Магьоснически огън

9

ТЯ ИЗВИКА ОТ ИЗНЕНАДА И СЕ СБОРИ С НЕГО ЗА момент, но когато устата му се снижи към гърлото й, за да почувства трепета на пулса й под устните му, тя изпусна въздишка и се отпусна. Ръцете й преминаха неуверено по бицепсите му, преди да се сключат около него.

Той вдиша аромата на кожата и косата й, лекия парфюм от рози, примесен с чистата миризма на сапуна й, и затвори очи. Импулсът да я докосне беше внезапен и неконтролируем, а сега ситуацията беше станала опасна.

Джак прокара устни по гърлото й, към челюстта й и до устата й. Той се задържа там, без да я целува съвсем, просто се наслаждаваше на усещането на горещия й дъх върху устните си. Той отпусна глава, за да я целуне, и простена. Под устните си, той усещаше нейните като топла коприна. Когато ги докосна с език, тя се отвори за него и той се плъзна в сладкия, горещ рай.

Магията пулсираше в гърдите му, усещайки физическия контакт с магьосница на въздуха. Магиите им се разраснаха, докосваха се една друга, а след това се успокояваха. Това беше знак, че нейната постоянна близост притъпяваше реакцията на магията му към нейната и обратното. Намираха баланса. Откриването на баланса, обаче, не беше намалило желанието му към нея. Това беше нещо, за което трябваше да се притеснява.

Нейният език се отърка в неговия, което доведе до чисто сексуално желание в него, и той забрави всички неща, за които трябваше да се тревожи.

Джак се протегна, намери края на нощницата й и бавно я издърпа нагоре. Потърка дланта си в горната част на хълбока й, сладката извивка на ханша и талията й. Изучаваше всеки инч от разкритата плът.

Мира се раздвижи под него, издавайки тихи звуци. Той прокара коляното си между краката й и се намести в люлката, която бедрата й образуваха, отърквайки пениса си в нея през долнището на пижамата си и оплетените чаршафи. Тя усети топлината от члена му през тънката материя, която ги разделяше. Той се зачуди дали тя е хлъзгава и сладка по начина, по който беше и онзи ден в хола.

Когато тя прекъсна целувката и изви гръб, разтваряйки бедрата си за него, Джак почти получи срив. Стисна одеялото до главата й с наранената си ръка, използвайки болката от изгореното, за да се опита да възстанови самоконтрола си. С другата си ръка погали талията й, наслаждавайки се на усещането на копринената й кожа.

Колко лесно би било да плъзне ръката си надолу от талията й, за да помилва по-сладката, по-отзивчива част на тялото й. Колко лесно би било да издърпа чаршафите между тях, да смъкне долнището на пижамата си и да зарови пениса си в тази мека, влажна топлина, да я чука дълго и здраво, докато тя крещи името му.

Той затвори очи, борейки се с мощния импулс. Щеше да бъде грешка, но беше грешка, на която и двамата се наслаждаваха. Имаха една нощ в рая, преди да се приземят в ада. По дяволите. Как можеше да иска тази жена толкова много? Мира беше единствената жена в целия свят, която не можеше да има.

Богове, може би беше заради това. Ако бе това, то беше грешната причина.

Джак се принуди да се претърколи далеч от нея с гърлен стон на разочарование. Лежеше на матрака до нея и притисна с длани очите си. Това беше мъчение. Или Томас трябваше да се обади скоро, с разрешение да я премести в Сборището, или той щеше да се поддаде на желанието да я съблазни.

Мира мълчеше. Единственият звук в стаята беше тежкото им, затруднено дишане и умереното тиктакане на стенния часовник в хола.

— Джак — каза Мира бавно. — Какво, по дяволите, беше това?

— Мира…

Той се пресегна към нея, но тя се премести, изправяйки се рязко в седнало положение и приплъзвайки се до ръба на леглото.

— Не мога да понеса повече от това — каза тя с мек глас, обърната с гръб към него.

— По дяволите. Ти си моя отговорност, моя работа, но ме привличаш. — Той потърка окото си с ръка. — Искам те, мамка му.

— Добре. И аз също, Джак. Аз също те искам. — Тя се засмя кратко. — И двамата сме възрастни, така че какъв е проблемът?

Тъй като трябваше да действа внимателно, му отне време преди да отговори. Томас го беше инструктирал все още да не й разказва за миналото си. Томас вярваше, че Джак е най-добрият човек, който може да защити Мира — и Джак вярваше в това, — но трябваше и Мира да му вярва, докато го правеше.

— Ще е грешно — отговори той. — Аз съм ти бодигард. Имам работа за вършене и трябва да съм съсредоточен върху нея. Не мога да те защитавам, ако съм зает с теб в леглото. Кажи ми, че не смяташ, че да спим заедно би било грешка.

Всичко беше вярно.

Тя взе одеялото зад нея.

— Съгласна съм, че би било грешка за мен да спя с теб — отговори най-накрая тя. Обърна се към него, а гласът й беше ядосан: — Но, ако съм просто твоя отговорност, само твое задължение, тогава обясни всички тези мои снимки, които имаш.

Той се надигна на лакти.

— Какво? Какво… — Започна да осъзнава. — Нахлула си във фотографската ми

стая?

Тя стана и се извърна от него, държейки ръце върху гърдите си.

— Не това е проблемът сега.

Той скочи от леглото и закрачи към нея.

— По дяволите, не е! Нахлула си в лична стая, счупила си проклетата ключалка на вратата в дома ми!

— Не съм счупила ключалката, просто я разчовърках!

— Семантика!

Тя се обърна, за да застане с лице към него.

— Като се има предвид, че бях отвлечена от непознат мъж, твърдящ, че не е напълно човек, мисля, че имам правото да проуча обкръжението си.

Джак се вгледа в нея за момент, а след това се обърна на пети. Той мина през хола, по спираловидните стълби и изрита заключената врата на фотографската стая, отваряйки я. Вратата се разцепи от силата на гнева му. Сега ключалката определено беше счупена. Той включи осветлението и отиде в центъра на стаята. Мира го последва.

Той разпери ръце.

— Искаш да изследваш? Давай, изследвай! Няма какво да крия!

Лъжец.

Разгневена, тя постоя за момент с кръстосани на гърдите ръце, след това отиде право при дъбовото бюро в ъгъла и отвори книга, съдържаща нейни снимки. Мира посочи албума, гледайки го обвинително.

— Защо, Джак? Защо си снимал всички тези?

Той прокара ръка през косата си и застана до нея. Тя разгръщаше страниците, разкривайки снимка след снимка. Богове. Той леко беше изгубил контрол.

— Надзор — промърмори той.

Тя вдигна поглед към него и повдигна вежди.

— О, наблюдение ли е било?

Тя обърна на страницата, където стоеше в кафето в една от нейните почивки, отпивайки сама от чаша кафе в ъгъла. Тя обърна на друга снимка, онази, на която беше навън, с палтото и шала около врата си. Тя гледаше небето поради някаква причина. Вятърът разпиляваше тъмни кичури от косата й около бледото й лице. Очите й бяха затворени и лека усмивка играеше на устните й. Той обичаше тази нейна снимка. Беше една от любимите му.

— Защо ще се нуждаеш от толкова интимни снимки за наблюдение, Джак? — попита тихо тя. — На мен не ми изглеждат като бизнес. Тези изглеждат лични.

Той стоеше, загубил ума и дума. Те бяха лични. Те бяха снимки на дъщерята на жената, която го преследваше през последните двадесет и пет години.

Или тази, която отначало бе Мира.

Докато я наблюдаваше на работа, в магазина за хранителни стоки, когато отиде сама на филмовия фестивал, Мира започна да се превръща в лице, независимо от това, което първоначално представляваше за него. Великолепна жена, оставила се на живота около нея, сама и търсеща парченца от нея, които дори тя самата не бе наясно, че е изгубила.

Джак беше открил свои отражения в нея.

След това искаше да снима Мира заради нея самата, защото душата й се проявяваше и можеше да улови истината за живота й толкова лесно в тези уязвими моменти, когато тя си мислеше, че никой не гледа.

— Направих ги, защото си красива, Мира, а моето хоби е фотографията. Това е единствената причина.

Мира изсумтя.

— Красива? Сега вече знам, че лъжеш.

Той издиша раздразнено.

— Да, красива. Всъщност мисля, че си великолепна, мамка му. Съжалявам, че не го виждаш, когато гледаш в огледалото, но аз го виждам всеки път, когато те погледна.

Тя затвори албума и се вгледа мълчаливо надолу към него. Той си пожела да може да разбере за какво си мислеше тя, но нямаше никаква идея.

— Това е посегателство — каза тя почти недоловимо.

— Знам. Беше грешка. Съжалявам. — Изглежда правеше грешка след грешка с нея. Защо имаше чувството, че има още нещо? Защо не можеше просто да спре, да я остави на мира? Тя беше неустоима за него, а той никога не се справяше добре с изкушенията.

Тишина.

— Предполагам сме квит сега, що се отнася до посегателството, като се има в предвид, че аз нахлух в тази стая — каза тя най-накрая.

— Добре.

Тя се обърна с лице към него. Намръщена, тя издуха тъмен кичур коса от лицето си и скръсти ръце на гърдите си.

— Впрочем какво сънува?

— Теб — отговори той. — И майка ми. — Той погледна настрани, защото не искаше да разкрие чрез очите си, че не казва цялата истина. — Сънувах, че майка ми иска да те вземе със себе си в гроба.

Мира потръпна.

— Майка ти е мъртва?

Той кимна.

— Съжалявам. — Тя посочи фотографиите на стената. — Предположих, че това е тя.

Той поклати глава.

— Това е леля ми. Тя ме отгледа. Никога не съм познавал майка си. Тя бе магьосница на земята, казвал съм ти.

Тя сви устни за момент.

— Крейн ли е убил майка ти, Джак?

Погледът му отскочи към нейния.

— Защо питаш това?

Тя не знаеше колко близко до целта удря. Майка му вероятно се бе самоубила заради баща му. Докторите са я диагностицирали като следродилна депресия и това може би беше изиграло роля в самоубийството й, но Джак никога нямаше да знае със сигурност. Независимо от причините, тя се беше самоубила и го беше оставила сам да изстрада живота с баща си.

— Не знам. — Тя сви рамене. — Предположих, че Крейн е направил нещо, за да те нарани на лично ниво.

Джак погледна в страни.

— Така е, но не беше това.

— Добре. — Тя направи пауза. — Баща ти все още ли е жив?

Той трудно можеше да я обвини, че го обсипваше с въпроси, а и заслужаваше всички отговори, които можеше да получи. Джак само си пожела да можеше да й каже цялата истина.

— Жив е. — Устните му се извиха в унила усмивка. — Но не си говорим много.

— Ако майка ти е била земна магьосница, какъв елемент е владеел баща ти?

— Огън. Взел съм способностите си от него — отговори той.

Тя прехапа устна. Той загледа тази розова плът между белите й зъби с интерес.

— Искам да те попитам нещо. От къде идват магьосниците? Имам предвид… знаеш, извънземни ли сме или какво?

Той издиша въздуха, който не знаеше, че беше задържал. Тя се отдалечаваше от личните въпроси.

— Не знаем. Има теории. Може би сме различна раса или хора, който са еволюирали. Знаем само, че произхождаме от Шумер. Знаем, че някога сме живели сред не-магьосници и сме почитали богове и богини на магията, които са контролирали елементите.

— Значи някога магьосниците са се разкрили?

Той кимна.

— Има спекулации, че ние сме причината почитането на Боговете да бъде заклеймено като зло. Имало е не-магически фракции, които са се страхували от нас, затова са се опитали да ни унищожат. Били сме принудени да преминем в нелегалност. От време на време някои от нас биват разкривани и се подновява инквизицията. Стараем се доста да не бъдем разкрити тези дни. — Той направи пауза. — Това е нещо, за което могат да се съгласят и Сборището, и Дъскоф.

— Винаги съм си мислила, че инквизицията е църковна политика, масова истерия или алчни хора, които са преследвали останалите за собствена облага.

— Имаше доста и от това, но нашите също са били избити. Ловът на Салемските вещици и бил започнат като гонения на обладани от демони. Демонът, призован от Дъскоф, е обладал телата на няколко млади момичета в селото. Истерията, която последвала, нямала нищо общо с нас. Не са били екзекутирани истински магьосници.

— Значи нашия произход е почти неясен.

Той кимна.

— Обвит в мистерия.

— Хм. — Тя се вгледа в него с дълбок, проницателен поглед. — Доста прилича на теб — каза тихо тя, задържайки погледа му.

— Мира…

Тя не отговори. Само сведе поглед, прокара пръст по фотоалбума и напусна

стаята.

— ХВАНАЛ Я Е — КАЗА УИЛЯМ КРЕЙН, ПОСТАВЯЙКИ пръстите си с внимателно оформен маникюр върху лъскавата маса в заседателната зала.

Дейвид, висок, слаб магьосник на елемента вода, когото третираше като момче за всичко, стоеше пред него, а тесните му ръце прикриваха чатала му. Това беше досаден нервен навик, който караше Крейн да иска да го удари, ако удрянето на хора не беше грубо.

Откровено казано, Крейн не бе очаквал да има проблеми с отвличането на магьосницата на въздуха от апартамента й в Минеаполис, но беше вярно, че, ако искаш нещо да се свърши както трябва, трябва да го направиш сам. Сега не им достигаха мускули и беше принуден да се приготви за проклетото пътуване на север, където беше по-студено дори от дома му в Ню Йорк.

Костите го боляха само като си мислеше за това. Напоследък времето му тежеше все повече и повече. Наближаваше моментът, в който Стефан да го замести. Крейн стисна челюст. Мразеше да признава тази истина.

— Обзалагам се на всичко, че Томас е пратил Джак да застане между мен и тази магьосница. — Крейн изсумтя подигравателно. — Типично за копелето.

От години играеха игрички, той и Томас Монахан. Точно както Крейн бе играл игрички с бащата на Монахан, предишният глава на Сборището. Най-накрая го уби и някой ден щеше да убие и Томас. Монахан беше досаден комар, бръмчащ около главата му. За нещастие, щом Монахан изчезнеше, щеше да се появи друг комар на Сборището, готов да го замени.

— С цялото ми уважение, сър, нямаме причина да подозираме, че Джак Макалистър има нещо общо с магьосницата на въздуха. Наблюдавахме жилището на Макалистър в центъра на Минеаполис. Не открихме никакви свидетелства за присъствието й или пък за неговото, в интерес на истината. Опитах се да науча за присъствието й чрез водата в сградата, но не открих нищо. Най-вероятно Томас не е използвал Джак заради. историята му. и са я преместили директно в Сборището в Чикаго.

Крейн вдигна поглед към този на Дейвид. Да не би да смееше да му казва, че греши? Заговори бавно, така че Дейвид да го разбере.

— Томас би използвал Джак, защото е най-добрият, въпреки. историята му. Ако той или жената бъдат наранени, или се случи някое друго неочаквано събитие, вероятно би я завел в апартамента си в Минеаполис за по-бързо и сигурно убежище.

Дейвид отстъпи крачка назад от него при тона на гласа му. Прикритието на чатала му се стегна.

— Все още се опитваме да установим присъствието й, г-н Крейн.

Той му отправи нервен поглед.

— Синът ми не е глупак. Има силна защита на мястото. Никога няма да можете да използвате магия, за да откриете присъствието й. Можеш да вземеш водата си и да я излееш в канала.

— Можем да поставим хора пред всеки от апартаментите му из страната, въпреки че може да е намерил убежище в помещенията си в Сборището. Вероятно, докато разследваме вероятността да са в Минеаполис, трябва да се приготвим за алтернативен план да я отмъкнем от Сборището?

Крейн се взря в него, позволявайки на гнева си да се покаже в очите му.

— Уважавам инициативността ти, дори въпреки че ме поставяш под съмнение, Дейвид. Осъзнаваш това, нали!? — Гласът му прозвуча като камшик в заседателната зала.

Още половин стъпка назад. Дейвид скоро щеше да е излязъл през проклетата врата.

— Съжалявам, сър.

— Концентрирайте се върху Минеаполис. Все още не са я преместили в Чикаго. Скрили са я някъде наблизо и навсякъде пише "Джак". Жената е при него. Осигури най-добрите разрушители на защити, които можеш.

Крейн въздъхна, потърка носа си и се прокле отново за лошата си преценка на Джак. Решението му да остави лелята на Джак да отгледа сина му беше най-голямата грешка в живота му.

Когато Джак беше дете, Крейн предположи, че синът му бе наследил всичките способности на майка си и николко от неговите. Никога не бе мислил, че магията на Джак е толкова силна, нито пък волята му. Не бе очаквал, че синът му ще му бъде от полза по какъвто и да било начин.

В края на краищата се оказа, че Джак носеше в себе си доста от баща си. Упоритост. Сила. Решителност. Способността да прави каквото е необходимо, за да постигне определена цел и таланта да го направи с несравнима безпощадност.

Във всички операции на Сборището, Джак беше онзи, който им причиняваше най-много проблеми.

Съжалението имаше горчив вкус. Ако Крейн беше отгледал Джак и му беше повлиял само малко, Джак щеше да израсне като чудесен мъж. Щеше да израсне в мъж като Стефан и щеше да е дясната му ръка в момента. Крейн можеше да използва някой като Джак да продължи делото му. Както се оказа, Джак се стараеше да му попречи.

Не всичко беше лошо. Крейн беше изгубил Джак, но беше получил Стефан, рядък нечистокръвен магьосник на огъня, с невероятна сила и ярост. Крейн го беше открил в Париж и го беше взел под крилото си на крехката дванадесетгодишна възраст. Той доведе всичката тази възхитителна ярост и амбиция до опасно ниво.

Да, той загуби сина си, но все пак успя да открие наследник. Стефан използваше добрата си външност като предимство и се появяваше често в страниците на обществото. Той беше медийна звезда и беше избран от няколко списания за един от топ петте най-подходящи ергени в Съединените Щати. Малцина знаеха за жестокото сърце, което биеше под полираната публична фасада на Стефан.

По дяволите, той беше горд баща.

— Тя е там — завърши Крейн. — Дай на разрушителите на защити всички ресурси, които пожелаят. Имам нужда от тази жена. Може да се наложи да го направим по грубия начин и да нахлуем с взлом. — Той въздъхна. — Мразя да го правя по грубия начин.

— Да, сър. Заемам се.

— И доведи Стефан от Европа. Трябва ми за това. Боже, ако не успеем да доведем тази жена в демонския кръг, ще трябва да използваме Маркъс. Не искам да го хабя.

Идеален е на мястото си, не притежава достатъчно сила, за да се изправи срещу нас и да ни навреди. Както и да е, не знам дали има достатъчно енергия, за да затвори кръга.

Техният магьосник на въздуха — домашен любимец беше обучен отдавна. Маркъс имаше достатъчно енергия, за да изпълнява задачите на Дъскоф в сферата на магията на въздуха, но не и достатъчно, за да им се възпротиви. Не като жената. Освен ако не я контролираха преди напълно да усвои силите си, тя щеше да може да ги изтрие от лицето на земята.

Крейн потръпна от удоволствие. Ах, тя беше възхитителна. Ако родителите й бяха някакво мерило, тя беше извор на неоползотворен потенциал. Вероятно имаше достатъчно магия, за да затвори пет демонски кръга. Може би щеше да му се наложи да си поиграе с нея съвсем малко — докато е силно упоена, разбира се — преди да й предостави честта да изпълни тази толкова важна задача за него.

— Разбрано, сър.

Крейн наблюдаваше как Дейвид излиза от заседателната зала, след това стана от кожения си стол и прекоси стаята към бара. Имаше нужда от питие. Той проучи отражението си в огледалото над полирания бар. Косата на слепоочията му беше сребриста. Сега възрастта и болестта набраздяваха хубавото му някога лице.

Единствено светло сините му очи бяха останали същите през годините. Бяха същите очи, които гледаха от лицето на Джак. Бяха очи, за които хората казваха, че е странно да откриеш на лицето на магьосник на огъня — толкова ледени и студени.

Взе ниска кристална чаша и си наля бърбън. Ракът растеше в него. На практика можеше да усети как го разяжда отвътре. Той можеше да се излекува някак, но заболяването бързо прехвърли границите на способностите му. Страдаше от силно гадене и отпадналост. Костите на краката и колената, където беше съсредоточен най-вече рака, го боляха.

Страх премина през него и той стисна здраво свободната си ръка.

Страх. Не трябваше да му е познат.

Той имаше да командва толкова много сила, не само в магическия, но също така и в не-магическия свят. Компании преуспяваха или фалираха според прищевките му. Политици печелеха или губеха според волята му. Хора живееха, страдаха или умираха според желанията му.

Но собственото му тяло го предаваше.

Крейн отпи голяма глътка от бърбъна. Не можеше да направи нищо, за да спре това бавно влошаване на здравето си.

Освен да открие тази жена.