Наследникът на Империята

ГЛАВА 21

Мара се приближи до вратата на командната зала, неспокойно чудейки се за какво беше това внезапно събиране. Карде не назова причината, но тя усети нещо в гласа му, което мобилизира силния й инстинкт за самосъхранение. Провери малкия бластер, който висеше от кобура над китката на лявата й ръка, и натисна бутона за отваряне на вратата.

Очакваше да свари поне двама души: Карде и дежурния в командната зала, а и някой от останалите, повикани на срещата. За нейна изненада Карде беше сам.

— Влез, Мара — покани я той, като вдигна глава от бележника. — Затвори вратата след себе си.

Тя се подчини и попита:

— Някакви неприятности?

— По-скоро един незначителен проблем — увери я той. — И все пак доста обезпокоителен. Фин Торв току-що се обади, идва насам и води гости. Бившите генерали от Новата република Ландо Калризиан и Хан Соло.

Стомахът на Мара се сви:

— Какво искат? Карде леко сви рамене:

— Да говорят с мен.

За секунда мислите на Мара литнаха към Скайуокър, заключен в сградата отсреща. Не, просто нямаше начин някой от Новата република да е разбрал, че е тук. Дори повечето хора на Карде бяха в неведение за това, включително голяма част от тези на Миркр.

— С техен кораб ли идват? — попита тя.

— Да, Торв пътува с тях.

Мара неволно премести поглед към командното табло:

— Отвличане?

Той поклати глава:

— Едва ли. Той подаде правилно всички пароли. „Небесният път“ все още е на Абрегадо, задържан е от местните власти или нещо подобно. Калризиан и Соло са помогнали на Торв да избегне същата съдба.

— Тогава им благодари, помоли ги да свалят Торв на планетата и им кажи да се разкарат — предложи тя. — Не си ги канил.

— Вярно — съгласи се Карде, наблюдавайки я внимателно. — Но, от друга страна, Торв сякаш е убеден, че им дължи услуга.

— Нека им се изплати в свободното си време. Карде присви очи:

— Торв е мой помощник — студено каза той. — Неговите дългове са дългове на организацията. Би трябвало досега да си разбрала това.

Гърлото на Мара се сви, изненадващо й бе хрумнала една ужасяваща мисъл:

— Няма да им предадеш Скайуокър, нали? — настоя тя.

— Жив ли имаш предвид? — отвърна с въпрос Карде.

Мара не можеше да отдели поглед от него, от небрежната усмивка, леко притворените клепачи, предпазливо надянатото изражение на незаннтересуваност. Знаеше, че това е маска, той искаше да разбере защо тя мрази Скайуокър, искаше го с най-силната страст, която би могъл да изпитва човек. Но от нея той никога нямаше да получи отговор на въпроса си.

— Едва ли ти е хрумнало — хапливо каза тя, — че Соло и Калризиан може и да са изфабрикували цялата тази история, включително задържането на „Небесният път“, само за да открият местоположението на базата ни.

— Предположих подобна възможност, но я отхвърлих като малко вероятна.

— Разбира се — подигравателно отвърна Мара. — Великият и благороден Хан Соло никога не би направил нето толкова подло, нали? Но ти не отговори на въпроса ми.

— За Скайуокър ли? Мисля, че дадох ясно да се разбере, Мара, че той ще остане тук, докато не разбера защо върховният адмирал Траун се интересува толкова от него. Най-малкото трябва да узнаем колко струва, кой колко е готов да плати, и чак след това ще можем да определим точната му пазарна цена. Мобилизирах всичките ни агенти и се надявам, че с известен късмет ще получим търсените отговори през следващите няколко дни.

— Но приятелите му ще пристигнат тук след няколко минути.

— Така е — съгласи се Карде и леко сви устни. — Ще трябва да преместим Скайуокър малко по-надалеч, не можем да рискуваме Соло и Калризиан да попаднат на него. Искам да го прехвърлиш в четвъртата барака.

— Но там държим дроида му — напомни Мара.

— В бараката има две стаи, сложи го във втората — Карде вдигна ръка и посочи кръста й: — И не забравяй да махнеш това, преди да пристигнат гостите. Съмнявам се, че те няма да го разпознаят.

Мара сведе поглед към лазерния меч на Скайуокър, който висеше от колана й.

— Не се притеснявай. Ако ти нямаш нищо против, аз не изгарям от желание да се срещна с тях.

— Не съм го и помислял — успокои я Карде. — Бих искал да си тук при посрещането и може би да се присъединиш към нас за вечеря. Освен тези формалности няма да имаш никакви други поводи да се виждаш с тях.

— Значи ще останат тук цял ден?

— Сигурно и през нощта — той я погледна внимателно: — Като махнем изискванията на гостоприемството, можеш ли да измислиш по-добър начин да убедим Новата република, ако някога изникне такава необходимост, че Скайуокър никога не е бил тук?

В думите му имаше смисъл. Но това не означаваше, че цялата история й харесва.

— Предупреди ли останалите от екипажа на „Волният Карде“ да си мълчат?

— Направих нещо по-добро — кимна към командното табло Карде. — Изпратих всички, които знаят за Скайуокър, да подготвят „Звездният лед“. Което ми напомня, че искам, след като преместиш Скайуокър, да вкараш изтребителя му по-навътре в гората. Не повече от половин километър, не бих желал да оставаш сама там повече от необходимото. Ще се справиш ли с управлението на изтребителя?

— Мога да пилотирам всичко.

— Добре — леко се усмихна той. — Тогава най-добре е да се заемеш със задачите си. „Хилядолетен сокол“ ще се приземи след по-малко от двайсет минути.

Мара си пое дълбоко въздух:

— Добре — обърна се и излезе от залата.

Пресече празния двор към спалните помещения, където държаха Скайуокър. В липсата на хора наоколо без съмнение се усещаше ръката на Карде, той сигурно им бе възложил различни задачи вътре в сградите, за да може тя спокойно да премести пленника в бараката. Изправи се пред вратата на стаята, отключи и я отвори.

Той стоеше до прозореца, облечен в същата черна туника, панталони и високи ботуши, които бе носил и онзи ден в двореца на Джаба.

В деня, когато тя скришом го наблюдаваше и му позволи да разруши живота й.

— Вземи си нещата и да тръгваме — изръмжа Мара и размаха бластера. — Време е да те преместим.

Той пристъпи към леглото, без да я изпуска от очи, но погледът му бе прикован не в бластера, а в лицето й.

— Нима Карде вече е взел решение? — спокойно попита той и вдигна куфара.

За момент тя се изкуши да му отговори, че преместването е нейна инициатива, само за да види дали скритото значение на думите й ще наруши вбесяващото я джедайско спокойствие. Но дори и един джедай ще се опита да се бие, ако е убеден, че отива на явна смърт, а те и без това нямаха достатъчно време за разправии.

— Отиваш в една от бараките, които използваме за склад. Пристигат посетители, а не разполагаме е официален костюм с твоя размер, така че ще трябва да те скрием. Хайде, тръгвай!

Поведе го покрай централната сграда към четвърта барака, удобно скътана зад главните пътеки на двора. Имаше две стаи. Само помещението вляво, което обикновено използваха за съхраняване на свръхчувствителна или опасна апаратура, беше с ключалка и вероятно това беше основната причина Карде да го избере за затворническа килия. Тя отвори вратата, без да изпуска от поглед Скайуокър. Чудеше се дали Карде е имал време да махне вътрешния заключващ механизъм. Един бърз поглед вътре й бе достатъчен, за да разбере, че Карде не е идвал. Е, това лесно можеше да се оправи.

— Влизай! — заповяда тя, запали осветлението и махна с ръка.

Той се подчини.

— Изглежда доста уютно — измърмори той и плъзна поглед към струпаните кутии, заели половината от помещението. — Сигурно е и доста спокойно.

— Идеално е за джедайска медитация — отвърна тя, пристъпи напред и надникна в една кутия с надпис „Пълнители за бластер“. Всичко беше наред, в момента кутията беше пълна с нови работнически костюми. Провери и надписите на останалите, за да се увери, че няма нищо, което затворникът би могъл да използва, за да избяга. — По-късно ще ти донесем походно легло — тръгна към вратата. — А също и храна.

— Засега ми е добре.

— Изобщо не ме интересува дали ти е удобно. Механизмът за заключване отвътре бе зад тънка метална пластинка. С два изстрела на малкия бластер тя я разби и я изкриви на една страна, а с третия унищожи кабелите вътре. Наслаждавай се на спокойствието си.

Вратата се затвори зад нея, чу се щракването на ключалката и Люк отново остана сам. Огледа се. Затрупано с кутии помещение без прозорци, заключена врата.

— Бил съм и на по-лоши места — измърмори той под нос. — Тук поне няма ренкъри.

Старият спомен го накара да се намръщи, почуди се защо изведнъж се сети за ямата на ренкъра в двореца на Джаба. Липсата на предварителна подготовка и удобства в новата му килия предполагаше, че преместването му тук е внезапно решение, взето под натиска на непредвидени обстоятелства, вероятно продиктувано от неочакваното пристигане на споменатите от Мара посетители. А ако наистина беше така, имаше възможност някъде в бързината противниците му най-сетне да са допуснали грешка.

Приближи се до вратата, изкриви още малко металната пластина и коленичи, за да надникне в заключващия механизъм. Веднъж Хан бе изгубил няколко часа, за да се опита да му покаже слабите места на електрическите ключалки, и ако изстрелът на Мара не я бе повредил твърде много, имаше някакъв шанс да отвори вратата. Положението изобщо не бе обнадеждаващо. Дали по случайност или целенасочено изстрелът на Мара бе превърнал в пара проводниците към вътрешното реле чак до изолационната тръба в стената, където той не можеше да ги достигне. Но ако успееше да намери друг източник на електричество…

Изправи се, изтупа праха от коленете си и тръгна към струпаните кутии. Мара бе прегледала надписите им, но всъщност бе надникнала само в една. Току-виж при по-внимателно претърсване изскочило нещо полезно.

За съжаление тази операция му отне по-малко време и от изучаването на разрушената електрическа ключалка. Повечето кутии бяха така запечатани, че не можеше да ги отвори без съответни инструменти, а останалите съдържаха абсолютно безполезни за него неща, като облекла и резервни части.

Добре, помисли си той, седна на една кутия и се огледа за вдъхновение. Не мога да изляза през вратата, а в стаята няма прозорци. Но в бараката имаше оше една стая, той бе зърнал другата врата, докато Мара отключваше тази. Между двете стаи може би имаше междинна врата или някаква връзка, скрита зад струпаните кутии.

Разбира се, нямаше голяма вероятност Мара да бе пропуснала нещо толкова очевидно, но той разполагаше със свободно време и нямаше с какво друго да го запълни. Изправи се и се залови да премества кутиите до стената.

Откри го почти веднага. Не врата, а нещо също толкова подходящо: електрическо табло с няколко контакта, вградено в стената сантиметри над перваза. Карде и Мара най-сетне бяха допуснали грешка.

Металната пластинка на ключалката вече бе размекната от изстрелите с бластер на Мара и не бе толкова трудно да я счупи. Люк се залови за работа, прегъваше я надолу и нагоре, докато накрая неправилното триъгълно парче падна в ръката му. Беше твърде меко, за да го използва за запечатаните кутии, но щеше да свърши работа при отварянето на едно обикновено електрическо табло.

Върна се при него и се наведе в тясното пространство между стената и кутиите. Тъкмо се опитваше да нагласи импровизираната си отвертка към първия болт, когато дочу тихо пиукане.

Той застина. Пиукането продължи, последвано от серия гладки чуруликания, които звучаха изключително познато.

— Арту? — извика той. — Ти ли си?

В следващите няколко секунди от съседната стая не се чу нищо, но изведнъж стената избухна в малка експлозия от електронно пиукане. Беше Арту, нямаше никакво съмнение.

— Спокойно, Арту — извика Люк. — Ще се опитам да отворя електрическото табло. Сигурно и от твоята страна има, ще ми помогнеш ли?

Отговорът беше възмутено електронно ръмжене.

— Така ли? Добре тогава, чакай ме, ще се оправя.

Отчупеното метално парче не бе най-удобният инструмент за работа, особено в тясното пространство между стената и кутиите. И все пак само след няколко минути успя да свали капака на таблото и да избута настрани кабелите. Приведе се напред, през образувалия се отвор можеше да види задната част на таблото в стаята, където беше Арту.

— Не ми се вярва, че ще успея да го отворя оттук — извика той на дроида. — Вратата на стаята ти заключена ли е?

Отговорът бе отрицателен, придружен с някакъв странен звук, сякаш Арту превърташе колелата си на празен ход.

— Вързан си със сдържащ болт? — попита Люк. Отново се чу същото виене на колелата. — А, усмирителен колан значи?

Нещастното пиукане на дроида потвърди предположението му. Арту много добре помнеше миналото: сдържащият болт щеше да му остави белег, докато усмирителният колан, прокаран през долната половина на тумбестото му тяло, нямаше да му причини нищо, само щеше да си поизтърка малко колелата при усилията да се освободи.

— Не се тревожи — успокои го Люк. — Ако намеря достатъчно кабел, за да прокарам връзка от таблото да вратата, може и да успея да я отключа и тогава и двамата ще изчезнем оттук.

Внимателно, без да забравя възможността от удар от проводниците за високо напрежение, той намери проводника с ниско напрежение и предпазливо започна да го изтегля от контакта. Беше по-дълъг, отколкото очакваше, и когато най-накрая свърши, се оказа, че на пода лежи близо метър и половина кабел.

Повече от очакваното и все пак много по-малко от необходимото. Вратата бе на около четири метра по права линия, а кабелът трябваше да е малко отпуснат, за да успее да го свърже с ключалката.

— Ще ми отнеме още малко време — извика той към Арту и се опита да измисли нещо.

Кабелът с ниско напрежение бе дълъг около метър и половина, следователно и другите проводници бяха поне толкова. Ако успееше да извади още два, щеше да си набави повече от нужната дължина.

Само трябваше да измисли как да го направи. И, разбира се, да се предпази от токов удар.

— Какво не бих дал да разполагам с лазерния меч поне за минута — измърмори той, докато разглеждаше внимателно импровизираната отвертка.

Не беше много остра, но пък и кабелите не бяха кой знае колко здрави. За няколко минути изтегли проводниците от електрическото табло. Изправи се, свали туниката си, намота няколко пъти ръкава върху металната пластинка и започна да търка, за да пресече кабела. Почти бе успял да среже първия, когато ръката му се изплъзна от плата на туниката и за секунда докосна голия метал. Инстинктивно отскочи назад и се блъсна силно в стената. Изведнъж в главата му проблесна нещо.

— Охо — промърмори той и зяпна полупрерязания кабел.

От другата стая се чу въпросително пиукане.

— Докоснах единия проводник — извика той на дроида, — но не ме удари ток.

Арту изпиука.

— Прав си — съгласи се Люк, докосна леко кабела, после смело го хвана с пръсти.

Значи въпреки всичко Карде и Мара не бяха допуснали грешка. Явно бяха прекъснали тока в цялата постройка.

За момент остана коленичил, хванал жицата с ръка, чудейки се какво да прави сега. Вече разполагаше с необходимия проводник, но нямаше контакт, в който да го включи. От друга страна, стаята сигурно бе пълна с различни малки източници на електроенергия, прикрепени към резервните части, но те бяха здраво затворени в кутиите. Дали не можеше да използва кабелите по някакъв начин, за да ги отвори? Да пререже с тях външния слой на заварката?

Хвана здраво жицата и я дръпна силно, опитвайки се да прецени здравината й. Прокара пръсти по външния изолационен слой, отпусна хватката си и намота здраво кабела около дясната си ръка. Спря, странно гъделичкашо усещане стягаше стомаха му. Дясната ръка. Изкуствената дясна ръка, която се задвижваше от два независими източника на енергия.

— Арту, какво знаеш за изкуствените крайници? — извика той и започна да човърка отвора на китката с импровизираната отвертка.

След кратка пауза дойде предпазлив и неясен отговор.

— Едва ли ще е необходима много енергия — увери той дроида и надникна в лабиринта от жици и спомагателни усилватели в ръката си. Бе забравил колко невероятно сложно бе цялото устройство. — Само трябва да извадя една от батериите. Мислиш ли, че ще можеш да ме направляваш в подробностите?

Този път паузата бе по-кратка, а отговорът прозвуча по-уверено.

— Добре — доволно каза Люк. — Да се залавяме за работа.