Магьосникът Куестър Тюс

ДРАКОН В СЪДА

Това беше един от онези редки мигове в живота, когато всичко престава да се движи, когато нищо не помръдва и всички сякаш са впримчени в един триизмерен застинал пейзаж. Беше един от онези мигове, които се запечатват в паметта, тъй че дори и след много години всички съвсем точно си спомнят всичко — чувствата, които са изпитали, полъха, цветовете и очертанията на всичко наоколо; и най-вече как всичко, което е станало преди и след това се съсредоточава точно в този миг, както слънчевите лъчи се отразяват в неподвижни води и образуват цветни нишки.

Точно това преживя в този момент Бен Холидей. В един миг той видя всичко, сякаш запечатано на фотографска плака. Той се беше полуобърнал на мястото си на първия ред в галерията на съдебната зала, Уилоу беше от едната му страна, отпусната на рамото му, Абърнати от другата с блеснали очи, а Майлс по-далеч в ляво, все още в костюма на горила, а на ангелското му лице се бе изписало смайване и изумление. Мартин и Уилъфби бяха застанали точно пред тях от другата страна на вратата, представители на две различни поколения, облечени в изискани костюми, отдали целия си живот на вярата в разума и здравия смисъл. Първият изглеждаше така, сякаш в момента става свидетел на Армагедон, вторият — сякаш сам е станал причина за него. Зад тях в дъното, едва доловим за периферното зрение на Бен, се намираше главният следовател Уилсън и неговите колеги, служители на закона, свити в полу-приклекнали пози като котки, готови всеки момент да побягнат накъдето им видят очите. Лицето на Майкъл Ард Ри бе изкривено от черна омраза, а хората му бяха пребледнели от страх. Единствена Елизабет излъчваше онова чисто удивление, което също се запечати завинаги в съзнанието на Бен.

Вън, сякаш забоден на фона на светлините на Сиатъл, беше Страбон. Туловището му изглеждаше така, сякаш виси във въздуха, разперил криле като чудовищен хидроплан, черният му змиевиден силует, покрит с шипове, се отразяваше в стъклата на съдебната зала като образ, прожектиран на екран. Той запримига с жълтите си като лампи очи и от ноздрите и устата му изригнаха кълба дим. Куестър Тюс го беше възседнал, пъстроцветната му роба бе така изподрана, че висеше цялата на парчета, бялата му коса и брада бяха посипани с пепел и се развяваха на вятъра. На лицето на магьосника също бе изписано изумление.

На Бен му се искаше да крещи от вълнение. Точно тогава Мартин възкликна „Боже мой!“ като малко дете и мигът отлетя.

Всички започнаха да се стрелкат насам-натам и да крещят едновременно. Уилсън и вторият следовател приближиха по пътеката между редовете, като продължаваха да ходят приведени, извадили пистолети от кобурите и крещяха на всички да залегнат. Бен от своя страна им викаше да не стрелят, като надничаше през рамо към Куестър Тюс, който в този момент чевръсто въртеше пръсти, след което отново се обърна към залата и видя в ръцете на изумените следователи букети с маргаритки, вместо пистолетите. Коридорът навън се бе превърнал в непроходима джунгла, в Африка, от пода до тавана и Майкъл Ард Ри и хората му, които отчаяно се опитваха да избягат, установиха, че изходът е препречен. Елизабет се беше откъснала от тях и тичаше между редовете, за да поздрави Абърнати, като плачеше и говореше за някакъв клоунски нос, за Майкъл и непрестанно се извиняваше. Уилъфби все дърпаше Майлс, сякаш Майлс по някакъв начин би могъл да го измъкне от този кошмар, а Майлс напразно се опитваше да се отърси от него.

В този момент Страбон изведнъж се размърда оттатък прозорците и удари с гигантската си опашка по прозорците така, че разби стъкла, дървени рамки и половината стена. Нощта над града връхлетя вътре, вятърът и студът, шумът на уличното движение и корабите на пристанището, светлините на близките небостъргачи, които сега изглеждаха многократно по-ярки.

Бен се намери на пода, Майлс отхвърча на задните редове, а Абърнати и Елизабет се блъснаха един в друг.

— Страбон! — изпищя Майкъл Ард Ри, когато го разпозна.

Драконът влетя през отвора като дирижабъл и се приземи на пода на съдебната зала, като приравни със земята местата за съдебните заседатели, за репортерите и част от вратата.

— Холидей! — просъска той, изплезил език между почернелите, прилични на шипове, зъби. — Какъв грозен е светът, от който си дошъл!

Мартин, Уилъфби, Уилсън, вторият следовател, Майкъл Ард Ри и неговите хора се трупаха един върху друг, опитвайки се да избягат от дракона, но не можеха да се промъкнат през стената от листак, която бе преградила входа на съдебната зала. Страбон погледна към тях; отвори огромната си паст и насочи и срещу петимата струя пара, тъй че те пищяха от ужас и се хвърлиха на банките, за да се скрият. Драконът им се присмя и изтрака с челюсти насреща им.

— Стига с тези глупости! — викна му Куестър. Магьосникът започна да слиза от гърба на дракона.

— Довлякъл си ме тук против волята ми, принуждаваш ме да помагам на човек, когото презирам, човек, който е точно това, което заслужава да бъде — жертва на собствената си глупост — а сега искаш и да ме лишиш от най-дребното удоволствие, което ми предоставя това начинание! — Страбон изпръхтя и изплющя с опашка и изкърти още един ред от местата за присъстващи. — Толкова си досаден, Куестър Тюс!

Куестър не му обърна никакво внимание.

— Ваше Величество! — магьосникът приближи и горещо прегърна Бен. — Добре ли сте?

— Никога не съм бил по-добре, Куестър! — възкликна Бен, като тупаше магьосника по гърба толкова силно, че едва не го събори. — През целия си живот не съм бил по-щастлив от срещата си с някого. През целия си живот.

— Не можах да понеса дори и мисълта, че сте тук, Ваше Величество — заяви Куестър помпозно. Той се изпъна. Позволете ми сега да ви направя едно признание. Цялото недоразумение стана по моя вина. Аз съм този, който обърка нещата и затова аз трябва да ги оправя.

Той се обърна и спря поглед на Абърнати.

— Стари приятелю! — викна му той. — Аз ти направих много лоша услуга. Съжалявам за стореното. Надявам се да ми простиш.

Абърнати сбърчи нос от неприязън.

— Подмилкваш се като котарак, Куестър Тюс! Сега нямаме време за подобни глупости! — Куестър придоби страдалчески вид. — О, заради… Много добре! Прощавам ти! Знаеше, че ще ти простя! А сега, помогни да се махнем от тук, по дяволите!

Ала Куестър бе зърнал Майкъл Ард Ри.

— А-а, здравей, Майкъл! — викна той към прохода между редовете, където другият се бе свил зад пейките. Той лъчезарно се усмихна, после промълви с ъгълчето на устата си на Бен.

— Какво става тук?

Бен набързо му обясни. Каза му какво Майкъл е направил на Абърнати и се е опитал да направи на тях самите.

Куестър изпадна в ужас, което беше напълно понятно.

— Както изглежда, Майкъл ни най-малко не се е променил. Останал си е все същия отвратителен човек, какъвто си беше. Добре, че Отвъдната земя се отърва от него — той сви рамене. — Е, всичко това е много интересно, но се боя, че трябва веднага да тръгваме, Ваше Величество. Подозирам, че магията, която използвах, за да затворя тази стая от всички страни, няма да трае много дълго. Магията никога не е имала особен успех в този свят — една минута той си позволи да се понаслаждава на своето изкуство, което бе приложил на вратата на съдебната зала, после въздъхна. — Тази е много по-добра от обикновена гориста стена, каквато мога да предизвикам, не мислите ли? Гордея се с нея. Винаги съм бил добър в това да създавам растителност, както знаете.

— Запазена марка озеленител — призна Бен. Той не откъсваше очи от Майкъл Ард Ри. — Виж какво, Куестър, ако питаш мен, колкото по-скоро ни измъкнеш от тук, толкова по-добре. Но ще се наложи да вземем и Майкъл с нас. Зная — бързо добави той, когато видя ужасения израз, който му отправи магьосникът, — сигурно си мислиш, че съм полудял. Но какво ще стане с Елизабет, ако го оставим? С нея какво ще стане?

Куестър се намръщи. Явно не бе помислил за това.

— О, господи — възкликна той.

Елизабет, на десетина стъпки по-нагоре по пътеката между редовете, очевидно си мислеше същото.

— Абърнати! — молеше се тя и го дърпаше за ръкава. Когато той сведе поглед, тя го гледаше с широко отворени очи. — Моля те, не ме оставяйте тук! Не искам да остана повече тук. Искам да дойда с вас.

Абърнати клатеше глава.

— Не, Елизабет…

— Да, Абърнати, моля те! Искам го! Искам да опозная магията, да летя на дракони и да си играя с теб и Уилоу и да видя двореца, където…

— Елизабет…

— … Бен е крал и вълшебния свят и всички онези странни същества, всичко, но не искам да оставам тук, където е Майкъл, дори и ако баща ми каже, че всичко ще се оправи, защото няма да се оправи, никога…

— Но аз не мога да те взема със себе си!

Те скръбно се спогледаха. И тогава Абърнати импулсивно се наведе и притисна момиченцето, което също го прегърна.

— О, Елизабет! — промълви той.

Зад прозорците, все още от далеко, засвириха сирени. Майлс се вкопчи в Бен.

— Веднага трябва да се измъквате от тук, Док, защото иначе няма да успеете да се измъкнете въобще — и той поклати глава. — Все ми се струва, че всичко това е някакъв налудничав сън. Зелени вълшебници и говорещи кучета, а сега пък и дракон! Струва ми се, че ще се събудя утре сутринта и ще се чудя какво съм пил снощи! — след туй се усмихна. — Все едно, няма значение — той хвърли поглед към дракона, който дъвчеше част от съдийската банка. — Не бих изпуснал нито минута от всичко това! Бен се усмихна.

— Благодаря ти, Майлс. Благодаря, че беше с мен. Зная, че не ти беше лесно — особено като ставаха толкова много чудновати неща едновременно. Но някой ден ще разбереш. Някой ден ще се върна и всичко ще ти разкажа.

Майлс сложи едрата си ръка на рамото му.

— Държа да си изпълниш това обещание, Док. А сега тръгвай. И не се тревожи за тук. Аз ще направя, каквото мога за момиченцето. Ще намеря начин да уредя цялата работа, обещавам ти.

Куестър наблюдаваше Елизабет и Абърнати, докато Майлс разговаряше с Бен, но при последните думи подскочи.

— Ще уреди цялата работа ли? — възкликна той. — Хрумна ми една идея! — той се извърна и забърза между редовете, където Майкъл Ард Ри и останалите все още стояха спотаени зад седалките. — Да видим — промърмори магьосникът сам на себе си. — Струва ми се, че си спомням как действаше това. Ах!

Той промълви няколко думи, придружени с определени жестикулации и посочи един след друг главния следовател Уилсън, заместник-следователя, двамината стражи на Майкъл, Мартин и най-сетне Лойд Уилъфби от Сак, Соул и Макуин. Всички веднага добиха блажен вид и паднаха на пода, потънали в дълбок сън.

— Чудесно! — потърка ръце Куестър. — Когато се събудят, ще са си отпочинали много приятно и всичко това ще им се струва смътен сън! — и той лъчезарно се усмихна на Майлс. — Това може да направи задачата ти по-лесна!

Бен погледна Майлс, който подозрително наблюдаваше отсъстващия поглед, изписал се на лицето на Уилъфби.

Сирените се чуваха вече под сградата на Съдебната палата и светлината на прожектор потрепваше по зейналата в стената дупка.

— Куестър, трябва веднага да се махаме от тук! — викна Бен. Той хвана Уилоу и я понесе на ръце. — Вземи Майкъл и да тръгваме!

— О, не, Ваше Величество! — непреклонно поклати глава Куестър. — Не можем да вземем Майкъл Ард Ри в Отвъдната земя отново! Той причини твърде много проблеми, когато живееше там. Вярвам, че тук ще е по-добре, в твоя предишен свят.

Бен се опита да протестира, но Куестър вече приближаваше към Майкъл, който отново бе се изправил на крака и се отдръпваше заднишком към стената на съдебната зала.

— Стой по-далеч от мен, Куестър Тюс — крещеше той. — Не ме е страх от тебе!

— Майкъл, Майкъл, Майкъл — въздъхна Куестър уморено. — Винаги си бил окаяна отрепка, а не принц и такъв си си останал. Сякаш си си поставил за цел да създаваш неприятности на всички наоколо си. Просто не разбирам това. Във всеки случай, ще трябва да се промениш, дори ако трябва с моя помощ. Майкъл приклекна. — Не приближавай до мен, стари глупако. Ти правиш трикове с магията, които могат да заблудят останалите, но не и мен! Винаги си бил един шарлатанин, който се прави на магьосник, но не може да прави истинска магия. Смешен клоун, когото всички…

Куестър направи рязко движение като удар с брадва и думите престанаха да излизат от устата на Майкъл Ард Ри, макар че той продължаваше да се опитва да каже нещо. Когато разбра какво му е сторено, той се олюля, обзет от ужас.

— Всички можем да се усъвършенстваме в този живот, Майкъл — промълви Куестър. — Просто ти не си се научил как.

Той направи поредица от много сложни движения и тихо заговори. От пръстите му политна златен прашец, който се посипа по Майкъл Ард Ри. Принцът на Отвъдната земя в изгнание се отдръпна назад, после се вцепени и очите му сякаш зърнаха нещо много далечно, нещо, което никой друг не можеше да види. Той се отпусна и на лицето му се изписа странна смесица от ужас и прояснение.

Куестър се обърна и тръгна обратно между редовете.

— Трябваше да го сторя много отдавна — промълви той. — Проста, но много добра магия. Достатъчно е силна, за да бъде трайна дори и в този варварски свят на неверници.

Той се спря за миг, когато стигна при Абърнати и Елизабет и сложи възлестите си ръце на раменете на момиченцето.

— Съжалявам, Елизабет, но Абърнати е прав. Ти не можеш да дойдеш с нас. Твоето място е тук, тук е твоят баща, твоите приятели. Това е твоята родина, а не Отвъдната земя. А то не е случайно, както не е случайно нищо, което ни се случва в живота. Не твърдя, че разбирам напълно защо е така, но все пак по нещичко разбирам. Ти вярваш в магията, нали? Е, това е донякъде причината да бъдеш тук. Всеки един свят се нуждае от някой, който вярва в магията — за да не бъде тя забравена напълно.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Нали ще направиш, каквото можеш?

Той продължи да върви между редовете и стигна до Бен.

— Не се тревожете, Ваше Величество. Тя няма да има повече проблеми с Майкъл Ард Ри, уверявам ви.

— Откъде знаеш? — попита Бен. — Какво му направи? Но магьосникът вече бе излязъл и се качваше върху дракона.

— По-късно ще ви обясня, Ваше Величество. А сега наистина трябва да тръгваме. На минутата.

Той махна с ръка към тях и Бен видя, че стената от зеленина бе започнала да се разпада. Само след минути, входът щеше да бъде отворен.

— Измъквайте се от тук, Док! — промълви Майлс. — Всичко добро!

Бен задържа ръката му за миг, после я пусна и понесе Уилоу през разхвърляната зала до отвора в стената, където чакаше Страбон. Драконът изгледа Бен злобно, просъска и му показа всичките си зъби.

— Качвай се на гърба ми, Бен Холидей — подкани го той заплашително. — Може това да е последният ти шанс.

— Страбон. Никога не бих повярвал — удивляваше се Бен.

— Не ме интересува какво вярваш — изръмжа драконът. — Стига си ми губил времето!

Бен прегърна Уилоу плътно до себе си и започна да се изкачва.

— Куестър сигурно е направил малко чудо, за да… — той прекъсна думите си, когато чу бръмченето на приближаващите хеликоптери. Шумът от моторите им разтърсваше нощта.

Страбон сви ъгълчетата на устата си.

— Какво чувам? — просъска той.

— Тревога — отвърна Бен и бързо се настани зад Куестър. Уилоу отвори за малко очи, после пак ги затвори. Той прегърна раменете й и я притисна по-плътно до себе си. — Побързай, Абърнати! Елизабет отново прегръщаше кучето. — Все още ми се ще да дойда с теб! — промълви тя пламенно. — Още ми се иска! Останалите го викаха. Той беше изминал половината път до разбитата врата на галерията, за се присъедини към тях, когато чу вика на Елизабет:

— Абърнати! — той веднага се обърна. — Ще дойдеш ли пак? Моля те. Някой ден.

Той постоя, после кимна.

— Обещавам ти, Елизабет.

— И не ме забравяй!

— Няма. Никога няма да те забравя.

— Обичам те, Абърнати — каза тя.

Той се усмихна, искаше му се нещо да каже, после просто близна нос и забърза към дракона. Когато се качи зад Бен, той плачеше.

— Съжалявам, Ваше Величество — тихо промълви.

— Драконе, носи ни към родината! — извика Куестър Тюс.

Страбон просъска в отговор и излетя от съдебната зала. Когато чудовището размахваше криле, вдигаше прах и вихрушка подире си. Светлините, които бяха останали, потрепнаха и угаснаха, драконът сякаш изпълни цялата нощ. Създание, сякаш излязло от легендите и приспивните приказки, той остана още миг реален за детето и мъжа, които го съзерцаваха. После излетя през отвора в стената и се изгуби от погледите им.

Майлс тръгна между редовете и приближи до Елизабет, която се бе загледала в тъмнината. Той мълчаливо застана до нея и й се усмихна, когато усети как тя го хвана за ръка.

Страбон излезе през дупката в сградата на съдебната палата на петия етаж и едва не се сблъска с един хеликоптер. Машината и звярът отскочиха един от друг и се понесоха в прохладата на нощта между тесните снопове светлина на прожекторите, разположени на улицата отдолу. И двамата не знаеха на какво са се натъкнали, защото всеки от тях беше само тъмен силует на фона на града и объркването бе очевидно. Хеликоптерът се насочи нагоре към небето и се изгуби от погледа със силен грохот. Страбон се сниши надолу над сградите и отново възобнови полета си хоризонтално.

Хората по улиците нададоха писъци.

— Лети нависоко, драконе! — извика му Куестър Тюс като обезумял.

Страбон отново се издигна към небето, като направи дъга между две високи сгради и от покритата му с люспи кожа се издигаше пара. Бен и неговите спътници здраво се бяха вкопчили в него за по-сигурно, въпреки че Куестър бе използвал магия и здраво ги бе закрепил на местата им. Грохотът на хеликоптера се чу иззад ъгъла на една сграда и светлините на прожекторите започнаха да търсят. И втори хеликоптер приближи. Страбон изпищя.

— Кажи му да не насочва огън срещу тях! — викна Бен към Куестър, за да го предупреди, само като си представи пламнали кораби и сгради, а Майлс и Елизабет в затвора.

— И без това не може! — извика му в отговор Куестър, свел глава близо до него. — Магията му в този свят е ограничена, също както и моята! Може да използва съвсем малко пламъци и ги пази за прекосяването между световете!

Бен беше забравил. Страбон се нуждаеше от огнените си струи, за да отвори прохода обратно към Отвъдната земя. По същия начин ги беше пренесъл обратно от Абхаддон, когато демоните ги бяха пленили там.

Те свърваха в различни посоки и се опитваха да се изплъзват, но хеликоптерите неотклонно ги преследваха. Страбон свърна покрай ъгъла на една постройка и се стрелна право към пристанището. Под тях се появиха кейове, мостици и вълноломи, корабостроителници с техните сухи докове и товарни контейнери, гигантски кранове, които приличаха на дълговрати динозаври и калейдоскоп от плавателни съдове от всички форми и големина. Далеч пред тях се извисяваше огромна планинска верига. Отдолу примигваха и проблясваха светлините на града.

Чу се корабна сирена, която уплаши всички със своята близост. Страбон потръпна, свърна в ляво и започна да се издига. Бен присви очи, за да погледне в далечината. Нещо огромно светеше близо зад тях и бързо приближаваше, като мигаше с червени и зелени светлини. — Реактивен самолет! — извика той предупредително.

— Виж, Куестър!

Куестър изкрещя нещо на Страбон и драконът свърна встрани, точно в мига, когато огромният самолет щеше да профучи покрай него. Моторите бучаха, вятърът лудо виеше и всички други звуци заглъхнаха.

Страбон направи завой и се насочи отново към града, оголил потъмнелите си зъби.

— Не! — изкрещя Куестър. — Издигай се, драконе — води ни към дома!

Ала Страбон бе извън кожата си от ярост. Търсеше някой или нещо, срещу когото да се опълчи. От ноздрите му изригваха кълба пара и той издаваше странни, ужасяващи гърлени хрипове.

Прелетя отново над пристанището и зърна хеликоптерите.

Изрева срещу тях предизвикателно и челюстите му избълваха огнени пламъци. Бен беше направо като обезумял. — Върни го, Куестър! Ако употреби целия си пламък, ще си останем тук и няма да можем да се върнем!

Куестър Тюс предупредително извика на дракона, но Страбон не му обърна никакво внимание. Той се спусна право срещу хеликоптерите и се вряза помежду им така, че те бяха принудени да завият рязко встрани, за да не се сблъскат с него, след което бързо се насочи към сградите на града. По небето профучаха прожектори, които бяха изпратени да ги търсят. Бен беше сигурен, че чува викове на хора. Беше сигурен също, че ще чуе и стрелба. Страбон, бог да им е на помощ, летеше напосоки.

И тогава, точно когато изглеждаше, че нещата напълно са им се изплъзнали изпод контрол, драконът сякаш се опомни. С писък, който накара всичко в нощта да се смрази от ужас, Страбон внезапно се насочи нагоре към небето. Бен, Куестър, Абърнати и Уилоу направо се разтърсиха на гърба му. Вятърът плющеше и брулеше насреща им, така че дори костите им замръзнаха. Видимостта и звуците изчезнаха напълно във водовъртежа на бясно движение. Бен притаи дъх и зачака всички те едва ли не да се разпаднат на частите си. Ето как ще свърши това бягство, каза си той. Всички просто ще се разпаднем. В това не можеше да има никакво съмнение.

Но той грешеше. Страбон нададе вик за втори път и внезапно избълва огнена струя. Въздухът сякаш се разтопи и небето се отвори. Появи се назъбена дупка, черна и празна и те влетяха в нея.

Чернилката ги погълна напълно. После се появи светлина и стана топло. Бен затвори очи, после бавно ги отвори.

Няколко луни, разпръснати по цялото небе и тържествени, примигващи звезди бяха изпъстрили небето като детска рисунка. Край тях се издигаха планински склонове и вълмата мъгла си играеха на криеница сред назъбените върхове и огромните, безмълвни дървета. Бен шумно въздъхна от облекчение.