Магьосникът Куестър Тюс

ЗАМЪКЪТ И КЛЕТКАТА

Куестър Тюс остана замислено загледан в празното място, където само преди секунди бяха стояли Бен Холидей и Уилоу, след което доволно потри ръце и каза:

— Е, вярвам, че са успели да пристигнат успешно.

Буниън и Парснип дойдоха по-близо, взряха се в празното пространство и просъскаха в знак, че и те така мислят. Зъбите им се оголиха и жълтите им очи примигваха като сигнални лампи.

— Велики кралю — започна да вие Филип някъде от мрака зад тях.

— Могъщи кралю — зави и Сот.

— Хайде, хайде! Негово Величество е жив и здрав — увери ги Куестър, като за миг и сам се запита дали правилно си е спомнил думите и жестикулациите на заклинанието, отнасящо се до точността на мястото, където трябваше да ги пренесе. Да, сигурен беше, че е успял. Поне колкото може да бъде сигурен.

— Трябва да насочим всичките си усилия към тукашните проблеми — каза той, преди всичко на себе си. — Хммм. Я да видим сега.

Той поизпъна тяло под робата си, поглади брадичка и се взря в мрака. Продължаваше да вали проливен дъжд и капчиците падаха в локвите и вадите, които се кръстосваха из цялата околност, докъдето му поглед стигаше. Облаците бяха надвиснали ниско над хоризонта и сякаш все повече се смрачаваше. Мъглата, обгръщаща долината от сутринта, ставаше все по-гъста.

Куестър се навъси. Най-разумно бе да се връщат в Сребърния дворец на минутата и да забравят за всякакво преследване на онзи проклет демон.

От друга страна, в Сребърния дворец нямаше нищо толкова спешно, че да не може да се отложи с поне няколко дни — а и беше обещал на Негово Величество, че ще направи всичко възможно, за да си върне бутилката. Колкото и да не му се искаше да мисли за това, той се чувстваше до известна степен виновен, задето тази бутилка се бе озовала в Отвъдната земя. Ето защо трябваше да направи всичко възможно, за да оправи тази работа — особено след като Негово Величество му бе оказал такова голямо доверие.

— Ще трябва да продължим да търсим демона — заяви той. — Буниън, Парснип? Съгласни ли сте да преследваме Черньото още малко?

Коболдите се спогледаха и просъскаха в знак на съгласие.

— Чудесно! — Куестър се обърна към чупка гномите. — Ако бях на мястото на Негово Величество, нямаше да постъпя така благородно с вас, Филип и Сот. Но така или иначе, всичко ви беше простено, тъй че можете да си вървите.

Филип и Сот спряха да хълцат и да треперят, колкото да хвърлят един поглед към мрачната, пуста околност и да се спогледат. Очите им се бяха разширили от страх.

— Мили и любезни Куестър Тюс! — каза Филип.

— Велики магьоснико! — възкликна Сот.

— Ние ще останем с теб!

— Ние искаме да ти помогнем!

— Моля те, нека останем?

— Моля те?

Куестър Тюс погледна надолу към тях с нескривана подозрителност. Гномите го молеха да ги придружат, само защото се страхуваха да останат сами при настъпването на нощта при положение, че Черньото беше все още на свобода. Той изпита известно колебание, но накрая сви рамене. Е, какво друго, в края на краищата, можеше да се очаква от едни чупка гноми?

— Само внимавайте да не ми се пречкате, когато се натъкнем на троловете с бутилката.

Гномите направо се надпреварваха да го уверяват с всички сили, че ще бъде точно така. Куестър не можа да сдържи усмивката си. В този случай той беше съвсем сигурен, че те говорят истината.

И тъй, потеглиха, въпреки лошото време. Буниън тръгна напред, за да се опита да налучка някаква вярна следа от троловете, а Куестър и останалите вървяха подире му по-бавно. Куестър яздеше стария си кон, оставил Парснип и гномите да го следват пеша; Парснип водеше за поводите Юрисдикция, коня на Уилоу и товарните добичета. Продължаваше неотклонно да вали и дъждовната завеса, заедно с мъглата, обгръщаше земята в прокъсан мрак. Започна да се здрачава и да наближава вечерта, но от троловете все още нямаше и следа.

Буниън се върна по здрач и дружинката си опъна стан посред мокра кипарисова горичка, разположена край една река, чиито придошли води бавно и монотонно шумяха. Под огромните, увиснали клони беше относително сухо и Куестър дори успя да стъкне малък, игрив огън, използвайки магия. Парснип сготви вкусна вечеря, която те бързо излапаха. Насърчен от този първоначален успех, Куестър изпробва магическите си способности отново, за да се появят одеяла и възглавници. Трябваше просто да се задоволи с това, но той реши да опита още едно заклинание, което трябваше да предизвика появата на затворен, затоплен подслон, в който да има баня. Усилието му претърпя пълен провал. Едно от дърветата направо се срути и дъждът угаси огъня, а цялата компания остана без заслон. Бяха принудени да се преместят по-навътре сред дърветата, опитвайки се да спасят, каквото могат от вече мокрите одеяла и възглавници и така приключи всичко.

Куестър как ли не се извиняваше, но така или иначе вредата бе сторена и не можеше да се поправи. Той се почувства много неудобно. Докато всички останали спяха, Куестър Тюс лежеше буден в завивките си и мислеше дълго и мъчително за превратностите в живота на магьосника. Толкова е трудно да усвоиш магията достатъчно надеждно, вайкаше се той. Но въпреки това, трябва да успее да го постигне. В края на краищата, в момента заместваше Негово Величество и беше отговорен за благоденствието на цялата Отвъдна земя.

Със зазоряването дъждът се усили. Утрото беше оловно сиво и гъсти мъгли се носеха бавно по вятъра, предизвикани от допира на студения въздух и топлата земя. Дружинката закуси и отново потегли из ливадите на Зеленоречието. Буниън вървеше напред, продължавайки да търси следите на троловете, докато другите го следваха отзад с по-бавен ход. Всички бяха подгизнали и съвсем посърнали. Куестър си помисли за миг, че може да ги изсуши с магия, но реши да не рискува. През тази нощ бе взел решение да използва магия, само когато е сигурен в нея или в случай на крайна необходимост. Реши да пази силите си, да насочи цялата си концентрация към определени и ограничени магии. Знаеше, че по този начин ще успее да бъде на ниво.

Дойде пладне и отмина. Вече бяха навлезли дълбоко в ливадите, далеч на североизток от Сребърния дворец, навътре в земите на лордовете на Зеленоречието. Изораните нивя се ширееха пред погледа като шахматна дъска, реколтата от повечето вече беше прибрана, земята изглеждаше черна и твърда. Тук-там из околността имаше разпръснати селскостопански сгради и къщурки, обградени от пъстри дворове и жив плет, който цъфтеше във всякакви цветове и форми и приличаше на късчета дъга сред дъждовната, оловносивкава околност.

Куестър се взираше в обгърнатия в мъгла пейзаж. На по-малко от десетина мили оттук се намираше Риндуеър, крепостния замък на Календбор, най-видния измежду лордовете на Зеленоречието. Магьосникът леко въздъхна; това присъствие допускаше известна надежда. Довечера, обеща си той, ще спят под сигурен покрив над главата си, в сухи легла, ще вземат топла баня, за да прогонят спомена за влагата и студа.

Беше късен следобед, когато Буниън внезапно изникна иззад мъглата. Якото му мургаво тяло цялото лъщеше от влагата. Той приближи почти тичешком, което беше нещо необичайно за него и бързо заговори нещо на Куестър, процеждайки дъх между острите си зъби, с присвити очички, като крадешком хвърляше погледи встрани.

Магьосникът направо остана без дъх. Буниън беше открил троловете — но не така, както си бяха представяли.

Дружината потегли с по-бърза крачка. Куестър още не казваше нищо на другите, слисан от онова, което Буниън му беше разказал. Прекосиха редица полски ниви и малък, бързотечен ручей, за да навлязат в една горичка.

Троловете лежаха на една полянка, заобиколена от гъсти борове, до един мъртви. Пльоснали се бяха върху подгизналата от дъжда земя в най-гротескни пози, с прерязани гърла, намушкани тела, сплетени в оргията на смъртта. Чупка гномите само ги мернаха с очи и веднага се скриха зад товарните добичета, като започнаха да вият от страх. Дори и Парснип отстъпи назад. Куестър отиде напред заедно с Буниън, защото това се очакваше от него. Буниън отново му прошепна онова, което му бе казал и по-рано. Трагедията очевидно не е била предизвикана от някой противник. Троловете сами си я бяха навлекли. Бяха се избили помежду си.

Куестър слушаше внимателно, без да каже нищо, но много добре разбираше какво се е случило. Ставал бе свидетел на делата на Черньото и преди. Денят беше студен, но студът проникваше в него по-дълбоко от обикновено. Изведнъж почувства неописуем страх.

Буниън посочи някъде напред в мрака. Един от троловете бе успял да избегне касапницата. Един-единствен бе оцелял ранен и се бе спуснал да се скрие в гората. Тъкмо той бе задигнал бутилката.

— Ох, горкичкият — промълви Куестър Тюс. Раненият трол се бе втурнал право към Риндуеър.

— Абърнати!

Писарят повдигна глава от сламеника, на който бе полегнал, и се взря в почти пълния мрак насреща си.

— Елизабет?

Момиченцето се появи от мрака на една ниша в отсрещната стена, като се плъзна през процеп в камъка, какъвто нямаше там само преди минута — Абърнати беше готов да се закълне в това. Тя прекоси коридора на тъмницата на пръсти и залепи лице за решетките на клетката му. Абърнати, който не можеше да се изправи на крака в тясното пространство, в което беше затворен, пропълзя на четири крака, за да я посрещне. Едва успя да различи кръглото й личице с луничките по носа й.

— Извинявай, че не можах да дойда по-рано — промълви тя, като предпазливо се огледа наляво и надясно. — Не можех да рискувам. Не биваше да допусна баща ми или Майкъл да разберат, че се интересувам от тебе, защото това щеше да събуди подозренията им. Даже ми се струва, че Майкъл вече ме подозира.

Абърнати кимна с глава. Той й беше благодарен, че въобще е дошла.

— Как успя да се промъкнеш тук, Елизабет?

— През един таен проход! — усмихна се тя. — Ето тук! — тя посочи процепа в стената зад гърба си, през който се забелязваше ивица бледа светлина. — Открих го преди много месеци, когато разузнавах какво има в замъка. Съмнявам се, дали някой знае изобщо за съществуването му. Излиза чак под южната стена — тя малко се подвоуми. — Отпърво не знаех как да стигна при теб. Нямах представа къде може да бъдеш. Едва този следобед узнах.

— Този следобед ли? Значи сега е вечер, така ли? — попита Абърнати. Той беше загубил всяка представа за времето.

— Да. Почти време за лягане, тъй че трябва да побързам. Ето, донесла съм ти нещо за ядене.

Едва сега той видя, че носи книжна кесия. Тя бръкна в кесията и извади оттам няколко сандвича, пресни зеленчуци и плодове, кесийка пържени картофки и малък термос със студено мляко.

— Елизабет! — възкликна Абърнати, изпълнен с благодарност.

Тя му подаде всичко това, а той го скри под сламеника — с изключение на един сандвич, който веднага налапа, прегладнял. Не беше получавал нищо за ядене, освен кучешка храна и малко водица от три дена насам, всъщност откакто беше затворен тук. Бяха го заключили в подземията на Гроум Уайт, забравен от всички, като се изключат периодичните визити от страна на неговите необщителни пазачи, които го посещаваха да проверят дали е все още там, или да му поднесат полагаемата дажба. През цялото време не беше зървал дори и лъч слънчева светлина. Не беше виждал също и Майкъл Ард Ри.

— Как си, Абърнати? — попита го Елизабет, докато той дъвчеше. — Добре ли си? Нали не са ти причинили нищо лошо?

Той само поклати глава и продължи да дъвче. Шунка и сирене — едно от любимите му ястия.

— Поговорих с баща си за тебе — осмели се да каже тя подир малко и веднага добави: — Разбира се, нищо не съм му споменала за отношенията помежду ни. Казах му само, че съм те видяла наоколо и че Майкъл изглежда те мрази, което ме безпокои. Споделих, че не съм съгласна с неговото отношение към теб. Той също се съгласи, но каза, че нищо не може да направи. Посъветва ме да не се занимавам с бездомни кучета, защото зная какъв е Майкъл. А аз му отвърнах, че човек не винаги може да остане безучастен.

Тя сви рамене замислено.

— Зная, че не са те хранили през цялото време. Успях да се сприятеля с един от пазачите — тя хапеше устни. — Защо Майкъл се държи по този начин с тебе, Абърнати? Защо е толкова жесток? Още ли продължава да те мрази толкова много?

Абърнати спря да дъвче, преглътна и отпусна в ръка остатъка от сандвича си. Изобщо не му беше до ядене и нямаше да може да хапне нищо, ако не беше толкова прегладнял. Клетката му вонеше на болни животни и изпражнения и стените й бяха потъмнели от плесен.

— Много е просто. Той иска от мене нещо, което аз не мога да направя — Абърнати реши, че може вече да й каже истината. — Той иска да ми отнеме медальона, който нося. Но не може да го вземе от мене насила. Трябва аз доброволно да му го дам. Затова ме е затворил тук долу, докато се съглася и му го дам — той махна с лапа една сламка от муцуната си. — Но медальонът не е негов; той не е мой дори. Просто ми беше даден и аз трябва да го върна на притежателя му.

За първи път от много време насам той се замисли за Негово Величество и за проблемите, пред които можеше да бъде изправен в Отвъдната земя без този медальон, който го закриляше. Въздъхна и отново започна да се храни.

Елизабет го наблюдаваше известно време, след което бавно поклати глава.

— Днес говорих с Нита Коул за тебе. Ние с нея отново се сприятелихме. Тя всичко обясни за Томи Самюълсън и се извини. Затова и й разказах за тебе, защото ние си казваме всичко, но го държим в пълна тайна. Поне в повечето случаи. Дали сме си клетва да не казваме нищо на никого, защото в противен случай ще ни сполетят нещастия цели седем години и ще се омъжим за човек като Тед Ръсел за цял живот! Тя, разбира се, не ми повярва, че наистина съществуваш, но аз я убедих, че си истински и ние трябва да ти помогнем. И тя каза, че ще помисли за това, и аз също обещах да помисля.

Елизабет млъкна за малко.

— Трябва някак си да те измъкнем от тук, Абърнати. Абърнати налапа и последния сандвич и категорично тръсна глава.

— Не, Елизабет, не! Твърде е опасно за теб да продължиш да правиш опити да ми помагаш. Ако Майкъл разбере…

— Зная, зная това — прекъсна го тя. — Но не мога да стоя и да ти нося тук храна крадешком. Майкъл ще разбере, че ти не гладуваш и че някой те храни. А и как ще се измъкнеш оттук, ако аз не ти помогна?

Абърнати тежко въздъхна.

— Все ще намеря някакъв начин — настояваше той непреклонно.

— Не, няма да намериш — заяви Елизабет, също тъй непреклонно. — Ще си останеш тук, в тази клетка завинаги!

Внезапно някъде долу от коридора се раздаде лай зад една затворена врата. Абърнати и Елизабет се обърнаха в тази посока и застинаха като неподвижни статуи. Лаят продължи само няколко секунди и стихна.

— Това наистина са кучета — промълви Абърнати след малко. — Майкъл ги е затворил тук, бедничките. Направо не ми се ще и да си помисля защо. Понякога ги чувам да вият, сякаш викат за помощ. Дори мога да разбера по нещо от езика им…

Той млъкна разстроен. След това веднага се обърна към момичето.

— Трябва да стоиш настрана от всичко това, Елизабет. Майкъл Ард Ри е опасен човек. Той сурово ще те накаже, ако разбере какво вършиш, дори и само ако те заподозре. Няма да го спре изобщо това, че си малко момиченце. Способен е да ти причини голямо зло, а и на баща ти също.

В очите на Елизабет веднага премина сянка на тревога, когато той спомена за заплахата, която може да грози баща й. Стана му неприятно, че е споменал нещо подобно, но беше длъжен да не й позволи да рискува повече. Много добре знаеше на какво е способен Майкъл Ард Ри.

Елизабет продължително го изгледа.

— Защо се опитваш да ме изплашиш, Абърнати? — попита го тя ненадейно, сякаш беше прочела мислите му. — Нали това се опитваш да направиш — да ме изплашиш?

Тя направо заяви това не като въпрос, а като неопровержимо твърдение.

— Да, Елизабет, така е — веднага й отвърна Абърнати. — И ти имаш основание да бъдеш уплашена. Това съвсем не е игра за деца!

— А само за кучета и магьосници, предполагам! — ядосано му отвърна тя.

— Елизабет…

— Не се опитвай да ми се оправдаваш! — в погледа й се четеше обида. — Аз не съм дете, Абърнати! Не бива да се отнасяш с мене по този начин!

— Опитвах се само да ти изтъкна някои неща, които трябва да знаеш. Според мен ти трябва да…

— Но как ще се измъкнеш ти оттук без мен? — повторно попита тя, като го прекъсна.

— Положително съществуват начини, които…

— Така ли? И какви са те? Например? Посочи поне един. Кажи ми, как ще се измъкнеш оттук. Хайде, казвай!

Той си пое дълбоко дъх, силите му го напускаха.

— Не зная — уморено трябваше да си признае той. Тя кимна удовлетворена.

— Все още ли държиш на мене, Абърнати?

— Да, Елизабет, разбира се.

— А щеше ли да ми помогнеш, ако съм в беда, каквото и да ти струва това?

— Да, разбира се.

Тя пъхна лице между решетките на клетката, така че носът й се доближи на сантиметри от неговия.

— Е, и аз имам същото отношение към теб. Ето защо не мога да те оставя тук просто така!

Кучетата отново се разлаяха, този път по-настойчиво, и някой им подвикна да млъкнат. Елизабет започна да отстъпва назад към нишата.

— Изяж си храната, за да имаш сили, Абърнати! — бързо му прошепна тя. — Шшшт, шшшт! — предупредително му изшътка, когато той се опита нещо да каже. — Просто трябва да имаш търпение! Непременно ще намеря начин да те измъкна от тук!

Тя се поспря посред процепа в стената, прилична на крехка сянка в полу-здрача.

— И не се тревожи за мен, Абърнати! Всичко ще бъде наред!

След това тя изчезна и процепът отново потъна в мрак.

Лаят в дъното на коридора бе последван от няколко силни джафкания, след което стихна и настъпи тишина. Абърнати остана вслушан още известно време, след което свали медальона изпод туниката си и започна безмълвно да го разглежда.

Страхуваше се до смърт да не се случи нещо лошо на Елизабет. Щеше му се да измисли как да постъпи с нея, да намери начин да я предпази от опасност.

След известно време той върна медальона на мястото му. После измъкна останалата част от храната и започна бавно да яде.