22


Превод и редакция: Zaharka Корекция:NEV

О, ТОВА НИКОГА НЕ Е НА ДОБРЕ.

Остра болка пробягна през вените й, преливайки бързо в замаяна, вцепенена празнота. Изведнъж се почувства увита в памук, умът й, тялото й… всичко. Вятърът в стаята спря и тя чу хора да се радват и да пляскат, сякаш някъде от далеч.

Мира се свлече на колене, опитвайки се да изтегли още една нишка. Усещаше ума си мъгляв. Мисленето беше като да се опитва да вземе зрънце пясък с подути пръсти.

Без въздушната й магия, която да ги предпазва, магьосниците от Сборището, с които дойде, бяха незащитени. Имаше напрегнат момент тишина след аплодисментите, преди около нея да се възцари хаос.

Някакъв мъж тръгна към нея. Какафонията, която я заобикаляше, намаля, докато можеше да чуе само звука от кожените му обувки по полирания под. Те сякаш отекваха в ума й. Той спря пред нея и тя с усилие вдигна поглед.

Стефан.

Той я обиколи още веднъж, тананикайки си песента "Веhind Вlue Еyеs", и очевидно наслаждавайки се на безпомощността й.

О, моля те.

Гняв се надигна в нея, но беше безсилен. Не можеше да достигне магията си. Той я бе упоил с нещо, което правеше невъзможно да достигне седалището на магията си. Чувстваше се вцепенена, слаба. Не можеше да помръдне крайниците си. Дори способността да движи главата си отслабваше. Мира се опита да проговори, но от гърлото й излезе само неразбираемо бълбукане.

Стефан се засмя тихо. Това беше красив смях, като прекрасно кадифено прошепване върху кожата й.

— Да не би да си мислеше, че магията на въздуха е непобедима, красива ми магьоснице? — Той изцъка с език. — Магьосницата е толкова добра, колкото е добра способността й да владее силата си. Това означава, че дори магьосница като теб може да бъде победена. И все пак добре ни изненада днес. Признавам ти го.

Той продължи да си тананика, оставяйки я да види с очите си какво се бе случило в лобито. Около нея магьосниците от Сборището падаха от Дъскоф един по един. Крейг бе повален. След това Браян. След това Джеймс.

Камък. Ножица. Хартия.

Стефан я принуди да гледа всичко, заедно с дразнещия звук от обикалящите му стъпки и малката му песничка.

Мисловният й процес изглеждаше бавен и объркан, макар че умът й изглежда се проясняваше с всеки следващ момент. Въпреки че й се искаше, тя не можеше да се бори, когато Стефан я издърпа на крака и я вдигна, вземайки я на ръце като любовник.

Кожата й се опита да се отдели и да избяга без нея при интимното докосване до тялото му.

— Не ми харесва, когато хората се опитват да наранят Уилям Крейн, Мира — прошепна Стефан, докато я носеше през лобито към асансьора. — Той е единственият баща, когото познавам. Затова разбирам отчаянието ти да помогнеш на кръстницата си. Не те виня за това.

Е, това смъкна товара от плещите й.

Те пътуваха до четиридесетия етаж и той я понесе по празните коридори на Дъскоф Интернешънъл, покрай блестящото сребро и злато на офисите и рецепциите и в дълга заседателна зала. Мокър бар и огледало покриваха едната стена, а дълга маса с въртящи се столове се издигаше в центъра. Прозорците гледаха към Ню Йорк.

На стол в далечния край на масата стоеше мъж. Възрастният господин се обърна, когато Стефан влезе в стаята. Мира зърна лицето му, преди Стефан да я остави върху масата.

Крейн.

— За какво е цялата врява? — поиска да узнае Крейн.

— Томас и магьосниците му ни изненадаха. Успяха да разрушат защитата и да влязат в сградата преди уговорената среща. Хората ни продължават да се бият с тях, но вече няма значение. Доведох ти магьосницата, която искаше, Татко.

Уилям Крейн се изправи с усилие и заобиколи масата, за да я погледне. Очите му бяха сини върху острото, пепеляво лице. Бяха като на Джак, този отличителен блед нюанс, който не се среща навсякъде.

Той сбърчи носа си.

— Хубава е, но смърди на сина ми. Магията му е навсякъде по нея.

Умът й се разрови за момент. Неговият син? Стефан ли имаше предвид? Но Стефан стоеше точно до него. Защо ще му говори така, сякаш не е в стаята?

Крейн се наведе към нея. Дъхът му миришеше на болест.

— Била си в леглото на Джак, нали? Кожата ти се е търкала в неговата безброй пъти. Сигурен съм. — Той докосна носа си. — Една от специалните ми възможности, виждаш ли, момиче? Мога да надуша магията ни като блъдхаунд(Блъдхаундът е белгийска порода кучета. Блъдхаундите са прочути с острото си обоняние,което усеща 40 пъти повече миризми от човешкото. Това е дало основание те да бъдат единствената порода кучета, която може да свидетелства в съда. Дори някои хора смятат, че загадката със убиеца Джак Изкормвача щеше да бъде разкрита, ако полицията не бе отказала да пусне по следите му блъдхаунди).

Осъзнаването я порази. Чувстваше се така, сякаш току-що е била изхвърлена през стъклен прозорец. Частици брутална истина блестяха около нея, преминаваха през нея и я караха да кърви.

Джак бе отблъснатият син на Крейн. Боже и Богиньо.

Сега нещата придобиваха повече смисъл. Пръстенът, който откри в апартамента му, с инициал "С", как никога не я поглеждаше в очите, когато говореше за семейството си, и как винаги се чувстваше неудобно, когато обсъждаха Крейн и Стефан.

Явно не беше особено добра в прикриването на изражението си, защото Крейн се засмя.

— Не ти е казал, че съм му баща, нали? Джак винаги малко се е срамувал от семейството си.

Мобилният телефон на Стефан иззвъня и той се отдалечи, за да отговори, оставяйки Крейн да се взира в нея.

— Не го приемай навътре, скъпа. До колкото чувам, Джак спи с всички красавици. Никога не се сближава достатъчно с никоя от тях, за да разкрие всичките си тайни. Той беше там, нали знаеш, в деня, когато майка ти умря.

Страх се настани в стомаха й.

Крейн кимна.

— Добре помня този ден, защото тогава за последно успях да призова демон. — Той се смръщи. — Дори не помня защо трябваше да го направим. — Той се почеса по главата, обмисляйки, а след това махна с ръка.

Стефан затвори телефона си и го пъхна обратно във вътрешния джоб на сакото си.

— Томас и магьосниците му са все още в сградата, но Дейвид води останалите насам, така че можем да завършим ритуала. Няма смисъл да си губим времето.

— Добре. Ще имаме демона за известно време. Той може да се погрижи за Томас и магьосниците му. Ще кажем, че се перчи. — Той се изсмя силно и треперейки се изправи на крака.

Стефан постави ръка на лакътя на Крейн, закрепвайки го.

— След като се погрижи за теб, Татко.

Гадост. Стефан наистина го е грижа за това чудовище. Чудовищен баща на чудовище.

Това прави ли Джак чудовище?

Не. Разбира се, че не.

И все пак, защо Джак не бе намерил как да й каже тези огромни новини? Беше я излъгал, скривайки истинската си самоличност от нея, и предаде доверието й… точно както бе направил Бен.

Сълзи се процедиха от ъгълчетата на очите й, но не можеше да ги изтрие. Беше приключила с мъжете до края на живота си. Тази клетва щеше да е лесна за спазване, след като явно животът й щеше да приключи след около петнадесет минути.

— До къде бях стигнал? — продължи Крейн. Той отиде да си налее питие на бара. И Крейн, и Стефан изглеждаха напълно незаинтересовани, че Сборището е проникнало в сградата им. — О, да. Джак гледа как майка ти умиря. Хммм, да. Тя изгуби воля за живот, след като баща ти си замина предния ден. — Крейн поклати глава. — Това наистина е много тъжно. Чувствам се зле заради нея.

— Разкажи й как си ги отвлякъл, Татко. Обичам тази история — каза Стефан от мястото си до нея. Той се протегна и улови една сълза от ъгълчето на окото й и я остави да виси от пръста му, докато не падна.

Мира се чувстваше сякаш участва в роман на ужасите, парализирана и жива, докато всички около нея си мислят, че е мъртва. И са на път да я пъхнат в ковчега и да я заровят така.

— Бяха трудни за отвличане — каза Крейн, след като отпи от коктейла си. — Можеш да се гордееш с тях за този успех. Трябва да си много подготвен, за да тръгнеш след магьосник на въздуха, а ние преследвахме двама едновременно. Това беше един от най-добрите моменти на Дъскоф. — В гласа му звучеше голяма гордост.

— Родителите ти убиха десет от най-добрите ми магьосници преди най-накрая да ги задържим. Баща ти едва не загина по време на отвличането. Беше доста зле изгорен, докато се опитвахме да усмирим него и майка ти. Накрая едва успяхме да го запазим жив до ритуала. Той беше силен магьосник. Имаше достатъчно сила за отварянето на три портала. — Той поднесе чашата към нея, преди да я пресуши. — Майка ти също.

— У сещал съм силата в тази — добави Стефан, плъзгайки пръсти през косата й. — Наследила е способностите им, макар че няма контрол над тях.

— Колко ще траят опиатите? — попита Крейн, поглеждайки я с безпокойство.

— Достатъчно дълго, за да изпълним ритуала, Татко, пе 1ЧщиШез раз!

На Мира й се повдигна. Не беше сигурна дали е защото е принудена да слуша как Крейн говори за убийството на родителите й като за скъп спомен, или защото действието на опиатите в организма й отслабваше. Предпазливо, тя размърда пръста на крака в обувката си.

Опиатите отслабваха. Мира изпита момент на триумф. Може би Стефан бе сбъркал дозировката или лекарствата действаха по-различно на организма й.

— Джак гледа целия ритуал, който уби майка ти, но избяга преди демона да се появи. — Крейн се намръщи. — Мислех, че е признак на слабост, но се оказа, че момчето въобще не е слабо. Слабостите му бяха моите собствени. Ако го бях отгледал по различен начин, щеше да е добре.

Вратата се отвори и няколко вещера влязоха, заедно с трима завързани магьосници със запушени усти. Последната, която мина през вратата, беше Ани.

Мира вече можеше да се движи малко повече, факт, който внимателно пазеше. Постепенно, така че никой да не забележи, тя помръдна глава, за да наблюдава как похитителят на Ани я води през стаята.

Прошарената коса на Ани беше изгубила обичайния си блясък, а лицето й изглеждаше измъчено. Погледът й докосна този на Мира, преди вещерът, който я водеше, да я тръсне на стол в другия край на стаята, карайки я да се смръщи от болка и лицето й да пребледнее. Изгарянията по ръцете й и откритата кожа на гърба й изглеждаха възпалени, раздразнени, безспорно инфектирани. Погледът на кръстницата й се сключи с нейния през стаята и не помръдна.

Момент по-късно още една група вещери влезе в стаята.

— Сър, магьосниците от Сборището са из цялата сграда — каза нисък, пълен мъж с грозно тупе. Звучеше притеснен.

— Да, нека не губим повече време — отговори Крейн. — Стефан.

Стефан я взе на ръце, докато другите вещери наместваха завързаните магьосници в празното пространство в края на стаята близо до бара. Всички магьосници се бореха срещу похитителите си и бяха подчинени и принудени да коленичат. Бяха подчинени, лицата им бяха отпуснати. И те ли са били упоени? Мира не беше сигурна.

Нямаше видим кръг на пода, но Мира усещаше метафизически такъв. Земната магия значеше север, юг, изток и запад.

Стефан започна да я снижава, за да легне на позицията на севера.

Знаейки, че има само тази единствена възможност, тя извади асото от ръкава си. Когато я положи долу, тя се скочи на колене и се изстреля към талията на Стефан. Мускулите му бяха като от гума, а тя можеше да се движи по-малко отколкото предполагаше. И все пак отпрати френското копеле няколко стъпки назад, преди да падне по лице.

Асото не беше особено силно асо.

Вещерите в стаята се разкикотиха.

— Млъквайте — озъби им се Стефан. — Тя има дух и воля за живот. Отдайте й уважението, което заслужава. По дяволите.

*

Стефан я хвана за раменете, а тя се забори с него, докато я издърпваше нагоре. Мускулите й просто не искаха да сътрудничат. Още няколко минути и действието на тъпите опиати щеше да престане, но тя усещаше, че няма толкова време.

Нямаше повече минути за нея.

— Успокоителните не ти действат особено добре, нали, та ске^^? — промърмори той в ухото й. — Не бях сигурен колко да използвам за магьосница като теб. Воп, няма значение.

Той я тръсна обратно на мястото й и тя се задъха от усилието да се бори с парализата на тялото си. Тя погледна към другите трима магьосници, когато Стефан отстъпи назад. Имаше две жени и един мъж. Мъжът вероятно беше в началото на четиридесетте. Косата му беше подстригана толкова късо, че тя не можеше да каже дали е сива или руса.

И двете жени бяха брюнетки и си приличаха в лицето и тялото, вероятно сестри. На Дъскоф със сигурност им харесваше да вземат семейства. Може би и двете бяха специални.

Крейн започна да раздава нареждания на всички да заемат местата си.

— Побързайте — мърмореше той. — Щом започнем заклинанието, ще бъдем в безопасност. Никой магьосник от Сборището няма да може да проникне през бариерата на магията.

О, по дяволите. Отиде им последният шанс за спасение.

Двете жени се бореха с оковите си, разширените им очи се оглеждаха из залата, вероятно все още надявайки се за прекъсване в последната минута. То нямаше да дойде. Мъжът беше невероятно неподвижен и бе коленичил със сведени надолу очи, примирен със съдбата си.

До тях вещерите се организираха в отделен кръг в ляво и монотонното пеене започна. Беше на чужд език, нищо, което Мира да може да определи. Звучеше и се усещаше старо, могъщо и много, много опасно.

Отначало гласовете им звучаха отделно, като зле синхронизиран хор. Малко по малко те се сляха и се превърнаха в един единствен глас.

Магията се издигна във въздуха и я успокои. Усещаше я мека срещу кожата си, миришеше на ванилия или на изпечени захарни бисквитки. Беше приятно, нищо, от което да се страхуваш. Мира се отпусна в нея, подозирайки, че е илюзия, която да я направи пасивна, да позволи на вещерите да я насилят, но, странно, не беше против.

Тогава магията се промени, стана агресивна.

Силата се промени, боцкайки по кожата й. Пеенето стана по-силно. Комфортната, успокояваща магия беше примамка за този много по-могъщ капан, а сега всички магьосници бяха затворени вътре.

Мира се намръщи. Това бе изпитала майка й, това бе изтърпял баща й. Това бе силата, която ги бе убила.

Магията я издърпа на колене като марионетка и съставът на магията се промени още. Сега имаше вкус на хубаво вино върху езика й, изпълни ноздрите й със стара, слаба миризма на плесен. Ароматът на магията съдържаше вкусния намек за земя, изпълнена с чистия, светъл тон на вода, пронизана от нишки буен огън.

Магията беше преди всичко земна и се усещаше като бездънни пукнатини и високи планински върхове. Беше хубава и бездънна, и толкова, толкова могъща.

Звукът от песните стана още по-силен и се превърна в дълго бръмчене в ума й, думите вече не бяха разделени. Боцкащият дискомфорт се превърна в истинска болка.

Всички магьосници в кръга простенаха. Гръбнакът на Мира се изви и главата й се отметна назад, докато се опитваше да устои на усещането на частичната си парализа.

Магията я обхвана, обхвана всички им и ги задържа в плен. Израженията на всички в стаята бяха възхитени, когато пеенето се усили. Стана още по-силно, заглъхвайки в едно дълго бучене на сила.

Вибрации изпълниха тялото й, отначало нежни, а после все по-силни и по-силни, докато не я заболя. Не беше кой да е обикновен вид болка, беше болка с главно Б. Тя изпълваше всяка пора на тялото и ума й с интензивност, от която й се прииска да припадне, но очевидно не й бе позволен такъв лукс.

Това бе чувството как магията й бива изтръгната от нея.Тя умираше.

Картини от живота й преминаваха пред очите й, както казваха, че винаги се случва, когато някой умира. Проблясваха през ума й толкова бързо, че можеше да се фокусира само върху някои от тях.

Видя Ани да й се усмихва, докато взимаше книги от библиотеката като малка. Лекият дъжд в задния двор на Ани. Видя картини от гимназията, нощта на бала и дипломирането. Видя Бен, сватбата им, денят, в който приключи разводът им.

След това проблесна Джак. Джак, който й се усмихва. Джак, който се навежда да я целуне. Събужда се сутрин и се обръща, за да открие Джак, оплетен в чаршафите до нея.

Болката пламна ярко в тялото й и всички картини изчезнаха.

Всичко изчезна.

23.

Превод: каlеу Редакция: Zaхarka Корекция: NЕV

ДЖАК СЕ ОПИТА ДА ОТВОРИ ВРАТИТЕ С ДВОЙНИ МАТИРАНИ СТЪКЛА на Дъскоф Интернешънъл, но се оказаха заключени. Защитите бяха разбити, така че той знаеше, че Мира и Томас са вътре, а алармената система беше изключена благодарение на Сборището, не че щеше да му пука, ако не беше. Той изчака докато никой не беше около него на улицата, използва магията си да разтопи външната страна на вратата, където бяха разположени ключалката и резето, и внимателно пристъпи вътре.

Тела лежаха разпръснати върху мраморния под на фоайето, ужасяващия резултат от магическа битка. Прозорците по фасадата на сградата също бяха матирани, предпазвайки вътрешността от нормални човешки очи, но нямаше да е добре за обикновените хора да влизат вътре през вратите от улицата, затова Джак завари ключалката от вътрешната страна.

Той си проправи път през фоайето, търсейки Томас, Мира или магьосник от Сборището в съзнание, но освен вече нападалите тела, той не можа да намери знак от никого. Очевидно беше закъснял за партито.

— Проклет да си, Томас — измънка Джак. Той отвори телефона си и се опита да му се обади, но никой не отговори.

Това, че му е позната, бе единственият му шанс в сграда с такива размери, така че тръгна към асансьорите. Той се облегна на стената напречно на вратите и се огледа, притеснение за Мира и гняв разяждаха дупка в стомаха му.

Нищо.

Накрая екрана показа движение на два от асансьорите. Единият отиде до 22-рия етаж, другият — до 38-мия. Това беше съмнително. Нетърпеливо, той натисна копчето за слизане и натисна 22-рия етаж.

Музиката в асансьора беше оркестрална версия на песента ‘‘^йсЬу теотап’’. Точно сега слушането на подобна музика, особено ако е идея на някой вещер за сладникава шега, накара Джак да му се прииска да удари нещо. Мислеше си да направи точно това.

Накрая вратите се отвориха на 22-рия етаж, разкривайки Томас и шепа магьосници от Сборището. Телата на няколко вещери лежаха в безсъзнание на пода в краката им. Магьосниците на Сборището очевидно бяха претърпели поражение във фоайето. Джак беше окуражен да види, че Сборището беше спечелило поне тази малка схватка.

Това знание успокои малко гнева му.

Томас се обърна и го видя да стои точно пред асансьора.

— Джак — изненада се той.

Джак му се нахвърли, хващайки го за ризата и блъскайки гърба му в бюрото на рецепцията.

— Къде е Мира? — изръмжа той в лицето му.

Няколко магьосника от Сборището издърпаха Джак от Томас. Той ги атакува, но те бързо го хванаха високо за ръцете, позволявайки на шефа си да се изправи.

— В момента има доста магьосници от Сборището в сградата. Тя е с най-силните.

— Видя ли касапницата във фоайето, Монахан? — изрева той.

— Всички сме на една и съща страна, Джак. Успокой се.

Душата му казваше, че Мира е в опасност.

— Крейн я е хванал.

— Откъде знаеш?

Чувствам го — изръмжа той. Искаше му се да удря Томас до кръв задето го остави назад. Джак се отърси от мъжете, които го държаха. — Добра работа си свършил тук, Томас — измърмори той и видя един от вещерите все още едва в съзнание, проснат на пода.

Нямаше време за губене в разговори, той показа на магьосника на елемента земя топка от доста горещ огън. Затварящите се очи на мъжа се разшириха.

— Къде ще направят ритуала?

Вещерът не каза нищо. Устните му се мърдаха безмълвно. Мъжът очевидно беше твърде изтощен, за да призове някаква сила в своя защита. Още по-добре.

Джак повдигна веждите си.

— Не си мисли, че няма да те изгоря.

Нещо в изражението на Джак накара вещера да заекне:

— Ч-четиридесетият етаж. Етажа за конференции.

Джак остави мъжа да се свлече обратно на пода, загаси огъня и се върна при асансьора. Томас и останалите магьосници на Сборището го последваха.

Веднага щом вратите се отвориха на 40-тия етаж, наситена сила изпълни асансьора. Тя плъзна по кожата им като черна коприна, привличаща и опасно успокояваща. Всички в асансьора изстенаха под смазващата й тежест.

Това беше познато на Джак.

Звук от монотонно пеене изпълни ушите му. Той помнеше този звук и усещането на магията, гъделичкаща ума и тялото му. Това повали магьосниците от Сборището на пода на асансьора, но Томас и Джак изпълзяха навън преди вратата да се затвори отново пред тях.

Той хвърли поглед на затворената асансьорна врата. Страхотно. Очевидно трябваше да се справят сами с цяла стая, пълна с доста силни вещери.

Джак примигна и си запроправя път през отвратително силната магия. Той си проправи път през фоайето и надолу по лъскав коридор под напевния звук. Джак залиташе по пътя към стаята, където бяха хванали Мира под тежестта на звука. Томас го следваше, залитайки и препъвайки се.

Той влезе в стаята със силата на волята си и се хвана за облегалката на стол преди да падне, но никой не го забеляза. Томас влезе поклащайки се след него и падна на колене. Дъскоф разчитаха, че магията ще бъде тяхното куче пазач. Бяха предвидили, че никой магьосник не може да премине през нея, но той и Томас имаха силата заради дълбоката си любов към Мира.

Мира.

Тя беше на колене в кръга, заедно с трима други магьосници, всички стояха отпуснато на коленете си в магията на кръга. Изражението й беше празно, очите й — затворени. Лицето й изглеждаше тебеширено бяло, устните и клепачите й — лилави. Като я видя в такова състояние, адреналинът на Джак скочи и той извика на ум.

Не, не можеше тя да е вече мъртва. Богове, не. Просто не беше възможно.

— Помогни й — изхлипа жена, завързана за стола наблизо.

Ани? Той й хвърли поглед, точно преди изблика на магия едва не го накара да коленичи.

Като кадифе, силата се потърка в голата му кожа. Чрез магия можеше да напипа част от Мира, отличителната миризма на свеж лен и лимон галеше сетивата му.

В този момент Джак разбра какво не е имал като дете. Силата, изпълваща стаята беше от насилената магия на магьосниците в кръга — колкото по-силни бяха магьосниците в кръга, толкова по-силна бе "рецептата" на магията.

Тази комбинация беше доста зашеметяваща.

Джак помогна на Томас да се изправи и заедно си проправиха път до края на стаята, където Уилям Крейн и най-високопоставените от Дъскоф пееха монотонно. Мъжете и жените в кръга изглеждаха блажено радостни. Нямаха представа, че някой друг е в стаята.

Джак блъсна Крейн силно, разрушавайки кръга на вещерите, но пеенето не спря. Крейн се препъна и падна на пода, завладян от изненада. Той се обърна и погледна нагоре към Джак с неверие на лицето си.

Томас издърпа вещерите от кръга и или ги хвърляше през стаята, или ги удряше. Монотонното пеене постепенно спря, мощната магия отслабна и по-успокоителните звуци от битка изпълниха стаята.

Разбира се, той и Томас бяха превъзхождани числено — 30 на 2.

Магьосниците от кръга се свлякоха със затворени очи, отпуснаха се като кукли на конци, когато магията се разсея. Всички бяха в безсъзнание.

В случая това беше най-добрият сценарий.

— Джак? — въздъхна Крейн, съвземайки се от вцепенението.

— Отдавна не сме се виждали, татко — изръмжа той преди да го сграбчи за ревера и да го издърпа от пода.

Някой го хвана за раменете и го завъртя наоколо, като го накара да пусне Крейн. Имаше половин секунда да регистрира лицето на Стефан, преди юмрукът му да удари здраво бузата му. Остра болка отекна в главата на Джак, принуждавайки го да залитне назад.

Джак се държеше за ръба на маса, главата му кънтеше. Стефан му беше нанесъл добър удар. Топлата светлина от магията на огъня се надигна точно преди Стефан да хвърли кълбо от него към Джак. Той се дръпна от пътя му. То удари крака на масата, запалвайки го.

Магьосниците от Сборището се събраха в стаята и гореща магия пламна срещу кожата му, когато те започнаха да я насочват към още възстановяващите се вещери. Един от тях поля масата с вода, карайки я да пращи и да пуши. Не беше в ничии интерес да изгорят сградата точно сега.

Нежелаейки да използва магията на огъня в такова затворено помещение и с магьосниците в кръга — в безсъзнание и уязвими, Джак се хвърли върху Стефан.

Те се затъркаляха по пода, удряйки се един друг. Джак нанесе няколко задоволителни удара и понесе няколко също толкова добри, преди нова сила да се завърти около него. Тя шепнеше срещу кожата му, засилвайки се.

Той и Стефан спряха опитите да се удрят един друг. Всичко в стаята затихна под това мистериозно влияние на магията в стаята. Бризът погьделичка лицето му и той усети отличителната сила на Мира. Мирисът на чист лен и лимон изпълни стаята, много по-силна, отколкото той някога е усещал.

Бризът стана вятър. Джак се опита да се отскубне от Стефан и погледна нагоре, за да види Мира, стояща на нейното място в демонския кръг.

Тя стоеше с отметната назад глава и затворени очи. Вятърът развя палтото й около нея, косата й летеше около главата й.

Джак и всички останали, които все още не бяха станали на краката си залитайки, гледаха магьосницата, която излъчваше толкова много сила. Устните оголиха зъбите й в гримаса на болка.

— Мира? — попита той неуверено, правейки стъпка към нея.

Без да го поглежда, тя вдигна ръка, за да го спре. Той спря насред крачката си.

Няколко неща станаха почти едновременно. Огън пламна ослепително от лявата му страна. Джак се обърна да види Крейн, запалващ горещо, бяло, огнено кълбо и хвърляйки го право към лицето му отблизо. Джак вдигна ръце, за да се предпази, знаейки че е твърде късно. Изведнъж, огънят изчезна.

Както и Крейн.

Счупи се стъкло. Ужасен човешки писък изпълни въздуха, избледняващ с разстоянието. В почти същия момент, стаята се изпълни със звука от тела, удрящи се в заобикалящите ги стени, стаята беше пълна с летящи мъже и жени.

Тишина.

После стенене. Проклинане.

Джак се огледа наоколо. Мира беше отхвърлила вещерите, само тях, към стените. Погледа му се насочи към прозореца, разбирайки, че Крейн е хвърлен през него. Строшено стъкло блестеше върху скъпите плочки и студен зимен вятър нахлу в стаята.

Мира беше рухнала на пода, но в съзнание. Тя се надигна в седнала поза, държейки главата си. Погледът й се сключи с неговия.

Мира бе убила Уилям Крейн.

Джак премести погледа си и вцепенен се втренчи за момент в счупения прозорец. Уилям Крейн, човекът, за който не беше мислил като за свой баща от дълго време, беше мъртъв.

— Къде е Стефан? — гласът на Томас прозвуча остро във внезапната липса на магия.

Джак обърна поглед от счупения прозорец и огледа вещиците и вещерите в стаята. Вещерите се надигаха от пода. Никой не се биеше. Всички изглеждаха зашеметени от случилото се.

Стефан не беше в стаята.

Погледът му срещна този на Мира и го задържа. Тя едва се изправи на краката си и изглеждаше готова да заплаче.

Томас даде бързо заповеди на магьосниците от Сборището да намерят Стефан, но Джак беше приключил. След няколко широки крачки, той хвана Мира в ръцете си и я държеше здраво, целувайки всяка част от тялото й, която можа да намери.

— Добре ли си? — попита той между целувките.

Тя кимна.

Той хвана лицето й в ръцете си и целуна устните й, вкусвайки солта от сълзите, течащи по бузите й. Тя обви ръцете си около него и задълбочи целувката.

Той беше толкова щастлив, че тя е в безопасност, че гневът, който изпитваше, когато го остави зад себе се и се изложи на опасност, изчезна. Всичко, което имаше значение, беше, че е вън от опасност.

Богове, беше толкова хубаво да я има отново в ръцете си. Никога вече нямаше да я пусне да си отиде.

Мира прекъсна целувката бавно. Тя остана в обятията му за момент, но не срещна очите му. Гледайки надолу, тя облиза устните си.

— Благодаря ти, че дойде, Джак — каза тя. После вдигна очи и прошепна: — Знам какво си скрил от мен. Знам всичко.

Шок и ужас го обзеха срещу решителния й поглед. Беше забравил за всичко това в бързината да я види в безопасност.

Тя отстъпи крачка назад, извън обятията му. Сякаш бездна се отвори помежду им. Тя му отправи един последен продължителен поглед, после се обърна към кръстницата си.

— ЩЕ СЕ ЗАЕМЕМ С НАШИТЕ РАНЕНИ — КАЗА ТОМАС.

Мира поклати глава.

— Не. Не и кръстницата ми. Искам някой да се обади за нея в бърза помощ, веднага. Веднага, Томас. — Нямаше да приеме нещо по-малко от това за Ани.

Той се вгледа в нея за момент, но тя беше с това не-се-забърквай-с-мен изражение. Тя се чувстваше много по удобно, носейки го през последните дни.

— Адам, заведи г-жа Уебър обратно в апартамента ми. Кажи на портиера да извика бърза помощ — каза Томас.

— Благодаря ти.

Адам, магьосник на огъня, който имаше тяло като на щангист и неколкократно чупен нос, помогна на Ани да се изправи с нежност, която изглеждаше в противоречие с очевидната му физическа сила. Ани спря пред нея и Мира взе в ръце лицето на кръстницата си и я целуна по бузата.

— Обичам те, Ани.

Сълзи се стекоха по бузите на Ани.

— И аз те обичам, дете.

— Сега върви. Ще бъда точно зад теб.

Адам й помогна да излезе през вратата.

Мира можеше да усети погледа на Джак в гърба си. Тя се вгледа в Томас, опитвайки се да не се обърне и да отиде при него.

— Мира — каза Томас. — Джак е добър човек. Няма вина кой е баща му.

Тя се стегна. Премести погледа си, така че да гледа през Томас, вместо право в

него.

— Това не ме интересува, Томас. Не ме интересува кой беше баща му или това, че когато е бил малък е видял майка ми да умира. Но ме интересува, че ме е излъгал за това — каза тя безизразно. — Обичам го, Томас, но той ме излъга.

Томас въздъхна.

— Аз съм виновен. Аз го помолих да не ти казва кой е. Помислих, че може да попречи на работата, ако знаеше. Никога не съм си и помислял, че вие двамата ще се влюбите.

— И той ти се подчини сляпо. Това не го приемам. Трябваше да ми каже. — Мира мина покрай братовчед си, без да поглежда към Джак, и напусна стаята, за да последва Адам и Ани.

В сградата на Томас, портиерът се обади на бърза помощ. Тя коленичи до дивана във фоайето, където Адам помогна на Ани да седне.

Ани стисна в юмрук треперещите си ръце в скута си.

— Мислех си, че може би ме мразиш.

— Да те мразя? — Тя покри ръцете на Ани със своите собствени. — Никога не бих могла да те намразя, Ани. Ти си била майка за мен цял живот.

— Но крих неща от теб.

— Направила си това, което родителите ми са те помолили. Ти си лоялна. Когато всичко тръгна надолу, ти даде най-доброто от себе си, за да ме предпазиш. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Не те мразя, Ани. Обичам те.

Линейката отби до тротоара и парамедиците нахлуха, оглеждайки се за Ани. Адам им каза, че е получила изгарянията от инцидент с повреден нагревател. Парамедиците гледаха на това подозрително, но не задаваха въпроси, просто вкараха Ани в линейката.

Когато Мира се опита да се качи при нея, парамедикът я спря.

— Трябва да ни следвате с кола. Откарваме я в "Мърси Дженеръл". — Той тръшна вратата.

Линейката пое надолу по улицата. Мира я гледаше, докато не зави зад ъгъла. Тя почувства Джак зад себе си, преди да го види с крайчеца на окото си. Те стояха за момент в тишина.

Всяка част от нея сякаш я болеше от знанието, че той съзнателно я е заблуждавал. Той е скривал и извъртал истината.

— Очаквах да ми разбиеш сърцето накрая, Джак, но никога не съм си мислела, че ще стане по този начин — прошепна тя. Тя се обърна и тръгна надолу по улицата, без да се обърне назад.

24.

Превод и редакция: Zaharka Корекция: NЕV

МИРА МЯТАШЕ ЧИНИИ С ПУЙКА, СОС И картофено пюре, специалитетът на деня. Обедната почивка в "Закусвалнята на Майк" беше в разгара си и досега Мира трябваше да е навлязла в рутината си.

Но Мира се съмняваше, че някога отново ще открие рутината в закусвалнята.

Това си беше отишло, заедно с порочния, великолепен и напълно измамен синеок мъж.

Мира остави поръчката си, доля напитките и отиде да изчисти една от масите. Тялото й се движеше по инерция, защото умът й бе на милион мили разстояние.

Ани беше изписана от болницата два дни след като беше приета и те излетяха към вкъщи от Ню Йорк. Мира се върна на работа при Майк на следващия ден, нуждаейки се от нещо, което да я държи заета. Бяха наели сервитьорка на непълен работен ден, която да я замества, докато я няма, но Майк все пак й върна обратно старата работа, без дори да се поколебае.

Не, че тя й се наслаждаваше особено много.

Светът се бе променил в очите й през последните няколко седмици и тя се беше променила с него. Вече не намираше временно удовлетворение в закусвалнята, както преди. Не и сега, когато бе освободила силата си и бе открила магията си. В сравнение с тях всичко останало изглеждаше отвратително бледо.

Или може би просто беше депресирана.

Мира взе леген с мръсни чинии и го отнесе отзад. След като ги остави за мияча на съдове, тя спря, за да си измие ръцете. Дръпвайки чиста кърпа от шкафа до мивката, тя излезе зад тезгяха, за да огледа наполовина пълния ресторант. Зърна телевизора в ъгъла над плота и трябваше да погледне още веднъж, за да се увери, че очите не я лъжат. В следобедните новини показваха сградата на Дъскоф. Тя грабна дистанционното от кафемашината и усили звука.

Полицията още разследва мистериозната смърт на милиардера У. Андерсън Крейн, главен изпълнителен директор и президент на Дъскоф Интернешънъл. Миналата събота той падна от прозореца на сградата на Дъскоф в Ню Йорк и пада четиридесет етажа надолу, намирайки смъртта си. Полицията не разполага със свидетели и улики по следствието; все пак подозират самоубийство. Осиновеният му син, Стефан Фоушоу, разкри, че Крейн е страдал от рак на костите в напреднал стадий. Крейн не е очаквал да оцелее и целенасочено е предприел самоубийствени мерки…

Тя спря звука и остави дистанционното, потрепервайки от спомените за трошащото се стъкло, писъка и тишината. Едва сега започваше да се справя с факта, че бе убила някого. Въпреки че беше в случай на самозащита, тя все пак бе отнела живот.

Дали Стефан щеше да тръгне след нея заради това, което стори? Тя бе видяла и усетила колко могъщ е той и Мира не беше сигурна, че може да му се опълчи, ако го направи.

Звънтенето, от отварящата се врата на закусвалнята, привлече вниманието й. Познатият голям силует на Джак Макалистър изпълни рамката на вратата. Той претърси закусвалнята и я зърна да стои там, докато суши ръцете си в кърпата.

Това бе последното нещо, от което се нуждаеше тя. Въздъхвайки, тя метна кърпата на плота.

Той изглеждаше великолепно, както винаги, макар и малко изтощен. Наболата брада потъмняваше челюстта му. Носеше чифт дънки, черни ботуши, черен пуловер и палтото си.

Джак зае място в нейния сектор, имайки късмет, че го има. Или вероятно бе наблюдавал от колата си преди да влезе, така че знаеше къде да седне.

Мира се погрижи за всичките си останали клиенти, преди да отиде при Джак с кана кафе и чаша в ръце.

Тя остави чашата и я напълни, след което подхвърли пакетче захар до нея. Нямаше нужда да го пита как пие кафето си.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да се извиня.

Тя повдигна вежда.

— Наистина? Дойде да се извиниш, че си ме лъгал?

— Не съм лъгал. Просто скрих някои неща.

— Да, това е друг начин да кажеш, че си лъгал, Джак — отвърна яростно тя.

— Права си. Излъгах. — Той потърка брадичката си с ръка. — Направих грешка и сега плащам за нея. Просто исках да дойда и да се извиня. Знам, че трябва да ме мразиш сега, когато знаеш кой беше баща ми и аз…

Тя остави каната на масата с тупване, карайки кафето да се разплиска напред-назад. Семейството на съседната маса я погледна любопитно.

Мира се приведе към Джак.

— Не ме интересува кой е бил баща ти! Ти беше този, по когото си паднах. За мен произходът ти означава по-малко от нищо. Това, което има значение, е, че не намери начин да ми го кажеш. Нямаше ми достатъчно доверие, за да ми разкриеш тази напълно уместна частица информация.

Те стояха вгледани един в друг задълго.

— Пука ми за теб — прошепна тя, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Премигна, за да ги премахне. Нямаше начин да му позволи да я види как плаче. — Но минах през това с Бен и не мога да го направя отново.

Тя вдигна каната с кафе и се отдалечи. Когато се обърна назад, Джак го нямаше. Беше оставил кафето си недокоснато.

ТЯ ОТВОРИ ВХОДНАТА ВРАТА НА АПАРТАМЕНТА СИ и се опита да включи лампата в коридора, но тя напразно превключваше на включено и изключено.

— Страхотно — измърмори тя, провирайки се през вратата с тежките найлонови торби, провесени от ръцете й и спиращи кръвообращението й. Тя блъсна вратата с крак, за да я затвори.

Томас й беше пратил чек, за да плати сметките и наема си. Беше изпратила платежните си вчера, но това не бе спряло електрическата компания да заяви, че е закъсняла и да й спрат тока, очевидно.

В апартамента беше и студено.

— Още по-страхотно — промърмори тя.

След като се препъва и си удари коляното в кухненския стол, и проклина като за световно, тя успя да остави торбите върху плота. Изрови няколко свещи за спешни случаи от чекмеджето с боклуците и запали една. С тази мизерна светлинка, тя успя да открие и да запали още. Скоро апартаментът й беше достатъчно осветен, за да може тя да функционира, без да се насинява.

На светлината от свещта, тя прибра покупките. Нахвърляйки се на пакет захарни бисквитки, тя грабна една и се отпусна на кухненския стол, все още с палтото си. Дъвчейки бисквитката, тя се загледа в потрепващото пламъче на свещта върху малката маса.

Защо трябваше да идва да я види днес? Справяше се добре — добре де, преструваше се, че се справя добре — докато той не се появи.

Въздъхна. Вероятно не й беше казал, че е син на Крейн, защото се срамуваше или защото мислеше, че тя ще го намрази. Може би беше твърде сурова с него? Плюс това Томас каза, че му е било наредено да не й казва.

Точно както Ани е била инструктирана от родителите й да не й казва за магията й. Прости на Ани, тогава защо не и на Джак?

Задушаващата, безнадеждно влюбена част от нея искаше да използва тези причини, за да прости на Джак за лъжата му… но тя просто не можеше да освободи Джак толкова лесно. Преднамерената лъжа я беше уцелила на много чувствително място. Това, че го обича толкова много, само правеше болката още по-лоша.

Мира не се интересуваше кой е баща му. Не в това беше въпроса. Ако я познаваше малко по-добре, ако й имаше малко повече доверие, той щеше, трябваше, да го разбере.

Магията й се движеше неуморно в нея. Тя постави ръка под гърдите си. Бяха минали няколко дни откакто не бе използвала магията си и тя се държеше като кученце, което има нужда от разходка. Тя издърпа нишка и пусна много мек, топъл бриз, недостатъчно силен, за да издуха свещите, да се понесе из стаята. Затвори очи и се наслади на това как раздвижва косата й.

Тя не беше същия човек, който напусна това място преди месец заедно с Джак. Вече не беше щастлива да остане в този апартамент, да работи като сервитьорка и да се бори за колеж и за работа, която не е сигурна, че иска.

Магията й беше част от нея и тя искаше да я използва всеки възможен ден. Томас й беше предложил работа в Сборището, и щом се справи с емоциите си, в които беше замесен Джак, щеше да може да я приеме.

Мекият, топъл, лек бриз затопли апартамента й достатъчно, че да може да свали палтото си. Напълни мивката с вода. Животът продължава. Имаше мъж за преодоляване и чинии за миене.

Някой почука на вратата, карайки я да подскочи. Мира затвори очи, за да усети кой бе дошъл да я посети.

Всичко започваше отначало, с изключение на мъжа на вратата й, който този път имаше възможността да нарани сърцето вместо тялото й.

Тя се бори със себе си за момент, ръцете й потънаха дълбоко в сапунената вода, а след това въздъхна пораженчески. Мира грабна кърпата и подсуши ръцете си на път към вратата.

— Мира — каза Джак още щом тя отвори вратата. — Издъних се.

— Сам не знаеш колко си прав. — Тя отпусна глава върху рамката на вратата, стискайки кърпата в ръце, и погледна към него. Изглеждаше отчаян. Бен никога не бе изглеждал толкова отчаян, толкова разкаян.

А Бен бе лъгал много по-дълго за много по-сериозни неща.

Беше ли преиграла заради връзката си с Бен? Емоциите й бяха толкова объркани, че просто не знаеше. Не можеше да продължава да държи емоциите далеч от очите си, далеч от лицето си. Изобщо не беше добра в прикриването на такива неща, така че знаеше, че той може да види болката и уязвимостта й.

— Съжалявам. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб така, както имам нужда да дишам. Тук съм, за да те моля за прошка.

Тя се поколеба за момент, след това се обърна и закрачи навътре в апартамента, оставяйки вратата отворена след себе си. Отиде да седне в малката си дневна. Вратата се затвори и стъпките на Джак прозвучаха в малкия коридор.

Той се облегна на стената, разделяща дневната от коридора, и погледна отчаяно.

— Може ли да се върнем някъде близо до началото? Мислиш ли, че можеш да ми дадеш още един шанс?

— Джак. — започна тя, но после спря. По дяволите, обичаше го. Обичаше го толкова много, че я болеше да го има някъде наблизо и да не може да го докосне. — Нарани ме там, където бях най-беззащитна. Разбираш ли го? Бен ме лъжеше отново и отново, криеше неща от мен… тайни. — Тя поклати глава, усещайки сълзите да парят в очите й. — Не мога да го направя отново. Не мога да бъда с мъж, който ми причинява това, Джак.

Той се приближи и коленичи в краката й.

— Зная, но не съм такъв. Прецаках нещата като ти нямах достатъчно доверие, че ще се справиш със знанието кой в действителност съм, но аз не съм Бен. Моля те, приеми го.

Той нямаше нищо общо с Бен. Усещаше го със сърцето си. Да, той беше мъж, който обича жените, в това не можеше да има съмнение. Все пак Мира разбра, че Джак не бе от мъжете, които го правят два пъти с една и съща жена, не беше от тези, които небрежно захвърлят женските емоции заради собствените си егоистични, сексуални желания. Фактът, че я бе последвал за прошка и дори сега коленичеше в краката й, го доказваше.

— Ти не си като Бен, Джак.

Той поклати глава.

— Не, не съм. Не съм достатъчно глупав, за да оставя жена като теб да ми се изплъзне между пръстите без борба. — Гласът му потрепери от емоциите. — По дяволите, Мира. Никога не съм очаквал това. Никога не съм очаквал да открия някоя като теб. Ти просто. се блъсна в мен, когато най-малко го очаквах.

Никой от тях не проговори дълго време.

Той си пое въздух.

— Обичам те, Мира.

Дъхът заседна в гърлото й и по бузата й се плъзна сълза. Не бе очаквала да чуе тези думи. Мира избърса сълзата.

— И, да, издъних се. Издъних се толкова жестоко. Бях толкова уплашен, че ще ме намразиш заради това кой съм и задето съм бил там — той направи пауза и преглътна с усилие, — когато майка ти умря, че го скрих от теб, макар да знаех, че ще те нарани, когато най-накрая разбереш.

Емоциите заседнаха в гърлото й, затруднявайки говоренето.

— Джак, обичам те такъв какъвто си, без значение кой е бил баща ти. В онзи ден, когато си гледал как майка ми умира, ти си бил дете. Защо бих могла да те обвиня, че си стоял там и си позволил да се случи?

Той отмести погледа си от нея, но тя видя спиращата дъха болка и вината в светло сините му очи, преди да сведе поглед.

В този момент Мира осъзна нещо. Джак носеше тази тежка вина и разбиране за отговорност в сърцето си от деня, когато се е случило. В онзи ден душата на Джак е била дамгосана с емоционалната тежест от смъртта на майка й и неспособността му да я предотврати. Фактът, че е бил дете, е бил без значение. Логиката няма място в раните, които Джак е понесъл. Обвинявал е себе си за смъртта на майка й.

Изненадващо ли беше, че се е опитал да скрие от нея?

Разбирайки от какво има нужда, дори и Джак да не го разбираше, тя пое брадичката му и го принуди да я погледне.

— Прощавам ти, Джак. Аз, като дъщеря на майка си, те освобождавам от каквото и да си мислиш, че си сбъркал в онзи ден.

— Мира, недей.

Джак. Чу ли какво казах току-що?

— Да.

Мира не мислеше, че е направил нещо, за да заслужи прошката, но, някъде дълбоко в него, Джак се нуждаеше да чуе, че го е направил.

— Прощавам ти, че си бил там. Прощавам ти, че си наблюдавал смъртта на майка ми. Прощавам ти, че не си бил достатъчно голям, за да направиш нещо. Прощавам ти, че си бил прекалено ужасен, за да се опиташ да го спреш. Прощавам ти, че Уилям Крейн бе твой баща.

Той я погледна, преди да отмести поглед. Тя зърна облекчение в очите му. Може би все още не бе готов да се освободи от отговорността, но дано това да му даде начало за изцеление.

Тя направи пауза, усещайки, че очите й се пълнят с пресни сълзи.

— И аз те обичам. — Гласът й потрепери. — Обичам те толкова много.

Той се наведе и я взе в обятията си, полагайки сладка целувка на устните й.

— Толкова се радвам да чуя тези думи от устата ти — промърмори той. — Толкова съм облекчен.

Тя усети още една сълза да се спуска по бузата й и той я изтри с целувка. Мира завъртя очи и се засмя леко.

— Моля те, Джак. Обичам те от деня, в който ме целуна в кухнята си и освободи магията ми.

— Мислиш ли, че някой ден ще можеш да ми простиш, че скрих истината от теб?

— Той пое лицето й в шепите си. — С радост ще прекарам остатъка от живота си, стараейки се.

— Уау. — Тя се засмя кратко. — Остатъкът от живота ти. А аз си мислех, че го правиш за секса.

— Сексът е страхотен. — Той прокара палеца си по бузата й. — Но обичам целия пакет. Всъщност не мога да си представя живота без теб.

Усмивка трепна на устните й.

— Аз също, Джак. Направи грешка като не ми каза истината, но понякога правим грешки. Мога да ти простя.

— Не се шегувах като казах, че ще прекарам остатъка от живота си, за да ти се реванширам.

Дъхът й заседна в гърлото й. Това звучеше като предложение и той беше на колене… и сега вадеше малка кутийка за бижута от джоба си.

Не! Не можеше да се омъжи отново. Никога повече.

Той отвори кутийката, разкривайки най-великолепния пръстен с диаманти и сапфири, който беше виждала някога. Не беше традиционен годежен пръстен, но беше достатъчно близо, за да я притесни.

— Джак — каза предпазливо тя.

Трябва да е видял ужасеното изражение на лицето й, защото се захили.

— Не те моля да се омъжиш за мен, Мира. — Той извади пръстена и го плъзна на пръста й.

Пасна идеално. Тя се взря в блясъка на ръката си. Изглеждаше толкова по-добре, отколкото брачната й халка някога бе изглеждала.

Той притисна чело в нейното и пое с длан бузата й.

— Но те моля да останеш в живота ми за постоянно, завинаги — промърмори той.

— Може би някой ден ще решиш, че да се омъжиш за правилния човек няма да е толкова ужасно, а този пръстен може да стане годежен пръстен, вместо обикновен подарък от някой, който те обича дълбоко.

— Джак — започна тя, а след това спря, опитвайки се да открие правилните думи. Те така и не дойдоха. Усмихна се толкова широко, че си помисли, че лицето й ще се пропука. — Добре.

Той я целуна отначало сладко, след това езикът му премина по устните й, карайки ги да се разтворят. Те го направиха, а той се плъзна в устата й, за да потърка езика си в нейния. Тя чу как кутийката за бижута падна на пода, когато Джак я издърпа в ръцете си от дивана. Положи я на пода под себе си, устата му все още обработвайки нейната.

Начинът, по който я целуваше, топлината на тялото му и абсолютно мъжественото му присъствие я поразиха и спряха дъха й.

Тя плъзна ръце по раменете му, надолу по гърба му и ги пъхна под подгъва на пуловера му, търсейки топла плът. Тялото й отвърна толкова лесно на целувките му. Зърната й се втвърдиха и интимните й части реагираха, ставайки топли и възбудени.

— Джак — въздъхна тя, когато прекъснаха целувката. — Искам те. — Мира издърпа нишка магия и свещите угаснаха, потапяйки стаята в тъмнина.

— Скъпа, твой съм.

КРАЙ ~

Загрузка...