Немезида

Пролог

Той седеше сам, затворен в себе си.

Навън бяха звездите, особено една звезда със своята малка планетна система. Той я виждаше в съзнанието си по-ясно, отколкото би я видял в действителност, ако избистреше затъмнения си прозорец.

Една малка звезда с розово-червен цвят — цвета на кръвта и унищожението, и с подходящо име.

Немезида!

Немезида, Богинята на Небесното Възмездие.

Той отново си спомни историята, която беше чул на младини — легендата, мита, разказа за световен потоп, който заличил едно грешно, изродено човечество, като оставил само едно семейство, което да положи ново начало.

Този път нямаше потоп. Само Немезида.

Човечеството отново се беше изродило и възмездието, което щеше да му бъде изпратено, беше заслужена присъда. Нямаше да е потоп. Нямаше да е толкова просто.

Дори оцелелите, които успеят да се спасят… Къде ще отидат?

Защо не изпитваше скръб? Човечеството не можеше да продължава така. То умираше бавно вследствие на собствените си грешки. Ако вместо бавно и мъчително, то загинеше много бързо — това беше ли причина за скръб?

Тук, в орбита около Немезида, обикаляше планета, около планетата — спътник. Около спътника — Ротор.

От онзи древен потоп малцина се спасили в Ноевия Ковчег. Той имаше съвсем бегла представа за Ноевия Ковчег, но Ротор играеше същата роля. Той носеше избрана част от човечеството, която щеше да се спаси и да положи основите на един нов, далеч по-добър свят.

А за стария свят оставаше Немезида!

Той отново се замисли за нея. Една звезда червено джудже, която неизменно следва своя път. Тя и нейните светове бяха в безопасност. Но Земята не беше.

Земя, Немезида идва!

И носи своето Небесно Възмездие!