира се. Извинявам се за думите си. Но едно ще ти кажа — майка ни никога не би минала летвата, ако бяхме приложили члена за добро здравно състояние и в нейния случай.

— Върви по дяволите, Лукас.

Лукас отстъпи още една крачка назад.

— Всичко, което ни трябва, са две епикризи — а аз разполагам с такива. Едната е от клиниката в Жоао де Деус, а другата — от милата ни доктор Макарейг, която остана много доволна от решението ми да я задържа на поста „семеен лекар“. Две епикризи и мнозинство в съда.

Лукас се обърна обратно, докато се отдалечаваше между потоците, и добави:

— Обади ми се, когато вземеш решение!

Луна продължаваше да гази надолу по потока и да разпръсква бавни струи сребриста вода във въздуха. Капките улавяха слънчевата светлина и я пречупваха, а детето вървеше напред, обвито в облак от дъги.

Вратата на трамвая се затвори, после се отвори. Ариел подаде глава навън.

— Е, идваш ли?

На платформата нямаше друг, освен Марина, но въпреки това, тя се намръщи и оформи нямо с устни:

— Аз?

— Да, ти — кой друг?

— Технически погледнато, договорът ми е вече прекратен…

— Да, да, не работеше за мен, а за майка ми. Е, вече работиш за мен.

Хети иззвъня, за да съобщи, че по електронната поща е пристигнало ново писмо. Договор.

— Хайде. Да се махаме от този проклет мавзолей. Имаме да организираме сватба.