Лявата ръка на Бога

6.

Клайст се събуди от усещането, че го разтърсват и притискат надолу. Причината беше проста: Кейл запушваше устата му с длан, а Хенри Мъглата го стискаше за ръцете.

— Тихо. Ние сме, Кейл и Хенри. — Кейл изчака докато Клайст престана да се мята, после отдръпна ръка. — Трябва веднага да дойдеш с нас. Ако останеш, мъртъв си. Идваш ли?

Клайст седна и погледна Хенри Мъглата в мътните лунни лъчи.

— Вярно ли е?

Хенри кимна. Клайст въздъхна и се изправи.

— Къде е Паяка? — попита Клайст, като се озърна за дежурния Изкупител.

— Излезе да пуши. Трябва да вървим.

Кейл се завъртя и другите го последваха. До леглото на едно момче, което се преструваше на заспало, той спря и се наведе.

— Кажеш ли нещо на Паяка, Савио, ще те изкормя. Ясно ли е, ситен боклук?

Момчето кимна без да отваря очи и Кейл продължи напред.

След като излязоха през вратата, която нехайният Паяк бе оставил отключена, Кейл ги поведе по плочника покрай стената към голямата статуя на Обесения Изкупител, където вчера бяха открили входа.

— Какво става? — попита Клайст.

— Тихо.

Кейл бутна вратата и въведе другите двама. После запали свещ, по-ярка от всички, които бяха виждали досега.

— Как отвори вратата? — попита Клайст.

— С лост.

— Откъде взе тази свещ?

— Откъдето взех и лоста.

Клайст се обърна към Хенри Мъглата.

— Знаеш ли какво става?

Хенри поклати глава. Кейл пристъпи към лявата стена на тунела и вдигна свещта.

— Господи! — възкликна Клайст, като видя уплашената фигура, свита на пода.

— Няма страшно — каза Кейл докато се привеждаше към момичето. — Те са тук да помогнат — добави той не особено убедено.

— Кажи ни какво става — настоя Клайст. — Иначе си тръгваме още сега.

Кейл го погледна и се усмихна мрачно.

— Слушайте — каза той и духна пламъчето.

Двайсет минути по-късно Кейл привърши разказа и отново запали свещта.

Двете момчета гледаха ту него, ту непознатата, потресени от чутото и в същото време омаяни от момичето. Клайст се опомни пръв.

— Ти си го убил, Кейл — защо замесваш и нас?

— Не ставай глупав. Щом разберат, че съм бил аз, ще измъчват Хенри, защото знаят, че сме приятели. После от Хенри ще стигнат до теб. А така имате някакъв шанс.

— Но аз нямам нищо общо.

— Има ли значение? Напоследък са те виждали поне два пъти да разговаряш с мен. Ще те убият за назидание.

— Означава ли това, че имаш план? — попита Хенри, опитвайки да овладее страха си.

— Да — каза Кейл. — Едва ли ще успее. Но имаме шанс.

Той духна свещта и им каза какво е измислил.

— Прав си — отбеляза Клайст, след като го изслуша. — Няма начин този план да успее.

— Ако имаш по-добър…

Кейл не довърши. Отново запали свещта и я приближи до девойката, която обгръщаше раменете си с длани, трепереше и гледаше изцъклено в далечината.

— Как ти е името? — попита Кейл.

Отначало тя сякаш не го чу, после обърна очи към лицето му. Но не каза нищо.

— Клетата — прошепна Хенри Мъглата.

— Каква ти е, та да я съжаляваш — подметна горчиво Клайст, разкъсван между собствения си страх и странното същество, сгушено в ъгъла. — За себе си трябва да се тревожиш.

Кейл се изправи, подаде свещта на Хенри Мъглата и пристъпи към вратата.

— Сега — каза той.

Хенри духна свещта. Чу се шум от отваряне и затваряне на вратата, после Хенри, Клайст и момичето останаха в непрогледния мрак.

Потресът от събитията през тази нощ започна да отслабва, докато Кейл се промъкваше за трети път през Светилището. Естествено, прикриваше се из сенките, но вече бе по-спокоен. Почваше да осъзнава, че навиците, усвоявани цял живот — мисълта, че непрестанно си под наблюдение, че винаги има очи, готови да забележат и докладват всяко твое движение — вече не са в сила. Изкупителите с основание предполагаха, че жестоките наказания за всяко неподчинение с мисъл или слово ще поддържат реда сред послушниците. Предполагаха, че нощем могат да поотпуснат своята бдителност, след като момчетата са заключени в спалните помещения и се страхуват от последиците на всеки опит за излизане. При това трето промъкване през Светилището в рамките на няколко часа Кейл зърна само един Изкупител, и то отдалече.

Обзе го странно веселие. Хората, които мразеше и които изглеждаха тъй могъщи и неуязвими, не бяха нито едното, нито другото. Той беше надхитрил Боско, беше убил Лорда на Дисциплината, а сега с лекота се движеше из Светилището. Дълбоко в сърцето му трепна предупреждение да не се главозамайва — „Бъди нащрек или ще виснеш на бесилката“.

И все пак колкото и да размишляваше, колкото и безразсъдно да му изглеждаше, имаше смисъл да се върне в стаята на Лорда на Дисциплината. Преди да избяга с момичето бе взел това-онова, но за да имат поне някакъв шанс навън, щяха да се нуждаят… всъщност нямаше представа от какво ще се нуждаят, но се надяваше да намери в стаята на мъртвеца много полезни неща и би било глупаво да пренебрегне тази възможност. С малко късмет можеше да минат още четири часа преди да открият мъртвия Изкупител.

Десет минути по-късно той отново стоеше над трупа на Пикарбо. Поколеба се, после започна да търси. Преживяването бе странно, защото стаята беше пълна. Послушниците нямаха право да притежават каквото и да било. Дори на Изкупителите се полагаше да имат само седем неща, макар че никой не знаеше защо не шест или осем. Стаята на Пикарбо бе пълна с вещи. Кейл не познаваше повечето от тях и би искал просто да ги повърти в ръце и да гадае за тяхното предназначение — колко странно и приятно бе да пипне четка за бръснене от козина на язовец, да усети чудния аромат и хлъзгавото докосване на парче сапун. Но близостта на смъртта бързо изгаси любопитството и той започна да подбира какво да сложи в раницата, която бе намерил: ножове, далекоглед — вълшебно приспособление, което бе виждал Боско да използва на крепостната стена, — точило за медицинските инструменти на Пикарбо, платнена торба, билки, които бе виждал да използват за лечение на рани, тънки игли, конец, кълбо канап. Претърси шкафовете, но в повечето от тях имаше подноси с парчета от женски тела. Разбира се, Кейл не успя да разпознае кое какво е. Не че изпитваше потребност да оправдае убийството на Пикарбо — човек, когото бе виждал да бие много деца и дори да убива едно. Но грижливо изсушените телесни части го изпълваха едновременно с погнуса и страх.

После провери една от страничните врати, като се стараеше да не гледа към клетото същество върху масата за дисекция.

Отвори и веднага в ноздрите му мощно нахлу застояла миризма на свещеник. Неведнъж, когато му се случваше да попадне в затворено помещение с повече от двама Изкупители, бе забелязвал, че миришат странно. Но в тази стая самите стени изглеждаха напоени с миризмата — миризма на нещо прогнило, като че всичко между тях, дори чувството за живот, е започнало да гранясва. На излизане не му се искаше да погледне трупа на момичето, но нещо го привлече натам. Взря се само за миг в педантично осакатеното тяло на красивата млада жена. Изпълни го необичаен изблик на жал, че нещо тъй меко и изящно е съсипано по такъв начин. После с крайчеца на окото си зърна върху металната чиния малкия твърд предмет, който Лордът на Дисциплината бе извадил от корема на момичето. Не беше кост или някаква друга страхотия — по форма напомняше речно камъче, изгладено от дълго лежане в бързото течение. Имаше полупрозрачен, почти млечен златистокафяв цвят. Той плахо го докосна с пръст. После вдигна нещото пред очите си. Помириса го. От миризмата му се зави свят, сякаш странният, но вълшебен аромат нахлу във всяка негова клетка. Постоя малко, замаян и готов да припадне. Но не биваше да се бави. Пое си дълбоко дъх и продължи да търси, пъхна в раницата още няколко вещи, които му се сториха полезни и няколко други просто защото му се харесаха. После излезе и забърза към скривалището.