Немезида

10.

Инсиня остана дълбоко изненадана от себе си. Тя не беше разказвала тази история на никого, въпреки че мислеше за това почти всеки ден от четиринадесет години насам. Вярваше, че ще я отнесе със себе си в гроба.

В тази история нямаше нищо срамно, но тя касаеше само нея.

А ето, че я разказа — цялата, без да скрива нищо — на малката си дъщеря, на която до този момент гледаше като на дете — едно особено безнадеждно дете.

Това дете сега я гледаше с тъмните си очи, без да мига, пресилено сериозно и накрая каза:

— Значи ти го накара да си отиде?

— В известен смисъл, да. Но бях бясна. Той искаше да вземе и ТЕБ. На ЗЕМЯТА. — Тя замълча, после попита колебливо. — Разбираш ли?

— Толкова силно ли искаше да остана при теб? — попита Марлейна.

Инсиня се засегна.

— Разбира се!

Но под спокойния поглед на дъщеря си тя си помисли немислимото. Наистина ли е искала Марлейна? После каза спокойно:

— Разбира се. Защо да не те искам?

Марлейна поклати глава и за миг лицето и помръкна.

— Мисля, че не съм била очарователно бебе. Може би ТОЙ ме е искал. Нещастна ли беше, че той ме иска повече от теб? Затова ли ме задържа, защото ТОЙ ме иска?

— Какви ужасни неща говориш. Съвсем не е така, — каза Инсиня без изобщо да е сигурна дали си вярва. Вече не се чувствуваше спокойна, когато разговаряше с Марлейна за тези неща. У Марлейна все по-силно се развиваше тази ужасна способност да вниква под очевидното. Инсиня я беше забелязвала и по-рано, но си мислеше, че това са случайни попадения на едно нещастно дете. Напоследък това се случваше все по-често и сега Марлейна като че ли го правеше нарочно.

— Марлейна, какво те накара да мислиш, че аз съм изгонила баща ти? Никога не съм казвала такова нещо и не съм ти давала повод да мислиш така.

— Всъщност и аз не знам как разбирам някои неща, мамо. Понякога споменаваш татко пред мен или пред някой друг и винаги като че ли има нещо, за което съжаляваш, нещо, което би искала да върнеш назад.

— Така ли? Никога не съм имала такова чувство.

— Постепенно, като се събират тези впечатления, те стават по-ясни. Начинът, по който говориш, гледаш…

Инсиня я погледна напрегнато и внезапно каза:

— Какво мисля сега?

Марлейна се сепна и се изкикоти. Тя не се смееше и рядко си позволяваше дори това.

— Лесна работа, — каза тя. — Мислиш, че знам какво си мислиш, но грешиш. Аз не чета мисли. Просто разбирам нещата от думи и звуци, жестове и движения. Хората просто не могат да скрият това, което мислят. А аз ги наблюдавам толкова отдавна.

— Защо? Искам да кажа, защо си изпитвала нужда да ги наблюдаваш?

— Защото когато бях малка всички ме лъжеха. Казваха ми колко съм сладка. Или го казваха на теб в мое присъствие. А по лицата им ясно беше изписано: „Всъщност изобщо не мисля така.“ Но те не знаеха, че това личи. В началото не вярвах, че не знаят. А после си казах: „Сигурно им е по-удобно да се преструват, че говорят истината.“

Марлейна спря и внезапно попита майка си:

— Защо не каза на татко къде отиваме?

— Не можех. Тази тайна не беше само моя.

— Може би, ако му беше казала, той щеше да дойде с нас.

Инсиня енергично поклати глава.

— Едва ли. Беше решил да се върне на Земята.

— Но ако му беше казала, мамо, Губернаторът Пит нямаше да го пусне да си отиде, нали? Татко щеше да знае прекалено много.

— Тогава Пит не беше Губернатор, — каза Инсиня разсеяно. След това развълнувано добави, — а и аз не бих го задържала при тези условия. А ти?

— Не знам. Не знам какъв щеше да бъде, ако беше останал.

— Но аз знам.

Инсиня отново чувствуваше, че гори. Тя отново си спомни последния им разговор и своя последен вик, когато му каза, че ТРЯБВА да си отиде. Не, не беше сгрешила. Тя не го искаше като затворник, насила останал на Ротор. Не го обичаше ЧАК толкова. Всъщност не го и мразеше чак толкова.

Тя бързо смени темата, за да не я издаде изражението й.

— Днес следобед ти си разстроила Оринел. Защо си му казала, че Земята ще бъде унищожена? Той дойде да ме пита и беше много загрижен.

— Трябваше да му кажеш, че съм още дете и че никой не слуша какво приказват децата. Щеше да ти повярва.

Инсиня не обърна внимание на това. Може би е по-добре да мълчи, за да избегне истината.

— Наистина ли мислиш, че Земята ще бъде унищожена?

— Да. Когато говориш за Земята, понякога казваш: „Бедната Земя“. Почти винаги казваш „Бедната Земя“.

Инсиня почувствува, че се изчервява. Наистина ли говореше така за Земята? Тя каза:

— И защо не? Тя е пренаселена, изразходвана, пълна с омраза и глад и страдание. Съжалявам я. Бедната Земя.

— Не, мамо. Не го казваш по същия начин. Когато го казваш…

Марлейна търсеше подходящи думи и вдигна ръка, сякаш пръстите й се опитват да уловят нещо, което е съвсем близо, но не могат да докоснат.

— Е, Марлейна?

— Знам какво искам да кажа, но не мога да го формулирам.

— Опитай се. Трябва да знам.

— От начина, по който го казваш, разбирам, че се чувствуваш виновна — като че ли е по твоя вина.

— Защо? Какво мислиш, че съм направила?

— Веднъж те чух да го казваш, когато беше в остъклената стая. Ти погледна Немезида и тогава ми се стори, че тя е причината. Попитах компютъра какво означава „Немезида“ и той ми каза. Това е нещо, което неумолимо руши, нещо, което носи възмездие.

— Но не това беше причината да я кръстя така, — извика Инсиня.

— Ти си я нарекла така, — каза Марлейна тихо и неумолимо.

Това престана да бъде тайна от деня, в който напуснаха Слънчевата Система. Инсиня беше призната за откривател и кръстник на Немезида.

— Именно защото аз я кръстих, знам, че не това беше причината.

— Тогава защо се чувствуваш виновна, мамо?

(Мълчи, ако не искаш да кажеш истината.)

Накрая Инсиня каза:

— Как мислиш, че ще бъде унищожена Земята?

— Не знам, но мисля, че ти знаеш.

— Не можем да се разберем, Марлейна, нека да оставим това засега. Искам само да ми обещаеш, че няма да говориш за това с никого — нито за баща си, нито за тази глупост за унищожаването на Земята.

— Разбира се, че няма, щом не искаш, но това за унищожаването на Земята не е глупост.

— Аз казвам, че е. Ще го определим като глупост.

Марлейна кимна.

— Мисля да отида в остъклената стая да погледам малко, — каза тя с привидно безразличие. — После ще си легна.

— Добре. — Инсиня я проследи с поглед.

Виновна, мислеше си тя. Аз се чувствувам виновна. Ясно е, сякаш е изписано с ярки цветове на лицето ми. Всеки, който ме погледне, може да го види.

Не, не всеки. Само Марлейна. Тя има дарба да вижда тези неща.

В Марлейна трябваше да има нещо, което да компенсира всичко останало. Това, че е интелигентна, не беше достатъчно, затова притежаваше дарбата да чете израза, интонацията и разни незабележими движения на тялото, така че нищо не можеше да се скрие от нея.

Откога пазеше в тайна това опасно качество? От колко време знаеше, че го притежава? Дали щеше да се засили с възрастта? Защо му позволяваше да се прояви сега, да надникне иззад завесата, зад която го беше крила и да го използува срещу майка си?

Дали защото Оринел я беше отблъснал, окончателно и категорично, с онова, което бе прозряла в поведението му? Дали не си връща за болката без да я интересува кого ще нарани?

Виновна, помисли Инсиня. Защо да не се чувствува виновна? Всичко стана по моя вина. Трябваше да го разбера в началото, в момента, в който направих откритието, но не исках.