Новолуние

Четири

Две целувки за Адриана Корта — по една на всяка буза. Малък подарък, увит в цветна японска хартия, мека като плат.

— Какво е?

Лукас обичаше да носи на майка си подаръци, когато ѝ идва на гости. Стараеше се да бъде добър син: поне веднъж седмично се качваше на трамвая за Боа Виста и се срещаше с майка си в павилиона на Санта Барбра.

— Отвори го — каза ѝ.

Видя удоволствието, което се изписа на лицето на майка му, след като внимателно разопакова хартията и долови характерния аромат на подаръка. Лукас много обичаше да контролира чуждите емоции.

— О, Лукас, не биваше. Толкова е скъпо.

Адриана Корта отвори мъничкото бурканче и вдъхна дълбоко аромата на кафето. Лукас видя как през лицето ѝ пробягва сянката на миналото — отдалечено от нея на десетки години и стотици хиляди километри разстояние.

— Боя се, че не е бразилско.

Кафето беше по-скъпо от златото. На луната този метал беше евтин и ценен само заради красивия си блясък. Кафето обаче беше по-ценно и от алкалоидите или диаморфините. Принтерите можеха да синтезират наркотични вещества, но така и не бяха успели да създадат кафе, което да няма вкус на отходна вода. Лукас не обичаше особено напитката — беше му прекалено горчива, а и лъжлива. Вкусът ѝ никога не отговаряше на аромата.

— Ще го запазя — каза Адриана, като затвори бурканчето и го притисна за миг към сърцето си. — За някой специален момент. Ще го позная, когато настъпи. Благодаря, Лукас. Разговаря ли с Аманда.

— Мисля, че този път ще пропусна.

Адриана не коментира думите му; дори не поглежда към него. Бракът на Лукас с Аманда Сун беше деликатен въпрос от години насам.

— А Лукасиньо?

— Спрях достъпа му до сметката. Но мисля, че Ариел му е дала пари. На мръсни банкноти. Какво говори това за семейството?

— Нека се налудува.

— В някакъв момент ще трябва да поеме отговорност за себе си.

— На седемнадесет е. Когато аз бях на неговата възраст, не оставях на мира нито момчетата, нито момичетата около мен. Трябва да се наслади на свободата си за известно време. Но, разбира се, че не бива да му позволяваш да харчи семейните пари — добре е да се научи да се оправя и сам. Онзи номер със спасителния космокостюм беше доста изобретателен.

— Да се оправя и сам? Дълбоко ще се учудя, ако видя такова нещо от него. Метнал се е на майка си.

— Лукас!

Укорът на майка му го накара да трепне.

— Аманда е все пак част от нашето семейство. Никога не говорим лоши неща за близките си. Нямаш право да се сърдиш и на Ариел. Още не е затоплила мястото си около Масата на Белия заек, а ти вече застрашаваш положението ѝ там.

— Успяхме да сключим сделката с китайците. Изпреварихме Макензи.

— И това ми хареса много, Лукас. Онези екипи за играчите по хандбал бяха добро хрумване. Задължени сме ти. Но някои неща са по-важни от проблемите на семейството.

— Не и в моите очи, мамо. За мен никога не е било така.

— Ти си истински син на баща си, Лукас. Толкова приличаш на него.

Лукас прие похвалата, въпреки че тя остави в устата му горчив вкус, като от кафе. Дори не познаваше баща си. Искаше да бъде истински син на майка си. Да прилича единствено на нея.

— Мамо, мога ли да ти доверя нещо?

— Разбира се, Лукас.

— Безпокоя се за Рафа.

— Ще ми се Рейчъл да не беше отвеждала Робсън в Огнището — особено толкова скоро след опита за покушение. Хората биха се усъмнили, че има нещо гнило.

— Рафа е убеден, че е именно така.

Адриана стисна устни и тръсна глава от раздразнение.

— О, стига, Лукас.

— Вярва, че Макензи имат пръст във всичко. Каза ми го. Познаваш го какъв е: Рафа добрякът, Рафа веселякът, Рафа шегаджията. Пред кого още ще изтърси такова нещо в момент на слабост? Разбираш ли колко опасно би било това за компанията?

— Робърт Макензи ще иска да компенсира по някакъв начин загубата си.

— Разбира се. Ние бихме направили същото. Но Рафа ще види в това поредния злобен ход в името на личната вендета на Робърт Макензи.

— И какво предлагаш, Лукас?

— Повече хладнокръвие, мамо. Нищо повече.

— Хладнокръвие като това на Лукас Корта?

— Рафа е бу-хведжанг. Не се опитвам да оспоря позицията му, нито пък искам да уроня престижа му. Но може би е време да делегираме някои от отговорностите му на други лица?

— Продължавай.

— Той е лицето на Корта Хелио. Нека си остане такъв. Нека бъде фигурант. Нека присъства на съвещанията и срещите с представители на други фирми. Нека продължи да седи начело на заседателната маса. Но нека започнем да ограничаваме влиянието на решенията му върху дейността на компанията — постепенно и деликатно.

— Какво искаш, Лукас?

— Нищо, освен добруването на компанията, мамо. Нищо, освен добруването на семейството.

Лукас Корта целуна майка си за сбогом: два пъти, както се прави с членове на семейството. По една целувка на всяка буза.

На двадесет километра по пътя от Огнището, спътникът на Робсън Корта-Макензи го събуди, като му пусна песен. Момчето хукна към наблюдателното прозорче в предната част на влака и притисна ръце към стъклото. За едно единадесетгодишно момче, гледката на столицата на рода Макензи никога не остаряваше. Влакът беше предназначен за частно ползване на семейството — по крайбрежието на Океана на Бурите, покрай източната линия, наричана Първа Екваториална линия: шест железопътни линии, всяка от които — три метра широка. Чисти и блестящи на светлината, която се отразяваше от Земята, те обикаляха около цялата планета. Експресът беше наистина бърз — пристигаше от посоката на Джинжонг, изскачаше сякаш от нищото и изчезваше нататък като размазано петно от проблясъци. Гледката от предния прозорец на влака напрягаше Рейчъл, но Робсън я обожаваше.

— Виж, извозвач от клас Ган — каза той, когато влакът подмина масивния, дълъг товарен влак на релсите за бавно движение.

След това моментално го забрави, защото видя как на източния хоризонт се издига второ слънце — точица светлина, която беше толкова ослепително ярка, че стъклото автоматично потъмня, за да предпази очите им. Точицата се разшири до размерите на кълбо. Носеше се като мираж по ръба на света, все така далечна и блестяща.

— Пристигаме в Огнището след пет минути — обявиха спътниците.

Рейчъл Корта заслони очи с длан. Бе виждала този феномен много пъти: точицата танцуваше и блестеше на хоризонта, докато най-накрая не се разкриваше пред тях отблизо. Гледката бе все така величествена. Блясъкът на светлините изпълваше цялата наблюдателна кабина. След това влакът минаваше в сянката на Огнището.

Огнището обхващаше и четирите вътрешни линии на Първа Екваториална. Вагонните талиги вървяха по две отделни външни линии — стоманени, а не маглев като новите. Виждаха се прозорците и лампите на жилищните модули, които висяха на двайсет метра над релсите и хвърляха сянка върху тях. Над тях се намираха сепараторите, грейдерите и топилните пещи. Над всичко се извисяваха параболичните огледала, които фокусираха слънчевата светлина върху конверторите. Огнището представляваше влак, дълъг десет километра, който се движеше по Първа Екваториална линия. Пътническите експреси, товарните влакове и ремонтните влакове минаваха под и през него, сякаш беше огромен, сложен мост. Движеше се без почивка, неизменно с точно десет километра в час, и завършваше една обиколка в рамките на един лунен ден. Където и да се намираше, слънцето винаги се падаше точно над него, като че ли беше пладне, а лъчите му огряваха огледалата и топилните му пещи. Родът Сун наричаше високата си, остра стъклена кула на върха на планина Малапърт „Кулата на вечната светлина“. Макензи презираха надутите им превземки. Те бяха онези, които живееха под вечната светлина. Светлината ги обливаше, пропиваше се в тях и ги обогатяваше; изпиваше ги и ги правеше все по-бледи. Родени без сенки, Макензи носеха тъмнината вътре в самите себе си.

Вагонът мина под предницата на Огнището и потъна в изпъстрен със светлини мрак. Полузабележимите лампи постепенно се превърнаха в товарен влак, който тъкмо изхвърляше натоварения на него реголит под формата на куп архимедови винтове. Вагонът постепенно забави ход, докато си обменяше необходимата информация с ИИ-тата, които помагаха в управлението на Огнището. Това беше любимата част на Робсън. Няколко куки уловиха вагона, издигнаха го от релсите и го прибраха на мястото му в депото, при останалите пътнически вагони на Метали Макензи. Люковете се скачиха един с друг и налягането се изравни.

— Добре дошъл у дома, Робсън Макензи.

Острите слънчеви лъчи прорязваха покривните панели. Бяха толкова ярки, че изглеждаха почти твърди. Коридорите към сърцето на Огнището се охраняваха с помощта на палисада от светлина — огледала, които насочваха слънчевите лъчи към топилните пещи. Рейчъл бе минавала по този път хиляди пъти и всеки път усещаше тежестта и горещината на хилядите тонове разтопен метал над главата си все така ясно. Той означаваше опасност, богатство и сигурност едновременно и представляваше единственият щит на Огнището от жестоката радиация. Населението усещаше присъствието му непрекъснато: разтопеният метал над главите им беше като стоманена пластина, поставена над пукнатината в някой череп. Бе фино балансиран и опасен. Един ден системата може би щеше да поддаде, а металът щеше да се стовари над главите им. Но този ден нямаше да бъде днес; нямаше да бъде един от нейните дни. Нямаше да се случи, докато е жива.

Робсън тичаше пред нея. Бе зърнал Хадли Макензи до вратата към съседното отделение — той беше любимият му чичо, въпреки че ги деляха едва осем години. Хадли е син на патриарха Робърт от късния му брак с Джейд Сун. Значи наистина му беше чичо, но на практика, по-скоро приличаше на по-голям брат. От браковете на Робърт Макензи се раждаха само синове. „Съпруг на цялата луна“, шегуваше се понякога старото чудовище. Чрез селективните аборти, изследванията на ембрионалното развитие и хромозомното инженерство, от шега тези думи се бяха превърнали в истина. Хадли вдигна Робсън и го подхвърли високо във въздуха. Момчето се наслаждаваше на полета си и се смееше, а в следващия миг силните ръце на Хадли Макензи го уловиха отново.

— Значи си успяла да се наложиш на бразилеца — каза Хадли и целуна заварената си племенница от двете страни на лицето.

— Понякога ми се струва, че той е детето, а не Робсън — отговори тя.

— Мисълта Робо да порасне при тях ми е омразна — продължи Хадли.

Беше нисък, жилав и як, сякаш направен от жици и стомана. Мускулите и сухожилията му се очертаваха ясно. Острието на Макензи. Целият беше покрит с лунички заради честите си посещения в слънчевите стаи. Петънца, петънца, петънца: приличаше на леопард в човешки облик. Непрекъснато се чешеше по пъстрата кожа. Прекарваше прекалено много време под слънчевите лампи, за да трупа витамин D.

Това не беше правилното място, където човек да научи едно дете как да се грижи за себе си.

— Съобщение от Робърт Макензи — оповести Камени, спътничката на Рейчъл.

Израженията на Хадли и Робсън подсказват на Рейчъл, че са получили същото известие.

— Рейчъл, любов моя. Радвам се, че Робсън е здрав и читав и че се върнахте обратно у дома. Извънредно съм доволен. Елате да се видим.

Гласът беше мек, с все още различим западноавстралийски акцент и звучеше нереално. Робърт Макензи не звучеше така от особено отдавна; и тримата в лобито вече бяха родени, когато гласът му се бе изменил. Изображението в лещите им не беше на Робърт, а на аватара на спътника му: Червеното Куче, символът на града, където бе роден този амбициозен мъж.

— Ще те заведа при него — каза Хадли.

Тримата се качиха на една капсула, която ги закара до челната част на Огнището — на десет километра нататък по линията. На Рейчъл ѝ се струваше, че задвижваната с маглев капсула усилваше слабите, но непрекъснати вибрации, породени от движението. Бе свикнала с бавното поклащане на Огнището на релсите му — пулса на дома ѝ. Рейчъл Макензи обожаваше да чете като дете. Бе прекосила безбрежни океани на борда на корабите на коравосърдечни пирати и опитни моряци в света от думи, построен с помощта на екраните наоколо. Израснала е в свят на каменни морета, затова това леко полюшване е най-близкото подобие на пътешествие с кораб, което познаваше.

Капсулата рязко намалява скоростта си и се скачва с вратите на спирката. След миг, те се отварят. Рейчъл долавя миризмата на зеленина, гнило, влажна почва и хлорофил. Този вагон представлява огромна, стъклена консерватория. Непрекъснато го огрява ярка светлина, а и се намира в условия на ниска гравитация, затова папратите са израснали до стъписващи височини. Помещението е като зелен трезор, натъпкан със зелени листа, притиснати към извитите ребра на стените. Светлината проникваше до долу на петна, на ивици като по козината на тигър, а слънцето висеше неподвижно горе, застинало във вечен зенит. Всички папрати растат, устремени нагоре към него. Сред тях се чуват птичи свирукания и се мяркат яркоцветни пера. Отнякъде се разнася бухане на бухал. Намират се в райска градина, но Робсън стисва ръката на майка си боязливо. Боб Макензи живее тук.

Между езерцата и ромолящите потоци се виеше пътека.

— Рейчъл. Мила моя!

Джейд Сун-Макензи поздравява доведената си дъщеря с две целувки. Прави същото и с Робсън. Джейд е висока и елегантна, с дълги пръсти и деликатна осанка, която наподобява крехките папрати наоколо. Не изглежда и ден по-стара от момента, в който се омъжи за Робърт Макензи — преди деветнадесет години. Но видът ѝ не заблуждава никое от децата на Робърт. Тя е цялата направена от тънки жици, остри тръни и желязна, неумолима воля.

— Няма търпение да ви види.

Ръчичката на Робсън стисва по-силно дланта на Рейчъл.

— Откакто Корта откраднаха онази сделка с китайците, е в ужасно настроение — подхвърля Джейд през рамо. Забелязва, че Робсън поглежда нагоре към майка си. — Но ще се разведри, когато ви види.

Робърт Макензи ги чакаше в белведер, чиито стени бяха изплетени от папратови клонки. Зелените австралийски папагалчета и дългоопашатите папагали наоколо вдигат глъчка с нестихващото си чуруликане и подсвиркване. Роботи-пеперуди размахват лениво широките си крилца от полимер, в които се преливат всички цветове на дъгата.

Според легендата, столът поддържа Робърт Макензи жив, но един поглед бе достатъчен, за да се разбере истината: животът му се крепеше от несломимата воля, която гореше в очите му. Воля да надвива, да притежава и да не се оставя да му отнемат каквото и да е — дори и мъжделеещата искра живот, която му беше останала. Робърт Макензи имаше воля, която можеше да надвие смъртта. Животоподдържащите системи се издигаха над главата му като корона или ореол. Виещите се тръбички пулсираха, помпите съскаха и се въртяха, моторите бръмчаха тихичко. Опакото на двете му длани бе изпъстрено с бавнозарастващи хематоми, образувани от иглите и тръбичките за дренаж. Никой не беше в състояние да задържи погледа си за повече от частица от секундата върху тръбата, която излизаше от гърлото му. Ароматът на папратите и мирисът на свежата вода не можеха да прикрият напълно миризмата. Стомахът на Рейчъл се обръща, когато усеща вонята от торбичката за колостомия.

— Скъпа моя.

Рейчъл се наведе и целуна изпитите му бузи. Той щеше да забележи и най-малкия признак на колебание или отвращение.

— Робсън — продължи той и разтвори ръце.

Робсън пристъпи напред и се остави да го прегърнат. После — по една целувка на всяка буза от отвратителната, стара мумия. Робърт Макензи беше на четиридесет и осем години, когато предпочете Морето на островите пред Западна Австралия и премести бъдещето и семейството си на луната. Прекалено стар беше. Вярваха, че за нищо на света не би оцелял след изстрелването в орбита, да не говорим за бавната корозия, на която слабата гравитация щеше да подложи костите му, кръвните му телца и белите му дробове, или пък за непрекъснатата атака на гравитацията. Казаха му да остави тази работа на роботите и децата си. Но Робърт Макензи дойде и постави лично основите на многомилионното общество на лунарианците. Нещото в животоподдържащия стол можеше с пълно право да твърди, че е Съпруг на луната. Беше на сто и три години и бяха необходими около дузина ИИ-та, за да следят непрекъснато състоянието на тялото му, но го крепи същата тази воля, която сега блести в бледосините му очи.

— Добро дете си ти, Робсън — изхриптя Робърт в ухото на момчето. — Добро дете. Радвам се, че отново се върна там, където ти е мястото. Далеч от онези разбойници, Корта.

Сухите, тънки пръсти сграбчиха момчето като птичи нокти и го разтърсиха леко.

— Добре дошъл у дома.

Робсън се откъсна от хватката на слабата ръка.

— Няма да позволим да те откраднат от нас.

— Съпругът ми има идея — обади се Джейд Сун, застана зад стареца и опря едната си длан на рамото му. Ръката ѝ беше слаба и изящна, с красиво лакирани нокти, но Робърт Макензи сякаш се преви под тежестта ѝ. — Защо да не оженим Робсън?

Лукас Корта се спусна надолу между колоните, обвити с листа, лек и крехък като сън. Водата капеше, плискаше и течеше по ручеите и тръбите, които свързваха различните етажи със залесени площи една с друга. Понесе се в спирала около основния стълб, покрит с огледала, които отразяваха слънчевата светлина към растенията. Погледна нагоре. Зеленината продължаваше все нататък и нататък, докато накрая не спираше пред ослепително светлия, кръгъл капак на хидравличния цилиндър. Земеделската шахта е километър дълбока. Градината Обуаси съдържаше пет такива шахти, а Твѐ се намира в центъра на пентаграм, образуван от двадесет и пет такива градини. Марули и други зеленчуци за салата растяха толкова нагъсто, че между тях не можеше да мине и бръмбар — ако на луната имаше такива. Но тук нямаше нито бръмбари, нито листни въшки, нито гъсеници: никакви вредители. Картофите растяха високи като дървета; имаше пълзящ боб, чиито филизи стигаха до сто метра над земята, увити около подпорите си. Листата на най-различни кореноплодни растяха, гъсти и зелени. Лехите от калалу и акий процъфтяваха. Имаше ямс и други видове сладки картофи, тикви и кратуни с размерите на меридиански коли. Всички поемаха живителната влага на допълнително обогатената вода, която капеше около тях. Присадите бяха внимателно подбрани, а растителните видове — засадени така, че да си симбиотизират и да образуват самоподдържаща се екосистема. В Обуаси никога не е имало неуспешна реколта — а те се събираха по четири пъти годишно. Лукас погледна надолу. Далеч под него, върху една от висящите пътеки между аквариумите с риби, се различаваха две мънички фигури. Наоколо квакаха патици и жаби. Една от двете мънички фигури беше самият той.

— Качеството на звука е забележително — каза той и пренастрои лещата си така, че отново да вижда от мястото си.

— Благодаря — казва Коби Асамоа. Той е едър мъж — висок и широкоплещест. В сравнение с него Лукас Корта приличаше на бледа сянка. Вдигна едната си ръка, и мухата кацна върху нея.

— Може ли?

Насочена от мисълта на Лукас, мухата литна от ръката на Коби и се приземи на неговата. Той вдигна животинката на нивото на очите си, за да я разгледа.

— Би могло да убие всички ни, докато спим. Харесва ми.

Лукас Корта подхвърли мухата във въздуха и проследи с поглед как тя отлита нагоре по продължението на един от зелените, влажни стълбове, докато не се изгуби от поглед.

— Ще я купя.

— Срокът им на живот е по три дни — каза Коби.

— Ще ми трябват тридесет бройки.

— Можем да доставим десет, а останалите ще принтираме на място.

— Споразумяхме се.

Спътникът на Коби Асамоа изпраща цената на Токиньо, който на свой ред я прожектира върху лещата на Лукас. Баснословна сума.

— Одобри плащането — заповяда Лукас.

— Ще ви чакат на гарата — каза Коби. Широкото му, открито лице отново се отпусна. — С цялото ми уважение, господин Корта, няма ли да ви излезе прекалено скъпо — и то само за да държите сина си под око?

Лукас Корта се засмя на глас. Смехът му беше дълбок и отекваше мелодично като музика. Резкият звук стресна Коби Асамоа. Патиците и жабите във ферма пет от градината Обуаси замлъкнаха.

— Кой казва, че ги купувам заради това?

Хейтор Перейра остави мухата да пребяга през ръката му. Миниатюрните ѝ бодливи крачета гъделичкаха тъмната му, набръчкана кожа. Накъдето и да обърнеше ръка, асамоанската муха се изкатерваше до най-високата ѝ точка.

— Искам да поддържате наблюдение през цялото денонощие — заповяда Лукас.

— Разбира се, сеньор. Кого следва да наблюдаваме?

— Брат ми.

— Карлиньос?

— Рафаел.

— Разбрано, сеньор.

— Искам да бъда осведомен за всяко негово действие — кого чука, кога пърди, как се разпорежда с финансите си. Абсолютно всичко. Майка ми не бива да разбира за това. Никой, освен теб и мен, не бива да знае.

— Разбрано, сеньор.

— Токиньо ще ти изпрати документите. Искам да ги обработиш лично. Ти и никой друг. И искам да ми изпращаш ежедневни кодирани доклади по спътниците ни.

Лукас забелязва изражението на недоволство, което се изписва по лицето на Хейтор Перейра. Хейтор беше бивш бразилски морски офицер, когото уволниха, щом Бразилия приватизира въоръжените си сили. Прогонен от морската шир, той я беше заменил с луната, където — както още много бивши военни — си беше основал частна охранителна фирма. Времената, през които Адриана се бореше да откъсне Корта Хелио като ребро от гръдния кош на Метали Макензи бяха кървави и опасни дни, изпълнени с оспорване на територии, дуели на честта и битки между различните фракции. Времена, през които юридическите спорове се решаваха лесно и бързо с помощта на нож в тъмното. Хора, които живееха животите си, натъпкани един до друг, и дишаха същия въздух. Хейтор Перейра бе спасил Адриана Корта от много остриета. Лоялността, смелостта и честта му не подлежаха на съмнение. Но те нямаха никакво значение. Корта Хелио се беше преустроила с времето. Но недоволството, което Лукас видя, не беше породено от това или пък от бъдещата употреба на наблюдателната муха. Хейтор бе ядосан, че пропускът му на партито по случай лунното бягане го бе поставил в такова неизгодно положение. Заради онзи инцидент Лукас можеше да го принуди да направи каквото си поиска.

— А, Хейтор — още нещо.

— Да, сеньор?

— Не ме разочаровай.

Съвършената ямка на левия хълбок на Лукасиньо Корта е обсипана с вече засъхнали капчици сперма. Момчето повдигна внимателно ръката на Григори Воронцов и се измъкна от прегръдката му. Протегна се, стегна мускули и изпука със ставите си. Младежът от Воронцови е тежичък. И ненаситен. Пет пъти поред понечваше да заспи, но се будеше от унеса, защото усещаше бодливата му брада върху лицето си, чуваше шепотът му в ухото си — „Хей, хей!“ — и усещаше твърдия му пенис да пулсира, притиснат към вътрешната страна на бедрото му.

Лукасиньо знаеше отпреди, че Григори си пада по него — „страшно много“, както бе казала Афуа от тяхната компания по време на една от онези момичешки игри, в които не ти казват правилата, но те наказват жестоко, ако ги нарушиш, но си нямаше представа, че е толкова опитен в чукането. Можеше да го прави с часове — непрестанно, дълбоко и силно. Беше безмилостен. А и доста щедър, когато дойдеше време да върне услугата. На Лукасиньо едва му беше останал дъх — не можеше дори да стене. Кой би познал каква страст се таи в младежа, който седеше отсреща на масата по време на ежеседмичния семинар на випуска? Беше страхотно, наистина велико — най-хубавият секс, който някога беше правил с момче, но засега му стигаше. Стигаше му.

С какво можеше да му се отплати за полученото? Със сладкиш. Откакто баща му го беше лишил от пари, не може да си позволи повече. Докато Григори хъркаше, Лукасиньо започна да рови из хладилната кутия. Беше почти толкова празна, колкото тази на Ариел, но имаше достатъчно продукти, за да направи малко шоколадови сладки. Две тави. Междувременно си мислеше за следващото легло, в което щеше да спи. Не можеше да остане в това и довечера. Нямаше да може да понесе още една такава нощ. Лукасиньо капна малко от личния запас от тетрахидроканабинол на Григори. Предишната вечер бяха преплели тела на дивана и пушеха от него, като си подаваха електронната цигара и си разменяха по някоя целувка. Лукасиньо се обърна и хвърли поглед към силуета на Григори, проснат като морска звезда на леглото. Толкова беше космат. Слуховете за представителите на рода Воронцов се бяха оказали верни: бяха космати и странни. Докоснати от космоса. Лукасиньо беше чувал легендите. Воронцови бяха наследници на Валери, първият им патриарх — олигарх, който беше инвестирал огромни суми в строежа на една частна летателна площадка в Централна Азия. Където и да беше това. Бяха построили орбиталните прихващачи — два космически кораба, които обикаляха непрекъснато по траектория с формата на осмица около луната и Земята; тяхно дело бяха и БАЛТРАН, и железопътните линии. Космосът ги беше променил. С всяко поколение ставаха все по-странни: чудати, дългурести създания, родени в условия на свободно падане. Хората не бяха зървали никой от екипажа на двата космически кораба от години. Говореше се, че не можели да слязат на повърхността — гравитацията щяла да ги смачка, като че ли са декоративни пеперуди. Но никой в семейството им не бил толкова странен, колкото самият Валери. Бил още жив, а тялото му се било превърнало в огромна, чудовищна маса — толкова разплута, че запълвала цялото ядро на космическия кораб. Според някои легенди бил на борда на „Св. Петър и Павел“, а според други — на „Александър Невски“. По това се разбираше, че в историята има истина. Относно измислиците, хората са винаги единодушни.

Лукасиньо изтри с длан стъклото на готварския панел, за да може да погледне тавите. След това премести притеснения си поглед към Григори. Сега не е подходящият момент за звяра да се събуди. Изминаха още няколко минути и Лукасиньо извади сладките и ги остави да изстинат. Почувства сянката, която Григори хвърли върху него, още преди да усети как косата и мускулите му се притискат към него.

— Ехо.

— Ехо.

— Какво правиш?

— Пека.

— А какво?

— Шоколадови сладки. Много са хубави. Сложил съм хашиш вътре.

— Винаги ли готвиш така?

— Как?

— Гол.

— Така се чувствам по-естествено.

— Много е готино.

Сърцето на Лукасиньо се сви. Григори се беше притиснал плътно към него и пак се втвърдяваше. Да не би да беше направен от сперма? Лукасиньо отчупи едно парченце от изстиващите сладки и се обърна да го пъхне между устните на Григори.

— Сладко.

След това се върнаха в леглото.

Марина имаше балкон в новото си жилище. Беше малък, но тя се пристрасти към него моментално. Всяка вечер се прибираше, уморена до смърт и с пулсиращи от болка мускули заради тренировките и всички нови неща, на които тялото ѝ трябваше да се научи за работата в Корта Хелио и излизаше на балкона си.

Апартаментът, който ѝ бяха отпуснали от Корта Хелио, се намираше на улица Западна 23-та в квадрант Санта Барбра и макар че не е толкова далеч над повърхността, колкото Байро Алто над проспект Гагарин, все пак е доста нависоко. Главата ѝ се замайваше, но тя намираше в това нещо привлекателно. В звуците — също. По улиците на Жоао де Деус, на които се говореше предимно португалски, витаеше различна атмосфера от тази, която се усещаше в Меридиан. Чуваха се викове и поздрави; тийнейджъри надаваха високи, самонадеяни крясъци; нагоре-надолу по проспект Кондакова жужеше смехът на рояци деца, качени на големи велосипеди. Чуваха се най-различни гласове, бръмчаха мотори; асансьорите, ескалаторите, подвижните пътеки и заводът за въздух — от всички тях се разнасяха различни звуци. Светлините на нощния хоризонт са по-ярки и по-жълтеникави, отколкото в Меридиан. Цветовете на неоновите лампи са най-вече синьо-зелени и златисти — цветовете на Стара Бразилия. Почти всички надписи и имена са на португалски. Всичко е различно и вълнуващо. Жоао де Деус беше компактен град — осемдесет хиляди души, които живееха в три квадранта, между всеки от които имаше часова разлика от три часа: сутрин, следобед, нощ. В много отношения градът беше построен по стария модел — издълбан направо в лавовите тръби, които набраздяваха повърхността на Морето на изобилието. Квадрант Санта Барбра беше триста метра в диаметър и на Марина ѝ се струваше наистина претъпкан. Тежкият таван сякаш беше надвиснал прекалено близо. Караше я да се чувства малко клаустрофобично. Но тя приветстваше факта, че нямаше достатъчно място за летателни превозни средства. Мразеше стегнатите, арогантни аеронавти.

— O bloqueio de ar não é completamente despressurizado7 — произнесе тя. Опитваше се да упражнява португалския си на глас, докато беше сама в апартамента. Освен това, беше наредила на Хети да не реагира на глобо.

— Daqui a pouco sair para a superficie da lua — отговори ѝ спътничката ѝ. — Seu sotaque é péssimo.8

Не само говореше португалски много по-добре от самата Марина, а имаше и съвършен акцент като за Корта Хелио. След това прекъсна урока си.

— Carlinhos Corta esta na porta9 — съобщи тя.

Марина бързо провери как е косата и лицето ѝ, приглади дрехите си, провери дали няма някое парченце храна между зъбите си и сгъна неоправеното си легло обратно в панела му на стената. След двайсет секунди вече беше готова да посрещне шефа си.

— О.

Карлиньос Корта беше по шорти и с обувки с пръсти, а около лактите, китките, коленете и глезените му бяха завързани цветни плитки. Не носеше нищо повече. Поздрави я на португалски, но Марина едва успя да го чуе. Беше наистина прекрасен. Миришеше на мед и кокосово масло. Толкова красив, че я плашеше.

— Обличай се — каза ѝ той на глобо. — Излизаме.

— Облечена съм.

— Не, не си.

— Senhor Corta esta acessando a sua impressora10 — обади се Хети.

От принтера се появяват чифт панталонки (доста къси), едно късо, прилепнало горнище (доста оскъдно) и чифт обувки с пръсти. Явно беше какво се очаква от Марина. Тя изтича в банята и облече новите дрехи. После се опита да придърпа горнището надолу, а панталонките — нагоре. Чувстваше се още по-гола, отколкото ако наистина беше гола. Шефът беше дошъл в апартамента ѝ, а тя не знаеше какво прави, защо е тук и какви са намеренията му изобщо.

— За теб — каза ѝ Карлиньос и ѝ подаде шепа зелени плитки, току-що излезли от принтера. — Ще носиш цвета на моя ориша — Огун.

Показа ѝ как да ги завърже около сгъвките на ръцете и краката си и колко от дължината да остави да виси свободно. Обувките с пръсти я караха да се чувства, сякаш някой смуче пръстите ѝ.

— Можеш да бягаш, нали?

Марина го последва надолу по стълбите. Бяха тесни и плитки и по тях се бягаше трудно. Минувачите се притискаха към стените и им кимаха за поглед, докато минаваха покрай тях. Тичаше рамо до рамо с Карлиньос по Трета улица, която беше паралелна на централния проспект, но се намираше на три нива над него. Велосипедите и моторите профучаваха от едната им страна. Марина усещаше аромата на печена царевица, горещо масло и фалафели. От мъничките сепарета с по пет места, издълбани направо в скалата, се разнасяше музика. Хоризонтът бавно потъваше в пурпурночервен мрак. Карлиньос сви вляво по една пресечка между улиците. Сега Марина бягаше по улица, осветена с изкуствена светлина. От Т-образното разклонение на тунела пред нея сякаш долита хорова песен. След това вижда как група хора пребягва пред нея по тунела, устремена напред, а спътниците им се носят като ято над тях. Голата им кожа лъщеше от пот, масло и цветна боя. От лактите, коленете, китките, шиите и челата им висяха плитки и пискюли. И пееха. Всички пееха. Марина почти се закова на място от изненада.

— Хайде, по-бързо — каза Карлиньос и ускори леко крачка.

Марина се втурна след него. Не умееше да бяга бързо, но мускулите ѝ от Земята ѝ помогнаха да го настигне лесно. Карлиньос сви по тунела, който пресичаше досегашния перпендикулярно, и пое по широкия път, който завиваше леко надясно. Тази част от Жоао де Деус не беше позната на Марина. Бегачите пред тях тичаха в плътна група, като пелотон. Слабата гравитация им позволяваше да правят дълги, високи скокове като газели посред бяг. Приличаха на бурно море, чиито вълни прииждаха напред. До Марина долитаха звуците на барабани, свирки и малки звънчета, които от време на време надделяваха над песента на множеството. Карлиньос настигна последните бегачи, а Марина го следваше на две крачки разстояние. После групата се раздели, за да ги пусне, и Марина с лекота влезе в крачка с останалите.

— Още по-бързо — обърна се към нея Карлиньос и избърза нататък.

Марина ускори крачка още повече и го настигна. Вече бяха в самото сърце на групата. Ритъмът я обгърна от всички страни и се превърна в ритъма на собственото ѝ сърце и собствените ѝ крака. Песента на гласовете сякаш зовеше нейния глас. Не разбираше думите, но искаше да се присъедини към нея. Целият ѝ свят сякаш се разшири. Сетивата ѝ и личното ѝ пространство сякаш се сляха с тези на бегачите около нея, но в същото време усещаше тялото си по-добре от всякога досега. Дробове, нерви, кости, мозък — всичко представляваше едно цяло. Движеше се с лекота и съвършенство. Всяко от сетивата ѝ се беше изострило до краен предел. Долавяше ритъма на барабаните с колената си, с петите си. Усещаше аромата на потта по кожата на Карлиньос. Докосването на пискюлите по тялото ѝ я възбужда. Може да усети всяка прашинка, която се носеше във въздуха. Разпозна татуировката, която се виждаше в горната част на гърба на един от бегачите пред нея, който усети погледа ѝ, сякаш беше докосване, и се обърна. Беше Саадия, която ѝ даде знак, че я е познала. Вълна от необуздана радост сякаш обля цялото тяло на Марина.

Думите. Вече ги беше разбрала. Бяха на португалски — език, който не разбираше напълно, на диалект, който не можеше да проумее, но значението им ѝ беше ясно. „Свети Георги, господарят на стоманата, моят съпруг. Светецът, който поразява безмилостно. Свети Георги има вода, но се къпе в кръв. Свети Георги има два ножа. С единия реже трева, а с другия оставя белези. Носи наметало от огън и риза от кръв. И има три къщи. Къщата на богатствата. Къщата на имането. Къщата на войната.“ Думите се изливаха от гърлото ѝ, танцуваха по устните ѝ. Марина нямаше представа как се е случило.

— Още по-бързо, Марина — потрети Карлиньос, двамата пробиха масата от тела и спътници и застанаха начело на групата. Пред Марина вече нямаше нищо. Тунелът сякаш се извиваше безкрайно напред. Ветрецът разхлаждаше кожата ѝ. Можеше да бяга така вечно. Тялото и ума, духът и сетивата ѝ се бяха слели в едно цяло — по-силно и по-чувствително от който и да е от отделните му елементи.

— Марина — обади се глас, който я викаше по име от известно време. — Намали малко.

Двамата изостанаха от челните места и минаха встрани от основната група.

— Свий надясно тук.

Когато изостави бегачите и зави по тунела, Марина изпита физическа болка, но тя бе нищо в сравнение със смазващата емоционална агония. Тя спря на място с ръце, опрени на бедрата, наведена глава и започна да вие от мъка. Чуваше как гласовете, барабаните и звънчетата на групата изчезваха в далечината и се чувстваше така, сякаш са я изгонили от рая. Малко по малко започва да си припомня коя е. И кой е мъжът до нея.

— Съжалявам. О, Господи.

— По-добре не спирай да се движиш. Иначе ще се схванеш.

Марина си наложи да поеме в болезнен тръс. Тунелът излизаше на Трета улица в квадрант Санта Барбра. Хоризонтът беше притъмнял, а наоколо грееха улични светлини и хиляди прозорци. Започна да ѝ става студено.

— Колко време…

— Две пълни обиколки. Шестнайсет километра.

— Не забелязах…

— Никой не забелязва. Така трябва.

— От кога…

— Никой не знае със сигурност, но поне откакто се помня. Идеята е, че маратонът всъщност никога не свършва. Някои бегачи спират, други се присъединяват на тяхно място. И редуваме светците. Това е моята църква. В нея се лекувам. В нея намирам убежище. В нея мога да спра да бъда Карлиньос Корта.

Марина започваше да усеща натоварването от шестнадесетте километра в бедрата и прасците си. Беше тренирала бягане и по време на подготовката си преди излитането за луната, но с неохота. Това беше различно. Част от нея щеше завинаги да остане в групата и да продължи да обикаля в безкрайния молитвен кръг. Нямаше търпение да се върне.

— Благодаря — каза. Ако станеше прекалено многословна, щеше да развали момента. — А сега какво ще правим?

— Сега — отговори ѝ Карлиньос, — ще се изкъпем.

Аналийс Макензи слизаше по спираловидната стълба, която започваше от спалнята и водеше в помещение, което напомняше вътрешността на муха: силно увеличена и уголемена, възпроизведена в невероятен детайл. Крилете се изпъваха — основни крила и халтери; виждаха се фасетките, от които бяха съставени очите; различаваха се влакънцата по крачетата и хоботчето; около главичката ѝ свистяха наночипове и протеинови процесори. В центъра на помещението беше седнал Уегнър, обърнат с гръб и гол — имаше навика да съблича дрехите си, когато искаше да се съсредоточи в нещо, и отваряше, затваряше, увеличаваше и наслагваше един върху друг различни образи на споделения от двамата екран. Беше главозамайващо и объркващо, а часът беше четири и половина сутринта.

— Ана.

Тя не мислеше, че е издала звук, който да я издаде, но Уегнър все пак беше доловил присъствието ѝ на фона на бръмченето, съскането и скърцането, които се разнасяха непрекъснато. В началото на пристъпите на безсъние, сетивата се изостряха, а човек започваше да прелива от неспокойна, неизчерпаема енергия. Това състояние беше ново за него.

— Уегнър, сега…

— Погледни това.

Уегнър се облегна назад в креслото си, протегна ръка и прегърна Аналийс през бедрата. Другата му ръка завъртя изображенията на разчленената муха през стаята.

— Какво е това? — попита Аналийс.

— Това е мухата, която се опита да убие брат ми.

— Преди да си направиш прибързани изводи, не бях аз, нито пък някой от семейството ми.

— О, сигурен съм в това.

Уегнър се протегна, извади една намотка протеинова жица от отворената вътрешност на мухата и махна останалата част от животното от екрана.

— Виждаш ли? — каза той и завъртя ръка, за да увеличи образа, докато той не изпълни малката стая: мозък, съставен от оплетени нишки протеин. — Зная, че по принцип не си запозната с тези неща.

Аналийс работеше в една фирма, която разработваше системи съгласно принципите на металогиката, и свиреше на ситар в един оркестър за класическа персийска музика.

— Хейтор Перейра не е знаел какво да търси. Дори онези от отдела по научноизследователска и развойна дейност не са знаели. Отне ми известно време да го открия, но в мига, в който го видях, разбрах, че трябва да е това, увеличих го, и… Всичко се вижда в молекулите — все едно е надраскала подписа си върху всичко, но трябва да знаеш какво търсиш и как можеш да го видиш.

— Уегнър.

— Прекалено бързо ли говоря?

— Да. Мисля, че симптомите започват да се появяват.

— Не е възможно. Прекалено рано е.

— Случва се все по-рано и по-рано.

— Няма как да е така! — сопна ѝ се Уегнър. — Денонощието е едно и също. Изгрев, залез. Няма как да се промени. Елементарна астрономия.

— Уегнър…

— Извинявай. Извинявай.

Той я целуна по корема и усети как мускулите под меднозлатистата ѝ кожа се свиват. Обожаваше това безкрайно, защото не беше механика, код или математика — беше биологическа и химическа реакция. Но можеше да усети промяната — така, както усещаше слънцето, което се спускаше зад хоризонта. Мислеше, че настроението му е породено от интересните му открития и отдадеността му, но всъщност непрекъснатият му жив интерес се поддържаше от безсънието. Когато в небето имаше пълна Земя, той можеше да работи неуморимо с дни наред.

— Трябва да отида в Меридиан.

Почувства как Аналийс се отдръпва от него.

— Знаеш колко много мразя да ходиш там.

— Там се намира жената, която е проектирала този процесор.

— Преди не си правеше труда да си измисляш извинения.

Той отново я целуна по стегнатия стомах, а тя прокара ръка по врата му и зарови пръсти в косата му. Аналийс миришеше на ванилия и омекотител. Уегнър вдъхна аромата ѝ дълбоко, след което се откъсна от нея.

— Имам още малко работа.

— „Лягай си, Аналийс“ — предсказа следващите му думи тя.

— Ще се кача при теб след малко.

— Няма. Обещай ми, че ще те заваря тук на сутринта.

— Ще ме завариш.

— Не каза „обещавам“.

Когато Аналийс си тръгна, Уегнър разтвори ръце и бавно събра дланите си с плясък, който върна разхвърляните елементи от вътрешността на мухата-убиец обратно пред него. Пусна ги да се въртят бавно в орбита около него и започна да ги разглежда внимателно. Опитваше се да открие още следи, които можеха да му подскажат самоличността на създателите им, но концентрацията му беше нарушена. Някъде в периферията на слуха и на всяко друго от сетивата си долавяше зова на глутницата си. Тя го викаше да дойде при нея, отвъд Морето на спокойствието.

За събранието на Павилиона на Белия заек, Ариел Корта носеше копие на една шоколадовокафява рокля на Диор, модел от 1955 г., съчетана с набрана блуза на Шантили с буфан-ръкав и дълбоко деколте. Бе ги допълнила с малка шапчица с кафява копринена роза, ръкавици до лактите и подходящи чанта и обувки. Всичко си отиваше, но не по явен или скучен начин. Изглеждаше професионално, но не и суховато.

Една рецепционистка заведе Ариел до заседателната зала. Хотелът имаше елегантен интериор и дискретни служители, но далеч не беше от най-скъпите или луксозните, с които Меридиан разполагаше. Докато беше в асансьора, Ариел изключи Бейжафлор, както я бяха инструктирали. Имаше политически и социални кръгове, в които не беше желателно да си непрекъснато в мрежата. Нагаи Риеко поздрави Ариел в лобито, където съветниците разговаряха неофициално на по чаша чай и паучи със сладко от боб, наредени в подноси по масите. Бяха общо четиринадесет — заедно с членовете, чиито мандат беше на път да изтече. Толкова много великолепни рокли. Толкова много голи рамене. Ариел се чувстваше, сякаш са я поканили на тайно, декадентско секс-парти: неприлично, почти скандално.

Риеко я представи пред останалите. Джайюе Сун, председател на отдел „Развитие“ в Тайанг. Стефани Мейър Роубълс, образовател и теоретик от Кралицата на Юга. Професор Моник Дюжарден от Факултета по астрофизика от Университета във Фарсайт. Дау Суу Хла и сродниците ѝ от семейство Асамоа, с които беше свързана не само кръвно, но и в бизнеса. Атаа Афуа Асамоа от Котоко, която се опитваше да укроти свръхактивния си домашен сурикат. Наскоро прославилият се майстор-готвач Марин Олмстед. Ариел примигна от изненада, когато го забеляза. „Всички реагират така“, каза ѝ той. Член е на Белия заек от четири години. Пьотр Воронцов от ВТО. Марлена Лезник от Здраве от Санафил, най-голямата здравноосигурителна фирма на луната. Шейх Мохамед ел-Тайеб, велик мюфтия в джамията в Южния център, учен и юрист, известен с фатуата, която защитаваше необходимостта от наличието на Хадж на луната. Найлс Ханрахан, чиито мандат тъкмо изтичаше, и В. П. Сингх — поетът, който щеше да заеме неговото място. Шест жени, петима мъже и едно неутрало: до един успели професионалисти, червиви с пари.

— Видия Рао — обърна се към Ариел едно дребно, възрастно неутрало и разтърси ръката ѝ енергично. — За мен е удоволствие, сеньора Корта. Крайно време беше член на семейството ви да се присъедини към Белия заек.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Ариел, но очите ѝ вече оглеждаха останалите в залата — зорка като суриката в скута на Атаа Афуа, тя непрекъснато търсеше още възможности да завърже полезни социални връзки.

— Наистина крайно време — повтори Видия Рао. — Преди бях доктор по математика във Фарсайт, но през последните десет години съм член на борда на управителите на Уитакър Годард.

Вниманието на Ариел мигновено се върна към неутралото.

— Форуърдите на Рао.

Видия Рао плесна с ръце от удоволствие.

— Благодаря ви. Поласкано съм.

— Зная за съществуването на форуърдите на Рао, но не разбирам напълно предназначението им. Брат ми често спекулира с тях.

— Мислех, че Лукас Корта е прекалено предпазлив да залага на форуърдния пазар.

— И сте прав. Не говоря за него, а за Рафа. Лукас настоява да използва само капитала, който в момента притежава.

Рафа им беше разяснявал как се работи с форуърди на Рао няколко пъти — прекалено много пъти, всъщност. Представляваха финансови инструменти — вид фючърсни договори, които се възползваха от факта, че на съобщенията между луната и Земята им бяха необходими 1,26 секунди да пристигнат: това беше времето, което отнемаше на сигнала, който се движеше със скоростта на светлината, да прекоси онези 384 000 километра, които ги деляха. Достатъчно дълго, за да се появят разлики в цените на лунните и земните пазари: разлики, които трейдърите можеха да обърнат в своя полза. Форуърдите на Рао представляваха краткосрочни договори за покупка или продажба на ЛМХ ексчейнджа на предварително определена цена. Спадът в цените на лунния пазар означаваше сигурна печалба. Повишението — загуба. Като всеки вид търговия с фючърси, нещата опираха почти до сляпо залагане — игра, подчинена на железния закон на скоростта на светлината. Това беше всичко, което Ариел бе успяла да разбере. Останалото беше вуду. За ИИ-тата, които търгуваха на електронните пазари всяка милисекунда, 1,26 секунди бяха цяла вечност. Луната и Земята непрекъснато търгуваха с милиарди форуърди на стойност трилиони долари. Ариел беше чувала, че семейство Воронцов обмисля да построи автоматизирана платформа за търговия в точка Л1 между луната и Земята и да изгради чрез нея втори пазар за форуърди — който щеше да обменя информация за 0,75 секунди.

— Лукас вярва, че не е добра идея да инвестираш в неща, които не разбираш.

— Лукас Корта е мъдър човек — отговори ѝ Видия Рао с усмивка.

Вратите към залата се отвориха. Интериорът се състоеше от ниски масички, меки дивани, облицовани с изкуствено отгледана кожа, и подбрани с много вкус произведения на изкуството.

— Ако не се лъжа, е време да вървим.

— Не бива ли да изчакаме Орела? — попита Ариел.

— О, той не е поканен — отговори Видия Рао. — Марин ще ни служи за свръзка.

И то кимна на известния готвач.

— Обстановката е доста неофициална — каза съдия Риеко, която тъкмо бе стигнала до вратите. Тя остана отвън с Найлс Ханрахан, а Ариел последва Видия Рао в стаята. След това обслужващият персонал затвори вратите и заседанието на Павилиона на Белия заек започна.

— Ехо.

Коджо Асамоа лежеше с лице, обърнато към стената. Около него се стрелкаха медицински ботове. Когато чу гласа на Лукасиньо, той се обърна изненадано и се изправи седнал.

— Ехо!

С едно махване на ръката отпрати медицинските машини, които се струпаха в ъглите на стаята; ако бяха хора, щяха да изглеждат загрижени. Достъпът до медицинския център не беше толкова лесен, откакто Лукасиньо се бе разбунтувал срещу семейството. Но Григори Воронцов му беше помогнал — в целия випуск нямаше по-добър програмист от него.

— Какво си облякъл?

Лукасиньо се завъртя, за да покаже долния гащеризон за космокостюм. Дрехите, които Ариел му принтира, бяха от първо качество и в крак със съвременната мода, но той само ги пробва веднъж и ги прибра в раницата си, откъдето така и не ги извади повече. Гащеризонът за космокостюм му допадаше повече. Караше го да прилича на секси бунтар. Изпъкваше в тълпата; хората го заглеждаха, където и да отидеше. А това беше много хубаво. Кой знае — този стил можеше и да стане модерен заради него.

Целуна Коджо по устата, сякаш беше малко момче.

— Как е?

— Скука, скука, скука, скука, скука.

— Но си добре, нали?

Коджо се облегна назад с ръце зад тила.

— Все още продължавам да си изкашлям дробовете, но поне вече мога да си седна на задника.

Повдигна лявото си ходило, на което имаше ботуш, който на пръв поглед наподобяваше част от космокостюм. Между него и леглото се точеха няколко тръбички.

— Правят ми нов палец. Вече принтираха костта и стволовите клетки. Ще съм напълно възстановен след около месец.

— Донесох ти нещо.

Лукасиньо извади един запечатан плик от раницата си и го отвори. Медицинските ботове се засуетиха тревожно наоколо, когато сензорите им отчетоха наличие на шоколад, захар и ТХК. Коджо се повдигна на лакът, взе шоколадовата сладка, която Лукасиньо протягаше към него, и я подуши.

— Какво има вътре?

— Нещо весело.

— Чух нещо за теб и Григори Воронцов.

— Откъде?

— От Афуа.

— Този път не греши.

Коджо се изправи в леглото. Физиономията му придоби объркано изражение.

— Какво е станало с Джинджи?

— Изключих го.

Да изключиш спътника си беше все едно да си свалиш дрехите. Или кожата.

— Афуа каза, че си избягал от семейството. И че баща ти ти е спрял издръжката.

— И за това не греши.

— Еха. — Коджо се вгледа внимателно в Лукасиньо, сякаш търсеше да открие по него следи от прегрешения или пък паразити. — Но си дишаш нормално, нали?

— Той никога не би ми спрял кислорода. Баба никога не би му простила такова нещо. Много ме обича. И вода имам, но е спрял да ми плаща сметките за въглерод и информация.

— Откъде взимаш пари?

Лукасиньо разпери пачка банкноти като ветрило.

— Имам една доста услужлива леля.

— Никога досега не бях виждал такива. Може ли да ги помириша? — Коджо повдигна банкнотите към носа си и потръпна. — Само като се сетя през колко ръце са минали.

Лукасиньо приседна на леглото му.

— Коджо, колко още време ще лежиш тук?

— Защо питаш?

— Ами, ако апартаментът ти е празен в момента…

— Искаш да останеш в апартамента ми?

— Спасих ти живота.

Лукасиньо съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Беше използвал козът си срещу Коджо, като знаеше, че няма начин да откаже на такъв довод. Низък ход.

— Затова ли дойде тук? Само за да ме помолиш да се скриеш у нас?

— Не, няма такова нещо… — опита се да замаже положението Лукасиньо, но думите прозвучаха неубедително. Пак протегна към Коджо една от шоколадовите сладки. — Опекох ги за теб. Наистина.

— Не бива да взимам стимуланти, докато не ми порасне палеца — каза Коджо и взе сладката. Отхапа. На лицето му се изписа блаженство. — Леле, страхотни са.

Довърши остатъка от сладката.

— Страшно те бива.

Докато довършваше втора сладка, Коджо се обади пак:

— Апартаментът е твой за пет дни. Вече настроих ключалката да се отваря от ириса ти.

Лукасиньо се качи на леглото и се сви в краката му като домашна фретка. След това си взе една от сладките. Медицинските ботове зажужаха, спуснаха се към тях и отчетоха все по-високите нива на напушеност на пациента си. Последваха няколко сладки часа, изпълнени с кикот и хрупане.

Високите двойни врати се отвориха, а делегатите се изправиха от столовете си и се разотидоха, като си разменяха по няколко думи от време на време. Заседанието на Павилиона на Белия заек бе приключило.

— И така, сеньора Корта — как ви се стори първият ви допир с лунната политика? — попита банкерът Видия Рао, който тъкмо се беше изравнил с Ариел.

— Изненадващо банален.

— Вниманието към баналностите е онова, което ни опазва живи — отвърна Видия Рао.

Марин Олмстед, готвачът, нетърпеливо крачеше към лобито с асансьорите — бързаше да включи спътника си и да подготви доклада си за Джонатан Кайод.

— Но, разбира се, не е задължително политиката да бъде толкова банална. — Рао докосна ръката на Ариел, сякаш я подканяше да поостане, за да могат двамата да си поговорят насаме. — В някои съвети се съдържат други, по-малки съвети.

— Аз едва получих място в този — отбеляза Ариел.

— Номинацията ти за мястото не беше посрещната с единодушно одобрение — отговори то и я подкани да седне с него. Всеки път, когато докоснеше изкуствено създадена кожа, Ариел настръхваше. Не можеше да забрави, че макар и изкуствена, тя все пак представляваше човешка кожа.

— Би било некоректно да назовавате имена — каза тя.

— Разбира се. Някои от нас ви защитаваха много настоятелно. Аз, например. Следя кариерата ви с интерес от доста време. Вие сте една изключителна млада жена и съм сигурен, че ви очаква блестяща кариера.

— Прекалено суетна съм, за да се почувствам неудобно от комплимента ви — отвърна Ариел. — Надявам се да сте прави.

— О, мила моя, аз не говоря празни приказки — продължи Видия Рао с въодушевен блясък в очите. — Достигам до тези изводи с помощта на изключително прецизна система. Форуърдите на Рао са най-малкото ми постижение. Това, която всяка инвестиционна банка желае, е да може да предвижда бъдещето. Да предсказва кои инвестиции ще успеят и кои ще се провалят. Това би било невероятно предимство за нас.

— Казахте „за нас“ — отбеляза Ариел.

— Да, правилно забелязахте. През последните седем години се занимавам с разработка на алгоритми, които работят на принципи, аналогични на пазарните. На практика успях да създам копие на пазара с помощта на квантови компютри. С негова помощ може да се предсказва с висока точност бъдещото движение на истинските пазари. Прецизността му е изненадващо висока, макар че се оказа по-неприложимо, отколкото се надявахме — ако се възползваме от информацията, с която ни снабдява, ще се издадем, пазарът ще се насочи срещу нас и по този начин ще елиминира предимството на Уитакър Годард.

— Вуду икономика — каза Ариел. — Черна магия.

След това извади електронната си цигара, включи я, всмукна от нея и издиша лентичка дим.

— Намерихме по-полезно приложение за принципа ми — продължи Видия Рао, наведе се напред и погледна настоятелно Ариел в очите. — Пророчества. Не в смисъл на суеверните измислици, в които вярва религията. А в смисъл на полезни прогнози, изведени на базата на предположения с висока степен на сигурност, с които ни снабдяват редица фино настроени компютърни програми. Построихме ги като копие на истинската лунна икономика и общество. Разполагаме с три независими системи, всяка от които работи въз основата на този модел. Тайанг проектира три квантови компютъра, а аз разработих алгоритмите. Наричаме ги Тримата Августейши: Фу Ши, Шен-нон и Жълтия император. Предсказанията им рядко са напълно еднакви — човек трябва да търси точките на съвпадение в тях, — но има един човек, относно когото са единодушни. Ти.

За страничния наблюдател Ариел си оставаше спокойна и изискана в поведението си — лицето ѝ беше сериозно и безстрастно. Отвътре обаче, тя усещаше как между сърцето и мозъка ѝ пробягват студени искрици електричество.

— Не съм сигурна, че ми допада идеята да бъда „Избраната“ за някакъв заговор, воден от група квантови компютри.

— Изобщо не става дума за нещо толкова субективно. Създадохме естествено копие на Петте Дракона. Те са основните сили, които движат икономическото и политическото развитие на обществото ни. А вие сте една от най-влиятелните фигури от рода Корта. Най-влиятелната.

— Рафа е бу-хведжанг на компанията.

— А Лукас е силата, която управлява в сянка. Добре ви е известно, че той иска да поеме управлението на компанията. Братята ви са талантливи младежи, но са доста предсказуеми.

— А вие сте предсказали колко непредсказуемо ще се държа аз.

Ариел издиша още една дълга струйка дим. Излъчваше убедително, непоклатимо спокойствие. Отвътре обаче беше като наелектризирана.

— Тримата Августейши са единодушни. А това никога не се е случвало преди. Ще говоря направо, Ариел. Искаме да предложим цена за таланта ти.

— Не говорите за Уитакър Годард.

— Говоря за едно ново движение, за един принцип, за една философия, за една напълно нова посока, в която искаме да поемем.

— Ако работите с понятия като „добро“ и „зло“, можете да ме отпишете още отсега.

Но дребното неутрало беше привлякло вниманието ѝ. Суетата често подсилва любопитството.

— Майка ви е построила луната — чу се гласът на съдия Риеко. Ариел не беше забелязала кога е влязла в лобито. — Но политическото наследство на КЛН и Петте Дракона е, на практика, една система на феодализъм. Велики родове и монархия, които си делят териториите и благата и монополизират водата, кислорода и дажбите въглерод. Васали и серфи, подчинени на корпорациите, които ги спонсорират. Като Япония по време на шогуните или пък средновековна Франция.

Риеко седна до Видия Рао. Ариел започваше да се чувства, като че ли я притискат в ъгъла.

— Тримата Августейши са на мнение, че този модел не може да продължи да съществува задълго — каза Рао. — Петте Дракона са достигнали върха на своето господство — печалбите от търговия с деривати за последното тримесечие надвишават печалбите на Петте Дракона за трето тримесечие поред. Финансовите учреждения като Уитакър Годард са във възход.

Ариел впери поглед право в очите му, докато не го принуди да ги отмести встрани. Нямаше по-плашеща студенина от тази, на която бяха способни семейство Корта.

— От жената в Хамбург, която зарежда колата си с помощта на уличните батерии, през момичето в Акра, което захранва чипа на спътника си в училищния си таблет и момчето в град Хо Ши Мин, което слуша сетовете на любимия си диджей, та чак до мъжа в Лос Анджелис, който се качва на ХСТ за Сан Франциско — всички те черпят от хелия, който им осигурява семейство Корта.

— Много красноречиво, сеньора Корта.

— На португалски звучи още по-добре.

— Не се съмнявам. Но независимо от това, бъдещето на света ни си остава обусловено от финансови фактори. Ние сме икономика, бедна на ресурси и богата на енергия. Явно е, че бъдещето е в безтегловните дигитални стоки.

— Безтегловните стоки се оказват забележително тежки, когато се стоварят върху ви неочаквано. Не си ли спомняте Петте Срива?

— Тримата Августейши…

— Ние сме движение, посветено на независимостта — намеси се Нагаи Риеко.

— Но разбира се — отговори Ариел Корта с лукава усмивка и бавно всмукна от светещата си цигара.

— Имаме си собствен павилион. Обществото на Лунарианците.

— Което се занимава с още приказки?

— Думите са по-добро оръжие от ножовете.

— И искате да се присъединя.

— В Обществото на Лунарианците има членове от всеки от Петте Дракона, както и редица други обществени прослойки.

— Много по-демократично е от Белия заек — намеси се Видия Рао.

— Аз съм от семейство Корта. Демокрацията не ни влече.

Видия Рао не успя да прикрие гримасата си на неодобрение. Нагаи Риеко обаче се усмихна.

— Искате да ме поканите да се присъединя — отбеляза Ариел.

Видия Рао се отдръпна назад. По лицето му бе изписана непристорена изненада.

— Скъпа сеньора Корта, нямаме никакво намерение да ви каним. Предлагаме ви да ви купим.

След като си осигури покрив над главата и пари в джоба, Лукасиньо се зае да обикаля партитата. Момчетата от рода Корта винаги откриваха купоните с лекота. С помощта на редица познати на познати, той се озова в апартамента на Шяо-Тин Сун в Тридесети центъра на квадрант Водолей. Славата му го предхождаше. „Избягал си от баща си?“, „И какво сега — извън мрежата, без въглерод, без минибитове?“, „Къде спиш?“, питаха го.

„У Коджо Асамоа“, отвръщаше той. „Докато му порасне нов палец. Спасих го.“ Но отсреща даже не го изчакваха да довърши, преди да го прекъснат с въпроса: „И какво, за Бога, си облякъл?“

Шяо-Тин Сун бе наел за купона Банияна Рамилеп, новата нарко-диджейка. Тя смесваше и принтираше най-различни настроения, любов и халюцинации по поръчка и правеше от тях пълнители за електронни цигари. Лукасиньо се носеше из тълпата, неотразим в тесния си розов костюм, и всмукваше дим от емпатия, религиозно благоговение, удоволствие, по-силно и от най-хубавия оргазъм, еуфория, златна меланхолия. За около двадесет минути беше дълбоко влюбен в едно ниско, сериозно момиче от Будиньо с широк ханш. Тя бе ангел, богиня, въплъщение на най-великата любов на света: искаше да прекара всеки ден от живота си седнал срещу нея и вперил поглед в съвършеното ѝ лице. След това въздействието на химикалите изчезна и двамата осъзнаха, че просто седят един срещу друг и се зяпат втренчено. Лукасиньо сложи нов пълнител в цигарата си. Към края на вечерта, едно момиче и едно момче рисуваха с маркери странните чудовища, които халюцинираха, по костюма му.

Никой не отиде с него в апартамента на Коджо.

На партито в квадрант Орион следващата вечер имаше две момичета, облечени в гащеризони за космокостюм. Единият е флуоресцентнозелен, а другият — яркооранжев. Все още се опитваше да си спомни дали е виждал някое от двете момичета на купона у Сун, когато едно платиненорусо, бяло момиче се появи пред него и попита:

— Може ли да ти видя парите?

Той извади банкнотите със замах като уличен фокусник.

— И се водят за минибитове?

Той ѝ ги показа: пет, десет, двайсет, петдесет, сто.

Около двамата вече се беше събрала тълпа, която си подаваше банкнотите от ръка на ръка, разглеждаше ги и опипваше материята.

— Ами ако ти ги взема?

— Ами ако ги скъсам?

— Ами ако ги подпаля?

— Ще умрат — отвърна Лукасиньо. — Този вид пари не е застрахован с нищо.

Едно момче извади молив и опря върха в една от банкнотите от пет минибита. Беше един от онези моко, които оплезват несъзнателно език, ако им се наложи да се съсредоточат в нещо. Не беше свикнал да пише.

— Ами сега?

Беше добавил нули, за да превърне петицата в пет милиона.

— Няма разлика — обясни му Лукасиньо.

Момчето надраска още нещо по ръба на банкнотата с толкова ужасен почерк, че Лукасиньо едва го разчете. Беше адрес в квадрант Антарес. До него имаше и час.

Времето в квадрант Антарес беше с осем часа зад това в Орион, затова Лукасиньо имаше време само колкото да остави долния костюм за пране, да дремне за кратко, да се изкъпе и да хапне малко храна по поръчка. Веднага след това вече се намираше на най-горния етаж на улица Западна 97-ма, където слънцето тъкмо залязваше, а около него се стрелкаха колоездачи, яхнали светещи колела. Доста му се беше наложило да се катери — не всички асансьори и ескалатори приемаха кеш. Намираше се на нанадолнището на едно градско състезание по колоездене, чиято петкилометрова писта се спускаше стръмно над постройките на града. Пътят криволичеше надолу по рампите и стълбищата и беше пълен с широки дупки, които състезателите трябваше да прескачат — летяха високо над покривите и се приземяваха на тесните пешеходни пътеки. Имаше остри завои и нанагорнища, които завършваха с пропасти. Колелата фучаха в тъмнината, а ездачите им се ориентираха в тъмнината с помощта на лещите си за нощно виждане и множеството стрелки, надраскани с луминесцентна боя по стените и лампите на улица Антарес-Запад. Надуваха свирки, за да предупреждават пешеходците и минувачите, поели на нощна разходка, да се махнат от пътя им. Една женска ръка грабна Лукасиньо и го дръпна в една врата на улицата; след миг се разнесе оглушително свирене и две колела профучаха покрай нея като ярки петна светлина, които останаха отпечатани на ретините му няколко секунди след това.

— Боже мой, това ти ли си?

— Аз съм — отвърна Лукасиньо.

Беше се превърнал в знаменитост. Купи на момичето муджадара от една от сергиите, подредени на върха на пистата — не защото беше гладна, а защото искаше да види как се използват пари в кеш.

— И трябва да смяташ всичко сам?

— Не е чак толкова трудно.

Двамата се загледаха в ивиците светлина, които се стрелкаха по улиците, над покривите и встрани по тротоарите; ту се губеха от поглед, когато изчезнеха в някой проход или зад някой ъгъл, ту се появяваха отново. Далеч под тях, по проспект Бударин, се виеха няколко мънички спирали от светлина: колела, които бяха стигнали до финиш линията. Нямаше значение колко време им е отнело трасето. Нямаше значение кой е бил пръв. Дори самото състезание нямаше значение. Важно беше зрелището — смелостта, бунтарският дух; чувството, че нещо прекрасно е паднало от небето и се е приземило сред безопасния, обикновен живот на луната.

Тази вечер се виждаха още повече гащеризони за космокостюм. Две момчета се украсяваха едно друго със светещата боя, която колоездачите използваха за състезанието. Присъствието на Лукасиньо сякаш правеше събитието още по-специално. Две момичета си пробиха път до него през тълпата. Бяха облечени като мъже-европейци от деветнадесети век: фракове, широки, бели яки, цилиндри и монокъли. Къдриците им подчертаваха нежните лица, а гримът им беше тежък и безупречен. Носеха ръкавици и бастуни. Аватарите на спътниците им представляваха малки дракончета — едно зелено и едно червено. Едното момиче прошепна в ухото му нов адрес и час. Лукасиньо усети как зъбите ѝ леко подръпват металния шип на ухото му. Приятна болка. Напомняха му на Абена Асамоа, която облиза кръвта му на партито по случай лунното бягане.

Момичето, което го спаси, и си подели муджадарата с него, се казваше Пилър. Не принадлежеше на някой знатен род, но се върна с Лукасиньо в апартамента на Коджо и моментално заспа в хамака за гости. Навън още беше светло. Лукасиньо спа до сутринта, според местното време, и ѝ остави няколко пресни кифлички като подарък за довиждане.

По-голямата част от тях обаче занесе на следващия купон. Състоеше се в квадрант Антарес — онази част от града, в която беше най-рано — в общо седем стаи в един блок за групите от университета. Посрещат го двете момичета, които беше видял предишната вечер. Все още бяха облечени като мъже-аристократи от деветнадесети век.

— О, сладкиши — каза едната.

— Но това вече доста остаря — добави другата, прокара пръст нагоре по гащеризона на Лукасиньо и го задържа за момент под брадичката му. Устните ѝ бяха сочни и червени. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Прекараха остатъка от вечерта в преобличане и гласене на младия Корта. Изкикоти се, докато го събличаха, но беше достатъчно суетен, за да му стане приятно от вниманието.

— Няма значение с кого спиш, нали разбираш?

— Ти си толкова бисексуален, точно като всички останали на спектъра… Обикновен.

— Това, което има значение, е кой си.

— Какво си.

Гримираха го грижливо, смениха прическата му, нарисуваха временни татуировки по кожата му, поиграха си с пиърсингите му и го преоблякоха в най-различни тоалети. Редуваха ретро стиловете със странните си собствени хрумвания и шантавите приумици на новопоявилите се дизайнери; подаваха му ту мъжки, ту женски, ту неутрални дрехи.

— Ето това вече е като за теб.

Беше облечен във вталена рокля от златно ламе от осемдесетте години на двадесети век, маншони и подплънки за рамена. Ансамбълът се допълваше от чорапогащник и червени обувки на висок ток.

— Ама точно като за теб.

Всички наоколо започнаха да кимат одобрително и да надават възхитени възгласи. В първия момент на Лукасиньо му се стори, че е попаднал на бал с маски: турнюри и широки поли; огромни, сложни прически с огледала и клетки с птици, вплетени между кичурите; шапки и високи токове; разкъсани чорапогащници и лъскава кожа; изрязани трика и наколенки. Всички носеха безупречен грим, издържан в най-различни стилове. Изведнъж осъзна, че е попаднал в субкултура, която се състоеше от десетки различни субкултури.

Едно от момчетата носеше в чантата си огледало — старомоден аксесоар, който допълваше тоалета му, — и Лукасиньо разгледа отражението си в него. Изглеждаше зашеметяващо добре. Не беше момиче, нито пък травестит. Беше моко, облечен в рокля. Кичурът му коса беше сресан назад и оформен с гел в прибрана линия. И най-нежното докосване с ружа беше достатъчно да превърне скулите му в хладни оръжия, а очите — в смугли убийци. Движеше се като нинджа на токчета. Не беше момиче, но не беше и съвсем момче.

— Май му харесва — обади се госпожица Цилиндър и Монокъл.

— Май е разбрал кой е — съгласи се госпожица Якичка и Бастун.

Едно от другите момичета го улови за ръката:

— Ей, ти си Лукасиньо Корта, нали? Страхотна рокля. Покажи ми парите! Искаш ли да дойдеш на едно друго парти?

— Къде?

Тя му даде адреса. Едва когато се върна сам в апартамента на Коджо, Лукасиньо осъзна, че мястото се намира в Твѐ — столицата на рода Асамоа. Абена Асамоа можеше също да е там. А онова, което искаше — което наистина, наистина желаеше — беше само онова момиче, което остави обецата на ухото му.

— Странна стая — отбеляза музикантът.

Лукас седеше на един диван. Единствената друга мебел в стаята беше един стол, обърнат право срещу него.

— Акустиката ѝ е съвършена. Проектирана е специално за моя глас, но все пак има най-добрите акустични качества, които някога сте срещали.

— Къде да…

Лукас посочи стола в средата на стаята.

— Вашият глас? — попита музикантът.

— Да — потвърди Лукас тихо и равно, а думите му сякаш изпълниха стаята. Съмняваше се, че може да се намери по-добра стая — било то тук или на Земята. Беше поканил акустични инженери от Швеция, специално за да следят да бъде построена правилно. Обожаваше дискретността ѝ. В незабележимо набраздените ѝ стени, под звукоабсорбиращия ѝ черен под и над подвижния таван, чиято форма можеше да променя по желание, се криеха музикални чудеса. Лукас вярваше, че стаята е единственият му порок. Постара се да обуздае въодушевлението си, когато музикантът отвори калъфа на китарата си. Това беше нов експеримент. Никога преди не беше слушал музикален инструмент тук.

— Ако обичате — кимна Лукас към отворения калъф на пода. — По-добре да не остава тук. Ще наруши движението на звуковите вълни.

След като отстраниха калъфа, музикантът се наведе над китарата си и поде една тиха мелодия. Нотите долитаха до ушите на Лукас тъй ясни и нежни, сякаш слушаше как някой диша.

— Много е хубаво.

— Трябва да чуете как звучи оттук — каза Лукас. — Но тогава, разбира се, няма да има кой да свири.

Музикантът настрои китарата и положи ръце на дървеното ѝ тяло.

— Какво бихте искали да изсвиря?

— На тържеството ви помолих да изпълните една песен — любимата на майка ми.

— „Aguas de Marco“.

— Изсвирете ми я, моля.

Пръстите се вдигнаха над дървото и се задвижиха — по един акорд на всяка дума. Гласът на момчето не беше най-силният или хубавият, който Лукас някога беше чувал — звучеше по-скоро като шепот, сякаш пееше сам на себе си. Но звукът му галеше песента и превръщаше диалога на текста в любовен разговор между певеца и китарата. Гласът и нотите се преплитаха около мелодията, която сякаш се стапяше помежду им и оставаше само разговорът: акорди и текст. Дишането на Лукас се ускори. Всяко от сетивата му беше чувствително като струните на китарата — откликваше живо на музиканта и песента му. Това именно беше душата на саудаде. Това беше свещеното тайнство. Тази стая беше неговата църква, неговото терейро. Беше всичко, което се беше надявал, че ще бъде.

Хорхе, музикантът, завърши песента си. Лукас се постара да овладее чувствата си.

— „Eu Vim da Bahia“? — попита го.

Така се казваше една стара песен на Жоао Гилберто с трудни за овладяване снижаващи се прогресии и сърцераздирателна кулминация. Хорхе кимна. „Lua de Sao Jorge“. „Nada Sera Como Antes“. „Cravo e Canela“. Всички стари песни, които майка му беше донесла на луната от зелената Бразилия. Песните от детството му; песните за заливи, хълмове и залези, които никога не е виждал и никога не ще може да види. Бяха като семена, от които растеше красота — силни и тъжни на фона на сивия ад, който го заобикаляше. Лукас Корта беше разбрал от малък, че живее именно в ада. А единственият начин да промениш ада или дори да оцелееш в него, беше да го подчиниш.

Лукас усети как по лицето му се стича една сълза.

Затихна последният звук на „Por Toda a Minha Vida“. Лукас седеше, неподвижен и безмълвен и чакаше чувствата му да се уталожат.

— Благодаря ви — каза той. — Свирите прекрасно.

Една мисъл бе достатъчна, за да изпрати хонорара на спътника на Хорхе.

— Давате ми повече, отколкото се бяхме споразумели.

— Откога музикантите спорят, че им се плаща твърде много?

Хорхе отиде да вземе калъфа и прибра китарата си. Лукас наблюдаваше с какво внимание и любов се отнасяше към инструмента — как избърса потта от струните, как издуха праха, който се беше насъбрал под прагчетата. Сякаш слагаше дете да спи.

— Тази стая е прекалено хубава за мен.

— Тази стая е като направена за вас — поправи го Лукас. — Елате отново. Следващата седмица. Моля ви.

— Срещу такава сума бих дошъл, щом свирнете.

— Не ме изкушавайте.

И ето — появи се бегла усмивка, размениха се бързи погледи.

— Хубаво е да откриеш някой, който умее да цени класиките — каза Хорхе.

— Хубаво е да откриеш някой, който ги разбира — отговори Лукас.

Хорхе вдигна калъфа на китарата си на рамо. Токиньо отвори вратата на музикалната стая. Дори звуците от приглушени стъпки и скърцането на калъфа звучаха съвършено.

Около фигурите на бойците падаха лъчи светлина. Залата на Ножовете приличаше на тунел от ярки слънчеви лъчи, из които танцуваха прашинки. Двамата мъже — единият висок, другия нисък — подскачаха, танцуваха, финтираха и нападаха. Босите им крака шареха по мекия под — тук осветен, там в сянка. Беше красиво като балет. Рейчъл Макензи ги наблюдаваше от зрителската скамейка до вратата. Робсън беше бърз и смел, но все пак беше още на единадесет години, а Хадли Макензи вече беше мъж.

На луната нямаше закони — само споразумения; и по всеобщо споразумение, далекобойните оръжия не се използваха. Куршумите бяха недопустими в близост до херметизираните помещения и сложните, фини машини. Ножове, палки, гарота; фини оръжия и бавнодействащи отрови; предпочитаните от рода Асамоа малки, живи убийци: това бяха местните средства за подчинение чрез насилие. Войните бяха малки по мащаб и се водеха очи в очи. Рейчъл ненавиждаше гледката на Робсън в Залата на Ножовете. Още повече ненавиждаше любовта и таланта му за техниките, на които Хадли го учеше. Най-много от всичко обаче ненавиждаше факта, че бяха необходими. Петте Дракона почиваха на богатствата си, но положението им беше несигурно. Хадли беше по-добър в дуелите от всички останали членове на семейството. Из Огнището витаеха слухове, че Робърт Макензи беше въвел практиката на дуелите, за да обуздае амбициите на Джейд Сун и да съхрани кръвта на рода Макензи чиста. Нямаше по-способен учител, от който Робсън би могъл да усвои изкуството на боя с ножове, но на Рейчъл ѝ се искаше между него и Хадли да имаше по-близка връзка, основана и на други неща. Спортът — като манията на баща му по хандбала, например — би бил по-здравословен и безопасен начин Робсън да изразходва енергията си.

Тя бе вперила поглед в силуета му — дребен, но опасен като острието в дясната му ръка. Панталоните на бойната униформа падаха свободно по слабите му бедра. Когато се вгледаше в тесния му торс, можеше да различи, че се задъхва, но въпреки това държи под око всичко в дългата, тясна стая. Чу се вик. Робсън се хвърли напред, за да стовари мощен ритник в коляното на Хадли, и замахна широко с ножа — от ляво надясно и от горе надолу. Целеше се в очите и гърлото. Хадли избегна ритника, пристъпи напред, грабна светкавично ръката, с която Робсън държеше ножа, и я изви. Момчето нададе вик от болка. Ножът падна от пръстите му, а Хадли се пресегна и го улови, преди да падне на земята. После изви ръката на Робсън още повече и го спъна, с което го повали по гръб. Накрая засили ножовете, които държеше, право към гърлото му.

— Не!

Остриетата спряха на милиметър от кафявата кожа на малкото момче. Капчица пот се откъсна от челото на Хадли и падна в очите му. Големият му братовчед му се хилеше. Дори не беше чул вика на Рейчъл. Не той беше спрял ръката му. В залата бяха само двамата с Робсън. Не съществуваше нищо. Такава беше интимността, която насилието пораждаше.

— Как беше правилото, Робо? Ако успееш да вземеш ножа…

— Трябва да го използваш, за да убиеш.

— Този път ще те оставя жив. Но само този път. Каква е поуката?

— Никога не се оставяй да ти вземат ножа.

— Никога не го пускай. Използвай срещу противника си собствените му оръжия — обади се глас откъм вратата.

Рейчъл не беше чула кога Дънкан е влязъл в помещението. Баща ѝ беше навлязъл в шейсетте си години, но притежаваше енергията и излъчването на двадесет години по-млад човек. Носеше семпъл сив костюм — консервативен, с един ред копчета; безупречно скроен, без да се хвърля на очи. Спътничката му, Есперанца, представляваше проста сребриста сфера. Единствената ѝ украса бяха вълничките, които от време на време пробягваха по повърхността ѝ. Нищо в скромния, аскетичен стил на Дънкан Макензи не издаваше факта, че е главен изпълнителен директор на Макензи Метали. Но характерът и осанката му го показваха недвусмислено.

— Добър ли е? — попита Дънкан.

— Би могъл да те нареже на парчета — отговори му Хадли.

На лицето на Дънкан Макензи се появи кисела, крива усмивка.

— Елате с мен, Рейчъл — заръча ѝ той. — Искам да го запозная с един човек.

— Ще трябва да си вземе душ за около пет минути — каза Рейчъл.

— Елате с мен, Рейчъл — повтори Дънкан.

Робсън вдигна очи към майка си. Тя му кимна. Хадли вдигна ножа. Такъв беше поздравът на бойците.

Рейчъл Макензи винаги се беше отвращавала от чичо си Брайс. Робърт вдъхваше ужас, но Брайс Макензи — директорът на отдел „Финанси“ — беше същинско чудовище. Беше огромен — висок дори като за представител на второто поколение, а лунната гравитация му беше позволила да натрупа огромна телесна маса. Приличаше на отвратителна, човекоподобна планина, която едва се крепеше на чифт необичайно дребни ходила. Не беше дебел, а огромен. Движеше се с онази лекота и елегантност, която често се среща у по-едрите хора.

Брайс изгледа Робсън от горе надолу, сякаш съзерцаваше статуя — или пък финансов доклад.

— Какво красиво момче — отбеляза той.

Един от младите му възпитаници им донесе ментов чай. Беше му станало навик да взима под крилото си момчета, които още бяха в пубертета, и по-късно да ги настанява на подходяща работа в компанията. Много от тях се бяха оженили — както за членове на рода, така и за хора извън него, а някои вече бяха станали бащи. Брайс оставаше близък с бившите си любовници и им изплащаше щедри суми. Никога не беше избухвал какъвто и да е скандал. Брайс се отнасяше към личните си дела с изключителна прилежност. Момчето, което донесе чая, беше един от тримата любовника, с които се беше обкръжил в момента. Пръстите им се докоснаха, докато чашата чай минаваше от ръка в ръка. Кратък поглед, мимолетна усмивка. Рейчъл си представи момчето върху масивното тяло на Брайс Планината. Как го язди. До премала.

— Робсън, запознай се с новия си съпруг — каза Дънкан.

Очите на Рейчъл се разшириха.

— Това е Хонг Дам Хънг.

Хонг беше добре сложен, възрастен мъж — на двадесет и девет може би тридесет години.

— Едно от твоите момчета — обади се Рейчъл.

Меките, пълни устни на Брайс се нацупиха обидено.

— Рейчъл — намеси се Дънкан.

Хонг сви рамене нехайно, но ъгълчетата на устата му паднаха едва забележимо. И той се беше обидил.

— Това е ника.

Брайс плъзна хартиеното копие на договора през бюрото в същия момент, в който дигиталното му копие пристигна по Камени. Един юридически компетентен бот се включи и обобщи главните постановки на договора пред присъстващите.

— Шегувате се — каза Рейчъл.

— Това е стандартен договор. Няма нищо необичайно или притеснително — отвърна Брайс.

— Питали ли сте Робсън за мнението му? — продължи Рейчъл.

— Правим това по желанието на татко — каза Дънкан.

— А какво е твоето мнение? — обърна се Рейчъл към баща си.

Искаше ѝ се да не си беше представяла онези неща за Брайс и момчето, което им донесе чая. Заради тях сега я преследваха такива ужасни образи, че ѝ се наложи да покрие ръка с длан.

— Както каза Брайс, става въпрос за стандартен брак.

— Имам нужда от ден-два, за да го обмисля.

— Какво толкова има да се мисли? — попита Брайс.

Рейчъл беше безсилна. Волята на Робърт Макензи властваше над Огнището, а тя беше хваната като в капан в самото му сърце и нямаше накъде да се обърне. Нямаше кого да помоли за помощ. Джейд Сун винаги заставаше на страната на съпруга си. Нямаше значение дали Хонг е добър или жесток човек. Този брак щеше да докаже, че Робсън е заложник на рода Макензи.

Дънкан свали капачката на писалката си. Камени прожектира мястото за виртуален подпис на дъното на договора.

— Никога няма да ти го простя, Брайс.

— Ще го запомня, Рейчъл.

Можеше да извади очите му с две бързи движения с острата писалка. Но вместо това, тя я използва, за да се подпише, а Камени добави дигиталния ѝ Ин. И въпросът беше вече приключен.

— Робсън, синко, отиди при новия си съпруг — поръча му Дънкан.

Хонг разтвори ръцете си подканящо. Рейчъл коленичи до сина си и го прегърна.

— Обичам те, Робо. Винаги ще те обичам и за нищо на света няма да допусна нещо да те нарани. Имай ми доверие.

Хвана го за ръката и го преведе през стаята. Само три крачки бяха достатъчни, за да се промени целият свят: от син, момчето се беше превърнало в съпруг. Рейчъл се изправи до Хонг и прошепна високо — така, че всички да я чуят:

— Ако му причиниш зло или дори само ако го докоснеш, ще убия както теб, така и всеки, когото някога си обичал. Бъди сигурен в това.

Говореше на Хонг, но очите ѝ останаха заковани в Брайс. Дебелите, влажни устни на чичо ѝ отново се извиха недоволно.

— Ще се отнасям добре с него, госпожо Макензи.

— Ще се погрижа наистина да е така.

Хонг положи длан на рамото на Робсън. На Рейчъл ѝ се прииска да счупи пръстите му. Един по един. Плесна дланта му далеч от рамото на сина си.

— Предупредих те.

Рейчъл усети как някой я докосва по рамото. Беше баща ѝ.

— Хайде, Рейчъл.

Вратата на кабинета се отвори и двама от личните охранители на Дънкан влязоха при тях.

— Какво мислиш, че ще направя, татко?

— Хайде, Рейчъл.

Рейчъл Макензи целуна сина си и бързо обърна лице настрани, за да не забележат околните изражението ѝ. За нищо, абсолютно нищо на света нямаше да позволи нито на чичо си, нито на баща си, нито на дядо си да зърнат жестоките остриета, с които бяха пронизали сърцето ѝ.

— Мамо, какво става?

Вратата се затвори плътно зад нея, но виковете на сина ѝ продължаваха да долитат до ушите ѝ.

— Какво става? Страх ме е! Страх ме е!

„Никога не пускай ножа“, беше казал баща ѝ. „Използвай срещу противника си собствените му оръжия.“

Херметичната камера беше просторна — беше предназначена да побира планетоходи и автобуси, но Марина усети как клаустрофобията сграбчва сърцето ѝ в мига, в който вътрешният шлюз се затръшна зад нея. Докато налягането в кабината спадаше, Марина разглеждаше вътрешността ѝ. Справяше се със страха си от затворени пространства, като се съсредоточаваше в дребните детайли около себе си. Освобождаваше ума си и се оставяше на сетивата си. Вслушваше се в хрущенето на пясъка под ботушите си, във все по-слабото съскане, което се разнасяше наоколо, докато изтегляха въздуха от помещението. Концентрираше се върху стегнатия космокостюм, който обгръщаше тялото ѝ все по-плътно — интелигентната материя се приспособяваше към вакуума. Спътниците, които се носеха над рамената на колегите ѝ, ѝ се струваха странни. Трябваше да носят виртуални космокостюми.

Хосе, Саадия, Тандека, Пейшънс. Олег бе мъртъв. Законите на физиката го бяха убили. Бе объркал теглото с масата и скоростта с инерцията. Типична грешка на новополунчен. Мислеше си, че може да спре засиленият към него сандък с товар само с една ръка. Но инерцията беше забила костите на протегнатата му ръка в гърдите му. Сърцето му се беше разкъсало на парченца.

Олег. Блейк от Байро Алто. През краткото време, което Марина беше прекарала на луната, бяха починали толкова от познатите ѝ, колкото през всички години, които беше прекарала на Земята. Смъртта на Олег бе задълбочила пропастта между нея и колегите ѝ. Хосе вече изобщо не ѝ говореше. Марина знаеше, че екипът обвинява нея за случката. Беше като преследвана от проклятие. Като магнит за лоша карма. Започна да чува около себе си една нова лунарианска дума: „апатоо“. Означаваше „дух на раздора“. Луната беше добра домакиня на суеверието и предразсъдъка.

Не можеше да спре да мисли за Безкрайния маратон. Не разбираше къде бяха изчезнали толкова много часове и километри. Не разбираше как е могла да се изгуби напълно в нещо толкова ирационално. Не ставаше дума за нещо повече от обикновен приток на ендорфини и адреналин, но когато си легнеше вечер, още можеше да усети ритъма на бягащите крака и пулса на барабаните. Нямаше търпение да го направи пак. Следващия път щеше да си намери и боя за тяло.

Светнаха червени буркани.

— Кабината е херметизирана — съобщи Хети. След това изчезна за миг; останалите спътници направиха същото. Когато се появиха отново, всеки от тях имаше формата на зелен надпис, увиснал над тях: имената им. Зеленото означаваше, че всичко е наред. Жълтото значеше „Внимание“ и сигнализираше проблем, свързан с наличието на кислород, вода и енергия, или пък неблагоприятна околна среда. Червеното се появяваше в случай на опасност, а светещото червено — на изключителна опасност. Непосредствен риск от смърт. Бялото означаваше, че са мъртви.

— Проверка на комуникациите — каза Карлиньос.

Марина произнесе името си и скоропоговорката за деня, за да покаже, че не страда от кислородна наркоза.

— Край — побърза да добави. Имаше толкова много неща за помнене.

— Шлюзът се отваря — каза Карлиньос.

Костюмът му беше целият обшит със символи, нашивки и емблеми, но в средата на гърба му е изобразен Огун, сао Хорхе — оришата, която го закриляше. На стената, до вратата на камерата, беше закачена икона на Девата Луна. Онази половина на лицето ѝ, която представлява гол череп, бе протъркана от докосването на хиляди ръкавици. За късмет. Срещу опасностите.

— Това е Девата Луна. По-суха от най-сухата пустиня, по-гореща от най-горещата джунгла, по-студена от хиляда километра арктичен лед. Съчетала е в себе си всеки ад, който хората някога са си представяли. Може да ви убие по хиляда различни начина. И ако я подцените, ще направи именно това. Без капка колебание. Без капка милост.

Новополунчените се наредиха на опашка, за да докоснат Девата Луна един по един. „Пустини, джунгли, Антарктика: Карлиньос не познава нито едно от местата, които стоят зад тези думи“, помисли си Марина. Звучеше, все едно повтаря стара мантра. Молитвата на лунонавтите. Марина докосна иконата с пръсти.

Усещаше по вибрациите под подметките на обувките си как вратата се задвижва. Една сива пролука се отвори между сивата врата и сивия под и разкри грозен пейзаж от машини: паркирани планетоходи, сервизни роботи, кули за комуникация, обърнатите нагоре рога на БАЛТРАН. Захвърлени, потрошени и очакващи ремонт машини. Един екстрактор, който беше прекалено висок дори за това огромно помещение, беше увит във вериги, окичени с проблясващи в жълто сигнални лампички — като елха от светлинки и маяци. Най-различни соларни панели, които бавно следваха слънцето. Далечни хълмове се редяха един подир друг. Повърхността на луната беше като сметище.

— Хайде да се разходим — каза Карлиньос Корта и даде знак на екипа си да го последва нагоре по рампата. Марина пристъпи навън, на повърхността, без да почувства някаква особена промяна — не усети нито някаква коренна разлика между затвореното помещение и уж великия простор отвън, нито дори се впечатли от голата земя и пустото небе. Хоризонтът пред тях беше видимо извит. Карлиньос поведе екипа по един обръч, дълъг около километър и маркиран със светлоотражателни въжета. Стотици новополунчени бяха вървели по този път — стъпки от ботуши се открояваха върху море от по-стари и още по-стари стъпки. Беше пълно със следи от хора и гуми, както и с деликатните, мънички вдлъбнатинки, които оставяха роботите, докато вървяха или се катереха. Реголитът приличаше на колаж, съчетал в себе си всяко пътешествие, на което някога бяха поемали по повърхността му. Беше много грозен. Подобно на всяко дете, което за пръв път получи бинокъл, Марина го беше обърнала към Кинг Донг11: един огромен член, дълъг около сто километра, който работниците по инфраструктурата в Морето на дъждовете бяха очертали по повърхността с помощта на отпечатъците от ботушите и гумите си. Очертанията бяха размити от следите, оставени от следващите екипи, още преди петнадесет години. Марина се съмняваше, че бе останало нещо от веселото, майтапчийско настроение, царяло преди време.

После обърна поглед нагоре и се закова на място.

Половин Земя беше надвиснала над Морето на Изобилието. Марина никога не беше виждала нещо по-синьо или по-истинско. Атлантическият океан се беше ширнал през полукълбото. Успя да различи западното крайбрежие на Африка и острия рог на Бразилия. Можеше да види бурите, които се завихряха над океана, привлечени от Карибско море, над което се сгъстяваха и превръщаха в силуети на зверове и чудовища. После се завихряха по продължението на Гълфстрийм към скритите отвъд хоризонта брегове на Европа. На изток се вихреше циклон. Марина лесно различаваше спираловидната му форма и окото в средата му. Синьо и бяло. Нямаше и следа от зелено, но Марина никога не беше виждала нещо по-живо от това. Когато бе дошла на орбиталния космически кораб на ВТО, тя беше видяла Земята от илюминатора и се беше удивила от великолепието, което се ширеше пред нея — дългите облаци, бавно въртящото се кълбо на планетата, линията на изгрева, която напредваше по ръба ѝ. По време на първата половина от орбитата, тя беше наблюдавала как Земята се отдалечава, а по време на втората — как луната се стопява. Но никога досега не беше виждала Земята от Луната. Планетата беше надвиснала в небето, несравнимо по-огромна, отколкото Марина си я беше представяла, и все пак — толкова ужасно далеч. Беше ярка, необятна и недостъпна — напълно недосегаема. Съобщенията ѝ стигаха до семейството ѝ на повърхността за една секунда и четвърт. „Това е твоят дом, а ти си безкрайно далеч от него“, сякаш казваше пълната Земя.

— Тук ли ще стоиш цял ден? — изпращя гласът на Карлиньос по личния ѝ канал за връзка и тя осъзна, с немалка доза изненада и неудобство, че всички вече са се върнали при вратата, а само тя е останала да се взира към Земята, закована на място като глупачка.

Ето и още една разлика. Когато беше на космическия кораб, беше гледала Земята от горе надолу, но когато беше на Луната, Земята винаги беше над нея.

— Колко време стоях там? — попита тя Карлиньос, докато налягането в камерата се възстановяваше.

— Десет минути — отговори ѝ той. Течението вдигна праха от космокостюмите им. — Когато излязох на повърхността за пръв път, направих абсолютно същото. Останах, втренчен нагоре, докато Сао Хорхе не ме предупреди, че кислородът в костюма ми е на привършване. Никога преди не бях виждал такова нещо. Хейтор Перейра беше с мен. Първите ми думи бяха: „Кой е качил онова там?“

Карлиньос започна да откопчава шлема си. Марина се възползва от последните секунди, в които можеше да говори с него насаме, за да попита:

— А сега какво ще правим?

— Сега — отвърна Карлиньос Корта — ще отидем да пийнем.

— Докосна ли те?

Мъничкият планетоход напредваше право през Океана на бурите. Връхлиташе върху всяка бабуна и всяка скала с пълна скорост, подскачаше във въздуха и се приземяваше с меко тупване насред облак прах. След това продължаваше да препуска напред и да оставя след себе си огромна опашка от прахоляк. Двамата пътника в него подскачаха и се мятаха напред-назад, придържани от коланите, с които седалките им бяха оборудвани. Рейчъл Макензи бе пришпорила планетохода до крайния предел на мощността му.

Метали Макензи я преследваха.

— Направи ли ти нещо? — попита тя отново, като надвика рева на двигателите и трясъците на суспензията.

Робсън поклати глава.

— Не. Беше много мил. Направи ми вечеря и си говорихме за семейството му. А после ме научи да правя фокуси с карти. Мога да ти покажа. Много са хубави.

Робсън затършува из джоба на космокостюма си.

— Добре, но когато пристигнем — отговори Рейчъл.

Мислеше, че ще има повече време. Беше внимавала толкова много да прикрие следите си и да не остави подозрение у никого. Това беше талант на жените от рода Макензи. Камени им беше наела едно такси до Меридиан. Рейчъл дори беше успяла да хакне вратата така, че да изглежда, сякаш са излезли двама души. Робърт Макензи бе спрял колата дистанционно, след като беше изминала около двадесет километра. В същото време, два планетохода бяха излезли от Огнището и се бяха отправили в противоположни посоки. Първият планетоход бе поел по явния път за бягство — в посока североизток, към сървърната ферма на Тайанг в Римае Мейстлин. Това беше логичният избор — рода Сун ревностно пазеха неутралитета си по отношение на родовите политики на луната. Гневът на Робърт Макензи не ги плашеше.

Рейчъл пое по нелогичния път за бягство — на югоизток, към старата товарна линия на лунния полюс. По целия път беше пълно с електрически централи и складове за товари. По древна традиция — или поне древна по лунни стандарти — представителите на рода Воронцов бяха длъжни да спират влаковете си всеки път, когато някой им даде светлинен сигнал. Всичко след това подлежеше на допълнителни договорки, но традицията да се оказва помощ на изпадналите в нужда продължаваше. По всяка вероятност Дънкан Макензи вече беше наел групи от частни охранители, които да пресрещат влаковете на всички главни гари — Меридиан, Кралицата, Хадли. Но Рейчъл Макензи не се беше запътила натам. Дори не отиваше към тази железопътна линия.

Планетоходът нямаше прозорци или системи за вакуум и снабдяване с въздух — беше просто двигател с трансмисия към него. Рейчъл бе преодоляла защитните му системи, както и тези на планетохода, който беше пратила в обратна посока, за да заблуди преследвачите си. Програмирането винаги ѝ се беше удавало. Но семейството никога не беше оценявало този неин талант — нито пък който и да е от останалите, които притежаваше. Истинската ѝ цел беше изолираната спирка на БАЛТРАН във Фламстийд. Беше набелязала отсечките на маршрута си до там. Но планетоходите на Метали Макензи се приближаваха от мините на юг и на изток от тях. Камени беше почти напълно изключена — Рейчъл не искаше да издаде местоположението си чрез мрежата. Надяваше се, че хайката ще се опита да я пресрещне на железопътната линия. Времетраенето на всяко пътуване можеше да бъде изчислено с висока степен на точност. Уравненията бяха прецизни и неумолими. Ако познаеха, че се е насочила към спирката, щяха да я хванат. Ако предположеха, че отива към главната железопътна линия, щеше да успее да избяга. Но ѝ се налагаше да се включи в мрежата — а това означаваше да обяви къде точно се намира пред цялата луна.

— Скоро ще пристигнем — каза тя на сина си.

„Погледни го само“, мислеше си тя, загледана в момчето, привързано с колани към тесния корпус на планетохода с колена, които докосваха нейните, „погледни го само“. Визьорът на шлема скриваше косата и формата на лицето му и привличаше вниманието право към очите му — прекрасните му зелени очи. Нямаше нито един свят — нито този, сивият, нито огромната синева, която висеше над нея — който да беше по-прекрасен от света, който тя виждаше в тези очи.

— Трябва да говоря с един човек. Ще включа Камени, но ти не включвай Жокера. Още не.

Чувството за простор, което я обзе, когато включи Камени към мрежата, беше осезаемо — като да вдиша дълбоко, с пълни гърди.

Спътничката на Ариел Корта отговори на повикването ѝ. „Един момент, моля.“ Миг по-късно, самата Ариел се появи на лещата на Рейчъл.

— Рейчъл. Какво става?

Роклята, косата, кожата и грима на Ариел са безупречни. Рейчъл смяташе зълвата си за студена, високомерна кариеристка, но беше достатъчно интелигентна да долови собствената си завист — бразилците сякаш бяха надарени с всички предимства и таланти, за които можеше да се мечтае. Ариел бе печелила процеси срещу семейството ѝ много пъти, но сега Рейчъл имаше нужда от помощта ѝ. Описа накратко положението, в което се намираше. Камени пък ѝ изпрати копие от ника.

— Един момент, моля.

Ариел изчезна за момент и остави Бейжафлор на свое място. След това се върна.

— Стандартен брачен договор, който обвързва племенника ми с десетгодишен брак с Хонг Лам Хънг. Няма пролуки.

— Искам да го измъкнеш от това.

— Договорът е в сила и в съответствие със закона. Задълженията са ясно описани. Не мога да освободя Робсън по силата на която и да е от изброените клаузи. Но мога да анулирам самия договор.

— Направи го. На единадесет години е. Накараха ме да подпиша.

— От законова гледна точка, в брак може да се встъпи винаги. Няма недопустима възраст. А принудата не винаги може да се използва като защита според лунните закони. Ще трябва да докажа, че като не си се посъветвала с предпочитанията на Робсън, преди да подпишеш клаузата за сексуална дейност, си нарушила родителския си договор с него. Това би анулирало ника. Но не бих била твой адвокат, а защита на Робсън срещу теб. Ще се опитам да докажа, че си негодна за ролята на майка… На степен Лукреция Борджия12, ако ме разбираш. Всъщност се получава парадокс — в момента бягаш с Робсън, с което доказваш, че всъщност си добра майка. Но има начини да се измъкнем от това.

— Можеш да ме очерниш, колкото се налага. Не ме интересува.

Нима съвършената Ариел Корта си беше позволила една почти незабележима усмивчица току-що? Да не ѝ се беше сторило?

— Доста очерняне ще падне.

— Макензи не се боят да се поизцапат малко. Така сме натрупали състоянието си.

— Аз също. Робсън ще трябва да ме ангажира лично и да сключи договор с мен. Но това е отново нещо, което един добър родител би го посъветвал да направи. Между нас казано, началото на това дело би означавало и началото на открит конфликт между родовете ни. Все едно да се обяви война.

— Същото би се случило, ако Рафа разбере, че съм им дала да вземат Робсън, без да го защитя. Ще срути Огнището с голи ръце, за да си го върне.

Ариел кимна.

— Какво щекотливо положение, наистина. Сякаш дядо ти умишлено е избрал да те постави във възможно най-провокативната ситуация.

Планетоходът рязко заби спирачки. Коланите на Рейчъл се опънаха до скъсване под силата на инерцията. Последваха още трусове. Нещо се блъскаше в носа на планетохода. Рейчъл не толкова чуваше, колкото усещаше вибрациите на дрелки и бургии. Внезапно скоростта им започна да намалява. Планетоходът спираше.

— Какво става? — попита Ариел. Съвършената маска, която носеше на лицето си, се изкриви от загриженост.

— Камени, покажи ми! — извика Рейчъл.

— Ще уведомя Рафа — каза Ариел, след което изчезна, а на нейно място в лещите на Рейчъл се появи образът, заснеман от външните камери на планетохода. Ремонтният дрон се беше вкопчил в планетохода като малък, зъбат кошмар. Механичните му щипки и резачки се размахваха около жиците и кабелите, които водеха към двигателя на планетохода. Дронът сряза кабелите към поредната батерия и скоростта им намаля още малко. Откъде се беше взела тази машина? Какво правеше тук? Камени вдигна камерата и показа околността: ето ги рогата на спирката на БАЛТРАН, заровени сред множество соларни панели. Бяха на не повече от двеста метра от тях. Ето какво било: семейството ѝ беше пренастроило ремонтния дрон на спирката.

Но бяха забравили, че този модел планетоход няма херметизирана кабина. За хора, които носеха космокостюми, двеста метра през вакуума бяха като разходка в парка.

Рейчъл докосна Робсън по коляното. Момчето се сепна и обърна към нея разширените си от страх очи.

— Когато ти кажа да вървиш, тръгни след мен. Ще трябва да довършим пътуването пеша.

Планетоходът се стовари тежко на едната си страна. Рейчъл залитна на мястото си и опъна коланите до скъсване. След това планетоходът окончателно замря, легнал под ъгъл. Дронът беше отрязал едно от колелата им. След това извади от строя и последната им камера.

— Робсън, обич моя: върви.

Люкът се отвори. Пред тях се ширнаха прашни хълмове и черни, обширни полета. Рейчъл се хвана за люка и се изтласка навън. Краката ѝ се удариха в реголита и тя хукна да бяга. Обърна се през рамо и видя как Робсън се приземява леко като птичка и се затичва след нея. Дронът се беше свил сред останките от планетохода. Рейчъл си припомни лицето на Брайс Макензи, което на свой ред я накара да мисли за ракови образувания. Едно раково образувание, което можеше да върви и да убива.

Ботът се надигна на краката си и разпъна дългите си, остри крайници, които завършваха с остри щипки и ножици. След това слезе по поваления планетоход, стъпи на повърхността и се отправи към Рейчъл. Не беше бърз, но беше неумолим. А Рейчъл трябваше да извърши необходимите подготовки, преди двамата с Робсън да се качат на БАЛТРАН.

— Робсън!

Ботът приближаваше към момчето, стъпка по стъпка. Робсън залиташе несигурно по реголита. Не знаеше как да се движи във вакуум, нито пък как да избягва големите облаци прах, които краката му вдигаха. Баща му го беше задържал твърде дълго в безопасните градини на Боа Виста и го беше изнежил. Трябваше да го заведе да види Земята, когато стана на пет — както правеха всички от рода Макензи. Но сега беше вече късно.

— Люкът е готов — каза Камени.

Кабината за пътници можеше да побере само един човек. БАЛТРАН беше груб транспортен метод, предназначен предимно за товари.

— Качвай се! — извика Рейчъл.

Робсън се засуети с ключалката. Толкова беше непохватен.

— Качих се!

Камени затвори люка. Рейчъл трябваше да завърти капсулата. Но ставаше бавно. Защо беше толкова бавно? Докъде беше стигнал ботът? Нямаше време дори да се обърне назад. Дъхът съскаше между стиснатите ѝ зъби, докато влагаше всичките си сили във въртенето, а Камени даде начало на процедурата по изстрелването.

Болката в левия ѝ прасец беше толкова остра и рязка, че не успя дори да извика. Кракът ѝ поддаде. Нещо в него беше срязано. Екранът на шлема ѝ просветна в червено. Рейчъл изохка, когато космокостюмът се сви над разреза, за да направи турникет на раната.

— Подколянното ви сухожилие е срязано от задната страна — обяви Камени. — Целостта на костюма е нарушена. Кървите. Ботът е тук.

— Вкарай ме вътре — изсъска Рейчъл. Но в следващия миг я заля вълна от болка, по-силна болка, отколкото си беше представяла, че може да съществува, и тя започна да крещи. Ужасяващи, пронизителни крясъци на агония. Крясъци, които сякаш не бяха възможни за човешко същество. Движение, светкавичен замах, втори чист разрез, и тя падна. Ботът се извиси над нея — сянка на фона на черното небе. Лампичките на костюма ѝ се отразяваха от блестящия метал на три бургии, които се снишаваха към визьора на шлема ѝ.

— Пусни капсулата, Камени! Изведи го оттук!

— Начало на процедурата по изстрелването — каза Камени. — Вероятността да оцелеете е равна на нула. Сбогом, Рейчъл Макензи.

Бургиите се врязаха с писък в укрепеното стъкло на визьора ѝ. В секундата на самия си край Рейчъл Макензи бе обзета единствено от гняв. Гняв, че трябва да умре; гняв, че се случи тук — в студената, самотна мръсотия на Фламстийд; гняв, че семейството е над всичко, майната ви. Визьорът ѝ се разби на парчета. Докато въздухът от шлема ѝ експлодираше, тя усети как повърхността се разтърсва и видя как капсулата на БАЛТРАН проблясва, устремена нагоре от отвора на тръбата за изстрелване.

И изчезна.

Рафа Корта крачеше ядно пред охранителите си и хвърляше погледи като мълнии. Жоао де Деус беше неговият град; лицето му беше познато на работниците и поддържащия персонал на Корта Хелио, но никой не го беше виждал такъв. Беше същинско въплъщение на гнева и радостта. Беше Шанго Справедливия, беше свети Йероним; беше съдник и защитник. Работниците свеждаха очи пред погледа му и му правеха път да мине.

Момчето вече беше излязло от капсулата. Седеше само в стаята за пристигащи пътници, все още облечено в потънал в прах космокостюм и с шлем на главата. Спътникът му се носеше над лявото му рамо.

— Научи ме на един фокус — каза Робсън, а Жокера предаде думите му на света извън шлема. — Много е хубав.

Облечените му в ръкавици ръце извадиха едно тесте карти от джоба на бедрото му. После ги разтвориха като ветрило. Гласът му беше мъртъв, равен и чужд, а Жокера предаваше всеки тон с идеална точност.

— Изтегли си една.

Картите паднаха от пръстите му. Колената му поддадоха и той залитна напред. Рафа го прихвана в ръце.

— Майка ти — разтърси той треперещото момче. — Къде е майка ти?