Немезида

59.

Сийвър Дженар бавно отвори очи и примигна на светлината. Отначало му беше трудно да фокусира.

Малко по малко образът се избистри и Дженар разпозна Рене Д’Обисон, главен неврофизик на Купола.

Дженар промълви с отпаднал глас:

— Марлейна?

Д-р Д’Обисон каза сурово:

— Изглежда е добре. Засега съм загрижена за теб.

Мрачно предчувствие обзе Дженар и той се опита да го разсее с черен хумор.

— Трябва да съм по-зле отколкото предполагах, ако Ангелът на Епидемията е тук.

След като Д’Обисон не отговори, Дженар попита рязко:

— Така ли е?

Тя сякаш се съживи. Висока и суха, тя се наведе над него и присви пронизително сините си очи, от което тънките бръчки около тях станаха по-дълбоки.

— Как се чувствуваш? — попита тя без да отговори на въпроса му.

— Уморен. Много уморен. Иначе съм добре. Мисля? — Възходящата интонация трябваше да послужи като повторение на въпроса му.

— Спа пет часа, — каза тя. Пак не му отговори.

Дженар изпъшка:

— Въпреки това съм уморен. А и трябва да отида до тоалетната. — Той се опита да седне.

Д-р Д’Обисон даде знак на един млад човек, който бързо се приближи и почтително постави ръка под лакъта на Дженар, но той възмутено го отблъсна.

— Моля те, — каза Д’Обисон, — позволи му да ти помогне. Все още не сме ти поставили диагноза.

Десет минути по-късно, когато Дженар беше отново в леглото си, той каза мрачно:

— Не сте поставили диагноза. Направихте ли ми мозъчно сканиране?

— Разбира се. Веднага.

— И?

Тя сви рамене.

— Не открихме нищо, но ти спеше. Ще ти направим още едно в будно състояние. И ще трябва да останеш под наблюдение.

— Защо? Мозъчното сканиране не е ли достатъчно?

Тя вдигна посивелите си вежди.

— А ти смяташ ли, че е достатъчно?

— Не се шегувай. Накъде биеш? Кажи го направо. Не съм дете.

Д’Обисон въздъхна.

— Случаите на Епидемията, които сме имали, показват интересни особености при мозъчно сканиране, но досега не сме имали възможност да направим сравнение с предепидемното им състояние, тъй като никой от пострадалите не е подлаган на сканиране преди началото на болестта. Когато в Купола беше въведена задължителна и общовалидна програма за мозъчно сканиране, вече нямаше типични случаи на Епидемията. Знаеш ли това?

— Не ме изпитвай, — каза Дженар раздразнено. — Разбира се, че го знам. Да не мислиш, че съм загубил паметта си? Това ме кара да мисля — представи си, все още мога да мисля — че въпреки че разполагате с мои по-ранни изследвания и сте имали възможност да ги сравните с това, което току-що сте ми направили, не сте открили нищо показателно. Така ли е?

— Няма никакво забележително отклонение, но може би трябва да смятаме това за предклинична ситуация.

— Дори да не откриете нищо?

— Може да се касае за едва забележимо изменение, което да не забележим, ако не търсим именно него. В края на краищата, ти колабира, а това не е обичайно за теб, Коменданте.

— Направете ми сега мозъчно сканиране в будно състояние и ако пак е нещо толкова незабележително, че ви убегне, ще се примиря с него. Кажи ми обаче за Марлейна. Сигурна ли си, че е добре?

— Аз казах, че изглежда добре, Коменданте. За разлика от теб, тя не прояви неестествено поведение. Тя не припадна.

— И сега е в безопасност в Купола?

— Да, тя те върна точно преди да изгубиш съзнание. Не си ли спомняш?

Дженар се изчерви и измънка нещо.

Д’Обисон продължи язвително:

— Може би ще ни кажеш точно какво си спомняш, Коменданте. Кажи ни всичко. И най-малката подробност може да е от значение.

Докато се опитваше да си спомни, неудобството на Дженар нарасна. Струваше му се, че е минало много време и подробностите бяха избледнели като че ли се опитваше да възпроизведе някакъв сън.

— Марлейна си сваляше Е-костюма. — И добави тихо: — Нали?

— Точно така. Тя се върна без него и се наложи да изпратим човек да го донесе.

— Ами, когато забелязах какво прави, аз се опитах да я спра. Спомням си, че д-р Инсиня извика и това ме накара да обърна внимание на Марлейна, която се намираше на известно разстояние от мен, до потока. Опитах се да извикам, но от шока не можах да издам никакъв звук. Опитах се да стигна до нея бързо, да… да…

— Да изтичаш до нея, — довърши Д’Обисон.

— Да, но… но…

— Но установи, че не можеш. Намирал си се в състояние, подобно на парализа. Права ли съм?

Дженар кимна.

— Да. Нещо подобно. Опитах се да изтичам, но… сънувала ли си от тези кошмари, в които те гонят, но не можеш да помръднеш?

— Да. На всеки се е случвало. Това обикновено става, когато ръцете или краката ни са се омотали в завивките.

— Беше като в сън. Накрая успях да извикам, но съм сигурен, че без Е-костюма не е могла да ме чуе.

— Прималя ли ти?

— Не точно. Чувствувах се безпомощен и объркан. Сякаш нямаше смисъл да опитвам да помръдна. Тогава Марлейна ме видя и дотича. Трябва по някакъв начин да е разбрала, че съм в беда.

— Не личеше тя да има проблем с тичането. Така ли?

— Не забелязах такова нещо. Тя май стигна до мен. После ние… Ще бъда честен, Рене. Не помня какво е станало след това.

— Дойдохте заедно до Купола, — каза Д’Обисон спокойно. — Тя ти помагаше, подпираше те. А щом влязохте, ти изгуби съзнание и сега… си тук.

— И смяташ, че съм болен от Епидемията.

— Мисля, че случилото се не е естествено, но не мога да открия нищо в мозъчното ти изследване и съм озадачена. Това е.

— Трябва да е било от шока да видя Марлейна в опасност. Защо ще си сваля Е-костюма, ако не се… — Тук той замълча.

— Ако не се предава на Епидемията? Това ли искаш да кажеш?

— Това ми мина през ум.

— Но тя изглежда е добре. Ще поспиш ли още малко?

— Не. Вече съм буден. Направи ми още едно мозъчно сканиране и гледай да излезе отрицателно, защото сега, след като разказах цялата история, се чувствувам много по-добре. А след това се връщам към работата си.

— Дори мозъчното сканиране да изглежда нормално, Коменданте, ще останеш на легло поне двадесет и четири часа. За наблюдения, както сам разбираш.

Дженар простена драматично.

— Не можеш да постъпиш така. Не мога да лежа тук двадесет и четири часа и да зяпам тавана.

— Няма да е необходимо. Можеш да четеш или да гледаш холовизия. Може дори да приемеш един-двама посетители.

— Предполагам, че посетителите също ще ме наблюдават.

— Възможно е да бъдат разпитани след това. А сега да подготвим отново мозъчния скенер. — Тя се извърна, след това се обърна към него и меко се усмихна.

— Напълно е възможно да си добре, Коменданте. Реакциите ти изглеждат нормални. Но трябва да сме сигурни, нали?

Дженар изсумтя, а когато Д’Обисон се обърна отново и се отдалечи, той й направи гримаса. Това, реши той, също е нормална реакция.

60.

Когато Дженар отново отвори очи, видя Юджиния Инсиня, която го гледаше тъжно.

Той се изненада и се опита да седне.

— Юджиния!

Тя му се усмихна, но това не направи лицето й по-малко тъжно.

— Казаха ми, че мога да вляза, Сийвър, — каза тя. — Казаха, че си добре.

Дженар изпита голямо облекчение. Той знаеше, че е добре, но беше приятно да чуе, че мнението му е потвърдено.

— Разбира се, че съм добре, — каза наперено той. — Нормален резултат от мозъчното изследване, направено докато спя. Нормален резултат в будно състояние. Нормален резултат навеки. Но как е Марлейна?

— Нейните изследвания също са напълно нормални, но дори това не я разведри.

— Виждаш, — каза Дженар, — че както ти обещах, аз бях канарчето на Марлейна. Каквото и да беше това, аз бях засегнат преди нея.

Изведнъж настроението му се промени. Не беше време за шеги. Той каза:

— Юджиния, не знам как да ти се извиня. Първо, не наблюдавах Марлейна, а след това бях парализиран от ужас и не успях да направя нищо. Напълно се провалих и то след като те убеждавах, че ще се грижа за нея. Наистина нямам оправдание.

Инсиня клатеше глава.

— Не, Сийвър. Вината изобщо не е твоя. Толкова се радвам, че тя те доведе.

— Вината не е моя? — Дженар се смая. Разбира се, че беше виновен.

— Ни най-малко. Има нещо много по-лошо от глупавата постъпка на Марлейна или от това, че ти не можа да реагираш. Много по-лошо. Сигурна съм.

Дженар настръхна. Какво по-лошо? помисли си той.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той скочи от леглото и внезапно си спомни за голите си крака и смешната хирургическа престилка, с която беше облечен и бързо се наметна с едно одеало.

— Моля те, седни и ми кажи. Наистина ли Марлейна е добре? Не криеш ли нещо?

Инсиня седна и сериозно погледна Дженар.

— Казват, че е добре. Мозъчното изследване е напълно нормално. Тези, които познават Епидемията, казват, че не показва симптоми.

— Тогава защо изглеждаш като че ли е настъпил края на света?

— Мисля, че е настъпил, Сийвър. Краят на този свят.

— Това пък какво означава?

— Не мога да ти обясня. Не мога да го проумея. Трябва да разговаряш с Марлейна, за да разбереш. Тя държи на своето, Сийвър. Не съжалява за това, което направи. Твърди, че не може да изследва Еритро пълноценно — да почувствува Еритро, както тя се изразява — докато носи Е-костюма, и че няма намерение повече да го облече.

— В такъв случай няма да излезе.

— О, но Марлейна казва, че ще излезе. Напълно е убедена. И то, когато си пожелае. При това сама. Чувствува се виновна за това, че ти е позволила да излезеш с нея. Не е безразлична към това, което се случи с теб. Разстроена е. И се радва, че е стигнала до теб навреме. Наистина, очите й бяха пълни със сълзи, когато ми говореше за това какво можеше да стане, ако не те беше довела в Купола навреме.

— Това не я ли кара и тя да се чувствува в опасност?

— Не. Точно това е странното. Сега тя е убедена, че ти си бил в опасност, че всеки на твое място би бил в опасност. Но не и тя. Толкова е категорична, Сийвър, че бих… — Тя поклати глава и промълви. — Не знам какво да правя.

— Това е в природата й, Юджиния. Трябва да знаеш това по-добре от мен.

— Но не в такава степен. Сякаш знае, че не можем да я спрем.

— Може и да можем. Ще разговарям с нея и ако се опита да ми пробута нещо от рода на „Не можеш да ме спреш“, ще я върна на Ротор — и то веднага. Бях на нейна страна, но след това, което ми се случи навън, боя се, че ще трябва да бъда твърд.

— Няма да успееш.

— Защо не? Заради Пит ли?

— Не. Просто няма да успееш.

Дженар я погледна и се засмя смутено.

— Хайде сега, не съм чак толкова омагьосан от нея. Може ла приличам на добър чичко, но не съм чак толкова добър, да я оставя да се излага на опасност. Има си граници и ще видиш, че знам как да ги поставям. — Той спря и добави мрачно: — Изглежда с теб сме си разменили ролите. Досега ти настояваше да я възпрем, а аз казвах, че е невъзможно. Сега е обратното.

— Това е защото случилото се извън Купола те е уплашило, а мен ме уплаши това, което се случи оттогава насам.

— Какво се е случило, Юджиния?

— След като Марлейна се върна в Купола, аз се опитах да поставя границите. Казах й, „Млада госпожице, да не си посмяла да говориш с мен така, защото няма да излезеш не от Купола, а от стаята си. Ще бъдеш заключена, ако трябва и завързана и ще се върнем на Ротор с първата ракета“. Разбираш ли, бях толкова ядосана, че през цялото време я заплашвах.

— И тя какво направи? Готов съм да се обзаложа, че не е избухнала в сълзи. Предполагам, че е скръцнала със зъби и те е пренебрегнала. Прав ли съм?

— Не. Още не бях стигнала и до средата, когато зъбите ми започнаха да тракат и не можах да продължа. Започна да ми прилошава.

Дженар смръщи чело.

— Искаш да ми кажеш, че Марлейна притежава някаква хипнотизираща сила, която може да ни попречи да й се противопоставим? Не е възможно. Някога досега забелязвала ли си подобно нещо?

— Не, разбира се. И сега не смятам, че е така. Тя няма нищо общо с това. Докато я заплашвах трябва да съм изглеждала много зле и това явно я уплаши. Много се разтревожи. Не е възможно да го предизвика и след това да реагира по този начин. А когато бяхте навън и тя си сваляше Е-костюма, дори не те гледаше. Беше с гръб към теб. Знам това, защото ви наблюдавах. И въпреки това, ти не можа да направиш нищо за да я спреш, а когато разбра, че си в опасност, тя ти се притече на помощ. Не може да ти го е причинила нарочно и да реагира по този начин.

— Но тогава…

— Не съм свършила. След като я заплаших, или по-точно след като не успях да я заплаша, почти не смеех да разговарям с нея, освен за съвсем незначителни неща, но можеш да бъдеш сигурен, че не я изпусках от очи и се стараех тя да не забележи това. По едно време тя отиде да разговаря с един от охраната ви — тук човек може да ги срещне на всяка крачка.

— На теория, — промърмори Дженар, — Куполът е военна база. Хората от охраната просто поддържат реда, помагат, когато е необходимо…

— Да, сигурно, — каза Инсиня презрително. — Това е начинът на Дженъс Пит да ви държи под наблюдение и под контрол, но както и да е. Марлейна и човекът разговаряха доста време и изглежда спореха. След като Марлейна си тръгна, аз отидох при него и го попитах какво са говорили. Той не искаше да ми каже, но аз го принудих. И той каза, че тя искала да си уреди някакъв пропуск, който ще й позволи свободно да влиза и излиза от Купола. Аз го попитах, „А вие какво й казахте?“ Той ми отговори, „Казах й, че това ще трябва да се уреди в кабинета на Коменданта, но че ще се опитам да й помогна.“ Аз се възмутих. „Какво искате да кажете с това? Как сте могъл да предложите такова нещо?“ А той каза, „Трябваше да направя нещо, госпожо. Всеки път, когато се опитвах да й кажа, че това няма да стане, ми прилошаваше.“

Дженар я изслуша с каменно изражение.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че това е нещо, което Марлейна прави несъзнателно, че всеки, който се опита да й противоречи, започва да се чувствува зле, а тя дори не знае, че тя е причината?

— Не, разбира се, че не. Не мисля, че тя е причината. Ако това беше нейна несъзнателна способност, тя щеше да се прояви и на Ротор, но такова нещо никога не се е случвало там. Освен това не става дума за всякакво противоречене. Снощи на вечеря тя се опита да си вземе втора порция от десерта и, забравяйки че не трябва да я ядосвам, аз казах рязко, „Не, Марлейна.“ Тя изглеждаше много недоволна, но се примири, а на мен нищо не ми стана. Не, мисля, че човек не може да й противоречи само когато става дума за Еритро.

— Но каква е причината за това, Юджиния? Струва ми се, че имаш някаква теория по този въпрос. Ако бях Марлейна, щях да те прочета като книга и да разбера каква е тя, но тъй като не съм, ще трябва да ми кажеш.

— Не мисля, че Марлейна е причината за всичко това. Мисля, че е планетата.

— Планетата?

— Да, Еритро! Планетата. Тя контролира Марлейна. Иначе защо ще е толкова сигурна, че има имунитет към Епидемията и че няма да й се случи нищо лошо? Планетата контролира и нас. Ти пострада, когато се опита да спреш Марлейна. Аз също. Човекът от охраната също. В ранните дни на Купола пострадали много хора, защото планетата усетила, че я завладяват и предизвикала появата на Епидемията. По-късно, когато станало ясно, че ще си останете в Купола, тя ви оставила на мира и Епидемията изчезнала. Виждаш ли как всичко си идва на мястото?

— В такъв случай, мислиш ли, че планетата иска Марлейна да излезе на повърхността й?

— Явно.

— Но защо?

— Не знам. Не претендирам, че я разбирам. Само ти казвам как предполагам, че стоят нещата.

Дженар каза по-меко:

— Юджиния, ти знаеш, че планетата не може да направи нищо. Тя е просто купчина камъни и метал. Ставаш мистичка.

— Не е вярно. Сийвър, не се измъквай, като ме изкарваш глупава жена. Аз съм първокласен учен и в това, което мисля, няма нищо мистично. Като казвам планетата, нямам предвид камъните и метала. Имам предвид, че на планетата има някаква могъща и всепроникваща форма на живот.

— В такъв случай трябва да е невидима. Това е един гол свят без следа от живот по-висш от прокариотите, да не говорим за разум.

— Какво знаеш ти за този гол свят, както го наричаш? Проучен ли е както трябва? Изследван ли е най-щателно?

Дженар бавно поклати глава. В гласът му се четеше молба.

— Юджиния, започваш да ставаш истерична.

— Така ли, Сийвър? Помисли ти тогава и ми кажи, ако намериш друго обяснение. Аз ти казвам, че животът на тази планета — какъвто и да е той — не ни иска. Ние сме обречени. А какво иска от Марлейна, — тук гласът й потрепери, — нямам представа.