Немезида

6.

Беше време за вечеря и Инсиня беше в едно от онези настроения, в които собствената й дъщеря малко я плаши.

В последно време тези настроения бяха зачестили, но тя не знаеше на какво се дължи това. Може би на факта, че Марлейна ставаше все по-мълчалива, по-затворена, като че ли изцяло се беше отдала на мислите си.

Понякога това безпокойство се смесваше с чувство за вина: вина за това, че не беше по майчински търпелива с момичето, за това, че обръщаше прекалено голямо внимание на външните й недостатъци. Наистина, Марлейна не беше наследила нито хубостта на майка си, нито необузданата, изключителна външност на баща си.

Марлейна беше ниска и… НЕДОДЯЛАНА. Това, според Инсиня, беше единствената дума, която определяше бедното момиче.

Когато мислеше за нея, тя почти винаги използуваше това прилагателно и едва се въздържаше да не го каже на глас.

Ниска. Недодялана. Пълна, но не дебела, ето каква беше Марлейна. В нея нямаше никаква грация. Косата й беше тъмнокестенява, доста дълга и съвсем права. Носът й беше малко голям, крайчетата на устата й бяха леко увиснали, имаше малка брадичка, а самата тя беше инертна и затворена в себе си.

Очите й бяха съвсем друго нещо, големи, тъмни и искрящи, с черни изписани вежди над тях, а дългите й мигли приличаха на изкуствени. Но все пак, едни очи, колкото и да са обаятелни понякога, не могат да компенсират всичко останало.

Когато Марлейна навърши пет години се разбра, че тя няма да привлича мъжете с външността си и с всяка година това ставаше все по-ясно.

Преди Марлейна да навлезе в пубертета, Оринел все пак й обръщаше внимание, тъй като беше интелигентна за възрастта си и го разбираше от една дума. В негово присъствие тя ставаше плаха и излъчваше задоволство, като че ли смътно усещаше някакво необяснимо привличане към обекта, наречен „момче“.

На Инсиня й се струваше, че през последните две години Марлейна беше разбрала какво е „момче“. За това, без съмнение, спомогна фактът, че тя непрестанно четеше книги и гледаше филми, за които, поне физически, беше прекалено малка, но Оринел също растеше и вече не търсеше само закачки.

На вечеря Инсиня попита:

— Как мина денят ти, мила?

— Спокойно. Оринел дойде да ме търси и сигурно ти е казал. Съжалявам, че се налага да ме търсиш.

Инсиня въздъхна.

— Но, Марлейна, понякога ми се струва, че си нещастна и е естествено това да ме тревожи. Прекалено много време прекарваш сама.

— Обичам да бъда сама.

— Не ти личи. Не изглеждаш щастлива, когато си сама. Много хора биха искали да се сприятелят с теб и ти ще бъдеш по-щастлива, ако им позволиш. Оринел е твой приятел.

— Беше. Напоследък непрекъснато е зает с други хора. Явно и днес беше така. Това ме вбеси. Беше изцяло погълнат от мисълта за Долорет.

— Не можеш да го обвиняваш за това. Долорет е на неговите години, — каза Инсиня.

— Да, но само физически, — отвърна Марлейна. — Каква глупачка!

— На тази възраст разликата в годините има по-голямо значение.

— Личи си. Той също изглупява. Колкото повече се лигави по Долорет, толкова по-глупав става. Виждам го.

— Но той ще расте още и когато стане по-голям, може би ще разбере кои неща наистина имат значение. Ти също ще пораснеш…

Марлейна погледна майка си изпитателно.

— Хайде, мамо. Сама не вярваш в това, което намекваш. Изобщо не го вярваш.

Инсиня се изчерви. Внезапно й хрумна, че Марлейна не налучква. Тя ЗНАЕШЕ… но откъде може да знае? Инсиня говореше искрено, беше се опитала да ПОВЯРВА в това, което казва. Но Марлейна без усилие бе прозряла истината. И това не се случваше за първи път. Инсиня чувствуваше, че Марлейна преценява интонацията на гласа, паузите, движенията и винаги разбира това, което искаш да скриеш. Това качество я плашеше. Никой не иска да бъде разтворена книга под нечий надменен поглед. Какво ли беше казала, за да накара Марлейна да мисли, че Земята е обречена на унищожение? Трябваше да повдигне този въпрос.

Тя изведнъж се почувствува уморена. След като не може да излъже дъщеря си, защо изобщо да се опитва?

— Нека да поговорим по същество, мила. Какво искаш?

— Виждам, че наистина те интересува и ще ти кажа — каза Марлейна. — Искам да се махна.

— Да се махнеш? — Инсиня не можа да проумее простите думи на дъщеря си. — Но къде можеш да отидеш?

— Ротор не е единственото място, мамо.

— Разбира се, че не е. Но най-близкото място е на повече от две светлинни години оттук.

— Не е така. Еритро е на по-малко от две хиляди километра.

— Това едва ли има значение. Не можеш да живееш на Еритро.

— Там ЖИВЕЯТ хора.

— Да, но под Купол. Там живее един екип от учени и инженери, защото правят необходими научни изследвания. Куполът е много по-малък от Ротор. Щом тук ти е тясно, как ще се чувствуваш там?

— Извън Купола има цял свят. Един ден хората ще заживеят по цялата планета.

— Може би. Но това изобщо не е сигурно.

— Аз мисля, че е сигурно.

— И така да е, това ще стане след векове.

— Но трябва да се започне от някъде. Защо да не бъда част от началото?

— Марлейна, това е абсурд. Тук имаш един уютен дом. Кога започна да мислиш за това?

Марлейна сви устни.

— Не съм сигурна. Преди няколко месеца, но става все по-лошо. Не мога да издържам повече на Ротор.

Инсиня намръщено погледна дъщеря си и си помисли: Чувствува, че е изгубила Оринел, сърцето й е разбито завинаги и тя иска да се махне оттук, за да го накаже. Тя ще отиде на заточение на една гола планета и той ще съжалява…

Да, беше напълно възможно да мисли така. Инсиня си спомни времето, когато самата тя беше на петнадесет години. На тази възраст сърцето е особено уязвимо и най-малкото нещо е в състояние да го нарани. Раните зарастват бързо, но никой петнадесетгодишен не би повярвал това. Петнадесет години! Всъщност по-късно, по-късно…

Нямаше смисъл да мисли за това!

— Какво те привлича в Еритро, Марлейна, — попита тя.

— Не съм сигурна. Той е един просторен свят. Не е ли естествено да желаеш простор… — тя се поколеба дали да изрече последните думи, но продължи — … като на Земята.

— Като на Земята! — страстно повтори Юджиния. — Ти никога не си била на Земята. Ти не знаеш нищо за Земята!

— Гледала съм много неща за нея. Библиотеките са пълни с филми за Земята.

(Това беше вярно. От известно време Пит чувстваше, че тези филми трябва да се изземат, дори да се унищожат. Той твърдеше, че за да се откъснеш от Слънчевата Система трябва да се ОТКЪСНЕШ; беше грешно изкуствено да се създава ореол около Земята. Инсиня беше възразила остро, но сега изведнъж започна да го разбира.)

— Марлейна, не можеш да съдиш по тези филми. Те идеализират нещата. В по-голямата си част те разказват за далечното минало, когато на Земята е било по-хубаво, но дори тогава не е било толкова хубаво, колкото го представят.

— Дори и така да е.

— Не „дори и така да е“. Знаеш ли какво представлява Земята? Тя е едно бунище, на което не може да се живее. Затова хората я напуснаха и създадоха Колониите. От големия и ужасен свят на Земята, хората се преселиха на малки цивилизовани Колонии. Никой не иска да се върне назад.

— Но на Земята все още живеят милиарди хора.

— Точно това я прави бунище, на което не може да се живее. Нейните жители я напускат при първа възможност. Ето защо бяха построени толкова много Колонии. Ето защо ние напуснахме Слънчевата Система и дойдохме ТУК, мила.

— Татко е бил Землянин, — тихо каза Марлейна. — Той не е напуснал Земята, въпреки че е имал възможност.

— Вярно е. Той остана. — Инсиня се намръщи и се опита да не повишава тон.

— Защо, мамо?

— Хайде, Марлейна. Говорили сме за това. Много хора останаха. Не искаха да напуснат мястото, което познават. На Земята останаха хора от почти всяко семейство на Ротор. Много добре знаеш това. Искаш да се върнеш на Земята? Така ли?

— Не, мамо, не е така.

— Дори и да искаш, не би могла, защото сме на две светлинни години оттам. Нали разбираш това?

— Естествено, че разбирам. Само се опитвах да ти кажа, че тук си имаме друга Земя. Еритро. ЕТО къде искам да отида; КОПНЕЯ да отида там.

Инсиня не можа да се въздържи и с ужас се чу да казва:

— Значи искаш да ме напуснеш, като баща си.

Марлейна трепна, след това каза спокойно:

— Наистина ли той те е напуснал, мамо? Може би това нямаше да се случи, ако ти се беше държала различно. — След това добави тихо, сякаш обявяваше, че е приключила с вечерята: — ТИ го изгони, нали, мамо?