Лявата ръка на Бога

26.

През следващите няколко седмици Кейл преживя всички самоунищожителни удоволствия на стремежа да съсипеш живота на някого, когото обожаваш, но мразиш. Ако трябваше да си каже истината — макар че не си я казваше, — започваше да му става противно.

Никога не си бе задавал сериозно въпроса какво да очаква, след като стане телохранител на Арбел Лебедовата шия. Чувствата му към нея — мощно желание и също тъй мощна обида — биха затруднили всекиго, камо ли пък младеж с толкова странна смес от жесток житейски опит и пълна невинност. Може би малко чар би я накарал да не се свива от страх, когато говореше с него, — но откъде би се взел чар у такова момче? Дълбоката ненавист, която неговото присъствие разпалваше у Арбел, го засягаше силно, но той не знаеше как да отговори, освен с още по-остра враждебност.

Тази странна атмосфера около Кейл и нейната господарка дълбоко тревожеше Рива. Тя харесваше Арбел Лебедовата шия, макар че имаше по-големи амбиции от това да бъде прислужница, та макар и на най-високопоставената дама. Арбел беше мила и грижовна, а след като откри, че прислужницата й е интелигентна, се държеше с нея много непринудено и открито. Въпреки това Рива си оставаше вярна на Кейл и едва ли не го обожаваше. Той бе рискувал живота си, за да я спаси от нещо, което избягваше да си спомня, освен в нощни кошмари. Тя не можеше да разбере студенината на Арбел към него и твърдо реши да поправи тази грешка на господарката си.

Начинът, по който се зае да го стори, би изглеждал странен за външен наблюдател: след като се спъна нарочно, тя изля върху Кейл чаша горещ чай, в който предварително бе добавила малко студена вода, за да не го опари много. Но все пак чаят си оставаше доста горещ. Кейл нададе болезнен вик и смъкна памучната туника, с която беше облечен.

— О, извинявай, извинявай — завайка се Рива, после грабна каната със студена вода, оставена предвидливо наблизо, и го заля повторно. — Добре ли си? Съжалявам.

— Какво ти става? — възкликна той, но не много сърдито. — Първо се опитваш да ме попариш, после да ме удавиш.

— Ох! — изпъшка Рива. — Ужасно съжалявам.

Без да спира да се извинява, тя му подаде кърпа и продължи да се суети наоколо.

— Нищо ми няма. Ще оцелея — каза той докато се бършеше. Кимна към Арбел. — Трябва да се преоблека. Моля ви, не напускайте стаята преди да се върна.

И той излезе. Рива се завъртя да види дали хитрината й е успяла — но както става със сложните хитрини, ефектът също се оказа сложен. Арбел изпита жалост към Кейл — и то такава, на каквато не подозираше, че е способна, — когато видя, че гърбът му е покрит с белези. Всеки сантиметър от кожата му носеше спомени за жестокото минало.

— Ти го направи нарочно.

— Да — каза Рива.

— Защо?

— За да видите колко е страдал. При цялото ми уважение мисля, че не бива да сте тъй нелюбезна.

— Какви ги говориш? — попита смаяната Арбел.

— Може ли да бъда откровена?

— Не, не може.

— Все едно, вече стигнах дотук и ще говоря.

В сравнение с обичайното поведение на аристокрацията Арбел не беше високомерна, но досега никой — изобщо никой, освен баща й, — не си бе позволявал да й говори така. От изненада тя загуби дар слово.

— Днес с вас, мадмоазел — бързо изрече Рива, — може да не ни свързва нищо, но някога ми угаждаха почти във всичко и очаквах живот, в който само да давам и да получавам удоволствия. Е, всичко това свърши само за час и аз узнах колко ужасен, колко жесток и невероятен може да бъде животът.

После тя разказа всичко на изумената си господарка, без да спести подробности и за участта на своята приятелка и за това как Кейл рискувал да го сполети още по-ужасна смърт от нейната, за да я спаси.

— По пътя през Келявите земи той все ми повтаряше, че не е извършвал по-глупава и безумна постъпка.

— Вярваш ли му? — попита задъхано Арбел.

Рива се разсмя.

— Не съм сигурна. Струваше ми се, че понякога го мислеше, друг път — не. Но видях гърба му, докато се миеше край един от изворите в Келявите земи — а всъщност един Господ знае как намери вода в онова ужасно място. Хенри ми разказа какво са правили с Кейл. Още като бил малко момче онзи Изкупител Боско го наказвал за най-дребното провинение, колкото по-дребно, толкова по-добре — задето се молел с кръстосани пръсти, задето не изписвал добре опашката на цифрата девет. После го замъквал пред другите и го биел свирепо — повалял го с юмруци на пода и го ритал. А след това го превърнал в убиец.

Рива вече пламтеше от ярост и възмущение — не само срещу Изкупителите.

— Струва ми се, че дори да се изпикае върху мен или вас е прекалено внимание от негова страна — камо ли да рискува живота си, за да ни спаси.

Изглеждаше невъзможно, но очите на Арбел Лебедовата шия се разшириха още повече от потресаващата метафора.

— Затова, мадмоазел, смятам, че е крайно време да престанете да вирите хубавото си носле и да му отдадете заслужената благодарност и жал.

Рива вече бе загубила донякъде чистотата на намеренията, с която започна упреците си, и се наслаждаваше както на своето възмущение, така и на притеснението на господарката си. Но тя не беше глупава и разбра, че е време да спре. В настаналото дълго мълчание Арбел мигаше и се мъчеше да не заплаче. Тя се озърна из стаята със замъглени очи, после отново погледна Рива и пак стаята. Накрая въздъхна дълбоко.

— Не знаех. Досега изобщо не подозирах.

В този момент на вратата се почука и Кейл влезе. Той не усети, че нещо се е случило след неговото излизане. Промяната обаче бе далеч по-голяма, отколкото предполагаше Рива. Арбел Лебедовата шия, прекрасна и най-желана сред желаните, бе докосната от милосърдието, когато видя белезите по гърба на Кейл, но я докосна и нещо не тъй възвишено — някаква могъща и ненадейно възникнала жажда. Разголен до кръста, Кейл нямаше нищо общо със стройните тела на Матераците. Тялото на Кейл беше широко в раменете и неестествено тясно в талията. В него нямаше нищо елегантно. Той беше целият само мускули и сила, като бивол. Не изглеждаше красив; никой не би направил статуя на тази плетеница от белези и сухожилия. Но когато го видя такъв, нещо в Арбел Матераци спря за миг — и не само сърцето й.