ГЛАВА 17

Циферблатите и екраните пред Люк святкаха леко, по тях се изписваха данните за състоянието на корабните системи. През прозрачната повърхност на люка се виждаше носът на изтребителя, отразяващ светлината на далечните звезди. Още по-нататък бяха самите звезди, пръскащи наоколо студен блясък. И това беше всичко. Нямаше слънце, планети, астероиди или комети. Нищо. Нито бойни или транспортни кораби, сателити и сонди. Нищо. Люк и Арту се намираха буквално в средата на нищото. Компютърната проверка на състоянието на кораба приключи и Люк попита:

— Арту, какво е положението?

Зад него се чу жален електронен стон и отговорът на дроида се появи на екрана на компютъра.

— Толкова ли е зле?

Арту отново изплака и заключението на компютъра бе заменено от собствената му преценка за ситуацията.

А тя никак не беше добра. Включването на обратно на компенсаторите на ускорителите бе причинило неочаквано пренатоварване на напрежението и в двата компресора на хипердвигателите — не бяха изгорели на място, но повредата ги бе спряла десет минути след прехвърлянето в хиперпространството. Корабът се бе движил с четвърта скорост, което означаваше, че бяха изминали не повече от половин светлинна година. На всичкото отгоре токовият удар бе извадил извън строя и векторния предавател.

— С други думи — каза Люк, — не можем да тръгнем, няма кой знае каква вероятност да ни намерят и не сме в състояние да се обадим за помощ. Това обобщава ли всичко?

Арту добави още нещо.

— Прав си — въздъхна Люк. — И не можем да останем дълго време тук.

Потри с ръка брадичката си и се опита да отблъсне страха, който заплашваше да го обземе. Страхът щеше да ограничи способността му да мисли, а в този момент трезвата преценка беше последното нещо, което можеше да си позволи да губи.

— Добре — проточи той. — Нека да опитаме следното: да извадим и двата компресора на хипердвигателите и да видим дали ще успеем от здравите части да сглобим един работещ. Ако се получи, ще го сложим някъде в средата на веригата, където ще може да обслужва и двата двигателя. Може би до серпантината на помощния стартер, който не ни е нужен, за да се приберем у дома. Възможно ли е?

Арту изпиука замислено.

— Не те питам дали ще е лесно — търпеливо отговори Люк, след като прочете на екрана превода, — а дали е възможно.

Последва още едно песимистично съобщение.

— Е, да опитаме въпреки всичко — той свали колана и се опита да се обърне в тясното ограничено пространство в пилотската кабина.

Ако свалеше облегалката на катапултиращото кресло, можеше да стигне до товарния отсек и намиращите се вътре инструменти. Арту отново се обади.

— Не се безпокой, няма да се заклещя — успокои го Люк, промени решението си и посегна към вградените в стените на кабината ниши. Там се намираха ръкавиците и шлемът на скафандъра му. По-лесно щеше да му е да излезе в открития космос и да се промъкне в товарния отсек през долния люк. — Ако искаш да помогнеш, можеш да намериш упътването за поддръжка на кораба и да видиш как да извадя компресорите. И махни тази траурна физиономия, започваш да се държиш като Трипио.

Арту все още бръмчеше, обиден от сравнението, когато херметически затвореният шлем на Люк отряза звука. Но все пак наистина изглеждаше по-спокоен.

Трябваха му почти два часа, за да мине покрай всички кабели и тръбички и да извади от гнездото компресора на левия хипердвигател, и само една минута, за да разбере, че първоначалният песимизъм на Арту е бил напълно оправдан.

— Напукан е — тъжно оповести на дроида Люк и завъртя тежката кутия в ръцете си. — Кожухът му не става за нищо. Пукнатините са съвсем малки, някои едва се забелязват, но са по почти цялата дължина.

Арту тихо изпиука, но нямаше нужда от превод. Люк не разбираше кой знае колко от поддръжка на изтребители, но знаеше достатъчно, за да осъзнае, че без здравия свръхпроводим кожух компресорът на хипердвигателя е само кутия със свързани безполезни части.

— Да не се предаваме още — напомни той на Арту. — Ако кожухът на другия компресор е в ред, ще можем да излетим.

Събра инструментите, движеше се необичайно тромаво при нулевата гравитация и тръгна през корпуса на изтребителя към десния двигател. Само няколко минути му бяха необходими, за да свали нужната преграда и да свърже отново някои от изгорелите кабели. След това, опитвайки се да провре едновременно главата си и фенерчето в отвора, като не се заслепява, надникна вътре.

Внимателният преглед на кожуха на компресора показа, че няма никакъв смисъл да продължава. За известно време той просто увисна там, коляното му леко почукваше по регулиращия напрежението вентил, чудейки се какво, в името на Силата, можеха да направят. Изтребителят, толкова здрав и безопасен дори в разгара на битката, сега бе само една плашещо тънка нишка, на която се държеше животът му.

Озърна се, погледна към празнотата и далечните звезди и лекото усещане за падане, което винаги съпровождаше нулевата гравитация, отново го завладя. В главата му изплува стар спомен: как виси от Облачния град, отслабен от страх и шока от загубата на дясната ръка, чудейки се докога ще му стигнат силите да се държи да не падне. Лея, без думи извика той, влагайки цялата си сила в новодобитите си умения на джедай. Лея, чуваш ли ме? Отговори!

Нямаше друг отговор освен ехото в собственото му съзнание. Но той не бе и очаквал друго. Лея отдавна бе заминала и сега трябваше да е в безопасност на Кашиуук под закрилата на Чубака и цялата планета на уукитата. Попита се дали някога ще разбере какво се е случило с него. За джедая няма чувства, а покой. Люк си пое дълбоко дъх и изтласка черните мисли. Не, няма да се предаде. След като хипердвигателите не можеха да бъдат поправени, сигурно имаше нещо друго, което можеше да опита.

— Идвам, Арту — обяви той, върна на мястото му панела и събра инструментите. — Докато ме чакаш, провери как стои работата с векторния предавател.

Когато Люк се върна и издърпа над себе си люка на пилотската кабина. Арту вече бе извадил всички данни. Не бяха по-окуражителни от тези на компресорите на хипердвигателите. Направена от десет километра изключително тънка свръхпроводима жица, антената едва ли можеше да се поправи на място. Но пък и Люк не бе обикновен пилот на изтребител.

— Добре, ето какво ще направим — бавно каза той на дроида. — Външният слой на антената е безвъзвратно загубен, но сърцевината й не ми изглежда засегната. Ако някъде на кораба намерим десет километра свръхпроводима жица, може би ще сме в състояние да изградим нова антена. Нали така?

Арту помисли малко и избипка.

— Я стига — смъмри го Люк. — Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с това, което по цял ден върши една механична навиваща машина?

Отговорът на дроида звучеше силно докачено. Преводът на екрана на компютъра — още повече.

— В такъв случай всичко е наред — едва успя да потисне усмивката си Люк. — Предполагам, че в агравитатора или в заглушителя ще намерим нужната жица. Ще провериш ли?

Арту тихо отвърна след кратка пауза.

— Да, знам какви са ограниченията на животоподдържащите системи. Точно затова ти ще се заемеш с намотките, а аз ще прекарам повечето време в хибернационен транс.

Последва още една серия пиукане.

— Не се тревожи — успокои го Люк. — Докато се събуждам през няколко дни за храна и вода, хибернацията е напълно безопасна. Виждал си ме да го правя десетки пъти, забрави ли? Сега се захващай за работа и провери това, което ти поръчах.

В нито едно от двете устройства нямаше достатъчно дълга жица, но след като се поровичка в тайнствените кътчета на техническата си памет, Арту стигна до заключението, че осемте километра в заглушителя ше стигнат да направи някаква приемлива антена с немного голям обхват. Така или иначе, нямаше да знае със сигурност, докато не опиташе.

На Люк му беше необходим още един час работа, за да изкара в открития космос предавателя и антената, да махне повредения външен слой жици и да пренесе всичко до задната част на горния корпус, където можеха да го стигнат двата хващача на Арту. Изграждането на временна конструкция за подаване на жицата и предпазването й от навиване и усукване му отнеха още час, а известно време след това наблюдава операцията отвътре, за да се убеди, че всичко върви, както трябва. Вече нямаше какво да прави.

— Не забравяй — предупреди той дроида, докато се настаняваше колкото може по-удобно в пилотската кабина, — ако нещо се обърка или дори само ако си помислиш, че нещо може да се обърка, ела ме събуди. Разбра ли?

Арту изсвири уверено.

— Добре — каза Люк по-скоро на себе си. — Май това е всичко.

Пое си дълбоко въздух и за последен път погледна към звездното небе. Ако и антената не проработеше… Нямаше смисъл да се тревожи за това сега. За момента беше направил всичко, което можеше. Беше време да се потопи във вътрешния си покой и да остави съдбата си в ръцете на Лрту. На Арту и на Силата.

Отново пое дълбок дъх. Лея, безполезно извика той за последен път. Насочи вниманието и съзнанието си навътре и започна да забавя ударите на сърцето.

Последното, което си спомняше, преди тъмнината да го погълне, беше странното усещане, че някъде някой дочува сетния му повик.

Лея…

Лея се събули рязко и прошепна името на Люк. Надигна се на една страна, подпря се на лакът и се вгледа в околния здрач. Можеше да се закълне, че това бе неговият глас или по-скоро — докосването на съзнанието му. Виждаше само тясното пространство на главната кабина на „Дамата на късмета“, долавяше единствено ударите на собственото си сърце и познатите звуци на летящия кораб. И на няколко метра от нея познатото усещане за присъствието на Чубака в пилотската кабина. Разсъни се, Люк бе на стотици светлинни години. Сигурно беше сън.

Тя се излегна отново с въздишка. Чу леката промяна в шума и вибрациите на кораба, когато главният хипердвигател изключи и агравитаторите спряха работа. Напрегна слух и долови тихото съскане от триенето на въздуха в корпуса. Пристигаха на Кашиуук малко преди предвиденото.

Стана от леглото и намери дрехите си. Докато се обличаше, лошите предчувствия я връхлетяха с нова сила. Хан и Чубака можеха да се опитват да я успокояват колкото си искат, но тя бе чела дипломатическите доклади и много добре знаеше колко силна бе скритата омраза, която уукитата все още изпитваха към хората. Положението й на съветник от Новата република едва ли щеше коренно да промени отношението към нея. Особено като се имаше предвид трудността при разбирането на техния език. Потрепери при тази мисъл и не за първи път, откак напуснаха Нклон, си помисли, че би предпочела Ландо да бе използвал някой друг дроид за номера си с гласа. Престоят й на Кашиуук щеше да е много по-лесен, ако Трипио с възможностите му да превежда от седем милиона езика бе дошъл с нея.

Влезе в пилотската кабина, „Дамата на късмета“ вече бе доста навътре в атмосферата, летеше ниско над изненадващо равния слой облаци и с лекота заобикаляше върховете на дърветата, които тук-там се показваха над тях. Спомняше си, че когато за пръв път прочете за размерите на дърветата на Кашиуук, бе избухнала срещу библиотекаря на сената, че правителството не може да си позволи в архивите да има толкова абсурдни грешки. Дори сега, когато дърветата бяха точно пред нея, Лея трудно можеше да повярва на числата.

— Тези размери типични ли са за дърветата урошур? — попита тя Чубака и се настани в креслото до него.

Чубака изръмжа отрицателно, дърветата които се виждали над облаците, били с около половин километър по-високи от нормалното.

— Значи на тях слагате детските кръгове — кимна Лея. Той обърна глава към нея и дори за ограничената й способност да чете по лицето на уукито изненадата му бе доста очевидна.

— Не ме гледай така стреснато — смъмри го тя с усмивка. — Някои от нас хората знаят по нещо за културата на уукитата. Все пак не всички сме невежи диваци.

Той я изгледа втренчено и след това със смях се обърна към контролното табло. Пред тях, малко вдясно, се бе появила голяма група от най-високите дървета урошур. Чубака обърна „Дамата на късмета“ към тях и след няколко минути бяха достатъчно близо, за да може Лея да види мрежата от въжета и тънки клони, които ги свързваха малко над облаците. Чубака започна да кръжи с кораба наоколо, като постепенно стесняваше радиуса и с едно-единствено леко изръмжаване за предупреждение се спусна рязко надолу в облаците.

Лея стисна зъби. Никога не си беше падала по сляпото летене, особено в район, пълен с препятствия с размерите на дърветата урошури. Но още преди „Дамата на късмета“ да потъне изцяло в плътната бяла мъгла, вече бяха изскочили от нея. Точно под тях имаше още един слой облаци. Чубака се гмурна и след секунди излезе и от него.

Лея рязко си пое въздух. Заел пропастта между няколко огромни дървета, буквално увиснал във въздуха, пред тях се простираше истински град.

Това не бяха скупчени на едно място първобитни колиби с огнища като дървесните жилища на еуоките в Ендор. Градът беше истински и се простираше на повече от един квадратен километър площ. Дори от това разстояние можеше да види, че сградите са големи и сложни, някои на два и дори на три етажа, с прави и обмислено прокарани между тях улици. Огромните стволове на дърветата стърчаха високо, на някои места дори минаваха през града и създаваха илюзията за гигантски кафяви колони, на които се държеше покривът от облаци. Градът бе заобиколен отвред с разноцветни блестящи лъчи.

Чубака измърмори нещо въпросително.

— Не, никога не съм виждала холоси на населено място на уукита — прошепна тя. — Явно загубата е изцяло моя.

Сега вече се приближиха достатъчно близо, за да види, че наоколо няма нишо подобно на колоната, която бе очаквала да поддържа града. Ако трябваше да бъде искрена, не се виждаше абсолютно никаква подпора. Нима целият град се държеше на агравитационни полета?

„Дамата на късмета“ леко се наклони на дясно. Точно пред тях в края на града и малко над него имаше кръгла платформа, обградена със светлинки за приземяване. Платформата изглеждаше така, сякаш бе част от дървото, и на Лея й бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че това е остатък от огромен клон, отрязан хоризонтално близо до ствола. Това си беше технически подвиг. Лея разсеяно се запита как ли са успели да се отърват от остатъка от клона.

Платформата не изглеждаше достатъчно голяма да приеме кораб като „Дамата на късмета“, но един бърз поглед назад към града й показа, че привидно малките размери се дължаха на зрителната измама от огромните дървета. Чубака приземи кораба на обгореното дърво и стана ясно, че платформата може лесно да поеме не само „Дамата на късмета“, но и истински товарни кораби. Или имперски щурмови кръстосвачи. Лея реши, че може би не трябва да се задълбава много-много върху обстоятелствата около построяването й.

Очакваше уукитата да изпратят делегация за посрещането и се оказа, че е наполовина права. Чубака спусна стълбичката на кораба и две от огромните създания се приближиха към „Дамата на късмета“, неразличими един от друг за неопитното й око освен може би по малката разлика във височината и забележимо различните бели портупеи, които се спускаха по диагонал през кафявата козина от раменете до кръста. По-високият, чийто портупей бе от жълто-кафеникава кожа със златни нишки, направи крачка напред, когато Лея заслиза по стълбата. Тя тръгна към него, използвайки всички познати й джедайски техники за отпускане, и се молеше да не бъде толкова мъчително. Беше й достатъчно трудно да разбира Чубака, а той живееше сред хората от десетилетия. На тукашно ууки, говорещо на местния диалект, сигурно нищо нямаше да му се разбира. Високото ууки кимна леко и отвори уста. Лея напрегна всички сили, за да го разбере, но…

— Аз теб, Леяорганасоло, те приветствам — изръмжа уукито. — Руукроро те поздравява с добре дошла.

Лея, зяпнала от почуда, успя бързо да отговори: — Ъъъ… благодаря. Ммм… поласкана съм, че съм тук.

— Както и ние от твоето присъствие — изръмжа учтиво той. — Аз съм Ралрахин, но може би ще е по-лесно за теб да ме наричаш Ралра.

— За мен е чест да се запозная с теб — кимна Лея, все още леко замаяна.

Като се изключеше странното удължаване на някои звуци, говорът на Ралра бе напълно разбираем. Сякаш изведнъж бе изчезнал онзи неразбираем ропот на речта на уукитата, с който напразно се бе опитвала да се пребори. Усети как в лицето й нахлу кръв, надяваше се, че изненадата й не е проличала. Явно не беше. До нея Чубака тихо изръмжа.

— Май се досещам нещо — погледна го тя сурово. — През всичките тези години ти просто си заеквал и не ти е дошло на ум да ми го кажеш?

Чубака се захили още по-широко.

— Чубака говори много добре — намеси се Ралра. — Всъщност аз заеквам. Изглежда, така хората ме разбират по-лесно.

— Аха — кимна Лея, въпреки че не й бе много ясно за какво ставаше въпрос. — Значи си бил посланик?

Внезапно въздухът около нея стана леденостуден.

— Бях роб на Империята — тихо изръмжа Ралра. — Както и Чубака, преди Хансоло да го освободи. Моите господари ме използваха да говоря с останалите роби уукита.

Лея потръпна:

— Съжалявам — успя да каже.

— Няма нищо — настоя той. — Моята позиция ми даде възможност да събера много информация за силите на Империята. Информация, която се оказа полезна, след като твоят Съюз ни освободи.

Изведнъж Лея осъзна, че Чубака вече не е до нея. За своя огромна изненада видя, че се е вкопчил в смъртоносна прегръдка с другото ууки, а лъкът му е притиснат здраво към гърба от ръката на непознатия.

— Чуй! — извика тя и посегна към бластера на колана. Косматите ръце на Ралра стиснаха нейните в желязна хватка, преди да успее да извади оръжието си.

— Не ги безпокой — твърдо каза уукито. — Чубака и Салпорин са приятели от детинство и не са се виждали от много отдавна. Тяхната среща не бива да бъде прекъсвана.

— Извинявай — измърмори Лея и отпусна ръка, чувствайки се като пълен идиот.

— В съобщението си Чубака твърди, че се нуждаете от убежище — продължи Ралра, забелязал смущението й. — Ела. Ще ти покажа какво приготвихме.

Лея хвърли поглед към Чубака и Салпорин, все още притиснати един към друг.

— Не е ли по-добре да ги изчакаме? — леко неуверено предложи тя.

— Няма никаква опасност — Ралра се изпъна в цял ръст.

— Леяорганасоло, ти трябва да разбереш. Без теб и твоите хора много от нас все още щяха да са роби на Империята или убити от нея. Ние имаме кръвен дълг към теб и твоята Република.

— Благодаря — напрегнатостта й изчезна напълно. Доста неща в културата и психологията на уукитата все още й се струваха непонятни и странни, но кръвния дълг поне разбираше много добре. Ралра официално се бе посветил на нейната безопасност, а решението му бе подкрепено от честта, суровата сила и решителността на уукито.

— Ела — изръмжа Ралра и махна към отворената кабинка на лифта, която се виждаше в края на платформата. — Да идем в града.

— Добре — отговори Лея. — Искам да попитам как го задържате на мястото му. Агравитационни полета ли използвате?

— Ще ти покажа.

Оказа се, че градът не се поддържа от агравитационни полета, нито от носеща колона, прехващащи стоманени връзки или някаква друга съвременната технология. Както Лея осъзна, методът на уукитата бе всъщност най-сложният от всички. Градът се поддържаше от клоните на дърветата.

— Огромна задача беше да се построи град с такива размери — каза Ралра и махна с голямата си ръка към решетъчната конструкция над тях. — Много от клоните на нужното равнище бяха отрязани. Останалите започнаха да растат по-бързо и станаха по-здрави.

— Прилича на огромна паяжина — замислено каза Лея и надникна от кабинката на горе към града, опитвайки се да не мисли за километрите празно пространство отдолу. — Как успяхте да ги съедините в такава плетеница?

— Не сме им правили ннщо. В растежа си те са едно цяло.

— Как така? — изненада се Лея.

— Слели са се — обясни Ралра. — Когато два клона от урошур се срещнат, те се сливат в един и заедно пускат светлината, която играеше пред тях. — Вече видя как става. Довечера сигурно ще сложим на масата една от тях.

— С удоволствие — каза Лея. — Помня, че Чуй ми е разказвал колко са вкусни.

— Хайде в града — каза Ралра и натисна нешо по контролното табло на кабинката. — Искахме да те подслоним в една от луксозните къщи — продължи той, когато тръгнаха нагоре, — но Чубака не ни позволи.

Той посочи с ръка и Лея за пръв път забеляза къщите, построени направо в ствола на дървото пред тях. Някои бяха на няколко етажа и доста добре изградени, но като че ли всички свършваха в празното.

— Чубака знае много добре предпочитанията ми — каза тя, потискайки потреперването си. — А аз се чудех защо кабинката се спуска толкова ниско под равнището на града.

— Тя се използва главно за превоз на товари или на болни — отбеляза Ралра. — Повечето уукита предпочитат да се катерят по дърветата сами.

Протегна ръка към нея и я обърна с дланта нагоре, мускулите под козината и кожата се стегнаха и от възглавничките на пръстите се показаха зловещо извити нокти. Лея преглътна:

— Не знаех, че имате такива нокти. Макар че сигурно трябваше да се досетя. Все пак вие сте дървесна раса.

— Не е възможно да живеем на дърветата без тях — съгласи се Ралра. Прибра ги и махна нагоре с ръка: — Дори и спускането по лианите ще е трудно.

— Лиани? — повтори Лея и се взря напрегнато през прозрачния покрив на кабинката.

Не бе забелязала никакви лиани по дърветата, а и сега не виждаше. Погледът й попадна на въжетата, които се спускаха от кабинката през листата към клоните над тях.

— Тъмнозелените въжета.

— Тези въжета?! — внимателно попита тя и кимна към тях. — Лиани ли са?

— Да, лиани кшу — увери я той. — Не се безпокой за издръжливостта им. Те са по-здрави от изкуствените въжета и не могат да бъдат прерязани дори с бластер. Освен това се самовъзстановяват.

нови клончета във всички посоки — изръмжа под носа си някаква дума, която Лея не успя да си преведе. — Това е живото напомняне за единството и силата на народа на уукитата — добави той почти на себе си.

Лея мълчаливо кимна. За нея това бе и ясно доказателство, че всички урошури в тази групичка бяха едно огромно растение с единна или най-малкото здраво свързана коренна система. Дали уукитата го знаеха? Или очевидното им благоговение пред дърветата забраняваше такива мисли и изследвания?

Не че любопитството шеше да им помогне особено. Тя наведе глава и погледна към плътната мъгла под кабинката. Някъде долу трябваше да има по-ниски урошури и стотици видове дървета, които съставляваха обширната джунгла на Кашиуук. В джунглата вирееха десетки видове дървесни екосистеми, подредени на няколко хоризонтални слоя, които постепенно се смъкваха към земята, всеки един по-смъртоносен от горния. Не знаеше дали уукитата някога бяха стигали до повърхността, но и да го бе направил някой, едва ли му бе останало време за свободни ботанически изследвания.

— Наричат се кроис — каза Ралра.

Лея премигна, изненадана от странното неразбирателство. Отвори уста да попита за какво говори, но забеляза двете ята птици, които летяха бързо в небето над тях.

— Тези птици ли?

— Да. Преди бяха деликатес за уукитата, но днес дори и най-бедните могат да си ги позволят — посочи към ръба на града над тях, където се виждаше мека светлина от разноцветните лъчи, които бе видяла от кораба. — Кроисите ще видят светлината, а там ги чакат ловците.

Лея кимна, че е разбрала, беше виждала визуални примамки с различна степен на сложност за привличане на животните за храна на други светове.

— Облаците не им ли пречат?

— Най-добре е да има облаци — отговори Ралра. — Облаците разпръсват светлината, така че кроисите могат да я видят от голямо разстояние и да дойдат — докато говореше, птиците завиха рязко нагоре през облаците към Лея погледна внимателно лианите, борейки се с внезапно обзелата я паника. Беше летяла из цялата галактика с всевъзможни въздушни плъзгачи и космически кораби без ни най-малки признаци на акрофобия, но това висене на ръба на нищото без солидно подсигурена кабина беше нещо съвсем друго. Топлото усещане за безопасност, което бе започнала да чувства при приземяването на Кашиуук, започна да изчезва.

— Лианите някога късали ли са се? — попита, опитвайки се гласът й да звучи нормално.

— В миналото се е случвало — отговори Ралра. — Разни паразити и гъби могат да ги разрушат, ако не бъдат отстранени. Сега имаме специална служба за безопасност, което нашите предци не са можели да си позволят. Кабинки като тази имат агравитационни полета за спешни случаи.

— Аха — кимна Лея и моментното чувство на неудобство, породено от поредната й проява на начинаещ и немного умен дипломат, изчезна. Лесно се забравяше, че въпреки някак си отживелите им градове по дърветата и животинския им външен вид уукитата като цяло се справяха чудесно със съвременните технологии.

Кабинката достигна равнището на града. Чубака и Салпорин ги чакаха, като първият барабанеше с пръсти по лъка. Лея се бе научила да разпознава в този жест нетърпение. Ралра спря кабинката до широката стьлбичка и отвори вратата, Салпорин пристъпи напред и протегна ръка да й помогне.

— Уредихме с Чубака да останете в дома на Салпорин — каза Ралра, след като стъпиха на относително твърда повърхност. — Не е далеч. Има транспорт, ако искаш.

Лея погледна към най-близките части на града. Много й се искаше да се поразходи, да се срещне с обитателите и да почувства мястото. Но след всичките усилия да дойде незабелязано на Кашиуук това, да се покаже пред цялото население, едва ли беше най-умното, което можеше да направи.

— Може би е по-добре да отидем с въздушната шейна — каза тя.

Когато се приближиха до него, Чубака изръмжа нещо.

— Тя искаше да разгледа града отдолу — каза Ралра. — Вече сме готови да тръгваме.

Чубака отново изръмжа недоволно, но сложи на рамото си лъка и без повече коментари тръгна напред към шейната, спряна на двайсетина метра по-напред. Ралра и Лея го последваха, а последен вървеше Салпорин. Лея вече бе забелязала, че къщите и другите сгради започват веднага зад сплетените клони без нищо по-съществено от няколко преплетени лиани между тях и празното пространство. Ралра бе обяснил, че прилепналите до ствола къщи се смятат за най-престижни, значи може би тези на ръба принадлежаха на най-богатите представители на средната класа. Тя разсеяно погледна към най-близката от тях и надникна през прозореца. Иззад сенките се мярна лице…

— Чуй! — задъхано извика тя.

Посегна към бластера, обаче лицето вече бе изчезнало. Но тя мигновено бе разпознала изпъкналите очи, здравата челюст и сивата кожа. Чубака веднага притича до нея, в ръцете си вече държеше готовия за стрелба лък.

— Ей там имаше едно от онези създания, които ни нападнаха на Бимисаари — обясни Лея и се присегна с джедайските си умения, но не улови нищо. — На онзи прозорец — добави тя и посочи с бластера. — Точно там беше.

Чубака изрева някаква заповед, прикри я с туловището си така, че да бъде между нея и къщата, и бавно започна да я избутва назад, лъкът му се поклащаше. Ралра и Салпорин вече бяха до къщата, в ръцете си държаха измъкнати отнякъде неприятни на вид ножове. Застанаха от двете страни на вратата и Чубака стреля.

Някъде откъм центъра на града долетя рев — протяжен вой на гняв и тревога, който се заблъска в стените на сградите и в огромните дървета. Ралра и Салпорин изчезнаха вътре, но викът бе подет от други гласове и така се засили, че сякаш половината град вече крещеше. Лея се притисна към покрития с козина гръб на Чубака, потръпвайки от очевидната свирепост на вика, който й напомняше за пазара в Бимисаари и реакцията на тълпата при кражбата на бижутата. Само че тук нямаше малки и симпатични облечени в жълто бимианци, а огромни силни уукита.

Ралра и Салпорин излязоха от къщата, отпред вече се бе събрала огромна тълпа, на която Чубака обърна не повече внимание, отколкото на вика. тъй като погледът му заедно с лъка бе насочен към къщата. Двамата му приятели също пренебрегнаха тълпата и изчезнаха от двете страни на къщата. Върнаха се много бързо с изражението на ловци, чиято плячка им се е изплъзва.

— Там беше — настоя Лея, когато те застанаха до нея и Чубака. — Видях го.

— Може да си права — каза Ралра и прибра ножовете в скритите кании под портупея. Салпорин, който все още наблюдаваше къщата, държеше своите готови. — Не намерихме обаче никаква следа.

Лея прехапа устни и се огледа внимателно. Наблизо нямаше други къщи, в които нападателите можеха да се скрият, без тя и Чубака да ги видят. От тази страна нямаше никакво прикритие, а от другата бе краят на града.

— Отвъд ръба — внезапно се досети тя. — Така е било. Спуснал се е надолу с катераческа екипировка или го е чакала въздушна шейна.

— Не ми се вярва — мина край нея Ралра. — Но е възможно. Ще се спусна с кабинката и ще се опитам да го открия.

Чубака протегна ръка да го спре и изръмжа.

— Прав си — призна с нежелание Ралра, — твоята безопасност, Леяорганасоло, е най-важна в този момент. Ще те заведем на сигурно място и след това ще се опитаме да разберем какво се е случило.

В безопасност. Лея погледна къщата и я побиха тръпки. Чудеше се дали някога отново щеше да се почувства в безопасност.

Загрузка...