Лудият жезъл

IX.

По някакъв начин, предполагам, това ме просветли, макар че не съм сигурен точно как стана. То направи нещо за мене или с мене, но не зная какво. Освен това стана така, че в определени отношения собствената ми природа ми стана по-неясна. И все пак…

Влязох в Белкен — тази огромна, блещукаща каменна канара, преминах по високия тунел, който намерих вътре. В най-високата зала известно време се отдадох на размишления — там, при водите. Там усетих и някаква сила, която отекна в цялото ми същество. Това по някакъв начин много ме разтревожи; и все пак, в други отношения пък ме успокои. Тогава реших да изследвам цялата психична структура вътре в планината.

Маршрутът на бъдещите магьосници от зала в зала беше ясно отбелязан по нефизичен начин. Продължих към втората точка и там също дълго медитирах. Щом това беше добре за тях — мястото се оказа заредено с някаква заповедническа сила — то реших, че може и на мене да ми е от полза.

Колко дълго съм седял в следващата зала, не знам. Дълго, струва ми се, защото потънах в дълги размишления и бързо забравих всякакво време. Хрумна ми, че може и да е станало късно, когато усетих повишаване на равнището на интензивност на силите, в които се къпех. Бързо проследих откъде идват — от кръга на магьосниците долу в сияйния град. По това време разбрах също, че навън се е стъмнило. Това означаваше, че посвещаването ще започне всеки момент и че силата ще продължи да нараства през цялата нощ. Минах в следващата зала, за да не изгубя преднината си. Сега исках да доведа нещата докрай, защото чувствах, че е възможно това да порази паметта ми и да ми даде онова, което търся.

В четвъртата зала стана нещо странно, защото чух глас — мъчително познат — който говореше така, сякаш се обръщаше към мене лично, да не кажа интимно.

— Фаней — казваше той. — Фаней.

Беше мъжки глас и ми се струваше, че бих могъл да разбера точно какво иска да каже с това. Говореше с доста строг тон, сякаш ми даваше някаква заповед, Фаней. Да не би това да беше моето име, извикано от смътното ми минало? Не, не ми изглеждаше много вероятно, Фаней…

— Фаней! — този път го каза дори още по-настоятелно и усетих възникналото чувство за дълг, желание да следвам неразбираемата заповед и чувство на потиснатост от това, че не мога.

Разширих се, после се свих. Застрелках се като луд из залата, търсейки някакъв начин да изпълня заповедта.

— Фаней!

Нищо. Не можах да открия нищо, което да задоволи чувството, което бързо се превръщаше в усещане за безпредметно задължение.

Така че продължих. А силата вътре в планината нарастваше все повече. Но в следващата зала натискът малко понамаля и останах там доста дълго. Отново изгубих представа за времето и едва стъпките на приближаващите се кандидати ме извадиха от транса, в който бях изпаднал. Мудно се понесох към следващата зала, за да не ме безпокоят.

Шестата зала изглеждаше по-спокойна от всички досегашни. Разпрострях се и започнах да попивам добрите вибрации.

Не ми се стори, че е изминало много време, преди отново да ги чуя да се приближават. Този път не се и помръднах. Нямах желание да тръгвам оттук, а и ми хрумна, че да наблюдавам хода на обреда може да се окаже поучително.

Видях как влязоха и застанаха по местата си. Когато мъжът заговори, усетих, че съм странно привлечен от онзи, когото наричаха Ларик. Огледах го внимателно и тогава осъзнах защо. Откритието ми беше твърде необикновено и аз все още обмислях последиците му, когато Пол привлече вниманието ми. Стресна ме промяната във външния му вид.

Беше се прегърбил напред, ръцете му бяха огромни и люспести. Бързо го огледах под дрехите и разбрах, че ръцете му, макар и много привлекателни — яки и черни — вече не бяха неговите ръце. И все пак, той не би могъл да не го осъзнава, а щом това не тревожеше него, не виждах защо пък трябва да тревожи мене.

Но ме тревожеше.

По-нататъшният преглед ми разкри, че той беше единственият сред всички присъстващи, чиято анатомия бе променена. И докато се чудех на това, раменете и гърдите му също започнаха да се преобразяват. Този път успях да проследя откъде идва това преображение и разбрах, че Ларик го причинява. Не можах да открия мотива за това в съзнанието му, защото когато един магьосник се занимава със занаята си, мислите му стават непроницаеми. Останалите бяха изпаднали в транс.

Изчаках, докато свършат, и тръгнах с тях към следващата зала. Независимо дали щях да си изясня мотива или не, бях решен да изследвам метода на магическото въздействие, упражнявано върху Пол.

Наблюдавах следващото преображение много внимателно и разбрах, че по-вярно ще бъде да го смятаме за размяна. Когато кракът на Пол беше заменен с по-голям, по-мощен крайник, успях да проследя как материалът се пренася отвъд планината. Проследих го — бързах и се вихрех по пътища, където пространството беше нагърчено, а времето бе поток с много завои и няколко вира. Проследих го до мястото, където се издигаха Портите — от онзи сън на Пол, в който бях надникнал. Проследих го и отвъд тях, в мъртвите земи, където открих едно виещо създание, чието тяло сега беше наполовина човешко, а на китката му се виждаше драконов белег.

— Братко — обърнах се към него. — Поноси само за малко това тяло. Просто някакъв човешки образ.

Но то или не можеше да ме разбере, или не искаше. Продължи да вие и започна да удря преобразените си части. Навях му дълбок сън там, на завет сред един триъгълник от изправени сиви каменни блокове. Така помогнах и на Пол, и на него почти без усилие от моя страна. По онова време си казах, че това е необходима лична намеса — първата ми — в работите на другите. Исках нещата да протекат гладко в тяхната цялост. Само тъй можех да задоволя интелектуалните си нужди.

Но още тогава бях започнал да се чудя.

Погледах още няколко мига тази омагьосваща земя, а после се извих и потеглих обратно по дългия път с ослепителни гръмотевици и тътнещи светкавици. Преминавах над спокойните вирове, обръщах началото и края — и този път се натъкнах на мисли в главата на Ларик — за Авинконет и за онези, на които служеше. За първи път в съзнанието ми проблесна разбиране.

Завъртях се с известно задоволство, после ги последвах до другата зала. Наблюдавах как размяната се повтаря и с другия крак на Пол. Този път се подразних немалко. Неговото съзнание беше също толкова далечно, колкото и това на другите, и това ме убеди, че той е жертва. Не ми се струваше правилно, съдейки по малкото, което знаех за човеците. Особено това, което правеше Ларик.

Когато преминахме към следващата зала, се случиха няколко неща в добавка към промяната на Пол.

Един от кандидатите падна мъртъв. Той, разбира се, не означаваше нищо за мене, но приблизително в същия миг гласът повтори думата „фаней“. Огледах останалите, за да видя как ще реагират, но те изобщо не реагираха. Думата беше прозвучала много силно и след няколко мига я чух отново.

И после отново.

Започна да се повтаря постоянно и безмилостно. Отначало ме беше страх, но после се вслушах. Колко глупаво от моя страна — да си помисля, че и другите са могли да я чуят, когато явно гласът се обръщаше към мене и само към мене! Усетих, че на някакво равнище започвам да я разбирам. А после се случи и нещо друго.

Преместиха трупа, ритуалът продължи. Пол беше преобразен. Но точно в този момент никое от тези неща не ми изглеждаше особено важно. Аз преживявах промяна — различна по природа от тази у Пол — нещо, което възбуди у мене задълбочени размисли по въпроса за свободната воля и предопределението. За лош късмет тъкмо тогава нямах време да им се отдавам, защото самата промяна изискваше цялото ми внимание: бях променил решението си. Бях заемал негласна, едва осъзната позиция на ненамеса в работите на другите, откакто се помнех. Изведнъж се съсредоточих върху нея, обмислих я добре и реших, че е дошло времето да направя изключение.

Не ми харесваше онова, което правеха с Пол, но не разполагах с необходимите знания и опит, за да преобърна това явление. Но щях да направя нещо — какво, не бях сигурен — нещо, което да му помогне да се върне в състоянието, което беше нормално за него, така че щом е готов, да може сам да се разправи с враговете си.

Мислех си за това, докато се спускахме към последната зала. Гласът, който повтаряше „фаней“, беше замлъкнал. При следващата ни спирка Пол, както си и мислех, загуби стъпалата си. В миговете, когато Ларик не правеше нищо, аз го изучавах. Разбрах, че има намерение да отведе Пол в Авинконет, където той щеше да бъде пленник, веднага щом свършеше работата си за тази нощ.

Когато напуснахме и последната зала и стигнахме до голямата пещера, видях как той наложи парализа на Пол и започна един по един да извежда останалите навън. Струваше ми се, че бих могъл да вдигна заклинанието, което го държеше там, в нишата, но не бях сигурен какво трябва да се направи после.

Проследих първия посветен навън, за да наблюдавам последния етап от нещата. После видях група господари, които бяха дошли да придружат своите хора обратно към града. Миша ръкавичка се беше спотаил в едно уединено местенце и наблюдаваше входа на пещерата.

Разбира се.

Когато се върнах в пещерата, вече обмислях плана си. Тогава видях при Пол магьосника, който го беше посетил онази нощ. Спрях и започнах да ги наблюдавам. Този човек излъчваше голяма сила.

Той започна да я използва. Видях, че я прилага, за да обърне размяната. Веднага се размърдах, за да се намеся по незабележим начин. Беше си чисто импулсивно от моя страна — не можех да гледам как се пилее такъв свестен материал. Другарите на онова създание бяха побили главата му на кол, но мене това хич не ме интересуваше. Набутах всичко в пространствения джоб, както бях виждал това да прави Пол — той си пазеше там разни неща.

Видях как Пол отново стана Пол, после — как му надянаха маските. Когато разбрах какво смята да прави, това по никакъв начин не се отрази на плановете ми. Все още го грозеше значителна опасност.

Ето защо потърсих тялото на Крендел, рижавият мъж, който беше умрял. Тъй като никой не го използваше в момента, аз се просмуках в него и взех да изучавам как точно работи. Исках да се подготвя бързо, за да изпълня онова, което бях намислил, и да го предам в ръцете на Миша ръкавичка. Той чакаше навън без работа.