Немезида (Айзък Азимов) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Тридесет и петСливане

80.

Както вече отбелязахме, Дженъс Пит не си позволяваше често лукса да се самосъжалява. У всеки друг той би оценил това като жалък признак на слабост и самоугаждане. Имаше, обаче, мигове, в които той мрачно негодуваше срещу факта, че хората на Ротор с удоволствие оставаха на него вземането на всички неприятни решения.

Разбира се, съществуваше Съветът — избран както му е редът, който най-добросъвестно приемаше закони и вземаше решения — всички, освен най-важните, тези, свързани с бъдещето на Ротор.

Те оставаха за него.

Това дори не ставаше съзнателно. Важните въпроси просто биваха пренебрегвани, просто не съществуваха според някакво неизказано общо споразумение.

Ето, намираха се в празна система, бавно създаваха нови Колонии, несъзнателно убедени, че времето пред тях се простира във вечността. Всички живееха успокоени от убеждението, че докато заселят този нов астероиден пояс (след поколения, въпрос, който не касаеше директно никой от съвременниците му), хиперпространственият метод ще е усъвършенстван до степен, в която ще бъде сравнително лесно да се издирят и завладеят нови планети.

Време имаше в изобилие. Времето се сливаше с вечността.

Единствен Пит беше оставен да размишлява над факта, че времето беше кратко, че всеки момент, без предварително предупреждение, времето може да изтече.

Кога Слънчевата Система ще открие Немезида? Кога някоя Колония ще реши да последва примера на Ротор?

Това все някога ще се случи. Неумолимото приближаване на Немезида към Слънцето ще доведе до момента — все още далечен, разбира се, но достатъчно близък, когато хората от Слънчевата Система ще трябва да са слепи, за да не я видят.

С помощта на програмист, убеден, че проблемът, над който работи, представлява единствено научен интерес, компютърът на Пит установи, че до хиляда години Немезида неминуемо ще бъде забелязана и Колониите ще започнат да отпътуват от Слънчевата Система.

Тогава Пит зададе въпроса: Щяха ли Колониите да се насочат към Немезида?

Отговорът беше: не! До тогава хиперпространствения метод ще е станал много по-ефикасен и по-евтин. Колониите ще имат повече информация за по-близки звезди — кои от тях имат планети и какъв вид, те не биха се насочили към едно червено джудже, а към звезди-слънца.

Тук нещата опираха до самата Земя, която ще е изпаднала в отчаяние. С фобия от космическото пространство, вече съвсем западнала и затъваща все по-дълбоко в слуз и мизерия, какво ще направят хората, когато изтекат хиляда години и стане ясно, че са обречени на гибел?

Не можеха да предприемат далечно пътуване. Те бяха Земляни. Приковани към Земната повърхност. Щяха да чакат приближаването на Немезида. Нямаха надежда да се избавят.

Пит виждаше един разнебитен свят, който се опитва да намери сигурност в по-устойчивата система на Немезида, да намери убежище в една звездна система, достатъчно устойчива да остане непокътната, докато разрушава системата на Слънцето, покрай което минава.

Това беше един ужасен, но неизбежен сценарий.

Защо не можеше Немезида да се отдалечава от Слънцето? Колко различно щеше да е всичко тогава. С времето откриването на Немезида щеше да става все по-малко вероятно и ако тя все пак бъде открита, Немезида щеше да става все по-малко желано и по-малко възможно място за убежище. Ако се отдалечаваше, Земята дори нямаше да се нуждае от убежище.

Но нещата не стояха така. Земляните щяха да дойдат; дегенериралата земна измет от най-различни измислени видове и извратени култури щеше да нахлуе тук. Какво друго оставаше на роторианците, освен да ги унищожат докато са още в Космоса? Но щеше ли тогава да има някой Дженъс Пит, който да им покаже, че това е единственият им избор? Щяха ли да съществуват дотогава хора като Дженъс Пит, които да осигурят на Ротор необходимото оръжие и готовност за това, както и да го направят, когато му дойде времето? Но в края на краищата компютърният анализ беше измамно оптимистичен. Според него откриването на Немезида от Слънчевата Система би трябвало да стане в рамките на следващите хиляда години. Но кога точно? Ами ако това стане утре? Ами ако е станало преди три години? Възможно ли беше някоя Колония, която търси слепешката най-близката звезда и не знае нищо за по-отдалечените вече да върви по следите на Ротор?

Всеки ден Пит се събуждаше с един и същи въпрос: Това ли е денят?

Защо това страдание беше отредено на него? Защо всички останали дремеха тихо в скута на вечността, докато единствен той стоеше изправен всеки ден пред възможността от една своеобразна гибел.

Той, разбира се, не стоеше със скръстени ръце. Беше създал Скенер Служба по целия астероиден пояс, чиято дейност беше да наблюдава автоматизираните приемници, които кръстосваха небето непрестанно и да засече от възможно най-голямо разстояние изобилната отпадъчна енергия, отделяна от евентуална наближаваща Колония.

Правилното организиране на всичко това му беше отнело време, но вече десетина години всяко подозрително късче информация се проследяваше и от време на време изникваше по нещо, достатъчно съмнително, за да бъде отнесено до Пит. И всеки път, когато това се случеше, сигналът за тревога зазвъняваше в главата му.

Винаги — до сега — се оказваше нещо незначително и първоначалното успокоение винаги се превръщаше в гняв към служителите в Скенер Службата. Ако не бяха сигурни в нещо, те си измиваха ръцете, подминаваха го и го прехвърляха на Пит. Нека той се оправя с това, нека той страда, нека той взима трудните решения.

На този етап самосъжалението на Пит ставаше сълзливо и той започваше да изпитва притеснение при мисълта, че може би проявява слабост.

Ето например този. Пит прелисти доклада, който компютърът му беше декодирал и който беше причината за този мислен преглед на самосъжаление към неговата продължителна непоносима и неоценена служба за народа на Ротор.

Това беше първият отнесен до него доклад от четири месеца насам и той му се струваше маловажен. Съмнителен енергиен източник се приближаваше, но като се вземе предвид вероятното разстояние, на което се намира, източникът беше изключително слаб — той излъчваше с около четири степени по-слабо, отколкото би се очаквало от една Колония. Източникът беше толкова слаб, че можеше да се определи почти като шум.

Можеха да му спестят това. Твърдението в доклада, че има особена крива на вълните, която ги караше да допускат човешки произход, беше абсурдно. Как можеха да определят каквото и да било за толкова слаб източник — освен, че не е Колония и следователно не може да има човешки произход, независимо от кривата на вълните?

Тези идиоти от Службата не бива да ме дразнят по този начин — си помисли Пит.

Той захвърли доклада настрана с раздразнение и взе последния доклад на Рене Д’Обисон. Това момиче, Марлейна, все още не беше повалена от Епидемията. Тя все по-настоятелно се излагаше на опасността по най-различни начини, но оставаше непокътната.

Пит въздъхна. Може би това нямаше значение. Момичето изглежда искаше да остана на Еритро, а ако останеше, това щеше да е също толкова добро, колкото ако се разболееше от Епидемията. Това дори щеше да принуди Юджиния Инсиня също да остане на Еритро и той щеше да се отърве и от двете. Той, разбира се, би се чувствал по-спокоен, ако Д’Обисон, а не Дженар поемеше ръководството на Купола, за да наблюдава и майката и дъщерята. Това трябваше да се уреди в близко бъдеще по начин, който да не направи от Дженар мъченик.

Дали беше безопасно да го направи Губернатор на Нови Ротор? Това щеше да се сметне за повишение и вероятността да откаже поста изглеждаше малка, още повече като се има предвид, че на теория това би го поставило на равен пост със самия Пит. Или това би дало на Дженар прекалено голяма власт не само на теория, но и на практика? Имаше ли друг изход?

Трябваше да се помисли над това.

Нелепо! Колко по-лесно щеше да е всичко, ако това момиче, Марлейна, беше направила нещо толкова просто, като това да се разболее от Епидемията.

В пристъп на раздразнение от отказа на Марлейна да постъпи по този начин, той отново взе в ръце доклада за енергийния източник.

Погледнете само! Никаква прашинка енергия, а те да го безпокоят заради нея. Нямаше да понася това. Той вкара в компютъра забележка, която трябваше да бъде предадена веднага. Да не бъде занимаван с дреболии. Да се търси Колония!

81.

На борда на „Свръхсветлинен“ откритията идваха едно след друго като удари с чук.

Все още се намираха на голямо разстояние от Звездата Съсед, когато стана ясно, че тя има планета.

— Планета — каза победоносно Крайл Фишър — Знаех си…

— Не — отвърна бързо Теса Уендел — не е това, което мислиш. Крайл, трябва да разбереш, че съществуват планети и планети. Буквално всяка звезда притежава един или друг вид планетна система. В края на краищата повече от половината звезди в Галактиката представляват звездни системи, а планетите са всъщност звезди, прекалено малки, за да бъдат звезди, нали разбираш. Тази планета, която видяхме, не е обитаема. Ако беше обитаема, нямаше да можем да я видим от такова разстояние, особено при слабата светлина на звезда Съсед.

— Искаш да кажеш, че е газов гигант?

— Разбира се. Бих останала по-изненадана, ако откриехме, че няма такъв, отколкото че съществува.

— Но щом има голяма планета, може да има и малки.

— Може — съгласи се Уендел — но едва ли ще са обитаеми. Ще бъдат или прекалено студени, или ще се въртят, като само едната им страна е обърната към звездата, която ще прави едната им половина прекалено гореща, а другата — прекалено студена за живот. Единственото, което Ротор е могъл да направи — ако е тук — е да влязат в орбита около звездата или около газовия гигант.

— Може би точно това са направили.

— За толкова години? — Уендел сви рамене — Можем да предположим, но не и да разчитаме на това, Крайл.

82.

Последвалите открития бяха още по-удивителни.

— Спътник? — каза Теса Уендел — Да, защо не? Юпитер има четири големи спътника. Защо да се учудваме, че този газов гигант има.

— Спътник като този не съществува никъде в Слънчевата Система, Капитане — каза Хенри Джарлоу. — Според измерванията, които успях да направя, той е горе-долу с размерите на Земята.

— Е? — попита Уендел с безразличие. — Какво следва от това?

— Не е задължително нещо да следва — отвърна Джарлоу. — Но спътникът показва особени характеристики. Иска ми се да бях астроном!

— В момента — каза Уендел. — На мен ми се иска някой на този кораб да беше астроном, но моля те, продължавай. Не си съвсем невеж по астрономия.

— Работата е в това, че след като той обикаля около газов гигант, той винаги е обърнат към него само с едната си страна, което означава, че със завъртането си около газовия гигант всички негови страни се осветяват от Звездата Съсед. А типът на орбита е такъв, че доколкото мога да определя, че спътникът има температура, при която водата е в течно състояние, и има атмосфера. Не познавам всичките тънкости. Както вече казах, не съм астроном. Въпреки това ми се струва, че има голям шанс спътникът да е обитаем.

Крайл Фишър посрещна новината с широка усмивка.

— Не съм изненадан. Игор Коропатски предрече съществуването на обитаема планета. И то без да разполага с никаква информация. Беше просто въпрос на дедукция.

— Така ли каза Коропатски? Интересно кога сте разговаряли с него?

— Малко преди да тръгнем, той предположи, че с Ротор не се е случило нищо по пътя за Звездата Съсед и че след като не са се върнали, трябва да са открили планета, която да са колонизирали. Ето я и нея.

— А защо именно ти каза това, Крайл?

Крайл направи пауза за да помисли, след което продължи.

— Искаше да бъде сигурен, че планетата ще бъде изследвана, за да може евентуално в бъдеще да се използва от Земята, когато дойде време да се евакуира нашата стара планета.

— И защо според теб не е казал това на мен? Имаш ли някаква представа?

— Предполагам, Теса — отвърна внимателно Крайл, — че е сметнал, че от нас двамата аз ще се впечатля повече, ще имам по-силно желание да настоявам планетата да бъде изследвана…

— Заради дъщеря ти!

— Той беше наясно с положението, Теса.

— А ти защо не ми каза това?

— Не бях сигурен дали има нещо за казване. Сметнах, че мога да изчакам и да видя дали Коропатски е прав. Тъй като се оказа прав, сега ти казвам. Според него тази планета може да е обитаема.

— Това е спътник — отбеляза гневно Теса.

— Безсмислено разграничаване.

— Виж какво, Крайл — каза Уендел — в цялата тази работа май никой не взима под внимание моята позиция. Коропатски ти пълни главата с глупости, за да ни накара да изследваме тази система, след което се предполага, че ще се върнем на Земята с новините. Шао-Ли Уу искаше да се върнем с новини още преди да стигнем до тази система. Ти искаш да се събереш отново със семейството си без да те интересуват никакви други съображения. Изглежда фактът, че аз съм Капитан и аз ще вземам решенията, почти не се зачита.

Фишър се опита да я придума. Гласът му стана ласкав:

— Бъди разумна, Теса. Какво има да се решава? Какъв избор имаш? Казваш, че Коропатски е напълнил главата ми с глупости, но това не е вярно. Ето я планетата. Или спътника, ако така предпочиташ. Той трябва да бъде изследван. Неговото съществуване може да означава животът за Земята. Това може би е бъдещият дом на човечеството. Част от човечеството може би дори вече е там.

— Ти бъди разумен, Крайл. Един свят може да има подходящи размери и температура и въпреки това да е необитаем поради редица причини. Атмосферата му може да е отровна или да има прекалено бурна вулканична дейност или да има висока степен радиоактивност. Разполага само с една звезда червено джудже, която да го грее и топли, и се намира в непосредствена близост до газов гигант. Това не е естествената среда за планета от земен тип и не знаем как ще ни повлияе тази среда.

— Въпреки това трябва да бъде изследвана, дори ако това докаже със сигурност, че е необитаема.

— Затова може да не е нужно да се приземяваме — каза Теса мрачно. — Ще се приближим и ще преценим по-добре. Крайл, моля те, опитай се да не изпреварваш събитията. Не бих могла да понеса разочарованието ти.

— Ще се опитам — кимна Фишър. — И въпреки това Коропатски стигна до заключението за обитаема планета когато всички ми казваха, че това е напълно невъзможно. Ти също, Теса. Неведнъж. Но ето я и може би е обитаема. Така че остави ме да се надявам докато мога. Може би хората на Ротор се намират там сега и може би дъщеря ми също е там.

83.

Шао-Ли Уу каза с известно безразличие:

— Капитан Уендел наистина е бясна. Последното нещо, което искаше тя, е да открием тук планета — искам да кажа свят, след като тя не позволява да го наричаме планета, който може би е обитаем. Това означава, че ще трябва да го изследваме, след което да се върнем и да докладваме. Знаете, че не това иска тя. Това е единственият й шанс в дълбокия космос. Когато всичко това свърши, тя приключва. Други ще работят по свръхсветлинната технология, други ще изследват космоса. Тя ще се пенсионира и ще получи съветнически пост. Това ще й е много неприятно.

— А ти, Шао-Ли Уу? Ще излезеш ли отново в космоса, ако имаш възможност? — попита Мери Бланковиц.

Шао-Ли Уу отвърна без колебание:

— Не съм сигурен, че искам да се скитам из космоса. Нямам изследователски хъс. Но знаеш ли, снощи ми хрумна странната идея, че може би искам да остана тук, ако мястото е обитаемо. А ти?

— Да остана тук? В никакъв случай. Не казвам, че искам вечно да остана на Земята, но бих искала да се върна там поне за малко преди отново да отпътувам.

— Мислих над това. Този спътник е един на… колко? Десет хиляди? Кой би предположил, че в системата на Червеното Джудже съществува обитаем свят? Той трябва да бъде изследван. Дори ми се иска да остана на него известно време, а някой друг да се върне на Земята и да се погрижи за заслугите ми по гравитационния ефект. Ти би защитавала моите интереси, нали, Мери?

— Разбира се Шао-Ли Уу. Капитан Уендел също. Тя разполага с цялата информация, подписана пред свидетели.

— Ето на. Аз смятам, че Капитан Уендел не е права, че иска да изследва Галактиката. Може да отиде до стотици звезди, но никъде да не открие толкова необикновен свят като този. За какво ти е количество, когато в ръцете си имаш качество?

— Аз лично мисля, че това, което я тревожи, е детето на Фишър — каза Мери Бланковиц. — Ами ако я намери?

— Какво от това? Може да я вземе със себе си на Земята. Какво значение би имало това за Капитана?

— Той има и жена, нали знаеш?

— Някога чувала ли си го да я споменава?

— Това не означава, че…

Тя млъкна внезапно, защото се чу шум и Крайл Фишър влезе и им кимна за поздрав.

— Хенри приключи ли със спектроскопията? — попита бързо Бланковиц, сякаш да заличи следите от предишния разговор.

Фишър поклати глава.

— Не знам. Много е притеснен горкият. Предполагам, че се страхува да не разчете погрешно данните.

— Ами. Разчитането на данните се извършва от компютърът. Той може да се прикрие зад него — отвърна Шао-Ли Уу.

— Не, не може — каза разпалено Бланковиц. — И таз добра. Вие теоретиците смятате, че работата на наблюдателя се състои в това да обслужва компютъра, да го погали един два пъти, да му каже „Добро кученце“ и след това да разчете резултатите. Не е така. Това, какво ще каже компютърът, зависи от това какви данни си вкарал в него и никога не съм срещала теоретик, който да не обвинява наблюдателите, ако не харесва резултатите от някое наблюдение. Никога не казвайте „Сигурно има някаква грешка в компю…“

— Почакай малко — каза Шао-Ли Уу. — Хайде да не си хвърляме взаимни обвинения. Някога да си чувала аз да обвинявам някой наблюдател.

— Ако не ти харесат резултатите от наблюденията на Хенри…

— Ще ги приема. Аз нямам никаква теория за тази планета.

— И затова ще приемеш каквото и да ти каже.

В този момент влезе Хенри Джарлоу и веднага след него Теса Уендел. Той изглеждаше като облак, който е решил да завали.

— Е добре, Джарлоу — каза Уендел. — Сега всички сме тук, казвай. Как изглежда?

— Проблемът е — каза Джарлоу, — че тази слаба звезда не излъчва достатъчно ултравиолетова светлина, за да направи тен дори и на албинос. Налага се да работя с микровълни, което ми подсказва, че в атмосферата на този свят има водни изпарения.

Уендел сви рамене с нетърпелив жест.

— Не е необходимо да ни казваш това. Естествено е на един свят с размерите на Земята и с температурата, при която водата е в течно състояние, да има водни изпарения. Това ни приближава с една крачка към вероятността да е обитаема, но само с една крачка.

— Не — каза Джарлоу. — Обитаема е. Безспорно.

— Заради водните изпарения ли?

— Не. Разполагам с нещо по-добро.

— Какво?

Джарлоу изгледа мрачно останалите четирима и каза:

— Бихте ли нарекли един свят обитаем, ако на него всъщност има живот?

— Да, мисля, че бих могъл да го нарека така — отвърна Шао-Ли Уу спокойно.

— Да не искаш да кажеш, че от това разстояние можеш да видиш, че на него има живот? — попита остро Уендел.

— Да, точно това искам да кажа, Капитане. В атмосферата му има кислород в свободно състояние — при това значително количество, можете ли да ми обясните как е възможно това без фотосинтеза? А можете ли да ми кажете как е възможна фотосинтеза без наличието на живот? И можете ли да ми обясните как може една планета, на която има живот, създаващ кислород, да е необитаема?

След последвалата пауза Уендел каза:

— Това е толкова невероятно, Джарлоу. Сигурен ли си, че не си объркал програмата?

Бланковиц погледна Шао-Ли Уу и повдигна вежди сякаш му казваше „Видя ли?“.

Джарлоу отвърна хладно.

— Никога през живота си не съм обърквал, както вие се изразихте, програма, но ще приема всякаква поправка, ако някой от вас смята, че има по-големи познания от мен в инфрачервения атмосферен анализ. Аз не съм специалист в тази област, но подробно се консултирах с материалите на Бланк и Нирума по въпроса.

Крайл Фишър, който беше добил значително самочувствие след инцидента с желанието на Шао-Ли Уу да се върнат, не се поколеба да изложи своето мнение.

— Вижте — каза той. — Това твърдение или ще се потвърди или ще бъде отхвърлено, но нека приемем, че анализът на д-р Джарлоу е верен и да видим къде ще ни отведе това. Ако в атмосферата на този свят има кислород, не може ли да предположим, че е бил тераформиран?

Всички погледи се насочиха към него.

— Тераформиран? — каза Джарлоу озадачено.

— Да, тераформиран. Защо не? Имате един свят, подходящ за живот, в атмосферата на който обаче има въглероден двуокис и азот като на планетите без живот — като Марс и Венера; в океана му пускате водорасли и много скоро „Довиждане въглероден двуокис“ и „Здравей кислород“. А може би се прави нещо друго. Не съм специалист.

Останалите продължаваха да го гледат.

Фишър продължи.

— Причината да ви кажа това е, че си спомням, че на Ротор се говореше за тераформиране на фермите. Аз работех там. Имаше дори няколко семинара за тераформирането, които аз посетих, защото смятах, че може би това има нещо общо с хиперпространствения метод. Нямаше нищо общо, но поне чух за тераформирането.

Накрая Джарлоу каза:

— От всичко, което си чул за тераформирането, Фишър, спомняш ли си случайно някой да е казал колко време отнема това?

Фишър разпери ръце.

— Вие ми кажете, Д-р Джарлоу. Това със сигурност ще спести време.

— Добре. На Ротор са му били необходими две години, за да стигне до тук — ако е стигнал до тук. Това означава, че е тук от тринадесет години. Ако целият Ротор беше само водорасли и беше пуснат в океана, за да живее и да се развива, и да произвежда кислород, тогава, за да се достигне сегашното ниво, на което според моята преценка кислородното съдържание е 18%, а от въглероден двуокис има само следи, аз смятам, че ще са нужни няколко хиляди години. Може би при извънредно благоприятни условия — няколкостотин. Със сигурност ще са нужни повече от 13 години. А и, откровено казано, земните водорасли са адаптирани към земните условия. На друга планета те може да не се развиват или докато се адаптират, това да става много бавно. Тринадесет години не биха променили нищо.

Фишър изглеждаше невъзмутим.

— Да, но тук има много кислород без въглероден двуокис и ако това не е резултат от дейността на Ротор, на какво се дължи? Не ви ли хрумва, че е възможно на този свят да съществува извънземна форма на живот.

— Точно това предположих аз — каза Джарлоу.

Уендел каза:

— Това е първото предположение, което трябва да направим. Местната растителност фотосинтезира. Това нито за миг не означава, че роторианците се намират на този свят или, че изобщо някога са достигнали тази система.

Фишър изглеждаше ядосан.

— Е, Капитане — каза той с подчертана официалност — трябва да кажа, че не означава също и че роторианците не се намират на този свят, нито че не са достигнали тази система. Ако на планетата има растителност, това означава само, че не е било необходимо тераформиране и роторианците са могли направо да се заселят.

— Не знам — каза Бланковиц — Според мен, малко вероятно е растителност, развивала се на непозната планета, да е хранителна за хората, съмнявам се, че хората изобщо ще могат да я смелят или че ще могат да я усвоят, дори и храносмилането им да я понесе. Дори бих казала, че е много вероятно да е отровна. А ако съществува растителност, сигурно съществува и животински свят, а ние не знаем какво може да следва от това.

— Дори и така да е — каза Фишър — роторианците може да са направили ограждение на известна площ от земята, да са унищожили местните форми на живот в него и да са засели свои растения. Предполагам, че тази не местна растителност, ако така искате да я нарека, с годините ще се размножи.

— Предположение, направено върху предположение — промърмори Уендел.

— Във всеки случай — продължи Фишър — е напълно безполезно да седим тук и да измисляме сценарии, когато е логично да изследваме света възможно най-подробно и отколкото може по-близо. Дори от повърхността му, ако това изглежда приемливо.

Шао-Ли Уу каза с изненадваща твърдост:

— Аз съм напълно съгласен.

— Аз съм биофизик — каза Бланковиц — и ако на планетата има живот, ние трябва да я изследваме независимо какво друго има или няма на нея.

Уендел ги изгледа поред и леко изчервена отвърна:

— Предполагам, че трябва.

84.

— Колкото повече се приближаваме — каза Теса Уендел — и колкото повече информация събираме, толкова по-объркано става всичко. Няма спор, че това явно е един мъртъв свят. На нощното полукълбо не се вижда никакво осветление; няма и следа от растителност или от някаква форма на живот.

— Никакви видими следи — каза спокойно Джарлоу — но нещо трябва да става, за да поддържа кислорода в атмосферата. Тъй като не съм химик, не мога да се сетя за никакъв химически процес, който да свърши работа. Някой може ли?

Почти без да изчака отговор, той продължи.

— Всъщност дълбоко се съмнявам, че дори един химик може да даде химическо обяснение. Ако има кислород, то той трябва да е образуван от биологичен процес. Ние просто не познаваме друг начин.

— Казвайки това, ние съдим от собствения си опит — отвърна Уендел — една-единствена атмосфера, съдържаща кислород — този на Земята. Някой ден може би ще ни се присмеят. Може да се окаже, че в Галактиката е пълно с кислородни атмосфери, които нямат нищо общо с наличието на живот и ние ще влезем в историята като попаднали в затруднение единствено заради опитът си с една необикновена планета, чийто източник на кислород е биологичен.

— Не — каза ядно Джарлоу — Не можете да се измъкнете с това, Капитане. Можете да измисляте всякакви сценарии, но не може да очаквате природните закони да се променят за ваше удобство. Ако смятате, че има небиологичен източник на кислород в атмосферата, трябва да предложите някакъв механизъм.

— Но — отвърна Уендел — в светлината, отразена от този свят, няма и следа от хлорофил.

— Защо е необходимо да има? — попита Джарлоу. — Има възможност под селективния натиск на светлината от Червеното Джудже да се е развила някаква видоизменена молекула. Може ли да изложа една теория?

— Да, моля — каза язвително Уендел. — Изглежда нищо друго не правиш.

— Много добре. Единственото, което знаем е, че сушата на този свят изглежда напълно лишена от живот. Това нищо не означава, допреди четиристотин милиона години сушата на Земята е била също толкова гола, но планетата е имала кислородна атмосфера и е изобилствала с живот. Той включва и водораслите или съответните микроскопични растения, които идеално служат като фабрики за кислород. Водораслите произвеждат 80% от кислорода, който отива в атмосферата на Земята всяка година. Това не обяснява ли всичко? Обяснява наличието на кислород в атмосферата, а също и очевидната липса на живот на сушата. Това означава още, че можем спокойно да изследваме планетата, като се приземим на голата повърхност и започнем да изучаваме морето с апаратурата, с която разполагаме, като оставим детайлите за някоя по-нататъшна подходящо оборудвана експедиция.

— Да, но хората са сухоземни животни. Ако Ротор беше стигнал до тази система, те със сигурност щяха да опитат да колонизират сушата, а от такъв опит няма и следа. Наистина ли е необходимо по-нататъшното изследване на този свят? — попита Капитанът.

— О, да — включи се в разговора Шао-Ли Уу. — Не можем да се върнем с голи предположения. Нужни са ни факти. Може би ни очакват изненади.

— Така ли мислиш? — попита Уендел и в гласа й се усети раздразнение.

— Няма значение какво мисля. Можем ли да се върнем на Земята и да им кажем, че без да проверяваме, сме били сигурни, че не ни очакват изненади? Това няма да е много разумно.

— Струва ми се — каза Уендел — че доста драстично си променил мнението си. Ти беше готов да се върнеш, без дори да се доближиш до Звездата Съсед.

— Доколкото си спомням — каза Шао-Ли Уу — мнението ми беше променено. Във всеки случай, при тези обстоятелства трябва да направим изследвания. Знам, Капитане, че съществува известно изкушение да се възползваме от възможността да посетим още няколко звездни системи, но сега когато пред нас стои един явно обитаем свят, ние трябва да се върнем на Земята с максимално количество информация за нещо, което може да се окаже много по-важно за нашата планета в чисто практически смисъл, отколкото какъвто и да е каталог от информация, касаещ по-близките звезди. Освен това — и той посочи към илюминатора с почти изненадано изражение — аз искам да огледам този свят по-отблизо. Имам чувството, че той е съвсем безопасен.

— Имаш чувството — каза язвително Уендел.

— Имам право на интуиция, нали Капитане?

Мери Бланковиц каза с дрезгав глас:

— Аз също имам интуиция, Капитане, и се тревожа.

Уендел погледна младата жена изненадано.

— Плачете ли, Бланковиц?

— Не, не, Капитане. Просто съм много разстроена.

— Защо?

— Използвах НД.

— Невронния детектор? Върху този празен свят? Защо?

Бланковиц отговори.

— Защото дойдох за да го използвам. Защото това е моята задача.

— А резултатите са отрицателни — каза Уендел. — Съжалявам, Бланковиц, но ако посетим и други звездни системи, ще ти се отвори нова възможност.

— Точно там е въпросът, Капитане. Резултатите не са отрицателни. Засякох разум и точно затова съм разстроена. Това е абсурд и не знам къде е грешката.

— Може би уредът не работи — каза Джарлоу. — Толкова е нов, че няма да е чудно, ако се окаже неблагонадежден.

— Но защо не работи? Дали невронният детектор отчита нашето присъствие? Или просто ми дава фалшиво потвърждение? Проверих го. Щитът функционира отлично, а ако потвърждението е фалшиво, би трябвало да го получавам и от други обекти. Когато го насоча към газовия гигант или към звездата Съсед или към произволни точки в пространството, няма и следа от потвърждение, но щом премине през спътника, отчита положителен резултат.

— Искаш да кажеш — каза Уендел — че на този свят, където ние не откриваме живот, ти засичаш разум?

— Сигналът е съвсем слаб. Едва доловим.

Крайл Фишър каза:

— Какво ще кажете за идеята на Джарлоу, Капитане? Ако в океана има живот, който ние не можем да доловим, защото водата не е прозрачна, все пак може да съществува разумен живот и може би това е засякла Бланковиц.

— Фишър е прав — каза Шао-Ли. — В крайна сметка живота в океана — колкото и развит разум да има — е малко вероятно да е технически развит. Във водата не може да има огън. Живот, който не е технически развит, не се открива много лесно и въпреки това може да е разумен. А един биологичен вид, с колкото и развит разум да е, е безопасен, ако не е технически развит особено, ако не може да напусне водата, а ние останем на сушата. Това само прави нещата по-интересни и нашето изследване — по-наложително.

— Всички говорите толкова бързо и непрестанно, че не ми давате възможност да се изкажа — намеси се Бланковиц раздразнено. — Всички грешите. Ако ставаше дума за разум във водата, щях да получавам положителен сигнал само от океаните. А аз го получавам отвсякъде, почти равномерно. Както от сушата, така и от морето. Изобщо не разбирам това.

— И сушата ли? — попита Уендел с явно недоверие. — В такъв случай трябва да има някаква грешка.

— Но никъде не отривам грешка! — каза Бланковиц. — Точно това ме разстройва. Просто не разбирам. — После, сякаш да се оправдае тя добави. — Сигналът, разбира се е съвсем слаб, но го има.

— Мисля, че имам обяснение — каза Фишър.

Всички впериха погледи в него и той започна да се защитава.

— Може и да не съм учен, но това не означава, че не мога да видя нещо очевидно. В морето има разум, но не можем да го видим, защото е скрит под водата. Добре, това е логично. Но на сушата също има разум. Той също е скрит. Намира се под земята.

— Под земята? — избухна Джарлоу. — Защо ще е под земята? Не открихме нищо нито във въздуха, нито в температурата, нито никъде другаде. От какво ще се крият?

— Първо, от светлината — каза Фишър твърдо. — Говоря за роторианците. Представете си, че са колонизирали планетата. Защо ще искат да останат под червената светлина на Звездата Съсед, светлина, под която роторианските им растения няма да виреят и под която те самите ще уният? Под земята те могат да използват изкуствено осветление и те и техните растения ще се чувстват по-добре. Освен това…

Той спря и Уендел каза:

— Продължавай. Какво друго?

— Ами, трябва да разберете роторианците. Те живеят от вътрешната страна на своя свят. Така са свикнали и това смятат за нормално. Не биха се чувствали добре на повърхността. С времето биха заживели под нея.

— Значи предполагаш, че невронния детектор на Бланковиц отчита присъствието на човешки същества под повърхността на планетата? — каза Уендел.

— Да. Защо не? Почвеният пласт между техните пещерни галерии и повърхността отслабва сигнала, който невронния детектор отчита.

— Но сигналът, който Бланковиц отчита, е почти равномерен както над сушата, така и над водата — каза Уендел.

— Над цялата планета. Съвсем равномерен е — каза Бланковиц.

— Добре — каза Фишър. — Местен разум в морето, роторианци под земята. Защо не?

— Почакайте — каза Джарлоу. — Бланковиц получава сигнал отвсякъде. Нали?

— Отвсякъде. Засякох някои по-силни и по-слаби места, но сигналът е толкова слаб, че не мога да бъде съвсем сигурна. Със сигурност изглежда, че по цялата планета има някакъв разум.

— Предполагам, че е възможно в морето, но на сушата? Смятате ли, че роторианците, за тринадесет години, за тринадесет години са успели да прокопаят мрежа от тунели под повърхността на целия този свят. Ако получавате сигнал от един или дори два района, простиращи се на съвсем малка част от повърхността, бих приел възможността роторианците да живеят в дупки. Но под цялата повърхност? Моля ви! Тези ги разправяйте на леля ми Тили.

— Да разбирам ли, Хенри — каза Уендел, — че намекваш, че под цялата повърхност има извънземен разум?

— Не виждам до какво друго заключение можем да стигнем, освен ако не искаме да приемем, че уредът на Бланковиц е абсолютно безполезен — каза Джарлоу.

— В такъв случай — каза Уендел — се питам дали е безопасно да кацнем и да изследваме. Извънземният разум не е непременно дружелюбен, а „Свръхсветлинен“ не е оборудван за водене на война.

— Мисля, че не можем да се откажем — каза Шао-Ли Уу. — Трябва да разберем що за разумен живот има тук и как може да се намеси, ако изобщо, в евентуалните ни планове да евакуираме Земята и да дойдем тук.

— Има едно място, където сигналът е съвсем малко по-силен от другаде — каза Бланковиц. — Да се опитам ли да го намеря отново?

— Опитай — каза Уендел. — Можем внимателно да изследваме околността му и тогава да решим дали да кацнем или не.

— Сигурен съм, че това ще бъде съвсем безопасно — каза спокойно Шао-Ли Уу.

Уендел се навъси.

85.

Странното в Солтейд Левърет според Дженъс Пит беше, че на него му харесваше в астероидния пояс. Явно имаше хора, на които празнотата доставяше истинско удоволствие и които обичаха неживата природа.

— Не че не обичам хората — обясняваше Левърет. — Мога да получа всичко, което ми е нужно от тях, по холовизията — да разговарям с тях, да ги слушам, да се смея с тях. Мога да направя всичко, освен да ги докосна или да ги помириша, но на кого му е притрябвало това? Освен това в астероидния пояс строим пет Колонии и аз мога да посетя която и да е от тях и да се наситя на хора, както и да ги помириша, ако това ще ми достави удоволствие.

А когато дойдеше на Ротор — метрополисът, както той настояваше да го нарича — се оглеждаше като че ли сякаш очакваше хората да се скупчат около него.

Дори и столовете гледаше с подозрение и сядаше на тях със странично плъзване сякаш се надяваше да изтрие аурата, която предишният задник е оставил на тях.

Дженъс Пит винаги го беше смятал за идеалния Изпълнителен Губернатор по Астероидния проект. Този пост на практика му даваше свобода на действие във всичко, свързано с външния пояс на Системата на Немезида. Това включваше не само новостроящите се колонии, но и самата Скенер Служба.

Бяха обядвали насаме в апартамента на Пит, тъй като Солтейд по-скоро би останал гладен, отколкото да обядва в трапезария, достъпна за обществото (което можеше да представлява дори само трети човек, който той не познава). Всъщност Пит се изненада донякъде и Левърет се съгласи да обядват с него.

Пит го огледа небрежно. Левърет беше сух и жилест, източения му жилав вид създаваше впечатлението, че никога не е бил млад, нищо че ще остарее. Очите му бяха бледо сини, а косата бледо руса.

— Кога за последен път беше на Ротор, Солтейд? — попита Пит.

— Преди около две години и намирам, че не е любезно от твоя страна да ме подлагаш на това.

— Защо, какво съм направил? Не съм те викал, но след като си тук, стари приятелю, ти си добре дошъл.

— По-добре да ме беше извикал. Какво е това съобщение, което си изпратил и в което казваш да не те безпокоят с дреболии. Да не си станал толкова голям, че искаш само големи неща?

Усмивката на Пит стана напрегната:

— Не разбирам за какво говориш, Солтейд.

— Изготвиха ти един доклад. Открили слаб източник на радиация, идваща отвън — една от твоите специални забележки да не те занимават.

— А, това ли! — (Пит си спомни. Това беше онзи момент на самосъжаление и раздразнение. Нямаше ли право от време на време да се нервира?). — Ами твоите хора търсят Колонии. Те трябва да ме занимават с дреболии.

— Ако такова е отношението ти, добре. Но ето, че те откриха нещо, което не е Колония и за което не искат да ти докладват. Докладваха на мен и ме помолиха да го доведа до твоето знание, въпреки нареждането ти да не бъдеш занимаван с дреболии. Те смятат, че е моя работа да се оправя с теб, но аз предпочитам да не го правя, Дженъс. Да не си започнал да ставаш свадлив на стари години?

— Престани да дрънкаш, Солтейд. Какво ти докладваха? — попита Пит.

— Забелязали са кораб.

— Какво искаш да каже — кораб? Не е ли Колония?

Левърет вдигна възлестата си лапа:

— Не е Колония. Казах кораб.

— Не разбирам.

— Какво има за разбиране? Компютър ли ти е нужен? Ако е така, ето ти го там. Корабът е машина, която се движи през пространството с екипаж на борда.

— Колко голям?

— Предполагам, че би могъл да носи пет-шест души.

— Тогава сигурно е от нашите.

— Не е. Всеки един от нашите се води на отчет. Този просто не е роторианско производство. От Скенер Службата може да не са искали да говорят с теб за това, но са свършили малко работа самостоятелно. Нито един компютър в цялата система не е използван за конструирането на кораб като този, а никой не би могъл да построи такъв кораб без да използва компютър на някой етап от работата.

— И ти смяташ?

— Че това не е роториански кораб. Идва от другаде. Докато съществуваше и най-малкото съмнение, че този кораб може да е построен от нас, моите момчета мълчаха и не те безпокояха според инструкциите ти. Когато се оказа, че със сигурност не е от нашите, те докладваха на мен и ми казаха, че трябва да бъдеш уведомен, но че те няма да направят това. Знаеш ли, Дженъс, от един момент нататък мачкането на хора може да има обратен ефект.

— Млъкни — каза Пит сърдито. — Как може да не е роториански? Откъде ще е дошъл?

— Предполагам, че трябва да идва от Слънчевата Система.

— Невъзможно! Кораб с размерите, които ми описа, с пет-шест души на борда, не може да е стигнал до тук от Слънчевата Система. Дори да са открили хиперпространствения метод, а това е напълно вероятно, пет-шест души, затворени на тясно повече от две години, не биха преживяли пътуването. Може да има няколко образцови екипажа, добре тренирани и невероятно подходящи за задачата, които биха могли да извършат пътуването и да запазят поне отчасти здравия си разум, но никой в Слънчевата Система не би поел риска. Нищо, освен цяла Колония, цял един самостоятелен свят, населен с хора, привикнали с него по рождение, не би могъл да предприеме междузвездно пътуване и да го доведе до успешен край.

— Въпреки това — каза Левърет — тук има малък кораб не роторианско производство. Това е факт и вярвай ми, нямаш друг избор, освен да го приемеш. Ти откъде казваш, че е дошъл? Най-близката звезда е Слънцето — също факт. Ако не идва от Слънчевата система, тогава идва от някоя друга звездна система и пътуването е продължило много повече от две години и нещо. Ако две години и нещо са невъзможен срок, всеки друг е напълно невъзможен.

— Представи си, че изобщо не е от човешки произход — каза Пит — че съществуват други форми на живот с друга психика, която може да понесе продължителни пътувания в затворено пространство.

— Или че са хора с такъв ръст — и Левърет разтвори палеца и показалеца си на четвърт инч — и че този кораб за тях е Колония. Да — но не е така. Не са извънземни. Не са джудженца. Корабът не е роториански, но е с човешки произход. Според нас извънземните трябва да изглеждат съвсем различно от хората и да строят съвсем различни кораби от тези на хората. Този кораб има човешки произход до серийния код на външната му страна, който е отбелязан със земната азбука.

— Това не ми го каза!

— Не смятах, че е нужно да го казвам.

— Може да е с човешки произход — каза Пит — но може да е автоматизиран. Може на борда да има роботи.

— Може — каза Левърет. — В такъв случай да го унищожим ли? Ако на борда няма хора, не възникват проблеми от нравствен характер. Разрушаваш нечия собственост, но в края на краищата те нарушават териториални граници.

— Обмислям това — каза Пит.

Левърет широко се усмихна:

— Недей! Този кораб не е прекарал повече от две години в пътуване през космическото пространство.

— Какво искаш да кажеш?

— Забравил ли си състоянието, в което се намираше Ротор, когато пристигнахме тук? Ние пътувахме повече от две години и през половината от това време се намирахме в нормалното пространство като се движехме със скорост, много близка до тази на светлината. При тази скорост повърхностният слой на Ротор беше ожулен от сблъсък с атоми, молекули и прашинки. Доколкото си спомням, имаше доста лъскане и ремонти. Не помниш ли?

— А този кораб? — попита Пит без да си прави труда да отговори.

— Толкова е лъскав, все едно е изминал не повече от няколко милиона километра при нормална скорост.

— Това е невъзможно. Не ме занимавай с тези игри.

— Не е невъзможно. Те наистина са изминали само няколко милиона километра с нормална скорост. Останалата част от пътя — хиперпространство.

— За какво говориш? — търпението на Пит се изчерпваше.

— Свръхсветлинен полет. Успели са.

— Това е теоретически невъзможно.

— Така ли? Е, ако можеш да измислиш някакво друго обяснение за всичко това, давай.

Пит го зяпна с отворена уста:

— Но…

— Знам. Физиците казват, че е невъзможно, но така или иначе те са успели. Сега нека ти кажа нещо. Ако имат свръхсветлинен полет, трябва да имат свръхсветлинна комуникация. В такъв случай Слънчевата Система знае, че са тук и знае какво става. Ако ние унищожим кораба, Слънчевата Система ще разбере това и не след дълго от космоса ще се появи цяла флотилия от такива кораби, които ще започнат да ни обстрелват.

— Ти какво би направил тогава? — Пит откри, че временно е изгубил способността си да мисли.

— Какво друго можем да направим, освен да ги посрещнем дружелюбно, да разберем какво представляват, кои са, какво правят и какво искат? Според мен те възнамеряват да кацнат на Еритро. Ние също ще трябва да кацнем там и да разговаряме с тях.

— На Еритро?

— Ако те са на Еритро, Дженъс, къде искаш да отидем ние? Трябва да се срещнем с тях там. Трябва да се възползваме от тази възможност.

Пит усети, че мозъчният му механизъм отново заработи.

— След като смяташ това за необходимо — каза той — би ли искал да го направиш? С кораб и екипаж, разбира се.

— Искаш да кажеш без теб?

— Като Губернатор? Не мога да сляза да посрещна някакъв непознат кораб.

— Под достойнството на заеманата длъжност. Разбирам. Значи аз трябва да се срещна с извънземните, или джудженцата, или роботите, или каквото ще е, без теб?

— Аз, разбира се, ще поддържам постоянна връзка, Солтейд. Аудиовизуална.

— От разстояние.

— Да, но в крайна сметка една успешно изпълнена от теб мисия ще бъде подходящо възнаградена.

— Така ли? В такъв случай, Пит… — Левърет погледна замислено.

Пит почака, след което каза:

— Ще назовеш ли цена?

— Ще предложа цена. Ако искаш да се срещна с този кораб на Еритро, тогава аз искам Еритро.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам Еритро за свой дом. Омръзнаха ми астероидите. Омръзна ми сканирането. Омръзнаха ми хората. Стига ми толкова. Искам един празен свят. Искам да си построя хубаво жилище, да взимам храна и каквото ми трябва от Купола, да си имам собствена ферма със свои животни, ако мога да ги придумам да се развиват добре.

— Откога желаеш това?

— Не знам. Назряваше в мен. А откак дойдох тук и хубаво отгледах Ротор с тълпите и шума му, Еритро ми изглежда по-хубав от когато и да било.

— Ставате двама — намръщи се Пит. — Ти си същия като онова лудо момиче.

— Какво лудо момиче?

— Дъщерята на Юджиния Инсиня. Предполагам познаваш Инсиня.

— Астрономът? Разбира се. Не съм виждал дъщеря й.

— Съвсем луда. Иска да остане на Еритро.

— Не намирам това за лудост. Смятам го за много разумно. Всъщност, ако тя иска да остане на Еритро, бих могъл да изтърпя една жена…

Пит вдигна пръст:

— Казах „момиче“.

— На колко години е?

— На петнадесет.