Немезида

45.

— Съжалявам, — каза Сийвър Дженар, като гледаше надолу към майката и дъщерята с изражение, което само по себе си молеше за извинение. — Казах на Марлейна, че тази работа няма да ми отнеме много време, но почти веднага след това се получи нещо като миникриза в електроснабдяването ни и това наложи отлагането на нашата конференция. Кризата обаче премина и, сега като помисля, не беше кой знае какво. Прощавате ли ми?

— Разбира се, Сийвър, — каза Юджиния Инсиня. Личеше, че е неспокойна. — Не бих казала обаче, че трите дни бяха леки. Имам чувството, че с всеки изминал час от престоя ни тук опасността за Марлейна се увеличава.

— Мен изобщо не ме е страх от Еритро, чичо Сийвър, — каза Марлейна.

Инсиня каза:

— Аз пък не мисля, че Пит може да ни навреди на Ротор. Той знае това, иначе нямаше да ни изпрати тук.

— А аз ще се опитам да вляза в ролята на честния посредник и да удовлетворя и двете, — каза Дженар. — Независимо какво може или не може да направи Пит открито, има много неща, които може да направи косвено, така че е опасно, Юджиния, заради страха си от Еритро, да подценяваш решителността и изобретателността на Пит. Първо на първо, ако се върнете на Ротор, това ще бъде в разрез с неговото извънредно постановление и той може да те хвърли в затвора или да те заточи на Нови Ротор, или дори да те върне обратно тук.

Що се отнася до Еритро, ние също не трябва да подценяваме опасността от Епидемията, въпреки че изглежда е изчезнала в първоначалната си опасна форма. Аз не искам да рискувам Марлейна също толкова, колкото и ти, Юджиния.

Марлейна изпъшка с досада:

— Няма никакъв риск.

— Сийвър, не смятам, че трябва да продължаваме да водим този разговор за Марлейна в нейно присъствие, — каза Инсиня.

— Напротив. Аз искам да го проведем в нейно присъствие. Подозирам, че тя знае какво трябва да направи по-добре и от двама ни. Тя отговаря за своето съзнание и нашата работа е да й се месим колкото е възможно по-малко.

Инсиня простена, но Дженар продължи сурово:

— Искам Марлейна да участвува в този разговор, защото се нуждая от нейното сътрудничество. Искам да чуя мнението й.

— Но ти знаеш мнението й, — каза Инсиня. — Тя иска да излезе на Еритро и ти казваш, че трябва да й разрешим да направи това, което иска, защото притежавала някакви магически способности.

— Не е ставало дума нито за магически способности, нито за това просто да я пуснем да излезе. Искам да предложа да експериментираме като вземем съответните предпазни мерки.

— Какво имаш предвид?

— На първо време искам да й се направи мозъчно сканиране. — Той се обърна към Марлейна. — Разбираш ли, че това е необходимо, Марлейна? Имаш ли някакви възражения?

Марлейна леко се намръщи.

— Правили са ми мозъчно сканиране. На всекиго са правили. Без това не ти разрешават да започнеш училище. Всеки път, когато си правиш пълен медицински преглед…

— Знам, — нежно каза Дженар. — Не съм пропилял последните три дена напразно. Тук имам, — и той сложи ръка върху куп компютърни разпечатки в левия край на бюрото си, — извадени на компютър всички мозъчни изследвания, които са ти правени.

— Има нещо, което премълчаваш, чичо Сийвър, — спокойно отбеляза Марлейна.

— А, — каза Инсиня триумфално, — какво крие, Марлейна?

— Малко се тревожи за мен. Не вярва напълно на чувството ми, че съм в безопасност. Неуверен е.

— Как е възможно това, Марлейна? — попита Дженар. — Аз съм напълно сигурен в твоята безопасност.

— Мисля, че това е била причината да изчакаш три дни, чичо Сийвър, — каза Марлейна, сякаш тази мисъл й хрумваше за пръв път. — Внушавал си си, че си уверен, за да не мога да видя твоята неувереност. Но не успя. Въпреки това я виждам.

— Ако това личи, Марлейна, то е, защото те ценя толкова много, че не бих понесъл и най-малкия риск, — каза Дженар.

Инсиня се ядоса:

— Ако намираш и най-малкия риск за непоносим, как смяташ, че се чувствувам аз като майка? Значи в своята неувереност, ти се сдобиваш с резултатите от мозъчните сканирания на Марлейна, като нарушаваш правото й на медицинска тайна.

— Трябваше да разбира нещо. И успях. Те са непълни.

— В какъв смисъл непълни?

— В ранните дни на Купола, когато Епидемията нанасяше удар след удар, една от задачите ни беше да създадем по-съвършен мозъчен скенер и по-добра компютърна програма, която да разчита данните. Те не бяха приети на Ротор. Силното желание на Пит да запази Епидемията в тайна, го накара да се противопостави на идеята на Ротор да се появи усъвършенствуван мозъчен скенер. Това можеше да предизвика неудобни въпроси и слухове. Нелепо, според моите разбирания, но по този въпрос, както и по много други, Пит постигна своето. Следователно, Марлейна, никога не ти е правено подходящо мозъчно изследване и аз искам то да ти бъде направено на нашия апарат.

Марлейна се отдръпна.

— Не!

По лицето на Инсиня пробягна надежда.

— Защо не, Марлейна?

— Защото, когато чичо Сийвър каза това, той изведнъж стана много по-неуверен.

— Не, това не е… — Дженар замълча, вдигна ръце и ги отпусна безпомощно. — Защо ли си правя труда? Марлейна, скъпа, ако видът ми изведнъж стана загрижен, то е, защото ни е нужно възможно най-подробно мозъчно изследване, което да послужи като мерило за психическото ти състояние. По-късно, ако излезеш на Еритро и в резултат на това претърпиш и най-малката психическа деформация, тя може да бъде отчетена от мозъчния скенер, дори и никой да не я забелязва като те гледа или разговаря с теб. В момента, в който споменавам подробното мозъчно сканиране, допускам възможността да бъде регистрирано иначе неуловимо психическо изменение — и самата мисъл за това автоматично събужда у мен безпокойство. Ето какво долавяш ти. Хайде, Марлейна, колко неувереност долавяш? Какво количество?

— Не е много, но я има, — отговори Марлейна. — Проблемът е в това, че мога да видя само, че си неуверен. Не мога да кажа защо. Може би това специално мозъчно изследване е опасно.

— Как може да е опасно? Скенерът е използуван толкова… Марлейна, ти знаеш, че Еритро няма да ти навреди. Не си ли сигурна, че и мозъчното сканиране няма да ти навреди?

— Не.

— А сигурна ли си, че ще ти навреди?

След кратка пауза Марлейна неохотно отговори:

— Не.

— Но как можеш да бъдеш сигурна за Еритро, а за мозъчното сканиране — не?

— Не знам. Само знам, че Еритро няма да ми стори нищо лошо, но не знам дали това изследване ще ми навреди или няма да ми навреди.

По лицето на Дженар се изписа усмивка. Не беше необходимо човек да има необикновени способности, за да види, че той изпитва невероятно облекчение.

— Защо те радва това, чичо Сийвър, — попита Марлейна.

— Защото, ако интуицията беше твоя измислица — дали, за да си придаваш важност или от някаква романтична представа, или в резултат на самовнушение — ти щеше да я използуваш за всяко нещо. А ти не правиш така. Ти подбираш. Някой неща знаеш, други — не. Това ме прави много по-склонен да ти вярвам, когато твърдиш, че си сигурна, че Еритро няма да ти навреди и вече ни най-малко не се съмнявам, че мозъчното сканиране няма да покаже нищо обезпокоително.

Марлейна се обърна към майка си:

— Прав е, мамо. Той се чувствува много по-добре, затова и аз се чувствувам много по-добре. Толкова е ясно. Не виждаш ли?

— Няма значение какво виждам, — каза Инсиня. — Аз не се чувствувам по-добре.

— О, мамо, — въздъхна Марлейна. След това каза на Дженар: — Ще се подложа на сканирането.

46.

— Не се изненадвам, — промърмори Сийвър Дженар.

Той следеше компютърната графика и сложните цветни плетеници, които бавно се движеха по екрана. Юджиния Инсиня до него гледаше с напрежение, но нищо не разбираше.

— Какво не те изненадва, Сийвър? — попита тя.

— Не мога съвсем точно да ти кажа, защото не познавам добре професионалния им жаргон. А ако трябва да го обясни Рене Д’Обисон, тукашната гуру в тази област, нито ти, нито аз ще разберем нещо. Тя обаче ми обърна внимание на това…

— Прилича на черупка на охлюв.

— Откроява се, защото графиката е цветна. Рене казва, че това е по-скоро комплексен критерий, отколкото пряк показател за физическа форма. Тази част е нехарактерна. Обикновено не се среща в мозъка.

Устните на Инсиня потрепериха.

— Искаш да кажеш, че вече е заразена?

— Не, разбира се, че не. Казах нехарактерна, а не ненормална. Надявам се, че не се налага да обяснявам това на опитен научен изследовател. Трябва да признаеш, че Марлейна е различна. От една страна дори се радвам, че нейните изследвания показват тази особеност. Ако мозъкът й беше като на всички останали, щяхме да се чудим защо е такава, каквато е; откъде идва нейната изключителна проникновеност. Тя ли се преструва добре или ние сме глупаци.

— Но откъде знаеш, че не е нещо… нещо…

— Някаква болест? Не е възможно. Събрали сме всичките мозъчни изследвания, които са й правени до момента. Тази нехарактерна форма личи навсякъде.

— Никога не са ми казвали за нея. Никой никога не ми е обръщал внимание на това.

— Разбира се. Ранните мозъчни изследвания са от обикновения, сравнително примитивен вид и там това не личи ясно, поне толкова ясно, че да ти привлече вниманието. Но, след като имаме това изследване, на което този детайл личи толкова ясно, можем да се върнем към по-раншните и да го различим и там. Рене вече направи това. Казвам ти, Юджиния, тази усъвършенствувана техника за мозъчно сканиране би трябвало да бъде стандарт и на Ротор. Това, че Пит я потули, е един от най-глупавите му ходове. Тя, разбира се, е скъпа.

— Ще платя — изрече Инсиня.

— Не ставай глупава. Ще го пиша за сметка на Купола. В края на краищата, то може да помогне за разкриването на загадката около Епидемията. Или поне така ще твърдя, ако някой повдигне въпроса. Ами, това е. Мозъкът на Марлейна е описан по-подробно от когато и да било. Ако тя бъде засегната и в най-ниска степен, това ще проличи на екрана.

— Нямаш представа, колко ме плаши това, — каза Инсиня.

— Разбирам те, но тя е толкова самоуверена, че не мога да не й вярвам. Убеден съм, че зад това нейно чувство на сигурност се крие някаква причина.

— Как е възможно?

Дженар посочи към спираловидната форма.

— Това нещо го няма у теб, няма го и у мен, така че никой от нас не е в състояние да каже откъде и как тя придобива това чувство за сигурност. Тя обаче го има и ние трябва да й позволим да излезе на Еритро.

— Защо трябва да я подлагаме на риск? Можеш ли да ми обясниш защо е необходимо да я подлагаме на риск?

— По две причини. Първо, тя изглежда непоколебима и аз имам чувството, че рано или късно тя ще направи това, което е решила. В такъв случай, по-добре е да се отнесем към това благосклонно и да я пуснем, тъй като няма да можем да отлагаме дълго. Второ, възможно е в резултат на това да научим нещо за Епидемията. Не мога да кажа какво ще е то, но и най-незначителното нещо, което може да хвърли допълнителна светлина върху Епидемията, ще бъде от огромно значение.

— Но не и мозъкът на дъщеря ми.

— Няма да се стигне дотам. Колкото до това, въпреки че имам доверие на Марлейна и вярвам, че няма опасност, заради теб ще направя каквото мога да сведа риска до минимум. Първо, за известно време няма да я пускаме на самата повърхност. Мога например да направя с нея един полет над Еритро. Ще видим езера и равнини, хълмове, каньони. Можем да стигнем дори до брега на морето. Планетата има някаква неподправена красота — виждал съм я веднъж — но е съвсем гола. По нея няма никакъв живот, който Марлейна да види, освен прокариотите във водата, които, разбира се, са невидими. Възможно е тази неизменна пустош да я отблъсне и тя да изгуби интерес. Ако обаче все още иска да излезе и да почувствува почвата на Еритро под краката си, ще се погрижим да е облечена с Е-костюм.

— Какво представлява това?

— Еритро-костюм. Чиста работа — като космонавтски, само че без въздушна възглавница срещу вакуума — състои се от много лека, непропусклива смес от пластмаса и плат, която не пречи на движението. Шлемът, със защитното си устройство срещу инфрачервени лъчи, е малко по-масивен. Има и изкуствено снабдяване с въздух и вентилация. Това означава, че човек, екипиран с Е-костюм, не е изложен на влиянието на околната среда. И освен всичко това, тя няма да е сама.

— Кой ще бъде с нея? Не бих могла да се доверя на никого, освен на себе си.

Дженар се усмихна.

— Не мога да си представя по-неподходящ придружител. Ти не знаеш нищо за Еритро, а и те е страх от него. Не бих те пуснал. Виж какво, единственият човек, на когото бихме могли да се доверим, си не ти, а аз.

— Ти? — Инсиня го зяпна.

— Защо не? Никой тук не познава Еритро по-добре от мен и ако Марлейна има имунитет към Епидемията, то и аз имам, а десет години, прекарани на Еритро, изобщо не ме е засегнала. Още повече, че аз мога да управлявам самолет, което означава, че няма да ни е нужен пилот. Освен това, ако изляза с Марлейна, ще мога да я наблюдавам отблизо. Ако забележа нещо странно, и най-незначителната промяна в поведението й, за миг ще я върна в Купола и под мозъчния скенер.

— И тогава, разбира се, ще е прекалено късно.

— Не. Не непременно. Не трябва да гледаш на Епидемията като въпрос на живот или смърт. Имали сме леки случаи, дори много леки случаи и хора, които са били слабо засегнати, могат да водят съвсем нормален живот. Сигурен съм, че няма да й се случи нищо лошо.

Инсиня седеше мълчаливо на стола си и изглеждаше малка и беззащитна.

Дженар несъзнателно я обгърна с ръка.

— Хайде, Юджиния, забрави това за момента. Обещавам ти, че тя няма да излезе още поне една седмица, че и повече, ако успея да разсея твърдото й решение, като й покажа Еритро от въздуха. А по време на полета тя ще бъде затворена в самолета, където е също толкова безопасно, колкото тук. А сега, ще ти кажа нещо — ти си астроном, нали?

Тя го погледна и едва доловимо промълви:

— Знаеш, че е така.

— Това означава, че никога не гледаш звездите. Астрономите никога не гледат звездите. Само уредите си. Сега над Купола е нощ, така че нека да се качим на наблюдателната платформа и да погледаме. Нощта е съвсем ясна и няма нищо по-успокояващо за човек от това, да погледа звездите. Имай ми доверие.

47.

Вярно беше. Астрономите не гледаха звездите. Не беше необходимо. Човек даваше инструкции на телескопите, камерите и спектроскопите, посредством компютър, който ги получаваше при програмирането.

Уредите свършваха работата, анализите, графичните симулации. Астрономът само задаваше въпросите, а след това изследваше отговорите. За тази цел не беше необходимо да се гледат звездите.

В такъв случай, помисли си тя, как може човек да гледа звездите просто така? Може ли да го направи, ако е астроном? Самата гледка би го накарала да се чувствува неспокоен. Има толкова работа за вършене, въпроси за задаване, загадки за разкриване и сигурно не след дълго той ще се върне в лабораторията, ще включи някой уред и докато чака, ще се разсейва или с роман, или с някой холовизионен спектакъл.

Тя сподели това със Сийвър Дженар, който разтребваше кабинета си преди да излязат. (Инсиня си спомняше, че още на младини той беше педантично подреден. Тогава това я дразнеше, но може би е трябвало да я възхищава. Сийвър има толкова добродетели, мислеше си тя, а Крайл от друга страна…)

Тя критично проследи мислите си и ги насочи надругаде.

— Всъщност, аз самият не ходя на наблюдателната платформа много често, — каза Дженар. — Винаги ще се намери нещо друго, което трябва да се свърши. А когато отида там, почти никога няма хора. Ще ми бъде приятно да не съм сам. Ела!

Той я заведе до малък асансьор. За първи път, откакто бе в Купола, Инсиня влизаше в асансьор и за миг почувствува, че отново е на Ротор — само че не се усети промяна в псевдо-гравитационното притегляне и не се почувствува леко притисната към една от стените от ефекта на Кориолис, както би станало на Ротор.

— Пристигнахме, — каза Дженар и направи знак на Инсиня да излезе.

Тя се подчини и с любопитство пристъпи в празна зала, но почти веднага се отдръпна назад.

— Изложени ли сме? — попита тя.

— Изложени? — каза Дженар озадачено. — А, искаш да кажеш дали сме в контакт с атмосферата на Еритро. Не, не. Не се страхувай. Изолирани сме в полусфера от стъкло с диамантено покритие, което не може да бъде одраскано от нищо. Един метеорит, разбира се, би го разбил, но по небето на Еритро няма метеорити, знаеш ли, такова стъкло има и на Ротор, но, — тук в гласът му прозвуча гордост, — не чак с такива качества и размери.

— Добре се грижат за вас тук долу, — каза Инсиня и внимателно посегна да докосне отново стъклото и да се увери в неговото съществуване.

— Налага им се, за да накарат хората да дойдат тук. — След това продължи, като се извърна към стъклената полусфера. — От време на време, разбира се, вали, но тогава и без друго е облачно. А щом небето се проясни, стъклото бързо изсъхва. През деня следите, които са останали по него, се почистват от специален препарат. Седни, Юджиния.

Инсиня седна на един мек и удобен стол, който се наклони почти от само себе си така, че тя да гледа нагоре. Тя долови меката въздишка на друг стол, който бе полегнал назад под тежестта на Дженар. След това малките лампички, които осветяваха залата достатъчно, че да се виждат столовете и масичките, изгаснаха. В тъмнината, обхванала един необитаван свят, безоблачното и тъмно като черно кадифе небе гореше от искри.

Инсиня ахна. Тя знаеше как изглежда небето на теория. Беше го виждала на схеми и карти, макети и снимки — във всякаква форма и вид, но не и в действителност. Тя откри, че не търси интересни обекти, загадъчни точки и тайни, които биха я накарали да се залови за работа. Тя не наблюдаваше конкретните обекти, а формите, които те образуваха.

В далечни, праисторически времена, помисли си тя, изучаването на формите, а не на отделните звезди, е дала на древните народи съзвездията и началото на астрономията.

Дженар беше прав. Спокойствието я обгърна като фина, неосезаема паяжина.

След малко тя каза почти сънено:

— Благодаря ти, Дженар.

— За какво?

— За това, че предложи да излезеш с Марлейна. За това, че рискуваш разсъдъка си, заради дъщеря ми.

— Не рискувам разсъдъка си. С никой от двама ни няма да се случи нищо лошо. Освен това, аз изпитвам към нея… бащински чувства. В крайна сметка, Юджиния, ние с теб се познаваме доста отдавна и аз те ценя… винаги съм те ценял много.

— Зная, — каза Инсиня и усети, че у нея се пробужда чувство за вина. Винаги беше знаела какви чувства изпитва Дженар към нея — той никога не успяваше да ги прикрие. Преди да срещне Крайл, те я изпълваха със смирение, а след това с раздразнение.

— Ако някога съм наранила чувствата ти, Сийвър, истински съжалявам.

— Не е нужно, — каза Дженар тихо.

В последвалата дълга пауза тишината стана по-осезаема и Инсиня установи, че искрено се надява никой да не влезе, за да не се наруши чудната магия на покоя, в който беше потънала.

Тогава Дженар каза:

— Имам теория за това защо хората не идват на наблюдателната платформа тук. Нито на Ротор. Правило ли ти е впечатление, че наблюдателната платформа на Ротор също не се посещава често?

— Марлейна ходеше от време на време, — каза Инсиня. — Казвала ми е, че обикновено е сама там. През последната година ми казваше, че обича да наблюдава Еритро. Трябваше да се вслушам в това… да обърна внимание…

— Марлейна е необикновена. Мисля, че причината повечето хора да не идват тук е в това.

— В кое? — попита Инсиня.

— В това, — каза Дженар. Той сочеше в някаква точка в небето, но в тъмното тя не можеше да види ръката му. — В тази много ярка звезда, най-ярката на небето.

— Искаш да кажеш Слънцето… нашето Слънце… Слънцето на Слънчевата Система.

— Да. То е натрапник. Ако не беше тази звезда, небето щеше да е почти същото, каквото го виждаме от Земята. Алфа Кентавър не е съвсем на място и Сириус е леко изместен, но това нямаше да ни прави впечатление. Като изключим тези неща, небето, което виждаш, е същото като това, което Шумерите са виждали преди пет хиляди години. Всичко е същото освен Слънцето.

— Значи, според теб Слънцето е причината хората да не идват на наблюдателната платформа?

— Да. Може би не го съзнават, но мисля, че гледката ги смущава. Тенденцията е да се гледа на Слънцето като на някаква много далечна, недостижима част от една съвсем друга Вселена. Но то е там, на небето, свети ярко и привлича вниманието ни и буди у нас чувство за вина, че сме избягали от него.

— Но тогава защо тийнейджърите и децата не идват на наблюдателната платформа? Те не знаят почти нищо за Слънцето и Слънчевата Система.

— Ние останалите им даваме лош пример. Когато всички нас вече ни няма, когато на Ротор не остане никой, за когото Слънчевата Система е нещо повече от думи, мисля, че тогава небето отново ще принадлежи на Ротор и това място ще бъде претъпкано — ако все още съществува.

— Мислиш ли, че няма да съществува?

— Не мога да предсказвам бъдещето, Юджиния.

— Засега, както изглежда, растем и процъфтяваме.

— Така е, но аз съм загрижен за онази ярка звезда, натрапника.

— Нашето старо Слънце. Какво може да направи то? Не може да ни достигне.

— Разбира се, че може. — Дженар се взираше в ярката звезда на западния небосклон. — Хората, които изоставихме на Земята и на Колониите, непременно ще открият Немезида, рано или късно. Може би вече са я открили. И може би са разработили хиперпространствения метод. Сигурно са го разработили скоро след нашето заминаване. Изчезването ни трябва да е било невероятен стимул за тях.

— Ние отпътувахме преди четиринадесет години. Защо все още не са дошли?

— Може би мисълта, че пътуването трае две години, ги плаши. Знаят, че Ротор опита, но не знаят дали сме успели. Може би смятат, че нашите останки са разпръснати в космическото пространство по целия път от Слънцето до Немезида.

— На нас не ни липсваше смелост да опитаме.

— Разбира се, че ни липсваше. Мислиш ли, че ако не беше Пит, Ротор щеше да направи този опит? Пит беше този, който ни тласна към това, а аз се съмнявам, че някъде на Колониите или на Земята има друг като него. Знаеш, че аз не харесвам Пит. Не одобрявам нито методите му, нито морала или липсата на морал у него, нито непочтеността му, нито това, че е способен хладнокръвно да изпрати момиче като Марлейна на място, където явно се надява тя да бъде унищожена и въпреки това, ако съдим по резултатите, той може да влезе в историята като голям човек.

— Като голям водач, — каза Инсиня. — Ти си голям човек, Сийвър. Има голяма разлика.

Отново настъпи мълчание, след което Сийвър каза тихо:

— През цялото време очаквам да ни последват тук. Това е най-големият ми страх и той сякаш се засилва, когато гледам светлината на онзи натрапник. Вече четиринадесет години откакто напуснахме Слънчевата Система. Какво ли са правили те през тези четиринадесет години? Питала ли си се някога, Юджиния?

— Никога, — отвърна Юджиния сънено. — Моите грижи са по-непосредствени.