Магьосникът Куестър Тюс

МАЛКА ГРЕШКА В ПРЕДВИЖДАНИЯТА

Филип и Сот избягаха заедно с бутилката, като се опитваха колкото се може повече да се отдалечат от краля. Бяха успели да избягат, защото Черньото ги пренесе от мястото на битката няколко мили на север, като ги обгърна в облак от мъгла и ярки светлини с цялата бързина, която позволяваше истинската магия. Те нямаха и представа какво е станало с краля и неговите спътници, а и никак не им се искаше да узнават. Щеше им се ако може, дори да не мислят за него.

Но въпреки всичко, не можеха да не мислят. През цялото време, докато бягаха на север, тези мисли не ги напускаха, макар че не говореха за това, дори не си го признаваха с поглед или жест. Но не можеха да ги прогонят от съзнанието си. Бяха извършили най-непростимото предателство, което е възможно — бяха предали обичния си крал. И дори нещо още по-лошо, бяха го всъщност нападнали! Не лично, разбира се, тъй като Черньото бе предизвикал нападението, но всичко лежеше на тяхната съвест, а това бе все едно, че сами са нанесли ударите. Дори не разбираха как са могли да допуснат това да се случи. По-рано не биха си и помислили да оспорват волята на Негово Величество. Направо бе немислимо нещо подобно!

Както и да е, вече бе станало и не можеше да се поправи. Бягаха, защото не знаеха какво друго да правят. Знаеха, че Негово Величество ще тръгне по дирите им.

Сигурно е много разгневен от постъпката им и ще ги преследва, за да им наложи заслужено наказание. Знаеха, че единствената им надежда е да бягат и да се укриват. Но къде ли можеха да избягат и да се скрият?

Още не бяха намерили отговора на този въпрос, когато падна нощта и те се почувстваха толкова изтощени, че им беше невъзможно да продължат да бягат повече и се принудиха да спрат. Промъкнаха се в хралупа на язовец и легнаха в мрака, заслушани в ударите на сърцата и нашепванията на съвестта си. Бутилката стоеше отворена пред тях. Черньото стърчеше на устието й и се забавляваше с чифт зашеметени нощни пеперуди, които беше заловил и успял да уплете в дълги тънки паяжини. Луната и звездите бяха забулени зад надвиснали тежки облаци и всички звуци на нощта бяха някак странно приглушени и далечни.

Филип и Сот се хванаха за ръце с надеждата, че страхът поне за малко ще ги напусне. Той обаче не отстъпваше.

— Как ми се иска да сме си у дома! — непрекъснато простенваше Сот, а Филип само безмълвно кимаше всеки път в отговор.

Те се сгушиха близо един до друг и дори и не помислиха за храна, тъй като бяха прекалено уплашени, както и за сън, макар да бяха много уморени. Нищо друго не им оставаше, освен да седят сгушени там и да мислят за нещастието, което ги бе сполетяло. Гледаха как Черньото подскача по ръба на бутилката и размахва пеперудите като дребни хвърчила, направлявайки ги ту на една, ту на друга страна според приумиците си. Те го гледаха, но сега се чувстваха по-различно от предишната вечер. Вече не намираха, че демонът и бутилката са безценно съкровище.

— Струва ми се, че сторихме нещо ужасно — изрече най-сетне Филип с предпазлив и уплашен шепот.

Сот отправи поглед към него.

— И на мен така ми се струва.

— Мисля, че направихме ужасна грешка — продължи Филип.

— И аз така мисля — повтори Сот.

— Смятам, че не трябваше изобщо да вземаме тази бутилка — заключи Филип.

Този път Сот само кимна с глава.

Те и двамата отправиха погледи към Черньото, който бе престанал да си играе с пеперудите и настойчиво ги гледаше.

— Може и да не е прекалено късно да върнем бутилката на Негово Величество — предпазливо предположи Филип.

— Може и да не е — съгласи се Сот.

Очите на Черньото просветнаха огнено червени в мрака, той примигна и впери поглед в тях.

— Негово Величество може би ще ни прости, като му върнем бутилката — каза Филип.

— Негово Величество може да прояви снизхождение към нас — каза Сот.

— Ще му обясним, че не сме разбирали какво правим — каза Филип.

— Ще му кажем, че искрено съжаляваме — каза Сот. Те помърмориха още малко, като потъркваха носове и очи. Черньото посочи към пеперудите и ги превърна в множество сини огънчета, които просветнаха и изчезнаха.

— Не ми се иска Негово Величество да изпитва омраза към нас — тихо каза Филип.

— И на мен не ми се иска — каза Сот.

— Той ни е приятел — каза Филип.

— Приятел ни е — отекна Сот.

Черньото внезапно се завъртя на устието на бутилката, като запрати цветни светлинки в мрака наоколо, които избухнаха в бляскави рояци искри. Появиха се странни видения, които избледняха, после отново се появиха. Чупка гномите ги наблюдаваха, захласнати отново. Демонът се смееше и танцуваше и навсякъде наоколо им започнаха да падат скъпоценни камъни, в които се превръщаха пеперудите посред полета си.

— Но тази бутилка е толкова очарователна — възкликна Филип в изумление.

— Магията е прелестна — въздъхна Сот.

— Можем да задържим бутилката само още малко — осмели се да предложи Филип.

— Само ден-два — съгласи се Сот.

— Какво толкова лошо има в това?

— Каква вреда?

— Но може би…

— Вероятно…

Те и двамата искаха да кажат нещо, но се спряха насред думите си и внезапно се спогледаха, като забелязаха огнените блясъци в погледа на демона, които се отразяваха в собствените им очи. Те стиснаха още по-силно ръцете си и запримигаха зашеметени и неразбиращи.

— Страх ме е — промълви Сот и в очите му се появиха сълзи.

Филип предпазливо пошепна:

— Тази бутилка вече не ми харесва. Не ми е приятно това усещане, което ми създава!

Сот безмълвно кимна. Черньото ги наблюдаваше, докато светлините, цветовете и виденията бяха изчезнали отново в тъмнина. Демонът приклекна върху устието на бутилката и очите му напомняха тесни процепи.

— Хайде да го върнем обратно в бутилката — тихо предложи Филип.

— Хайде — съгласи се Сот.

Демонът се сви на кълбо и внезапно просъска.

— Прибирай се! — смело му заповяда Филип, като размахваше ръка да го пропъди.

— Да, махай се! — повтори Сот. Демонът силно просъска.

— Къде ще заповядате да ида, господари? — разхленчи се той.

— Обратно в бутилката! — отвърна му Филип.

— Да, в бутилката! — потвърди и Сот.

Демонът ги наблюдава още един миг, след което странното му, подобно на паяк тяло се прибра обратно в бутилката и изчезна. Филип и Сот протегнаха ръце като един, грабнаха бутилката едва ли не като обезумели и пъхнаха запушалката на мястото й.

Ръцете им трепереха.

След малко оставиха бутилката отново на земята, точно пред тях самите, скрита сред листа и клони в предната част на тясната им хралупа. Известно време я съзерцаваха в мълчание, след което очите им започнаха да се затварят и сънят ги обори.

— Утре ще върнем бутилката на Негово Величество — промълви Филип.

— Ще я върнем на Негово Величество — прозя се Сот. Само след миг бяха заспали и двамата, успокоени, че всичко ще се оправи. Скоро дишането им стана равномерно и дълбоко.

В същия този момент бутилката започна да разпръсква тъмночервени отблясъци.

Сот сънува блестящи скъпоценни камъни. Сънува, че те се сипят навсякъде наоколо му като дъждовни капки, проблясвайки докато се спускаха от облаци, прилични на руно в цветовете на дъгата и бездънно сини небеса. Той седеше на един хълм с благоуханни треви и диви цветя и наблюдаваше как скъпоценните камъни се трупат на купчини навсякъде наоколо му. Кой знае от къде грееше слънце и на него му бе топло и той имаше усещане за безкраен покой.

До него се намираше бутилката — неговата безценна, вълшебна бутилка. Тъкмо тази бутилка и Черньото, който се криеше в нея, бяха предизвикали падането на скъпоценните камъни.

— Освободи ме, малки ми господарю! — внезапно започна да го умолява Черньото с тих, уплашен глас. — Моля те, господарю!

Сот се размърда в съня си и кой знае как, но знаеше, че ако направи, както го умоляваше демонът, скъпоценните камъни наоколо му ще се увеличат и ще станат невъобразимо по-прелестни. Знаеше, че ако изпълни молбата му, демонът ще му даде скъпоценни неща такива, каквито не би могъл дори и да си представи.

Всичко това изглеждаше толкова просто и правилно.

Той протегна ръка, все още сякаш като насън и измъкна запушалката…

Когато Филип и Сот отново се събудиха, бе започнало да вали и небето беше оловно-сиво и цялото затрупано от надвиснали облаци. Валеше на тежки, едри капки, които шумно се удряха в земята. Вече бяха започнали да се образуват вадички и ручейчета, които наподобяваха сребристи огледала и тънки сиви струйчици. Още едва се зазоряваше и в мъгливата влага и едва появилата се светлина всичко изглеждаше като смътни привидения и фантоми.

Едни груби, безформени ръце измъкнаха Филип и Сот от дрямката им и грубо ги вдигнаха на крака. Чупка гномите се изправиха разтреперани от студ и примигваха със слабите си очи в пълно изумление. Грамадни, тъмни силуети ги наобиколиха и образуваха наоколо им пръстен от гротескни, размазани сенки. Филип и Сот се гърчеха и извъртаха, опитвайки се да се освободят, но ръцете се бяха здраво вкопчили в тях.

Един от силуетите в пръстена се открои. Поприведе се напред — тялото му се състоеше от едри крайници, превит гръбнак и сплъстена тъмна коса, а лицето му бе лишено от всякакви по-ясни очертания под грубата му животинска кожа.

— Добро утро, гномчета — поздрави ги тролът със своя грубоват, гърлен говор.

Филип и Сот се отдръпнаха назад и троловете, които ги бяха наобиколили отвсякъде, се разсмяха от удоволствие.

— Да говорите ли забравихте? — попита тролът, като се престори на много тъжен от този факт.

— Пуснете ни да си вървим! — замолиха се гномите едновременно.

— Та ние едва сме ви намерили! — каза онзи, направо като наскърбен. — Нима искате да ни лишите от присъствието си толкова бързо? Бързате ли за някъде? — последва многозначителна пауза. — Да не би да се криете от някого?

Филип и Сот едновременно кимнаха утвърдително.

— Може би от онзи, който желае да притежава ей-това? — попита тролът лукаво.

Той протегна едрата си ръка и тази ръка държеше скъпоценната им бутилка, отново отпушена. Черньото се въртеше върху устието й и весело пляскаше със сбръчканите си ръчички, малки като на дете.

— Но тази бутилка е наша! — ядосано извика Филип.

— Върнете ни я! — започна да вие Сот.

— Да ви я върна ли? — запита тролът така, сякаш не вярваше на ушите си. — Нима искате да ви върна нещо толкова възхитително? О, струва ми се, че няма да го направя!

Филип и Сот ритаха и се мятаха насам-натам като животни, хванати в капан, но това накара троловете само да ги стиснат още по-здраво. Онзи, с когото говореха, бе по-висок от останалите и явно беше вождът им. Най-неочаквано той протегна ръка и я стовари върху главите им, за да ги накара да млъкнат. Те се свлякоха на колене под силата на ударите.

— Вие май отново се опитвате да крадете — продължи тролът замислено. — Май сте си присвоили нещо, което не ви принадлежи — гномите едва успяха да поклатят глави, за да отхвърлят обвинението, но тролът не им обърна никакво внимание. — Според мен, невъзможно е тази бутилка да е ваша. Сигурно е на някой друг и който и да е той, ясно е, че вие сте му причинили големи проблеми — изведнъж лицето му просветна. — Но няма защо толкова да се вайкаме за проблемите на другите. Един губи, друг печели, както се казва. Не знаем на кого е принадлежала тази бутилка. Ето защо, най-добре е да принадлежи на мен!

Филип и Сот се спогледаха. Та тези тролове са направо обирджии, жалки крадци! Те и двамата бързо хвърлиха погледи към Черньото, който се въртеше на ръба на тяхната скъпоценна бутилка.

— Не им позволявай да сторят това! — примоли му се Филип отчаяно.

— Накарай ги да те върнат на нас! — умоляваше Сот.

— Накарай ги да спрат, накарай ги да спрат! — викнаха и двамата в един глас.

Демонът изпълняваше стойки на ръце и задни преобръщания и ги наблюдаваше през присвитите си очи, които проблясваха огнени в мъглата. В края на пръстите на едната му ръка се появи многоцветен пламък и Черньото издуха огъня в тяхна посока и ги заля със струя от искри, които просветнаха и угаснаха, превръщайки се в пепел, която направо ги задуши, тъй че те се разкихаха и отново се смълчаха.

Тролът, който държеше бутилката, сведе погледа си към Черньото.

— На тези гноми ли принадлежиш ти, дребосък? — попита той внимателно.

Черньото се спотаи.

— Не, господарю. Аз принадлежа само на онзи, който притежава бутилката. Принадлежа само на теб!

— Не, не! — извиха глас Филип и Сот. — Ти принадлежиш на нас!

Всички останали тролове им се изсмяха развеселени, но гласът им бе студен като дъжда, който валеше наоколо. Онзи, който разговаряше с тях, се приведе по-близо.

— Нищо не може да принадлежи на едни чупка гноми, глупаци такива! Нищо никога не им е принадлежало, нито някога ще им принадлежи! Вие не сте се научили още да пазите онова, което имате! Как смятате, че ви намерихме? Кой според вас ни е довел тук? Ами че същото това същество, към което сега се обръщате за помощ! То заля цялото небе с ярките си огньове! То само ни помоли да го отнемем от вас! То ни помоли да не го оставяме да бъде ваш пленник!

Чупка гномите безмълвно се кокореха, загубили и последната си надежда. Черньото — техният приятел, вълшебният магьосник — съвсем съзнателно им беше изневерил. Предал ги беше на най-злите им врагове.

— Ех, ех! — прозина се тролът. — Май вече е време да се отървем от вас.

Останалите тролове одобрително изръмжаха и започнаха нетърпеливо да пристъпват от крак на крак. Тази сценка вече им беше дотегнала. Филип и Сот бяха подложени на поредното изпитание.

— Какво сега да правим с тях? — замисли се говорещият и погледна към останалите. — Дали да не им прережем гърлата и да набодем главите им на колове? Или пък да им отрежем пръстите на ръцете и краката? Или живи да ги закопаем?

Всички наоколо нададоха вой на одобрение и чупка гномите се свлякоха на кълбо, обзети от пълно отчаяние.

Вождът на троловете поклати глава.

— Не, не, струва ми се, че можем да направим нещо още по-добро! — и той наведе глава към разлудувалия се демон. — Хей, дребосък, как смяташ, че трябва да постъпим с тези гноми?

Черньото танцуваше и се крепеше на пръстите на ръцете и краката си — една грозна фигурка, приличаща на паяк, вкопчена в хлъзгавата повърхност на бутилката.

— От тях може да стане добра храна за животните в гората — поиска да се погаври и той.

— Ах! — възкликна вождът на троловете. От страна на всички останали се надигнаха възгласи на буйно одобрение и ранната утринна тишина беше нарушена.

й така, Филип и Сот бяха хвърлени на земята, ръцете и краката им бяха завързани с въже и накрая бяха окачени на ниския клон на една близка цикория и оставени да висят с главата надолу на четири стъпки над земята.

— Не много ниско, за да не се удавят в пороя, но и не много високо, за да могат зверовете да ги достигнат — разпореждаше се вождът, докато останалите тролове се обърнаха и потеглиха на север. — Сбогом, гномчета мънички. И горе главата!

Дружината се разсмя и троловете веселяшки се сбутаха едни други, след което се отдалечиха. Черньото бе седнал на едрото рамо на вожда и се обърна назад, за да погледне към гномите с кърваво червени, блеснали от задоволство очи.

Само след минути Филип и Сот останаха съвсем сами, увиснали с главата надолу от цикорията. Те леко се олюляваха на вятъра под дъжда и ревяха.