Наследникът на Империята

ГЛАВА 23

Излетелият след тях реактивен изтребител на Карде и имперският звезден разрушител, който се спускаше от орбита, се появиха на екрана почти едновременно.

— Май ще си имаме сериозни неприятности — извика Люк на Арту.

Отговорът на дроида бе погълнат от шума на двигателя, тъй като Люк дръпна лоста за превключване на пълна мощност. Непознатите уреди за управление май съвсем отдалеч напомняха командното табло на снежните шейни, използвани от Съюза на Хот, но реагираха доста по-мудно на командите, което говореше, че изтребителят е натоварен със страшно много въоръжение и мощност на двигателите. Краткият досег с тях бе достатъчен на Люк, за да се увери, че с времето няма да има никакви проблеми да овладее управлението на изтребителя. Но сега тъкмо време нямаше.

Рискува да хвърли поглед към екрана пред него. Другият изтребител се приближаваше бързо, след около минута-две щеше да го настигне. Явно пилотът беше много по-опитен от Люк. Или жестоката решимост да залови избягалия джедай изцяло отхвърляше нормалната човешка предпазливост. И в двата случая зад него беше Мара Джейд.

Изтребителят се спусна леко, перката на долната опашка близна върховете на дърветата и Арту рязко изсвири в знак на протест.

— Съжалявам — извика назад Люк, по челото му изби студена пот и той понамали скоростта. Тъкмо си бе помислил за здравия човешки разум…

Бръснещият полет над върховете на дърветата бе единствената възможност за момента. По някакви непознати за него причини гората заглушаваше или смущаваше работата на скенерите за претърсване и на радарите. Ниският полет принуждаваше и преследвача му да се смъкне надолу, за да не го изгуби от поглед сред пъстротата на дърветата, и освен това отчасти го прикриваше от летящия в орбита имперски звезден разрушител.

Люк погледна към екрана и стомахът му се присви. Сега вече знаеше кои са гостите, за които бе споменала Мара. Изглежда, бе успял да се измъкне в последния момент. От друга страна, преместването му в бараката подсказваше, че въпреки всичко Карде бе решил да не го предава на имперската флота. Заслужаваше си да го попита някой ден, за предпочитане от доста голямо разстояние.

Зад него Арту изсвири предупредително. Люк се завъртя в креслото, погледът му прескачаше по екраните на командното табло, търсейки източника на тревогата. Извъртя се обратно. Отгоре, точно над горната перка, на разстояние, по-малко от дължината на един кораб, бе другият изтребител.

— Дръж се! — извика Люк и здраво стисна зъби. Единствената възможност сега бе да опита падащото койогранско обръщане, като убие инерцията и рязко дръпне нагоре. Завъртя руля с една ръка и бутна напред лоста, за да отвори клапана на пълна мощност.

Изтребителят заби нос към земята, чу се трясък от сблъсъка с чупещи се клони и Люк увисна безпомощно на предпазните си колани. Корабът се завъртя и пропадна надолу, излязъл от контрол. Последното, което чу. преди тъмнината да го обгърне, бе електронният писък на Арту.

Трите совалки се приземиха в изящен синхрон, а придружаващите ги изтребители се заковаха над тях в перфектно изпълнена маневра.

— Явно не са си изгубили тренинга от времето на парадите пред императора — прошепна Авис.

— Тихо — отвърна Карде и впи поглед в спускащите се стълбички на совалките.

Средната сигурно беше на Траун. От всяка совалка се изсипаха десетина щурмоваци, които се подредиха уставно пред сгълбичките с вдигнати за поздрав пред гърдите бластери. След тях от крайната вдясно, а не от средната, слязоха група средни по ранг офицери. Зад тях се показа ниско, зловещо на вид същество от непозната раса с тъмносива кожа, огромни очи и изпъкнала челюст, което приличаше на личен телохранител. Последен излезе адмирал Траун.

Личи, че адмиралът не се придържа към общоприетия начин на действие, помисли си Карде и си обеща да разсъди по този въпрос. Той пристъпи с малката си група посрещачи срещу идващите офицери от имперската флота, опитвайки се да не обръща внимание на втренчения поглед на щурмоваците.

— Върховен адмирал Траун — кимна Карде за поздрав, — добре дошли в нашето малко кътче от Миркр. Аз съм Талон Карде.

— Радвам се да се запозная с вас, капитане — отговори Траун, леко наклонил глава.

Карде установи, че на живо блестящите му червени очи са много по-стряскащи, отколкото на екрана.

— Моля да приемете извиненията ми за далеч не официалното посрещане, което ви предлагаме — продължи контрабандистът, махайки към групата зад гърба му. — Тук не ни се случва често да посрещаме хора от вашия ранг.

Траун вдигна синьо-черните си вежди:

— Нима? Бях останал с впечатлението, че човек с вашето положение трябва да е свикнал да общува с високопоставени люде. Особено с висши планетарни офицери, на чието сътрудничество, така да се каже, твърде много разчитате.

Карде се усмихна:

— От време на време наистина се срещаме с високопоставени липа, но не тук. Това е… по-скоро беше — побърза да се поправи, поглеждайки към щурмоваците — нашата оперативна база.

— Ясно. На интересна драма се натъкнахме преди няколко минути на запад. Какво можете да ми кажете за случилото се?

Карде с усилие скри изненадата си. Беше се надявал, че смущенията от дърветата на Миркр ще скрият от погледа на Траун преследването на изтребителя. Очевидно бе подценил възможностите на апаратурата на имперските совалки.

— Дребен вътрешен проблем — увери той адмирала. — Недоволен от заплащането служител, когото уволних преди няколко дни, е проникнал в един от складовете, откраднал е различни части за оборудване и успя да избяга с изтребител. Преследва го наш пилот.

— По-точно казано го преследваше — нехайно го поправи Траун, червените му очи пламтяха пред лицето му. — Или не знаете, че и двата изтребителя паднаха?

Карде го изгледа смаян, сякаш някой го прободе с леденостудена игла в сърцето.

— Не, не знаехме за падането. Сензорите ни се смущават от високото съдържание на метал в дърветата.

— Ние ги наблюдавахме под по-голям ъгъл — кимна Траун. — Първият изтребител се разби в дърветата, а преследвачът бе хванат от реактивната струя — великият адмирал изгледа замислено контрабандиста: — Да разбирам ли, че във втория кораб е летял специален за вас човек?

Карде се стегна леко:

— Всичките ми помощници са специални — извади предавателя от колана. — Извинете ме за момент, трябва да се разпоредя за спасителна операция.

Траун пристъпи напред и протегна два светлосини пръста, за да хване предавателя.

— Позволете — любезно го прекъсна той. — Командир на частта?

Един от щурмоваците направи крачка напред:

— Слушам, сър!

— Направете внимателен оглед на мястото на катастрофата — заповяда Траун, без да изпуска от очи Карде. — Прегледайте останките и докарайте оцелелите. Приберете всичко, което не би трябвало да се намира в един реактивен изтребител.

— Тъй вярно, сър!

Офицерът махна, щурмоваците от едната колона се обърнаха и се качиха обратно в крайната лява совалка.

— Оценявам помощта ви, адмирале — каза Карде с пресъхнала уста. — Но тя наистина не е необходима.

— Напротив, капитане — меко отвърна Траун. — Вашата помощ при лова на йосаламири ни остави ваши длъжници. Как по-добре да ви се отплатим?

— Как по-добре, наистина… — измърмори Карде.

Стълбичката се скри в корпуса и с мощен рев на двигателите совалката се издигна в небето. Картите вече бяха раздадени и той не можеше да направи нищо, за да ги промени. Оставаше му само да се надява, че Мара държи нещата под контрол. Ако пилотът на втория изтребител беше някой друг, изобщо нямаше да се надява, но с Мара все още имаше някакъв шанс.

— Ако не се лъжа — изтръгна го от мислите му Траун, — искахте да ме поразведете наоколо?

— Да — кимна Карде. — Заповядайте, моля!

— Изглежда, щурмоваците се оттеглят — тихо каза Хан и притисна още по-силно мощния бинокъл към челото си.

— Поне част от тях се върнаха в едната совалка.

— Дай да видя — прошепна от другата страна на дървото Ландо.

Бавно и предпазливо Хан му подаде бинокъла. Според него разказите за пълните с какви ли не чудотворни уреди имперски совалки и изтребители изобщо не бяха преувеличени, а и той не вярваше много на приказките, че тукашните дървета поглъщали електронните излъчвания.

— Да, изглежда, излита само една совалка — съгласи се Ландо.

Хан се извърна леко, острите стръкчета трева, върху които лежаха, се забиха в ризата му. Погледна хакера и попита настойчиво:

— Често ли ви посещават представители на имперската флота?

— Не — нервно отговори Чен. Зъбите му почти тракаха от напрежение. — Кацаха в гората един-два пъти, за да събират йосаламири, но в базата никога не са идвали. Поне докато аз съм бил тук.

— Йосаламири ли? — подозрително попита Ландо. — Какво е това?

— Малки козинести змии с крачета. Не знам за какво се използват. Вижте, не може ли да се върнем обратно на кораба? Карде каза, че трябва да ви задържа вътре, където ще сте в безопасност.

Хан не обърна никакво внимание на думите му и попита Ландо:

— Какво ще кажеш? Приятелят му сви рамене:

— Сигурно има връзка с оня реактивен изтребител, който излетя на пожар тъкмо когато Карде ни извеждаше от главната сграда.

— Може би е заради затворника — предположи Чен. — Карде и Джейд го бяха преместили някъде, сигурно е успял да избяга. Хайде сега да се върнем на…

— Затворник ли? — повтори Ландо и погледна настойчиво младежа. — Откога Карде започна да се занимава и със затворници?

— Сигурно откак работи с похитители — изръмжа Хан, преди хакерът да успее да отговори.

— Ние не се занимаваме с похитители — възмутено извика Чен.

— Е, мисля че точно това правите в момента — кимна към посетителите от имперската флота Хан. — Виждаш ли дребния сивокож тип ей там? Той е един от онези, които се опитаха да отвлекат мен и Лея.

— Какво? — Ландо отново вдигна бинокъла към очите си. — Сигурен ли си?

— Най-малкото е от същата раса. Тогава нямахме време да ги питаме за имената — той пак погледна към Чен. — И кой беше затворникът?

— Не знам — поклати глава младежът. — Доведоха го преди няколко дни с „Волният Карде“ и го затвориха в едно от спалните помещения. Мисля, че го преместиха в бараките малко преди да разберем, че ще ни се изсипят посетители от имперската флота.

— Как изглеждаше?

— Не знам — изсъска Чен, изгубил самообладание. Криенето из горите и наблюдаването на тежковъоръжени щурмоваци явно не беше привична дейност за един опитен хакер. — Заповядаха никой от нас да не се доближава до него и да не разпитва.

Ландо улови погледа на Хан:

— Сигурно не искат да попадне в ръцете на Империята. Може би някой изменник, който се опитва да стигне до Новата република?

Соло замислено сви устни:

— Мен ме притеснява повече, че са го преместили от спалното помещение. Това може и да означава, че щурмоваците планират да останат тук известно време.

— Карде не е споменавал такова нещо — възрази Чен.

— По това време може и да не го е знаел — сухо отговори Ландо. — Вярвай ми, веднъж и аз се бях замесил в сделка с щурмоваци — подаде бинокъла на приятеля си. — Изглежда, влизат вътре.

Наистина се бяха насочили към главната сграда. Хан наблюдаваше как се бе подредила процесията — отпред вървяха Карде и синьокожият офицер от имперската флота, след тях се точеше внушителната свита, от двете им страни маршируваха колоните щурмоваци.

— Някаква идея, кой може да е оня с червените очи? — попита той Чен.

— Мисля, че е върховен адмирал или нещо такова. Преди известно време стана главнокомандващ флотата. Не знам как се казва.

Хан се обърна към Ландо и срещна разбиращия поглед на приятеля си.

— Върховен адмирал? — предпазливо повтори Ландо.

— Да. Вижте, те се прибират, няма какво повече да наблюдаваме. Може ли да се…

— Да се връщаме на „Сокол“ — промърмори Хан, прибра бинокъла в калъфа на колана и започна пълзешком да се изтегля назад от дървото, зад което се бяха прикрили.

Върховен адмирал. Нищо чудно, че напоследък галактиката се струва тясна на Новата република.

— Предполагам, че в „Сокол“ едва ли имаш сведения за върховните адмирали на Империята — прошепна Ландо, докато пълзеше до него.

— Нямам — отвърна Хан. — Но в архивите в Корускант ще открием.

— Чудесно — думата бе погълната от шумното съскане на тревата, която се прегъваше под телата нм, докато пълзяха към кораба. — Да се надяваме, че ще останем живи достатъчно дълго, за да занесем новината там.

— Ще се справим — мрачно го увери Хан. — Ще останем тук, за да разберем каква игра е замислил Карде, и после ще се измъкнем. Дори ако трябва да излетим със защитната мрежа върху кораба.

Люк разсеяно си помисли, че най-странното нещо при идването в съзнание този път е, че не изпитва никаква болка. А би трябвало да е доста понатъртен. Ако съдеше от спомена за последните секунди и от натрошените дървета, които се виждаха през изпочупения таван на изтребителя, би трябвало да се смята за късметлия заради това, че е оцелял, да не говорим, ако е останал и незасегнат. Явно предпазните колани и въздушната възглавница бяха подпомогнати от нещо по-сложно, може би от авариен компенсатор на ускорението.

Зад него се чу пронизващо костите електронно пиукане.

— Добре ли си, Арту? — извика той, измъкна се от креслото и тромаво започна да се изкачва по наклонения под. — Дръж се, идвам!

При сблъсъка релето за обработка на информация на дроида се бе счупило, но както изглеждаше, беше се отървал само с това и с няколко незначителни вдлъбнатини по корпуса.

— По-добре да изчезваме от тук — каза Люк и го освободи от предпазните колани. — Другият ичтребитс.1 може да се върне всеки миг с още подкрепления.

С усилие замъкна Арту назад към кърмата. Люкът се отвори без особена съпротива, той скочи на земята и се огледа.

Вторият изтребител нямаше да доведе никакви подкрепления. Беше се разбил задно с тях и сега беше в по-тежко състояние от техния, ако това бе възможно.

Арту изненадано избипка. Люк се обърна към него, после отново погледна към останките от кораба. С тия системи за безопасност Мара едва ли бе сериозно ранена. От базата със сигурност щяха да изпратят спасителен екип, за да разбере какво се бе случило, и дотогава тя щеше да издържи. И все пак може би бе пострадала.

— Почакай, Арту — извика той. — Ще отида да хвърля един поглед.

Отвън изтребителят изглеждаше доста по-смачкан от неговия, но вътре положението бе по-добро. С усилие той си проправи път през отломките в задната част, където бяха местата на механика и стрелците, и се изправи пред вратата на пилотската кабина. Над креслото се виждаше единствено главата на пилота, но още от пръв поглед към златистите медни коси се потвърди първоначалното му предположение. Преследвачът му наистина беше Мара Джейд.

Той спря нерешително пред вратата на пилотската кабина и се поколеба още няколко секунди, разкъсван между необходимостта да бърза и нуждата да задоволи разбирането си за етика. Двамата с Арту трябваше да изчезнат възможно най-бързо, преди да се появят подкрепленията от базата. Но ако сега изоставеше Мара, без дори да провери какво е състоянието й…

В главата му изплува споменът за онази нощ в Корускант, когато Бен Кеноби се бе появил, за да се сбогува за последно с него. Малко по-късно на покрива на двореца той бе казал на Трипио: „Джедаят не бива да попада в клопката да мисли само за важните за цялата галактика проблеми и да забрави за грижата си към отделните хора.“ А и щеше да отнеме не повече от минута. Пристъпи в кабината и се надвеси над пилотското кресло.

Погледът му срещна широко отворените, в пълно съзнание зелени очи, които го гледаха над дулото на малък бластер.

— Сигурна бях, че ще дойдеш — със задоволство каза тя. — Отдръпни се. Веднага.

Той се подчини и попита:

— Добре ли си?

— Не е твоя работа — изръмжа тя, изправи се и измъкна със свободната си ръка малка плоска кутия изпод седалката. Лек блясък привлече погледа му. Тя отново носеше лазерния му меч на колана си. — В малкия отсек точно над люка има кутия — продължи тя. — Вземи я!

Намери дръжката и отвори отделението. Вътре имаше метална кутия с надпис на непознат за него език, която приличаше на животоспасяващ медицински комплект.

— Надявам се, че няма да ни се наложи да изминаваме пеш целия път обратно до базата — отбеляза той, извади кутията и затвори отделението.

— Аз поне нямам подобно намерение — отвърна тя. Подвоуми се, но го последва долу на земята. — А дали ти изобщо ще се върнеш, е съвсем друг въпрос.

Той впи очи в нея и леко кимна към останките от изтребителя:

— Възнамеряваш да довършиш започнатото? Мара изсумтя:

— Слушай, момченце, ти ни свали на земята, а не аз. Единствената ми грешка беше, че бях твърде близо до теб, когато се удари в дърветата. Остави кутията на земята и свали най-сетне дроида.

Люк послушно изпълни заповедите й. Когато донесе Арту при нея, тя бе отворила капака на животоспасяващия пакет и бърникаше нещо вътре с една ръка.

— Стой на място! — извика тя. — И дръж ръцете си така, че постоянно да са ми пред очите.

Млъкна и наклони леко глава, сякаш се ослушваше. След малко Люк дочу шума от приближаващ кораб.

— Изглежда, превозът ни до базата вече пристига. Искам вие двамата с дроида… — тя млъкна посред изречението, очите й напрегнато се взираха в нещо, което Люк не можеше да види, чертите на лицето й се изостриха от напрежение. Той изненадано се опитваше да разбере какъв е проблемът…

Тя рязко тръшна капака на кутията на животоспасяващия комплект и извика:

— Бягай! — размаха бластера към останките от разбитите изтребители. С ръката, с която държеше бластера, вдигна от земята плоската кутия и я пъхна под лявата си мишница, — В гората, и двамата! Бегом!

В гласа й имаше нещо — повеля, усещане за неотложност или и двете, което не оставяше място за спор и дори за съмнение. След малко Люк и Арту бяха под прикритието на най-близките дървета.

— Влизайте навътре — заповяда Мара. — Хайде, по-бързо!

Люк със закъснение се досети, че това може да е някакъв зловещ номер — Мара всъщност искаше да го застреля в гръб и след това да заяви, че се е опитал да избяга. Но тя беше точно зад него, чуваше накъсаното й дишане и от време на време усещаше дулото на бластера да се забива в гърба му. Вече бяха навлезли на около десетина метра в гората, Люк се наведе да помогне на Арту да прескочи един голям корен и Мара изсъска в ухото му:

— Достатъчно. Прикрий дроида и залегни.

Люк прехвърли Арту през коренището, скри го, доколкото можа, зад ствола на едно дърво и се просна до Мара. Изведнъж всичко му стана ясно.

Над останките от разбитите изтребители като спускаща се граблива птица в търсене на плячка бавно кръжеше имперска совалка. Леко движение вляво привлече погледа му и той се извърна — срещу него бе насочено дулото на бластера на Мара.

— Не мърдай — прошепна тя, топлият й дъх докосна лицето му. — Да не си гъкнал.

Той кимна, че е разбрал, и се обърна да наблюдава совалката. Мара преметна ръка през раменете му, притисна бластера към челюстта му и също насочи вниманието си към нападателите.

Совалката приключи с кръженето и внимателно се спусна върху изровената повърхност между разбитите изтребители. Още преди да докосне земята, от нея се спусна стълбичка и навън започнаха да изскачат щурмоваци.

Люк ги наблюдаваше как се разпръснаха и се заеха с претърсването на двата изтребителя. Необичайността на цялата ситуация го изпълваше с усещане за нереалност. На по-малко от двайсет метра беше златната възможност за Мара да го предаде в ръцете на имперските сили, а ето че двамата лежаха на земята със затаен дъх, прикрити зад дърветата. Нима тя изведнъж бе променила решението си?

Или просто не искаше никакви свидетели на убийството му?

Люк внезапно осъзна, че в такъв случай най-добрата възможност за него бе да намери начин да се предаде на щурмоваците. След като напуснеха планетата, когато отново можеше да разчита на помощта на Силата, щеше да има поне някаква надежда да се бори за живота си. Ако намереше начин да отвлече вниманието й достатъчно дълго, за да се отърве от бластера…

Притисната към гърба му, ръката й го стисна по-здраво за врата, сигурно бе усетила напрягането на мускулите му.

— Каквото и да си намислил, изобщо не се опитвай да го правиш — прошепна в ухото му и заби бластера малко по-силно в плътта му. — Винаги мога да обясня, че ти си ме нападнал и аз съм успяла някак да ти отнема бластера.

Люк преглътна едва-едва и се отпусна. Чакането не продължи много. Две двойки щурмоваци се скриха в останките от изтребителите, а останалите се пръснаха по краищата на новообразувалата се просека, като претърсваха околността с очи и малки преносими радари. След няколко минути първите излязоха от изтребителите и се събраха за кратък разговор в основата на стълбичката на совалката. След команда, която Люк и Мара не чуха, претърсващите околността се върнаха и всички щурмоваци се качиха обратно в кораба. Стълбичката се прибра и совалката изчезна в небето, оставяйки след себе си единствено шума от двигателите. Минута по-късно дори и той утихна.

Люк присви ръце и понечи да се надигне.

— А сега…

Рязкото мушване с бластера прекъсна думите му.

— Тихо! — прошепна Мара. — Със сигурност са оставили записващи устройства, ако някой се върне на мястото на катастрофата.

Люк я изгледа изненадано:

— Откъде знаеш?

— Това е стандартната процедура на щурмоваците в подобни случаи — изръмжа тя. — Мълчи, сега ще влезем малко по-навътре в гората. Внимавай дроидът да не вдига шум.

Изминаха още около петдесет метра, останките от изтребителите вече не се виждаха и Мара даде знак да спрат.

— Какво ще правим сега? — попита Люк.

— Сядай — заповяда тя.

Люк кимна и се отпусна на земята.

— Благодаря ти, че не ме предаде на щурмоваците.

— Спести си благодарностите — рязко отвърна тя, настани се внимателно и сложи бластера до себе си. — Не се тревожи, в постъпката ми няма никакво човеколюбие. Пристигащите совалки сигурно са ни забелязали и са изпратили щурмоваците да видят какво става. Карде ще им представи някаква захаросана история и аз не мога да им се хвърля в обятията, преди да разбера каква е — тя вдигна малката метална кутия в скута си и я отвори.

— Можеш да се свържеш с него — напомни Люк.

— Може и да се обадя направо на върховния адмирал и да си спестя малко време — отвърна тя. — Освен ако не смяташ, че те имат достатъчно апаратура, за да прехванат всяко мое съобщение. А сега ме остави на мира, имам работа.

Няколко минути мълчаливо се занимава с плоската кутия, като щракаше по малката клавиатура и се мръщеше на нещо, което Люк не можеше да види от мястото си. На два-три пъти вдигаше глава и поглеждаше към него, за да се увери, че не замисля бягство. Той търпеливо чакаше и в един момент тя рязко изръмжа със задоволство и затвори капака:

— Три дни.

— Три дни за какво?

— Докато излезем от гората — отвърна Мара и го изгледа с нетрепващ поглед. — До цивилизацията. Е, по-точно до Хилард сити, което е най-близо до представата за цивилизация в тази част на планетата.

— И кой от нас ще стигне там? — спокойно попита Люк.

— Точно това е въпросът — съгласи се тя леденостудено. — Можеш ли да посочиш някаква причина да си създавам главоболия и да те мъкна с мен?

— Разбира се — кимна към дроида. — Арту.

— Глупости! — погледът й се стрелна към дроида, после отново се върна на Люк. — Каквото и да реша, дроидът остава тук. На парчета.

Той я зяпна невярващо:

— На парчета!?

— Да не искаш да ти го напиша? — язвително отвърна тя. — Той знае твърде много, не можем да го оставим тук, щурмоваците ще го открият за нула време.

— За какво знае твърде много?

— За теб, разбира се. За теб, за Карде, за мен, за цялата тази глупава история.

Арту жалостиво изпиука.

— Той няма да им каже нищо — настоя Люк.

— Вярно, след като стане на парчета — съгласи се Мара.

Люк с усилие успя да се овладее и да запази самообладание. Единствено логиката, а не чувствата, можеше да я накара да промени решението си.

— Но ние се нуждаем от него. Самата ти ми каза, че гората е опасна. Сензорите на Арту могат да уловят хищниците далеч преди да се доближат достатъчно, за да ни нападнат.

— Едва ли, тукашната растителност свежда почти до нула обхвата на уредите.

— Все пак е повече, отколкото онова, с което и двамата поотделно разполагаме. Освен това може да бди, докато ние спим.

Тя леко вдигна вежди: — Ние?

— Ние — повтори Люк. — Не мисля, че ще изгаря от желание да те защитава, ако не съм с теб.

Мара поклати глава.

— Няма значение — каза тя и вдигна бластера. — Ще се оправя и без него. А от теб със сигурност нямам нужда.

В гърлото на Люк бе заседнала пареща буца:

— Сигурна ли си, че не позволяваш на емоциите да диктуват решенията ти?

Мислеше си, че погледът й не би могъл да стане по-твърд. Грешеше.

— Искам да ти кажа нещо, Скайуокър — съвсем тихо, едва доловимо каза тя. — От доста време искам да те убия. През първата година сънувах смъртта ти почти всяка нощ. Мечтах за нея, планирах я в най-малките подробности, сигурно съм прехвърлила хиляди варианти, търсейки най-подходящия начин да те убия. Ако искаш, наречи го емоционално въздействие над разума, но аз съм свикнала с него, то ми е най-близкият постоянен спътник.

Люк се вгледа в зелените очи, разтърсен до дъното на душата.

— Какво съм ти сторил? — прошепна той.

— Разруши живота ми — горчиво отвърна тя. — Така че е напълно справедливо аз да разруша твоя.

— Ще си върнеш ли стария живот, като ме убиеш?

— Много добре знаеш отговора — отвърна Мара и гласът й потрепери едва забележимо. — И въпреки това трябва да го направя. Заради мен и заради…

— А какво ще стане с Карде?

— Какво за него?

— Мислех, че той ме иска жив. Тя изсумтя:

— Всички искаме по нещо, което не можем да имаме. Но за миг в очите й блесна нещо различно от омразата.

Но каквото и да беше, не бе достатъчно.

— Почти искам да можех да удължа още малко това преживяване — съвършено спокойно добави тя и вдигна бластера. — За съжаление нямам никакво време.

Люк гледаше насоченото към него дуло и отчаяно се опитваше да измисли нещо, някаква причина…

— Почакай — изведнъж се обади той. — Спомена, че искаш да разбереш какво е казал Карде на имперската флота.

Какво ще кажеш да ти предоставя сигурна честота за връзка с него?

Дулото на бластера леко се сведе и тя попита подозрително:

— Как?

Люк кимна към животоспасяващия комплект:

— Предавателят достатъчно мощен ли е, за да стигне съобщението направо до базата? Без препредаване през сателит?

Тя все още беше изпълнена с подозрения:

— Вътре има метеорологичен балон, който може да изведе антената достатъчно високо, за да преодолее предавателят смущенията от дърветата. Но предавателят не е векторен, така че съобщението може да бъде прехванато от имперската флота, а и от всички останали в това полукълбо.

— И това ще свърши работа. Мога да го кодирам така, че никой да не разбере за какво става въпрос. Или по-точно — Арту може да го направи.

Мара се усмихна леко:

— Чудесно. Но има един съвсем малък недостатък. Ако съобщението е толкова добре кодирано, как ще го разбере Карде?

— Няма да има никакъв проблем. Компютърът на моя изтребител ще го разшифрова съвсем лесно.

Усмивката изчезна от лицето на Мара:

— Блъфираш! — изръмжа тя. — Не е възможно да се направи аналогов код между космически дроид и корабен компютър.

— Защо не? Арту е единственият дроид, работил с компютъра на кораба през последните пет години. Това са близо три хиляди часа полет. Компютърът се е моделирал към неговата личност. Механиците по поддръжка на корабите не могат да го подготвят за полет без Арту.

— Мислех, че стандартната процедура изисква да се изтрива и да се презарежда паметта на дроидите през шест месеца, за да се избегнат такива случаи.

— На мен Арту си ми харесва, какъвто е. Точно така той и изтребителят работят по-добре.

— Колко по-добре?

Люк се зарови из дебрите на паметта си. Механиците по поддръжката бяха направили изчисленията преди няколко години.

— Не мога да си спомня точните цифри. Нещо от порядъка на трийсет процента по-бързо от нормалното взаимодействие между космически робот и корабен компютър. Може би дори трийсет и пет.

Мара внимателно оглеждаше Арту.

— Сигурно е така за бързината на взаимодействие — неохотно се съгласи тя. — Но въпреки това имперските специалисти може и да успеят да разшифроват кода.

— Евентуално. Но ще се нуждаят от специална апаратура. А ти каза, че ще излезем от гората след три дни.

Тя го гледа мълчаливо известно време, стиснала зъби. На лицето й се изписваха борещите се в нея чувства. Горчивина, омраза, стремеж към оцеляване, но и още нещо, за което Люк бе почти готов да повярва, че е зачатък на вярност.

— Корабът ти е в гората без никакъв екипаж — накрая изръмжа тя. — Как ще препратиш съобщението на Карде?

— Не може от време на време да не минава някой, който да проверява системите — обясни той. — Само трябва да запишем съобщението в паметта на компютъра и да обозначим, че е там. Вашите хора знаят как да проникнат в паметта на компютъра, нали?

— Всеки идиот може да провери за съобщение — Мара го изгледа напрегнато: — Странно как за изпълнението на този план съвсем случайно трябва и двамата да останете още малко живи.

Люк не отговори, посрещайки изпълнения с горчива ярост поглед, без да трепне. Най-сетне вътрешната борба в Мара сякаш приключи.

— А как ще се оправи дроидът? — настоятелно попита тя. — Ще му трябва цяла вечност, за да премине гората.

— Не му е за пръв път на Арту да върви по пресечена повърхност. Но… — той се огледа и забеляза на отсрещното дърво два ниски клона с нужната дължина. — Сигурно ще мога да направя нещо като самар, за да го нося или пък да го влача по земята — изправи се. — Ако ми дадеш лазерния меч, за по-малко от минута ще отрежа няколко клона.

— Сядай долу — заповяда тя и се изправи. — Аз ще ги отрежа.

Е, поне си струваше да опита.

— Тези двата — посочи той. — Внимавай, лазерният меч не е играчка.

— Загрижеността ти за моята безопасност е трогателна — подметна тя подигравателно.

Извади лазерния меч и пристъпи към набелязаното дърво, без да изпуска от поглед Люк. Вдигна меча и го включи. С няколко уверени и бързи замаха отсече и подкъси до необходимата дължина клоните на дървото. Прибра лъча и затъкна обратно меча в колана с едно гладко, добре заучено движение.

— Заповядай — каза тя и се дръпна.

— Добре — разсеяно отвърна Люк и се наведе да вдигне клоните, не можеше да се отърси от изненадата. Начинът, по който се бе справила със задачата… — Използвала си лазерен меч и преди, нали? Тя го изгледа студено:

— Добре е да знаеш, че мога да се оправям с него. Ако се изкушиш да се добереш до бластера — вдигна глава към притъмняващото небе. — Хайде, залавяй се да направиш носилката. Ще трябва да намерим някаква просека, където да издигнем балона на предавателя, и то преди да падне нощта.