Магьосникът Куестър Тюс

СЪРБЕЖЪТ

На Куестър Тюс му отне три дни, докато стигне на кон от Сребърния дворец до източния край на Пустотите. Потегли сам, промъквайки се още в зори, докато досадните чупка гноми и всички нахални представители, куриери и вестоносци от едно или друго място все още спяха. Държавните дела могат и да почакат, реши той, независимо дали това се харесва някому или не. Буниън и Парснип отидоха да го изпратят. Те настояваха да го придружат и останаха много разочаровани, когато той категорично реши да тръгне сам. Куестър не се остави да бъде разубеден от усмивките на коболдите, които оголваха зъбите им, нито от погледите, които му хвърляха крадешком. Това беше нещо, което трябваше да направи сам. Те не можеха с нищо да му помогнат. По-добре да останат в двореца и да се погрижат за каквото е необходимо в негово отсъствие. Той яхна сивия си кон и потегли като някой Дон Кихот без своя Санчо Панса, подобен на плашило, което търси нивата, която щеше да пази. Тръгна на север през гористите хълмове, заобикалящи Сребърния дворец и после на североизток през нивята и пасищата на Зеленоречието, а най-сетне на изток към Пустотите.

Едва по залез слънце на третия ден той зърна Огнените извори.

— Хайде, дий — подкани той старата си сива кобила, която беше доловила полъха на онова, което приближаваха и започваше да се дърпа.

Куестър Тюс бе човек, който носеше тежкия товар на много голяма вина. Знаеше, че нищо в Отвъдната земя няма да се оправи, докато не се върне кралят. Нощната сянка щеше да продължава да всява разруха и анархия, докато не се появи някой, който да се справи с бутилката и демона в нея. За съжаление, Куестър не беше човекът, който можеше да стори това. Негово величество кралят беше този човек. Ала кралят се беше озовал като заложник в някогашния си свят и не би могъл да се измъкне от там, докато не си върне обратно медальона — а може и тогава да не се върне, ако не успее да върне Уилоу и изчезналия Абърнати със себе си. И за всичко беше виновен Куестър Тюс, тъй че магьосникът не можеше да стои и да чака нещата да се развиват от само себе си, когато всичко вървеше на зле.

Ето защо бе дошъл тук с план да възстанови нормалното им състояние. Планът му беше много прост и не особено обмислен, но нали все пак беше някакъв план. Смяташе да поиска помощта на дракона Страбон, за да помогне на Холидей и останалите да се върнат.

Беше наистина много просто и той се учуди, че не се е сетил по-рано за това. Никой не можеше да излезе или влезе в Отвъдземната долина, без да премине през мъглите на вълшебния свят, а никой не можеше да излезе и отново да се върне в Отвъдната земя през мъглите на вълшебния свят без магията на липсващия медальон на Холидей — никой, освен Страбон. Драконите все още можеха да ходят, където си искат. О, наистина не можеха да проникнат твърде далеч сред вълшебния свят, защото преди много години са били изгонени от там. Но можеха да стигнат до повечето места. Собствената им магия им позволяваше да извършат прехода през мъглите. Ето защо драконите можеха да се озоват практически навсякъде. В това отношение Страбон не правеше изключение. Той вече бе завел Бен Холидей в пъкления свят на Абхаддон, за да избавят Куестър, Уилоу, Абърнати и коболдите от демоните. Сигурно можеше да извърши едно второ пътешествие сега, за да избави Холидей.

Куестър сбърчи лице. Сигурно бе, че Страбон може да направи това — но дали ще поиска беше съвсем друга работа. В края на краищата, пътуването до Абхаддон беше направено по силата на изключителна принуда и драконът неколкократно бе давал съвсем ясно да се разбере, че по-скоро е готов да се задуши в собствения си дъх, отколкото да си помръдне пръста, за да помогне на Бен Холидей.

Тъй че, въпреки че замисълът бе твърде прост, неговото осъществяване едва ли щеше да бъде също толкова просто.

— Е, както и да е — въздъхна магьосникът примирено. — Все нещо ще трябва да се опита.

Той насочи сивия кон към билото на хълмовете, които обграждаха Огнените извори, слезе, махна седлото и юздата от стария кон, потупа го по задника и го изпрати към дома. Няма смисъл да се тревожа и с него, помисли си той. Ако не успее да убеди Страбон да му помогне, кон вече няма да му е потребен.

Той се почеса по дългото си ухо. Но по какъв начин може да убеди Страбон да помогне?

Мисли известно време по този въпрос, но накрая се отърси от тази тегоба и започна да си проправя път през гъстите храсталаци. Здрачът се спускаше постепенно над долината, очертавайки тъмни синьо-сивкави ивици и слънцето се смали, докато се превърна в тънък сребрист процеп над върхарите на дърветата на хоризонта на запад, след което се скри напълно. Куестър вдигна очи. Точно над главата му бяха надвиснали тежки облаци, обагрени в оранжево-алено, понеже отразяваха огньовете на Изворите. Магьосникът вдъхна въздуха, пълен с от пепел и дим и се закашля. Пак тая кашлица, каза си ядно той. Та нали с това бе започнала и цялата тази бъркотия! Той упорито си проправяше път напред, без да обръща внимание на шубраците и храстите, в които се заплиташе мантията му и я — прекъсваха, а него целия го изподраскваха. До ушите му започна да достига екота от изригванията на Огнените извори, който напомняше гръмотевични кашлици, които се надигаха в нощта като хълцане на великан, преди да се уталожи в недоволно клокочене. Стана много горещо и Куестър започна обилно да се поти.

Най-сетне се изкачи на височината и спря, сложил ръце на хълбоци, непоколебимо готов да посрещне всичко. Пред него долу се простираха Огнените извори — редица от кратери, които изригваха сред жълтеникаво-синкава течност, която бълбукаше и гъгнеше. От време на време някой от кратерите изригваше в гейзер от пламъци и отново стихваше неутолим. Въздухът беше нажежен и с дъх на сяра. Носеше се тягостна миризма на гореща течност и обгорели кости на животните, които драконът бе разкъсал.

В момента драконът се хранеше. Беше се излегнал край един от по-малките кратери в северния край на Изворите и усилено дъвчеше останките на някаква злощастна крава, както се стори на Куестър. Кокалите шумно пукаха между челюстите на чудовището, потъмнелите му зъби доволно ги стриваха. Куестър сбърчи нос от отвращение. Начинът, по който драконът се хранеше, винаги го изпълваше с отвращение.

— Ех, драконе, драконе — промълви той тихичко на себе си.

Страбон изригна огнена струя от ноздрите си и така откъсна парче от трупа на кравата и шумно започна да дъвче.

Куестър Тюс приближи до самия край на височинката, така че драконът да го види добре.

— Стари драконе! — викна му той. — Трябва да си поговорим!

Страбон спря да дъвче за момент и вдигна поглед.

— Кой е там? — викна той ядосано. Присви очи. — Куестър Тюс, това ти ли си?

— Аз съм.

— Така си и мислех. Съвсем ясно те чух. Не ме изненадваш, Куестър Тюс. Ти все искаш да си поговориш с някого. Изглежда ти доставя удоволствие да говориш. Даже си мисля понякога, че ако можеш да превърнеш твоите безкрайни бръщолевеници в магия, сигурно щеше да си страхотен магьосник.

Куестър смръщи вежди.

— Сега е много важно!

— Но не и за мен. Не съм си свършил вечерята.

Драконът се зае отново с кравата, като откъсна ново парче месо и започна да дъвче с удоволствие. Изглеждаше така, сякаш нищо друго не го засяга.

— Отново ли си се захванал да крадеш крави? — неочаквано го запита Куестър и пристъпи няколко крачки напред. — Цъ, цъ. Колко жалко. Колко почтено от твоя страна!

Страбон престана да дъвче насред хапката си и повдигна главата си, покрита с люспи и шипове, за да погледне магьосника.

— Тази крава се беше заблудила и попадна случайно на вечерята ми — каза той и се ухили. — Също като теб.

— Едва ли съм подходящо ястие за твоята уста.

— Е, тогава можеш да ми послужиш да десерт! — драконът изглеждаше така, сякаш обмисля тази идея. — Не, май не. Няма да ми стигнеш и за това.

— Разбира се, при този огромен стомах!

— Но от друга страна, би било добре да те изям, дори само за да ти затворя устата.

Куестър поклати глава.

— Защо просто не ме изслушаш, за да чуеш какво имам да ти кажа?

— Вече ти заявих, магьоснико, в момента се храня! Куестър приседна на петите си и пооправи пъстроцветната си мантия.

— Много добре. Тогава ще те почакам да свършиш.

— Прави каквото искаш, само гледай да си държиш устата затворена!

Страбон се върна към плячката си, като си откъсваше парчета от нея, бълвайки огнени струи през ноздрите си и ожесточено дъвчеше огромните късове месо и кокали. През цялото време, докато ядеше, той размахваше опашка, сякаш тя бе нетърпелива, защото храната достигаше до нея твърде бавно. Куестър го наблюдаваше. С ъгълчето на окото си Страбон също му хвърляше по някой и друг поглед.

Най-сетне драконът се отказа от трупа на кравата и го захвърли в устието на кратера, до който се беше присламчил, след което отново се извъртя, за да се обърне към магьосника.

— Омръзна ми това, Куестър Тюс! Та как мога да се храня, когато си седнал там и ме гледаш в устата, все едно че си предвестник на края на света? Убиваш ми апетита! Какво искаш?

Куестър предпазливо се изправи, като потриваше изтръпналите си крака.

— Нужна ми е твоята помощ.

Драконът пропълзя между кратерите като змия. Чудовищно едрото му тромаво тяло оставаше недокоснато от пепелта и огъня. Щом отърсеше опашката и крилете си, от тях се посипваха огнени капчици. Щом стигна края на Изворите, където се намираше Куестър, той се повдигна на задните си крака и облиза пресъхналите си челюсти с дългия си цепнат език.

— Куестър Тюс, не ми хрумва дори и една единствена причина, поради която да поискам да ти помогна! И не ми излизай, моля те, с онова досадно, изтъркано слово за близките отношения между дракони и магьосници, които били съществували във времето и за това как трябвало да си помагаме взаимно в случай на нужда. Вече опита да минеш с тоя номер миналия път, ако си спомняш. Беше глупаво от твоя страна тогава, глупаво е и сега. Да ти помагам по какъвто и да било начин, често казано, ми е противно!

— Аз не търся помощ за себе си — успя да се вмести Куестър в словоизлиянието на дракона. — Помощта ти е нужна на краля.

Драконът го изгледа така, сякаш е полудял.

— На Холидей ли? Дошъл си да искаш от мен да помагам на Холидей? Но какво на света би могло да ме накара да помагам на Холидей?

— Това, че той е крал както за мене, така и за тебе — каза Куестър. — Време е да вземеш предвид този факт, Страбон. Независимо дали ти харесва или не, Бен Холидей е крал на Отвъдната земя и докато живееш в тази долина, си длъжен да се подчиняваш на нейните закони. А това означава, че от тебе се изисква да окажеш помощ на краля, когато това е необходимо!

Страбон се заля от неудържим смях. Толкова силно се смееше, че не можа да се задържи прав и се пльосна в един от кратерите, тъй че огнени пръски се разхвърчаха навсякъде. Куестър се наведе, за да ги избегне, след което отново се изправи.

— Няма какво толкова да се смееш!

— О, има за какво! — изрева драконът. Той се задави и се задъха, издишвайки огън и дим.

— Куестър Тюс, ти наистина ме учудваш. Дори понякога си мисля, че наистина си вярваш. Колко смехотворно!

— Ще помогнеш ли или не? — попита Куестър, напълно възмутен.

— По-скоро не! — изправи се отново драконът. — Аз не съм поданик на тази страна, нито на нейния крал! Живея, където ми се иска и нямам други закони, освен собствените си! Не съм длъжен да оказвам помощ на никого, а най-малко пък на Холидей! Що за глупост!

Куестър не беше учуден, че Страбон говори така, защото прекрасно знаеше, че драконът никога доброволно не беше оказвал помощ на никого през целия свой живот. Но си струваше да опита.

— Ами красивата силфида Уилоу? — попита той. — И тя също се нуждае от помощта ти. Ти й спаси живота веднъж, помниш ли? Тя ти е пяла, изпълнила те е с мечтания веднъж. Ти сигурно би помогнал на Холидей, ако това е нужно, за да спасиш и нея.

— Ни най-малко — презрително вметна драконът. Куестър се замисли.

— Много добре — каза той. — Но все едно, ще трябва да помогнеш на Холидей заради самия себе си.

— Заради самия мен ли? — озъби се Страбон. — Какъв ли умен довод си намислил този път, магьоснико?

— Такъв довод, че дори и един дракон ще може да го проумее — отвърна Куестър Тюс. — Нощната сянка се е сдобила с власт над една магическа сила, която може да унищожи всичко в тази долина. Вече я е пуснала в действие и е настроила хората и вълшебните същества едни срещу други, предизвиквайки повсеместни безредици. Ако се остави да продължи, тя ще унищожи всички.

Драконът се усмихна презрително.

— Мене какво ме е грижа? Куестър сви рамене.

— Рано или късно ще стигне и до теб, Страбон. Наред с Холидей, ти си най-върлият й враг. Какво си мислиш, че ще стане с тебе тогава?

— Ха! Аз мога да се противопоставя на всякаква магия, която владее вещицата!

Куестър замислено потърка брадичката си.

— Де да беше така. Тази магия е друга работа, Страбон. Това е магия, стара колкото теб самия. Идва от един демон, който живее в бутилка. Демонът извлича силата си от притежателя на бутилката и може да използва тази сила по всякакъв начин, както му хрумне. Ти сигурно ще се съгласиш, че Нощната сянка има чудовищна сила.

— Изобщо не мога да се съглася! — ядоса се драконът. — Махай се от тук, Куестър Тюс! Досаждаш ми!

— Колкото и да мразиш Холидей, неговата магия единствена може да се противопостави на демона. Кралят на Отвъдната земя командва Паладин, а Паладин може да устои на всичко.

— Махай се от тук, магьоснико!

— Ако не се съгласиш да помогнеш на Холидей, Страбон, Паладин няма да го има, за да спре Нощната сянка и нейния демон. Ако не се съгласиш да помогнеш, всички ние сме обречени.

— Махай се!

Драконът изригна от ноздрите си огнена струя, която опърли целия склон под мястото, където Куестър Тюс бе застанал и въздухът се изпълни с пепел и дим. Куестър се задави, задъха се и се отдръпна от задухата. Щом въздухът се проясни, той видя как драконът начумерено се обръща да си върви.

— Не ме е грижа нито за Нощната сянка и нейния демон, нито за Холидей и тебе, нито за който и да било друг в тази долина! — промърмори той. — Не ме е грижа дори и за мен самия! А сега си върви!

Куестър Тюс се навъси като тъмен облак. Е, все пак бе опитал. Никой не може да каже, че не е. Наистина, не беше направил всичко възможно, за да звучи достатъчно убедително и се бе провалил. Драконът, както винаги, бе неподатлив на убеждение. Ако продължеше да настоява сега, просто щеше да се стигне до бой.

Той уморено въздъхна. Винаги е било така между дракони и магьосници. От векове е било все така.

Той отново се упъти към върха на възвишението и спря.

— Страбон! — драконът обърна към него главата си, цялата покрита с шипове. — Стари драконе, май ще трябва да извършим всичко това по трудния начин. Надявах се, че здравият разум може да надделее над вродената ти упоритост, но се оказа, че такова нещо е невъзможно. Необходимо е да помогнеш на негово величество, и щом не искаш да го направиш доброволно, ще бъдеш принуден да го направиш!

Страбон изгледа Куестър с най-искрено удивление.

— За бога, Куестър Тюс, ти да не би да ме заплашваш? Куестър се изпъна в цял ръст.

— Щом се налага да бъдеш заплашван, за да получа твоето съдействие, то тогава съм готов да те заплаша и дори нещо повече.

— Така ли? — драконът изгледа магьосника продължително, после пльосна с опашка в един от огнените кратери и разплиска горещата течност на всички страни.

— Върви си, тъпи магьоснико! — викна му той и понечи да се обърне.

Куестър направи широко движение с ръце и ги вдигна нагоре, върховете на пръстите му просветнаха. После рязко и внезапно насочи огъня срещу дракона. Огнените струи се забиха в Страбон по цялото протежение на тялото му, повдигнаха го от земята и го отпратиха във въздуха над няколко боботещи кратера, след което го оставиха да падне на земята като пихтия. Пламъци и камънаци се разхвърчаха навсякъде и драконът силно изръмжа.

— О, господи! — промълви Куестър, учуден, че е могъл да насочи такава силна магия.

Страбон бавно се надигна, отърси се от главата до опашката, прокашля се, изплю се и бавно се обърна към магьосника.

— Къде си се научил на това! — попита той с нотка на възхищение в гласа.

— Научил съм много, за което не знаеш — блъфира Куестър. — Съветвам те още сега да се съгласиш на това, което искам от теб.

Страбон му отговори като го заля с огнен порой, който го хвърли във въздуха и го накара да се преобърне през глава, за да се свлече сред един храсталак. Последва и втори огнен взрив, но Куестър вече се свличаше през глава по обратната страна на склона и огънят само изгоря околното пространство до въглен.

— Ха, можеш пак да заповядаш, Куестър Тюс! — викна дракона подире му от другата страна на склона. — Още битката не е започнала, а ти вече побегна!

Куестър едва се изправи, залитайки и тръгна да се изкачва обратно по възвишението. Доста сили ще ми трябват, мрачно си каза той.

Следващите двайсет минути магьосникът и драконът се нападаха един друг със страшно ожесточение. Те се гърчеха, изплъзваха, мятаха се насам-натам, преодоляваха кратери, от които изригваше дим и огън и превърнаха целите Огнени извори в почерняло бойно поле. Разменяха си удар срещу удар, Куестър призова цялата си магическа сила срещу дракона, като правеше заклинания, каквито дори не бе подозирал, че знае, а Страбон му отвръщаше с огнени взривове. Те се мятаха насам-натам, отстъпваха и нападаха като борци на ринга и след двайсет минути и двамата едва можеха да си поемат дъх и залитаха като пияни.

— Магьоснико… ти продължаваш да ме удивляваш! — каза Страбон задъхан, като бавно се сви на кълбо по средата на Изворите.

— Успя ли… да премислиш… предложението ми? — попита на свой ред Куестър.

— Разбира се — каза Страбон и изпусна едно огнено кълбо, което се заби в магьосника.

Те безмълвно възобновиха битката си и вечерната тишина се нарушаваше само от техните охкания и пъшкания и от гръмките изригвания на някой и друг измежду кратерите. Облаците се разпръснаха и над тях се появиха звезди и няколко от Отвъдната земяските луни. Вятърът утихна и стана още по-топло. Вечерта отмина и се спусна нощта.

Куестър изпрати рояк комари срещу дракона, които запушиха носа, ушите и устата му. Страбон се задуши и се задъха, и посипа огън навсякъде, като се мяташе, сякаш окован във вериги. Той започна да проклина, като използваше такива думи, каквито Куестър никога не бе чувал от него преди. И тогава той се надигна над земята, спусна се срещу магьосника и се опита да го смаже. Куестър с магия направи дупка в земята и се спусна в нея, тъкмо когато драконът се бухна на мястото, където току-що бе стоял магьосникът. Страбон остана там, като се оглеждаше навсякъде, за да го види, толкова ядосан, че го няма, та чак не можа да осъзнае какво се е случило. И в този момент едно пчелно жило, дълго близо два метра, се заби в него изпод земята и го накара да отхвръкне, като целият се гърчеше и ревеше. Куестър излезе от дупката си, бълвайки огън; драконът му отвръщаше също с огън и двамата отново се отдръпнаха един от друг, опърлени, а от телата им се вдигаше дим.

— Магьоснико, и двамата сме много стари за всичко това! — каза задъхан драконът, като облизваше пепелта, която бе полепнала по носа му. — Откажи се!

— Ще се откажа, когато кажеш „да“ — не и преди това! — отвърна Куестър.

Страбон тръсна почернялата си от сажди глава.

— Каквото и да искаш…, не си струва… всичко това!

Куестър се зачуди. Той бе целият почернял от главата до петите, робата му бе непоправимо изподрана и изпоцапана, косата му се бе направо изправила, а мускулите и ставите го боляха така, сякаш никога вече няма да се оправят. Сега беше последният му шанс, едничката му възможност да докаже на себе си — ако не на някой друг — че наистина е магьосник, за какъвто претендираше, че е.

Той си пое дълбоко дъх.

— Готов ли си… да ме изслушаш? — попита той. Страбон отвори цялата си огромна паст и показа на Куестър всичките си многобройни зъби.

— Пристъпи… тук вътре, а, Куестър Тюс…, за да чуеш по-добре отговора ми!

Куестър направи заклинание, което предизвика в устата на дракона да се появят рани от гангрена, но кожата му бе толкова дебела, че те не можаха да се развият. Страбон му отвърна с един толкова силен огнен взрив, че магьосникът се претъркули назад и целият обгоря чак до обувките. Те си разменяха огнени взривове известно време, докато накрая Куестър така завъртя ръце, че сякаш те щяха да отхвръкнат и запрати свирепа ледена вихрушка срещу дракона. Суграшица и бесен вятър връхлетяха срещу дракона и той потърси убежище сред огъня на един кратер. Ала бурята беше толкова свирепа, че потуши пламъците и замрази течността на кратера. Страбон се оказа заклещен сред леда, а върху главата му се изсипваше град, докато той ревеше от яд.

Най-сетне магията отслабна и бурята стихна. Драконът лежеше, затрупан под трийсет сантиметра сняг. Но той започна да се стопява от горещината на другите кратери. Страбон показа глава изпод снега и отърси последните снежинки много ядосан. После се надигна с рев и ледените парчета се посипаха наоколо. Ето че отново бе на свобода и се извърна, за да се изправи срещу Куестър, а от ноздрите му бълваше пара.

Куестър се вцепени. Какво трябва да направи, за да отблъсне този звяр? — чудеше се той. Какво трябва да направи?

Той отскочи от една огнена струя, после от още една и издигна магическа стена, за да се предпази от третата. Страбон беше твърде силен. Магьосникът нямаше шанс със сила да се пребори с дракона. Трябваше да намери друг някакъв начин.

Изчака дракона да си поеме дъх и този път му причини сърбеж.

Сърбежът започна от левия заден крак на дракона, но когато онзи вдигна крак да се почеше, сърбежът се премести към бедрото му, после към гърба, шията, ухото, носа и обратно до десния крак. Страбон се гърчеше, сумтеше и лудо се мяташе ту на една, ту на друга страна, докато сърбежът му се изплъзваше като наденица в масло. Той стенеше и надаваше рев, гърчеше се и се мяташе на всички страни, но нищо не помагаше. Забрави напълно Куестър Тюс, като чешеше змиевидното си тяло в бреговете на кратерите, потапяше се в огнената им лава и отчаяно се опитваше да се чеше.

Когато най-сетне Куестър Тюс бързо махна с ръце и сърбежите престанаха, Страбон бе заприличал на изнурен глупак. Той лежеше и пъхтеше посред Огнените извори, останал без сили, изплезил език чак до земята. Той уморено въртеше очи, докато най-сетне ги спря на магьосника.

— Е, добре, добре! — възкликна той, като пъхтеше като старо псе. — Какво е това, което искаш, Куестър? Казвай и да се свършва!

Куестър Тюс изпъхтя и си позволи една усмивка на задоволство.

— Е, стари драконе, искам нещо много лесно — започна той.