Лявата ръка на Бога

31.

В сенчестите стаи под Операта, запазени само за Матераците, възнамеряващи да си прережат гърлата, Кейл седеше мълчаливо заедно с Хенри Мъглата и Клайст, размишлявайки над предстоящия сблъсък. Допреди два дни в мислите му имаше само простичка ярост и жажда за мъст — мощни, но познати за него чувства. Но сетне всичко се промени, когато легна гол в постелята на Арбел Лебедовата шия под разкошни памучни чаршафи и за пръв път в живота си позна изумителната мощ на блаженството. Представете си какво бе за Кейл — гладния, бития, свирепия Кейл — да бъде обгърнат от ръцете и нозете на тази красива, гола и безумно страстна млада жена, която галеше косата му и не спираше да го целува. А сега чакаше в сумрачна стая с лек дъх на влага, докато горе Операта се изпълваше с трийсет хиляди зрители, които се надяваха да видят смъртта му. Допреди два дни го движеше волята да оцелее — дълбока, животинска, яростна — но през цялото време една част от него не даваше пет пари дали ще живее или ще умре. Сега това го вълнуваше много дълбоко и затова за пръв път от много време насам изпитваше страх. Да обичаш живота, разбира се, е чудесно, но не точно в такъв ден.

Хенри Мъглата и Клайст с еднакво учудване долавяха напълно непознатото чувство на страх откъм онзи, когото можеха да харесват или не, ала го смятаха за неуязвим. Сега с всеки приглушен вик, с всеки тътен на огромните врати и асансьори, с всяко кънтящо изтракване на невидими механизми очакването и вярата отстъпваха място на съмнението и страха.

Оставаше половин час, когато на вратата се почука и Клайст отвори. Влязоха лорд Випонд и ИдрисПюк. Те заговориха тихо, смутени от странното настроение в мрачната стая.

— Той добре ли е?

— Да.

— Трябва ли му нещо?

— Не. Благодаря.

После настана плътна тишина като над смъртен одър. ИдрисПюк, очевидец на невероятната схватка срещу Изкупителите в прохода Кортина, изглеждаше озадачен. Мъдрият и лукав Випонд, който знаеше, че никога не е срещал създание като Кейл, сега виждаше пред себе си едно младо момче, отиващо на жестока смърт пред ревящата тълпа. Тия дуели винаги му се бяха стрували неразумни и безсмислени, а днес вече ги смяташе за смехотворни и неприемливи.

— Нека да поговоря със Соломон Соломон — предложи той. — Това е престъпна глупост. Ще измисля някакво извинение. Остави на мен.

Той стана да си върви и внезапно в Кейл се надигна нещо смайващо за самия него — нещо, което едва ли някога щеше пак да изпита. Да, нека да спрем. Не искам това. Не искам. Но докато Випонд посягаше към вратата, нещо друго — не гордост, а дълбоко разбиране за реалността на нещата — го накара да извика:

— Моля ви, канцлер Випонд. Нищо няма да излезе. Той е готов да умре, стига да ме повлече в гроба. Каквото и да кажете, няма да ви послуша. Само ще му дадете предимство.

Випонд не възрази, защото знаеше, че е прав. Някой шумно почука на вратата.

— Петнайсет минути!

После вратата се отвори.

— О, викарият е дошъл да те види.

Влезе удивително дребен мъж с блага усмивка, облечен в черен костюм с бяла якичка, напомняща кучешки нашийник.

— Дойдох — каза викарият — да ти дам благословия. — Той помълча. — Ако желаеш.

Кейл погледна ИдрисПюк, който явно очакваше да изхвърли човечеца навън. Затова се усмихна и каза:

— Няма да навреди.

Протегна ръка и ИдрисПюк я стисна.

— Успех, момко — каза той и бързо излезе.

Кейл кимна на Випонд, канцлерът също кимна и остави трите момчета насаме с викария.

— Да започваме ли? — рече любезно викарият, сякаш предстоеше сватба или кръщене.

Той бръкна в джоба си и извади малка сребърна кутийка. Вдигна капачето и показа на Кейл, че е пълна с прах.

— Пепел от изгорена дъбова кора — обясни викарият. — Смята се, че символизира безсмъртието — добави той, сякаш не вярваше особено на тия твърдения. — Може ли?

Потопи пръст в пепелта и нарисува къса черта върху челото на Кейл.

— Помни, човече, че прах си и в прах ще се превърнеш — подхвана монотонно викарият. — Но помни също, че макар греховете ти да са като пурпур, ще станат бели като сняг, макар да са алени, ще станат чисти като агнешка вълна.

Той щракна капачето на сребърната кутия и я прибра в джоба си с чувството за изпълнен дълг.

— Ами… такова… успех.

Докато излизаше от стаята, Клайст подвикна след него:

— И на Соломон Соломон ли каза същото?

Викарият се завъртя и погледна Клайст, сякаш се мъчеше да го запомни.

— Знаеш ли — изрече той със странна усмивка, — май не му го казах.

И с тия думи изчезна.

Имаше още един посетител. Някой почука. Хенри отвори и Рива се вмъкна в стаята. Хенри се изчерви, когато тя лекичко стисна ръката му, минавайки покрай него. Кейл гледаше пода и изглеждаше откъснат от света. Тя изчака и най-сетне той изненадано надигна глава.

— Дойдох да ти пожелая успех — каза тя бързо и нервно, — а също да кажа, че съжалявам и да ти дам това.

Тя му подаде бележка. Кейл я взе и строши изящния печат.

Цяла минута никой не проговори.

— За какво съжаляваш? — попита Кейл.

— Аз съм виновна, че си тук.

Клайст изсумтя презрително, но не каза нищо. Без да откъсва очи от нея, Кейл подаде бележката на Хенри Мъглата да я пази.

— Моят сумтящ приятел се опита да каже, че сам съм си виновен. Не те щадя. Наистина е така.

Както всеки друг в нейното положение, тя пожела да се увери в прошката и мъничко прекали.

— И все пак си мисля, че вината е моя.

— Както кажеш.

Тя изглеждаше тъй покрусена, че Хенри Мъглата жалостиво протегна ръка и я изведе в още по-мрачния коридор.

— Голяма съм глупачка — каза тя, разплакана и сърдита на себе си.

— Недей да се измъчваш. Той искрено каза, че не си виновна. Просто в момента го вълнува съвсем друго.

— Какво ще стане?

— Кейл ще победи. Той винаги побеждава.

Тя отново стисна ръката му и го целуна по бузата. Обзет от странни чувства, Хенри се загледа след нея, после се върна в чакалнята.

Оставаха десет минути. Безмълвно и машинално Кейл започна загрявка за боя. Клайст и Хенри Мъглата се присъединиха към него — размахваха ръце, изпъваха крака, тихичко пъхтяха в сумрачната стая. После някой удари с юмрук по вратата.

— Моля ви, господа, време е.

Момчетата се спогледаха. След кратка тишина резето на вратата в другия край на стаята рязко щракна. Тя се отвори бавно, със скърцане, и светъл лъч проряза полумрака, сякаш самото слънце чакаше Кейл навън. Ярката светлина нахлуваше като вихър, опитващ да ги отхвърли към безопасните сенки.

Докато тръгваше напред, Кейл отново чу последните й думи: „Избягай. Махни се. Моля те. Какво значение има всичко това за теб? Избягай.“

С няколко крачки той достигна прага и излезе навън под обедното слънце. Часът беше два.

Светлината го заслепи, в ушите му нахлу дивият рев на тълпата. Докато правеше десет, петнайсет, двайсет крачки напред, очите му постепенно привикнаха и той видя не стената от трийсет хиляди изкривени и крещящи лица, а само мъжа, който чакаше в центъра на арената с два меча в ръцете. Опита се да не търси с поглед Соломон Соломон, но не успя. На трийсет метра вляво от него Соломон Соломон вървеше право напред, гледайки само човека в средата на арената. Изглеждаше грамаден, далеч по-висок и широкоплещест, отколкото си го спомняше Кейл, сякаш бе пораснал двойно от последната им среща насам. Кейл смаяно усети как ужасът го лишава от силата, която му вдъхваше решимостта за победа почти през половината му живот. Сух като пясък, езикът му залепна за небцето, бедрените мускули го боляха и едва удържаха тежестта на тялото, струваше му се непосилно да повдигне ръце, а в ушите му сякаш бучеше огън, заглушаващ дори шума на тълпата, крясъците, дюдюканията и песните. Няколкостотин войници бяха подредени по ръба на амфитеатъра, на четири метра един от друг; озъртаха се ту към тълпата, ту към арената.

Вироглавците с цилиндри на главите пееха радостно:

После те вдигнаха ръце над главите си и запляскаха в такта на нова песен, марширувайки с високо вдигнати колене.

Опитвайки да ги надвикат и в същото време да раздразнят участниците, Лолардите с цилиндри възторжено пееха:

Всяка стъпка напред струпваше върху Кейл все по-тежък товар, сякаш слабостта и страхът, разбудени в него за пръв път от толкова време, вилнееха из стомаха и мозъка му.

Най-сетне достигна целта. Соломон Соломон стоеше до него, пламнал от ярост и мощ като второ слънце.

Церемониалмайсторът им направи знак да застанат от двете му страни. После извика:

— ДОБРЕ ДОШЛИ В ЧЕРВЕНАТА ОПЕРА!

При тия думи цялата тълпа изрева и скочи на крака — единствено в ложата на Матераците мъжете останаха да седят и подвикваха, а жените ръкопляскаха безразлично. Така или иначе това не беше каймакът на Матераците — висшата аристокрация избягваше да се меси във вулгарни събития като днешното. Макар и уважаван заради високата си позиция във военната йерархия, Соломон Соломон все пак беше внук на човек, натрупал богатство от търговия със сушена риба. Все пак няколко високопоставени личности бяха пристигнали в последния момент, включително начумереният маршал, и гледаха от грижливо прикритите частни ложи, похапвайки пресни скариди. В секцията, запазена за Монд, свирепата омраза към Кейл избухна под формата на море от ръце, размахани срещу него, и подигравателен хор: БУМЛАКАЛАКАЛАКА БУМЛАКАЛАКАЛАКА ТАК ТАК ТАК.

Високо горе на Западната трибуна някакъв сръчен разбойник или хулиган, успял да мине през обиска на разпоредителите, метна умряла котка, която описа дъга и тупна върху пясъка само на пет-шест метра от Кейл сред одобрителния рев на публиката.

Паниката се развилия из душата на Кейл, сякаш някакъв бент бе събирал страха му през всичките тези години, а сега рухваше и помиташе цялата му храброст, твърдост и жажда за живот. Дори гръбнакът му се разтресе от страх, когато церемониалмайсторът му подаде меча. Чувстваше се тъй слаб, че едва посегна да го изтегли от ножницата. Тежестта на оръжието го принуди да отпусне ръка край тялото си. Не оставаше нищо освен усещания — за горчивия вкус на смърт и ужас по езика му, парещите лъчи на яркото слънце, рева на тълпата и стената от лица. Тогава церемониалмайсторът вдигна ръце. Тълпата стихна. После той рязко отпусна ръце. Тълпата изрева като един колосален звяр и Кейл видя как човекът, който щеше да го убие, вдигна меча и предпазливо се отправи към разтрепераното от паника момче.

Дълбоко в душата му нещо крещеше за закрила, умоляваше да бъде спасено: ИдрисПюк, спаси ме, Леополд Випонд, спаси ме, Хенри и Клайст, спасете ме, Арбел, спаси ме. Но вече никой не можеше да му помогне освен човекът, когото ненавиждаше най-много. Именно Изкупител Боско го спаси от смъртоносния удар и червената кръв по пясъка — спаси го с дългите години насилие, с всекидневните страхове и сълзи. Водите на ужаса замръзнаха, започвайки от гърдите му. Докато Соломон Соломон бързо кръжеше около него, студенината слезе надолу през сърцето и стомаха, разля се в бедрата и после в ръцете. За броени секунди, също като вълшебно лекарство против мъчителна болка, в него се възроди старото, познато и спасително безразличие към смъртта и страха. Кейл отново бе същият както преди.

Стреснат първоначално от неподвижния Кейл, Соломон Соломон бързо премина в атака с вдигнат меч и напрегнат, съсредоточен поглед — вестител на жестоката смърт. Достигна дистанцията за удар и спря за момент. Двамата се спогледаха. Тълпата замлъкна. Кейл виждаше всичко като през тунел: една старица от публиката му се усмихваше като любяща баба и същевременно плъзгаше показалец по гърлото си, мъртвата котка лежеше вкочанена на пясъка като зле изработена играчка, една млада танцьорка до ръба на арената бе зяпнала от тревога и страх. А противникът му пристъпваше от крак на крак и хрущенето заглушаваше крясъците на безкрайно далечната тълпа. После Соломон Соломон събра цялата си сила… и замахна.

Кейл приклекна, мина под ръката му и нанесе удар надолу, докато мечът на Соломон Соломон се опитваше да го разсече на две. Бяха си разменили местата — тълпата ревеше, отчаяно възбудена и объркана. И двамата изглеждаха невредими. Тогава нещо прокапа от ръката на Кейл, после шурна. Малкият пръст на лявата му ръка беше отсечен и лежеше на пясъка, дребничък и смешен.

Кейл отстъпи назад. Болката изведнъж връхлетя — ужасна и непоносимо мъчителна. Соломон Соломон гледаше и се наслаждаваше на кръвта и страданието. Имаше още време до края, но убийството вече беше започнало да става реалност. Когато тълпата забеляза кръвта по пясъка, из цялата Опера се надигна все по-мощен рев. Някои дюдюкаха, други насърчаваха по-слабия, Матераците крещяха възторжено, откъм трибуната на Монд долиташе подигравателен вой. После тълпата бавно стихна, докато Соломон Соломон, вече уверен, че всичко е в негова власт, чакаше загубата на кръв, болката и страхът от смъртта да си кажат думата.

— Стой кротко — каза Соломон Соломон — и може да те довърша бързо. Макар че нищо не обещавам.

Кейл го погледна сякаш леко озадачен. После завъртя меча, като че изпробваше тежестта му и бавно, лениво замахна към главата на противника. Дългогодишният инстинкт да напада при толкова слаба атака, тласна Соломон Соломон да се хвърли към Кейл. Мощните му бедра го изхвърлиха напред като спринтьор. Но на втората крачка той рухна като улучен от арбалета на Хенри и се стовари по лице и гърди върху пясъка.

Цялата многохилядна публика ахна от върховно изумление.

Ниският удар на Кейл при първата атака не бе пропуснал целта. Докато мечът на Соломон Соломон отсичаше кутрето му, Кейл бе прерязал ахилесовото му сухожилие; ето защо, въпреки мъчителната болка в ръката, той така се озадачи, че противникът му изглежда невредим; ето защо, нанесе тъй небрежно втория удар — просто искаше да го накара да се раздвижи.

Въпреки страха и смайването, Соломон Соломон се подпря на коляното на здравия крак и размаха меча срещу Кейл, за да го удържи на разстояние.

— Мръсна, ситна торба с лайна — прошепна той едва чуто. После нададе рев на гняв и безсилие.

Кейл стоеше извън обсега му и чакаше. Соломон Соломон нададе нов рев на ярост и унижение. Кейл просто го гледаше как започва да разбира, че е загубил.

— Много добре — каза Соломон Соломон, задавен от гняв и огорчение. — Ти печелиш. Предавам се.

Кейл се озърна към церемониалмайстора.

— Казаха ми, че трябва да продължим, докато единият от нас умре.

— Винаги е възможна милост — отговори церемониалмайсторът.

— Тъй ли било вече? Защото не помня, досега да е ставало дума за нещо подобно.

— Повален противник може да моли за милост. Тя не е гарантирана и никой не може да упрекне победителя, ако откаже. Но повтарям: винаги е възможна милост. — Церемониалмайсторът погледна коленичилия мъж. — Ако желаеш милост, Соломон Соломон, трябва да молиш за нея.

Соломон Соломон тръсна глава, сякаш в душата му се водеше жестока борба и наистина беше така. А в Кейл отначало се надигна недоумение, после огромно възмущение.

— Моля те за…

— Млъквай! — изкрещя Кейл, гледайки ту победения си противник, ту церемониалмайстора. — Лицемери! Домъкнахте ме на заколение и си мислите, че когато поискате, можете да променяте правилата, защото положението не ви устройва. До това се свежда целият ви скапан аристократизъм — имате власт да принудите всички да се нагаждат към вас. Всяка ваша дума е гадна лъжа.

— Той е длъжен — каза церемониалмайсторът — да ти плати десет хиляди долара откуп за живота си.

Кейл замахна и Соломон Соломон с крясък рухна на пясъка. Под рамото му зейна дълбока рана.

— Кажи ми — попита Кейл, — повече ли струваш сега или по-малко? Ти ме биеше без причина и без жал, но погледни се сега. Това е детинщина. Колко десетки хора си заклал, без да ти мигне окото, а когато дойде твоят ред, хленчиш да ти се направи изключение. — Кейл ахна от учудване и погнуса. — Защо? Това ти е съдбата, един ден ще бъде и моята. Какво те притеснява, старче?

С тези думи Кейл застана над Соломон Соломон, дръпна го за косата и нанесе един-единствен удар отзад във врата. Пусна омекналото тяло да лежи на пясъка по гръб, с изцъклени слепи очи и струйка кръв, бликаща от носа. Скоро струйката спря и тъй свърши животът на Соломон Соломон.

През последните секунди от живота на Соломон Соломон момчето не усещаше нищо друго — нито болката в лявата ръка, нито рева на тълпата. Яростта го заслепяваше. Но постепенно болката и звуците се завърнаха. Шумът на тълпата бе странен — нямаше приветствени викове, само отделни групички пияни, които дори не осъзнаваха какво са видели, крещяха и дюдюкаха. Но повечето зрители просто не вярваха на очите си.

От пейката, където им бе казано да чакат, Хенри Мъглата и Клайст гледаха потресени. Хенри пръв осъзна какво ще направи сега Кейл.

— Върви си — тихо прошепна той. После изкрещя към Кейл: — Недей!

Опита се да изтича напред, но един разпоредител и един войник го спряха. Застанал насред Опера Росо, Кейл хвърли меча си върху корема на мъртвеца, после събра разкрачените му нозе и го повлече през прашната арена към секцията на Матераците.

Трябваха му около двайсет секунди. Ръцете на мъртвия се влачеха отзад, главата му подскачаше по неравния пясък, а кръвта оставяше криволичеща червена диря. Церемониалмайсторът направи знак на войниците пред тълпата да стегнат редиците. Матераците и младежите от Монд гледаха, онемели от изненада.

Продължавайки да държи краката на Соломон Соломон под мишниците си, Кейл спря, огледа тълпата, като че гледаше купища боклук и пусна краката, които глухо тупнаха на земята.

Той вдигна ръце високо над главата си и нададе срещу тълпата вик на злобен триумф. Церемониалмайсторът кимна на разпоредителите да пуснат Хенри и Клайст да го изведат. Докато тичаха към него, Кейл закрачи насам-натам пред войниците и тълпата, която охраняваха, досущ като пор опитващ да се провре в кокошарник. После трикратно се удари с десница в гърдите, крещейки с наслада: „Меа кулпа! Меа кулпа! Меа максима кулпа!“ Зрителите не го разбраха, ала не се нуждаеха от превод. Те нададоха яростен рев и като един се устремиха напред, разтърсвани от ненавист. После двете момчета стигнаха до него и преметнаха ръце през раменете му.

— Давай, Кейл — рече Клайст, докато го хващаше здраво за рамото. — Защо не вземеш да ги нападнеш всичките?

— Време е да си вървим, Томас. Ела с нас.

Крещейки предизвикателно към тълпата през целия път, той позволи да го върнат към вратата на чакалнята. След трийсет секунди тя се захлопна зад тях и тримата седнаха в полумрака, замаяни от някаква ужасна магия. Бяха излезли само преди десет минути.

В двореца си Арбел Лебедовата шия чакаше вести, обзета от непоносим ужас. Не би понесла да отиде в Операта и да види смъртта му, както бе уверена, че ще стане. Интуицията й крещеше, че е видяла любимия си за последен път. После отвън долетя странна шумотевица; вратата се разтвори и задъханата Рива нахълта в стаята.

— Жив е!

Представете си сцената, когато останаха насаме тази нощ — хилядите щастливи целувки, обсипващи изтощеното момче, ласките, пороя от знаци на обич и преклонение. Ако този ден бе минал през Долината на смъртната сянка, сега получаваше наградата да зърне рая. Но и адът го придружаваше — болката в отсечения пръст беше жестока, много по-страшна от предишните мъки на далеч по-тежки рани. Само веднъж успя да възприеме ясно възторженото посрещане. Хенри Мъглата бе успял да намери на безумна цена малко опиум, който бързо сведе болката до обикновена досадна тръпка.

По-късно тази нощ, когато Арбел бе приключила с възторжените целувки по всеки сантиметър от тялото му, той се опита да й обясни какво стана с него преди боя с покойния Соломон Соломон. Може би от опиума, или от напрежението, ужаса на деня и близостта на смъртта, той така и не успя да говори смислено. Искаше да й обясни всичко за себе си, но се боеше. В крайна сметка тя го накара да млъкне от жал към неговото объркване, а може би и към самата себе си. Не искаше да мисли, че нейният странен любовник е в съюз със смъртта.

— Колкото по-малко говориш, толкова по-бързо ще се поправиш.

Изхвърлен от покоите й преди да застъпи сутрешната стража, Кейл си тръгна (макар и след още много целувки и клетви за вечна любов) и завари Хенри Мъглата да стои сам на пост.

— Как си? — попита Хенри Мъглата.

— Не знам. Странно.

— Искаш ли чаша чай? — Кейл кимна. — Тогава сложи да кипне вода. Като ме сменят, ще дойда и аз.

Десет минути по-късно Хенри Мъглата дойде в стаята, точно когато водата кипваше. Седнаха мълчаливо да пият чай и да пушат — Кейл бе запознал с новото удоволствие двамата си приятели, особено Клайст, който вече рядко се мяркаше без самоделна пура в устата.

— Какво се обърка? — попита Хенри Мъглата след пет минути.

— Хвана ме страх. Ужасен страх.

— Мислех, че ще те убие.

— Щеше, ако не беше толкова предпазлив. Помисли си, че не мърдам, за да го подмамя.

Пак помълчаха.

— И какво се промени?

— Не знам. Стана за секунди… сякаш някой ме напълни с ледена вода.

— Значи късмет.

— Да.

— А сега какво?

— Още не съм мислил.

— Съветвам те да побързаш.

— В смисъл?

— Тук вече няма място за нас.

— Защо? — попита Кейл и се престори, че е насочил цялото си внимание към навиването на нова пура.

— Ти уби Соломон Соломон, после захвърли трупа му пред Матераците и ги предизвика.

— Как така?

— Предизвика ги да покажат на какво са способни, нали? — Кейл не отговори. — А ми се струва, че са способни на много лоши неща. И следващия път няма да е открит двубой. Някой ще ти пусне тухла на главата.

— Добре де. Схванах.

Но Хенри Мъглата не мирясваше.

— Ами като разберат за теб и Арбел Матераци? Имаш закрилата само на двама души — Випонд и баща й. Да не мислиш, че като разбере, ще ви ожени? Ти, Арбел Матераци, с цялата си високопоставена префърцуненост, взимаш ли този свинар и смутител на спокойствието Томас Кейл за свой законен съпруг?

Кейл уморено се изправи.

— Трябва да поспя. Не мога да мисля сега.