Немезида

7.

Беше странно или глупаво, че след четиринадесет години тези мисли все още й причиняваха непоносима болка.

Крайл беше висок един метър и осемдесет, докато на Ротор средната височина на мъжете беше малко под метър и седемдесет. Ръстът му придаваше вид на силен човек (същото важеше и за Пит) и това впечатление остана дълго време след като тя разбра, без изцяло да го признава пред себе си, че не може да разчита на силата му.

Чертите на лицето му също излъчваха сила: с голям нос и изпъкнали скули, едра брада… поглед, който излъчваше някакъв глад и необузданост. Всичко в него излъчваше силна мъжественост. Когато се запозна с него, Инсиня усети това почти физически и бе завладяна от неговия чар.

По това време Юджиния все още беше студентка по астрономия последна година, привършваше работата си на Земята и с нетърпение чакаше да се завърне на Ротор, за да кандидатствува за работа по Космическата Сонда. Тя мечтаеше за големите открития, които можеха да се направят благодарение на Космическата Сонда (но и през ум не й минаваше, че самата тя ще направи най-удивителното от тях).

Тогава тя срещна Крайл и за свое учудване разбра, че е лудо влюбена в един Землянин — в ЗЕМЛЯНИН! Изведнъж тя откри, че би се отказала от Космическата Сонда, би останала на Земята, само за да бъде с него.

Все още си спомняше как той я погледна удивено и каза:

— Да останеш тук с мен? Предпочитам аз да дойда с теб на Ротор.

Тя не можеше да си представи, че ТОЙ би се отказал от своя свят заради НЕЯ.

Инсиня не знаеше и никога не можа да разбере как Крайл успя да получи разрешение, за да дойде на Ротор. Когато броят на населението на някоя от Колониите достигнеше определена граница, тя налагаше ограничения на имиграцията — от една страна, защото не можеше да осигури нормален живот на повече от определен брой хора и от друга, защото се стремеше да поддържа екологическото си равновесие. Хората, които идваха по важна работа от Земята и дори от другите Колонии, бяха подлагани на дълги процедури на обеззаразяване, частична изолация и трябваше да си заминат колкото може по-скоро.

Въпреки това Крайл дойде от Земята. Веднъж той й се оплака от седмиците на чакане, които бяха част от обеззаразяването и тя тайно се зарадва на неговата настойчивост. Трябва да я е желаел много силно щом се е подложил на това.

Но, понякога, той се затваряше в себе си и ставаше невнимателен. Тогава тя си задаваше въпроса, какво може да го е накарало да премине през толкова изпитания, за да дойде на Ротор. Може би истинската причина не беше тя, а нуждата да избяга от Земята. Дали не беше извършил престъпление? Дали нямаше някакъв смъртен враг? Дали не беше избягал от жена, която му бе омръзнала? Тя така и не посмя да го попита.

А и той не й даде обяснение.

Дори след като беше получил разрешение да дойде на Ротор, оставаше въпросът, за колко време ще може да остане. Имиграционната Служба трябваше да му издаде специално разрешение, за да стане гражданин на Ротор, а това, по принцип, бе малко вероятно.

Всичко, заради което роторианците не можеха да приемат Крайл, носеше допълнително обаяние за Инсиня. Тя смяташе, че самият факт, че е от Земята, му придава чар и го прави различен от другите. Независимо дали беше гражданин на Ротор или не, истинските роторианци щяха да го презират, защото е чужденец, но у нея това събуждаше еротични вълнения. Тя беше решила да се бори за него и да победи този враждебен свят.

Когато той се опита да намери някаква работа, с която да печели и да заеме подходящо място в новото общество, Инсиня беше тази, която изтъкна, че ако се ожени за роторианка — от три поколения на Ротор — това ще окаже влияние върху Имиграционната Служба да му даде гражданство.

Като чу това, Крайл се изненада, сякаш никога не му беше идвало наум, но идеята му хареса. Инсиня почувствува разочарование. Щеше да е много по-щастлива да се ожени по любов, а не заради гражданство, но си помисли: Щом това е цената…

И така, след характерния за Ротор дълъг годеж, те се ожениха.

Животът продължи без много промени. Той не беше страстен любовник нито преди да се оженят, нито след това. Към нея проявяваше разсеяна привързаност, една непостоянна топлота, която непрекъснато я доближаваше до щастието, но не можеше да я потопи в него. Той никога съзнателно не се държеше грубо и невнимателно, в крайна сметка се беше отказал от своя свят заради нея и беше преминал през големи трудности, за да бъде с нея. Това наистина можеше да се приеме като плюс и Инсиня го приемаше така.

Дори когато получи официално гражданство след женитбата, в него остана едно зрънце недоволство. Инсиня усещаше това, но не можеше да го упреква напълно. Той беше гражданин на Ротор, но не беше роторианец по рождение и не можеше да участвува в много от интересните мероприятия на Ротор. Тя не знаеше нищо за образованието му, тъй като той не беше споменавал нищо за това. Не изглеждаше необразован, а и нямаше нищо срамно в това да се е самообразовал, но Инсиня знаеше, че населението на Земята гледа на висшето образование като на нещо задължително, за разлика от хората на Колонните.

Тази мисъл я тревожеше. Тя нямаше нищо против това, че Крайл Фишър е Землянин и че предизвикателният му поглед кара нейните приятели и колеги да свеждат очи, но не знаеше дали ще се справи с един НЕОБРАЗОВАН Землянин.

Никой никога не намекна, че той наистина е такъв, а и той търпеливо изслушваше разказите й за работата по Космическата Сонда. Разбира се, тя не се впускаше в детайли по техническата работа, за да го провери. Самият той понякога задаваше въпроси и коментираше тези неща и тя ценеше това, тъй като винаги успяваше да се убеди, че това са въпроси и коментари на един интелигентен човек.

Фишър работеше на една ферма. Работата беше съвсем прилична, но не се смяташе за много престижна в обществото. Действително той не се оплакваше и не вдигаше шум около това, но никога не разговаряше с нея за работата си, нито показваше дали му е приятна. И като че ли винаги беше недоволен.

По тази причина Инсиня се научи да не прави опити да го пита весело: „Как мина денят, Крайл?“

Беше го питала няколко пъти в началото, но той отговаряше глухо: „Нищо особено.“ И това беше всичко, като се изключи раздразненият поглед, който й хвърляше.

Накрая тя престана да говори с него дори за дребните клюки и досадните грешки в работата си. Това също можеше да доведе до нежелателни сравнения на нейната работа с неговата.

Инсиня трябваше да признае, че страховете й бяха неоснователни; факт, който разкриваше чувство на несигурност по-скоро у нея, отколкото у него. Фишър не показваше признаци на раздразнение в случаите, когато тя бе принудена да обсъжда с него работата си. Понякога той дори проявяваше слаб интерес към хиперпространствения метод, но Инсиня не знаеше почти нищо за него.

Той се интересуваше от политиката на Ротор и дребните им проблеми го дразнеха, което беше характерно за Землянин. Инсиня се стараеше да не показва, че това й е неприятно.

С времето между тях се зароди едно мълчание, което нарушаваха само с равнодушни коментари на филмите, които бяха гледали, обществените си ангажименти и малките промени в живота им.

Това не доведе до истинско нещастие. Тортата бързо се превърна в бял хляб, но в живота има и по-лоши неща от белия хляб.

Това положение дори имаше някои предимства. Строго секретната работа означаваше да не говориш с НИКОГО за нея, но колко бяха онези, които успяваха да запазят мълчание пред съпруга или съпруг? Инсиня не споделяше с Крайл, защото нямаше какво да я изкушава, тъй като работата й не изискваше строга секретност.

Но когато откри Звездата Съсед това изведнъж се оказа строго секретно — щеше ли да успее да запази мълчание? Разбира се щеше да бъде естествено да разкаже на мъжа си за великото откритие, с което името й щеше да остане в астрономията за вечни времена. Можеше да му го каже дори преди да каже на Пит. Можеше да се втурне в къщи: „Познай какво стана! Познай! Никога няма да познаеш.“

Но не го направи. Не й мина през ум, че това ще представлява интерес за него. Той сигурно разговаряше с другите за тяхната работа, дори с фермери и кофражисти, но не и с нея.

Така че не й костваше усилие да не спомене Немезида пред него. Този въпрос не стоеше между тях, не съществуваше до онзи ужасен ден, в които настъпи краят на техния брак.

8.

В кой момент Инсиня се довери на Пит окончателно?

В началото мисълта да пази в тайна Звездата Съсед я ужасяваше, перспективата да напусне Слънчевата Система и да се отправи към място, за което не се знаеше нищо друго, освен къде се намира, дълбоко я тревожеше. Тя считаше, че от нравствена гледна точка е нередно и непочтено крадешком да започнат да строят нова цивилизация, като изключат останалата част на човечеството.

Тя се съгласи заради сигурността на Колонията, но имаше намерение да продължи да спори с Пит насаме, да го убеждава. Репетираше наум, докато аргументите й не станеха неоспорими и неопровержими, но така и не ги изложи пред него.

Винаги, винаги той поемаше инициативата.

Още в началото той й каза:

— Запомни, Юджиния, ти си открила Звездата Съсед почти случайно и някой от колегите ти също може да го направи.

— Малко вероятно е… — започна тя.

— Не, Юджиния, няма да разчитаме на това, че е малко вероятно. Ще се подсигурим. Ти ще се погрижиш никой да не поглежда в тази посока, никой да не изследва точно тези документи, които могат да издадат местоположението на Немезида.

— Но как да направя това?

— Много просто. Говорих с Губернатора и от сега нататък ти изцяло ръководиш изследванията на Космическата Сонда.

— Но това означава, че съм повишена без знанието на…

— Да, означава повишаване на отговорността ти, заплатата, общественото положение. Кое от тези неща не одобряваш?

— Не възразявам срещу нито едно от тях, — каза Инсиня с разтуптяно сърце.

— Сигурен съм, че ще се справиш с длъжността на Главен Астроном много добре, но главната ти цел ще бъде да се погрижиш работата да се изпълнява възможно най-качествено, при условие, че не се занимавате с Немезида.

— Но, Дженъс, не можем да я крием вечно!

— Нямам такова намерение. Щом напуснем Слънчевата Система всички ще узнаят къде отиваме. Дотогава ще го знаят колкото може по-малко хора, а и те ще научат това колкото може по-късно.

Инсиня се смути, когато установи, че повишението разся възраженията й.

Друг път Пит я попита:

— А мъжът ти?

— Какво мъжът ми? — каза Инсиня, готова да се отбранява.

— Разбрах, че е Землянин.

Тя стисна устни.

— Той е роден на Земята, но е гражданин на Ротор.

— Разбирам. Предполагам, че не си му казвала за Немезида.

— Абсолютно нищо.

— А казвал ли ти е този твой съпруг защо е напуснал Земята и е положил толкова усилия, за да стане гражданин на Ротор?

— Не, не е. А и аз не съм го питала.

— А никога ли не си си задавала този въпрос?

Инсиня се поколеба и каза истината:

— Случвало се е.

Пит се усмихна.

— Може би аз трябва да ти кажа.

И го направи малко по малко. Никога не натрапваше тази тема, никога не я налагаше, но тя неизменно присъствуваше във всеки техен разговор. Това измъкна Инсиня от интелектуалната й черупка. В края на краищата, след като живееше на Ротор й беше много лесно да пренебрегва нещата, които ставаха другаде.

Благодарение на Пит, на неговите разкази, на филмите, които й препоръча, тя започна да мисли за Земята като за една планета, населена с милиарди гладуващи, изпълнена с насилие, наркотици и отчуждение. Тя започна да я възприема като бездна от страдание, от която всеки иска да се измъкне. Вече не се чудеше защо Крайл Фишър е напуснал Земята. Чудеше се защо толкова малко хора правеха това.

Но Колониите не бяха много по-добре. Тя започна да забелязва, че те се затварят за останалия свят, че хората не могат свободно да посещават други Колонии. Всяка Колония се пазеше от микроскопичната флора и фауна на останалите. Търговията постепенно западаше и все по-често се извършваше от автоматично управлявани кораби, със старателно стерилизиран товар.

Колониите се караха помежду си и се мразеха. И тези в орбита около Марс не се различаваха много. Само Колониите в астероидния пояс се размножаваха свободно, но дори те започваха да губят доверие в по-вътрешните Колонии.

Инсиня чувствуваше, че започва да мисли като Пит и дори с ентусиазъм да очаква бягството от непоносимото страдание и създаването на една система от светове, в която семената на мъката са унищожени. Едно ново начало, един нов шанс.

Тогава тя разбра, че чака дете и ентусиазмът й започна да отслабва. Струваше си да изложи себе си и Крайл на опасностите по време на такова дълго пътешествие, но да рискува едно бебе, едно дете…

Пит беше невъзмутим. Той я поздрави.

— Ще се роди тук и ще имаш малко време да свикнеш с положението. Подготовката за пътя ще ни отнеме почти година и половина. А дотогава ще осъзнаеш какъв късмет имаш задето няма нужда да чакаш повече. Детето няма да има спомен за страданието на една съсипана планета и едно безнадеждно раздвоено човечество. То ще познава само новия свят и културното разбирателство между неговите членове. Дете с късмет. Щастливо дете. Синът ми и дъщеря ми са вече големи, вече са белязани.

Инсиня отново му повярва и когато Марлейна се роди, тя наистина се ужасяваше при мисълта, че заминаването може да се забави, страхуваше се, че докато тръгнат, детето ще бъде белязано от провала на Слънчевата Система.

По това време тя вече беше изцяло на страната на Пит.

За нейно голямо облекчение Фишър изглеждаше запленен от Марлейна. Тя не вярваше, че от него ще излезе особено добър баща, но той бдеше над детето и пое своя дял от задълженията за неговото отглеждане. В резултат на това, той сякаш стана по-весел.

Когато наближи първият рожден ден на Марлейна, из Слънчевата Система плъзнаха слухове, че Ротор възнамерява да отпътува. Това доведе до криза в почти цялата Слънчева Система и Пит, който без съмнение щеше да бъде следващия Губернатор, злорадствуваше.

— Е и какво могат да направят? — каза той. — Не могат да ни спрат, а и цялата тази врява за предателството, заедно със собствените им прояви на слънчево-системен шовинизъм, отвличат вниманието им от изследванията за хиперпространствения метод, което ще ни е от полза.

— Но как се е разчуло, Дженъс? — попита Инсиня.

— Аз се погрижих за това, — усмихна се той. — На този етап вече нямам нищо против това, да научат за нашето заминаване, при условие, че не знаят къде отиваме. И без това скоро ще стане невъзможно да крием заминаването си. Ще трябва да се проведе референдум по този въпрос, а щом роторианците узнаят за отпътуването, ще узнаят и всички останали в Слънчевата Система.

— Референдум?

— Разбира се. Помисли си. Не можем да тръгнем с Колония, пълна с хора, които се страхуват или не искат да се разделят със своето Слънце. Никога няма да успеем. С нас ще дойдат само тези, които тръгват с желание.

Той беше напълно прав. Кампанията за напускане на Слънчевата Система започна почти веднага, а фактът, че новината вече се беше разчула, смекчи реакцията отвън, както и на самия Ротор.

Някои роторианци посрещнаха тази вест с вълнение, други със страх.

Фишър беше страшно ядосан и един ден каза:

— Това е лудост.

— Неизбежно е, — отвърна Инсиня, като се стараеше да звучи безпристрастно.

— Защо? Няма смисъл да тръгваме напосоки между звездите. Къде ще отидем? Там няма нищо.

— Има милиарди звезди.

— А колко планети? Ние не знаем дали съществуват други обитаеми планети и изобщо познаваме много малко други планети. Нашата Слънчева Система е единственото място, което познаваме.

— Търсенето е в кръвта на човечеството, — каза тя. Това беше един от изразите на Пит.

— Това са романтични глупости. Наистина ли има някой, който вярва, че хората ще гласуват да се разделят с човечеството и да изчезнат в космоса?

— Доколкото знам, Крайл, мненията на Ротор са по-скоро в подкрепа на това.

— Това е само пропаганда на Съвета. Мислиш ли, че хората ще искат да напуснат Земята? Да напуснат Слънцето? Никога. Ако се стигне дотам, ние ще се върнем на Земята.

Тя усети как сърцето й се свива.

— А, не. Да не би да предпочиташ някой от онези самуми или виелици, или мистрали, или както там ги наричате? Да не искаш парчета лед и падаща вода, и духащ и виещ вятър?

Той вдигна вежди.

— Не е толкова лошо. От време на време има бури, но те могат да се предсказват. Всъщност те са интересни, когато не са много силни. Има нещо очарователно в това — малко студ, малко жега, малко дъжд. Има разнообразие. Чувствуваш, че живееш. А помисли и за разнообразието от ястия.

— Ястия! Как можеш да говориш за това? Повечето хора на Земята гладуват. Ние през цялото време изпращаме хранителни продукти на Земята.

— НЯКОИ хора гладуват. Не всички.

— Не можеш да искаш Марлейна да живее при такива условия.

— Милиарди деца живеят така.

— Моето дете няма да бъде едно от тях, — каза Инсиня злобно.

Сега Марлейна беше единствената й надежда. Скоро тя щеше да навърши десет месеца, имаше две зъбчета горе и две долу, пристъпваше тромаво, като се държеше за пръчките на кошарката си и гледаше света със своите учудени и умни очи.

Фишър все по-силно се привързваше към некрасивата си дъщеря. Когато не я дундуркаше, той я гледаше захласнато и с любов коментираше красивите й очи. Като подчертаваше единственото й качество, той сякаш не забелязваше липсата на други.

Фишър не можеше да се върне на Земята и да напусне Марлейна завинаги. Инсиня не вярваше, че пред Земята той ще предпочете нея, жената, която беше обикнал и за която се беше оженил, но се надяваше, че Марлейна ще го задържи. Дали?

9.

На деня след референдума Юджиния Инсиня завари Фишър почервенял от гняв.

— Референдумът беше нагласен, — каза той и думите го задавиха.

— Ш-ш-т! Ще събудиш бебето! — каза тя. Той направи гримаса и за момент затаи дъх. Инсиня си отдъхна и каза тихо:

— Няма съмнение, че хората искат да тръгнат.

— И ТИ ли гласува „за“?

Тя се замисли. Нямаше смисъл да се опитва да спечели благоразположението му с лъжи. Беше му показала чувствата си достатъчно ясно.

— Да, — каза тя.

— Предполагам, че Пит ти е наредил да направиш така.

Тя не беше подготвена за това.

— Не! Мога сама да взимам решения.

— Но ти и той… — той не довърши изречението си. Тя усети, че кръвното й се вдига.

— Какво искаш да кажеш? — на свой ред ядосано попита тя. Да не би да я обвинява в изневяра?

— Този… този политик. Той иска да стане Губернатор на всяка цена. Всички знаят това. А ти искаш да се издигнеш заедно с него. Политическата лоялност също ще ти донесе нещо, нали?

— Какво ще ми донесе? Нищо не искам. Аз съм астроном, а не политик.

— Но те повишиха, нали? Теб, вместо по-възрастни и по-опитни хора.

— Заради работата ми. — (А сега как ще се защитава без да му каже истината?)

— Сигурен съм, че ти се ще да е така. Но Пит ти помогна.

Инсиня си пое дълбоко дъх.

— Докъде ще ни доведе този разговор?

— Слушай! — Откакто му напомни, че Марлейна спи, той говореше тихо. — Не мога да повярвам, че всички хора от Колонията ще поемат риска да пътуват с хиперпространствения метод. Откъде знаеш какво ще стане? Откъде знаеш, че ще успеете? Това може да убие всички ни.

— Космическата Сонда работи добре.

— Имаше ли живи същества на тази Космическа Сонда? Ако е нямало, откъде знаеш как ще им се отрази хиперпространственият метод? Какво знаеш за хиперпространствения метод?

— Абсолютно нищо.

— Защо? Ти работиш в лабораторията. Не работиш на ферма като мен.

(Той наистина завижда, си помисли Инсиня.) На глас тя каза:

— Като казваш лабораторияТА, изглежда мислиш, че всички сме струпани в една стая. Казах ти. Аз съм астроном и не знам нищо за хиперпространствения метод.

— Искаш да кажеш, че Пит никога не споменава нищо за него.

— За хиперпространствения метод? Самият той не знае.

— Да не искаш да кажеш, че никой не знае?

— Разбира се, че не. Специалистите по хиперпространството знаят. Хайде, Крайл. Знаят тези, които трябва да знаят. Никой друг.

— Тогава той е тайна за всички, освен за малкото специалисти.

— Точно така.

— Тогава не можеш да бъдеш сигурна, че хиперпространственият метод е безопасен. Само специалистите го знаят. Как са разбрали?

— Предполагам, че са правили опити.

— ПРЕДПОЛАГАШ?

— Това е едно разумно предположение. Те ни убеждават, че е безопасно.

— И предполагам, че никога не лъжат.

— Те също ще заминат. Освен това съм СИГУРНА, че са правили опити.

Той я погледна с присвити очи.

— Сега си СИГУРНА. ТИ отговаряше за Космическата Сонда. Имаше ли на нея живи същества?

— Не се занимавах със самата процедура. Само изследвах астрономическите данни, които получавахме.

— Не отговори на въпроса ми.

Инсиня изгуби търпение.

— Виж какво, не желая да бъда подлагана на безкраен разпит, а и бебето е неспокойно. Аз също искам да те попитам едно — две неща. Какво смяташ да правиш ТИ? Ще дойдеш ли с нас?

— Не съм длъжен да дойда. Условията на референдума бяха, че който не иска да тръгва, може да остане.

— Знам, че не си длъжен, но ще дойдеш ЛИ? Не би искал да развалиш семейството ни, нали?

Тя се опита да се усмихне като каза това, но не излезе много успешно.

Фишър каза бавно и сериозно:

— Не бих искал да напускам Слънчевата Система.

— Предпочиташ да напуснеш мен? И Марлейна?

— Защо трябва да напускам Марлейна? Дори да си решила да рискуваш себе си в това безумно начинание, защо ще рискуваш детето?

— Ако аз тръгна, Марлейна идва с мен, — каза Инсиня през стиснати устни. — Разбери това, Крайл. Къде ще я заведеш ти? На някоя незавършена Колония в астероидния пояс?

— Разбира се, че не. Аз съм от Земята и мога да се върна там, ако поискам.

— Да се върнеш на една планета, която загива. Чудесно!

— Можеш да бъдеш сигурна, че й остава още малко живот.

— Тогава защо я напусна?

— Мислех, че ще се усъвършенствувам. Не знаех, че идването ми на Ротор е еднопосочен билет към нищото.

— Не към нищото. — Инсиня избухна, тя не можеше да издържа повече. — Ако знаеше къде отиваме, нямаше да си толкова убеден, че искаш да се върнеш.

— Защо? Къде отива Ротор?

— При звездите.

— В забвение.

Те впериха поглед един в друг. Марлейна отвори очи и измънка. Фишър погледна бебето и гласът му омекна.

— Юджиния, не е нужно да се разделяме. Разбира се, че не искам да изоставям Марлейна. Нито теб. Елате с мен.

— На Земята?

— Да. Защо не? Аз все още имам приятели там. Няма да имате проблеми да останете като мои жена и дете. Земята не е особено загрижена за екологичното си равновесие. Там ще бъдем на една огромна планета; не на някакъв малък смърдящ мехур в космоса.

— А на един огромен, непоносимо смърдящ мехур. Не, не, никога.

— Тогава ми позволи да взема Марлейна. Ако смяташ, че пътуването си струва риска, защото си астроном и искаш да изследваш Вселената, това си е твоя работа, но бебето трябва да остане тук — в Слънчевата Система, в безопасност.

— В безопасност — на Земята? Не ставай смешен. Затова ли беше всичко това? За да вземеш бебето ми?

— НАШЕТО бебе.

— МОЕТО бебе. Махай се. ИСКАМ да се махаш, но няма да докоснеш бебето ми. Прав си като казваш, че познавам Пит. Това означава, че ще успея да уредя да те изпратят на астероидите, независимо дали искаш или не, след което ще можеш сам да се върнеш на прогнилата си Земя. А сега напусни жилището ми и си намери къде да спиш, докато заминеш оттук. Когато ме уведомиш къде си, ще ти изпратя личните вещи. И не мисли, че можеш да се върнеш, ще наема охрана.

Докато казваше това, изпълнена със злоба, тя беше убедена, че е права. Можеше да му се моли, да го убеждава, да го умолява, да спори. Но не го направи. Тя го погледна сурово и неумолимо, и го изгони.

Фишър НАИСТИНА си отиде. Тя НАИСТИНА му изпрати багажа. Той НАИСТИНА отказа да тръгне с Ротор и НАИСТИНА го изгониха. Тя предполагаше, че той наистина се е върнал на Земята.

Той ги беше напуснал завинаги.

Тя го изгони и той си отиде завинаги.