Наследникът на Империята

ГЛАВА 24

— Приемете извиненията ми, че ви принудихме да се криете в гората — каза Карде и поведе Хан към централната сграда. — И то посред вечерята. Това в никакъв случай не е обичайно за гостоприемството, с което посрещаме посетителите ни.

— Не се безпокойте — отвърна Хан, опитвайки се да различи изражението на контрабандиста в падащия мрак. Светлината от сградата хвърляше леки отблясъци и с малко късмет мислите му можеха да бъдат разчетени. — За какво беше суматохата?

— Нищо сериозно — спокойно го увери Карде. — Наши търговски, партньори искаха да разгледат нещата на място.

— Аха. Значи сега работите направо за Империята? Карде трепна едва забележимо. Хан очакваше, че той ще се опита да отхвърли предположението му, но контрабандистът спря, обърна се към Ландо и Чен, които вървяха след тях, и тихо подвикна:

— Чен?

— Съжалявам, сър — с нещастен вид отвърна младежът. — Те настояха да излязат и да видят какво става.

— Разбирам — Карде се обърна пак към Хан с обичайното спокойно изражение на лицето. — Едва ли е толкова голяма беда, че научихте. И все пак не е било най-разумното да излизате от кораба.

— Свикнал съм да поемам рискове — отвърна Хан. — Не отговорихте на въпроса ми.

Карде тръгна отново:

— След като нямам интерес да работя пряко за Новата република, със сигурност не искам да се обвързвам и с Империята. През последните няколко седмици имперската флота се отбива тук няколко пъти, за да товари йосаламири — животните, които висят на дървото в голямата зала. Предложих им помощта си за безопасното им отделяне от клоните.

— И какво получихте в замяна?

— Изключителната възможност да ги наблюдаваме, докато работят. Случай за събиране на допълнителна информация, която да ни помогне да разберем за какво са им необходими йосаламирите.

— И какво правят с тях? Карде го погледна:

— Тук информацията струва пари, Соло. Но за да бъда напълно искрен, ще ви кажа, че още не знаем за какво ги използват. Но продължаваме проучването.

— Ясно. Познавате лично командира им, нали? Карде се усмихна леко:

— Това също е информация.

На Хан започна да му писва от този отговор.

— Както кажете. Колко ще ми струва името на този върховен адмирал?

— За момента името не се продава. Ще поговорим за това по-късно.

— Благодаря, но според мен едва ли ще има по-късно — изръмжа Хан и спря. — Ако не възразявате, ше ви кажем довиждане още тук и ще се върнем на кораба.

Карде се обърна към него леко изненадан:

— Няма ли да си довършим вечерята? Та ние едва бяхме наченали ордьоврите.

Хан го погледна в очите:

— Възможността да остана на повърхността като учебна мишена, докато наоколо се въртят няколко ескадрона щурмоваци, не ми е особено приятна — откровено каза той.

Лицето на Карде се изопна и той отвърна студено:

— В този момент е по-добре да останете тук, вместо да привличате вниманието им. Звездният разрушител все още не е напуснал околопланетната орбита. Ако излетите сега, това ще е равнозначно на открита покана да ви свалят.

— „Сокол“ неведнъж се е сблъсквал със звездни разрушители — отвърна Хан.

И все пак в думите на Карде имаше основание, а и това, че не ги бе предал на имперската флота, подсказваше, че може да му се има доверие. Поне засега. Може би. От друга страна, ако наистина останеха…

— Е, май няма да ни навреди, ако поостанем още малко — продължи Хан. — Разбира се, и с удоволствие бихме си довършили вечерята.

— Чудесно — кимна Краде. — Необходими са ни само няколко минути, за да се организираме и да върнем всичко по местата му.

— Нима сте прибрали масите? — попита Ландо.

— Всичко, което би могло да подскаже, че сме имали посетители. Върховният адмирал е изключително наблюдателен и според мен едва ли щеше да пропусне да отбележи колко от моите помощници са налице в момента.

— Е, докато вие оправите нещата — намеси се Хан, — на мен ми се иска да отида до кораба и да проверя това-онова.

Карде леко присви очи:

— Но ще се върнете, нали? Хан се усмихна невинно:

— Нима се съмнявате?

Карде задържа още за няколко секунди погледа си в неговия и сви рамене:

— Чудесно, но внимавайте. Местните хищници обикновено не идват толкова близо до базата, но се случват и изключения.

— Ще внимаваме — обеща Хан. — Хайде, Ландо. Тръгнаха по пътеката, по която бяха дошли.

— Какво забравихме, че трябва да се връщаме до „Сокол“? — тихо попита Ландо, когато достигнаха дърветата.

— Нищо — прошепна в отговор Хан. — Просто реших, че сега е идеалният момент да проверим бараките. Особено онази, в която е бил затворникът.

Навлязоха малко в гората и завиха, тръгвайки успоредно на двора. Скоро след това зърнаха малки постройки, които приличаха на описаните от Чен бараки.

— Гледай за врата с ключалка — прошепна Ландо, когато излязоха от гората. — Временна или постоянна.

— Добре — Хан се опитваше да различи подробностите в тъмнината. — Дали не е онази с двете врати?

— Може и да е тя — съгласи се Ландо. — Да идем да видим. Лявата врата наистина беше с ключалка’ Но по-скоро в минало време.

— Някой е стрелял в нея — посочи с пръст Ландо. — Странно.

— Може би затворникът е имал приятели — предположи Хан и се огледа. Не се виждаше никой. — Да влезем.

Бутнаха вратата и влязоха, затвориха след себе си и запалиха осветлението. Помещението бе наполовина пълно с кутии, подредени покрай дясната стена. Но на едно място в тях се виждаше пролука…

Хан се приближи, за да разгледа по-отблизо.

— Гледай ти — промърмори той, вторачен в отвореното електрическо табло със стърчащите проводници. — Някой доста си е поиграл.

— Тук си е поиграл още повече — извика зад него Ландо. — Ела да видиш.

Той се бе свел до вратата и с интерес разглеждаше вътрешната ключалка. Тя бе простреляна с бластер също като външната.

— Доста добър изстрел, изглежда — обади се Хан и наведе глава, за да разгледа отблизо.

— Не е бил само един — поклати глава Ландо. — Нещата вътре са почти незасегнати — бутна той капака и посочи проводниците. — Сякаш тайнственият затворник е бърникал вътре.

— Чудя се как е успял да си отвори — Хан погледна отново към разбитото електрическо табло. — Ще погледна и в съседната стая — той пристъпи към вратата и натисна дръжката.

Вратата не се отвори.

— Охо — промърмори той изненадано и отново натисна.

— Чакай малко, виждам къде е проблемът — извика Ландо и се зае да бърника вътре. — Няма контакт между проводника и релето…

Вратата внезапно се отвори.

— Връщам се след секунда — каза Хан и се измъкна навън. Другото помещение в бараката беше почти същото, с едно изключение — в средата, на малко празно място, явно специално освободено от струпаните кутии, се мъдреше усмирителен колан за дроид. Хан го погледна изненадан. Коланът не беше свален правилно, не бяха разкопчани всички закопчалки и дори не беше сгънат. Едва ли някой от хората на Карде би постъпил така немарливо. В средата по пода се виждаха леки драскотини. Навярно бяха издълбани от буксуващите колелета на дроида, докато се е опитвал да се освободи. Вратата зад него се отвори. Хан се завъртя, в ръката му мигновено се появи бластер.

— Май сте се заблудили — спокойно каза Карде. Погледът му бързо обиколи стаята. — А и генерал Калризиан е изчезнал.

Хан свали бластера:

— Би трябвало да научите хората си да си прибират играчките, когато се наиграят с тях — отвърна той и кимна към захвърления на пода усмирителен колан. — Държали сте и затворник дроид, нали?

Карде се усмихна леко:

— Виждам, че Чен наистина е говорил повече от необходимото. Учудващо е как извънредно способни хакери, които знаят толкова за компютрите и роботите, не могат да разберат кога трябва да си държат устата затворена.

— Също толкова учудващо е и как извънредно опитни контрабандисти не умеят навреме да се отдръпнат от някоя нечиста сделка — отвърна Хан. — Към какво ви е подбудил върховният адмирал? Търговия с роби? Или отвличане?

В очите на Карде блеснаха заплашителни пламъци:

— Не се занимавам с търговия на роби, Соло. Нито с отвличане.

— Тогава за какво става дума? За някаква чиста случайност?

— Не съм го молил да се появява — възрази Карле. — Не съм го докарвал насила тук.

Хан изсумтя:

— Не ме будалкай, Карде. Да не би да е паднал от небето?

— Всъщност това е най-близо до истината — сковано отвърна контрабандистът.

— Е, да, падането от небето е доста основателна причина да затвориш някого — подигравателно отбеляза Хан. — Кой е той?

— Тази информация не се продава.

— Може би и не е необходимо да я купуваме — каза зад гърба му Ландо.

Карде се обърна, Ландо пристъпи край него и влезе вътре.

— Аха — поклати глава контрабандистът. — Ето ви и вас. Претърсвахте другата част на бараката, така ли?

— Да, не обичаме да губим време — увери го Хан. — Какво откри, Ландо?

— Това — и извади малък червен цилиндър, от чиито краища стърчаха жици. — Миниатюрен енергиен източник, използван при устройства с ниско напрежение. Затворникът го е свързал с ключалката на вратата, след като тя е била простреляна и е бил прекъснат контактът, и така е успял да избяга — той го подаде на Хан. — Производствената марка е дребна, но все пак може да се разчете и с невъоръжено око. Позната ли ти е?

Хан се вгледа и премига. Надписът беше на някакъв чужд език, все пак смътно познат.

— Виждал съм го някъде, но не мога да си спомня къде.

— По време на войната. Това е марката на Сиба Хабадет.

Хан зяпна малкия цилиндър и го полазиха тръпки. Сиба Хабадет бе един от основните доставчици на микроелектронни части за Съюза. И тяхната специалност беше…

— Това е биоелектронен енергиен източник, нали?

— Точно така — потвърди Ландо. — Обикновено се използва при изкуствените ръце.

Дулото на бластера на Хан бавно се насочи към стомаха на Карде.

— Тук е бил затворен дроид — обясни Хан на Ландо. — Драскотините по пода съответстват изцяло на колесната системата на дроид като Арту — повдигна вежди: — Чувствай се свободен да се включиш в разговора, когато пожелаеш, Карде.

Контрабандистът въздъхна тежко, на лицето му се бе изписала смесица от раздразнение и примирение.

— Какво искате от мен? Да кажа, че тук е бил затворен Люк Скайуокър? Добре де, все едно съм го казал.

Хан стисна зъби. През цялото време двамата с Ландо са били тук, в блажено неведение какво е ставало под носа им.

— А къде е сега Люк? — властно попита той.

— Мислех, че Чен вече ви е казал — мрачно отговори Карде. — Избяга с един от реактивните ни изтребители — сви нервно устни. — И след това се разби в гората.

— Какво?!

— Нищо му няма — увери го Карде. — Или поне беше добре допреди няколко часа. Щурмоваците, които отидоха да претърсят мястото на катастрофата, доложиха, че в останките на двата изтребителя не е имало никой — в очите му проблеснаха пламъци. — Надявам се това да означава, че сега той и моят помощник, който го преследваше, си помагат един друг, за да се измъкнат заедно.

— Не изглеждаш много уверен — отбеляза Хан. Контрабандистът го изгледа твърдо:

— Преследваше го Мара Джейд. Тя изпитва… е, няма защо да говоря със заобикалки. Истината е, че тя твърде много иска да го убие.

Хан хвърли озадачен поглед към Ландо:

— Защо?

Карде поклати глава:

— Не знам.

В стаята настъпи напрегната тишина, нарушена накрая от въпроса на Ландо:

— Как попадна тук Люк?

— Нали ви казах, по чиста случайност. Но всъщност не беше точно така. Мара ни отведе право при повредения изтребител.

— Как?

— Не знам — контрабандистът стрелна Хан с твърд поглед. — И преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че нямаме нищо общо с повредата на изтребителя му. Беше претоварил компресорите на двата хипердвигателя при някаква схватка с имперски звезден разрушител. Ако не бяхме го докарали, досега със сигурност нямаше да е жив.

— А пък той си се разхожда из горите със същество, което неистово желае да го убие — вметна Хан. — Браво, вие сте истински герой.

Напрегнатият поглед на Карде стана още по-твърд:

— Имперските сили искат Скайуокър, Соло. И то много. Ако си направиш труда да съобразиш елементарни неща, ще забележиш, че аз не им го предадох.

— Защото успя да избяга.

— Той избяга, защото го преместихме в тази барака — възрази Карде. — А го преместихме тук, защото не исках имперските войници да попаднат на него по време на неочакваното им посещение — и след като си пое дъх, продължи по-спокойно: — Не предадох и вас.

Хан бавно свали бластера. Всяка дума, казана пред дулото на оръжието, трябваше да се подлага на съмнение, но фактът, че Карде наистина не ги бе предал на имперските сили, говореше в негова полза.

Не ги бе предал досега. Всеки момент можеше да стане другояче.

— Искам да видя изтребителя на Люк — каза той.

— Добре. Но бих ви препоръчал да почакате до утре сутринта. Преместихме го в гората, доста по-навътре от вашия кораб, и през нощта около него ще се навъртат много хищници.

Хан се поколеба, но кимна. Ако Карде възнамеряваше да им скрои номер, със сигурност вече бе изтрил или променил паметта на компютъра на изтребителя. Няколко часа повече или по малко едва ли щяха да променят нещата.

— Добре. Какво ще направим за Люк? Карде поклати глава разсеяно:

— През нощта не можем нищо да предприемем. Из гората обикалят ворнскъри, а върховният адмирал още е в орбита. Утре… Ще поговорим, ще видим дали можем да измислим нещо — погледът му се проясни и той се усмихна иронично. — А сега можем да си продължим вечерята. Моля, последвайте ме.

Нежно осветената галерия на изкуството се беше променила отново. Сега това сякаш бе колекция от пламъци, които пулсираха и променяха формата си, докато Пелаеон предпазливо се прокрадваше покрай пиедесталите. Той ги огледа, вървейки, като се чудеше откъде се бяха появили.

— Открихте ли ги, капитане? — попита Траун, когато Пелаеон се приближи до двойния кръг в средата на стаята.

Капитанът се стегна:

— Не, сър. Надявахме се, че по мръкнало ще научим нещо повече, оглеждайки с инфрачервени лъчи. Както изглежда, и те не могат да проникнат под дървесната покривка.

— А какво стана с това импулсно предаване, което засякохме точно по залез?

— Потвърди се, че сигналът е излъчен приблизително от мястото на катастрофата. Но излъчването беше твърде кратко, за да определим точното местонахождение. Кодът е доста странен, нашите специалисти предполагат, че може би е аналогов. Продължава работата по разшифроването.

— Предполагам, че сте опитали всички известни кодове на Новата република?

— Да, сър, точно както наредихте. Траун замислено кимна:

— Изглежда, попаднахме в задънена улица, капитане. Поне докато те са в гората. Изчислихте ли възможните точки на излизане?

— Изглежда, има само един подходящ маршрут — отвърна Пелаеон, чудейки се защо адмиралът отдава толкова голямо значение на този инцидент. — Хилард сити в покрайнините на гората е точно на пътя им. Това е единственото населено място в радиус от неколкостотин километра. Понеже разполагат само с един животоспасяващ пакет, би трябвало да се насочат натам.

— Чудесно — кимна адмиралът. — Изпратете три ескадрона щурмоваци да установят наблюдателен пост. Да се подготвят и да излетят незабавно! Пелаеон премига изненадано:

— Щурмоваци ли, сър?

— Да — кимна Траун и се обърна към една от пламтящите пластики. — По-добре прикрепете към тях и половин моторизирана част следотърсачи и три нападателни машини тип светлинни колесници.

— Тъй вярно, сър — предпазливо отвърна Пелаеон. Напоследък щурмоваците изобщо не достигаха. А да ги прахосват по този начин за нещо толкова маловажно, като боричкания в организацията на контрабандистите…

— Разбирате ли, Карде ни излъга — продължи Траун, сякаш бе прочел съмненията в главата на Пелаеон. — Каквото и да бе породило малката драма следобеда, ние не бяхме свидетели на обикновено преследване на дребен крадец. Искам да разбера какво всъщност се крие зад този случай.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.

— Много просто, капитане — отвърна Траун с тон, който използваше винаги когато си мислеше, че обяснява нещо очевидно. — Пилотът на втория изтребител изобщо не докладва по време на преследването. Нито пък някой от базата на Карде се опита да се свърже с него. В това сме абсолютно сигурни, защото прослушвахме всички честоти. Никакви съобщения за успех, нито пък молба за помощ, абсолютно мълчание в ефира — той погледна към Пелаеон. — Имате ли някакви предположения, капитане?

— Каквото и да е било — бавно започна Пелаеон, — явно са искали да го скрият от нас. Но какво може да значи…

— и той поклати глава. — Не знам, сър. Съществуват безброй неща, които не биха искали ние да знаем. Та това са контрабандисти.

— Съгласен съм — в очите на Траун изригнаха пламъци.

— Но замислете се за това, че Карде отхвърли предложението ни да се присъедини към издирването на Скайуокър, а днес следобед се изпусна, че търсенето било приключило — Траун повдигна вежди. — Какво ви подсказва това, капитане?

Пелаеон зяпна от изненада:

— Да не искате да кажете, че в изтребителя е бил Скайуокър?

— Интересна възможност, нали? — съгласи се адмиралът. — Признавам, че не е много вероятна, и все пак е достатъчно обещаваща, за да си заслужава да се проследи.

— Тъй вярно, сър — Пелаеон погледна часовника, пресмятайки набързо: — Но ако останем тук още ден-два, ще трябва да отложим нападението над Слуис Ван.

— Нападението остава по план — отговори Траун, натъртвайки всяка сричка. — Цялата ни победна кампания срещу бунтовниците започва оттам и за нищо на света няма да променя нашата сложна и дългосрочна програма. Нито заради Скайуокър, нито заради някой друг — той кимна към пламтящите пластики: — Изкуството от Слуис ясно показва двугодишен цикъл на развитие и искам да ги ударим точно когато животът им се развива най-бавно. Ще заминем за срещата с „Неумолимият“ и пробите на защитните полета веднага щом щурмоваците и бойните машини излетят към планетата. Три ескадрона щурмоваци ще са достатъчни, за да се справят със Скайуокър, ако той наистина е тук — погледът му остана вперен в лицето на Пелаеон и той добави нехайно: — И с Карде, ако се окаже предател.

Последните късчета тъмносиньо небе угаснаха в малките пролуки сред гъстата дървесна покривка над главите им и наоколо се спусна плътен мрак. Мара намали светлината от аварийния пакет на най-ниска мощност, нагласи го на земята и с облекчение се отпусна до ствола на едно огромно дърво. Десният й глезен, изкълчен при катастрофата на изтребителя, я наболяваше и тя с удоволствие изпъна крака на тревата. Скайуокър вече се бе разположил на няколко метра от другата страна на фенерчето, главата му се подаваше от вдигнатата яка на туниката, до него седеше верният му дроид. Тя се запита дали той се бе досетил за глезена, но бързо отхвърли въпроса като незначителен. Беше понасяла и по-тежки наранявания, без да й трепне окото.

— Напомня ми за Ендор — тихо каза Скайуокър. Мара сложи в скута си фенерчето и бластера, така че да са й подръка. — Нощем гората винаги изглежда пълна с живот.

— Пълна е, разбира се — изсумтя Мара. — Повечето от тукашните животни са активни през нощта. Включително ворнскърите.

— Странно — измърмори той. — Домашните любимци на Карде изглеждаха доста бодри и следобеда.

Тя погледна към него изненадана, че е забелязал подобна подробност.

— Всъщност и в естествената си среда те дремят за малко по обед. Аз им викам нощни, защото ловуват през нощта.

Скайуокър помисли за миг и предложи:

— Тогава може би трябва да вървим през нощта. Те ще са готови да ни нападнат по всяко време, но поне ние ще бъдем будни и нащрек, когато излизат на лов.

Мара поклати глава:

— Ще ни създаде повече главоболия, отколкото си струва. Трябва да можем да виждаме колкото може по-надалеч, за да избягваме непроходимите участъци. Освен това цялата гора е нарязана от малки просеки…

— И от тях светлината на фенерчето се вижда съвсем ясно от някой кораб в орбита — продължи мисълта й той. — Изглежда, знаеш доста за това място.

— Всеки наблюдателен пилот, летящ над гората, може да ги забележи — изръмжа тя и се облегна на грапавия ствол. Първото правило, което бяха набили в главата й, беше: „Опознай територията си.“ И точно с това се зае веднага след като влезе в организацията на Карде. Изучи картите на гората и околността, обикаляше денем и нощем, за да добие ясна представа за звуците и гледките, преследва и дори уби няколко ворнскъра и други хищници, за да открие най-добрия начин за справяне с тях, дори предума един от хората на Карде да изследва част от местните растения, за да установи кои стават за ядене. Знаеше доста за заселниците в покрайнините на гората, следеше местната политика и дори беше сложила настрани неголяма сума от припечелените пари. Подготвена бе за оцеляване извън удобствата на базата повече от всеки член на организацията на Карде. И всъщност защо се стремеше толкова да се върне там?

Така или иначе, не заради самия Карде. Всичко, което й бе дал той — работа, пост, повишение, — Мара си го бе изплатила с усилна работа и добра служба. Не му дължеше повече от това, което той дължеше на нея. Каквото и обяснение да бе измислил този следобед за пред Траун за преследването на изтребителите, то е било само за да спаси собствената си кожа, а не за да я предпази. А ако установеше, че върховният адмирал не се хваща, не би му мигнало окото да вдигне цялата група от Миркр още тази вечер и да се покрие в някое от другите убежища, пръснати из цялата галактика.

Само че нямаше да го направи. Щеше да остане тук да изпраща спасителни групи една подир друга и да чака Мара да излезе от гората. Дори ако тя никога не се появеше. Дори ако това означаваше, че поставя на изпитание търпението на Траун.

Мара стисна зъби, пред погледа й проблесна ужасяваща картина: Карде, прикован към стената на килията от робот за разпити. Тя познаваше Траун, решителността му и границите на търпението му. Върховният адмирал щеше да чака и да наблюдава или щеше да изпрати някой друг да го прави вместо него, за да провери верността на предложената от Карде история.

И ако тя и Скайуокър никога не излезеха от гората, той почти със сигурност щеше да стигне до грешно заключение. Щеше да изправи Карде пред имперските инквизитори и накрая да разбере кой всъщност е бил избягалият затворник. А след това щеше да осъди Карде на смърт.

Горната част на дроида се завъртя леко и безшумно и той настоятелно запиука.

— Май Арту засече нещо — Скайуокър се изправи на една страна, подпирайки се на лакът.

— Нима? — тя вдигна фенерчето, насочи го към сенките, където преди секунди бе доловила някакво раздвижване, и го включи.

Светлият лъч залепна за ворнскър, който се примъкваше по земята с предните си лапи. Стърчащата му опашка изплющяваше от време на време като камшик. Хищникът не обърна никакво внимание на светлината, а продължи бавно да се промъква към Скайуокър.

Мара го остави да се приближи още няколко крачки и го застреля право в главата. Звярът се просна на земята, опашката му потрепери за последен път и се отпусна. Мара разходи лъча на фенерчето наоколо и го изгаси.

— Чудесно е, че дроидът ти е с нас — подигравателно каза тя от тъмното.

— Без него нямаше да разбера, че ме заплашва някаква опасност — кисело отговори Скайуокър. — Благодаря ти.

— Няма нищо — изсумтя тя. Настъпи кратко мълчание.

— Домашните любимци на Карде друга порода ли са? — попита той. — Или им е отрязал опашките?

Мара зяпна в тъмното към него. Просто се втрещи, колкото и да не й се искаше да го признае. Изправени пред пастта на ворнскър, повечето хора едва ли биха забелязали такава подробност.

— Второто — неохотно отговори тя. — Те използват опашките като камшик и ударът е доста болезнен, а и в тях има лека отрова. Карде не искаше хората му да се разхождат постоянно с белези от ударите с опашка по цялото тяло, а едва по-късно разбрахме, че премахването на опашките убива и голяма част от агресивността им.

— Изглеждат доста питомни — съгласи се Скайуокър. — Дори приятелски настроени.

Но към него изобщо не се бяха държали приятелски, спомни си тя. А и тук ворнскърът я бе пренебрегнал и се бе насочил право към Скайуокър. Дали беше просто съвпадение?

— Такива са — каза Мара. — От време на време Карде си мисли дали да не ги продаде като животни за охрана. Но не е опитвал да намери пазар за тях.

— Кажи му, че би могъл да ме използва за реклама — сухо отбеляза той. — Сега, след като съм надниквал в устата на ворнскър, съм готов публично да заявя, че едва ли някой нападател ще има желание да го направи.

Тя сви устни, за да прикрие леката си усмивка, и го посъветва:

— По-добре гледай да свикнеш. Чака ни още доста път, докато излезем от гората.

— Знам — той отново се излегна. — За щастие ти май стреляш без грешка.

Люк се приготви да заспи, предполагайки, че и тя ще направи същото. Напразни надежди, помисли си тя подигравателно. Бръкна в джоба си и извади кутията със стимулиращи хапчета от животоспасяващия пакет. Вземането на прекалено голямо количество от тях или продължителната им употреба можеше да повлияе отрицателно на здравето й, но заспиването на пет метра от врага далеч по-бързо щеше да доведе до същия резултат.

Тя погледна замислено кутията в ръката си и вдигна глава към Скайуокър. Беше затворил очи, а лицето му изглеждаше спокойно, сякаш нямаше за какво да се тревожи. Странно — кой повече от него имаше основание за безпокойство! Пленник на пълна с йосаламири планета, където не можеше да разчита на прехвалените си джедайски умения, хванат в капан в гората на свят, чието име и местоположение дори не знаеше, а имперската флота и ворнскърите си оспорваха правото, кой по-напред да го убие. Според всички правила сега той трябваше да будува с широко отворени от притока на адреналин очи.

А може би се преструваше с надеждата да приспи бдителността й. Вероятно това беше номер, който можеше да опита някой път при подходящи обстоятелства. Но дали в него нямаше нещо повече, отколкото се виждаше с очите? Повече от известното име, политическия пост и торбата с джедайски номера?

Тя стисна здраво устни и прокара пръсти по дръжката на лазерния меч, затькнат в колана й. Разбира се, че в него имаше нещо повече. Каквото и да се бе случило накрая — този ужасен, объркан, разрушил живота й край. — не уменията на джедай бяха спасили живота му. Имаше нещо друго, което тя трябваше да открие и да разбере, преди да сложи край на живота му.

Извади едно хапче от кутията и го глътна. През тялото й премина нова вълна на свежа решителност. Не. ворнскърите нямаше да получат Люк Скайуокър, както нямаше да го получи и Империята. Когато му дойдеше времето, тя собственоръчно ще го убие. Това беше нейно право, привилегия и дълг. Настани се удобно, облегна се на дървото и зачака да отмине нощта.

От далечината долитаха приглушените звуци на нощната гора, примесени с тихите шумове на цивилизацията, идващи от сградата зад него. Карде отпи от чашата, загледан в тъмнината. Усещаше умора в цялото си тяло, никога досега не се бе чувствал толкова изтощен. За един ден целият му живот се бе променил. До него Дранг вдигна глава и се обърна наляво.

— Да не идва някой? — попита Карде и погледна нататък. Към тях се приближаваше тъмна фигура, едва видима на светлината на звездите.

— Карде? — долетя тихият глас на Авис.

— Тук съм. Донеси си стол и ела да ми правиш компания.

— И така съм добре — отвърна помощникът му, приближи се и седна с кръстосани крака на земята. — След малко трябва да се върна в командната зала.

— Още ли се занимавате с тайнственото съобщение?

— Да. Какво, в името на световете, е намислила Мара?

— Не знам — призна Карде. — Нещо умно, предполагам.

— Сигурно — кимна Авис. — Само се надявам да се окажем достатъчно умни и ние, че да успеем да го разшифроваме.

Карде кимна:

— Соло и Калризиан легнаха ли си вече?

— Върнаха се на кораба си — намръщено отговори Авис. — Според мен не ни се доверяват.

— Е, едва ли можеш да ги виниш — Карде погали Дранг по главата. — Може би утре, като проверят паметта на компютъра на изтребителя на Скайуокър, ще се убедят, че сме на тяхна страна.

— Аха. А ние наистина ли сме на тяхна страна? Карде нервно облиза устни:

— Нямаме друга възможност, Авис. Те са наши гости. Помощникът му въздъхна:

— Върховният адмирал няма да е много доволен. Карде сви рамене и повтори:

— Те са наши гости.

Усети как Авис също сви рамене в тъмнината, той поне разбираше задълженията и изискванията на гостоприемството. Не беше като Мара, която настояваше да не допуснат „Хилядолетен сокол“ да кацне на планетата.

Сега му се искаше да я бе послушал. Наистина много му се искаше.

— Утре организирай група за издирване — каза той. — Вероятно ще е безсмислено, но не можем да не опитаме.

— Разбира се. Какво да правим с имперските щурмоваци, ако случайно се натъкнем на тях?

Карде леко се намръщи:

— Съмнявам се, че ще продължат търсенето. Корабът, който напусна звездния разрушител преди час, приличаше на десантна совалка. Предполагам, че ще се настанят в Хилард сити и ще чакат Мара и Скайуокър да излязат там.

— Звучи смислено. А какво ще стане, ако не успеем първи да се свържем с тях?

— Предполагам, че ще се наложи да ги измъкваме изпод носа на щурмоваците. Мислиш ли, че ще можеш да организираш една бойна група за тази цел?

Авис тихо изсумтя:

— По-лесно е да се направи, отколкото да се каже. След като съобщи за случилото се, имах няколко разговора и мога да ти кажа, че настроението в базата е доста бойко. Като оставим настрана всичките глупости за героя на бунтовниците и така нататък, повечето хора мислят, че имат дълг към Скайуокър, задето ги отърва от постоянния тормоз на Джаба Мошеника.

— Знам — сериозно отговори Карде. — И този ентусиазъм може да създаде известни проблеми. Ако не успеем да измъкнем Скайуокър от лапите на Империята, със сигурност не можем да си позволим да го оставим жив в ръцете й.

В тъмнината до него настана дълго мълчание. Накрая Авис отговори едва доловимо:

— Ясно. Но това едва ли ще въздейства особено върху подозренията на Траун.

— Подозрението е нещо далеч по-добро от неоспоримото доказателство — напомни Карде. — И ако не успеем да ги измъкнем от гората, това ще е най-доброто, което можем да постигнем.

Авис поклати глава:

— Не ми харесва.

— И на мен. Но трябва да сме готови за всяка възможност.

— Разбрано — помощникът му замълча отново и след малко се изправи с тежка въздишка: — По-добре да се връщам да проверя дали Чен не е успял да напредне малко със съобщението на Мара.

— След това легни да си починеш. Утре ще е доста тежък ден.

— Добре. Лека нощ.

Авис изчезна в тъмнината и тихите шумове от гората отново изпълниха нощния въздух. Звуци, които значеха много за съществата, които ги издаваха, но абсолютно нищо за него.

Безсмислени звуци…

Уморено поклати глава. Какво се опитваше да им каже Мара с това объркано послание? Дали не беше нещо съвсем просто, което той или другите би трябвало лесно да разшифроват? Или, обратно, като играч на сабак, който през цялото време притиска картите към гърдите си и накрая сам се обърква?

От далечината долетя мяучещият рев на ворнскър. Дранг, легнал до стола му, вдигна глава.

— Твой приятел, а? — тихо попита Карде.

Още един ворнскър отвърна на първия. Щурм и Дранг бяха толкова диви, преди да ги опитоми. Също като Мара, когато я срещна за пръв път. Попита се дали и той някога ще се укроти като тях. Попита се дали тя няма да разреши изведнъж целия заплетен проблем, убивайки Скайуокър.

Отново прозвуча мяукащия рев, този път идваше от по-близо.

— Хайде, Дранг — обърна се той към животното и се изправи. — Време е да се прибираме.

Спря на прага и хвърли последен поглед към гората, по гърба си усети тръпки на тъга и нещо, което твърде много приличаше на страх. Не, върховният адмирал нямаше да остане доволен от тази история. Никак.

Карде съзнаваше, че по един или друг начин животът му на тази планета приключва.