Лявата ръка на Бога

18.

Кейл би сметнал следващите два месеца в горската хижа за най-щастливите в своя живот, ако имаше друг щастлив спомен, с който да ги сравнява. Но тъй като два месеца в седмия кръг на ада биха представлявали значително подобрение спрямо преживяното дотогава в Светилището, щастието му не можеше да се сравни с каквото и да било. Просто беше щастлив. Спеше по дванайсет часа на ден, понякога повече, пиеше бира, а вечер имаше удоволствието да пуши заедно с ИдрисПюк, който усърдно го убеждаваше, че след като преодолее първоначалната неприязън към тютюна, пушенето ще се превърне във велика наслада и една от малкото истински утехи в живота.

Вечер сядаха на широката дървена веранда пред старата ловна хижа, слушаха песента на щурците и гледаха как лястовички и прилепи пърхат из притъмняващия въздух. Често мълчанието им траеше с часове, нарушавано понякога от поредната шега на ИдрисПюк за живота и неговите радости и илюзии.

— Самотата е чудесно нещо в две отношения, Кейл. Първо, дава ти възможност да останеш насаме със себе си и второ, пречи ти да бъдеш с другите.

Кейл кимна с пълно съгласие, възможно само за човек, който е прекарал всеки ден и всяка нощ от своя живот заедно със стотици други, под непрестанния зорък поглед на враждебни съгледвачи.

— Да общуваш — продължи ИдрисПюк — е рисковано, дори пагубно, защото означава да влизаш в контакт с хората, повечето от които са тъпи, извратени и невежи, и общуват с теб само защото не могат да търпят собствената си компания. Обикновено хората се отегчават и те приемат само за развлечение — като танцуващо куче или малоумен актьор със запас от забавни истории.

ИдрисПюк силно мразеше актьорите и често се впускаше в описания на техните недостатъци — неприязън, напълно неразбираема за Кейл, който никога през живота си не бе виждал представление; той просто не проумяваше идеята да се преструваш на някой друг срещу заплащане.

— Разбира се, ти си млад и тепърва ще изпиташ най-силното чувство на този свят — любовта към жените. Всяка жена и всеки мъж трябва да почувстват обичта и да бъдат обичани. Женското тяло е най-пълният символ на съвършенството, който съм виждал. Но откровено казано, Кейл, не че за теб има някаква разлика — както някога е посочил един мъдрец, да пожелаеш любов означава да се оковеш за безумен човек.

После той отваряше нова бира, наливаше половинката — никога повече и никога прекалено често — в халбата на Кейл и отказваше да му даде още тютюн, изтъквайки, че когато става дума за пушене, много хубаво не е на хубаво и злоупотребата може да увреди младежките му дробове.

А след това настъпваше онова, което Кейл бе приел едва ли не за най-голямата радост в живота — топло легло, мек дюшек и пълно, абсолютно уединение, понякога до късно сутринта — без стонове, плач, хъркане и пърдене на стотици момчета. Само великолепна тишина и покой. Блажен бе животът на Кейл през онези дни.

Той свикна да броди напосоки из гората с часове наред, изчезваше още щом станеше от леглото и се завръщаше в ловната хижа, едва когато започваше да притъмнява. Хълмовете, ливадите, реките, плахите елени и гълъбите, гукащи по дърветата през горещите следобеди — това вълшебно блаженство от самотното скитане бе далеч по-голямо удоволствие дори от бирата или тютюна. Само едно помрачаваше радостта му — мислите за Арбел Лебедовата шия, чието лице го навестяваше неканено в късните нощи или през деня, докато лежеше край реката, където се чуваха само птичи песни, вятърът в дърветата и плясъкът на някоя риба от време на време. Когато тя изникваше в паметта му, обземаха го странни и нежелани чувства — те се сблъскваха неприятно с чудесното усещане за покой. Ядосваха го, а той искаше вече никога да не се ядосва, искаше да се чувства все така — свободен, ленив и независим сред топлината и зелената красота на необятната лятна гора.

Другата голяма наслада, която откри, беше яденето. Да ядеш, за да живееш, да утоляваш свирепия глад с просто натъпкване на стомаха — това бе едно, но за момче, хранено през по-голямата част от живота му с „мъртвешки крак“ достъпът до добра храна означаваше, че нещо смятано от хората за естествено, се е превърнало в истинско чудо.

ИдрисПюк се оказа голям чревоугодник, и тъй като бе живял кажи-речи навсякъде из цивилизования свят, се смяташе за експерт и в тази област. Обичаше да приготвя храната почти толкова, колкото и да я яде, но за жалост желанието му да посвети ученика си в тайните на световната кухня първоначално не даде добри резултати.

Първият му опит да въведе Кейл във великото изкуство на изисканото хранене свърши зле. Един ден Кейл се прибра в хижата след десет часа скитане из гората беше толкова гладен, че можеше да изяде дори цял монах, но завари императорско пиршество, импровизиран вариант на най-великолепното ястие, което ИдрисПюк някога бе опитвал — специалитет от двореца на Имур Лантана в град Апсни. Много от съставките трябваше да бъдат подменени: свински пръжки не се намираха в планините, защото местните жители смятаха свинята за нечисто животно; шафранът бе твърде скъп, а и никой не бе чувал за него. Освен това липсваше едно блюдо, смятано за гвоздея на трапезата — макар и не твърде сантиментален, ИдрисПюк не намери сили да удави десет новоизлюпени чучулиги в бренди, преди да ги изпържи върху горещ тиган точно за трийсет секунди.

Когато пристигна загорял от слънцето и гладен като вълк, Кейл се изсмя на деликатесите, поднесени от гордия ИдрисПюк.

— Започни оттук — каза усмихнатият готвач и Кейл буквално се нахвърли върху чинията с накълцани пресноводни скариди, изпържени върху бял хляб със сос от диви малини. След като хапна няколко залъка, ИдрисПюк му кимна към печената патица със сос от сливи, после меко го предупреди да не бърза и поднесе панирани пилешки крилца с пържени картофи.

Естествено, не след дълго на Кейл му призля жестоко. През живота си ИдрисПюк неведнъж бе виждал повръщащи хора; на него също често му се бе случвало. От личен опит познаваше неприятния навик на жителите на Квенланд да прекъсват банкетите с по трийсет и девет блюда, за да посетят повръщариума. Това се налагало след всяко десето ястие с цел гостите да успеят да стигнат до блюдо номер трийсет и девет и да не обидят смъртно домакините. Страданията на Кейл бяха наистина епични; претовареният му стомах изхвърли всичко погълнато през последните двайсет минути, а ИдрисПюк имаше чувството, че към това се е прибавило и всичко изядено през целия живот на момчето.

Най-сетне изтощеният Кейл приключи и отиде да си легне. На другата сутрин излезе от спалнята със зеленикав тен, какъвто ИдрисПюк досега бе виждал само върху лицето на тридневен труп. Кейл седна и много предпазливо отпи глътка слаб чай без мляко. После с немощен глас почна да обяснява на ИдрисПюк защо му е призляло тъй жестоко.

— Е — каза ИдрисПюк, след като изслуша разказа му за храненето при Изкупителите, — ако някога ми хрумнат лоши мисли за теб, ще се опитам да те оправдая с аргумента, че нищо хубаво не може да се очаква от едно дете, изхранено с „мъртвешки крака“. — Той помълча. — Ще приемеш ли да ти дам един съвет?

— Да — каза Кейл, защото нямаше сили да спори.

— Възприемчивостта на хората си има определени граници. Ако стане дума за тия неща в благовъзпитана компания, гледай да не споменаваш плъховете.