Магьосникът Куестър Тюс

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Беше късна понеделнишка сутрин в Сиатъл. Майлс Бенет седеше в една от чакалните на обединените авиолинии на летището Сийтак и чакаше пристигането на полет 159 от Чикаго O’Хеър. Бащата на Елизабет трябваше да пристигне с този самолет. Цяла събота и неделя Майлс се опитва да разбере къде е и да уреди да се върне. Щом пристигне, двамата трябваше да идат в Гроум Уайт и да уредят всичко, каквото трябва, за продажбата на владението на Майкъл Ард Ри.

Майлс се загледа през прозорците на чакалнята към сивия, облачен ден. Колко странно бе стечението на обстоятелствата.

Елизабет седеше до него и четеше нещо със заглавие Ребъл Старт. Облечена беше в плетена пола и блуза в черно и жълто, а джинсовото й яке беше преметнато на седалката до нея. Тя бе така погълната от книгата, че не обърна внимание, че Майлс я гледа. Той се усмихна.

На скута му лежаха броеве на Сиатъл Таймс и Пост Интелиджънсър и той разсеяно започна да ги прелиства. Вече бе прочел заглавията и колонките почти десетина пъти, но всеки път му се струваше, че открива по нещо ново. Събитията от празника на Вси Светии вече му се струваха толкова далечни, че той имаше чувството, че не е участвал в тях. Струваше му се, че чете за нещо, което се е случило с някой друг. Все едно, че тези съобщения бяха вести от чужбина, които винаги му се бяха стрували, че нямат нищо общо с него.

Но това, разбира се, не беше истина — както по отношение на вестите от чужбина, така и по отношение на тези последни известия.

Всички заглавия твърде много си приличаха. „Призраци от нощта на Вси Светии нахлуват в Сиатъл“, „Духове превземат сграда в Сиатъл“, „Война на призраци над залива Елиът“.

Подзаглавията се отнасяха до мистериозното срутване на части от сградата на съдебната палата, странния феномен, който бяха забелязали полицаите, пожарникарите, градските власти и хора на улицата, както и странното състояние, в което бяха изпаднали някои адвокати и членове на следствената служба в една съдебна зала, която изглеждаше така, сякаш там се е разигравала третата световна война.

Колонките под заглавията предаваха подробности, доколкото някой изобщо можеше да ги разкаже, при малкото налична информация. Градската полиция и пожарната служба са били вдигнати на крак в петъчната нощ, навечерието на Вси Светии, по сигнал за експлозия. При пристигането си те открили, че част от стената на сградата на петия етаж е срутена. Опитите да се изкачат до този етаж от вътре се оказали безуспешни. Причините за това се обясняваха различно. В няколко съобщения многословно се разказваше за буйна зелена растителност като джунгла, която по-късно напълно изчезнала. Призовани били хеликоптери. Пожарникарите най-сетне успели да влязат и открили една от съдебните зали цялата в развалини, външната й стена почти напълно съборена. Неколцината хора, които работели в сградата, били открити полузашеметени, но никой нямал сериозни увреждания.

Имаше и истории за виденията. Някои съвсем сигурно твърдяха, че са видели дракон. Други казваха, че било летяща чиния. Някои пък се кълняха, че това са ордите на сатаната, които са слезли на земята. Да, имаше нещо съвсем определено, потвърждаваха пилотите на самолетите, които го бяха преследвали и се бяха оказали преследвани от него, каквото и да бе то. Но те не можеха да кажат какво е било. Би могъл да е някой сложен летателен апарат, който да си е правил експерименти, разсъждаваше един от градската управа. Разбира се, това сигурно е било някое от онези неща, които ти се явяват в петък вечер в някоя кръчма, саркастично забеляза друг. Ако беше Коледа, сигурно щеше да ни се яви Дядо Коледа.

Ха, ха, ха, надсмиваше им се наум Майлс.

Имаше статии, в които учени, теолози, пастори, правителствени лица и един-двама ясновидци бяха интервюирани и запитани какво мислят по въпроса и те отговаряха с готовност и удоволствие.

Никой дори малко не се доближаваше до истината, разбира се.

Майлс прочете всички тези статии и обърна на репортажа от една колонка на първа страница на Северозападния раздел на неделния Таймс. Там имаше снимка на Гроум Уайт и заглавието гласеше: „Милионер дарява замъка си на държавата“.

Отдолу репортажът започваше така:

Статията продължаваше още няколко параграфа, в които се представяше биографията на Майкъл Ард Ри и реакцията на редица видни личности от местен и национален мащаб. Майлс прочете информацията два пъти и поклати глава. Но какво беше направил Куестър Тюс с него?

Той сложи вестниците настрани, протегна се и въздъхна. Жалко, че го няма Док. Имаше толкова много въпроси, на които не можеше да си отговори.

Елизабет до него внезапно вдигна поглед от книгата си. Очите й светеха. Тя като че ли бе прочела мислите му.

— Как мислиш, дали всичко с тях е наред? — попита го тя.

Той наведе глава към нея и кимна.

— Да, Елизабет. Напълно съм сигурен в това. Тя се усмихна.

— И аз също.

— Е, това не значи, че няма за какво да се тревожим.

— Или да ни липсват. На мен те много ми липсват.

Майлс отново се загледа през прозорците към пространството, пресечено от авиолинии и таксиметрови стоянки, та чак до сивата панорама на облаци, планини и небеса.

— Е, все някой ден ще се върнат — каза накрая той.

Елизабет само кимна с глава, без нищо да каже.

Само след минути бе оповестено пристигането на самолет 159. Майлс и Елизабет се изправиха и приближиха до прозорците, за да го видят, докато каца.

Няколко седмици по-късно Бен и Уилоу се ожениха. Щяха да се оженят по-скоро, но в техния случай трябваше да се съблюдава определен ред и им трябваше време дори да установят какъв е редът, предписан от традицията, а още повече да го съблюдават. В края на краищата, не бяха останали живи хора, които да си спомнят за сватба на Отвъдземния крал. Тъй че Абърнати изрови своите истории, а Куестър Тюс се консултира с някои от старците в долината и най-сетне, с общи усилия, успяха да установят какво трябва да се направи.

Откровено казано, Бен никак не се интересуваше от формалностите. Знаеше само, че невероятно дълго време му е било необходимо, за да осъзнае онова, което Уилоу бе разбирала от самото начало — че те трябва да бъдат заедно, свързани в едно цяло като съпруг и съпруга, крал и кралица, тъй че, каквото бе необходимо, трябваше да се направи. Съвсем доскоро той дори не би си позволил да помисли за нещо подобно; би сметнал подобни чувства за предателство на любовта му към Ани. Но Ани бе вече пет години мъртва и той най-сетне бе успял да остави духа й на спокойствие. Уилоу беше вече неговият живот. Той обичаше Уилоу и знаеше, че я бе обикнал още от самото начало, чувал я бе безброй пъти да му говори за съдбовното предсказание в момента на нейното зачатие и бе разбрал от нея, че Земната майка е предсказала, че тя ще му роди деца.

И все пак той дълго се колебаеше и не се решаваше да се отдаде на чувствата си. Преди всичко, защото се страхуваше. Страхуваше се от много неща — че все още не принадлежи напълно на тази страна, че не е достоен да бъде крал на Отвъдната земя и че някой ден просто може да си отиде в света, от който така силно желаеше да избяга. Осъществените му мечти далеч бяха надхвърлили неговите очаквания и той се боеше, че няма достатъчно какво да даде в замяна.

И все още се страхуваше. Подобни страхове се загнездваха в подсъзнанието на човека и трудно можеха да бъдат прогонени оттам.

Но един съвсем друг страх го накара да се реши да се ожени за Уилоу. Това бе страхът, че може да я загуби.

На два пъти вече той почти я беше загубил.

Първият път, когато едва не я загуби, той не се реши на тази стъпка, защото едва бе дошъл в Отвъдната земя, а и още не беше преодолял спомена за Ани.

Реши се едва сега, втория път, когато тя бе дошла в предишния му свят и той трябваше да се изправи лице в лице пред факта, че тя бе дошла не защото нещо я принуждаваше, а защото го обичаше толкова, че бе готова да умре заради него. Тя бе знаела, че подобно пътуване поставя живота й на опасност, но бе пренебрегнала този риск, защото знаеше, че той може да има нужда от нея.

Ето това го накара да се реши. Тя наистина го обичаше толкова много. А нима той също не я обича така? Нима ще рискува да я загуби, преди дори да открие какъв живот могат да имат като съпруг и съпруга? С Ани поне бяха имали общ живот. Нима не иска да сподели живота си и с Уилоу?

Дори и глупак би могъл да отговори на подобни въпроси, а Бен Холидей не беше глупак.

Нямаше какво повече да се говори, нямаше какво повече да се решава. Женитбата се състоя в Сърцето. Присъстваха всички: Речния господар, който винаги бе малко напрегнат в присъствието на детето си, което все още твърде му напомняше за майка си, докато той все още не успяваше да примири противоречивите чувства, които изпитваше към нея; вълшебните създания от езерната страна, някои от които твърде приличаха на хора, докато други бяха само бледи сенки, които се шмугваха сред дърветата; лордовете на Зеленоречието, Календбор, Стрехан и останалите с техните свити — една неспокойно група от хора, които нямаха доверие на никого, а най-малко от всичко един на друг, но които пристигаха и се настаняваха заедно, за да съблюдават външно благоприличие; троловете и коболдите от планините далеч на север и юг; Чупка гномите, водени от Филип и Сот, горди от своите заслуги за женитбата — носеха се най-различни слухове в какво се състоят тези техни заслуги; и обикновени хора от селските къщи и ферми, магазини и селища — фермери, търговци, ловци, следотърсачи, продавачи, занаятчии и всякакви работници.

Дори и Страбон засвидетелства присъствие, като прелетя над главите на всички по време на празненството, което последва сватбената церемония, като избълва пламъци по небето и получи поне малко удовлетворение от факта, че жените и децата все още тичат, пищейки, когато го видят.

Сватбената церемония бе проста и непосредствена Бен и Уилоу застанаха по средата на Сърцето на кралския подиум и си казаха един на друг и пред всички събрани, че се обичат, че ще се уважават и отнасят добре един с друг и са готови да направят всичко един за друг. Куестър Тюс цитира няколко древни сватбени клетви, които са били повтаряни преди множество години от кралете и кралиците на Отвъдната земя и с това церемонията завърши.

Гостите празнуваха и пиха през целия ден и нощта и на следния ден и всички се държаха сравнително добре. Кавгите бяха малко и се уреждаха бързо. Хората от Зеленоречието и тези от езерната страна седяха едни до други и разговаряха за това, че ще подновят съвместните си усилия. Саможивите тролове и коболди си размениха подаръци. Дори и чупка гномите задигнаха само няколко кучета на тръгване.

Бен и Уилоу бяха на мнение, че всичко мина много добре.

Едва след няколко дни, когато всичко бе поело нормалния си ход, Бен реши да попита Куестър какво все пак беше сторил на Майкъл Ард Ри. Седяха в една зала в Сребърния дворец, където се пазеха томовете с историята на Отвъдната земя. Това бе огромен кабинет, който винаги имаше дъх на застоял въздух и прах. Разсъждаваха върху някои от древните закони за унаследяване на собствеността върху земята. Бяха само двамата, беше късна нощ и дневната работа бе приключила. Бен отпиваше от чаша вино и си мислеше за всичко онова, което се бе случило през последните две седмици. Тогава мислите му се пренесоха върху Майкъл и той внезапно си спомни, че Куестър така и не му обясни, какво бе направил.

— Какво му направи, Куестър? — попита отново той, след като вече го беше попитал веднъж и в отговор Куестър само сви рамене. — Хайде, кажи ми. Какво направи? Как изобщо разбра каква магия да използваш? Спомням си, че ти си ми казвал, че използването на магията в онзи свят е доста несигурно.

— Ами… в повечето случаи, да — съгласи се Куестър.

— Но не и магията, която си използвал срещу Майкъл?

— О, магията беше по-скоро за ефект. Не беше нужна кой знае каква магия.

Бен остана направо смаян.

— Но как можеш да кажеш това? Та той беше… той беше…

— Изпаднал в дълбоко заблуждение, ако трябва да бъдем точни — довърши мисълта му Куестър. — Спомни си, че моят природен брат бе отговорен преди всичко за това, че той се превърна в един толкова неприятен човек.

Бен се намръщи.

— И значи, ти какво направи? Куестър отново сви рамене.

— Той имаше нужда само от лека промяна на ценностната му система, Ваше Величество.

— Куестър!

— Е, добре — въздъхна магьосникът. — Върнах му съвестта.

— Какво, какво…?

— Извадих бедната му съвест от там, където Майкъл я държеше подтисната и заключена. Използвах магия, за да я уголемя и да й придам първостепенна важност в мисленето на Майкъл — Куестър се усмихна. — Сигурно е изпитал нетърпимо чувство за вина! — и той още по-широко се усмихна. — Е, направих наистина още нещо дребно. Направих и едно дребно внушение в неговото подсъзнание.

Той изви вежди и погледна като котка, изяла канарчето.

— Внуших му, че за да изкупи вината си, той трябва да се откаже от всичко незабавно. По този начин, ако магията отслабне и престане да му въздейства, преди съвестта му да се е възвърнала трайно, ще бъде твърде късно да възстанови нещата такива, каквито са били.

Бен широко се усмихна.

— Куестър Тюс, ти понякога наистина ме изумяваш. Магьосникът сбърчи лице, напомнящо бухал. Те се спогледаха, взаимно наслаждавайки се на шеговитата му гримаса.

В този момент внезапно Куестър подскочи.

— За бога! Та аз почти забравих! Имам новини, които наистина ще ви изумят, Ваше Величество — той едва успя да се накара да седне, разтреперан от вълнение. — Какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм намерил начин да преобразя Абърнати в човек? Искам да кажа, наистина да го преобразя в човек!

Той изгледа Бен и зачака какво ще каже.

— Сериозно ли говориш? — попита накрая Бен.

— Разбира се, Ваше Величество.

— Да го преобразиш, така ли? Отново в човек?

— Да, Ваше Величество.

— Както преди?

— О, не, не както преди.

— Но с магия.

— Разбира се, че с магия!

— Изпробвал ли си я? Тази твоя магия?

— Ами…

— Върху нещо?

— Ами…

— Значи е все още само на теория?

— Напълно основателна теория, Ваше Величество. Сигурно ще се оправдае.

Бен се наведе напред, докато главите им почти се докоснаха.

— Ще се осъществи, така ли? Казал ли си вече на Абърнати?

Магьосникът поклати глава.

— Не, Ваше Величество. Надявах се вие да му кажете. Настъпи дълго мълчание. Тогава Бен промълви:

— Струва ми се, че никой от нас не бива все още да му казва. Нали така? Трябва да изпробваш нещата още малко.

Куестър се намръщи, после сбърчи бухалското си лице замислено.

— Е… може би не е нужно.

Бен се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Лека нощ, Куестър — каза той. Обърна се и излезе от стаята.