Лявата ръка на Бога

22.

Три седмици по-късно ИдрисПюк и все още жълтеникавобледият Кейл се отправиха към голямата мемфиска крепост.

Кейл тайно бе очаквал някакво официално посрещане и дори го желаеше, макар да не признаваше това дори пред себе си. В края на краищата съвсем сам бе убил осем души, за да спаси Арбел Лебедовата шия от чудовищна смърт. Не че изискваше кой знае каква отплата за понесените опасности — стигаше му един парад с няколко хиляди зрители, които да хвърлят цветя и да крещят името му, а после върху покрит с коприна подиум да бъде посрещнат със сълзи от Арбел и нейния благодарен баща, загубил дар-слово от вълнение.

Вместо това наоколо се простираше все същият Мемфис, бързащ да печели или да харчи пари — днес забулен от сивото небе на наближаваща буря. Докато се канеха да прекосят голямата крепостна порта, сърцето на Кейл подскочи, защото изведнъж откъм високата катедрала долетя мощен камбанен звън и прекрасното ехо литна над огромния град, последвано от камбаните на другите църкви. Но ИдрисПюк попари надеждите му.

— Бият камбани, за да прогонят мълниите — обясни той и кимна към наближаващата буря.

Десет минути по-късно слязоха от конете пред резиденцията на лорд Випонд. Очакваше ги само един слуга.

— Здравей, Стилнох — каза ИдрисПюк на слугата.

— Добре сте ни дошъл, сър — отвърна Стилнох.

Беше толкова стар, с толкова набраздена и сбръчкана кожа, че напомни на Кейл за вековния дъб в ъгъла на тренировъчното поле в Светилището — едно тъй древно дърво, че трудно можеше да се разбере каква част от него е жива и каква мъртва. ИдрисПюк се обърна към изтощеното и дълбоко разочаровано момче.

— Отивам да се видя с Випонд. Стилнох ще те отведе в стаята ти. Довечера сме канени на вечеря. Ще се видим тогава.

И той тръгна към парадния вход. Стилнох поведе момчето към една по-малка врата в края на сградата.

— Кой знае в каква дупка ще ме забутат — промърмори си Кейл с нарастваща обида.

Но всъщност стаята, или по-скоро стаите се оказаха твърде приятни. Имаше всекидневна с мек диван и дъбова маса, имаше и баня с отделни тоалетни — нещо, за което бе чувал, но го смяташе за безумна измислица. И разбира се, спалня с голямо легло и пухен дюшек.

— Ще благоволите ли да похапнете, сър? — попита Стилнох.

— Да — отвърна Кейл, предполагайки че става дума за ядене.

Стилнох се поклони. Когато след двайсет минути донесе поднос с бира, месна баница, варено яйце и пържени картофи, Кейл спеше на леглото.

Стилнох бе чул слуховете. Той остави подноса и внимателно огледа заспалото момче. То не изглеждаше впечатляващо с жълтеникавата си кожа и изпитото лице след инфекцията, която едва не го уби. Но ако наистина беше теглило здрав пердах на онзи високомерен хлапак Кон Матераци, значи заслужаваше почит и уважение. С тази мисъл Стилнох зави спящото момче, дръпна завесите и излезе.

— Той мина през бивака им като самия Ангел на Смъртта. Виждал съм немалко убийци, но никой от тях не може да се мери с това момче.

Седнал срещу своя полубрат, ИдрисПюк пиеше чай и изглеждаше дълбоко смутен.

— Само това ли е — обикновен убиец?

— Честно казано, ако бях видял само това… е, щях начаса да си плюя на петите. И бих те посъветвал да му платиш и да се отървеш от него.

Випонд се изненада.

— Мили Боже, много сантиментален си станал на стари години. Подобни хора са полезни — естествено, че са полезни. Но те питам дали е нещо повече от свиреп убиец.

ИдрисПюк въздъхна.

— Много повече, струва ми се. Преди битката в прохода Кортина, ако изобщо може да се нарече битка, бих ти казал, че е невероятна находка. Много е страдал, но притежава ум и съобразителност — макар да го мъчи прискърбно невежество по редица въпроси — и бих добавил, че има добро сърце. Но станалото ме потресе. Ето, това е. Не знам какво да мисля за него. Харесвам го, но честно казано, той ме плаши.

Випонд замислено се облегна назад.

— Е — каза накрая той, — независимо от съмненията, момчето си е спечелило доброто ти мнение, а между нас казано и моето. А Бог ми е свидетел, има защо да го харесваш. Маршал Матераци ти опрости всичките грехове и сега се грееш в неговата благосклонност като ледена висулка в брадата на холандец. — Канцлерът се усмихна на ИдрисПюк. — Всъщност ако не се налагаше да запазим тази история в тайна, щяхме да ви устроим парад с духова музика и тъй нататък. — Випонд пак се усмихна, този път иронично. — Би ти харесало, нали?

— Да, би ми харесало — потвърди ИдрисПюк. — И защо не? Бог знае откога никой не се е радвал да ме види.

— И чия е вината?

— Моя, скъпи братко — разсмя се ИдрисПюк. — Изцяло моя.

— Може би трябва да обясниш на момчето, защо посрещането е толкова скромно.

— Честно казано, не вярвам да дава пет пари за това. Спасяването на Арбел Лебедовата шия бе за него само начин да постигне целта си. Мислеше, че е в негов интерес да рискува живота си — нищо повече. Нито веднъж не попита за нея. Въпреки всичките си съмнения го похвалих за храбростта, а той ме погледна тъй, сякаш му дрънках глупости. Иска пари и свобода да отиде колкото се може по-далече от бившите си господари. Хвалби и упреци не го вълнуват. Изобщо не се интересува, дали го харесват или не.

— Тогава — каза лорд Випонд — младежът е наистина изключителен. — Той се изправи. — Така или иначе, независимо дали си прав или не, маршалът желае лично да му благодари тази вечер. И разбира се, Арбел Лебедовата шия също — макар че като й казаха, направи физиономия, сякаш би предпочела да изяде пор.