Магьосникът Куестър Тюс

ШАРАДА

Бен Холидей присви очи пред блясъка на парещото слънце на Невада, без изобщо да може да повярва на очите си. Огромни табели, обозначаващи хотели и казина, се намираха от двете страни на улицата и стърчаха на фона на безоблачния пустинен хоризонт, подобни на причудливи друидски каменни надписи, ослепителни и сега, когато по тях още не бяха започнали да танцуват запалените светлини на нощта. Пясъците. Дворецът на Цезаря. Фламинго.

— Лас Вегас — промълви той. — За бога, защо сме се озовали в Лас Вегас?

Мисълта му трескаво работеше. Той бе приел като нещо, което се разбираше от само себе си, че при прехвърлянето му от Отвъдната земя в неговия някогашен свят, той ще се появи, както винаги, когато излизаше от вълшебните мъгли, сред Сините планини на Вирджиния. Беше приел от само себе си, и му се струваше, че с пълно основание, че Абърнати е бил пренесен тъкмо на онова място, когато магията бе подействала погрешно. Но оказваше се, че се е заблуждавал по отношение и на едното, и на другото. Тази магия се беше оказала достатъчно щура, та да ги запрати и двамата на другия край на страната!

Освен ако…

О, не, каза си Бен. Освен ако Куестър не беше объркал отново нещата и не бе изпратил Абърнати на едно място, а самия него и Уилоу — на друго!

Той се опита да се овладее. В момента не можеше достатъчно ясно да разсъждава. Магията бе разменила Абърнати и медальона срещу бутилката и Черньото. Абърнати явно е бил изпратен там, където Майкъл Ард Ри държеше бутилката — ако се приемеше, че бутилката е продължавала да бъде в ръцете на Майкъл. Във всеки случай, Абърнати е бил изпратен при онзи, който и да е той, който притежаваше тази бутилка. А Бен бе поискал Куестър да го изпрати там, където се намираше Абърнати. И в такъв случай, напълно възможно бе тъкмо Лас Вегас да е именно мястото, където се предполага да бъде.

Уилоу продължаваше да се притиска до него, сякаш да се защити от нещо, но повдигна глава от рамото му и се огледа, колкото да прошепне:

— Бен, целият този шум ми е много неприятен! Пресечката беше задръстена от коли, въпреки че беше обедно време. Във въздуха се разнасяше шум от двигатели, свиреха автомобили, изсвистяваха внезапни спирачки и се чуваха викове отвсякъде. Покрай тях профучаваха коли, а един самолет премина ниско над главите им с ужасен грохот.

Бен още веднъж се огледа наоколо. Продължаваше да бъде объркан. Минувачи и мотористи започваха да се заглеждат в него. Сигурно е заради спортните екипи, помисли си той първоначално, но после осъзна, че съвсем не е заради това. Беше заради Уилоу. Тя бе девойка със смарагдово зелена коса, дълга до кръста, и съвършено гладка, морскозелена кожа. Дори и за Лас Вегас Уилоу бе нещо съвършено необичайно.

— Да вървим — веднага реши той и я поведе южно по улицата. Булевард Лас Вегас, гласеше табелката. Той се опитваше да си спомни нещо за Лас Вегас, което би могло да му подскаже какво да прави, но нищо не му идваше наум. Беше идвал тук само веднъж-два пъти в живота си за по няколко дни и то по работа. Беше посетил няколко казина, но не можеше да си ги спомни.

Стигнаха до пресечката на булевард Лас Вегас и улица Фламинго. От ляво беше дворецът на Цезаря, Фламингото — от дясно. Той бързо прекоси улицата заедно с Уилоу, като си проправи път през тълпа от хора, отиващи в противоположната посока.

— Къде така, сладурче? — обърна се един и подсвирна.

— Да не си от Смарагдовия град? — попита друг. Чудничко, каза си Бен на ума. Само това ми трябваше. Той продължи бързо да води Уилоу след себе си, без да обръща внимание на подвикванията и те стихнаха зад гърба им. Беше ядосан от обрата на работите и си каза, че все пак е дошъл тук с определена цел, а не за да кръстосва улиците до безкрайност. Той хвърли поглед към двата големи хотела от двете страни на булеварда, южно от кръстовището. Дюните и Боли. Твърде големи са, каза си той. Много хора, много движение, много… всичко много.

— Къде ти е цирка, кукличке? — чу той да подвиква някой.

— Бен — промълви Уилоу напрегната и още повече се притисна до него.

Куестър, Куестър! Какви успя да ги забъркаш! Бен тръгна още по-бързо, като засланяше Уилоу, колкото можеше, като я премести от вътрешната страна на улицата и побърза да я преведе през тълпата от хора, които влизаха и излизаха през входа на хотела на Боли. Пред тях се издигнаха Шангри-Ла, после Аладин и Тропикана. Трябваше да избере все някой от тях, каза си той ядосано. Все някъде трябваше да прекарат нощта — да се ориентират и да решат къде да тръгнат да търсят Абърнати. А може дори да е по-добре наистина да се спре на някой от големите хотели. Там може да не ги забележат чак толкова, може да се смесят по-лесно с останалите ексцентрични типове…

Той дръпна Уилоу най-категорично и се отправи заедно с нея към входа на Шангри-Ла.

Фоайето беше претъпкано. Казиното отвъд беше също претъпкано. Навсякъде кръжаха хора, чуваха се шум на карти и зарове, на колела на рулетки и подвиквания на едноръки мошеници, които преливаха в развълнуваните възгласи на играчите. Бен преведе Уилоу през всичко това, без да обръща внимание на погледите, които ги съпровождаха, и се насочи право към регистратурата.

— Резервация за… — той се поколеба. — Бенет, моля. Майлс Бенет.

Чиновникът вдигна поглед механично, после свали очи и отново вдигна поглед, щом забеляза Уилоу, след което кимна и каза:

— Да, сър, господин Бенет.

Уилоу се притесни във връзка с името и каза:

— Бен, не разбирам…

— Шшшт — тихо я предупреди той.

Чиновникът прегледа списъка с резервациите и отново вдигна глава:

— Съжалявам, господине, но нямаме резервация за вас. Бен целият се напрегна.

— Така ли? А може би ще я откриете под името Фишър. Госпожица Каролайн Фишър? Самостоятелен апартамент?

Той си пое дълбоко дъх, докато чиновникът от регистрацията отново наведе глава, за да погледне в списъка. Резултатът, естествено, беше същият.

— Съжалявам, господин Бенет, не мога да открия никаква резервация и на името на госпожица Фишър.

Той се усмихна извинително на Уилоу и много дълго не успя да откъсне очи от нея.

Бен се наежи, правейки се, че е много ядосан.

— Но ние сме направили тази резервация още преди месеци! — той надигна глас достатъчно, за да привлече внимание. Неколцина хора наоколо се позаслушаха и започнаха да се струпват наоколо, за да видят какво става.

— Възможно ли е да не сте записали резервацията? Та ние я потвърдихме само преди седмица, за бога! Дошли сме на лов, който ще започне в пет сутринта и аз не мога да си губя времето с всичко това!

— Да, разбирам, сър — каза служителят, който разбираше само това, че е станало нещо нередно, за което той няма никаква вина.

Бен измъкна пачката банкноти, които Куестър му беше дал, и започна да ги премята в пръстите си разсеяно.

— Е, багажът ни ще бъде докаран тук от летището всеки момент, тъй че няма смисъл от пререкания по този въпрос. Моля да ни уредите, каквото можете, а аз ще поговоря с управителя по-късно.

Служителят кимна, погледна отново в списъка с резервациите, после отново провери заявките в компютъра и накрая каза:

— Извинете ме за момент, господин Бенет.

Той излезе, а Бен, Уилоу и малката група от хора, които се бяха скупчили наоколо им, останаха да чакат. Върна се бързо, с още един човек подире си. Това сигурно е някой по-високостоящ, надяваше се Бен.

И не остана разочарован.

— Господин Бенет, аз съм Уинстън Алисън, заместник-управител. Доколкото разбирам, станало е някакво объркване във връзка с резервацията, която сте поръчали? Много съжалявам за случилото се. Имаме помещение, което можем да предоставим за вас и госпожица Фишър — и той широко се усмихна на Уилоу, като явно оценяваше достойнствата й да бъде топ-звезда.

— Апартамент ли ще желаете?

— Да, господин Алисън — отвърна Бен. — Двамата с госпожица Фишър наистина настояваме за това.

— Много добре — Алисън тихо каза нещо на служителя, който кимна с глава. — Докога ще останете в апартамента, господин Бенет? — попита той.

— Най-много за седмица — усмихна се Бен. — Имаме ловна програма за не повече от три-четири дни.

Служителят започна нещо да пише, след което подаде на Бен регистрационните формуляри. Бен ги попълни бързо, като даде фалшив служебен адрес, продължавайки да играе ролята си съвършено, след което отново ги върна на чиновника. Тълпата зад тях започна да се разсейва в търсене на други атракции.

— Надявам се, че ще останете доволен от престоя си тук, господин Бенет, госпожице Фишър — каза Алисън, усмихна им се още веднъж и си отиде, откъдето бе дошъл.

— Цената на апартамента е четиристотин и петдесет долара на вечер, господин Бенет — съобщи служителят, след като педантично прегледа попълнените формуляри. — Как предпочитате да платите?

— В брой — отвърна Бен равнодушно и започна да брои сметката. — Хиляда долара достатъчен депозит ли ще бъдат?

Служителят кимна, като хвърли крадешком още един поглед към Уилоу и сърдечно й се усмихна, когато тя забеляза погледа му. Бен продължаваше да брои сумата от петстотин долара в банкноти по петдесет, когато забеляза нещо странно в банкнотите. Той се спря, бавно извади нова пачка банкноти, така, сякаш банкнотите бяха лепливи, и се вгледа в тях отблизо.

Върху банкнотите стоеше не портретът на Улис С. Грант, а неговият собствен портрет.

Той тайничко провери още една пачка и още една. Неговото изображение беше на всяка от тях, в най-едър план и абсолютно различно от това на Грант. Сърцето му направо спря да бие. Куестър отново беше объркал всичко.

Служителят бе вдигнал поглед към него, предусещайки, че тук има нещо нередно, Бен не знаеше какво да направи. После, като не можеше да измисли нищо друго, внезапно се отпусна на гишето, стиснал банкнотите в ръце, като дишаше тежко.

— Господин Бенет! — възкликна служителят и протегна ръце да го вдигне.

Уилоу също го хвана да го подкрепи.

— Бен! — извика тя, преди той да може да я спре.

— Не, не се тревожете, всичко е наред — успокои ги той и двамата, като се молеше в себе си служителят да не е забелязал, че тя се бе обърнала към него с друго име. — Дали… мога да ида в стаята си и да полегна за малко? Не може ли да свършим това тук по-късно? Слънцето днес бе много силно.

— Разбира се, господин Бенет — веднага се съгласи чиновникът и повика веднага гарсон. — Сигурен ли сте, че не е нужно да повикам лекар? Има дежурен тук, в случай че…

— Не, ще се оправя… само малко трябва да почина. Нося си лекарства. Все пак ви благодаря за помощта.

Той се усмихна едва, сложи банкнотите в джоба си и облекчено си отдъхна. Уилоу и гарсонът го хванаха от двете страни и го преведоха през претъпканото фоайе. И този път се измъкнах, каза си Бен с благодарност.

Молеше се само и Абърнати да има подобен късмет.

— Хайде, ученици, запазете тишина! Всеки да си отиде на мястото! Моля за внимание!

Младият, енергичен директор на основно училище Франклин в Удънвил, щата Вашингтон, се изправи посред училищния подиум с микрофон в ръка и вдигна свободната си ръка, за да въдвори ред, а гласът му прокънтя във високоговорителя. Паралелка К на шестите класове бавно зае училищните чинове и шумът стихна в очакване. Елизабет седеше на шестия ред заедно с Ева Ричардс.

Директорът се обърна към един мъж, който бе застанал встрани. Дългата му като върлина осанка беше прегърбена, имаше брада и се усмихваше. Мъжът се наведе и почеса по ушите едно малко черно пуделче, което покорно стоеше до него.

— Този следобед имаме нещо специално за вас, нещо, с което мнозина от вас са имали шанса да се забавляват и преди — обяви директорът, като огледа учениците с широка усмивка. — Колко измежду вас обичат кучетата?

Отвсякъде се вдигнаха нагоре ръце. Мъжът с кучето още по-широко се усмихна и махна с ръка на група ученици, които седяха наблизо. Те също му помахаха в отговор.

— Този следобед ще ви представим някои особени кучета, които могат да вършат такива неща, каквито и някои измежду вас не могат! — сред учениците се надигна смях. Елизабет направи гримаса. — Искам да видите и чуете внимателно онова, което нашият гост ще ви демонстрира. Скъпи ученици, да кажем добре дошъл на господин Уитсел и на неговото Кучешко шоу!

Господин Дейвис Уитсел се качи на подиума, съпроводен от ръкопляскания и подсвирквания, и взе микрофона от директора, който се канеше да напусне. Той им махна с ръка и се направи, че не забелязва, че малкото черно пуделче е тръгнало подире му.

— Добър ден на всички! — поздрави ги той. — Какъв ентусиазъм виждам у вас! Радвам се, че сте дошли с толкова голямо желание, макар и присъствието да беше задължително — и той направи физиономия, която предизвика взрив от смях. — Все пак, можем да се позабавляваме заедно. Дошъл съм да ви разкажа нещо повече за кучетата — да, именно, кучетата! И след като вашите родители не ви позволяват сами да отидете при кучетата, то ето че аз съм довел кучетата при вас!

Той вдигна ръце и всички започнаха да ръкопляскат заедно с него.

— А сега, чуйте ме, защото имам да ви казвам нещо много важно. Трябва да ви кажа…

Той млъкна, като се направи, че едва сега е забелязал, как Софи чинно дърпа крачолите на панталона му.

— Хей, хей, какво е това? Пусни ме, Софи, пусни ме! Малкото черно пуделче го пусна и седна назад, като се загледа в него.

— И така, както бях започнал да ви казвам, имам да ви съобщя нещо такова, което…

Софи отново се хвана за панталоните му и започна да ги дърпа. Елизабет се разсмя, заедно с всички останали. Дейвис Уитсел сведе очи надолу, след като речта му беше отново прекъсната.

— Какво има, Софи? Да не би ти първа да искаш нещо да кажеш? — Софи излая. — Е, така кажи. А, значи си казала, така ли? Е, струва ми се, че тези деца не са те чули. Я го повтори — Софи излая още веднъж. — Какво интелигентно куче! — и той погледна към чиновете. — Какво ще кажете, деца? Желаете ли да видите колко е интелигентна Софи?

Всички, разбира се, извикаха, че желаят. Той сви рамене, като малко преиграваше.

— Е, добре, да видим, Софи, какво можеш. Можеш ли да скачаш? — Софи подскочи. — Можеш ли да скочиш по-високо? — Софи скочи почти до рамото му. — Ой! Басирам се, че можеш да направиш задно кълбо. — Софи направи кълбо назад. — Е, деца, какво ще кажете? Не е зле, нали? А сега, да видим…

И той караше Софи да прави ту един трик, ту друг, да скача през обръчи и през препятствия, да прави кълба напред и назад и още десетки други най-забавни трикове. Когато свърши, учениците я удостоиха с бурни аплодисменти и Дейвис Уитсел я изпрати да се оттегли. След това се зае да говори за необходимостта да се полагат грижи за кучетата. Привеждаше някакви статистически данни, говореше за добрите резултати от работата на Организацията за защита на животните, подчерта това, че малко любов и разбиране може да промени живота на животните изцяло и подчерта необходимостта всеки от присъстващите ученици да се включи в това добро дело.

Елизабет напрегнато го слушаше.

След това Софи отново се върна. Тя се появи откъм края на подиума, като водеше след себе си един едър жълтокафяв боксер, завързан с каишка през врата. Дейвис Уитсел изобрази изненада, след което преповтори целия номер, като попита Софи какво прави тук с Бруно, направи се, че я разбира, когато тя излая и разговаряше с нея, сякаш беше човек.

Елизабет се замисли.

Последва цял нов репертоар от акробатически номера на Софи и Бруно едновременно, като единият яздеше другия, двамата прескачаха през обръчи и летви, тичаха с препятствия, изпълняваха скокове, играеха на гоненица и демонстрираха всякакви умения и смелост.

Програмата свърши с напомняне, че за животните трябва да се полагат грижи и с пожелание за успешна учебна година за всички. Уитсел си тръгна, като помаха на учениците в отговор на техните възгласи и аплодисменти, следван от Софи и Бруно. Директорът му се поклони, взе микрофона обратно, изрази своята благодарност пред всички и разпусна учениците по класовете им.

Елизабет бе вече взела своето решение.

Докато останалите ученици се изнизваха един подир друг, Елизабет остана назад. Ева Ричардс се опита също да остане с нея, но Елизабет й каза да върви. Дейвис Уитсел наблюдаваше как учениците се изнизваха пред очите му и отвръщаше на усмивките им. Елизабет търпеливо изчака. Директорът дойде и поблагодари на Уитсел още веднъж, като изрази надеждата, че и другата година отново ще дойде. Уитсел обеща.

После и директорът също излезе и Дейвис Уитсел остана сам.

Елизабет си пое дълбоко дъх и се отправи към него и когато той я зърна, му каза:

— Господин Уитсел, смятате ли, че бихте могли да направите нещо, за да помогнете на един мой приятел?

Брадатият мъж се усмихна.

— Зависи. Кой е този твой приятел?

— Името му е Абърнати. Той е куче.

— О, куче. Да, разбира се. Какъв е проблемът?

— Той трябва да отиде в щата Вирджиния. Уитсел още по-широко се усмихна.

— Наистина ли? Хей, ти как се казваш?

— Елизабет.

— Виж какво, Елизабет — Уитсел се хвана с ръце за коленете и се приведе към нея доверително. — А може би на него не му се налага да ходи чак до Вирджиния? Може би просто трябва да привикне към живота във Вашингтон. Кажи ми нещо. Да не би да си решила и ти да идеш с него във Вирджиния? Сигурно и ти си живяла там?

Елизабет категорично тръсна глава.

— Не, господин Уитсел, не, вие нищо не разбирате. Аз изобщо не познавах Абърнати до преди седмица. А и той не е изцяло куче. Той е човек, който е бил преобразен в куче. Чрез магия.

Дейвис Уитсел стоеше и я гледаше със зяпнала уста. Тя бързо продължи с разказа си.

— Той може да говори, господин Уитсел. Може да говори наистина. И в момента е затворен в…

— Ей, почакай малко! — тутакси я прекъсна мъжът. Той реши да смени позата си и приклекна. — Какви са тези приказки? Искаш да кажеш, че онова куче може да говори, така ли? Да говори наистина?

Елизабет отстъпи назад. Вече започваше да се притеснява, дали бе постъпила правилно, като се е обърнала за помощ към този човек.

— Да. Също както ние с вас. Брадатият мъж вирна глава замислено.

— Ти малко нещо преувеличаваш, Елизабет. Елизабет се почувства неудобно.

— Нищо не преувеличавам, господин Уитсел. Абърнати наистина може да говори. Проблемът е, че трябва да иде във Вирджиния, а не знае как. Помислих си, че вие бихте могли да му помогнете. Слушах ви като говорехте, че за кучетата трябва да се грижим и винаги да им помагаме. Е, та Абърнати ми е приятел и аз искам да се погрижа нищо лошо да не му се случи, макар че той не е съвсем куче. Тъй че си помислих…

Дейвис Уитсел рязко вдигна ръка и момичето млъкна. Той се изправи и се огледа наоколо из цялата гимназия, а Елизабет пък изгледа него самия. Последните ученици вече се изнизваха навън.

— Трябва да си тръгвам — тихо каза Елизабет. — Можете ли да помогнете на Абърнати?

Той изглежда преценяваше.

— Виж какво — той се обърна към нея и измъкна изпомачкана визитна картичка, на която беше напечатано името и адреса му. — Доведи ми тук това говорещо куче — щом е истинско говорещо куче — и аз непременно ще му помогна. Ще го заведа навсякъде, където поиска. Съгласна ли си?

Елизабет цялата грейна.

— Обещавате ли? Уитсел сви рамене.

— Разбира се.

Елизабет засия още повече.

— Благодаря, господин Уитсел! Много благодаря! — тя притисна учебниците до гърди и забърза към къщи.

Още докато се обърне, Дейвис Уитсел вече беше напълно забравил за случая.

Майлс Бенет, свободно практикуващ адвокат, седеше в кабинета си в своя дом в предградията на Чикаго посред купища Нортийст рипортър и най-сериозно мислеше да си направи едно питие. От миналия понеделник се занимаваше с онзи проклет случай по определяне размера на данъците и не беше дошъл до никакво разрешение на множеството законови проблеми в сравнение с началото. Работеше върху него ден и нощ, в кантората и у дома, живееше с него, спеше с него, ядеше с него и направо се беше поболял от него в буквалния и в преносния смисъл. Вчера беше хванал силна настинка и вече започваше да го тресе. Целият следобед се бе занимавал с досадни проучвания, свързани със собствеността на един голям служебен комплекс в Оук Брук, и си беше донесъл бележките у дома, опитвайки се да ги подреди, докато всичко му е още свежо в главата.

Ако изобщо вече е възможно нещо да му е свежо в главата, унило си мислеше той.

Облегна се назад в кожения стол пред бюрото си и тежкото му тяло потъна в него. Той беше едър човек с гъста тъмна коса и мустак, който сякаш бе залепен в последствие на едно лице, което в някогашните, по-щастливи времена, е било почти херувимско. Очите му бяха винаги с полупритворени клепачи и гледаха с нещо средно между отегчено примирение със съдбата и иронична насмешливост към един свят, който се отнасяше с нескривано подозрение дори и към адвокати като него, които работеха с всички сили и пълно съзнание. И все пак, не съжаляваше. Това беше част от цената, която човек трябваше да плати, за да върши нещо, което обича.

Той се усмихна, неочаквано сам за себе си, с известна ирония. Е, наистина, понякога се случваше да го обича не чак толкова.

Това неочаквано го наведе на мисълта за Бен Холидей, за тяхната някогашна фирма Холидей Бенет, за тяхното някогашно правно съдружие, когато двамата с Бен можеха да застанат срещу целия свят. Той престана да се усмихва. Бен Холидей бе обичал адвокатската практика — а и умееше да я упражнява. Док Холидей, гангстерът от съдебните зали. Майлс тръсна глава. Сега Док беше бог знае къде, сигурно се бореше срещу дракони и освобождаваше красиви девойки в някакъв измислен свят, който вероятно съществуваше само в собственото му съзнание…

А може и да беше истински. Майлс смръщи вежди замислено. Така и никога не успя да разбере истината. И сигурно никога нямаше да я узнае.

Той се опита да прогони разсейващите го мисли и се наведе над юридическите си книги и жълти бележници. Примигна уморено с очи. Бележките започваха да се размиват пред погледа му. Трябваше да приключва засега и да върви да спи.

Телефонът иззвъня. Той погледна към него, поставен на края на масата, близо до стола му за четене. Изчака да звънне втори път. Марга бе отишла да играе бридж, а децата бяха някъде горе в блока, на гости у Уилсън. У дома нямаше никого, освен него. Телефонът позвъни трети път.

— По дяволите! — изруга той и тежко се изправи от стола зад бюрото. Телефонът никога не беше за него, винаги за децата или за Марга; а и когато беше за него, това беше винаги някой загубен клиент, който нямаше достатъчно възпитание да не го безпокои у дома с въпроси, които спокойно можеха да почакат до сутринта.

Телефонът иззвъня за четвърти път, когато той вдигна слушалката.

— Ало, Бенет на телефона — промърмори той.

— Майлс, обажда се Бен Холидей. Майлс се вцепени от изненада.

— Док? Това ти ли си? Но за бога, тъкмо се бях замислил за теб! Какво става? От къде се обаждаш?

— От Лас Вегас.

— Лас Вегас ли?

— Опитах се да се свържа с теб в офиса, но ми казаха, че този ден ще отсъстваш.

— Да, малко на обиколка из ада и обратно.

— Слушай, Майлс, имам нужда от една огромна услуга — линията изпращя и гласът на Бен се загуби. — Сигурно ще ти се наложи да оставиш цялата си работа до края на седмицата, но е много важно, иначе нямаше да те моля.

Майлс неволно се усмихна. Док си беше Док.

— Да, да, точно така, поглади ме по козината, та да можеш спокойно да ме одереш. Е, казвай от какво имаш нужда.

— От пари, преди всичко. Отседнал съм в Шангри-Ла с една моя приятелка, но нямам пари да платя.

Майлс вече направо се смееше.

— За бога, Док, та ти си милионер! Какво значи, че нямаш пари да си платиш?

— Това, че в момента, тук нямам тези пари! Тъй че първото нещо утре сутринта ще бъде да ми изпратиш няколко хиляди. Но виж какво, трябва да ги изпратиш на собственото си име, Майлс Бенет. Под това име се регистрирах.

— Какво? Използвал си моето име?

— Не можех да си спомня никое друго в момента, а не исках да използвам своето. Не се тревожи, няма да ти създам никакви проблеми.

— Засега, предполагам.

— Изпрати парите направо на сметката ми — тоест на твоята сметка. Можеш ли?

— Разбира се, няма никакви проблеми — Майлс поклати глава заинтригуван и се настани в стола за четене. — Това ли е голямата услуга, която се канеше да ми поискаш — пари?

— Отчасти — Бен звучеше потиснат и далечен. — Майлс, нали искаше да узнаеш какво е станало с мен, след като се отказах от практиката? Е, сега ще имаш тази възможност. Един друг мой приятел, който не е с мен в момента, е изпаднал тук в голяма беда. Предполагам, че се намира някъде в Щатите, макар че не съм сигурен и трябва да разберем. Моля те да се обадиш на някоя от твоите агенции за разследвания и да поискаш да узнаят всичко за човек на име Майкъл Ард Ри — той продиктува името и Майлс бързо го записа. — Мисля, че живее в Щатите, но и за това не съм съвсем сигурен. Вероятно е твърде богат, странящ от хората. Макар с удоволствие да харчи парите си. Успя ли да си запишеш всичко?

— Да, Док, записах го — Майлс вече се беше намръщил.

— Хубаво. А ето и останалото — но моля те, недей да ми опонираш. Бих искал да узная, дали са се появили някакви съобщения относно едно говорещо куче — каквото и да било — слухове, клюки, въобще всичко за куче, което говори.

— Какво каза?

— Куче, което говори, Майлс. Зная, че ти звучи смехотворно, но това е другият приятел, за когото ти споменах. Името му е Абърнати. Той е златист териер и може да говори. Записа ли си?

Майлс бързо си взе бележки, като през цялото време клатеше глава.

— Док, надявам се, че не си правиш шега с мен.

— Напълно съм сериозен. Абърнати е Човек, който е бил превърнат в куче. После ще ти обясня всичко. Виж какво можеш да научиш и по двата въпроса и вземи самолет дотук колкото може по-скоро. Докладвай ми всичко, което може да се разбере. И им кажи, че нещата не търпят отлагане. Най-късно до началото на идната седмица — той помълча малко. — Зная, че това не е лесна работа, но направи, каквото можеш, Майлс. Наистина е много важно.

Майлс се размърда на мястото си, като едва сподавяше смеха си.

— Това, което никак няма да е лесно, е как ще кажа на следователите, че търсим някакво си говорещо куче! За бога, Док!

— Просто събери всяка възможна информация за куче, което се предполага, че може да говори. Колкото и да е трудно, може да имаме късмет. Имаш ли възможност да отсъстваш за малко и да дойдеш дотук?

— Разбира се. Няма да ми се отрази зле, всъщност. Занимавам се с един случай по данъчните изчисления и съм затънал до гуша в математика. А ти значи си в Шангри-Ла? С кого си там?

Настъпи пауза.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, Майлс. Най-добре е да видиш като дойдеш, съгласен ли си? И не забравяй да ми изпратиш парите! Можем да разчитаме само на това!

— Не се безпокой, няма да забравя. Хей! — Майлс все още се колебаеше, заслушан в тишината отсреща на линията. — Дали всичко при теб е наред? Имам предвид освен това, което вече ми каза? Ти добре ли си?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Добре съм, Майлс. Наистина съм добре. Скоро ще можем да си поговорим. Можеш да ми се обадиш тук, ако е необходимо. Само не забравяй, че трябва да ме потърсиш на твоето име — гледай да не се объркаш.

Майлс гръмогласно се разсмя.

— Та нима мога да се объркам повече, отколкото вече съм, Док?

— Представям си. Всичко хубаво, Майлс. Много ти благодаря.

— До скоро, Док.

Линията прекъсна. Майлс остави слушалката на вилката и се изправи. Но какво е това? — мислеше си той и се усмихваше. Какво наистина е това?

Като си тананикаше жизнерадостно, той отиде до барчето и извади бутилка Гленливет — уискито, което Бен Холидей най-много обичаше. Реши, че има достатъчен повод да се почерпи.