Лявата ръка на Бога

20.

ИдрисПюк не се отказа от опитите да превъзпита стомаха на Кейл. Отначало новата му диета трябваше да бъде проста — но нима именно простотата не е най-голямото изпитание за уменията на добрия готвач? Поредното специално ястие на ИдрисПюк бе прясна пъстърва от близкото езеро, задушена на пара и сервирана с варени картофи и подправки. Кейл опита картофите предпазливо, защото върху тях имаше малко разтопено масло, но стомахът му ги понесе и той дори си взе допълнително.

Тъй минаваха дните и нощите. Кейл продължаваше дългите разходки, сам или с ИдрисПюк. Часове наред седяха мълчаливо или пък дълго разговаряха, макар че обикновено говореше само ИдрисПюк. Освен това той учеше Кейл да лови риба, да се храни в цивилизована компания (никакво оригване, сърбане и дъвчене с отворена уста), разказваше му за необикновения си живот, като често се присмиваше сам на себе си, което неизменно смайваше Кейл. Да се присмиваш на възрастен означаваше жесток побой… а той сам да те кани да му се надсмиваш, просто надхвърляше въображението. Понякога нощем го обземаха неудържими изблици на безпричинна радост. Покрай другото ИдрисПюк продължаваше да споделя с Кейл житейската си философия: „Любовта между мъж и жена е най-добрият пример, че всички надежди на този свят са абсурдна самозаблуда, а това е защото любовта обещава безкрайно много, а дава нищожно малко.“, или: „Знам, не е нужно аз да ти казвам, че светът е ад, но опитай се да разбереш, че мъжете и жените са от една страна измъчените души в този ад, а от друга страна — дяволите-мъчители.“ и още: „Никой разумен човек не приема нещо на вяра само защото му го казва някой овластен. Не приемай нищо за истина, ако не си го установил сам.“

Кейл пък му разказваше за живота си с Изкупителите.

— Отначало ни плашеха не само побоищата. По онова време вярвахме на всичко, което ни казваха. Убеждаваха ни, че дори да не ни хванат да вършим нещо нередно, ние сме родени греховни и Бог вижда всяка наша постъпка, затова трябва да изповядваме всичко. Ако не се изповядаме и умрем в грях, ще горим навеки в ада. А много момчета наистина умираха и Изкупителите ни казваха, че повечето от тях отиват в ада. Нощем дълго не можех да заспя след молитвите, които винаги завършваха с думите: „Ами ако умреш тази нощ?“. Понякога бях абсолютно убеден, че ако заспя, ще умра и ще търпя цяла вечност мъките на изгарянето. — Той млъкна за миг. — ИдрисПюк, на колко години беше, когато разбра що е ужас?

— Във всеки случай на доста повече от пет. Случи се в битката при Козя река. Значи съм бил на седемнайсет. Тръгнахме на разузнаване и ни нападнаха от засада. Първото ми участие в истинска битка. Не че не бях обучен. Много ме биваше, завърших курса трети по успех. Друзката кавалерия изскочи иззад хълма, после нямаше нищо освен суматоха, шум и хаос. Не можех да говоря, езикът ми беше залепнал за небцето. Разтреперих се цял и исках… такова… нали разбираш.

— Да се издрискаш? — подсказа Кейл.

— Не бъди толкова груб. Когато всичко свърши, а то трая не повече от пет минути, още бях жив. Но дори не бях си извадил меча.

— Другите забелязаха ли?

— Да.

— Какво казаха?

— Че ще свикна.

— Не те ли набиха?

— Не. Но ако това се повтореше… е, не ме чакаше дълъг живот. — Ново мълчание. — Значи ти никога не си се чувствал така? — попита накрая ИдрисПюк.

Въпросът съвсем не бе лесен. Едно от условията, с които братът, или по-точно полубратът на ИдрисПюк го пусна на свобода и му повери Кейл, беше да узнае всичко за момчето — и най-вече да разбере дали липсата на страх е негово изключително качество, или по някакъв начин е създадена от Изкупителите.

— Когато бях малък, непрекъснато се страхувах — отговори след малко Кейл. — Но после престанах.

— Защо?

— Не знам.

Разбира се, не казваше истината, или поне криеше част от нея.

— А сега изобщо ли не се страхуваш?

Кейл го погледна. Последните няколко седмици бяха изумителни и той изпитваше благодарност към ИдрисПюк, както и съвсем новите и непознати чувства на приятелство и доверие. Ала само няколко седмици добрина и щедрост не стигаха, за да разклатят недоверието на Кейл. Той се запита дали да не смени темата. Но в крайна сметка не изглеждаше чак толкова важно, дали ще признае истината.

— Страхувах се в общи линии от неща, които могат да ме наранят. Знам какво искат да ми сторят Изкупителите. Трудно е за обяснение. Но в боя… е по-различно. Онова, което ми разказа за битката при… — той погледна ИдрисПюк.

— При Козя река.

— … Онова с треперенето и желанието да се издрискаш.

— Давай, недей да ме щадиш.

— При мен е точно обратното. Аз просто изстивам — всичко става кристално ясно.

— А после?

— Какво имаш предвид?

— Изпитваш ли страх?

— Не. Най-често не изпитвам нищо… освен след като напердаших здравата Кон Матераци. Стана ми много приятно. И още е приятно да си го спомням. Но когато убивах войниците на арената, не се чувствах добре. В края на краищата… те не ми бяха сторили нищо. — Той помълча. — Повече не ми се говори за това.

Мъдрият ИдрисПюк реши да не го притиска. Така през следващите седмици Кейл се завърна към скитането из гората, а вечер пиеха, пушеха и се хранеха заедно, като храната ставаше все по-богата и Кейл все по-лесно възприемаше пържената риба, маслото в задушените зеленчуци и мъничко сметана върху боровинките.

През месеца, в който Кейл и ИдрисПюк се наслаждаваха на покоя в хижата „Горски кът“, един мъж и една жена бдяха над тях. Не ставаше дума за обич или загриженост — представете си зоркото бдение на майка над детето й, но без капка любов.

В историите за добро и зло само добрите се сблъскват с лош късмет, злополуки и лутания. Злите винаги са нащрек, действат дисциплинирано и имат лукави планове, които се провалят едва в последния момент. Злите винаги са само на една стъпка от победата. В истинския живот и добрите, и лошите допускат прости и глупави грешки, имат лоши дни и често се заблуждават. Злите имат и други слабости освен неудържимото си желание да измъчват и убиват. Дори най-суровата, най-жестоката душа има слабо местенце. Дори най-безплодната пустиня има езера, сенчести дървета и нежни потоци. Не само дъждът вали еднакво върху праведните и грешните — същото се отнася до добрия и лош късмет, до победите и незаслужените поражения.

Подпрян на едно черничево дърво, Даниел Кадбъри затвори книгата, която четеше — „Меланхоличния принц“ — и изсумтя доволно.

— Тихо! — каза жената, която напрегнато гледаше настрани, но рязко завъртя глава към него, като чу захлопването на книгата.

— Момчето е на двеста метра — каза Кадбъри. — Няма как да е чуло.

След като се увери с още един поглед, че Кейл продължава да спи на речния бряг под тях, жената отново се завъртя към Кадбъри и мълчаливо се втренчи в него. Ако не беше убиец, бивш каторжник и понякога съгледвач на Кити Заека, той би се стреснал. Жената всъщност не беше грозна, а по-скоро съвсем невзрачна, но очите й, лишени от всякакво друго чувство освен враждебност, биха изплашили почти всекиго.

— Искаш ли да ти я дам? — Кадбъри вдигна книгата срещу нея. — Много е хубава.

— Не мога да чета — каза тя.

Мислеше си, че той й се подиграва и наистина беше така. При други обстоятелства Кадбъри благоразумно би избягвал да се задява с Дженифър Плънкет — убийца, на която Кити Заека се възхищаваше дотолкова, че я пазеше само за най-трудните атентати. Когато Кити Заека му каза с кого ще работи, той изпъшка.

— Само не Дженифър Плънкет, моля те.

— Вярно, не е твърде приятна компания — изгука Кити, — но цял куп много важни хора се интересуват от онова момче и инстинктът ми подсказва, че може да се наложи да прибегнем към пакостите, в които е тъй умела Дженифър Плънкет. Потърпи я заради мен, Кадбъри.

И с това разговорът приключи.

Скуката бе тласнала Кадбъри към риска да се задява с даровитата убийца, която продължаваше да го гледа свирепо. Вече почти цял месец наблюдаваха момчето, а то само ядеше, спеше, плуваше, разхождаше се и тичаше. Дори насладата от „Меланхоличния принц“ — книга, която бе чел поне десетина пъти — не можеше да прогони нарастващата досада.

— Не се засягай, Дженифър.

— Недей да ме наричаш Дженифър.

— Все някак трябва да те наричам.

— Не, не трябва.

Тя продължаваше да го гледа без да мига. Търпението й си имаше граници, при това твърде крехки. Кадбъри сви рамене, за да подскаже, че отстъпва, но тя не помръдна. Той взе да се пита, дали да не се приготви за бой. После като животно, непривикнало с човешка компания, тя завъртя глава и отново се загледа в спящото момче.

Не само очите й са странни, помисли си Кадбъри, а и каквото се крие зад тях. Жива е, но нямам представа що за живот е това.

Поради занаята си Кадбъри отлично познаваше характера на убийците. В края на краищата сам той беше един от тях. Убиваше по необходимост, рядко с удоволствие, понякога неохотно или дори с угризения. Повечето наемни убийци изпитваха известно удоволствие от работата си. Дженифър Плънкет беше различна — нямаше как да се разбере какво става в нея, когато убива. Никога не бе срещал нещо подобно на начина, по който тя уби двамата мъже, арестувани от подкупените войници. След като бяха освободени, без да подозират за истинската си роля, те се залутаха из гората и спряха на бивак на около километър от хижа „Горски кът“. Без да се посъветва с него — нарушение на професионалната етика, но той реши да не се заяжда — тя отиде при тях и ги закла както пиеха чай. Именно нейното безразличие смая най-силно Кадбъри. Тя ги уби спокойно и с минимални усилия, както някоя майка би събрала отегчено от пода играчките на децата си. Докато осъзнаят какво става, двамата вече умираха. Дори и най-свирепите убийци, с които му се бе налагало да работи, се нуждаеха от душевна подготовка преди да убият. Но не и Дженифър Плънкет.

Тих шум го откъсна от размишленията. Момчето край реката се беше събудило. То отстъпи на двайсетина метра от брега, нададе протяжен вик и хукна към реката все по-бързо и по-бързо. Викът се засили, момчето скочи от високия бряг, сви се на топка и бухна във водата. Почти веднага изплува на повърхността с буен смях от свирепия студ и размаха ръце към брега. Чисто голо, то затанцува, като крещеше и се смееше на страховитото удоволствие от контраста между студената вода и топлия летен въздух.

— Хубаво е да си млад, а? — рече Кадбъри.

Не можеше човек да не сподели радостта на момчето. После Кадбъри с изумление видя, че е по-прав, отколкото подозираше. Дженифър Плънкет се усмихваше и лицето й изглеждаше преобразено като изображение на светец. Беше влюбена. Щом усети, че Кадбъри я гледа, тя мигновено напусна незнайния рай, в който я бе пренесло момчето. Погледна го, примига като ястреб или дива котка, после пак се завъртя към реката с напълно безизразно лице.

— Как мислиш, какво иска Кити Заека от него? — попита тя.

— Нямам представа — каза Кадбъри. — Но няма да е добро. Жалко — добави той съвсем искрено. — Хлапето изглежда тъй щастливо.

Веднага съжали за думите си, но все още беше потресен от току-що видяното. Сякаш бе зърнал змия да се изчервява. Друг път да не си въобразяваш, че знаеш какво става в душите на хората, помисли си Кадбъри. Изпълнен с изумление от този неочакван обрат, той седна и пак облегна гръб на черницата.

Събитията не се забавиха. Дженифър Плънкет го мислеше за заспал, но Кадбъри бе твърде опитен, за да не се разтревожи от непредвидените събития. Гледайки с притворени очи гърба на Дженифър, той тихо измъкна ножа и го скри под дясното си бедро с ръка върху дръжката. Цели трийсет минути продължи да наблюдава неподвижния й гръб, докато откъм реката долитаха крясъците, смехът и пляскането на момчето. После тя се завъртя, тръгна към него все тъй спокойно, с нож в ръката, и замахна за смъртоносен удар. Той блокира с лява ръка и на свой ред нанесе удар с дясната. Бързината й го смая, докато се търкаляха из есенните листа по земята. Премятаха се, вкопчени в смъртоносна схватка и само двамата чуваха горещото си, дрезгаво дишане и шумоленето на мъртви листа, гледаха се очи в очи, сближени като за целувка. И постепенно по-голямата му физическа сила си каза думата. Тя се дърпаше, гърчеше и блъскаше с цялата си жилеста мощ, но Кадбъри я притисна и с нея бе свършено. Ала зад омразата и яростта Дженифър имаше още едно оръжие, на което да се уповава — нейната страховита любов. Как можеше да се откаже от него и да умре? С див тласък тя се извъртя настрани, събори Кадбъри, изтръгна се от хватката на лявата му ръка и хукна надолу към скъпото си момче.

— Томас Кейл! Томас Кейл! — викаше тя.

Голото момче, което се катереше по тревистия речен бряг, погледна нагоре. Зяпна от изненада, когато видя свирепата харпия да се носи отчаяно по надолнището и да крещи името му: „Томас Кейл! Томас Кейл!“.

Това бе една от най-странните гледки в неговия живот, изпълнен с безброй странности: безполово същество с изкривено лице крещеше името му, размахваше нож и тичаше срещу него със страховито безумие в очите. Смаян, той се хвърли към дрехите си, затърси меча, изтърва го, сграбчи дръжката и вдигна острието за удар, когато тя вече връхлиташе с диви крясъци. Чуха остро бръмчене и глух плясък като от човешка длан върху конски хълбок. Дженифър се закашля, преметна се презглава покрай поразения Кейл и се блъсна в дънера на един дъб.

Кейл отскочи зад най-близкото дърво. Сърцето му подскачаше и пърхаше като хваната птичка. Той веднага потърси път за бягство. Около дървото имаше дъга от открито пространство с ширина между четирийсет и шейсет метра. Погледна мъртвото тяло. Сега виждаше, че е жена, сгърчена по корем в подножието на дървото. От гърба й стърчеше стрела, а връхчето на острието се подаваше от гърдите. Струйка кръв капеше от носа й. Подобен изстрел по движеща се мишена беше труден, но не и изключителен. Тя бе тичала по линията на изстрела, докато ако побегнеше сега, Кейл щеше да бяга напреко. При старт от място му трябваха пет или шест секунди, за да достигне прикритието. Достатъчно за един изстрел, не повече, и трябваше да е много добър. Но стрелецът можеше наистина да е добър. Клайст постигаше подобна точност при три от всеки четири изстрела.

— Хей, синко!

Почти на двеста метра, право отпред, помисли си Кейл.

— Какво искаш?

— Едно „благодаря“, например.

— Благодаря. А сега защо не се пръждосаш?

— Неблагодарен ситен боклук. Току-що ти спасих живота.

Движеше ли се? Като че да.

— Кой си ти?

— Твоят ангел пазител, драги, това съм. Тя беше много лошо момиче, много лошо.

— Какво искаше?

— Искаше да ти пререже гърлото, приятел. С това си изкарваше хляба.

— Защо?

— Нямам представа, мой човек. Випонд ме прати да наглеждам теб и непрокопсания му брат.

— Защо да ти вярвам?

— Няма защо. Пет пари не давам. Просто не искам да ме нападаш. Не бих желал да забия стрела и в теб, след като си дадох толкова зор да те опазя. Затова просто стой там още петнайсет минути, а аз си тръгвам и всичко ще бъде наред. Разбрахме ли се?

Кейл се замисли: да побегне, да проследи непознатия, да го хване и да изкопчи истината от него. Или по пътя да получи стрела в гърба. Този човек май си разбираше от работата. Така или иначе, нямаше избор.

— Добре. Петнайсет минути.

— Честна дума?

— Какво?

— Няма значение. А едно „благодаря“ ще има ли?

След тия думи Кадбъри и Кейл се раздвижиха едновременно. Кадбъри изтича назад към горските гъсталаци, а Кейл под прикритието на дървото се спусна в реката и предпазливо заплува покрай брега.

Три часа по-късно Кейл и ИдрисПюк отново стояха край реката и разглеждаха тялото на мъртвата жена. Два часа бяха дирили следи от самозвания спасител на Кейл, но не откриха нищо. ИдрисПюк претърси тялото и намери три ножа, две гароти, пръстотрошачка, бокс и късо острие от гъвкава стомана, увито в коприна и скрито в устата й до левия венец.

— Не знам какво е искала — каза ИдрисПюк, — но не се е опитвала да ти продаде щипки за пране.

— Ти вярваш ли му?

— На твоя спасител ли? Звучи правдоподобно. Всъщност не знам дали му вярвам. Но нека си го кажем направо: ако е искал да те убие, можеше да го стори по всяко време през последния месец. И все пак… цялата работа намирисва.

— Наистина ли мислиш, че го е пратил Випонд?

— Възможно е. Но ми се вижда сума ти труд за дребосък като теб. Без да се засягаш.

Кейл не се засегна от забележката на ИдрисПюк, защото мислеше същото.

— Ами жената? — попита накрая той.

— Хвърли я в реката.

Така и сториха. Повече никой не видя Дженифър Плънкет.

Вечерта двамата за по-сигурно вечеряха вътре в хижата и обсъждаха какво да правят след странните събития през деня.

— Въпросът е какво можем да сторим? — каза ИдрисПюк. — Ако убиецът на онази млада жена искаше да убие и теб, вече щеше да го е свършил. Или да го направи утре.

— Ти сам каза, че цялата работа намирисва.

— Напълно възможно е Випонд да прати някого да ни наглежда, макар и по свои съображения. Възможно е също така онези от Монд, които оскърби публично, да са наели някого да те очисти. Имат и парите, и злобата. По всичко изглежда, че жената е идвала да те нападне; държала е нож. Мъжът я спрял, след това се оттеглил. Това са фактите. Не всички факти, разбира се, и някое допълнително разкритие може да ни ги представи в съвсем нова светлина. Но дотогава догадките си остават само догадки. Дали ще стоим тук или ще отидем другаде, оставаме си уязвими за мъж или жена с добър прицел и злоба или алчност в сърцето. Приемаме каквото ни подсказват известните факти, просто защото така се налага. Имаш ли друго предложение?

— Не.

— Значи това е положението.

На другата сутрин Кейл се събуди рано и излезе навън, макар и не без тревога. Разбираше фатализма на ИдрисПюк, но все пак ставаше дума за неговата съдба. Както казваше ИдрисПюк, всеки философ може да изтърпи зъбобола, стига да не мъчи лично него. Обзет от тревога, Кейл почти не обърна внимание на гълъба, който крачеше насам-натам по масата на верандата и кълвеше трохи.

— Не мърдай — тихо каза зад гърба му ИдрисПюк.

С парче хляб в ръка той бавно се приближи до гълъба и започна да го храни, после внимателно плъзна длан по гърба на птицата и я хвана. Преобърна гълъба и свали от единия му крак малка метална тръбичка. Кейл наблюдаваше с дълбок интерес.

— Това е пощенски гълъб — обясни ИдрисПюк. — Пратен от Випонд. Подръж го.

Той подаде птицата на Кейл, развинти тръбичката, извади късче оризова хартия и зачете. Лицето му изведнъж стана мрачно.

— Отряд на Изкупителите е отвлякъл Арбел Лебедовата шия.

Лицето на Кейл пламна от изненада и недоумение.

— Защо?

— Не се казва. Тя била край езерото Констанц, на около осемдесет километра от тук. Най-прекият път за връщане към Светилището минава през прохода Кортина — това е на триста километра северно от нас. Ако са тръгнали натам, трябва да ги открием и да пратим вест на войските, които изпраща Випонд. — ИдрисПюк изглеждаше тревожен и смутен. — Пълна безсмислица. Това е обявяване на война. Защо го правят Изкупителите?

— Не знам. Но има причина. Не би могло да стане без одобрението на Боско. А Боско си знае работата.

— Е, сега няма луна, тъй че не могат да се движат през нощта, ние също. Сега ще си съберем багажа, ще поспим и потегляме призори. — Той въздъхна дълбоко. — Макар че, Бога ми, няма надежда да ги догоним.