Магьосникът Куестър Тюс

ЧЕРНЬОТО

— В бутилката има живо същество — каза Куестър.

Беше седнал при Бен, Уилоу и коболдите в затворената градина. Нощният мрак обгръщаше всичко в тъмносива пелена, освен един малък кръг светлина, която идваше от малка бездимна лама, около която бяха застанали четиримата слушатели, очаквайки Куестър да продължи. Бухалското лице на Куестър бе помрачняло и сбръчкано от тревога, веждите му бяха сключени повече от обикновено, очите му святкаха мълниеносно. Той бе скръстил ръце на скута си като вити дървесни стволове, които никога нямаше да се разединят повече.

— Това създание се нарича Черньото. То е един вид демон.

Нещо като дух от бутилка, помисли си Бен, като си спомни историята на Робърт Луис Стивънсън. После си спомни какво беше причинило това създание на притежателите си според онзи разказ и го обзе внезапно безпокойство.

— Този Черньото много прилича на джина от лампата в старите истории — продължи Куестър. Бен усети, че безпокойството му понамалява. — Той служи на онзи, който притежава бутилката и се появява винаги, когато притежателят й го призове, за да изпълни неговите желания. Това той прави, като използва различни магически способи — той въздъхна. — Жалко, че винаги използва само черна магия.

— В какъв смисъл черна? — попита Бен и тревогата му се върна.

— Зависи как се разбира, Ваше Величество — Куестър се прокашля и се олюля назад замислен. — Трябва да си давате сметка за магията, която използва Черньото. Това не е магия, която се самопоражда. Това е магия, която се извлича от другите.

— Това пък какво значи?

— Това значи, че Черньото извлича силата си от притежателя на бутилката. Магията му се подхранва от силата на личността, която го призовава — не от доброто и благородното в тази личност, а от зловредното и опасното. Гняв, егоизъм, алчност, завист и други чувства, за които и сам можете да се досетите, разрушителни чувства, които в известна степен питае всеки от нас — Черньото извлича силата на магията си от тях.

— Той черпи от краха на хората — тихо отбеляза Уилоу. — Чувала съм за подобни създания, които много отдавна са били прогонени от мъглите.

— И това не е най-лошото — загрижено продължи Куестър. Той бе изкривил устни така, че носът му почти стигаше до брадичката. — Споменах ви, че бутилката му се струва някак позната. Това се случи много отдавна. Минали са повече от двайсет години, откакто я видях за последен път. Едва тази вечер успях да си припомня къде — и той нервно се прокашля. — Виждал съм я в ръцете на моя природен брат. Бутилката принадлежеше на него.

— Ох, ох — изпъшка Бен.

— Но как така се е озовала тук? — запита Уилоу.

Магьосникът въздъхна дълбоко.

— За да ви обясня, трябва да се върна назад във времето.

— Не прекалено назад, надявам се? — умолително възкликна Бен.

— Ваше Величество, няма да се връщам назад повече, отколкото е необходимо, за да ви стане ясно — в гласа на Куестър прозвуча обида. — Трябва да признаете, че всеки преценява времето субективно, когато…

— Премини направо към въпроса, моля те! — безпомощно го прикани Бен.

Куестър се подвоуми, сви рамене, кимна, след което отново се олюля назад. Седеше на една пейка, която изобщо нямаше облегалка и при всяко олюляване беше на косъм да се преобърне. Той сви крака под робата си като дете и ги притисна към гърдите си и бухалското му лице придоби отсъстващо изражение. Свъси вежди и устните му се свиха. На Бен му изглеждаше така, сякаш е хапнал нещо неприятно.

Най-сетне беше готов.

— Сигурно си спомняте, че моят природен брат беше придворен магьосник на стария крал — започна той. Всички кимнаха, включително коболдите. — Аз не заемах служба в двора, но го посещавах от време на време. Старият крал ми даваше дребни поръчки по други краища на кралството — поръчки, които не представляваха интерес за природения ми брат. Природеният ми брат бе определен за учител на сина на стария крал непосредствено след като момчето навърши осем години и оттогава нататък цялото му време бе ангажирано с обучението му. За беда той учеше момчето само на лошо. Виждаше, че старият крал все повече отслабва и се състарява, страдайки от неизлечими болести. Знаеше, че момчето ще бъде крал след смъртта на баща си и искаше да упражнява влияние над него. То се казваше Майкъл. Майкъл Ард Ри.

Куестър вирна глава.

— Майкъл не бе проявявал особен характер, дори и преди да започне да прекарва времето си с Мийкс. Но след като моят природен брат го взе под свое влияние, той се превърна в най-арогантен младеж за кратко време. Беше жесток и злонамерен. Доставяше му удоволствие да измъчва всичко и всички. Обзе го страст към магията, която владееше Мийкс, и просеше за достъп до нея като изгладнял човек за храна. Мийкс използваше магията, за да се сдобие с власт над момчето и най-сетне да го преобрази напълно.

— Прекрасно — отбеляза Бен. — Но какво общо има всичко това с бутилката, Куестър?

— Почакайте — Куестър им отправи поглед на вещо лице. — Една от играчките, които Мийкс даваше на Майкъл, беше тази бутилка. На Майкъл му беше позволено да извиква Черньото и да му дава команди. Демонът беше изключително опасен, както разбирате, но не и ако човек знае как да го използва. Моят природен брат имаше достатъчно познания, за да може да държи това създание във властта си и игрите на Майкъл не представляваха за него никаква заплаха. Майкъл използваше Черньото по най-ужасен начин — често за кошмарни забавления с животни. По време на едно такова забавление Абърнати загуби търпение и натупа момчето и аз бях принуден да превърна своя добър приятел от човек в куче, за да не пострада.

— Скоро подир тази случка старият крал забеляза какво става с момчето и разпореди да бъде отнето настойничеството на Мийкс, на когото му бе забранено да използва магия в присъствието на момчето. Беше заповядано всички магически принадлежности на момчето да бъдат унищожени — и най-вече бутилката.

— Но това явно не е било изпълнено — вметна Бен. Куестър поклати глава.

— Старият крал беше омаломощял, но явно имаше подкрепата на Паладин. Мийкс не се осмеляваше да се изправи срещу него. Наложи му се да изчака, докато старецът умре. Вече бе започнал да крои планове за бъдещето с това момче и възнамеряваше да напусне Отвъдната земя, за да отиде в други светове. Надяваше се с времето всичко да премине в неговите ръце. От друга страна, той не искаше да се раздели с бутилката, а още по-малко да позволи тя да бъде унищожена. Но не можеше също и да я крие, защото старият крал щеше да разбере. А дори и да успееше да я укрие, не би могъл да изнесе магията вън от Отвъдната земя — това не го позволяваше естественият закон на нещата. Какво трябваше да прави тогава?

Куестър замълча, сякаш очакваше отговор, и когато не го получи, се наведе конспиративно и прошепна:

— Онова, което направи, бе да заповяда на Черньото да се пренесе заедно с бутилката извън Отвъдната земя, някъде, където може да остане скрит и да дочака да го потърси. Особено остроумно.

Бен нетърпеливо се навъси.

— Куестър, какво общо има всичко това с цената на ябълките и портокалите? — Куестър погледна объркано. — Какво е станало с тази бутилка? — викна му Бен.

Куестър сгърчи лице и вдигна ръце умолително.

— Природеният ми брат бе обещал на момчето, че ще получи бутилката. Тя му беше любимото забавление. И той увери Майкъл, че бутилката няма да бъде унищожена и след време ще си я върнат, след смъртта на стария крал, когато се преселят в друга страна и започнат да продават престола на Отвъдната земя. Това трябваше да си остане тайна между тях — и Куестър сви рамене. — Аз, разбира се, щях да уведомя стария крал, ако знаех за това. Но научих за всичко едва след смъртта му. Едва тогава Мийкс си позволи да ми каже.

— Нима той ти е казал? — Бен беше направо потресен. Куестър изглеждаше покрусен.

— Да, Ваше Величество. Нямаше причина да крие. Аз не можех с нищо да му попреча. Природеният ми брат се гордееше със случая и искаше да се покаже пред някого колко е умел. А аз винаги бях първият, пред когото изтъкваше подобни подвизи.

Бен размишляваше. Куестър нервно го мерна с очи.

— Съжалявам, че си спомних за това едва сега, Ваше Величество. Трябваше да ми дойде наум по-рано. Но оттогава са минали двайсет години и бутилката направо ми беше изхвърчала от ума, докато…

— Почакай за момент! — сряза го Бен. — Ами какво стана със самата бутилка? Какво се случи с нея?

Куестър изглеждаше така, сякаш искаше да потъне в земята.

— Природеният ми брат си я върна и я даде обратно на Майкъл.

— Дал я е обратно… — Бен млъкна, обзет от ужас.

— Е, нямал е причина да не му я даде — опита се да обясни Куестър. — Вече беше обещал на момчето, ако си спомняте. Бутилката не представлявала кой знае каква опасност в света, в който двамата се озовали. В него магията на бутилката била значително отслабнала от факта, че малцина хора в онзи свят вярват в магията и я практикуват. Там бутилката се оказала относително безобидна и…

— Почакай малко! — прекъсна го Бен. — Ние говорим за моя свят, нали така!

— Да, за вашия някогашен свят…

— Моя свят! Бутилката е била в моя свят! Но ти каза… Това значи…! — Бен направо не беше на себе си. Той едва успяваше дъх да си поеме. — При твоята заблудена магия се е получила размяна, така ли? Нали това каза? Значи, ако магията е пренесла бутилката тук, значи е изпратила Абърнати оттатък! Какво, по дяволите, си сторил, Куестър? Та ти си изпратил Абърнати в моя свят! И още по-зле, изпратил си го при онзи кретен Майкъл, така ли? Куестър мрачно кимна.

— При това с медальона ми, по дяволите, тъй че дори не мога да се върна, та да му помогна!

Куестър целият се сгърчи.

— Да, Ваше Величество.

Бен седна отново, без да каже ни дума повече, погледна Уилоу, а после коболдите. Никой нищо не продумваше. В стаята бе стихнало, нощните шумове долитаха отдалеч. Бен се запита защо ли трябваше все на него да му се случват подобни неща.

— На всяка цена трябва да си върнем тази бутилка — заключи той и погледна към Куестър. — И тогава ще трябва да намериш начин да я размениш срещу Абърнати!

Магьосникът сбръчка лице.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Ваше Величество.

Бен клатеше отчаяно глава.

— Каквото и да ти струва това — изправи се той. — Е, така или иначе, до утре не можем нищо да сторим. Сега е тъмно, за да тръгнем да търсим онези проклети гноми. Дори и Буниън би се затруднил. Няма никаква светлинка — дори и луните са се скрили зад облаци. Проклет късмет! — и той закрачи из стаята до прозореца и обратно. — Добре поне, че Филип и Сот не знаят какво са отмъкнали. Сигурно си мислят, че тази бутилка е някаква симпатична вещ. Може и да не я отворят, докато ги открием. Сигурно само ще седят и ще я гледат.

— Вероятно — Куестър не изглеждаше съвсем сигурен.

— А може би не? — довърши Бен.

— Има един проблем.

— Още ли проблеми, Куестър?

— Боя се, че да, Ваше Величество — магьосникът преглътна с усилие. Черньото е непредсказуемо създание.

— В смисъл?

— Понякога се измъква от бутилката и сам.

На не повече от десет мили от мястото, където Бен Холидей гледаше към Куестър, обзет от ужас, Филип и Сот лежаха сгушени под укритието на нощта. Бяха изровили една хралупа на язовец и се бяха намъкнали в нея, докато двете им закръглени, рунтави тела се скриваха в пръстта инч подир инч, докато нищо не остана на повърхността, освен издадените им муцуни и блесналите им погледи. Те бяха клекнали в импровизираното си убежище, заслушани в шумовете наоколо им, притихнали като листата, увиснали на клоните на околните дървета в безветрието.

— Дали пък да не я извадим? — попита най-накрая Сот.

— Мисля, че трябва да я държим скрита — отвърна Филип.

— Но нали можем да я измъкнем поне за миг — опита се да спори Сот.

— Това може да се окаже фатално — настояваше Филип.

— Но наоколо е тъмно — упорстваше Сот.

— Някои се справят и на тъмно — заяви Филип. След това те отново се смълчаха, като подсмърчаха и примигваха с очи. Някъде в далечината остро изпищя птица.

— Според теб, дали на краля няма да му потрябва? — попита Сот.

— Та той каза, че предпочитал да не я вижда — отвърна Филип. — Каза, че искал да я няма.

— Но все пак може и да му потрябва — каза Сот.

— Той си има много други бутилки и красиви вещи — каза Филип.

— Все си мисля, че можем да я измъкнем поне още веднъж.

— Аз пък мисля, че трябва да я държим, където си е.

— Само да погледнем танцуващите клоуни.

— Колкото някой да ни я открадне.

Сот се сви подразнен и започна да се върти така, че да не остави никакво съмнение за това как се чувства. Филип не му обърна внимание. Сот още веднъж се размърда, въздъхна и се загледа отново в нощта. Замисли се за вкусното ядене и удобната постеля, които бе оставил в двореца.

— Трябваше да останем при негово величество до сутринта — каза той.

— Налагаше се да се махнем веднага с бутилката — отвърна Филип. Другият вече напълно му беше досадил с приказките си. Той сбърчи нос. — Кралят беше разтревожен от тази бутилка. Не можеше дори да я гледа. Тя му напомняше за кучето. Това куче му беше приятел — макар че, признавам си, не мога да разбера как някой може да бъде приятел с едно куче. Кучетата стават за ядене, но нищо повече.

— Трябваше да го предупредим, че ще вземем бутилката — заспори Сот.

— Това само още повече щеше да го натъжи — отвърна Филип.

— Той много ще ни се ядоса.

— Ще остане доволен.

— Мисля, че трябва отново да погледнем бутилката.

— Няма ли да престанеш…?

— Само да проверим дали нищо й няма.

— …да повтаряш все едно и също…?

— Само да проверим.

Филип въздъхна дълбоко и хрипкаво, тъй че от бърлогата им се вдигна прах. Сот кихна. Филип погледна към него и смигна. Сот също смигна в отговор.

— Е добре, но само за много, много малко — каза най-сетне Филип.

— Да, само за миг — съгласи се Сот.

Те сбърчиха лица и с мръсни пръсти разровиха купчината клечки и листа, които прикриваха тясната дупка, която бяха изровили точно пред себе си. Когато купчината бе отстранена, те и двамата трепетно измъкнаха един вързоп. Хванали го здраво, го развиха и извадиха от там бутилката.

Внимателно я сложиха на земята под самите им носове и бялата й повърхност леко просветля в мрака с танцуващите червени арлекини. Гномите развълнувано втренчиха очи в нея.

— Красиво нещо — прошепна Филип.

— Прелестно съкровище — отекна Сот.

Те я съзерцаваха още известно време. Допустимият миг се разтегли и стана много по-дълъг, но те все я съзерцаваха и съзерцаваха слисани.

— Чудя се, дали има нещо в нея — размишляваше на глас Филип.

— И аз се чудя — мислеше си и Сот.

Филип протегна ръка и леко разклати бутилката. Стори им се, че арлекините започнаха да танцуват по-бързо.

— Изглежда май празна — каза той. И Сот също я разклати.

— Като че ли е така — съгласи се той.

— Но не можем да сме сигурни, докато не видим — каза Филип.

— Е, не можем — потвърди Сот.

— Възможно е да се лъжем — каза Филип.

— Възможно е — съгласи се Сот.

Те я душеха, опипваха я с лапи и я изучаваха мълчаливо дълги минути, като я обръщаха ту насам, ту натам, опитвайки се да разберат какво има вътре. Най-накрая Сот започна да дърпа тапата. Филип бързо му дръпна бутилката.

— Решихме да я отворим по-късно — изтъкна той.

— Но това по-късно е много далеч — възпротиви се Сот.

— Решихме да я отворим, когато си стигнем у дома и сме в безопасност.

— Но ние сме твърде далеч от дома. Освен това, напълно е безопасно и тук.

— Но ние решихме.

— Можем да променим решението си.

Филип усети, че започва да отстъпва. И той, също като Сот, нямаше търпение да узнае какво се крие в тяхната скъпоценна бутилка, ако изобщо имаше нещо в нея. Можеха да я отворят — поне за миг — и после отново ще я затворят. Само да погледнат в гърлото й, да надзърнат бързичко…

Но какво ли би станало, ако онова в бутилката се разлее в тъмното и се загуби?

— Не — каза Филип категорично. — Ние вече решихме. Ще отворим бутилката, щом бъдем отново у дома и не по-рано.

Сот го изгледа с гняв, после примирено въздъхна.

— Щом бъдем отново у дома и не по-рано — повтори той с известно несъгласие.

Те лежаха известно време без да приказват и съзерцаваха бутилката. Леко бяха присвили очи, за да могат да виждат, защото зрението им бе слабо. Чупка гномите разчитаха предимно на другите си сетива, за да се ориентират в околния свят. Очите почти не им служеха.

Бутилката стоеше там, с леко светещата си овална форма на фона на мрака. Запушалката й леко се развъртя, но те изобщо не забелязаха това.

— Мисля, че трябва да я скрием — каза най-накрая Филип.

— И аз така мисля — въздъхна Сот.

— Хссст!

Филип погледна към Сот. Сот погледна към Филип. Никой от тях не бе издал този звук.

— Хссст!

Той идваше от бутилката. Съскането се издаваше от нея.

— Хссст! Пуснете ме на свобода, господари!

Филип и Сот застинаха на място, лицата им, които приличаха на муцуна на пор, се изкривиха в ужас. Бутилката говореше!

— Отворете ми бутилката, господари! Пуснете ме да изляза!

Филип и Сот отдръпнаха ръцете си като по команда и се напъхаха в бърлогата, така че само носовете им останаха да се подават навън. Ако можеха да се заровят още по-дълбоко в земята, с най-голямо удоволствие щяха да го направят.

Гласът от бутилката започна да стене.

— Моля ви, господари, моля ви, пуснете ме да изляза. Нищо няма да ви направя. Аз съм ваш приятел. Мога да ви покажа най-различни номера, господари. Пуснете ме. Ще ви покажа невероятни неща.

— Какви са тези невероятни неща? — осмели се да попита Филип изпод укритието си и гласът му прозвуча като на призрак в тъмнината. Сот не промълвяше нито дума.

— Творения на бялата магия! — каза бутилката. Настъпи дълго мълчание. — Няма нищо лошо да ви сторя! — повтори бутилката.

— Но откъде се обаждаш? — попита Филип.

— Как така можеш да говориш? — попита Сот.

— Бутилките не могат да говорят.

— Бутилките никога не говорят. Бутилката каза:

— Не ви говори бутилката, господари. Говоря ви аз!

— Какво значи това аз? — попита Филип.

— Да, какво значи? — отекна Сот.

Онова в бутилката се подвоуми за момент.

— Аз си нямам име — беше отговорът.

Филип се надигна на сантиметри от хралупата.

— Всеки си има име — каза той. Сот също се надигна с него.

— Да, всеки — съгласи се и той.

— Но не и аз — печално каза бутилката. И в този момент стана по-светла. — Но вие може да ме кръстите. Да ми дадете име, което сметнете за подходящо. Защо не ме пуснете, та да можете да ми дадете име?

Филип и Сот се колебаеха, но страхът им постепенно отстъпваше място на любопитството. Тяхното вълшебно съкровище не беше само красива вещ; та то можеше и да говори!

— Ако те пуснем, ще се държиш ли добре? — попита Филип.

— Ще обещаеш ли, че няма да ни сториш нищо лошо? — попита Сот.

— Да ви сторя нещо лошо ли? О, не! — нещото в бутилката като че ли изпадна в шок. — Та вие сте господарите!

Аз никога не бива да причиня нещо лошо на господарите на бутилката. Аз трябва да правя онова, което те ми заповядат. Трябва да правя онова, което ми се нарежда.

Филип и Сот още се колебаеха. После Филип предпазливо протегна ръка и докосна бутилката. Тя беше затоплена. И Сот направи същото. Те се спогледаха и запремигваха.

— Мога да ви покажа невероятни неща — обеща бутилката. — Мога да ви покажа бяла магия!

Филип погледна към Сот.

— Да отворим ли бутилката? — попита той шепнешком.

Сот също погледна към него.

— Не зная — отвърна той.

— Мога да ви дам прелестни неща — обещаваше бутилката. — Всякакви съкровища!

Това бе достатъчно за чупка гномите. Филип и Сот се протегнаха към бутилката като по команда, хванаха я за гърлото и измъкнаха тапата. Оттам изригна червен дим с проблясъци зелена светлина и нещо дребно, черно и космато изпълзя от бутилката. Филип и Сот тутакси отдръпнаха ръце. Създанието от бутилката изглеждаше като огромен паяк.

— Аах! — въздъхна то със задоволство от устието на бутилката. То се настани там и сведе поглед към тях. Беше трийсетина сантиметра на ръст. Червените му очички примигваха като на котарак. Вече не приличаше толкова на паяк. Имаше четири крака, наглед еднакви, опашка като на плъх, която размахваше, извит гръбнак с лъскав черен косъм, белезникави длани и пръсти като на болно дете и силно окосмено и тъпо лице — като ударено с нещо, от което вече не се е оправило. Заострените му уши стърчаха, заслушани в нощните звуци. Зъбатата му уста и сбръчканата кожа на лицето му се изкривиха в усмивка като гримаса.

— Господари! — обърна се създанието към тях ласкателно. Почеса се с пръстите на крайника по тялото, сякаш нещо го дразнеше, скрито под черната козина.

— Що за създание си ти? — попита шепнешком Филип. Сот само гледаше, загубил ума и дума.

— Аз съм това, което съм! — отвърна тази твар и още повече разшири устни в гримаса. — Едно удивително създание на магията и магьосничеството! Много по-съвършено от онези, които са ме създали!

— Демон! — промълви Сот, изведнъж обхванат от страх. Създанието запримига.

— Черньото, господари — един злощастен клетник, окован като затворник в това отвратително тяло по силата на… случайността. Но също и господар на тази бутилка — владеещ всичките й чудеса и удоволствия!

Филип и Сот бяха спотаили дъх.

— Що за… що за чудеса държиш в тази бутилка? — осмели се най-накрая да попита Филип, макар че не успя да овладее гласа си да не трепери.

— Аах! — възкликна Черньото.

— Защо… ги държиш там? — попита Сот. — Защо не ги държиш например в джоба си?

— Аах! — повтори Черньото.

— Защо живееш в тази бутилка? — попита Филип.

— Да, защо? — отекна Сот.

Черньото изви паяковидното си тяло и се завъртя върху устието на бутилката като насекомо, което смуче.

— Защото… съм вързан! — разстроено просъска то. — Защото не мога да живея без нея! Искате ли и вие да разберете какво е това? Да го усетите? Господарчета, готови ли сте да опитате? Да узнаете как тази бутилка променя живота?

Филип и Сот заотстъпваха назад към бърлогата си при всяка дума, опитвайки се да се скрият съвсем. Щеше им се да не бяха отваряли бутилката, както бяха решили преди. По-добре щеше да е, ако никога не я бяха отворили.

— Ооох! Да не би да се уплашихте? — попита Черньото, като провлачваше думите и издевателстваше над тях. — От мен ли се уплашихте? О, не, не бива да се страхувате. Та вие сте господарите; а аз съм ваш слуга. Разпоредете се, господари! Поискайте нещо от мен, за да ви покажа какво мога!

Филип и Сот безмълвно го гледаха.

— Само една дума, господари! — умоляваше Черньото. — Заповядайте ми!

Филип едва успя да преглътне. Гърлото му беше пресъхнало.

— Покажи ни нещо красиво — осмели се да поиска той с голяма предпазливост.

— Нещо ярко — добави Сот.

— Но тази задача е твърде проста! — нацупи се Черньото. — Е, добре. Значи нещо красиво, господари, нещо ярко. Вижте тогава!

Както беше приклекнал, Черньото се изправи и сякаш лекичко се понаду. Раздвижи пръсти насам-натам и се появиха зеленикави пламъчета. Навсякъде наоколо летящите насекоми се подпалиха и се превърнаха в късчета дъга. Насекомите лудо се мятаха, докато огньовете ги изгаряха и оставяха светли следи зад себе си, прелитайки покрай изумените гноми и очертавайки сложни фигури на фона на нощта.

— Оой! — възкликнаха едновременно Филип и Сот, вцепенени от цветния калейдоскоп и само леко отвратени, след като първите едно-две насекоми изгоряха.

Черньото разкриви устни в усмивка и доволно се разкиска.

— Ето сега, господари! Още пъстрота за вас!

Белезникавите му костеливи пръсти замахнаха в мрака още веднъж и зелените пламъци този път отхвръкнаха по-високо и избухнаха в ярка светлина, която изгря с цветовете на дъгата и после угасна. Една нощна птица се подпали и нададе силен прощален писък, преди да загине. Същото стана и с други птици, които се подпалиха като късчета дъга — те избухваха в ужасяващ пламък сред мрака, след което падаха като звезди от небето. Гномите гледаха с все по-ненаситно задоволство смъртта на птиците и чувствата от загубата им биваха изтласкани в някакво далечно тъмно ъгълче на съзнанието.

Когато и птиците бяха унищожени от пламъците, Черньото пак се обърна към Филип и Сот. В очите му горяха мътно червени огънчета. Същите проблясъци се забелязваха едва-едва и в очите на гномите.

— Мога да ви покажа много такива неща, господари — тихо просъска Черньото обещаващо. — Магията на бутилката може да ви предостави всичко, което си пожелаете — всякакви удоволствия и чудеса, които могат да ви хрумнат, че и отгоре! Желаете ли това, господари? Искате ли да се позабавлявате?

— Да! — възкликна Филип, целият в захлас.

— Да! — въздъхна Сот.

Черньото се наведе и черният му косъм просветна — едно разкривено същество с мазникави маниери.

— О, мили господари — прошепна то. — Не искате ли да ме докоснете?

Филип и Сот покорно кимнаха и вече протягаха ръце. Черньото затвори очи от задоволство.