Наследникът на Империята

ГЛАВА 5

Хан довърши доклада, върна се на мястото си и зачака да започнат критиките.

Не се наложи да чака дълго.

— Значи твоите приятели контрабандистите за пореден път са отказали да се присъединят към нас — започна с погнуса адмирал Акбар. Два пъти поклати високо стърчащата си глава в непреводим калмариански жест, а огромните му очи замигаха в синхрон с движенията. — Не сте забравили, че бях против тази идея от самото начало — допълни той и махна с ципестата си ръка към папката с доклада на Хан.

Хан погледна към Лея, седнала от другата страна на масата.

— Не става въпрос просто да се присъединят към нас, адмирале — обясни той. — Повечето не виждат реална полза да се откажат от контрабандата, за да станат честни пилоти.

— Или просто не ни вярват — намеси се мелодичен чуждоземен глас. — Възможно ли е това да е истинската причина?

Капитан Соло не успя да се сдържи и се намръщи.

— Възможно е — отговори той и се насили да погледне към Борск Фейлия.

— Възможно? — виолетовите очи на Фейлия се отвориха широко, гъстата жълтеникава козина, която покриваше тялото му, леко се раздвижи в ботански жест на възпитано изразена изненада, твърде често използван от Фейлия. — Наистина ли мислите така, капитан Соло?

Хан въздъхна тихо и се отказа. Фейлия щеше да го тормози, докато не го каже по един или друг начин.

— Някои от групите, с които говорих, не ни вярват — призна той. — Подозират, че зад предложението ни се крие капан, с който се опитваме да ги изкараме на светло.

— Заради мен, разбира се — изръмжа Акбар и обичайният му розово-оранжев цвят потъмня. — Не ви ли омръзна да се връщате постоянно към този въпрос, съветник Фейлия?

Фейлия отново отвори широко очи и мълчаливо прикова поглед в Акбар. Напрежението около масата бързо се покачи и взе буквално да се усеща във въздуха. Хан знаеше, че двамата никога не се бяха харесвали, взаимната им неприязън започна още от деня, в който Фейлия първи доведе в Съюза немалката си група ботанци след битката при Йовин. От самото начало Фейлия заговорничеше, плетеше интриги за власт и постове, нарушаваше споразумения, където и когато можеше, и ясно показваше, че очаква висок пост в политическата система, която Мон Мотма се опитваше да изгради. Акбар гледаше на амбициите му като на опасна загуба на време и усилия, особено в трудната ситуация, в която бе Съюзът по онова време, и с обичайната си прямота не се бе постарал да прикрие мнението си.

Като се имаха предвид репутацията на Акбар и последователните му успехи, Хан не се бе съмнявал, че в края на краищата Фейлия ще бъде пратен на някой относително маловажен пост в Новата република, но се случи така, че разузнавачите, които бяха открили съшествуването и местоположението на новата имперска „Звезда на смъртта“, са негови сънародници ботанци.

Тъй като по това време бе претоварен с много по-спешни задачи, Хан така и не научи подробности, как Фейлия бе успял да се възползва от тази случайност и да се добере до сегашния си пост в съвета. А и ако трябваше да бъде напълно искрен, май не желаеше и да разбере.

— Искам само на самия себе си да изясня ситуацията, адмирале — най-накрая наруши тежко надвисналата тишина Фейлия. — Едва ли има смисъл да продължаваме да изпращаме ценен човек, като капитан Соло, на подобни дипломатически мисии, ако те са предварително обречени на провал.

— Изобщо не са обречени на провал — намеси се Хан. С крайчеца на окото си забеляза предупредителния поглед на Лея, но не му обърна внимание. — Контрабандистите са доста консервативни по отношение на начина си на работа, не се нахвърлят на всяко ново нещо, без да го обмислят внимателно. Убеден съм, че някой ден ще приемат предложението ни.

Фейлия вдигна рамене, козината му отново се раздвижи:

— А през това време прахосваме страшно много усилия без никакъв видим резултат.

— Вижте, не можете да изградите…

Лек, почти неуверен удар с чук в началото на масата сложи край на спора.

— Контрабандистите — спокойно се намеси Мон Мотма и строгият й поглед обиколи всички присъстващи, — както и цялата галактика очакват едно-единствено нещо: официалното установяване на принципите и законите на Старата република. Това е нашата първостепенна и най-важна задача, съветници. Новата република трябва да се превърне от име в реалност.

Хан срещна очите на Лея и този път той я изгледа предупредително. Тя се смръщи, но кимна леко и не каза нищо.

Мон Мотма замълча и отново обходи с поглед присъстващите. Хан се улови, че я наблюдава изучаващо, забеляза дълбоките бръчки по лицето, сивите кичури в тъмната коса, по-скоро слабоватия, отколкото нежен врат. Беше остаряла доста от първата им среща, когато Съюзът се опитваше да намери начин да се изплъзне от сянката на втората имперска бойна станция „Звездата на смъртта“. Оттогава насам върху плещите на Мон Мотма лежеше страховитата задача за изграждането на работещо ново управление и напрежението ясно й се бе отразило.

Но въпреки че изминалите години се бяха изписали на лицето й, в очите й все още гореше същият пламък, който бе забелязал при първата им среща и който според хорските приказки пламтеше от историческото й скъсване с имперския Нов ред и основаването на бунтовническия съюз от нея самата. Тя беше жилава и умна и напълно владееше положението. И всички присъстващи ясно го знаеха.

Погледът й завърши обиколката си и се спря на Хан.

— Капитан Соло, благодарим ви за доклада и положените усилия. Закривам срещата.

Тя удари с чукчето и се изправи. Хан затвори папката с доклада и успя да си проправи път сред обърканите съветници до отсрещния край на масата.

— Какво ще правим сега? — тихо прошепна той на Лея, която си събираше нещата от масата. — Махаме ли се?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — измърмори тя в отговор. — Само трябва да дам тези неща на Уинтьр.

Хан се огледа и снижи глас:

— Предполагам, че преди да ме повикат, е било доста напечено?

— Както обикновено — отговори тя. — Фейлия и Акбар разиграха един от учтивите си скандали, този път за провала в Оброа скай и за изгубената еломинска бойна част, и Фейлия попрекали със завоалираните намеци, че длъжността главнокомандващ е твърде отговорна и трудоемка и Акбар не може да се справи с нея. След това, разбира се, Мон Мотма…

— Може ли да поговорим, Лея? — гласът ва Мон Мотма прозвуча над рамото на Хан.

Той се обърна, усети как Лея се напрегна, но все пак тя го последва. — Да?

— Забравих да те питам дали вече си говорила с Люк да дойде с теб на Бимисаари — каза Мон Мотма. — Съгласи ли се?

— Да — кимна Лея и хвърли пълен с извинения поглед към съпруга си. — Съжалявам, Хан, нямах време да ти кажа. Бимианците вчера пратиха съобщение с молба Люк да дойде с мен на преговорите.

— Така ли? — Хан си помисли, че преди година сигурно щеше да бъде бесен, ако променяха в последната минута внимателно изготвената му програма. Дипломатичното търпение на Лея сигурно бе оказало някакво влияние върху характера му. Или просто се бе размекнал с възрастта.

— И откъде им е дошло на ум?

— Бимианците изпитват голяма почит към героите — каза Мон Мотма, преди Лея да успее да отговори, погледът й внимателно изучаваше лицето му. Вероятно се опитваше да разбере дали бе ядосан от промяната в плана. — А ролята на Люк в битката при Ендор е достатъчно добре известна.

— Аха, чувал съм — промърмори Хан, опита се да не звучи твърде подигравателно. Нямаше нищо против мястото на Люк в пантеона на героите на Новата република, хлапето със сигурност си го заслужаваше. Но ако възможността да държи около себе си някой джедай, с когото да се хвали наляво и надясно, бе толкова важна за Мон Мотма, то тя трябваше да остави на мира Лея, за да може да продължи с уроците си, вместо да я товари с допълнителна дипломатическа работа. Той бе готов да се обзаложи, че както вървяха нещата, един амбициозен охлюв щеше да стане истински джедай далеч преди Лея.

Тя намери ръката му и я стисна. Хан отвърна на жеста, за да й покаже, че не е ядосан. Макар и по всяка вероятност тя вече да го знаеше.

— По-добре да тръгваме — обърна се тя към Мон Мотма и възползвайки се от това, че държи ръката му, го задърпа от масата. — Трябва да съберем дроидите, преди да тръгнем.

— Приятно пътуване — пожела им Мон Мотма. — И късмет.

— Дроидите вече са в „Сокол“ — каза Хан на Лея, докато си пробиваха път през различните групички съветници и помощниците им, събрали се на разговори. — Чуй ги качи веднага щом пристигнах.

— Знам — прошепна Лея.

— Добре тогава — съпругът й повече не повдигна въпроса.

Тя отново му стисна ръката.

— Всичко ще бъде наред, Хан. Аз, ти и Люк отново ще бъдем заедно, както някога.

— Разбира се — съгласи се Хан. Да седи сред група космати дребни извънземни, по цял ден да слуша отмерения глас на Трипио да превежда на двете страни, да се опитва да вникне в още една нечовешка психология, за да разбере какво точно ще ги накара да се присъединят към Новата република. — Разбира се — повтори той с въздишка. — Точно както някога.