Магьоснически огън

21

ДЕНЯТ ИЗГРЯ СТУДЕН И МРАЧЕН. ТЯ ИЗЛЕЗЕ от лимузината на някаква модерна улица в Ню Йорк. Мира никога не бе посещавала това място, не знаеше нищо за него, но не обръщаше внимание на заобикалящата ги среда в момента. Най-доброто, което можеше да направи, беше да забележи ширналата се заснежена площ на Сентръл парк, който се намираше от другата страна на улицата. Или поне подозираше, че е Сентръл парк. Беше наистина огромен парк във всеки случай. Бяха в апартамента на Томас, не много далеч от Дъскоф Интернешънъл.

Мира погледна към просветляващото небе, дъхът и излизаше бял, заради студения въздух. Беше се измъкнала от леглото на Джак през нощта. Той скоро щеше да се събуди и да открие, че я няма, но не възнамеряваше да мисли за това точно сега.

Томас постави ръка в долната част на гърба й и я поведе към сградата, покрай пазача, човека на бюрото и към асансьора. Няколко магьосници ги следваха. Повече щяха да се присъединят към тях.

Ню Йоркската квартира на Томас беше всичко, което Мира очакваше — дървени подове, скъпо обзавеждане, огромни прозорци от пода до тавана с изглед към парка. Беше красиво, но Мира забелязваше очевидното. Всичките й мисли бяха насочени към Ани.

Тя свали палтото си и един от придружаващите ги магьосници го пое от нея, отнасяйки го някъде. Тя се отпусна върху дивана на Томас и се загледа през прозореца. Зад нея телефона звънна. Томас вдигна и говори с приглушен тон с човека от другата страна.

Томас я приближи, след като затвори. Тя не си направи труда да погледне към него.

— Знаят, че сме тук. Казаха в 16:00 в Дъскоф Интернешънъл. Предлога е, че ти си съгласна да размениш живота си за този на Ани, но всички ние знаем, че няма да стане по този начин. Тук сме, за да се бием. Те го знаят достатъчно добре. Ще направят всичко възможно, за да те отделят от нас. Трябва да бъдем готови.

Мира само кимна и продължи да се взира през прозореца. Едно любопитно усещане за сила я покри, чувство на увереност. Целият й страх беше заключен някъде дълбоко в нея. Не можеше да си позволи да се страхува точно сега, не и когато Ани беше с Крейн и се нуждаеше от медицинска помощ. Нямаше време за губене в чувства, които нямаше да помогнат, нямаше да сторят нищо, с което можеха да си върнат обратно Ани. Всичко й изглеждаше кристално ясно.

— Къде се намира Дъскоф Интернешънъл от твоя апартамент? — попита тя спокойно Томас.

— На пет пресечки северно от тази сграда.

— Благодаря. — Тя се изправи и тръгна надолу по коридора, търсейки тихо място.

— Мира? Къде отиваш?

Тя се обърна.

— Аз съм магьосница. Време е да започна да се държа като такава.

— Трябва ли да се тревожа за теб? Изглеждаш прекалено спокойна.

— Няма нужда да се тревожиш, Томас. — Мира се обърна и продължи надолу по коридора, откривайки една от спалните в края на апартамента. Тя седна с кръстосани крака по средата на леглото, затвори очи и остави съзнанието си да потъне дълбоко, докато накрая вече не можеше да усети физическото си тяло.

Чу леко "поп", когато съзнанието й се освободи, и го насочи извън стаята, към основната част на апартамента.

Нейната осведоменост идваше от самия въздух и можеше да насочи вниманието си накъдето реши. Регулира звуците от магьосниците в апартамента на Томас, така че да избледнеят и да долови силната врява от улицата, Мира се обърна на север и потърси сградата на Дъскоф и Ани.

Тъмно сивата сграда стоеше на ъгъла на голямо кръстовище. Висок, широк, гравиран, гранитен знак отпред я обозначаваше като сградата, която тя търсеше. Въпреки че беше Събота, много хора се разхождаха по улицата пред двойните стъклени врати. Мира се опита да насочи съзнанието си към сградата, но не можа да премине през тежките бариери около нея.

Защита.

Беше забравила, че сградата на Дъскоф сигурно ще има сериозни защити около себе си. Спомни си какво й бе казал веднъж Джак. Бариерите могат да пропускат не-магьосници, но не и всеки възрастен магьосник. Никаква магия, освен тази, която тъкачът на защити е решил, че е безопасно да премине.

Това означаваше, че тя определено бе блокирана. Не беше безопасна за тях.

Мира се плъзна по бариерата, откривайки нещо като спойка в магията. Проследи я. Може би можеше да открие някакъв недостатък, грешка или задна врата. Според Томас това бяха открили разрушителите на защити в апартамента на Джак. Напълно перфектните защити бяха щастлива случайност. Някои защити бяха по-добри от други, но никой магьосник не можеше да изгради напълно солидна бариера.

Тази защита изглеждаше перфектна.

Изследва я сякаш с часове, но не откри нищо. Мира търси, докато не почувства в нея да се надига отчаяние. Изглежда никъде нямаше недостатъци в гладката магическа барикада или по идеалната спойка.

Точно когато щеше да се признае за победена, тя откри микроскопична пукнатина в основата на южната стена. Отначало я бе пропуснала, защото беше толкова малка. Мира се върна към нея и я разчовърка със собствената си магия, опитвайки се да я разшири, но тя се възстановяваше бързо. В края на краищата беше безтелесна; не можеше и да се надява на такъв успех.

Подхождайки по друг начин, тя натискаше и стискаше, докато не прокара съзнанието си през миниатюрната пролука в сградата. Усети съзнанието си да се просмуква като лепкава течност.

Сега, да намери кръстницата си.

В момента, в който се фокусира върху Ани, Мира изпита някакво спиране, като че ли самото мислене за нея имаше някакъв вид магическо привличане. Кръстницата й бе държана в някакъв склад някъде в Дъскоф Интернешънъл.

Ани лежеше по очи върху походно легло. Червено-черни мехури от изгаряния покриваха гърба й там, където дрехите й бяха възпламенени и изгорени. Тръпки разтърсваха тялото й или от студа, или от нараняванията.

Размерът на щетите, които бяха причинили на Ани, зашемети Мира и я остави без да може да отреагира… миг преди да се изпълни с абсолютен гняв. Мира можеше да почувства как физическото й тяло трепери от него в спалнята на Томас.

Мира опита нещо, което не беше пробвала до сега. Тя изтегли нишка от магия и създаде топъл бриз на това отдалечено място. Той погали Ани, докато не спря да трепери.

Ани се надигна, мръщейки се на болката, която й причиняваше движението.

— Мира? — прошепна тя.

Мира можеше да усети сълзите, които се спускаха по физическите й бузи, но нямаше начин да й отговори. Вместо това създаде друг устойчив бриз в стаята, стопляйки въздуха. Само това можеше да стори.

Остави се да се понесе извън стаята, проучвайки сградата и мястото, на което държаха Ани. От гледката през прозореца можеше да каже, че е някъде на високо. Откривайки лобито и асансьора, откри със сигурност на кой етаж е.

Най-накрая стигна до голяма заседателна зала. Двама мъже стояха близо до дългата маса в средата. По-възрастният мъж беше с гръб към Мира. По-младият, красив мъж веднага разпозна като Стефан. Докато двамата мъже говореха тихо, тя забеляза, че образът на Стефан има брутална страна, която той не позволява светът да види.

Това беше мъжът, който бе отвлякъл Ани и я бе обгорил.

Гневът на Мира пламна и Стефан вдигна рязко глава. Той постави ръка на рамото на по-възрастния мъж, помагайки му да седне на стола, а след това обиколи стаята, оглеждайки тавана. Знаеше, че не са сами.

Беше ли раздвижила въздуха по невнимание или просто Стефан бе чувствителен към чуждата магия?

Нямаше време да се чуди. Стефан отметна китката си и всичко, което Мира видя, вкуси и усети, бе огън. Съзнанието й се върна обратно в тялото, карайки я да се задъха. Медният аромат на обгорена кръв изпълни ноздрите й и упоритото чувство, че е обгорена се задържа върху кожата й. Докосна лицето и гърдите си, уверявайки се, че не е била изгорена наистина, но всичко бе илюзия.

Тя се свлече на една страна и затвори очи, а сърцето й биеше диво. Краката й бяха изтръпнали и тя страдаше от игличките. Когато сърцето й се забави до приемливо ниво и болката в краката й намаля, Мира отвори очи. Знаеше къде в сградата държат Ани, както и какво трябва да направят. Нямаше да чакат докато стане време за срещата и битката.

Щяха да ги изненадат преди това.

Плъзна се от леглото, отиде в другата стая и разказа на Томас.

— Забравяш за защитата, скъпа — каза Томас. — Ще спуснат защитата преди 16:00, за да можем да влезем. Не можем да пробием преди да настъпи този момент, дори и най-добрите ни разрушители на защити да работят нон стоп до тогава. Трябва им повече време.

— Но аз знам къде е пукнатината в защитата, Томас. Така влязох. Тя е тънка пролука в основата на най-южната стена, но може би ще може да бъде използвана с правилната магия. Знам точно къде се намира.

— Уоу, успокой се. — Той я хвана за ръката и я поведе да седне на дивана. — За какво говориш?

— В спалнята аз просто… не знам… пътувах до Дъскоф Интернешънъл. Исках да разбера дали мога да засека Ани. Налетях на защитата, но след като прекарах известно време, проучвайки спойката, открих малка цепнатина и проврях безплътното си съзнание през нея.

Томас размени поглед с магьосник, който стоеше зад дивана. Беше висок 1,90, рус и с телосложението на танк. Мира мислеше, че името му е Брандън или Браян, или нещо от сорта.

— Тя е силна — каза Брандън или Браян.

— Първо, невероятно е, че си успяла да го направиш. — Томас поклати глава с недоверие, изпращайки разпуснатата си коса да се плъзне през раменете му. — Но е станало, защото притежаваш магията на въздуха. Нуждае се само от най-малките пукнатини, за да се промуши. Да проникнеш вътре физически е нещо напълно различно.

Мира затвори очи за момент от безсилие.

— Спри да ми казваш какво не може да бъде направено, Томас. Ако мога да дам на разрушителите на защити точното място на дефекта, не могат ли те да му въздействат, докато не се разшири?

Томас прокара ръка през косата си.

— Андреа?

Добре облечена червенокоска, която се беше облегнала на стената на фоайето с кръстосани ръце, проговори.

— Може би.

— Мира, това е Андреа, най-добрата ни тъкачка и разрушителка на защити.

Червенокоската се усмихна. Мира остави призрак на усмивка да премине по

устните й в отговор. В момента нямаше време да създава нови приятелства.

— Опитай — каза Томас.

ДЖАК ПРЕКОСИ КОРИДОРА КЪМ кабинета на единствения човек, който можеше да знае къде са изчезнали Мира и Томас. Беше се събудил в студено, празно легло и със знанието, че Томас, Мира и петнадесетте най-силни магьосници — без него — в Сборището ги няма.

Г невът правеше магията му неспокойна, караше искри да прескачат от пръст на пръст, когато не ги подтискаше активно.

Миналата нощ Мира го бе целунала, бе се сгушила в него, за да заспи… а след това го бе оставила по някое време сутринта, за да се предаде на Крейн. Беше сигурен в това.

Беше й повярвал вчера, когато му каза, че срещата в кабинета на Томас е била от личен характер. Беше му казала, че е заради семейството й. Беше подтисната и унила цяла вечер, но той го отдаваше на кошмара й. Сега Джак подозираше, че по неясни причини Томас му бе отнел Мира.

Страх премина през него. Беше ли Томас в съюз с Крейн? Не. Разтърси рязко глава, за да се отърве от идеята. Невъзможно. Но каква друга причина би могло да има Томас да отведе Мира и да го остави, когато на него бе възложено да пази Мира?

Стигна до кабинета на Ингрид и се изправи в рамката на вратата, наблюдавайки я как разгръща листовете по бюрото си.

Тя вдигна поглед, зърна го и въздъхна.

— Кажи ми.

Тя поклати глава.

— Не мога. Съжалявам.

Той се приближи до нея.

— Кажи ми.

— Не мога да ти кажа нищо. Губиш си времето.

— Ингрид, обичам я.

Тя извърна поглед.

— Така ми е наредено, Джак.

Джак я хвана за раменете и я накара да вдигне поглед към него.

— Обичам я, Ингрид — повтори той. — Не ми го причинявай, моля те.

Ингрид въздъхна, изпсува и омекна.

— Стефан е отвлякъл кръстницата, за да измъкне Мира. Държат я в Дъскоф Интернешънъл. Мира отиде с останалите, за да опитат да си я върнат. — Тя направи пауза. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще се уверя, че е в безопасност. Ще убия всеки, който застане на пътя ми.

Тя кимна бавно.

— Това е добър план. Прост. Брутален. Ефективен. Лесен за помнене.

— Така мисля.

— Не ти казаха, защото. Джак? Джак?

Той вече бе тръгнал за Ню Йорк.

МИРА ИЗКАРА ВПЕЧАТЛЯВАЩО УСКОРЕН КУРС по тъкане и разрушаване на защити с Андреа, магьосница на земята. Очевидно само земните магьосници можеха да създават и развалят защити, защото всичко се извършваше с растения и отвари, и неща, които оставаха загадъчни мистерии за Мира.

Тя и Андреа изготвиха операциите в кухнята на Томас, използвайки дузина малки шишенца и стъкленици с различни течности и прахове. Изглеждаше по-сложно от час по химия.

Донесоха проба от защитата, в която Мира бе открила пролука около сградата на Дъскоф Интернешънъл, нещо като метафизично копие, и изпробваха различни комбинации от отвари, за да я сринат. Мира помогна като описа структурата на цепнатината. Тя бе единствената, която знаеше, след като се бе провряла през нея. Андреа и друг земен магьосник на име Девън се опитваха да я използват.

Най-накрая, в 14:00 нещо в кухнята гръмна. Не голям гърмеж, само малък. Достатъчен, за да накара ушите на Мира да заглъхнат.

— Бинго — заяви Андреа.

Томас влезе в кухнята.

— По дяволите, добра си, Андреа.

— Да, такава съм. Заслужавам повишение — отговори тя, радостно усмихната. — Въпреки това трябва да кажа, че се случи заради Мира. Без знанието за непоследователност и местоположението на прореза, нямаше да успея да проникна вътре.

— Значи отиваме? — попита нетърпеливо Мира.

— Тръгваме след пет минути — каза Томас силно, докато издърпваше Мира на една страна. Всички скочиха да се приготвят за заминаване. — Слушай, относно Джак. Мисля, че трябва да знаеш преди да се впуснем в това…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Точно сега не мога да мисля за него. Чувствам се зле, че го оставих, а е важно да съсредоточа цялата си концентрация върху това да измъкна Ани.

Той стисна устни.

— Добре. Просто искам да знаеш, че винаги ще имаш място в Сборището. Винаги ще имаш работа при нас. Когато това приключи.

— Имаш предвид, ако не ни убият — добави тя.

Той наклони леко глава.

— Ако не ни убият, имаш дом и кариера, които те очакват в Чикаго.

Тя стисна рамото му.

— Благодаря ти, Томас. Ако оцелеем днес, ще обмисля офертата ти.

— Можем да използваме някой като теб. За последните няколко седмици стана невероятно силна, така че не те каня само защото си част от семейството. Каня те, защото скоро ще можеш да сриташ сериозно някои магически задници и те искам на своя страна.

Мира се усмихна и го прегърна.

— Радвам се, че си ми братовчед, Томас.

— Сега вече говоря като братовчед. Знам, че трябваше да те вържа и да те заключа в банята, за да ти попреча да дойдеш с нас и дори и това нямаше да свърши работа заради магията ти. Така че те зачислявам при Браян — той посочи към русия магьосник с телосложение на танк. — И Крейг, и Алекс — той посочи към още двама магьосника с телосложение на танкове.

— Томас.

— И Джеймс — той посочи добре изглеждащ магьосник с къдрава, късо подстригана, златисто-червена коса, очила и сила, която се излъчваше от него. Джеймс беше магьосник на елемента земя, можеше да го усети. Силен при това.

Тя започна да протестира, но той постави пръст на устните й.

— Не. Нито дума. Ти остави Джак. Това означава, че аз казвам с кого ще отидеш. Няма да напускаш погледа им. Разбра ли?

Тя кимна.

Томас въздъхна.

— Ще ми се Джак да беше тук.

Мира искаше същото, но не го каза.

РАЗПОЛАГАХА С ЕЛЕМЕНТА НА ИЗНЕНАДАТА, ДОКАТО не се оказаха в сградата. Когато защитата падна, всички магьосници в сградата на Дъскоф го знаеха.

Мира покри ушите си с ръце, когато Томас и Андреа използваха отварата, за да разрушат защитата. Изплющя като тежък кабел на мост, който се е скъсал.

Томас бе довел петнадесетте най-добри и най-надарени от Сборището, но още магьосници се присъединиха към тях в Ню Йорк. Всички се бяха събрали в апартамента на Томас през деня, примъквайки се по двама и трима. Той ги раздели на групи и ги инструктира, преди да тръгнат, за да разрушат защитата. Докато те бяха заети да пробиват защитите на Дъскоф, магьосниците напускаха апартамента му един по един, за да не привличат внимание.

Дори след като прикритието им бе унищожено, Томас изпрати магьосници със специална задача да свалят наблюдението от сградата, така че Крейн и слугите му да не знаят къде точно в сградата се намира всеки от тях.

На следващата група бе наредено да се заемат с вещерите, които щяха да се втурнат да защитават сградата. Тези магьосници бяха първата им линия на защита… е, в този случай — на атака. Сега Дъскоф щяха да се защитават.

На Мира това много й харесваше.

Останалите магьосници от Сборището нахлуха от няколко различни места по приземния етаж, след като Томас потвърди, че охранителните камери са свалени.

Мира и нейните хора влязоха през странична врата, която отвеждаше към дълъг коридор с множество врати от двете страни, които водеха към кабинети и конферентни зали. Обувките им не издаваха звук по мраморния под, макар че Мира бе убедена, че всеки може да чуе колко шумно бие сърцето й, докато напредваха.

Хубавото беше, че Дъскоф бяха принудили единствения си магьосник на въздуха да се самоубие, така че поне не можеха да кажат къде се движат Мира и пазачите й. Лошото беше, че Мира нямаше достатъчно опит със способностите си, за да отдели съзнанието си докато е нервна и разсеяна и затова не можеше да каже къде се движеха те.

Друго хубаво нещо беше, че битката щеше да протече в сградата на Дъскоф, далеч от вниманието на всеки не-магьосник.

Напредваха надолу по коридора възможно най-тихо. Целта им беше да стигнат до четиридесетия етаж. Там бе заключена Ани.

По-нататък по коридора се чуваха звуци. Мира и пазачите й се скриха в празни стаи, но никой не се зададе по коридора. Мира предпазливо надникна през рамката на вратата. Звуците сякаш идваха от фоайето в края на коридора.

Е, по дяволите. Трябваше да минат от там, за да стигнат до главното стълбище или асансьора.

Магьосникът до нея, Джеймс, изпълзя от стаята и се запромъква по коридора. Махна им, когато сметна, че е безопасно. Заедно достигнаха до края на коридора. От фоайето се чуваха силни гласове, викове и звуците от вече започнала схватка.

Мира се наведе и надникна зад ъгъла на коридора, където започваше лобито. Магьосниците от Сборището се биеха с вещерите, но метафизичните им задници биваха сритвани. Нуждаеха се от помощ. Освен това.

— Трябва да минем през тях, за да стигнем до Ани — Мира прошепна на Джеймс. Имаше ли нотка на паника в гласа й? Мамка му.

— Тогава да вървим — отговори пламенно Джеймс. Магията му се носеше от него на вълни от силна, унищожителна сила. Мира можеше да каже, че той едва се въздържа да не пусне цялата си буйна, изобилна магия на свобода.

Мира си пое дълбоко дъх. Можеха да го направят. Тя можеше да го направи. За доброто на Ани, и за собственото си добро, трябваше да го направи.Нямаше да трепери от страх. Щеше да влезе там като могъщата магьосница, в която се бе превърнала, и да ги накара да се боят от Богинята. Беше време за действие.

— Добре. Готови ли са всички? — прошепна тя на мъжете до себе си.

Браян и Джеймс кимнаха. Не можеше да види останалите, но никой не възрази.

Стомахът й се изпълни с нервни пеперуди, но под това се намираше абсолютната решителност на Мира да измъкне Ани жива.

Мира затвори очи и изтегли нишка от силата си, доста голяма, и я приготви. Около себе си чу и усети как мъжете приготвяха магиите си. Изправи се от свитата си поза и пристъпи зад ъгъла, носейки буря със себе си. Надигна се нежен вятър, но стана по-силен и по-бърз. Той надипли палтото й и развя косата около главата й, докато не заприлича на Медуза. Адреналин нахлу в тялото й, но направи всичко възможно да поддържа аура на опасна самоувереност. Дори се напери малко.

Имаше около тринадесет вещера в лобито и само няколко от магьосниците от Сборището бяха останали на крака.

Щом вятърът се изви, всички очи се обърнаха към тях. Не можеше да направи номера с торнадото както в апартамента на Джак, защото ефектът можеше да я остави в безсъзнание и защото не можеше да е сигурна, че няма да нарани някой от своите хора.

Вещерите имаха надмощие. Пазачите й се включиха и битката започна около нея, но тя продължи да върви без да се поколебае. Вървейки към тях, тя вдигна ръка и запрати един от вещерите назад, удряйки го в стената, когато усети надигане на сила в него. Друг се опита да хвърли огън по нея, но тя изсмука въздуха от него, както я бе учил Джак. Един от вещерите я потопи във вода. Тя усети как става все по-студена и по-студена, но изви топъл вятър около себе си, изсушавайки кожата, косата и дрехите си, преди вещерът да успее да я замрази.

Мира запази надмощието си над тях, но сега те отстъпваха. Един по един, усещайки как силата й се надига в нея, тя запрати вещерите назад, за да ги махне от пътя си.

Почувства се почти замаяна. Сега вече разбираше силата на въздуха. Никой не можеше да победи въздуха. Беше твърде необятна, твърде гъвкава и лесна за манипулиране от магьосницата, която я притежаваше.

Кой можеше да се изправи срещу нея?

Никой, ето кой.

Нова сила потече по кожата й — тъмна и силна. Земна магия. Заклинание изтъкано от самата магия на земята. Нишката се изви от дребна руса вещица от дясната й страна. Мира се обърна точно навреме, за да блокира порива на енергията й със стена от въздух, разсейвайки заклинанието преди да успее да я достигне.

— Хайде, момчета — извика въодушевено тя. — Само толкова ли можете? Мога да го правя цял ден!

Медуза (на гръцки: МеЗоиаа, по-точно Медуса — "страж, защитничка, повелителка") е най-известната от сестрите горгони, трите дъщери на морските чудовища Форкис и Кето. Те били чудовища с женско лице и змии вместо коси[1]. Имали способността да вкаменяват с поглед. Считало се, че Медуза е най-страшната и единствена смъртна от горгоните. Убита е от Персей, а от кръвта и се родил крилатият Пегас.

Нещо удари гърлото й. Тя замлъкна и протегна ръка, за да усети острия предмет, забит във врата й.