Магьоснически огън

8

МИРА СЕ ИЗМЪКНА ОТ ЛЕГЛОТО В РАННИТЕ ЧАСОВЕ на деня. Часовникът на скрина на Джак показваше 3:05 сутринта. Лунната светлина се изливаше пред непокрития със завеса прозорец, образувайки локви по пода от твърда дървесина под него.

Тя се втренчи в него за момент. Тази бледа, сребриста светлина я зовеше.

Внимателно стана от леглото и грабна чифт дънки, чорапи, обувки и пуловер. Подът изскърца, докато се придвижваше към вратата и тя замръзна на място, поглеждайки към леглото.

Джак лежеше по гръб, с отпусната над главата ръка, в несъзнателна поза, която подчертаваше бицепсите му. Беше изтикал одеалата до ръба на леглото, въпреки студа в стаята. Той никога не носеше риза, когато спи, и позата му разкриваше мускулестите му гърди. Тръпка пробяга по тялото й при тази гледка.

Гърдите му бяха леко поръсени с тъмни косъмчета и продължаваха надолу като пътечка, която продължаваше към стомаха му, отвъд пояса на памучното долнище на пижамата му. Мисълта, къде свършва тази следа, изпрати през тялото й силна, гореща възбуда.

Пръстите й се свиха около дрехите, които държеше. Колко ли дълго щеше да й устои, ако пропълзеше до него и оставеше ума и тялото си да го прелъстят? Вероятно не за дълго. Мира никога в живота си не беше прелъстявала някого, но Джак я изкушаваше да изследва нови хоризонти.

До ушите й достигна леко похъркване. Това развали магията, която я държеше на пръсти, почти готова да се върне обратно в леглото. Тя продължи. Облече се в дневната, намери вълненото палто на Джак в килера и чифт ръкавици.

Промъкна се на пръсти в кухнята, за да намери дар. Обикновено би използвала червено вино, но стойката за вино на Джак беше празна. Възпрепятствана, тя се завъртя в центъра на кухнята, твърде сгрята във вълненото палто на Джак, търсейки подходящ заместител. Нищо. Е, имаше два литра Кола на плота, но това не вършеше работа.

Отиде до хладилника и откри мляко, портокалов сок и лимонова „Гетърейд“. Когато беше дете, винаги използваше мляко. Дори няколко пъти беше използвала гроздов Коо1-АМ. Ани винаги й беше казвала, че намерението се зачита, не самия дар.

Без особен избор, тя взе млякото и напълни чаша, след което се отправи към покрива и зимната градина.

Дъхът й секна от студа, когато отвори вратата. Тя вдиша чистия, свеж въздух, усещайки в отговор лека топлина да пулсира в гърдите й. Нейната магия. Звездите, които можеше да види през светлините на града, блестяха в небето, свободни от покривката на облаците, което означаваше, че сутринта ще е студена.

Мира отвори гладката стъклена врата на зимната градина, включи светлините и пристъпи в постройката с регулирана температура. Сега Джак имаше само няколко растения тук. Малко папрат, хоста и разни други, които не можеше да определи.

Празни места за засаждане ограждаха помещението. В центъра имаше тревисто място с фонтан и няколко каменни пейки. Звукът от течаща вода достигна до ушите й.

Тя затвори очи, наслаждавайки се на малкото усещане за живот в средата на зимата. Не изглеждаше типично за Джак да има място като това, но също така не изглеждаше типично за него да прави артистични снимки. В основни линии това само доказваше, че не го познава истински.

Тя изключи светлината отново, за да позволи само на лунната светлина да изпълни малкото помещение. Беше й достатъчно да вижда, макар и не съвсем добре. Свали ръкавиците и палтото си, остави ги на каменната пейка и занесе чашата си с мляко до пълното с пръст място за засаждане до вратата. Отдясно пълната луна висеше в небето, сребриста и издута, видима през стъклената стена на зимната градина. Обикновено правеше това навън, без значение от температурата, но имаше нужда от пръст, а това беше трудно за изпълнение на покрива на шикозна сграда с апартаменти в центъра на града.

Мира остави чашата и натрупа пръстта на купчинка с ръцете си, наслаждавайки се на усещането срещу дланите й. След това затвори очи и промърмори малка молитва. В гърдите й топлината на магията й стана по-силна, вероятно отвръщайки на медитацията или на молитвата. Дъхът й застина от изненада. Беше необичайно усещане и я развълнува. Когато завърши молитвата си, гласът й трепереше, магията стопляше тялото й. Чудеше се как да я призове, как да я контролира и използва.

Отвори очи и вдигна чашата.

— От моите устни — тя отпи голяма глътка мляко, — във вашите гърди — и изля останалото от чашата с мляко в купчинката пръст.

Вратата на зимната градина се отвори, стряскайки я. Тя изпусна чашата върху мястото за засаждане. Светлините се включиха.

— Мира? — чу се гласът на Джак.

Тя бавно и внимателно издиша.

— Изплаши ме до смърт.

— Какво правиш тук?

Тя се вкопчи в ръба на мястото за засаждане, металът беше студен срещу пръстите й.

— Правя месечния си дар към пълната луна.

— На Артемида? Това ли е богинята, която почиташ?

Тя поклати глава.

— Не точно. Това е просто ритуал, за да покажа респект към сили, по-висши отколкото съм аз, и към земята.

Той направи няколко стъпки към нея и тя се обърна, за да го погледне. О, изненада… той беше бос, облечен само с тъмно синьото долнище на пижамата си и без риза.

У стните му се извиха.

— Имаш мустаци от млякото.

Ужасена, тя побърза да го изтрие, но той хвана ръката й. Джак се протегна и бавно прокара възглавничката на палеца си по горната й устна. Докосването я накара да почувства топлина на места, които нямаха нищо общо с устата й. Никога не бе имала представа, че мустаците от мляко могат да бъдат толкова секси.

— Как разбра, че съм тук? — попита тя.

— Не можеше да си никъде другаде. Имам защити, поставени на всички входове, но вратата към покрива е единствената, която позволява преминаването ти. Досетих се, че може да харесаш зимната градина. Забравих да ти я покажа, но виждам, че и сама си я открила.

— Можеше да си останеш в леглото. Щях да се върна веднага.

Той бръкна в джоба си и извади ключ.

— Вратата се заключва автоматично, когато се затвори.

— Искаш ли да те оставя сама за известно време?

Тя поклати глава.

— Не ти ли е студено?

— Магьосник на огъня, помниш ли?

— Защо имаш това място?

— Задаваш много въпроси. — Той се протегна спокойно с бавен жест и взе ръката й. С показалеца си, той мързеливо избърса мръсотията от дланта й. — Има оранжерия в Сборището. Това е любимото ми място там. Предполагам, че исках да пресъздам малка част от него в собствения си дом. — Той погледна към нея. Малки линии от смях се набръчкаха около много сините му очи, когато се ухили. — Всички магьосници имат нещо към земята, не е ли така?

Тя прочисти гърлото си и се пребори с импулса да издърпа ръката си от неговата, преди да е направила нещо, за което ще съжалява.

— Не знам. Познавам само няколко почитащи Богинята магьосници и доста хора, които се обявяват за магьосници, но не притежават истинска магия.

Той пусна ръката й.

— Всички, които познавам, имат нещо към земята, включително и ти.

Беше толкова странно да я наричат магьосница. Тя се размърда и отмести поглед. Всичко, което искаше, бе малко нормалност в живота си, малко стабилност. Толкова много ли искаше? Вместо това получи странни магически сили и допълнително похитител магьосник на име Джак.

Животът й наистина беше направил поразителен и странен обрат. Ако изневеряващи съпрузи и объркани разводи не бяха достатъчни.

— Значи правиш това всеки месец? — попита той.

Разсеяна усмивка премина през устните й.

— Всеки месец откакто бях дете. Пропускала съм да дам дара си само два пъти.

— Впечатлен съм. Защо пропусна тези пъти?

— Имах варицела, когато бях на осем. Другият път беше. — тя се изчерви.

— Беше? — подтикна я той.

— Когато бях на първата си среща с Байрон Ричардс. Беше в нощта, когато загубих девствеността си. — Тя се засмя.

Той се усмихна.

— Хайде, да влизаме.

Тя облече палтото му, взе ръкавиците и го последва обратно в апартамента му и надолу по стълбите. Той спусна палтото от раменете й, когато стигнаха дневната.

Тя тръгна към кухнята и обратно, чувствайки се раздразнителна, защото рутината й беше прекъсната.

— Нещо не е наред ли? — попита Джак, закачайки палтото си в килера.

— Съжалявам. Правила съм едно и също нещо толкова дълго. Обикновено пия чай от върбинка, след като дам своя дар. Предполагам, че нямаш листа от зелен чай, изсушени розови листенца и щипка върбинка?

Той се подсмихна.

— Брей, изчерпил съм се. Мисля, че някъде тук имам останал пакет с чай от лайка.

Тя сви рамене.

— Разбира се.

Той отиде в кухнята, за да приготви чая, а тя седна на дивана. Тя се сви в ъгъла на дивана, отпусна глава на облегалката и се заслуша в шумовете, които той правеше в кухнята, чувствайки се удобно и в безопасност. Въпреки неудобството, което оставаше между тях, се чувстваше добре в апартамента му. Тя задряма, но се събуди, когато той се върна с две чаши с изпускаща пара напитка.

Той отпи и се облегна назад върху дивана.

— Магията ти ухае слабо на свеж лен и лимон.

Тя го погледна изненадано.

— Магията ми… ухае?

Той кимна.

— Не всички магии имат отличителен аромат или вкус, но твоята има. Просто си мислех, че би искала да го знаеш.

— Свеж лен и лимон. Интересно.

— Относно Крейн: имаш право да знаеш за него всичко, което можеш. Съжалявам, че избегнах отговора по-рано днес.

— Не е толкова важно.

— Жената на Крейн никога не е станала вещица. Тя предпочете самоубийството. Синът му отиде да живее с леля си на десетгодишна възраст, а Крейн осинови друго малко момче, такова с качества, които той може да оформи.

— Изгубил е наследника си и се е сдобил с нов. Значи биологичният син на Крейн.

— Вероятно познаваш осиновения син — прекъсна я той. — Името му е Стефан Фоушоу.

Тя ахна.

— Стефан Фоушоу?

Той винаги беше в светските страници, любимец на медиите. Мъжът беше богат, великолепен и изглежда винаги имаше филмова звезда на ръката си.

Историята на Стефан Фоушоу беше известна, защото беше толкова неустоима история за възход. Като дете беше избягал от френската служба за защита, предпочитайки да живее на улицата. Един ден милиардерът У. Андерсън Крейн дошъл и го осиновил.

У. Андерсън Крейн. Уилям Крейн.

Тя затвори очи, осъзнавайки, че знае кой точно е Крейн. Не беше направила връзката преди това. Убиецът на родителите й я беше гледал от страниците на вестниците и списанията през целия й живот.

Джак кимна.

— Крейн го открил в Париж. Свършил е добра работа, докато го е отглеждал. Стефан е могъщ магьосник, лоялен на Крейн, поне доколкото можем да кажем, но все пак смъртоносно амбициозен. Така че виждаш защо за теб е важно да тренираш магията си. Крейн и Фоушоу имат нещо повече от магическа сила, те имат и истинска световна сила.

— Ако искам да запазя душата си свързана с тялото си, разбирам, че трябва да контролирам способностите си, Джак. Мислех, че ти би трябвало да ми помогнеш да се науча. — Мира въздъхна мелодраматично. — Но след като съм толкова секси и не можеш да ми устоиш, предполагам, че ще трябва да изчакам.

Той взе чашата й и я остави на масичката за кафе. След това настани топлата си длан между гърдите й. Дъхът на Мира заседна в гърлото, развеселеността й изведнъж изчезна. Магията й мигновено отговори на докосването му, разпалвайки се в гърдите й.

Тялото й също реагира, пламвайки на места далеч по-надолу.

Тя нервно облиза устни.

— Ъ, Джак?

— Можеш ли да я почувстваш в себе си?

Тя кимна.

— Почувствах я също и когато отправях дара си.

Той задържа погледа й, докато говореше.

— Магията ти е силна, а ти си интелигентна магьосница. Ще се научиш как да я владееш по-скоро, отколкото очакваш.

Джак отмести ръката си. Кожата й усети студа без докосването му. Тя се отпусна обратно на дивана, а магията й се оттегли, навивайки се обратно в сърцевината й. Мира склони последните остатъци да останат и те го направиха. Стоеше в нея като малък, топъл пух, отпускайки я.

Той взе чашата си и отпи. Мира забеляза, че ръката му трепереше съвсем леко.

— Разкажи ми за Ани.

Джак слуша разказите за кръстницата й, за детството й, дори за Байрон Ричардс. Той изглеждаше заинтересован, а тя говори, докато умората не я завладя и заспа на дивана.

Последното нещо, което си спомняше, беше как Джак нежно я вдига и я пъхва в леглото си.

МИРА СТОЕШЕ В ДНЕВНАТА, ПРИТИСКАЙКИ РЪКА към мястото между гърдите си. Целувката на Джак, докосването, присъствието му, огънят му… нещо в него беше пробудило магията й. Но Мира я беше заставила да остане вместо да се оттегли.

Сега беше като постоянно топло сияние, напомнящо й, че всичко, което някога беше смятала за истина, относно реалността й. не беше. Напомняше й, че е повече от това, което някога си е представяла, и не е съвсем човек. Въпреки неудобните истини, тя започваше да свиква с присъствието й. Беше част от нея, постоянен спътник.

Чувстваше се задължена да я освободи от затвора й вътре в нея. Принудата нарастваше постоянно. Почти сякаш силата има нужда да изтече.

Мира знаеше, че има някакъв начин сама да достигне до тази магия, без огъня на Джак да я извлече навън, но просто не беше сигурна как да го направи.

Джак беше в спалнята. Той не беше показал интерес да й помогне да се научи, така че тя трябваше да го направи сама.

Мира се настани удобно и затвори очи. Винаги е била вярна на упражненията по медитация. Може би уменията й в тази област щяха да й помогнат сега.

Позволи си да се отпусне малко, да намери удобно местенце в ума си, където може да си почине. Дишането й стана по-дълбоко и звуците в апартамента — внимателното тиктакане на стенния часовник в ъгъла, леките шумове от Джак, който шумоли с листи по бюрото в спалнята — избледняха в ума й.

Щом се почувства концентрирана, тя премести вниманието си по средата на гърдите си, усещайки магията, която знаеше, че живее там. Но не усещаше никаква разлика между това леко променено състояние на съзнанието си и това преди. У сещаше го сякаш бе заключено в кутия, а тя нямаше ключ. Тя проучи ъглите на "кутията" с ума си, търсейки начин да проникне вътре, някаква цепнатина в стените, които затваряха силата.

Мира бързо се разочарова. Изглежда нямаше никакъв начин да се проникне вътре. Винаги ли се нуждаеше от огъня на Джак, за да я извади? Мразеше тази идея. Ако това беше нейната сила, тя трябваше да може сама да достигне до нея.

Тя стисна ръце в скута си. Магията беше под нейно управление и на никого другиго.

Силата в центъра на гърдите й експлодира в сияен пламък при изявлението й. Вятър премина през апартамента, карайки косата й да се завихри около лицето й и на практика да я събори от дивана.

Мира отвори очи, за да види нещо близко до вихрушка, устремена през стаята. Хубавата синя ваза върху пиедестала се разби на пода, листите върху масата в ъгъла се носеха високо във въздуха и се разпиляваха, нещо в кухнята се строши.

Центърът на гърдите й грееше с топлина и магията преминаваше по кожата й като покрита с кадифе ръка. Тя се изправи и направи няколко крачки към центъра на стаята, оставяйки въздуха да се вихри около нея, да разбърква косата й и да дърпа дрехите й. Еуфория премина през нея и на лицето й се разпростря усмивка.

Искаше да излезе извън пределите на апартамента. Умоляваше я с големи кучешки очи да я освободи от каишката. Колкото и изкушаващо да беше да освободи силата и да й позволи да си поиграе, Мира я задържа с цялата си воля, принуждавайки я да остане между стените на Джак.

— Мира! — извика Джак през звука от бушуващия вятър. — Укроти я!

Тя се обърна с разширени очи, за да го погледне, докато той стоеше в рамката на вратата на спалнята си. Хаотични ветрове рошеха косата му и дърпаха дрехите му. Около него се вихреше малък циклон от хартия.

Сериозността на това, което беше направила, я порази, задушавайки веселието й. Опита се да насочи силата, както беше направила преди, за да я задържи в апартамента, но когато мислено се протегна… там нямаше нищо за контролиране. Освободена, тя беше неконтролируема

— Как? — извика тя в отговор.

Той я дари със смразяващ поглед и вдигна ръка. Нещо ярко пламна в ръката му и изведнъж всичкият въздух в стаята. изчезна.

Мира ахна паникьосано, без да може да диша за няколко мига, заради пълната липса на кислород в дробовете й. Тя се свлече на колене, дишайки трудно. Въздухът извън апартамента незабавно се втурна, за да изпълни празното пространство, вливайки се изпод вратата и най-малките пукнатини. Затваряйки очи, тя вдиша на големи глътки.

Джак застина, държейки ръката си и псувайки цветисто.

— Богове, мразя да правя това.

Спусна се тишина. Мира отвори очи и огледа разрушенията. Счупени стъкла, разпилени листи, преобърнат стол, частично откъснати от корниза завеси, паднали от етажерките книги.

Какво бе направила? Тя се опита да се изправи на крака. Когато пускаше магията си, тя се чувстваше опиянена. Не бе осъзнала щетите, които бе нанесла.

— Не прави това отново — каза Джак с тих, гневен глас, все още държейки ръката си.

— Няма да го направя отново нарочно, но и сега не знаех, че го правя! — Тя рискува да погледне към мрачното му лице. — Съжалявам, Джак. Наистина. Ще подменя всичко, което унищожих.

Той само я гледаше яростно.

Тя въздъхна и тръгна към него.

— Дай да видя.

Той й позволи да поеме ръката му.

— Изглежда по-зле отколкото е всъщност. Ще оздравее.

Тя направи гримаса. Центърът на дланта му беше белязан от изгаряне, където беше изтеглил силата, за да изсмуче въздуха от стаята.

— Джак, наистина съжалявам.

Той измъкна ръката си.

— Недей. — Той отметна кичур коса от очите си. — Вината е моя. Трябваше да те тренирам през последните няколко дни. Трябваше да осъзная, че ще изпиташ натиск да достигнеш до нея.

— Така е, но трябваше да изчакам.

— Да — отговори той, — но все пак вината е моя.

Той заобиколи дивана, поглеждайки вазата, която лежеше на парчета по пода. Тя го последва.

— Можеше и да е по-зле — продължи той. — Късметлии сме, че не освободи още повече. Веднъж нетренирана магьосница на въздуха пусна цяла поредица торнадота в Мисури. Никой не успя да възпре силата, която тя освободи. Тридесет и пет човека умряха и беше обявено бедствено положение.

Мира рязко седна на дивана.

Джак седна до нея.

— Важно е да научиш колко да изтеглиш наведнъж.

Уау. Това изглеждаше толкова омаловажено предвид предишната му забележка.

— Как да се науча да го правя, без да се наложи да викаме Национална сигурност?

— Ти трябва да знаеш, да повярваш, че ти управляваш тази сила. Това е и толкова просто, и толкова сложно. Звучи лесно, но истинската вяра в силата ти не е нещо, което идва веднага. Ако стане така, никога няма да си добра магьосница, защото това означава, че имаш твърде голямо его. Приемането на такива способности може да бъде опустошително и много опасно.

— Опасно?

— Забавната страна на магията е, че колкото повече я използваш за насилие и хаос, толкова повече те опорочава отвътре. Магията на магьосницата е неделима част от нея. Всеки път, когато магьосница използва силата си, за да вреди, все едно замърсява тялото и ума си.

— Крейн трябва да е като помийна яма.

Устните на Джак се извиха в полу-усмивка.

— Нещо такова.

— Е, той определено не следва принципа "не вреди на никого" — промърмори тя.

— Дойде времето да те тренирам. — Той звучеше примирен. — Сега ще те докосна — каза Джак.

Тя трепна.

— Ъ… какво?

— Всичко е наред. — Той се протегна и я докосна между гърдите с ненаранената си ръка, точно върху чувствителната вдлъбнатина на бюста й. — Това е седалището на магията ти, но виждам, че вече си се досетила — каза кисело той.

Той я помилва там, а тя се опита наистина силно да не измърка. Магията й се загря в отговор на възглавничката на показалеца му, преминаваща по кожата й. Тя затвори очи, наслаждавайки се на топлото, леко сияние, изпълващо гърдите й.

— Усещаш ли го?

Отне й момент, за да регистрира въпроса му. Чувстваше се толкова отпусната.

— Да.

— Концентрирай се върху изтеглянето на нишка от тази сила. Не повече. Просто най-тънката нишка от магията ти. Визуализирай я в ума си.

Мира се принуди да прехвърли вниманието си от милващите пръсти на Джак към магията си. Внимателно, тя си представи само един мъгляв филиз от сила, изваждайки го от малкото кълбо магия, трептящо в гърдите й. Беше трудно да го хване. Щом си помислеше, че е достигнала ръба на нишката, беше трудно да я изтегли навън. Най-накрая успя, оставяйки я да виси във въздуха между тях.

— Добре — промърмори той. — Мога да усетя как се надига.

— Какво е усещането.

— Меко, красиво и несигурно, но съдържащо неосъзната сила. Изпълнено с възможности. — Той си пое дъх. — Доста прилича на теб.

Този коментар я остави безмълвна.

— Също така ухае на свеж лен и лимон — промърмори той.

Беше много трудно да се концентрира при тези условия. Гласът му й звучеше като разтопен шоколад — плътен, греховен. и много, много лош за нея. Ръката му, толкова близо до гърдите й, беше още по-зле. Отне й цялата концентрация да задържи вниманието си върху поставената от него задача.

— Какво искаш да направиш сега с тази нишка? Ти я контролираш.

Мира се концентрира в създаването на бриз, съвсем малък. Беше студен и миришеше на дървета. Остави го да духа около нея и Джак, остави го да си играе с косите им и да гали бузите им. Нишката изчезна, когато се изразходи.

Усмихвайки се, тя отвори очи и откри Джак да я гледа съсредоточено, косата му беше разбъркана от бриза. Той отмести бавно пръсти от мястото между гърдите й.

— Това беше отлично.

Усмивката й се разшири.

Той се изправи.

— Сега, направи това сто и петдесет пъти и можем да преминем на нещо по-голямо. — Джак се върна в спалнята си.

О. Това беше убийствено.

У смивката на Мира избледня, докато гледаше как той затваря вратата. Въздъхна, огледа се из касапницата, която магията й беше причинила, след това се изправи и започна да чисти.

ДЖАК СТОЕШЕ НА РЪБА НА ДЕМОНСКИ КРЪГ, на същото място, на което бе стоял баща му, когато Джак беше дете. Звукът от монотонно пеене изпълни ушите му.

Майката на Мира коленичи на мястото си, погледът й беше фиксиран върху него, докато оставяше ритуала да открадне силата й. Джак се опита да отмести поглед, но не можа. Докато стоеше там и я наблюдаваше как умира, лицето й бавно се превърна в това на Мира.

Сцената се промени. Сега стоеше на гробище, под нощното небе, в разгара на лятото. Треви и плевели задушаваха основите на разрушените надгробни плочи около него, въздухът ухаеше на загнили цветя. Миризмата се просмукваше в ноздрите му, в гърлото му. Изпълваше устата му.

— Джак — извика нежен, женски глас.

Той се обърна по посока на звука и видя жена, лежаща в краката на огромен гранитен ангел. Парчета от скулптурата се отчупваха и падаха в забавен каданс около проснатата фигура в основата си.

Беше майка му, както изглеждаше на снимките, които леля му му беше показвала, само че красотата й в живота беше наполовина унищожена в смъртта. Джак се забори с импулса да се извърне настрани.

— Джак — тананикаше тихо майка му, протягайки се към него с покрити с мръсотия и пръст ръце. — Позволи ми да взема Мира. Ще се погрижа добре за нея, Джак. Джак…

- Джак!

Някой го стискаше за рамото и го разтърсваше. Джак се събуди с подскок. Той потрепери дезориентиран, с разфокусирани очи, когато реалността го притисна.

Беше сън. Богове и Богини, само сън.

Мира се залюля на пети. Лунната светлина, струяща през прозореца, я оцветяваше в бледи сребристи нюанси. Една от тънките презрамки на нощницата й беше паднала от извивката на коприненото й рамо. Дългата й, тъмна коса засенчваше половината й лице, но той можеше да каже, че изражението й беше загрижено.

— Викаше на сън — каза тя. — Кошмар?

Той си пое дълбоко дъх и прокара ръка през косата си. Богове, сънят го беше изпотил. Кошмарът все още го държеше в хватката си, а той все още не си вярваше дотолкова, че да се опита да формира думи.

Все още можеше да види майката на Мира в кръга, лицето й, превръщащо се в това на дъщеря й. Наситената миризма на гробището все още изпълваше ноздрите му и гласът на собствената му майка отекваше в ума му.

— Искаш ли малко вода? Ще ида да ти донеса. — Мира помръдна, за да слезе от леглото, а той за миг се озова върху нея.

Хвана я и я претърколи под тялото си, нуждаейки се да почувства топлината и живота й, нуждаейки се да почувства биенето на сърцето й.