Лявата ръка на Бога

35.

След три часа Кон Матераци лежеше в постелята на един местен фермер, а кракът му беше наместен и здраво стегнат с четири лескови пръчки и осем ремъка. Бе припаднал отново и само стенеше жално, докато Кейл наместваше счупеното. Към края изглеждаше толкова блед, че не се знаеше дали някога ще отвори очи.

— Отрежи му косата — каза Кейл на фермера — и зарови бронята в гората. Дойдат ли Изкупителите, кажи им, че е ратай. Ако се добера до Мемфис, ще пратят хора за него. Те ще ти платят. Ако не, той ще ти плати, като се съвземе.

Фермерът погледна Кейл.

— Задръж си съветите и парите.

После излезе и ги остави сами. Малко по-късно Кон се свести. Двамата дълго се гледаха.

— Сега си спомням — каза Кон. — Помолих те за помощ.

— Да.

— Къде сме?

— В една ферма, два часа след битката.

— Кракът ме боли.

— Трябва да остане така шест седмици. Не се знае дали ще зарасне правилно.

— Защо ме спаси?

— Не знам.

— Аз не бих го сторил за теб.

Кейл сви рамене.

— Човек не знае, докато не му се случат. Във всеки случай, направих го — и няма за какво да говорим.

Пак замълчаха.

— Какво ще правиш сега?

— На сутринта тръгвам за Мемфис. Ако стигна, ще пратя някого.

— А после?

— Ще взема приятелите си и отиваме някъде, където войниците не са луди и глупави. Не вярвах, че е възможно да се загуби битка от такава позиция. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.

— Вече няма да повторим подобна грешка.

— Какво те кара да мислиш, че ще имате нова възможност? Принцепс няма да стои в Силбъри и да се кипри пред огледалото. Ще ви рита задниците чак до портите на Мемфис.

— Ще съберем нова войска.

— Откъде? Три четвърти от Матераците вече са мъртви.

Кон не намери какво да отговори. Отпусна се безсилно и затвори очи.

— Съжалявам, че не умрях — каза накрая той.

Кейл се разсмя.

— Крайно време е да решиш — сутринта говореше друго.

Кон изглеждаше напълно обезсърчен.

— Не съм неблагодарен — измънка той.

— Не си неблагодарен? — повтори Кейл. — Значи ли това, че си благодарен?

— Да, благодарен съм. — Кон отново затвори очи. — Всичките ми приятели, всичките ми познати, баща ми… всички са мъртви.

— Вероятно.

— Със сигурност.

Навярно бе прав и Кейл не намери какво да отговори.

— Трябва да поспиш. Така или иначе, нищо друго не можеш да сториш, освен да оздравееш и да се отплатиш на Изкупителите както намериш за добре. Помни: няма по-добра мъст от отмъщението.

С тази мъдрост той излезе и остави Кон насаме с печалните му мисли.

На другата сутрин потегли в ранни зори, след като бе решил, че няма смисъл да се прощава с Кон. Бе направил повече от достатъчно и сега малко се срамуваше, че е рискувал живота си за човек, който сам признаваше, че не би сторил същото за него. Спомни си какво каза ИдрисПюк една вечер, докато пушеха заедно под луната край ловната хижа: „Никога не се поддавай на първото хрумване. То най-често е великодушно.“ Тогава Кейл сметна това за поредната черна шега на ИдрисПюк. Сега разбираше какво е имал предвид.

Въпреки нетърпението си да стигне до Мемфис, за да се увери, че Арбел Лебедовата шия е добре, Кейл се отклони в широка дъга на север. Из тоя хаос по пътищата щяха да бродят твърде много Матераци и Изкупители, готови да убият който им падне. Избягваше селата и градовете, и купуваше храна само когато се натъкнеше на някоя уединена ферма. Вестта за великата битка бе стигнала дори до тях, макар че някои говореха за славна победа, други за жестоко поражение. Той казваше, че не знае нищо и бързо си тръгваше.

На третия ден зави на запад и се насочи към Мемфис. Накрая излезе на Агеровия път, водещ от Сохети към столицата. Беше пуст. Той изчака един час в крайпътните дървета и след като никой не мина, реши да тръгне направо по пътя. Това се оказа третата му грешка за последните четири дни. Някаква странна тревога го обземаше все по-силно с наближаването към Мемфис. След десет минути иззад един завой изскочи патрул на Матераците и нямаше как да избяга. Поне не бяха Изкупители. С изненада, но и с облекчение видя начело на патрула капитан Албин. Зачуди се какво търси тук шефът на разузнавателната служба на Матераците. Но учудването му се превърна в тревога, когато двайсетте мъже около Албин изтеглиха оръжията си. Четирима бяха стрелци и лъковете им се насочиха право към гърдите на Кейл.

— Какъв е проблемът? — попита Кейл.

— Виж какво, не зависи от нас, но си под арест — каза Албин. — Бъди добро момче и недей да създаваш неприятности. Ще ти вържем ръцете.

Кейл нямаше избор, освен да се подчини. Помисли си, че навярно маршалът му е сърдит, задето остави Арбел с Клайст и Хенри Мъглата. После му хрумна тревожна мисъл.

— Арбел Матераци добре ли е?

— Нищо й няма — каза Албин, — макар че сигурно трябваше да помислиш за това, преди да хукнеш нанякъде и да я зарежеш.

— Търсех Саймън Матераци.

— Е, това не ме засяга. Сега ще ти вържем очите. Недей да се дърпаш.

— Защо?

— Защото така казвам.

Всъщност му нахлузиха чувал с мирис на хмел. Зеблото бе тъй дебело, че спираше не само светлината, но и звуците.

Пет часа по-късно той усети как конят под него се напряга за изкачване по някакво нанагорнище. После чу през зеблото глух тропот на копита по дърво. Минаваха през една от трите порти на Мемфис. Въпреки чувала очакваше да чува повече шум, след като вече бяха в града, но освен някой откъслечен вик само чувството за изкачване му подсказваше, че отиват към вътрешната крепост. От тревога за Арбел стомахът му се сви на топка.

Най-сетне спряха.

— Свалете го — нареди Албин.

Двама мъже се пресегнаха от лявата му страна и доста внимателно го свалиха на крака.

— Албин — каза Кейл през чувала, — махни това нещо.

— Съжалявам.

Двамата мъже хванаха лактите му и го поведоха напред. Чу да се отваря врата, после усети, че влиза някъде. Поведоха го по кънтящ коридор. Изскърца нова врата и пак го поведоха напред. След няколко метра спряха. Постоя така, после смъкнаха чувала от главата му.

Заради праха в очите и дългите часове принудителна слепота отначало не видя нищо. С вързаните ръце избърса от очите си прашинките хмел и погледна двамата мъже в стаята. Веднага разпозна единия — беше ИдрисПюк, вързан и със запушена уста. Но когато разпозна човека до него, страховит прилив от ужас и гняв накара сърцето му да спре за миг.

Беше Лорд-Боеца, Изкупител Боско.

След първите няколко секунди на потресение и омраза Кейл беше готов да падне на колене и да заплаче като дете. И би го сторил, ако не беше омразата.

— И тъй, Кейл — каза Боско, — Божията воля ни събра пак там, откъдето започнахме. Помисли за това, докато ме зяпаш като зло куче. Какво спечели с всичките си безумства и гняв?

— Какво стана с Арбел Матераци?

— О, тя е в безопасност.

Въпреки потресението Кейл не знаеше дали да попита за Хенри Мъглата и Клайст. Премълча.

— Не се ли тревожиш за приятелите си? — попита Боско. — Изкупителю! — подвикна високо той.

Вратата в дъното се отвори и в стаята прекрачиха Хенри Мъглата и Клайст — вързани и със запушени усти. Изглеждаха ужасено, но бяха здрави и невредими.

— Имам да ти кажа няколко неща, Кейл, и държа да не губим излишно време с банални изрази на недоверие. Лъгал ли съм те някога?

Беше го пребивал жестоко през всяка седмица от живота му, беше го принуждавал да убива, но доколкото знаеше Кейл, Боско не го бе лъгал нито веднъж.

— Не.

— Помни това, докато слушаш каквото ще ти разкажа. Трябва да бъдеш сигурен, че важността му стои далеч над тия дребнави неща. И в знак на добра воля ще пусна на свобода и тримата ти приятели.

— Докажи го — каза Кейл.

Боско се разсмя.

— По-рано щеше да си изпатиш за подобен тон.

Той протегна ръка и Изкупител Стейп Рой му подаде дебела книга с кожена подвързия.

— Това е Завещанието на Обесения Изкупител.

Кейл виждаше за пръв път тази книга. Боско сложи длан върху корицата.

— Кълна се пред Бог в безсмъртната си душа, че обещанията, които давам сега и всичко, което казвам днес, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината. — Той погледна Кейл. — Доволен ли си?

Сам по себе си фактът, че лъжата не спадаше към всички други жестокости, на които го беше подложил Боско, не накара Кейл да му повярва. Но клетвата очевидно имаше важно значение за Лорд-Боеца. А и момчето просто нямаше избор.

— Да — каза Кейл.

Боско се завъртя към Изкупител Стейп Рой.

— Дай им каквото поискат, в разумни граници, разбира се, и открит лист за свободно придвижване, след това ги пусни.

Стейп Рой пристъпи до ИдрисПюк, хвана го за ръката и го дръпна към Хенри Мъглата и Клайст. После изблъска и тримата през вратата. Кейл започваше да вярва, че Боско може да казва истината: нареждането му да не им дават твърде много и небрежната грубост в отношението към тях — всичко това изглеждаше автентично. Едно по-щедро или по-милосърдно отношение би разбудило подозренията му.

— А Арбел Матераци?

Боско се усмихна.

— Защо упорстваш да узнаеш колко си заблуден за нещата от живота?

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти покажа. Но трябва да разрешиш да ти запушим устата, да стоиш в сянката зад онзи параван и да не вдигаш шум, каквото и да чуеш.

— Защо да обещавам подобно нещо?

— В замяна на живота на твоите приятели? Струва ми се разумна сделка.

Кейл кимна и Боско направи знак на един от пазачите да го отведе зад малкия параван в дъното на стаята. Точно преди да стигне до паравана Кейл се обърна.

— Как превзехте града?

Боско се разсмя почти пренебрежително.

— Лесно и без бой. Само три часа след битката Принцепс прати до Порт Ерол вест за великата победа на Четвърта армия и нареди флотът да се оттегли и незабавно да атакува Мемфис. Цялото местно население изпадна в неописуема паника. На сто километра от тук флотът вече срещаше панически бягащи кораби. Просто слязохме на суша без никаква съпротива. Голяма изненада в крайна сметка. Но твърде задоволителна. Сега стой тихо там и ще видиш и чуеш всичко.

Боско му махна с ръка да мине зад паравана. Пазачът извади от джоба си запушалка за уста и я показа на Кейл.

— Можем да го направим по лесния или по трудния начин. За мен няма значение.

Но Кейл тъй нетърпеливо очакваше да види Арбел, че не оказа съпротива. Минаха няколко минути. Присъствието на Боско и странното му поведение все повече засилваха безпокойството на Кейл. Той гледаше как разполагат в средата на стаята маса и три стола. После вратата се отвори и въведоха маршала и дъщеря му.

Кейл не знаеше, че е възможно човек да изпита тъй мощно облекчение — могъщ, радостен прилив на щастие. Тя беше изплашена и ужасена, но изглеждаше сравнително добре. Баща й — също, въпреки подпухналите очи и изпитото лице. Изглеждаше състарен с двайсет години — и то години на непреодолимо боледуване.

— Седнете — тихо каза Боско.

— Убий ме — каза маршалът. — Но смирено те моля да пощадиш дъщеря ми.

— Намеренията ми далеч не са тъй свирепи, колкото си въобразявате — каза Боско все тъй тихо. — Седнете. Няма да моля повторно.

Тази тревожна смес от любезност и заплаха стресна двамата още повече и те се подчиниха.

— Преди да започна, искам да се опитате да схванете, че такива като вас не могат да разберат какво се изисква и към какво се стремят служителите на Обесения Изкупител. Не желая и не търся разбиране, но заради вас самите е необходимо да сте наясно как стоят нещата. — Той кимна на един от Изкупителите да дръпне третия стол, после благоволи да седне. — Ще говоря недвусмислено. Ние изцяло контролираме Мемфис, а армията ви наброява не повече от две хиляди обучени бойци, повечето от които са в плен. Необятната ви империя вече започва да се разпада. Съгласен ли сте дотук?

Настана мълчание.

— Да — каза накрая маршалът.

— Добре. Аз ще върна град Мемфис под ваш контрол и ще ви позволя да създадете нова армия, за да възстановите властта си в империята — при определени политически и данъчни условия, които ще приемете по-късно.

Маршалът и Арбел гледаха Боско с разширени очи от надежда и недоверие.

— Какви условия? — попита маршалът.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Боско тъй тихо, че Кейл едва го чу. — Това не са преговори. Вие, разбира се, нямате позиции, за да преговаряте. Вие сте абсолютно безсилен и имате само едно нещо, което искам.

— И какво е то? — попита маршалът.

— Томас Кейл.

— Никога! — страстно възкликна Арбел. — За нищо на света!

Боско я погледна замислено.

— Колко интересно — каза той.

— Защо го правите? — попита маршалът.

— Защо заменям цяла империя за едно момче? Съгласен съм, изглежда невероятно.

— Искате да го убиете — каза Арбел.

— Не е така.

— Защото той е убил един от вашите свещеници, докато вършел нещо неописуемо.

— Е, тук сте права. Той наистина уби един от моите свещеници и онзи наистина вършеше нещо неописуемо. Не знаех за тези еретични деяния до деня, когато Кейл избяга. Впоследствие всички замесени бяха пречистени.

— Искате да кажете убити.

— Искам да кажа първо пречистени, после убити.

— Защо Кейл смяташе, че вие сте отговорен за това?

— Ще го попитам, когато се видим. Но ако си мислите, че ще дам цяла империя, за да екзекутирам Кейл, заради убийството на един еретик и извратен убиец… — Той помълча, сякаш беше искрено озадачен. — Защо да правя подобно нещо? Не е логично.

— Може да лъжете — каза маршалът.

— Може. Но не ми се налага. Рано или късно ще намеря Кейл, но предпочитам да е по-рано. Вие имате начин да ми дадете каквото искам, но моето търпение е ограничено и щом се изчерпи, оставате с празни ръце.

— Не го слушай — каза Арбел.

— И защо сте толкова развълнувана? — попита Боско. — Дали защото е ваш любовник?

Маршалът се втренчи в дъщеря си. Нямаше нито възмутени въпроси, нито упреци, задето е опетнила кралската чест. Само дълго мълчание. На края той пак се обърна към Боско.

— Какво искате да направя?

Боско въздъхна дълбоко.

— Нищо не можете да направите. Ако Кейл изобщо вярва на някого, това определено не сте вие. Разбира се, дъщеря ви е изключение — по причини, които знаят малцина. Необходимо е тя да напише писмо до Кейл и тайно да го предаде на един от неговите приятели. В това писмо ще го помолите за среща край градските стени в уречен час. Аз ще бъда там с толкова хора, че той ще бъде принуден да се предаде.

— Ще го убиете — каза Арбел.

Боско за пръв път повиши глас.

— Няма да го убия. Никога няма да го убия по причини, които ще му обясня когато разбере, че казвам истината. Той няма представа какво имам да му кажа, а докато не узнае, животът му ще е все такъв, както след бягството от Светилището — жесток, гневен живот, стоварващ само безсмислено унищожение върху главите на всички, които се обвързват с него. Погледнете какъв хаос донесе в живота ви. Само аз мога да го спася от това състояние. Каквито и чувства да мислите, че изпитвате към него, вие не можете да разберете какво представлява той. Опитате ли се да го спасите — което е невъзможно — само ще навлечете гибел на баща си, на своя народ, на себе си и най-вече на Кейл.

— Трябва да напишеш писмото — каза маршалът на дъщеря си.

— Не мога — каза Арбел.

Боско въздъхна съчувствено.

— Знам какво е да притежаваш сила и власт. Никой не би завидял на сегашния ви избор. Трябва да унищожите или един цял народ и бащата, когото обичате, или един-единствен човек, когото също обичате. — Тя гледаше Боско като хипнотизирана. — Но макар и тежък, изборът не е чак толкова тежък. Кейл няма да пострада, а аз и без това рано или късно ще го открия. Бъдещето му е прекалено обвързано с Божията воля, за да бъде някъде другаде, освен сред нас… и то с изключително важна роля. — Той се облегна назад и пак въздъхна. — Кажете ми, млада лейди, въпреки цялата си любов към този младеж… любов, която в момента виждам, че е съвсем искрена… — Той помълча, изчаквайки Арбел да преглътне подсладената примамка. — Не сте ли усещали нещо… — Пак помълча, търсейки грижливо най-точната дума. — Нещо фатално.

— Вие сте го направили такъв с вашата жестокост.

— Не — отговори замислено Боско, сякаш разбираше обвинението. — Още когато го видях за пръв път, а тогава беше съвсем малък, в него имаше нещо стряскащо. Трябваше ми доста време, за да проумея какво е, защото просто изглеждаше нелогично. Беше ужас. Ужасявах се от това малко момче. Разбира се, трябваше да оформя и пренасоча каквото вече имаше в него, но нито едно човешко същество не би могло да направи Кейл такъв. Не съм толкова самонадеян. Аз бях просто Божи служител и имах задачата да обърна характера му към общото благо и Божията слава. Но вие сте виждали това нещо в него и то ви плаши — както би трябвало. Добрината, която понякога забелязвате, е като крилете на щрауса — размахва ги, но не лети. Оставете го на нас и спасете баща си, своя народ и самата себе си. — Той помълча. — И Кейл.

Арбел понечи да заговори, но Боско вдигна ръка.

— Нямам какво повече да кажа. Размислете и вземете решение. Ще изпратя подробности за времето и мястото, където да срещнем Кейл. Или ще напишете това писмо, или не.

Двама Изкупители, които стояха до вратата, пристъпиха напред и им направиха знак да излязат. Докато Арбел прекрачваше прага, Боско подвикна след нея, сякаш воден от неохотно съчувствие:

— Помнете, че отговаряте за живота на хиляди. А аз обещавам вече никога да не вдигна ръка срещу него и да не позволя някой друг да го стори.

Вратата се затвори и Боско тихичко добави:

— Защото устните, що сега са за него по-сладки от мед, скоро ще станат горчиви като пелин и по-остри от двуостър меч.

Лорд-Боеца се обърна и направи на Кейл знак да излезе на светло. Пазачът свали запушалката от устата му и го отведе при Боско.

— Наистина ли си мислиш, че тя ще ти повярва? — попита Кейл.

— Защо не — повечето е истина, макар и не цялата истина.

— Тоест?

Боско го погледна, сякаш се мъчеше да разчете нещо по лицето му, но изглеждаше неуверен както никога досега.

— Не — каза накрая Боско. — Ще чакаме нейния отговор.

— От какво се боиш?

Боско се усмихна.

— Е, може би на този етап малко честност помежду ни няма да навреди. Естествено, боя се, че истинската любов ще надделее и тя ще откаже да те предаде в ръцете ми.

В двореца си Арбел Лебедовата шия страдаше от ужасния сблъсък между личното желание и обществените задължения. И двата избора криеха страховита и недопустима измяна. Но ставаше още по-зле, защото в най-тайното кътче на сърцето си (и дори още по-надълбоко) тя вече бе решила да предаде Томас Кейл. Разберете нейната загуба, зашеметяващото потресение да види как всичко познато рухва пред очите й. После разберете убийствената мощ на словата на Боско, които почти буквално повтаряха нейните най-скрити мисли. Колкото и вълнуващ да бе Кейл за нея, самата му странност, която твореше желанията, пораждаше и неприязън към него. Той бе тъй буен, тъй гневен, тъй убийствен. Боско виждаше през нея като през стъкло. Как тя — такава, каквато беше — можеше да е друга, освен изтънчена и деликатна? Не разбирайте погрешно, Кейл обожаваше именно тази изтънченост и деликатност; ала Кейл вече беше изкован веднъж завинаги — изкован в ужасяващите огньове на невъобразими страхове и болки. Как може тя да бъде задълго с него? Една тайна част от Арбел вече отдавна търсеше начин да напусне своя любовник — макар и без сама да го разбира. И тъй, докато Кейл чакаше тя да го спаси, докато сам обмисляше начини да я спаси, тя вече бе избрала горчивия, но разумен път на доброто за мнозина срещу доброто на един-единствен човек. И в края на краищата кой би могъл да възрази? Във всеки случай не и тя. Навярно дори Кейл щеше да разбере след време.