Магьосникът Куестър Тюс

ПОД ДЕЙСТВИЕ НА МАГИЯТА

Бен Холидей спа зле през онази нощ, измъчван от кошмари, свързани с бутилката и демона, който живееше в нея. Сънува как демонът излиза самоволно — както Куестър бе предупредил, че е възможно — с вид на огромно готическо чудовище, което може да поглъща хората цели. То погълна по този начин Филип и Сот, погълна още десетки други и се спусна подир Бен, когато той за щастие се събуди.

Денят бе мрачен и дъждовен и не предвещаваше нищо добро. Бяха отложили търсенето на чупка гномите за сутринта, за да могат да открият следите им, но само дето на мястото на тъмнината бе дошъл дъждът. Бен погледна през прозореца, докато се обличаше, наблюдавайки как дъждът се излива като из ведро. Земята се бе разкаляла и лъщеше от мокрото; сигурно валеше от доста време вече. Бен тежко въздъхна. Трудно щяха да се открият някакви следи при такова време.

Въпреки всичко, Буниън, на който бе възложено да проследи гномите, не изглеждаше особено разтревожен от ситуацията. Бен слезе в трапезарията при останалите за закуска преди тръгване и завари Куестър Тюс и коболдът разпалено да дискутират тъкмо този въпрос. Бен успя да разбере по-голямата част от разговора, тъй като вече живееше от доста време с коболда и се бе научил да схваща донякъде трудния му гърлен говор. Буниън настояваше, че времето няма да го затрудни. Бен кимна със задоволство и яде повече, отколкото бе очаквал.

След като се нахрани, той се отправи заедно с Куестър и Буниън към предния двор. Уилоу бе вече там и проверяваше конете, които щяха да яздят, и товарните мулета. Бен винаги се удивляваше на това колко организирана е силфидата, нагърбвайки се със задължения, които не бяха нейни, и винаги съблюдавайки дали работата се върши добре. Тя му се усмихна и го целуна, и капчици дъжд покапаха от качулката върху носа и устата й. Бен не искаше тя да го придружава, защото все се тревожеше за нейната безопасност, но тя настоя. Сега му стана приятно, че бе постъпила така. Той отвърна на целувката й и я прегърна, за да й вдъхне увереност.

Те пришпориха животните през полето и към обяд бяха вече изминали доста път. Бен яздеше Юрисдикция, любимия си кон, червеникавокафяв жребец; Куестър яздеше един стар сив кон с бяло петно, а Уилоу бе избрала синкава дореста кобила. Коболдите, както обикновено, ходеха пеш, тъй като не можеха да привикнат с конете и обратно, конете не можеха да привикнат с тях. Бен обичаше да се шегува, че винаги, когато язди Юрисдикция, правото е на негова страна. Каза го и тази сутрин, но шегата прозвуча плоско. Всички се бяха сгушили в дъждобраните си, свели глави срещу дъжда и вятъра, и зъзнеха от утринния студ, тъй че въобще не им беше до шеги. Само се стараеха колкото се може да не обръщат внимание на неудобствата.

Буниън бързо пое напред, а останалите го последваха с по-бавна стъпка. Бен нямаше защо дълго да се чуди, къде може да са се дянали чупка гномите; техните намерения лесно можеха да се предвидят. Със съкровище като бутилката, те сигурно щяха да се насочат право към подземните си домове, а това означаваше, че ще тръгнат северно от горите на Сребърния дворец през западните граници на Зеленоречието и ще пристигнат сред хълмистите области, където беше разположено селището на гномите. Едва ли щяха да вървят много бързо; по начало бяха бавно подвижни, а и сигурно щяха да се захласнат по бутилката. Бен беше почти убеден, че тези малки създания не гледат на онова, което са направили, като на кражба, тъй че едва ли щяха да предположат, че може да тръгнат да ги търсят. А това означаваше, че няма да бързат и въпреки дъжда, Буниън би могъл да ги открие още преди залез слънце.

И тъй, те се отправиха на север, като си проправяха път сред дъжда и локвите и търпеливо очакваха завръщането на Буниън с новината, че е открил гномите. Сигурно беше, че той ще ги намери. Нищо не можеше да се изплъзне от един коболд, ако той твърдо е решил да го проследи. Коболдите бяха вълшебни същества, които можеха да се придвижват от едно място на друго преди човек да мигне с око. Буниън щеше да улови гномите тутакси, щом открие следите им, а той беше напълно убеден, че това ще стане бързо. И Бен много се надяваше на това. Той особено се страхуваше за този демон.

Черньото, както го беше нарекъл Куестър. Докато яздеше, Бен се опита да си го представи, но не можа. Куестър не беше виждал това създание повече от двайсет години, а неговата памет, както обикновено, бе малко смътна. Понякога това създание е малко, понякога голямо, бе казал Куестър. И Бен заклати глава, спомняйки си объркването на магьосника. Много точно, няма що. Във всеки случай, важното беше каква е магията, която Черньото владее — а тя винаги носела нещастие на онзи, който се изправи насреща й. Но може би Филип и Сот още не са отворили бутилката, за да пуснат демона на свобода. Дано да си потиснат любопитството, докато успее да ги хване.

Той въздъхна и се понамести на гърба на Юрисдикция, защото дъждът връхлетя точно в лицето му при един внезапен порив на вятъра. Дали пък, ако плесне с ръце, слънцето няма да се покаже?

— Май леко се прояснява — извика Куестър току зад гърба му.

Бен кимна безмълвно. Не му се вярваше. Имаше чувството, че ще вали четирийсет дни и четирийсет нощи и май беше по-добре да си направят нещо като Ноевия ковчег, вместо да бродят на открито, за да търсят онези празноглави гноми. Вече цял ден мина, откакто Абърнати бе изчезнал в светлината с медальона и той вече започваше да се отчайва. Та как ли ще успее Абърнати да се опази в света на Бен? Дори и да успее някак си да се изплъзне от Майкъл Ард Ри, къде щеше да иде? Там не познаваше никого. Не знаеше изобщо нищо за географското положение на света на Бен. А в мига, в който отвори уста, за да попита някого…

Бен бързо престана да мисли за този сценарий. Нямаше никакъв смисъл да се занимава с Абърнати и медальона точно сега. Трябва да насочи усилията си, за да си върне бутилката от Филип и Сот. Чувстваше се уверен, че може да стори това дори и без услугите на Паладин. На гномите им стигаха само Буниън и Парснип, въпреки Черньото, а Куестър Тюс сигурно щеше да успее да се противопостави на магията на демона, ако се наложи. Ако побързат, ще успеят да си върнат бутилката преди Филип и Сот дори да разберат какво става.

И все пак, добре щеше да е, ако можеше да разчита на Паладин, колкото и да го плашеше този негов двойник. Бен още си спомняше, как се беше превръщал в пътуващия рицар — как го обгръщаше бронята, ремъците и коланите се пристягаха, започваше да се чувства дъхът на битката и спомените го изпълваха. Беше едновременно страшно и вълнуващо и го привличаше и отблъскваше в едно и също време. Той вдъхваше прохладния, влажен въздух и си го представяше отново. Понякога допускаше да си мисли, че ако му се случваше често да се превръща в Паладин, може да се пристрасти към това…

Прогони тази мисъл. Нямаше смисъл да се занимава с подобни съображения сега. Без медальона не беше възможно да се преобрази. Без медальона Паладин можеше да бъде само блян.

Дойде обяд и те спряха, колкото да хапнат малко студена храна под завета на горичка от червени тополи. Буниън още не се виждаше никакъв. Никой нищо не казваше във връзка с това, но всички бяха разтревожени. Времето бързо се изнизваше. След кратката почивка те поеха отново, като свърнаха през Зеленоречието. Просторни равни поляни се простираха на североизток пред тях. Дъждът започваше да намалява, точно според предвижданията на Куестър и въздухът леко започваше да се затопля. Дневната светлина проникваше сивкава и бледа през облачната завеса.

Скоро подир това се появи Буниън. Той пристигна не от север, от където се очакваше, а право от запад. Връхлетя така внезапно, че щеше да се блъсне в тях преди 1 още да успеят да го видят, жилавото му тяло направо летеше. Очите му светеха и той се усмихваше като радостно дете, като показваше всичките си зъби. Явно беше успял да открие Филип и Сот. Значи чупка гномите не бяха се отправили на север към домовете си, в крайна сметка. Всъщност не се бяха отправили наникъде. Бяха на не повече от две мили разстояние, захласнати да гледат как дъждовните капки падат от дърветата и се превръщат в скъпоценни камъни.

— Какво? — възкликна Бен, не можейки да повярва на ушите си.

Куестър бързо каза нещо на Буниън, изслуша неговия отговор и се обърна към Бен.

— Отворили са бутилката, Ваше Величество. Пуснали са Черньото на свобода.

— И значи Черньото превръща дъждовните капки в скъпоценни камъни ли?

— Да, Ваше Величество — Куестър изглеждаше беше много притеснен. — Това явно забавлява гномите.

— Обзалагам се, че е така, тези малки порове! — извика Бен. Защо всичко винаги ставаше толкова заплетено? — Е, дотук значи с надеждата, че можем да си върнем обратно бутилката неотворена. Какво да правим сега, Куестър? Дали Черньото ще се опита да ни попречи да го върнем обратно в бутилката?

Куестър поклати глава в двоумение.

— Това зависи от Филип и Сот, Ваше Величество. Който притежава бутилката, той има власт над демона.

— Значи, въпросът е, дали Филип и Сот ще откажат да ни върнат бутилката?

— Магията е могъща съблазън, Ваше Величество. Бен кимна.

— Нужен ни е план за действие.

Планът излезе съвсем прост. Трябваше да стигнат с конете близо до мястото, където се намираха гномите. Парснип щеше да остане с конете, а останалите да продължат пеша. Бен, Куестър и Уилоу трябваше да се появят открито пред гномите, а Буниън да се промъкне незабелязано отзад. Ако Бен не успееше да убеди гномите да му върнат бутилката доброволно, Буниън трябваше да я отвлече, преди те да успеят да му попречат.

— Запомни, Буниън, ако ме видиш да си потърквам брадичката, това трябва да ти послужи за знак — завърши думите си Бен. — Промъкваш се, колкото се може по-бързо и задигаш бутилката!

Коболдът вълчи се ухили.

Те свърнаха на запад, водени от Буниън, а Парснип ги следваше заедно с товарните мулета и така изминаха разстоянието, което ги отделяше от мястото, където чупка гномите си играеха с тяхното съкровище. Те спряха сред елхова горичка зад една ниска хълмиста верига, все още скрити от погледа на чупка гномите, слязоха от конете, подадоха поводите на Парснип, изпратиха Буниън напред и се отправиха по посока на хълма. Когато стигнаха билото, се спряха.

Филип и Сот седяха под огромна стара върба, кръстосали крака и весело се смееха, протегнали ръце. Клоните на старата върба бяха натежали от дъжда и капките, които се сипеха от тях, се превръщаха в бляскави скъпоценни камъни. Гномите се опитваха да уловят онези, които падаха наблизо, но повечето падаха на земята и се струпваха на бляскави купчини. Навсякъде беше обсипано със скъпоценни камъни, имаше цели купища, които разпръскваха всички цветове на дъгата сред сивотата на дъждовния следобед, сякаш някакъв мираж бе оживял.

Бутилката се намираше на земята между чупка гномите, напълно забравена. Едно грозно създание, подобно на паяк, се поклащаше на ръба на бутилката, която беше отпушена, и насочваше зеленикави пламъчета към дъждовните капки. Всяко огънче превръщаше поредната капка в скъпоценен камък.

Това бе най-чудноватата гледка, на която Бен Холидей бе ставал свидетел. Филип и Сот направо бяха загубили ума и дума.

— Веднага прекратете това! — внезапно извика той.

Чупка гномите застинаха на място и се сведоха към земята като повяхнали цветя. Черньото клекна като котка върху устието на бутилката със светнали очи. Бен изчака да привлече вниманието им върху себе си, след което се заспуска от билото на хълма, а Куестър и Уилоу го последваха. Когато стигна до клоните на върбата на не повече от десетина крачки от гномите, той спря.

— Какво правите, момчета? — тихо попита той. Филип и Сот го погледнаха с ужас.

— Пощадете ни! — запищяха те. — Не ни сторвайте нищо лошо!

Думите им се смесваха и Бен не можеше ясно да различи кой какво казва.

— Първо трябва да разрешим един въпрос — каза той спокойно. — Вие сте взели нещо мое.

— Не, не — започна да вие Филип.

— Нищо — зави Сот.

— Ами бутилката? — попита той.

В момента, в който спомена „бутилка“, чупка гномите се вкопчиха в нея и се опитаха да я скрият зад гърба си. Черньото стърчеше от отвореното й устие, впит в стъклото, сякаш имаше лепенки на пръстите си. Едва сега Бен успя ясно да разгледа създанието; то беше дребна грозна твар. В червените му очички бликаше омраза и Бен бързо извърна поглед встрани.

— Филип. Сот — опита се той да говори спокойно, — трябва да ми върнете бутилката. Тя не е ваша. Взели сте я без позволение.

— Та нали казахте, че предпочитате да не я виждате! — заупорства Филип.

— Казахте, че искате да я няма! — добави Сот.

— Вие я махнахте!

— Не я искахте!

— Велики кралю!

— Могъщи кралю!

Бен вдигна ръце и ги накара да млъкнат.

— Трябва да ми я върнете, момчета. И това е всичко. Затворете я и ми я дайте — веднага.

Гномите още повече придърпаха бутилката към себе си. Присвиха очички и в тях просветна нещо от погледа на Черньото. Филип разтегли муцуна и оголи зъбите си. Сот започна да гали черния демон по гърба.

— Тази бутилка е наша! — извика Филип.

— Бутилката е наша! — изписка Сот.

В очите им се четеше ужас, но Бен бе сбъркал, като си бе помислил, че са се уплашили от него. Бяха се уплашили да не загубят бутилката.

— По дяволите! — промърмори той и погледна Куестър.

Магьосникът пристъпи напред. Силуетът му, подобен на плашило, се изправи.

— Филип и Сот, вие сте обвинени, че сте откраднали кралско имущество и сте избягали! — и той церемониално се изкашля. — Върнете я веднага и няма да ви се търси сметка за това, което сте направили. В противен случай ще бъдете арестувани и хвърлени в затвора — той млъкна с надежда. — Нали не искате да стане това?

— Вие ни лъжете! — заяви Филип.

— Искате да ни съсипете! — заяви Сот.

— Искате да ни вземете бутилката!

— Искате да заграбите съкровищата й за себе си!

— Искате да ни измамите!

— Играете мръсни игри!

Бяха се изправили, хванали бутилката помежду си и отстъпваха към ствола на дървото. Бен остана изумен. Никога не бе виждал гномите да се държат така; та те бяха готови направо да се бият!

— Какво става тук? — прошепна той настръхнал.

— Това е работа на демона, Ваше Величество! — отвърна му Куестър шепнешком. — Той отравя всичко, до което се докосне!

Бен започваше да съжалява, че изобщо се бе опитал да убеди гномите сами да му върнат бутилката. По-умно щеше да бъде просто да изпрати Буниън да я открадне.

Уилоу внезапно се появи от другата му страна.

— Филип! — извика тя. — Сот! Моля ви, не постъпвайте така с краля! Спомняте ли си как той ви помогна, когато никой друг не беше готов да ви помогне? Спомняте ли си какво е направил за вас? — тя сниши глас. — Той винаги ви е помагал, когато имате нужда; вие дължите много на него. Върнете му бутилката. Тя му е нужна, за да намери Абърнати и да го върне. Не му пречете така. Вслушайте се в себе си. Върнете му бутилката.

Бен за миг си помисли, че ще го направят. Те изглежда се трогнаха от Уилоу; погледнаха с чувство на срам и вина. Пристъпиха крачка-две напред като жалки отрепки, мърморейки нещо непонятно. В този момент Черньото скочи от бутилката първо на рамото на Филип, а после на Сот и им просъска нещо злобно, след което се върна отново, като се въртеше като полудял. Филип и Сот спряха на място и започнаха пак да отстъпват назад.

Бен нямаше какво повече да чака. Време беше да повика Буниън. Той вдигна ръка и потърка брадичка, сякаш обмисляше нещо.

Буниън изникна изневиделица като тъмно петно сред сивкавата дъждовна завеса. Филип и Сот не успяха да го забележат. Той връхлетя върху им, преди даже да успеят да разберат какво става. Когато разбраха, бяха вече загубили бутилката. Буниън хвана бутилката в ръце, но в следващия миг някаква невидима сила го отхвърли назад. Колкото и да беше невероятно, Черньото бе взел нещата в свои ръце. Демонът просъска, измърка като котарак и насочи силна струя зелени пламъци към коболда. Буниън бе запратен във въздуха, така че напълно се скри от погледа.

Бен се завтече напред, но не успя да бъде достатъчно бърз. Чупка гномите изпискаха и Черньото веднага откликна. Той се извърна към Бен, размахал пръсти. Дъждовните капки се превърнаха в ножове и просвистяха смъртоносно към Негово Величество краля. Бен нямаше как да ги избегне.

За щастие, не му се наложи. Веднъж и Куестър Тюс успя да стъкне магията от пръв път и отклони ножовете точно в последния момент. Бен примигна с очи, инстинктивно се сви и когато разбра, че в края на краищата не е промушен, викна на Куестър и Уилоу да бягат. Черньото отново нападна, този път със зашеметителен взрив от скални отломъци и камъни. Стената обаче, която Куестър беше изградил, успя да ги предпази и тримата приятели бързо заотстъпваха, сведени пред ударите, насочени към тях.

В този момент на мястото на камъните връхлетя градушка и суграшица, в която се бе превърнал дъждът.

Куестър гръмко викна, издигна ръце и ослепителна светлина обгърна всичко. Ала защитната им обвивка бе започнала да пропуска и градушката да си пробива път. Тя ги връхлетя с жестоки, болезнени удари и Бен заотстъпва назад, като се опитваше, колкото може, да пази Уилоу, докато се изтегляха към билото на хълма.

— Спускайте се надолу, Ваше Величество! — изкрещя му Куестър като бесен.

Придържайки Уилоу, той преодоля върха и се заспуска по обратната страна на склона. Защитната обвивка на Куестър напълно се бе разпаднала. Наоколо им валеше град и суграшица и те бяха изложени напълно на ударите. Бен падна на земята и се претърколи, като повлече и Уилоу след себе си и жестоко се удари в земята.

И в този момент, като по чудо, градът и суграшицата изчезнаха. Отново започна тихо да вали дъжд, денят беше сив, глух и спотаен. Бен отвори очи, срещна погледа на Уилоу, която вдигна очи към него и зърна също Куестър, който с усилие се мъчеше да се изправи и отупа.

От гномите и демона нямаше и следа.

Бен целият трепереше. Беше уплашен, ядосан и проклинаше живота си. Черньото за малко не беше ги убил. Той импулсивно протегна ръка и притисна Уилоу до себе си.

Намериха Буниън, паднал сред шубраците на няколкостотин метра от тях, изподраскан и разбит, но в съзнание. При ударите, които бе получил, трябваше да е направо мъртъв, но коболдите бяха много издръжливи същества. Уилоу се зае с него, използвайки лечителските способности на някогашните вълшебни същества. Докосваше го нежно и лекуваше най-тежките рани. След по-малко от час, Буниън се изправи на крака, вдървен и подпухнал, но злобно ухилен. Коболдът просъска няколко недвусмислени думи към Куестър. Искаше да опитат втора атака над демона.

Но Черньото бе изчезнал заедно с Филип и Сот и нямаше никаква следа от това, къде бяха отишли. Бен и приятелите му го дириха известно време, претърсвайки цялата околност, но не откриха ни следа. Явно демонът беше използвал магията си, за да прикрие следите.

— А може и да са отлетели оттук, Ваше Величество — мрачно изтъкна Куестър. — Черньото има такава способност.

— Не съществуват ли граници на възможностите за тази твар? — попита Бен.

— Единствените ограничения му се налагат от характера на притежателя на бутилката. Колкото е по-лош притежателят, толкова по-силен е демонът — въздъхна Куестър. — Филип и Сот не са всъщност лоши същества. Силата, която Черньото може да извлече от тях, бързо ще се изчерпи.

— Жал ми е за тях, Бен — тихо каза Уилоу. — За Филип и Сот.

Той я погледна изненадан, после уморено кимна.

— И на мен също. Те сигурно не разбират какво им се е случило — той се обърна. — Парснип, доведи конете!

Коболдът бързо тръгна. Бен погледна за миг към небето замислен. Нямаха много време, за да направят каквото и да било преди да падне нощта.

— Ами сега, какво ще правим, Ваше Величество? — попита го Куестър. Другите се струпаха наоколо.

Бен сви устни.

— Ще ти кажа, какво ще правим, Куестър. Ще почакаме до утре сутринта. После ще тръгнем да търсим Филип и Сот. Ще ги преследваме, докато ги открием, и тогава ще им вземем бутилката и ще затворим Черньото отново в нея завинаги!

Той зърна ухиления Буниън.

— Следващия път ще бъдем подготвени да се изправим срещу малкото чудовище.