Немезида

35.

Инсиня се чувствуваше неловко. Сийвър Дженар беше настоял да поговорят за това с Марлейна.

— Юджиния, ти си й майка и без да искаш гледаш на нея като на малко момиче. Една майка има нужда от време да разбере, че не е абсолютният монарх, че дъщеря й не е нейна собственост.

Юджиния Инсиня избегна нежния му поглед.

— Не ме поучавай, Сийвър. Ти нямаш деца. Лесно е да говориш отвисоко за чуждите деца.

— Наистина ли звуча така? Извинявай. Нека кажем, че за разлика от теб, аз просто не съм емоционално обвързан със спомена за детето. Тя много ми харесва, но аз я познавам само като разцъфнало младо момиче със забележителен ум. Тя е ценна, Юджиния. Имам странното чувство, че е много по-ценна и от двама ни. Трябва да говорим с нея…

— Трябва да я пазим, — възрази Инсиня.

— Съгласен съм, но трябва да се посъветваме с нея как най-добре можем да я опазим. Тя е млада и неопитна, но е възможно да знае по-добре от нас какво трябва да правим. Нека да поговорим като възрастни. Обещай ми, Юджиния, че няма да се възползуваш от майчинския си авторитет.

— Как да ти обещая такова нещо? — каза Инсиня с горчивина. — Но ще говорим с нея.

И така, сега тримата бяха в кабинета на Дженар, стаята беше защитена, а Марлейна беше стиснала здраво устни и гледаше ту към единия, ту към другия.

— Това няма да ми хареса, — каза тя тъжно.

— Боя се, че новините наистина са лоши. Ще ти ги съобщя направо. Обмисляме завръщане на Ротор, — каза Инсиня.

Марлейна я погледна смаяно.

— Но, мамо, ти не можеш да изоставиш важната си работа. Виждам, че нямаш такова намерение. Не разбирам тогава.

— Марлейна, — Инсиня говореше бавно и наблягаше на думите си, — обмисляме твоето завръщане на Ротор. Сама.

Последваха няколко мига мълчание, в които Марлейна внимателно изучаваше лицата им. После тя тихо каза:

— Говориш сериозно. Не мога да повярвам. Няма да се върна на Ротор. Не искам. Никога. Моят свят е Еритро.

— Марлейна… — остро започна Инсиня. Дженар вдигна ръка и поклати отрицателно глава. Тя замълча и той каза:

— Марлейна, защо толкова много искаш да останеш тук?

— Защото искам — отвърна твърдо тя. — Понякога ти се яде определена храна, просто ти се прияжда. Не можеш да обясниш защо. Просто го искаш. Аз искам Еритро. Не знам защо, но го искам. Няма нужда да го обяснявам.

— Позволи на майка си да ти каже какво знаем, — каза Дженар.

Инсиня взе студената безчувствена ръка на Марлейна и каза:

— Помниш ли, че преди да тръгнем за Еритро ти ми разказа за разговора си с Губернатора Пит…

— Да?

— Тогава ми каза, че когато ни е разрешил да заминем за Еритро, той е премълчал нещо. Ти не знаеше какво е това, но каза, че е нещо доста неприятно — нещо лошо.

— Да, спомням си.

Инсиня се поколеба и големите проницателни очи на Марлейна станаха изпитателни. Тя шепнеше, като че ли говори на себе си, без да осъзнава, че говори на глас:

— Поглежда главата ми. Ръката й е близо до слепоочието. Отдръпва се. — Гласът й заглъхна, но устните й продължиха да се движат.

Изведнъж тя извика възмутено:

— Да не би да си мислите, че нещо не съм наред?

— Не, — бързо каза Инсиня. — Точно обратното, мила. Знаем, че имаш превъзходен ум и искаме да го запазим. Ето какво…

Марлейна изслуша разказа за Епидемията на Еритро с дълбоко недоверие и накрая каза:

— Виждам, че вярваш в това, което ми разказа, мамо, но може някой да те е излъгал.

— Аз й го разказах, — каза Дженар, — и от собствен опит твърдя, че е истина. А сега ти ми кажи дали те лъжа.

Марлейна явно прие думите му и продължи:

— Защо тогава аз да съм особено застрашена? Защо съм застрашена повече от теб или от мама?

— Както каза майка ти — смята се, че Епидемията засяга по-силно хората с по-развито въображение, по-особените хора. Имаме доказателства, които ни карат да вярваме, че по-необичайните умове са по-податливи на Епидемията и тъй като не съм срещал по-необичаен от твоя, смятам, че е възможно ти да си застрашена. Губернаторът ни изпрати инструкции да ти позволяваме свободно да се движиш тук, да ти предоставим възможността да видиш и да правиш каквото поискаш, дори да те пуснем извън Купола, ако пожелаеш. Изглежда много мило от негова страна, но дали не иска да излезеш навън с надеждата да се разболееш от Епидемията?

Марлейна се замисли без да издава чувствата си.

— Марлейна, не виждаш ли? — каза Инсиня. — Губернаторът не иска да те убие. Не го обвиняваме в това. Той само иска да увреди мозъка ти. Той му пречи. Ти твърде лесно можеш да разбереш за него и намеренията му неща, които той не желае да узнаеш и това не му харесва. Той е потаен човек.

— Ако Губернаторът Пит иска да ми навреди, защо ме изпращате обратно при него? — попита накрая Марлейна.

Дженар вдигна вежди.

— Нали ти обяснихме. Тук си в опасност.

— При него ще бъда в опасност. Ако наистина иска да ме унищожи, каква ще бъде следващата му стъпка? Ако мисли, че тук може да ми се случи нещо лошо, тогава ще ме забрави. Ще ме остави на мира. Поне докато съм тук.

— Но Марлейна, Епидемията. Епидемията. — Инсиня посегна да я прегърне.

Марлейна се измъкна от обятията й.

— Епидемията не ме безпокои.

— Но нали ти обяснихме?

— Няма значение какво сте ми обяснили. Тук съм в безопасност. Напълно. Познавам мозъка си. Цял живот съм с него. Разбирам го. Той не е застрашен.

— Марлейна, бъди разумна, — каза Дженар. — Колкото и да си сигурна в мозъка си, той все пак може да се разболее и разстрои. Можеш да получиш менингит, епилептични симптоми, мозъчен тумор или дори преждевременно стареене. Можеш ли да се предпазиш от тези неща само като си сигурна, че няма да ти се случат?

— Не говоря за такива неща. Говоря за Епидемията. Няма да се разболея.

— Мила, не можеш да бъдеш сигурна. Ние дори не знаем какво представлява тя.

— Каквото и да представлява, няма да се разболея.

— Откъде знаеш? — попита Дженар.

— Просто знам.

Инсиня почувствува, че търпението й се изчерпва. Тя хвана Марлейна за лактите.

— Марлейна, трябва да постъпиш както ти кажем!

— Не, мамо. Ти не разбираш. Когато бях на Ротор, Еритро ме привличаше. Сега, когато съм тук, той ме привлича още по-силно. Искам да остана тук. Тук ще бъда в безопасност. Не искам да се връщам на Ротор. Там е по-опасно.

Дженар вдигна ръка, за да спре думите на Инсиня.

— Предлагам да направим компромис. Майка ти е тук, за да извърши определени астрономически наблюдения. За това ще й бъде необходимо известно време. Обещай ми, че докато тя работи, ти ще стоиш в Купола и ще взимаш предпазните мерки, които аз сметна за необходими и, че ще се подлагаш на периодични изследвания. Ако не установим промяна в мозъчната ти дейност, ще останеш тук, в Купола, докато майка ти свърши, а след това ще поговорим отново. Съгласна ли си?

Марлейна наведе глава и се замисли.

— Добре, — каза тя. — Само че, мамо, не се преструвай, че си готова, преди да приключиш с наблюденията. Ще разбера. И недей да бързаш и да претупваш работата си. И това ще разбера.

Инсиня се намръщи.

— Няма да хитрувам, Марлейна, и не си мисли, че заради теб бих пренебрегнала науката си.

— Извинявай, мамо. Знам, че те дразня.

Инсиня въздъхна дълбоко.

— Не мога да го отрека, но така или иначе, ти си моя дъщеря, Марлейна. Аз те обичам и искам да те предпазя от опасности. Лъжа ли те?

— Не, мамо, не ме лъжеш, но повярвай ми, че съм в безопасност. Откакто съм на Еритро съм щастлива. На Ротор никога не съм била щастлива.

— А каква е причината да си щастлива? — попита Дженар.

— Не знам, чичо Сийвър. Но е достатъчно да си щастлив, дори когато не знаеш защо.

36.

— Изглеждаш уморена, Юджиния, — каза Дженар.

— Не съм уморена физически, Сийвър. Просто се уморих от изчисленията през последните два месеца. Не мога да си представя как са успявали астрономите в предкосмическите години да си вършат работата единствено с помощта на примитивни компютри. Кеплер например е изчислил законите на планетарното движение само чрез логаритми и е имал късмет, че те току-що са били изобретени.

— Прости ми, но като човек, който не разбира от астрономия аз си мислех че в днешно време астрономите просто дават насоките си на апаратите и си лягат, а когато се събудят след няколко часа, резултатите са готови и напечатани, и чакат на бюрото.

— Де да беше така. Но тази работа беше по-различна. Знаеш ли с каква точност трябваше да изчисля истинската скорост на Немезида и Слънцето едно спрямо друго, за да разбера точно къде и кога разстоянието между тях ще бъде най-малко. Знаеш ли, че и най-малката грешка е достатъчна за да изглежда, че Немезида няма да навреди на Земята, а в действителност тя ще я унищожи, или обратното?

— Достатъчно трудно щеше да бъде, ако Немезида и Слънцето бяха единствените тела във Вселената, но има и други звезди и всички те се движат. Поне дузина от тях са достатъчно големи, за да окажат известно влияние на Немезида или Слънцето, или и на двете. Това влияние не е силно, но е достатъчно за да доведе до грешка от милиони километри в една или друга посока, ако бъде пренебрегнато. А за да не допускаш грешки, трябва да знаеш масата, мястото, движението и скоростта на всяка звезда със значителна точност.

— Задачата включва петнадесет тела и е ужасно трудна. Немезида ще мине точно през Слънчевата Система и ще окаже чувствително влияние върху няколко от планетите. Разбира се, това зависи до голяма степен и от точното положение на всяка планета по времето, когато Немезида минава, и от това колко ще се премести под влияние на притеглянето на Немезида, и от това как това преместване ще повлияе на притеглянето й спрямо останалите планети. Между другото, трябва да се изчисли и влиянието на Мегас.

Дженар я слушаше сериозно:

— Какъв е крайният резултат, Юджиния?

— Според мен резултатът ще бъде, че орбитата на Земята ще стане малко по-ексцентрична и семимажорната ос малко ще се смали.

— Което значи?

— Което значи, че Земята ще стане прекалено гореща, за да има живот на нея.

— А какво ще стане с Мегас и Еритро?

— Нищо особено. Системата на Немезида е много по-малка от Слънчевата и е много по-устойчива. Тук нищо няма да се промени значително, но Земята ще се промени.

— Кога ще стане това?

— След пет хиляди и двадесет и четири години плюс минус петнадесет години Немезида ще се намира най-близо. Ефектът ще трае около двадесет, тридесет години, докато Немезида се разминава със Слънцето.

— Ще има и сблъсъци или нещо подобно?

— Шансът за някакъв значителен сблъсък е почти нулев. Възможно е, разбира се, астероид от Слънчевата Система да удари Еритро, или астероид от Системата на Немезида да удари Земята. Шансът за това е минимален, но това, ако се случи, ще бъде катастрофално за Земята. Но това няма начин да бъде изчислено, докато звездите не се приближат значително повече една към друга.

— Значи Земята ще трябва да бъде евакуирана при всички случаи. Така ли е?

— Да.

— И разполага с пет хиляди години.

— Пет хиляди години не са много за организирането на евакуация на осем милиарда души. Трябва да ги предупредим.

— Не могат ли сами да разберат, ако не ги предупредим?

— Кой знае кога ще стане това? А дори да го узнаят, скоро ще трябва да им предоставим хиперпространствения метод. Той ще им е нужен.

— Сигурен съм, че не след дълго сами ще го открият.

— А ако не успеят?

— Също така съм сигурен, че след по-малко от век ще бъде установена комуникация между Земята и Ротор. В края на краищата, след като използваме хиперпространствения метод за транспорт, ще можем да го използваме и за комуникация. Или ще изпратим Колония на Земята и все още ще има много време.

— Говориш като Пит.

Дженар се усмихна:

— Все някога ще дойде краят.

— Той няма да иска да има комуникационна връзка, сигурна съм.

— Не може винаги да става това, което той иска. Въпреки че не искаше да има Купол на Еритро, той съществува. А дори и да не успеем да го надвием, все някога и той ще умре. Наистина, Юджиния, не се тревожи толкова много за Земята точно сега. В момента имаме други тревоги. Марлейна знае ли, че привършвам с работата си?

— Става все по-проницателна, нали?

— Да. И ти ли си забелязал?

— Разбира се, че съм забелязал. Колкото и отскоро да я познавам.

— Предполагам, че отчасти се дължи на това, че расте. Като че ли проницателността й нараства заедно с бюста й. Освен това през най-голямата част от живота си тя се е опитвала да скрие тази своя способност, защото не я е разбирала и защото й е носела само неприятности. Сега вече не се страхува и способността й така да се каже се разцъфва.

— Може да се дължи и на това, че й харесва да бъде на Еритро, както тя казва, и радостта й развива нейната проницателност.

— Мислила съм за това, Сийвър, — каза Юджиния.

— Не искам да ти досаждам с глупостите си. Наистина имам склонност да трупам грижи — за Марлейна, за Земята, за всичко… Мислиш ли че Еритро наистина й влияе? Имам предвид отрицателно. Мислиш ли, че има лека форма на Епидемията, която се проявява като усилва тази нейна способност?

— Не мисля че някой може да ти отговори на този въпрос, Юджиния, но ако това явление се дължи на Епидемията, то тя изглежда изобщо не е засегнала умственото равновесие на Марлейна.

Юджиния въздъхна:

— Благодаря ти. Успокояваш ме. Благодаря ти и за това, че си толкова внимателен и мил с Марлейна.

Дженар се усмихна малко накриво:

— Не е трудно. Тя много ми харесва.

— Говориш така, като че ли това е естествено. Тя не е много приятно момиче. Знам това, въпреки че съм нейна майка.

— Намирам че е приятна. Винаги съм предпочитал умните жени пред красивите… освен когато и двете са съчетани, както е в твоя случай.

— Преди двадесет години, може би, — каза Юджиния и отново въздъхна.

— Аз също съм остарял и очите ми не забелязват никаква промяна. Но за мен няма значение, че Марлейна не е красива. Тя е много интелигентна, дори като изключим дарбата й.

— Да, така е. И аз с това се утешавам, когато Марлейна ме подтиска.

— Що се отнася до това, боя се че Марлейна ще продължи да те подтиска, Юджиния.

— Какво искаш да кажеш? — Юджиния го погледна стреснато.

— Много ясно ми каза, че няма да се задоволи да остане в Купола. Иска да излезе навън, да стъпи на повърхността на планетата веднага щом свършиш с работата си. Настоява за това.

Юджиния го гледаше ужасена.