Наследникът на Империята

ГЛАВА 12

— Не, нямам разрешение за транзит към Нклон — търпеливо повтори в предавателя на „Сокол“ Хан и погледна към модифицирания бомбардировач, който летеше до тях. — Освен това нямам и работа тук. Опитвам се да намеря Ландо Калризиан.

От съседното кресло долетя нешо като сподавен смях.

— Каза ли нещо? — извика той през рамо.

— Не — невинно отговори Лея. — Просто си спомних за миналия път.

— Аха — изръмжа Хан. Той също не го бе забравил и Беспин не бе в списъка на най-приятните му спомени. — Вижте, просто се обадете на Ландо, става ли? — предложи той на екипажа на бомбардировача. — Кажете му, че е дошъл негов стар приятел, който предлага да изиграят едно раздаване сабак при условие, че ако спечеля, ще взема каквото си пожелая от стоката му. Той ще разбере.

— Какво искаме да направим? — наведе се напред Лея и го изгледа озадачено.

Хан изключи предавателя:

— Имперските сили може да имат шпиони и тук — напомни й той. — Ако е така, няма да е много умно от наша страна да обявим имената си на цялата система на Атега.

— Прав си — неохотно се съгласи Лея. — Но въпреки това съобщението ти е доста странно.

— Ландо ще разбере, че го пращам аз, стига този второразреден бомбаджия да му го предаде все пак.

Чубака изръмжа предупредително — от дясната им страна се приближаваше нещо огромно.

— Имаш ли представа, какво може да е това? — попита Хан и обърна глава да се опита да го види по-добре.

Предавателят избръмча, преди уукито да успее да отговори.

— Неидентифициран кораб, по заповед на генерал Калризиан ви пращат специален превоз — гласът на пилота на патрулния кораб звучеше леко разочарован. Навярно се бе надявал да му заповядат да изрита натрапниците извън системата. — Ескортът идва да ви посрещне, останете на място, докато пристигне.

— Прието — отговори Хан и не успя да се насили да благодари на пилота.

— Ескорт ли? — предпазливо попита Лея. — Защо ни е ескорт?

— Така се получава, след като излизаш постоянно по работа, когато Ландо ни идва на гости в двореца — смъмри я Хан и отново проточи врат да погледне навън. Огромната маса приближаваше още повече. — Нклон е изключително гореща планета, тъй като е твърде близо до слънцето, и никакъв кораб не може да стигне до нея, ще му се разтопи корпусът. Затова — той махна на Лея да погледне надясно — са ни изпратили и ескорт.

Зад него се чу изненадано подсвирване и дори Хан, на когото Ландо бе показал холоси на тези неща, трябваше да признае, че гледката е поразителна. Прикриващият кораб приличаше на летящ чадър, хлътнала чиния, наполовина на големината на звезден разрушител. Долната й страна беше набраздена от тръби и вертикални стабилизатори, през които постоянно циркулираха веществата за охладителната система, която предпазваше чинията да не изгори по време на пътуването към планетата. Там, където би трябвало да бъде дръжката на чадъра, стърчеше цилиндричен пилон, дълъг наполовина на радиуса на чинията, отрупан с охлаждащи тръби. В средата на пилона, почти като незначително допълнение, беше корабът влекач, който управляваше цялото съоръжение.

— Велики небеса! — прошепна поразена Лея. — И това нещо все пак лети!

— Да, но не му е много лесно — отговори Хан, докато с известно опасение наблюдаваше приближаването на чудовищната конструкция към „Сокол“. Не биваше да идва прекалено наблизо, „Сокол“ бе доста по-малък от товарните шлепове, които прикриващият кораб обикновено придружаваше. — Ландо ми каза, че имали много проблеми, докато ги проектират по правилния начин и обучат пилотите да летят с тях.

Лея кимна:

— Нищо чудно. Предавателят отново из бръмча:

— Неидентифициран кораб, тук прикриващ кораб номер девет. Пригответе се за скачване, моля продиктувайте кода на верижната си система за скачване.

— Чудесно — измърмори под нос Хан и превключи предавателя: — Защитен кораб номер девет, не притежаваме верижна система за скачване. Просто ми кажете курса и ще ви следваме.

Настъпи кратка тишина.

— Много добре, неидентифициран кораб — най-накрая неохотно според Хан отговори гласът. — Координатите са 2-8-6, шеста подсветлинна скорост.

Без да изчака потвърждение, огромният чадър започна бавно да се отдалечава.

— Следвай го, Чуй — нареди на втория пилот Хан. Това не представляваше никакъв проблем, защото „Сокол“ бе по-бърз и безкрайно по-подвижен от всеки друг кораб със сходни размери. — Защитен кораб номер девет, какво е приблизителното време на пристигане в Нклон?

— Бързате ли, неидентифициран кораб?

— Как да бързаме при тази великолепна гледка? — подигравателно попита Хан и погледна към надвисналата над тях чиния, закрила почти всичко. — Да, може да се каже, че малко бързаме.

— Съжалявам — отговори другият. — Ако имахте верижна система за скачване, можехме да направим бърз скок през хиперпространството и да стигнем до Нклон за около час. А така ще отидат не по-малко от десет часа.

Хан сбърчи чело:

— Чудесно!

— А не може ли да направим временна верижна система за скачване? — предложи Лея. — Трипио познава компютъра на „Сокол“ доста добре и сигурно ще успее да го направи.

Чубака се извърна леко към нея и изръмжа, като не остави място за дискусии дори и ако Хан бе имал намерение да спори. А той определено нямаше.

— Чуй е прав — твърдо каза той на Лея. — Няма да скачваме „Сокол“ към нищо. Разбрахте ли, защитен кораб?

— За мен няма никакъв проблем, неидентифициран кораб — отговори другият. Изглежда, всички изпитваха перверзно удоволствие от използването на това обръщение. — Плащат ми на час.

— Хубаво — каза Хан. — Ще го преживеем някак.

— Разбира се.

Връзката прекъсна и Хан се присегна към командното табло. Чадърът продължаваше да се отдалечава, но не се забелязваше някаква особена промяна в скоростта.

— Чуй, той пуснал ли си е двигателите? Уукито изръмжа отрицателно.

— Нещо не е наред ли? — попита Лея.

— Не знам — отговори Хан и се огледа. С надвисналия над тях чадър нямаше кой знае какво да се види. — Нещо не ми харесва — включи предавателя: — Защитен кораб номер девет, защо стоим?

— Няма защо да се тревожите, неидентифициран кораб — успокояващо отговориха. — Пристигна още един кораб без верижна система за скачване, ще вземем и двата едновременно. Няма смисъл да правим два курса, нали?

Хан усети, че го полазват тръпки. Още един кораб на път за Нклон точно в този момент?!

— Установихте ли самоличността на втория кораб? — попита той.

Пилотът на прикриващия кораб изсумтя:

— Ей, приятелю, та ние не знаем и вашата самоличност.

— Много ми помогнахте, няма що — измърмори Хан, като прикри микрофона с ръка. — Чуи, можеш ли да видиш новия кораб?

Отговорът на уукито беше пределно кратък и ясен. И обезпокояваш.

— Хитро — измърмори Хан. — Много хитро.

— Не разбрах — погледна над раменете му Лея.

— Идва от другата страна на централния пилон на прикриващия кораб — навъсено каза Хан и посочи линиите на екрана на компютъра. — Внимава пилонът да е постоянно между нас и не можем да го видим.

— Нарочно ли го прави?

— Сигурно — отговорът му прозвуча сдържано. — Чуй, поеми пилотирането, аз ще се кача при оръдието.

Изтича по коридора покрай каютите, стигна до централния отсек и се заизкачва нагоре по стълбата.

— Капитан Соло — долетя механичен глас от каюткомпанията, — някакъв проблем ли има?

— Може би, Трипио — извика в отговор Хан. — По-добре си сложи предпазните колани.

Изкачи стълбата, зави надясно към лафета на оръдието, преодоля моментната липса на гравитация и се настани в креслото. Командното табло се зареди задоволително бързо, след като той го включи с едната ръка, а с другата си сложи слушалките.

— Нещо да се е показало, Чуй? — извика той в микрофона. Чубакът изръмжа отрицателно, приближаващият се кораб все още бил изцяло зад пилона на прикриващия кораб. Но компютърът вече определил разстоянието между тях и уукито успяло да изчисли максималната големина на кораба. Не изглеждал много опасен.

— Е, и това е нещо — Хан запрехвърля наум различните видове кораби, опитвайки се да отгатне какво би могла да хвърли срещу тях Империята. Нов изтребител? — Бъди нащрек, току-виж излязло някаква примамка.

Радиолокаторът леко иззвъня, непознатият кораб започваше да излиза иззад пилона. Хан се стегна, пръстите му нежно обхванаха спусъка. Корабът се появи изненадващо бързо, заобикаляйки пилона в спирала. Намали леко…

— Изтребител — разпозна го Лея с огромно облекчение.

— Със знаците на републиката.

— Здравейте, пътешественици — изгърмя гласът на Люк в ушите на Хан. — Радвам се да ви видя.

— Ъъъ, здрасти — Соло едва потисна неволния подтик да поздрави Люк по име. Теоретично бяха на сигурна честота, но не беше толкова трудно да бъдат подслушани.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя Ландо — отговори Люк. — Извинявайте, ако ви изплаших. Когато ми казаха, че ще пътувам с още един неизвестен кораб, си помислих, че може да е капан. Допреди няколко секунди изобщо не подозирах, че може да сте вие.

— Аха — измърмори Хан, загледан в другия кораб, установен в паралелен курс. Беше си изтребителят на Люк. Или поне изглеждаше като него. — И какво? — небрежно продължи той, завъртя лазерното оръдие и взе на мушка другия кораб. Както беше разположен в момента, изтребителят на Люк трябваше да се извърти на деветдесет градуса, за да стреля по „Сокол“. Стига, разбира се, да не беше модифициран и да не му бяха сложили нови оръдия.

— Това обикновено посещение на учтивост ли е или какво?

— Не точно. Намерих една стара джунджурия и се надявах Ландо да може да я разпознае — гласът се поколеба.

— Мисля, че не е разумно да говорим за това така свободно. А вие защо сте тук?

— Това не е много подходяща тема за такъв разговор — каза Хан, като умът му работеше на бързи обороти.

Наистина звучеше като Люк, но след онзи почти катастрофално завършил опит за примамка в Бпфаш той не беше склонен да приема нещо за сигурно, докато не се убедеше с очите си. Трябваше да измислят някакъв начин да го идентифицират категорично, при това много бързо. Прекъсна радиовръзката с Люк.

— Лея, можеш ли да кажеш дали това наистина е Люк?

— Мисля, че да — бавно отговори тя. — Почти съм сигурна.

— Това не ни върши работа, скъпа — предупреди я той.

— Знам — отговори тя. — Чакай, имам идея. Хан отново се включи във връзка с Люк.

— …казаха, че ако имам верижна система за скачване, ще пристигнем много по-бързо — говореше Люк. — Скок през хиперпространството толкова близо, колкото позволява гравитационното притегляне на Нклон, и след това още няколко минути с прикриващия кораб и вече ще съм в сянката на планетата и ще стигна до повърхността сам.

— Само че изтребителите нямат системи за скачване, нали? — вметна Хан.

— Точно така — суховато се съгласи Люк. — Пропуск в оборудването, без съмнение.

— Без съмнение — повтори Хан, започвайки леко да се поти. Каквото и да бе намислила Лея, надяваше се да го направи колкото може по-бързо.

— Всъщност се радвам, че се получи така — намеси се точно в този момент тя. — Чувствам се по-сигурна, когато пътуваме заедно. Докато не съм забравила, тук има някой, който иска да каже здрасти.

— Арту? — колебливо произнесе превзетият глас на Трипио. — Там ли си?

Слушалките на Хан избухнаха с безсмислени електронни пиукання и цвърчене.

— Е, нямам представа, къде другаде би могъл да си — сковано каза Трипио. — От досегашния си опит знам, че почти няма каша, в която да не се забъркаш. Особено когато не съм до теб да ти помагам.

В слушалките се чу нещо, което подозрително напомняше за електронно изсумтяване.

— Да, ти винаги си го вярвал — възрази Трипио още по-сковано. — Предполагам, че се заблуждаваш.

Арту изсумтя отново, Хан се усмихна, изключи контролното табло и прибра лазерното оръдие. Като контрабандист бе познавал доста мъже, които за нищо на света не биха си взели жена, която мисли по-бързо от самите тях. Той самият отдавна бе решил, че друга не му трябва.

Пилотът на прикриващия кораб не бе преувеличил. Десет часа по-късно най-сетне обяви, че могат да продължат сами, направи един не особено учтив коментар за довиждане и се дръпна от пътя им.

Нямаше кой знае какво за виждане, но Хан реши, че тъмната страна на неразвитата планета е рядко живописна. На един от екраните проблесна сигнал от платформите за кацане и той полека се насочи в указаната посока. Зад него се чуха стъпки.

— Какво става? — попита Лея, прозя се и седна на мястото на втория пилот.

— Вече сме в сянката на Нклон — отговори Хан и кимна към чернотата без никаква звезда отпред. — Успях да се свържа с централата на Ландо. Изглежда, ще бъдем там след десетина минути.

— Чудесно — Лея погледна настрани към светлините на летящия до тях изтребител. — Говорил ли си с Люк напоследък?

— През последните няколко часа не. Каза, че щял да се опита да поспи. Мисля, че в момента корабът се управлява от Арту.

— Да, така е — кимна Лея, гласът й сякаш идеше някъде отдалеч, както когато упражняваше новите си способности на джедай. — Но Люк не спи много дълбоко. Нещо го притеснява.

— Нещо го притеснява през последните няколко месеца — напомни й Хан. — Но ще се оправи.

— Не, това е нещо различно — поклати глава Лея. — Някак си, как да кажа, като че ли е по-спешно — обърна се към него. — Според Уинтър на теб може да каже какво го измъчва.

— Не го е направил — отговори Хан. — Не се безпокой, ще ми каже, когато е готов за разговор.

— Сигурно е така — надникна през илюминатора на пилотската кабина и видя планетата, към която бързо се приближаваха. — Невероятно. Знаеш ли, оттук може да се види слънчевата корона?

— Да, само не ме карай да те изваждам от сянката, за да я видиш — каза Хан. — Прикриващите кораби не са само за показност, навън слънчевите лъчи са достатъчно силни, че за няколко секунди да унищожат всеки външен уред и изцяло да стопят корпуса на „Сокол“ за минути.

Тя озадачено поклати глава:

— Първо Беспин, сега Нклон. Ландо винаги ли се е занимавал с налудничави неща?

— Доста често — призна Хан. — Макар че на Беспин работеше с позната технология, Облачният град действаше от години, преди той да сложи ръка върху него. А това — кимна навън — трябваше да го измислят и построят направо от нищото.

Лея се облегна назад:

— Май виждам града, ей онези светлинки там долу. Съпругът й погледна натам и каза:

— Малко са. По-скоро това са група съпровождащи минни къртици. За последно чух, че пуснал над сто от тях да копаят по повърхността.

— Това да не са онези астероидни совалки, които му помогнахме да отмъкне от „Стоунхил индъстрис“?

— Не, тях ги използва във външната система като влекачи — отвърна Хан. — Тези са малки двуместни машинки, които приличат на конуси с отрязан връх. Под долния люк са монтирали комплект свредели, задвижвани с плазмени реактивни двигатели. Просто се приземяваш, където искаш да копаеш, пускаш свределите за няколко минути и после излизаш и събираш рудата.

— Аха, спомних си — кимна Лея. — Всъщност и те са били астероидни рудокопачи, нали?

— Да, за такива са проектирани. Точно тази партида е била използвана в някакъв завод за претопяване, където я е намерил Ландо. Вместо да вземат само плазмените двигатели, собствениците ги превозили целите и на място ги свързали във верига.

— Питам се как ли Ландо се е сдобил с тях.

— Сигурно е по-добре да не знаем. Предавателят изщрака:

— Неидентифициран кораб, говори контролната служба на Пътуващия град — чу се ясен глас. — Разпределени сте за кацане на четвърта и пета платформа. Следвайте светлинните сигнали и внимавайте за неравности по пистата.

— Разбрано — отговори Хан.

„Сокол“ вече летеше над повърхността, висотомерът показваше само петдесет метра. Пред тях се издигаше нисък хълм, той натисна няколко копчета на командното табло, корабът набра височина и мина над него. Точно отпред се показа Пътуващият град.

— Кажи го пак онова за налудничавите проекти на Ландо — подкани я той.

Лея поклати глава, не можеше да намери думи. Дори Хан, който повече или по-малко знаеше какво да очаква, трябваше да признае, че гледката е поразителна. Огромен, гърбав, блеснал с хиляди светлинки в тъмнината от сянката на звездата, миньорският комплекс приличаше на чудовищно живо същество, провлачило се тромаво по повърхността, а ниските хълмове, през които минаваше, пред него изглеждаха като детски купчинки пясък. Претърсващи лъчи кръстосваха пустошта, десетина малки кораба бръмчаха като паразитни насекоми над него или се щураха на земята пред краката му.

На Хан му трябваха няколко секунди, за да разгради чудовището на съставните му части — най-отгоре беше стар тежкотоварен кръстосвач, под него четирийсетте пленени имперски АТ-АТ, които го носеха по повърхността, отпред и отзад кръжаха совалки и малки въздушни плъзгачи. Но от осъзнаването на строежа му градът не стана по-малко поразителен. Предавателят отново прещрака:

— Неидентифициран кораб — произнесе познат глас, — добре дошъл в Пътуващия град. Какви са тези предложения за игра на сабака?

Хан се ухили:

— Здрасти, Ландо. Тъкмо си говорехме за теб.

— Не се и съмнявам — престорено кисело отговори Ландо. — Сигурно за моите умения и творчески способности?

— Нещо такова — каза Хан. — Има ли някакви специални трикове за кацане на това нещо?

— Не — увери го Ландо. — Все пак се движим с няколко километра в час. Люк ли е в изтребителя?

— Да, ето ме — намеси се Люк, преди Хан да успее да отговори. — Поразително е, Ландо.

— Почакай да видиш отвътре. Е, ама знаете кога да дойдете. Лея и Чуй с вас ли са?

— Всички сме тук — отговори Лея.

— Не сме дошли само на гости — предупреди го Хан. — Трябва ни малко помощ.

— Никакъв проблем — отговори Ландо с почти незабележимо колебание в гласа. — Каквото трябва, имате го от мен. В момента съм на главния участък, наблюдавам едно трудно изкопаване. Ще пратя някой да ви посрещне на платформите за кацане и да ви доведе тук. Не забравяйте, че тук няма атмосфера, проверете дали сте се скачили с вентилационната тръба, преди да отворите люка.

— Добре — отговори Хан. — А ти внимавай хората, които ще ни посрещнат, да заслужават доверието ти.

Още една кратка пауза.

— О?! — внимателно попита Ландо. — Има ли нещо, което… — прекъсна го внезапно електронно пиукане от предавателя.

— Какво беше това? — рязко попита Лея.

— Някой ни заглушава — изръмжа Хан и изключи предавателя.

Пиукането изчезна, но в ушите му продължаваше да отеква пронизителното звънене и той включи интеркома:

— Чуй, имаме проблем. Качи се тук.

Получи потвърждение и се обърна към предавателя.

— Прегледай наоколо — каза на Лея. — Виж дали не се приближава някой.

— Добре — Лея вече бе седнала пред командното табло. — Какво ще правиш?

— Ще се опитам да намеря свободна честота.

Промени курса на „Сокол“, така че вече не се приближаваха към града, като предварително се убеди, че има достатъчно място за маневрата, включи отново предавателя и намали силата на звука. В миналото бе използвал най-различни номера за промяна на честотите срещу подобно заглушаване. Сега въпросът беше дали щеше да има достатъчно време да приложи някой от тях. Внезапно, много по-бързо, отколкото бе очаквал, пиукането бе заменено от глас:

— …повтарям: всеки кораб, който ме чува, моля да провери.

— Ландо, аз съм — извика Хан. — Какво става?

— Не съм сигурен — колебливо отговори той. — Объркването в честотите може да се дължи и на слънчевото лъчение, понякога се случва. Но следата прилича много на… — гласът му изчезна.

— На какво? — настоя Хан.

От предавателя се чу рязко изсъскване, като че ли някой шумно си бе поел дъх.

— Имперски звезден разрушител — прошепна Ландо. — Приближава се бързо към тъмната част на планетата.

Хан погледна Лея, лицето й бе застинало като камък.

— Открили са ни — прошепна тя.