Магьосникът Куестър Тюс

БУТИЛКАТА

— Е? — възкликна Бен. — Къде с той? Какво стане с него?

Куестър явно не беше готов с отговори, тъй че Бей отклони вниманието си от него и помогна на Уилоу да се изправи, след което отново се обърна, Още не беше напълно разгневен — продължаваше да бъде под влияние на шока — но гневът му всеки момент щеше да избухне, Абърнати бе изчезнал безследно, просто ей така. И, разбира се, медальонът на Бен, медальонът, който закриляше кралството и живота му и за който Куестър бе гарантирал, че нищо не може да му се случи, също бе изчезнал.

Той промени намеренията си. Нямаше в края на краищата да се ядоса. Щеше просто да се поболее.

— Куестър, къде е Абърнати? — повтори въпроса си той.

— Ами, аз… всъщност, Ваше Величество, всъщност аз… аз не зная съвсем — успя най-сетне да изрече магьосникът.

Бен се вкопчи в робата на магьосника. Май най-накрая щеше да предпочете да се ядоса.

— Не ми казвай това! Ти си длъжен да го върнеш, по дяволите!

— Ваше Величество — Куестър беше пребледнял, но се владееше. Не се и опита да се отскубне. Само се изопна и си пое дълбоко дъх. — Още не съм сигурен какво стана.

Ще ми трябва малко време да разбера…

— Ами не можеш ли да се досетиш? — изкрещя Бен. Бухалското лице цялото се сгърчи.

— Допускам, че магията се е объркала. Мога да предположа, че кихавицата — не беше моя вината за това, Ваше Величество, просто стана така — че кихавицата е объркала магията и е променила резултата от заклинанието. Вместо да трансформира Абърнати от куче в човек, магията го е транспортирала. Двете думи са твърде сходни, както виждате, и се осъществяват чрез сходна магия. Често, когато думите са сходни, резултатът от заклинанията е също сходен…

— Престани! — изкрещя Бен. Искаше да каже още нещо, но се сдържа. Започваше да се чувства безсилен в тази ситуация. Държеше се като някой гангстер от комиксите. Пусна мантията на магьосника, усещайки се малко глупаво. — Виж какво, значи ти мислиш, че магията го е отпратила някъде, така ли? Къде смяташ, че го е отпратила? Само това ми кажи.

Куестър се прокашля и се позамисли.

— Не зная — реши той.

Бен го изгледа, после извърна очи.

— Просто не мога да повярвам, че това, което става, е истина — промълви той. — Просто не ми се вярва.

Той погледна останалите. Уилоу стоеше наблизо и зелените й очи бяха сериозни. Коболдите изправяха една саксия, която се беше съборила по време на инцидента. Пръст и счупени цветя се бяха разпилели на шест метра наоколо. Чупка гномите шепнеха нещо едновременно.

— Може би трябва… — започна да казва нещо Уилоу.

В този момент на мястото, от което бе изчезнал Абърнати, се появи ярка светлина, чу се звук като от отпушена тапа, пред тях се появи нещо, сякаш захвърлено кой знае откъде и падна на пода.

Беше бутилка.

Всички подскочиха и се опулиха. Бутилката си стоеше пред тях най-спокойно — овално шише като от шампанско. Беше запушена и увързана с тел, боядисана в бяло с червени арлекини, изрисувани танцуващи по стъклото в най-различни дяволски пози и безумно ухилени.

— Какво, по дяволите, с пък това? — промърмори Бен и се протегна към бутилката. Той я наблюдава безмълвно един миг, опипваше я, надзърташе през стъклото й. — Май вътре няма нищо. Струва ми се празна. — Ваше Величество, хрумна ми нещо — каза внезапно Куестър. — Тази бутилка и Абърнати сигурно са си разменили местата! Транспозирали са се. Транспозирам има близко звучене с трансформирам и транспортирам и ми се струва, че и магиите са сходни, тъй че това е напълно възможно!

Бен се навъси.

— Значи Абърнати е бил разменен срещу тази бутилка? Но защо?

Куестър започна нещо да отвръща, но се прекъсна.

— Не зная. Но съм напълно сигурен, че тъкмо това е станало.

— Това може ли да ни помогне да разберем къде се намира Абърнати сега? — попита Уилоу.

Куестър поклати глава.

— Но все пак е една изходна точка. Ако мога да проследя откъде идва бутилката, то… — той млъкна, явно замислен за нещо. — Странно. Тази бутилка ми се струва позната.

— Виждал ли си я някъде и преди? — поиска да узнае Бен.

Магьосникът свъси вежди.

— Не съм съвсем сигурен. Струва ми се, че съм я виждал, но може и да греша. Не ми е съвсем ясно.

Както винаги, помисли си Бен неприязнено.

— Не давам и пукната пара за тази бутилка — заяви той, — но наистина съм загрижен за Абърнати и медальона. Тъй че трябва да ги открием и да ги върнем. Каквото и да става, Куестър, трябва да направиш това и то веднага. Ти си отговорен за цялата тази каша.

— Разбирам, Ваше Величество. Няма защо да ми го напомняте. Не е моя вината обаче, че Абърнати се опита да се измести от мястото, където действаше заклинанието, че сребърният прашец ме блъсна в лицето, когато се опитах да му попреча, и затова кихнах. Магията щеше да проработи както трябва, ако не беше…

Бен махна с ръка, за да спре всякакви по-нататъшни обяснения.

— Само трябва да го намериш, Куестър. Само трябва да го намериш.

Куестър Тюс направи куртоазен поклон.

— Да, Ваше Величество! Започвам веднага! — той се извърна и тръгна да излиза от стаята, като си мърмореше нещо. — Той може и още да е в Отвъдната земя; ще започна да го търся оттук. С помощта на Панорамата. Надявам се нищо да не му се случи — поне докато го открием Ох! Едва ли нещо го заплашва, Ваше Величество — добави той, като се обърна. — Не, не, разполагаме с достатъчно време — и той тръгна да излиза. — Не е моя вината, че кихнах, по дяволите! Бях овладял напълно магията и… ох, няма смисъл да се говори, просто отивам да потърся…

Той беше почти излязъл, когато Бен извика подире му.

— Не искаш ли да вземеш тази бутилка?

— Какво? — извърна се Куестър и веднага тръсна глава. — Може би по-късно. В момента не ми трябва. Странно, колко ми е позната… Жалко, че паметта ми е слаба. Ах, та аз нямам дори и най-блед спомен…

И той изчезна от погледа, като продължаваше да си мърмори — този Отвъдноземски Дон Кихот, който търсеше дракони, а попадаше само на вятърни мелници. Бен остана загледан подире му в тревожно мълчание.

Никой не можеше да мисли за нищо друго, освен за изчезналия Абърнати и изгубения медальон, но нищо не можеше да се направи по въпроса, докато Куестър не се върне с някакви сведения. Тъй че, докато Уилоу отиде в градината да набере свежи цветя за обяд, а коболдите се върнаха към задълженията си в двореца, Бен се видя принуден да се заеме с разглеждането на поредната просба на чупка гномите.

Колкото и да е странно, чупка гномите не бяха вече чак толкова настоятелни.

— Кажете каквото имате да казвате за троловете — заповяда им Бен, готов на най-лошото. Той уморено се отпусна в стола си и зачака.

— Каква хубава бутилка, Ваше Величество — каза вместо това Филип.

— Хубаво нещо — отекна Сот.

— Оставете бутилката — посъветва ги Бен, спомнил си за пръв път, откакто Куестър излезе, че я беше оставил на пода до себе си. Той хвърли яден поглед към бутилката. — Не искам да се занимавам с нея.

— Но ние никога не сме виждали такава бутилка — настояваше Филип.

— Никога — съгласи се и Сот.

— Може ли да я пипнем, Ваше Величество? — попита Филип.

— Може ли? — примоли се Сот. Бен ядосано ги изгледа.

— Мислех, че сме тук, за да поговорим за троловете. Поне преди настоявахте за това. Да не би да ви е станало все едно?

Филип стрелна с поглед Сот.

— О, съвсем не ни е станало все едно, Ваше Величество. Троловете постъпиха с нас по най-отвратителен начин.

— Да видим тогава…

— Но троловете избягаха и така или иначе не могат да се намерят веднага, а бутилката е тук, пред нас и можем да я пипнем поне за малко, велики кралю — поне за малко, а?

— Може ли, могъщи кралю? — отекна Сот.

На Бен му се прииска да хване бутилката и да я запокити срещу главите им. Но вместо да направи това, просто я вдигна и им я подаде. Това му беше по-лесно, отколкото пререканията с тях.

— Само внимателно — предупреди ги той.

И без това нямаше какво толкова да се безпокои, даде си сметка той. Бутилката беше направена от дебело стъкло и беше доста солидна. Даже изглеждаше като че ли не е от стъкло, а от някакъв метал или нещо подобно. Сигурно заради боята, помисли си той.

Чупка гномите прегръщаха и милваха бутилката, сякаш тя бе най-ценното им съкровище. Галеха я и се отнасяха към нея с любов. Гушкаха я като дете. Мръсните им лапички я милваха почти сладострастно. Бен изпита отвращение. Погледна през прозореца към Уилоу и му се прииска да иде при нея. Всичко бе за предпочитане пред тази сцена.

— Е, какво, момчета — каза най-сетне той. — Хайде да приключим въпроса с троловете, а?

Филип и Сот го изгледаха. Той им махна да върнат бутилката и те го направиха с неохота. Бен отново я остави до себе си. Гномите се подвоумиха, след което подновиха жалбата си срещу троловете, но едва-едва. Не отместваха очи от бутилката, докато накрая съвсем се отказаха от троловете.

— Ваше Величество, дали ще може да вземем тази бутилка? — попита Филип най-неочаквано.

— О, наистина, дали ще може? — попита Сот. Бен ги изгледа.

— Но за какво ви е?

— Тя е нещо ценно — каза Филип.

— Тя е съкровище — каза Сот.

— Толкова е красива — каза Филип.

— Да, красива — повтори Сот.

Бен затвори очи и уморено ги разтърка, после отново погледна към гномите.

— С радост бих ви я дал, повярвайте ми — каза той. — С удоволствие бих ви казал: „Ей, на, вземете тази бутилка и нека не ми се мярка повече пред очите“. С най-голямо удоволствие бих го направил. Но не мога. Тази бутилка има някаква връзка с онова, което се случи с Абърнати, и аз трябва да разбера каква е връзката.

Чупка гномите тъжно поклатиха глави.

— Това куче никога не ни е обичало — промълви Филип.

— Никога не ни е обичало — промълви Сот.

— То все ръмжеше срещу нас.

— И дори лаеше.

— И все пак… — упорстваше Бен.

— Ние можем да съхраним бутилката — прекъсна го Филип.

— Много ще я пазим, Ваше Величество — увери го Сот.

— Молим ви, молим ви — настояваха те. Умоляваха го така страстно, че Бен само изумено поклати глава. Та те приличаха на малки деца в магазин за играчки.

— Ами ако в тази бутилка има някой зъл дух и този дух обича гноми за закуска? — внезапно попита той и се приведе напред заплашително свъсен. Гномите го погледнаха, сякаш не можеха да го разберат. Те явно никога не бяха чували за нещо подобно. — Все едно — каза той и се облегна назад с въздишка. — Не можете да я вземете и толкова.

— Но нали казахте, че ще ви достави удоволствие да ни я дадете — изтъкна Филип.

— Точно така казахте — потвърди и Сот.

— А на нас ще ни достави удоволствие да я вземем.

— Наистина.

— И защо тогава не ни я дадете, Ваше Величество?

— Да, защо, наистина?

— Поне за малко?

— Само за няколко дни?

Бен отново беше на път да изгуби контрол над себе си. Той хвана бутилката и я размаха пред лицето си.

— По-добре никога да не бях зървал тази бутилка — изкрещя той. — Мразя я! Искам да я няма тук! Искам Абърнати и медальонът да се върнат! Искам желанията да са небет шекер и аз да си ги хрускам по цял ден! Но те не са и нито аз, нито вие можете да ги схрускате! Ето защо, да прекратим темата за бутилката и да се върнем на троловете, преди да съм решил да не слушам нищо и да ви пратя да се пръждосвате от тук!

Той върна бутилката, като силно я удари в пода и седна отново. Гномите многозначително се спогледаха.

— Той мрази тази бутилка — прошепна Филип.

— Предпочита да я няма тук — прошепна Сот.

— Какво си говорите? — попита Бен. Не можеше да ги чуе добре.

— Нищо, велики кралю — отвърна Филип.

— Нищо, могъщи кралю — потвърди Сот.

Те бързо се върнаха на своя печален разказ за троловете, който успяха да предадат набързо. Докато говореха, погледите им не се отместваха от бутилката.

Останалата част от деня се изтърколи много по-бързо, отколкото Бен беше очаквал. Гномите му разказаха историята си и се отправиха към покоите си. Гостите винаги бяха поканвани в двореца да пренощуват и Филип и Сот неизменно се възползваха от поканата, защото обичаха храната, която готвеше Парснип. Бен беше готов да се примири с това, ако не правеха толкова много бели. Още преди дори да излязат от стаята, Бен вече отиваше при Уилоу. Твърде късно си спомни за бутилката, която остана до стола му сред саксиите с цветя. Върна се, вдигна я, огледа се за сигурно място, където да я скрие и реши да я остави в един шкаф, където имаше много саксии и вази с цветя. Остави бутилката, която твърде много подхождаше на онова място и забърза навън.

Той се разходи заедно с Уилоу сред градините, припомни си плана за следващия ден — как, за бога, щеше да се справи без Абърнати, който му припомняше всички задачи и водеше календар на задълженията му — надникна в кухнята, за да види какво готви Парснип и излезе да потича.

Тичането беше единственото физическо упражнение, към което той стриктно се придържаше. Беше успял, доколкото е възможно, да си запази боксьорската форма — като бивш носител на сребърната ръкавица от едно време — но му липсваха условия за трениране, каквито имаше в гимназията в Чикаго, тъй че разчиташе главно на бягането, наред с разтягане на ластици и гирите. Това му бе достатъчно, за да поддържа формата си.

Облече спортния екип и маратонките и прекоси през езерото от острова към планината с езерната птица — личния му сал, който той привеждаше в движение само с мисъл. Покатери се на хълма и започна да бяга край долината. Наближаваше есен, някои листа вече започваха да се прошарват. Дните ставаха по-къси, нощите студени. Той бяга почти два часа, опитвайки се да се освободи от напрежението и огорченията на деня; когато се умори, прекоси езерото обратно.

Слънцето бързо се спускаше на запад и вече почти се скриваше зад дърветата и планинските върхове. Той гледаше величествените очертания на двореца, седнал в сала, и си мислеше колко много го бе обикнал. Сребърният дворец беше домът, за който винаги бе мечтал — дори и когато не си даваше ясна сметка за това. Спомни си колко зловещ му се бе сторил първия път, прояден от поразата, засегнат от това, че магията на тази земя линееше и се губеше. Спомни си колко огромен и празен му се бе сторил тогава. Но това беше преди да: разбере, че дворецът е жив и способен да чувства също като него. Спомни си каква топлина бе усетил в него онази първа нощ — истинска топлина, а не плод на неговото въображение. Сребърният дворец бе особено творение на магията — творение от камък, вар и метал, което въпреки това бе одухотворено като същество от плът и кръв. Той можеше да стопля, храни и подслонява, можеше да облекчи човека. Това бе удивително магическо творение, на което Бен все още продължаваше да се удивлява.

Когато се върна след бягането, Уилоу му съобщи, че Куестър се е появил, колкото да заяви, че Абърнати със сигурност не се намира в Отвъдната земя. Бен прие стоически тази вест. Не беше и очаквал лесно разрешение на проблема.

Уилоу дойде при него да му помогне да се окъпе в банята Малките й ръце бяха нежни и любящи и тя често го целуваше. Дългата й зелена коса падаше над лицето й, докато го къпеше, и от това тя изглеждаше прибулена и загадъчна.

— Не трябва да се сърдим прекалено на Куестър — каза тя, докато той се триеше с кърпата. — Той е постъпил, както смята, че е най-добре за Абърнати. Отчаяно желаеше да му помогне.

— Зная това — каза Бен.

— Чувстваше се отговорен за състоянието на Абърнати, а такава отговорност е ужасен товар — тя погледна през прозореца на спалнята към спускащата се нощ. — Ти по-добре от всеки друг знаеш, какво значи да се чувстваш отговорен за друг човек.

Да, знаеше наистина. Беше носил товара на подобна отговорност толкова пъти, че предпочиташе да не си спомня. Имаше случаи, когато се чувстваше отговорен и без да бъде пряко задължен. Спомни си за жена си, Ани, която бе загинала преди четири години. Спомни си за някогашния си партньор и добър приятел Майлс Бенет. Помисли си за народа на Отвъдната земя, за черния еднорог, за новите си приятели Уилоу, Абърнати, Буниън, Парснип и, разбира се, Куестър.

— Само бих предпочел да борави с магията малко по-добре — каза той добронамерено. После спря по средата на това, което правеше, погледна към силфидата. — Уплашен съм до смърт да не загубя този медальон. Уилоу. Много добре си спомням, какво стана, когато го бях загубил миналия път. Чувствах се напълно безпомощен.

Уилоу приближи до него и го прегърна.

— Ти не можеш да бъдеш безпомощен, Бен. Не си такъв човек. А и никога няма да останеш сам.

Той силно я притисна до себе си и зарови лице в косите й.

— Зная Докато ти си до мен. Е, няма защо толкова да се тревожа. Все нещо ще се случи.

И наистина нещо се случи, но не и преди края на вечерята, при това не тъкмо, каквото бяха очаквали. На вечерята не присъстваха всички. Чупка гномите ги нямаше — за всеобщо удивление, Куестър — също. Буниън се появи за момент и бързо изчезна, а Парснип си остана в кухнята И така, Бен и Уилоу седяха сами на голямата маса в трапезарията и чинно се хранеха, заслушани в тишината.

Тъкмо приключваха, когато влетя Куестър и бухалското му лице бе така разстроено, че Бен моментално скочи на крак.

— Ваше Величество! — едва успя да продума магьосникът. — Къде е бутилката?

— Бутилката ли? — на Бен му трябваше цял миг, за да си спомни. — В зимната градина, в един шкаф. Какво се е случило?

Куестър едва си поемаше дъх и Бен и Уилоу му помогнаха да седне. Уилоу му подаде чаша вино, която той веднага пресуши. — Спомних си къде съм виждал тази бутилка, Ваше Величество! — успя най-сетне да каже той.

— Значи, наистина си я виждал и преди! Къде? — попита веднага Бен.

— Тук, Ваше Величество! Точно тук!

— Но не си ли спомни това и преди, когато я видя?

— Не, разбира се, че не! Това беше преди двайсет години!

Бен тръсна глава.

— Не разбирам за какво говориш, Куестър. Магьосникът се изправи.

— Ще ви обясня всичко веднага, щом получа бутилката, за да съм сигурен, че е в ръцете ми! Иначе не мога да бъда спокоен! Ваше Величество, тази бутилка е изключително опасна!

Буниън и Парснип вече се бяха появили отнякъде и двамата се спуснаха през коридорите на двореца към зимната градина. Бен се опитваше да разбере нещо повече, докато вървяха, но Куестър отказа да даде обяснения. Само след няколко мига се намериха пред зимната градина и се спуснаха вкупом през вратата й. Стаята бе тъмна, но с едно докосване до стените й, Бен успя да извика светлината.

Той прекоси стаята и отиде до шкафа, за да надникне през стъклата му.

Бутилката я нямаше.

— Какво, какво по…? — той гледаше на празното място на бутилката и не вярваше на очите си. После всичко му стана ясно. — Филип и Сот! — той изстреля имената им като камъчета. — Тези проклети гноми, не можеш за миг да ги оставиш сами! Сигурно са се скрили зад вратата, за да видят къде ще я оставя!

Останалите се втурнаха също, за да погледнат лавицата.

— Чупка гномите ли са взели бутилката? — попита Куестър. Не му се щеше да повярва на ушите си.

— Буниън, върви да ги намериш — разпореди Бен, който вече се боеше от най-лошото. — Ако още са тук, бързо ги доведи!

Коболдът тръгна на минутата и се върна също толкова бързо. Маймунското му лице бе свито в гримаса и зъбите му бяха оголени.

— Избягали са — извика Бен, обзет от ярост. Куестър за малко не припадна.

— Ваше Величество, боя се, че имам много лоши вести за вас.

Бен стоически въздъхна. Кой знае защо, не бе никак изненадан.