VI.

Седнал на широкия перваз пред входа на пещерата, на три четвърти от пътя към върха на западния склон, Пол дояде хляба и изпи водата, докато гледаше как слънцето потъва под тежестта на беззвездната нощ. По пътя нагоре бяха спирали само веднъж — съвсем за кратко — и сега стъпалата му леко пулсираха. Помисли си, че и другите сигурно ги болят краката.

На югозапад проблесна светкавица. Студеният вятър, който ги следваше през повече от половината път, засвистя леко сред скалистите възвишения нагоре. Планината сияеше леко — тя сякаш сияеше всяка нощ, ала днес, дори докато го наблюдаваше, сиянието ставаше все по-ярко и по-ярко. А когато превключи на второто си зрение, стори му се, че целият Белкен гори в бавно разрастващ се син пламък. Тъкмо щеше да го спомене на Нурф, когато Ларик стана на крака и прочисти гърло.

— Добре. Облечете одеждите върху дрехите си и се стройте в колона пред входа — каза той. — До първата точка има доста ходене. Аз ще ви водя. Никакво говорене — освен ако не ви питам нещо.

Те разгънаха грубите бели дрехи и започнаха да ги обличат.

— Каквито и видения и превъплъщения да се явят пред очите ви — наред с друга промени във възприятията — това не е повод нито за безпокойство, нито за обсъждане. Приемете всичко, което става с вас — независимо дали е добро или лошо. Самите превъплъщения могат да претърпят превъплъщения, преди нощта да свърши.

Те се строиха зад него.

— Това е последната ви възможност за въпроси.

Никой не се обади.

— Много добре.

Ларик навлезе с умерена крачка във входа на пещерата. Пол се намери в средата на редицата. Зрението му отново премина в нормално състояние. Синкавото сияние донякъде помръкна, но не изчезна. Тясната пещера с високи стени, в която влязоха, пулсираше също като външните склонове на планината и осветяваше пътя им с достатъчна, макар и донякъде тревожна светлина. Докато навлизаха все по-навътре, сиянието и движението се усилваха. Стените изчезнаха от погледа — сякаш вървяха по огнен булевард от сънища, свързващ небесния и подземния свят, а посоката му зависеше както от гаданията, така и от настроенията.

Далечен тътен на гръмотевица ги застигна, щом пътят зави наляво, после — надясно и се заизкачва нагоре. Започна да става все по-стръмен, а на няколко места, прилични на стъпала, отъпканият под изглеждаше така, сякаш го беше оформяла човешка ръка.

След още един завой той стана дори още по-стръмен и от всяка страна се появи по едно дебело въже. Отначало на кандидатите не им се щеше да се захванат за тях, защото беше все едно да пъхнеш ръка сред танцуващи пламъци, но след известно време вече просто нямаха избор. Не усетиха топлина; Пол усети само, че дланите започнаха леко да го боцкат, макар че след няколко мига драконовият белег започна да пулсира под прикритието си. Докато се изкачваха, въздухът ставаше все по-топъл и той чуваше тежкото дишане на своите спътници, които се напрягаха да не изостават от Ларик.

Навлязоха рязко в един коридор. Тук въжетата свършваха. Подът на площадката, на която се спряха, беше доста по-равен. Непосредствено пред тях се простираше голяма кръгла локва, която пламтеше с бяла светлина, сякаш осветявана отдолу. Ниско над нея се спускаха сталактити и светеха като ледени висулки. Стените се спускаха почти до ръбовете й заедно с каменната издатина, върху която бяха застанали. Почти — защото един тесен перваз сякаш заобикаляше цялата тази ярка леща с неподвижна течност.

Ларик веднага ги поведе по перваза. Те напредваха бавно и полека, опрели гърбове о твърдата скала. След няколко минути Ларик започна да им дава знаци кога да спират и кога да се придвижват, докато най-накрая всичките бяха разпределени в съответствие с някакъв план, известен само на него. После той се придвижи към ръба на издатината, от която беше командвал подреждането, и се вгледа в лъчистите води. Кандидатите направиха същото.

Отначало светлината заслепи Пол, но скоро той разпозна собственото си бледо отражение, а зад него — като някакъв фантастичен пейзаж — се очертаваше неравната скулптура на покрива. Вгледа се в собствените си очи — очи на непознат, защото това беше лицето маска, която все още носеше — с по-тежко чело, с белег на лявата буза.

Изведнъж отражението му се стопи и го замени образът на истинското му лице — по-издължено, с по-тънки устни, с по-високо чело, с белия кичур, който се спускаше назад през тъмните му къдри. Опита се да вдигне ръка към лицето си и откри, че го е обзела някаква странна летаргия, някаква тъпа мудност. Ръката му трепна едва и той не направи повече никакви усилия да я помръдне. После чу глас, който изговаряше думите, научени от него съвсем неотдавна. Беше гласът на Ларик и когато той млъкна, първият кандидат, в далечния край на локвата, ги повтори. Те проехтяха сред стените и започнаха да кънтят вътре в главата му. Лек, сладък мирис нахлу в ноздрите му. Следващият кандидат започна да повтаря същите думи и с една част от съзнанието си Пол разбра, че когато му дойде редът, и той ще ги повтори. И все пак, като че ли нещо вътре в него вече ги произнасяше. Чувстваше се някак си откъснат от времето. Тук време не съществуваше — само светлината и отразеното му лице. Думите се търкаляха към него и събуждаха нещо дълбоко вътре в неговото същество. После забеляза, че отражението се усмихва. Не беше усетил никакво движение върху собственото си лице. Докато гледаше, образът затрептя и се раздели. Сякаш имаше две глави — една, която продължаваше да се усмихва, докато накрая се захили подигравателно, а другата — с изключително тъжно изражение. Те бавно се обърнаха с лице една към друга. Обзе го странно чувство. Колко дълго продължи то, не би могъл да каже, докато гледаше онези двамата, които бяха един, в техния архетипен спор. Започна да го обзема смътното чувство, че нещо не е наред.

След това осъзна, че наистина говори. Беше дошъл неговият ред и той бе започнал да изпълнява ролята си в кръга, без дори да се усети. Думите трептяха вътре в него — и му се струваха странно изкривени — сякаш ги чуваше от разстояние. Светлината под краката му стана още по-силна. Изображенията в локвата се изкривиха, сгърчиха се. Двете глави на неговия образ се сляха и се превърнаха в едно-единствено негово, не усмихващо се лице. Сега вътре в него се надигна чувство на радост и помете усещането, че нещо не е наред. Когато произнесе последната сричка, съзнанието му сякаш се изпълни със светлина.

После дойде ред на жената от лявата му страна, която започна да нарежда думите. Пол изгуби всякакво чувство за собственото си „аз“, за време и място — просто съществуваше вътре в звука и светлината и усещаше как промените преминават през него, докато не дойде краят.

Без нито една дума, без никакъв видим знак той разбра, че са свършили. Светлината в дълбините се събра, сякаш прие формата на голямо яйце, докато последният от тях произнасяше думите. След това те стояха дълго-дълго мълчаливо и се взираха в дълбините. Без да му бъде даден знак, Пол изведнъж вдигна глава и погледна Ларик. После забеляза, че и другите вдигат очи и се извръщат заедно с него. След това кандидатите бавно тръгнаха по перваза.

Когато стигнаха до края му и застанаха на издатината, Ларик вдигна ръка и махна наляво, след това се обърна и ги поведе през един много тесен проход зад един скален екран, който никой преди това не беше забелязал. След няколко крачки той се отклоняваше встрани и се разширяваше. Почти веднага Ларик застана на четири крака и пропълзя в малка черна дупка. Един по един и останалите направиха същото. Бледата, подобна на пламък светлина сияеше и тук — само на сантиметри от тях, от всички страни.

Напредваха бавно, защото се спускаха надолу, борейки се с хлъзгавия под; там, където беше твърде ниско, пълзяха по корем, виеха се и се жулеха при завоите.

Кандидатът пред него изведнъж спря, а след това — и Пол. Чу как онзи отзад изсумтя. Стените бяха поизбледнели до сивкаво с бледорозов отблясък.

Предният отново запълзя бавно, а след него — и Пол. Така продължиха горе-долу на разстояние колкото човешки ръст, после отново спряха. Пол, все още замаян от първото преживяване, се чувстваше неспособен да контролира напълно мислите си. Колебаеше се между леко безпокойство и отказ.

След кратка пауза те отново тръгнаха напред и след горе-долу същото разстояние отново спряха. Още няколко пъти така — и Пол разбра каква е причината. В пода имаше кръгъл отвор. Кандидатите се спускаха в него, увисваха на лакът от земята и тупваха долу.

Той изчака известно време, след като мина онзи преди него, после се вмъкна в дупката, увисна и се пусна.

Не пада дълго. Приземи се със свити колене и веднага се дръпна встрани. Не след дълго той настигна другите, които бяха застанали близо до центъра на залата. Там таванът беше най-висок. Бяха се наредили в кръг така, както им беше посочил Ларик — около най-забележителния предмет тук: розов сталактит, висок няколко пъти колкото него самия. Издигаше се над огромен, грапав къс скала с груба четириъгълна форма.

Когато всички заеха местата си около него, Ларик ги накара да се отдръпнат толкова далече от извисяващия се сталактит, колкото позволяваше геометрията на пещерата. За миг погледът на магьосника срещна неговия и Пол, без да си дава сметка, усети, че в тези очи имаше болка. После Ларик се отмести и се поклони на една скала в далечния ъгъл на залата. Съвсем скоро погледите на всички се отместиха от него и се върнаха към предмета пред тях.

Пол се отпусна и отново настрои ума си съзерцателно. Изгледа монолита от горе до долу. Усети силата, която витаеше тук. Превключи на второто си зрение за миг, но не последва никаква промяна, освен дето сталактитът започна да сияе още по-ярко. Наоколо нямаше дори блуждаещи нишки — явление, което го порази като доста странно, когато след време се сети за него.

При първите бавни думи на Ларик той отново превключи зрението си на нормално, като възприемаше само физическите усещания, дошли от звуците и тяхното ехо. Чувствата за безвремие и отдалечаване го овладяха по-бързо, отколкото предишния път. Светлината по повърхността на извисяващия се сталактит започна да бяга. Изглеждаше така, сякаш самият сталактит започва бавно да се движи.

Ларик замлъкна и някой от кръга подхвана литаниите. Докато говореше, пещерата около него бавно избледня. Пол усети, че огромният сталактит е единственото съществуващо осезаемо нещо. Думите обаче го следваха и изпълваха тази версия на вселената, в която сега се намираше. Изведнъж монолитът стана по-голям, а формата му незабележимо се промени.

Друг глас подхвана думите. Пол гледаше като омагьосан как предметът се раздвижи и промени облика си. Буцестата основа все повече и повече започваше да прилича на ставите на три сгънати пръста. Изправен беше като протегнат показалец, а малката, ниска издатина от другата му страна приличаше на сгъвката на палец. Разбира се… Още от началото си е било ръка. Как така не беше забелязал по-рано?

Гласът се приближи. Ръката наистина се размърда и започна да се обръща към него. Пръстът започна бавно да се спуска.

Дишането му секна и докато пръстът продължаваше да се спуска към него, го обзе чувство на страхопочитание. Стесняващото се пространство между тях беше изпълнено със сила. Без да усети кога, дясното му рамо и десницата му бяха започнали да горят.

Пръстът — достатъчно голям, че да го смачка — се протегна към него — леко, внимателно — и съвсем лекичко докосна дясното му рамо.

Той се строполи — не от тежестта, а от чувствата, които го връхлетяха в този миг. Закрепи се на крака. Източникът на думите приближаваше все повече. Сега пръстът се отдалечаваше, връщаше се в изправеното си положение.

Ръката и рамото му продължаваха да горят; последва ги отначало тъпа болка, а след това, когато дойде неговият ред да изговори думите — и вцепенение. Но пещерата отново си беше тук, а ръката отново се бе превърнала в сталактит върху къс грапава скала.

Думите описаха пълен кръг; кандидатите изчакаха в пълно мълчание заклинанието да се задейства, а после Ларик ги поведе през един отвор в стената зад скалата, върху която бяха застанали.

Пол се движеше бавно, неловко, озадачен от мъртвата тежест, увиснала на дясната му страна. Протегна ръка и стисна десния си бицепс с лявата си длан.

Чувстваше ръката си подута, сякаш беше станала огромна; ръкавът го стягаше.

Плъзна длан надолу. Цялата му ръка сякаш изведнъж се беше раздула. Освен това чувствителността й беше също толкова намаляла. С огромно усилие обаче той откри, че може да я движи. Когато сведе поглед, откри, че дланта му — все още нормална на вид и на пипане — виси много по-ниско от обикновено — чак до коляното му. Опита се да усети силата на драконовия белег, но и той сякаш се беше вцепенил. После си спомни думите на Ларик за превъплъщенията тази нощ — че трябва да се приемат без безпокойство и да не им се позволява да се месят в непосредствените им задачи. Въпреки това плъзна поглед по останалите, за да види дали пък няма да забележи някакви изменения. Малкото, които забеляза преди да навлязат в тунела, не представляваха някакви големи повреди. И никой май не схващаше собствената си промяна.

Вървяха. Пътят беше равен, прав и достатъчно широк. Светлината продължаваше да грее. Преминаха, без да спират, през една празна зала — стори му се, че там постоянно звучи висок музикален тон — точно отвъд границата на слуха — и продължиха, докато пред тях не се отвори нов коридор.

Тук лявата му ръка започна да гори и когато редът му дойде и отмина и всичко свърши, тя изцяло беше започнала да прилича на дясната.

Този път Пол не се разтревожи толкова от промяната — прие я като част от цялостното преживяване. Останалите сигурно също преживяват нещо подобно — реши той. Последва ги към подобна на кладенец яма, точно отсреща им, и откри, че чувствителността, способността да се движи и контролът се връщат в ръцете му.

Огледа другите. Едно въже с възли, завързано за близка скала, се спускаше надолу в ямата. Един по един кандидатите се захващаха за него, спускаха се надолу и изчезваха в тъмнината. Когато дойде и неговият ред, той направи същото — удаде му се много лесно и той се зарадва на огромната сила, която сега изпълваше ръцете и раменете му.

В синьо-жълтата пещера, която ги очакваше долу, те застанаха във вече познатия им ритуален ред и изпълниха обреда около огромен сферичен кристал, поставен върху пиедестал. Преди да свършат, Пол почувства, че сякаш е потопил лявата си длан във вряла вода. Най-накрая свършиха и Ларик ги изведе пред една дупка в стената отляво.

Ръката му все още туптеше, но усещането за горещина беше изчезнало. Когато я погледна, забеляза, че е станала тежка, лилаво-червена, люспеста; ноктите бяха плътни, тъмни, триъгълни, закривени. Пръстите му бяха мощни и стигаха почти до глезена. Робата, с която беше облечен, скриваше част от промяната. И все пак… Той отново се огледа. Изглежда, никой от останалите кандидати не беше забелязал неудобството му. Отново си наложи да прогони тази мисъл. Закрачи след другите по широк, равен тунел; походката му беше малко несигурна, сякаш трудно пазеше равновесие.

В близкия край на следващата зала, между пода и тавана, на една верига висеше меч. Докато обредните думи кръжаха около него, той се поклащаше и проблясваше в червено. Съзнанието за сила изпълваше съществото му и му доставяше някакво мазохистично удоволствие. Виденията се връщаха. Той изговори думите със звънтящ глас и дори не погледна надолу — вече знаеше какво ще види.

Когато свършиха, той се обърна и се присъедини към колоната, която се изнизваше през нов отвор в стената. Поеха по един тунел, който се спускаше надолу.

Пътят беше стръмен; въздухът се изпълни със сладки миризми. Стените се превърнаха в жива мрежа от бледен огън. Вървяха дълго и най-накрая стигнаха в малка зала, в която се скупчиха около прост каменен куб без никаква украса. Тук сладникавият мирис беше толкова силен, че на Пол почти му се повдигаше. Когато изговориха думите, ушите го заболяха. Обля го силна горещина; усещаше със страшна яснота туптенето на сърцето си. Зави му се свят, но знаеше, че дори и да припадне, няма къде да падне — толкова нагъсто бяха застанали. По-късно той реши, че наистина е изпаднал в безсъзнание за миг, защото в паметта му имаше бяло петно — до момента, в който се бе усетил, че говори.

Щом млъкна, сведе глава и видя, че робата му е разкъсана. После осъзна колко широки бяха станали раменете му, колко огромен — като бъчва — гръдният му кош. Нищо чудно, че дрехата му се беше разкъсала. Как това би могло да бъде илюзия? Хвърли поглед към най-близкия кандидат. Улисани в собственото си съзерцание, сякаш никой не му обръщаше внимание.

Той бавно вдигна десница. Бръкна в разкъсаната си дреха и заопипва. Тежките му пръсти се натъкнаха на корава, твърда, грапава повърхност. Продължи. Сякаш беше покрит с люспи — от пъпа до врата. Отдръпна ръка и я отпусна. Когато вдигна очи, видя, че Ларик се е втренчил в него. Онзи мигом отмести поглед.

Когато излязоха от залата, сякаш тръгнаха по продължението на тунела. Докато вървяха, той внимателно контролираше дишането си, защото когато поемаше дълбоко дъх, звуците бяха тежки и хъркащи.

Захладня — той беше благодарен за това. Продължиха по дългия коридор. Следващата зала беше много по-голяма от онази, която бяха напуснали току-що. Подът й беше от зеленикав камък. От тавана на вериги висеше тежка маслена лампа и докато изговаряха думите, пламъците й се извиваха.

Този път беше ред на левия му крак. В мига, в който той започна да гори, Пол знаеше какво ще последва. Когато най-накрая то дойде, той почти беше припаднал. Кракът като че ли беше станал много по-дълъг и по-тежък от десния. Почти не можеше да пази равновесие и се налагаше да го прегъва в коляното. Чувстваше се като в съня. Щом се обърнаха и той закрета нататък по милостиво равния тунел, навсякъде около него плъзнаха видения — като материализирали се свободни асоциации. Не можеше да се подпре с ръка на клатушкащата се стена, без да му се стори, че докосва муцуната на звяр или гърдата на жена, цвете или птича перушина.

В това състояние той не беше сигурен дори какво точно вижда в следващата зала. Тя беше голяма, а въздухът — благоуханен. Плътните образи я изпълваха цялата. Зодиакалните животни се изредиха в процесия пред него. Щом втренчеше поглед в някое от тях, то се разпадаше в съвсем нова поредица от форми. Почти се зарадва, когато десният му крак се стегна и започна да гори, защото най-накрая, когато и той стана като другия, равновесието му се възстанови.

Сега умът му се беше превърнал в хаотична плетеница. Той тръгна след другите. Вървеше с бърза, сигурна крачка по нов дълъг и стръмен път.

Най-накрая стигнаха до една много тъмна зала, където сталактитите и сталагмитите се бяха преплели и бяха оформили извисяваща се сребърна колона. Ларик ги разположи около нея. За миг съзнанието на Пол се проясни и той се зачуди колко ли дълго продължаваше този обред. Образите се разпръснаха. Виждаше само блестящата колона — прекрасна и сияйна. С тези дълги крайници той чувстваше, че просто може да протегне ръце и да я прегърне. Тя сякаш отразяваше силата. Усети как у него се завръща донякъде и чувството за стабилност. Повдигна масивните си ръце и се втренчи в тях. Къде ли беше виждал такива преди? Превключи на второто си зрение, но те не се промениха.

Отпусна ръце и тогава си спомни. Те приличаха на онези демонични създания, които беше видял в сънищата си за земята отвъд Портите. Какво ли би могло да означава това? Защо ли се бяха променили по този начин по време на този ритуал, който се предполагаше, че е за негово добро? Наистина ли това беше от онези превъплъщения, за които бе споменал Ларик, или той преминаваше през нещо друго?

Вдигна ръка към лицето си, прокара пръсти по чертите си. Стори му се, че са непроменени. И все пак…

Коремът рязко го присви и го накара да се наведе напред. Той неволно се вкопчи в него. В този миг Ларик заговори отново — някаква нова последователност от думи. Усети, че коланът му го притиска, и го разкопча. Чу как платът под робата му се разкъсва. Когато болките преминаха, усети, че тазът му се е разширил, хълбоците му са се разраснали. Когато се опита да се изправи, му беше много трудно. Гръбнакът му сякаш се беше извил по такъв начин, че го принуждаваше да се навежда напред, така че ръцете му да опират о земята. Усети болки в стъпалата си.

После изведнъж всичко това изгуби значение. Моментът на ясния разум отмина и го връхлетя нова последователност от видения и усещане за мощ! Сякаш беше минало много дълго време. Съзнанието му се понесе над всички повторения и собственото му участие в тях. Когато отново потеглиха, той ги последва — прегърбен, забравил всичко. Никой не го забелязваше.

Ларик ги заведе до една дупка в пода, от която стърчеше стълба. Махна им да го последват и започна да слиза надолу.

Пол изчака всички останали да минат, преди да започне тромавото си спускане.

Стълбата скърцаше под него. Едно от стъпалата изскочи. Но той се беше вкопчил здраво в нея и продължи. Слиза дълго и най-накрая се намери точно сред другите, които бяха застанали върху кръг, изрисуван на пода в тази зала. Забеляза, че двама от кандидатите бяха припаднали, а Ларик беше коленичил до единия и разтриваше гърдите му.

Прескочи последните няколко стъпала и зачака. Мъжът, когото Ларик разтриваше, изстена и след известно време се надигна. Ларик веднага притича към другия — дребничък рижав момък, стиснал здраво зъби. Очевидно сърцето му не биеше, защото магьосникът го изостави на мига и се върна при първия. След няколко минути му помогна да стане и отново отиде при рижавия. Онзи си остана все така неподвижен. Ларик поклати глава, изправи се и го остави там, където беше паднал. Подреди другите около себе си и издигна ръце.

Щом силата се надигна в кръга, Пол усети болки в краката. Те станаха толкова свирепи, че секунда по-късно той разкъса обущата си. Докато траеше ритуалът, той ги държеше под робата си. Смътно си спомни, че това е последният етап от посвещаването. Скоро всичко щеше да свърши и той щеше да може да отиде някъде и да спи, да спи…

Усети, че е започнал да произнася думите — с обичайния си стабилен глас. Когато свърши, затвори очи. Пред тях веднага изникна необикновено жив образ. Видя обсадения Рондовал, около него бушуваше буря. Образът се разми. Един мъж беше застанал на главния балкон, преметнал през врата си черен шал, с жезъл в ръце. Косата му беше бяла като скреж — освен черната ивица, която минаваше през нея. Пеейки, той даваше заповеди на своите неземни орди и караше пламъци да се надигат пред неговите врагове. Но един магьосник, целият в бяло — старият Мор! — дойде и влезе в схватка с него. По-старият надви, защитата се охлаби, мъжът на балкона се прегърби и се оттегли.

Вътре той се спусна към една близка зала и започна да прави нещо с различни магически атрибути. Пол проследи действията му. Мигове по-късно — така му се стори — издигнал високо скиптър, той застана в средата на кръг и произнесе високо думи, които прокънтяха из залата. В един ъгъл, близо до тавана, някаква извиваща се, мъглява форма затрепери в резонанс.

— Белфаниор нед септут! — извика мъжът. — Бел…

Вратата рязко се отвори, в залата влетя вестоносец и се строполи под напора на връхлетелите го сили.

— Портите са завардени… — изхъхри той и издъхна.

Магьосникът изрече защитна дума, затъкна жезъла в пояса си и разкъса кръга.

Той излезе от залата, втурна се по коридора, влезе в друга стая и сграбчи тежкия лък, който висеше там. Измъкна една стрела от мекия кожен колчан и ги понесе със себе си.

После, по-надолу, Пол го видя да опъва тетивата и да убива водача на нападателите. След това той влезе в дуел със стария Мор, беше победен, издъхна и беше погребан под купчина отломъци.

Видението се замъгли. Бурята беше отминала. Битката беше свършила. Видя как Мор, яхнал един кентавър, се носеше на запад, а тялото на мъртвия магьосник беше завързано върху гърба на друг от хората-коне.

Видението отново се замъгли.

В една пещера, осветена от сиянието на жезъла му, Мор беше сам с мъртвия магьосник. Тялото лежеше по гръб върху една каменна плоча с кръстосани ръце. Приведен над трупа, Мор правеше нещо с лицето — разтриваше и го натискаше. Малко по-късно вдигна ръце и сякаш дръпна с тях лицето.

Това беше посмъртна маска, която той беше вдигнал, и в този миг Пол забеляза колко много приличат чертите на това лице на чертите на самия Мор.

Той заговори тихичко и Пол не можеше да различи думите. Второто му зрение се включи от самосебеси и той забеляза, че към маската беше прикрепена фина сребърна нишка.

И тогава всичко се разпадна и разпръсна, както става с виденията.

Пол отвори очи. Всички стояха в съзерцание. Въздухът отекваше, Ларик беше издигнал ръце и бавно пляскаше с длани, изговаряйки последните думи.

Когато свърши, магьосникът мина между тях, спря, вдигна мъртвия, метна го на гръб, обиколи кръга и излезе от него. После се извърна и махна на другите да го последват.

Излязоха от залата, тръгнаха по един разширяващ се тунел и най-накрая навлязоха в голяма, неукрасена с нищо пещера с неправилна форма. От тавана висяха огромни сталактити. Въздухът все още беше хладен. Умът на Пол започна да се прояснява.

Ларик премина през пещерата и откри място, на което да остави трупа. После се върна, покачи се на едно малко възвишение и се обърна към следващите го:

— Крендел беше единственият кандидат, който се поддаде на силите — рече той. — За всички останали може да се каже, че издържахте — по един или по друг начин. Преди да се стабилизира новата настройка на магическото ви състояние, може да минат няколко седмици. Заради това ви предупреждавам да се въздържате да се занимавате с Изкуството известно време. Нещата могат да тръгнат много накриво, а резултатите са непредсказуеми. Изчакайте, починете си, ограничете действията си във физическата област. Когато се почувствате готови, започнете, но с много дребни неща — и изчаквайте след всяка стъпка, за да сте сигурни, че всичко върви както трябва.

Той се обърна и погледна през рамо. Махна.

— Онзи тунел води обратно към света — каза той — Дълъг е. Лично ще изведа навън всеки от вас, за да посрещнете зората.

— Ти ще си първи — и той посочи най-близкия. — Тръгвай и ме изчакай ето там. След миг идвам.

Той слезе от могилката и се приближи до Пол.

— Ела с мене — прошепна му той и го отведе в едно странично коридорче зад един дебел сталагмит.

— Нещо не е наред — обади се Пол. — Аз се превърнах в чудовище, а сякаш никой не го забелязва.

— Вярно е — отвърна Ларик с нормално висок глас.

— Не трябва ли сега, когато посвещението свърши, и това да премине?

— Луди жезле — отвърна му магьосникът. — Твоето преображение нямаше нищо общо с посвещението. Можеш ли да твърдиш, че не знаеш нищо за дома на Авинконет?

— Никога не съм чувал за него.

— Нито пък за великите Порти към мрачния порочен свят? Порти, които ти широко ще отвориш?

Пол се намръщи.

— Разбрах — въздъхна Ларик. — Онова, което ти сторих, наистина е било необходимо. Възползвах се от възможността, която ми предоставяше състоянието на ума ти на всеки етап от посвещението, и ти наложих мощни заклинания — парче по парче аз смених тялото ти с тялото на един от жителите на онова прокълнато място. Без главата ти, естествено.

— Защо? — попита Пол. — Какво съм ти направил?

— Лично на мене — нищо — отвърна Ларик. — Но злото, което би могъл да причиниш, е толкова голямо, че всичко, което направих, е оправдано. Лека-полека ще научиш повече за онова, което ти предстои. А сега трябва да се връщам при другите посветени.

Пол протегна една от масивните си ръце с криви нокти, за да го спре. Ларик леко махна с ръка и целият крайник се парализира.

— Какво…

— Новото ти тяло е под пълната ми власт — обясни онзи. — Обгърнал съм те в поредица от практически неразрушими заклинания. Сега ти наложих волята си и те направих напълно неподвижен! Освен това съм ти наложил и заклинание маска. То дори компенсира несръчността ти. Само ти се виждаш такъв, какъвто си — бих казал, че е нужно да го запомниш. Сега ти във всяко едно отношение си мое създание.

— А пък ти толкова се притесняваше за черната магия… — обади се Пол. — Да ни би да си се страхувал от конкуренция?

Ларик се намръщи и отмести поглед.

— В случая беше необходимо — каза той накрая, — за да се надвие по-голямото зло.

— Я не ми ги пробутвай тия. Аз нищо лошо не съм направил. А ти направи.

Ларик се извърна. Пол изкрещя.

Щом магьосникът се обърна и отново махна, викът му секна. Сега Пол дори не можеше да говори.

— За тебе ще дойда последен и ще тръгнем към замъка Авинконет — каза Ларик и се усмихна. — И да не бягаш.

Зави зад скалистия ъгъл и изчезна.

Пол чу как една водна капка се откъсна от сталактит и цопна в близката локва. Чуваше собственото си плитко дишане. Долови и далечните гласове на другите посветени, които без съмнение обсъждаха преживяното тази нощ.

Щом магия го беше оковала, магия можеше и да го освободи, реши той. Но не можеше да усети източниците на собствената си сила. Сякаш някаква част от него беше заспала. Замисли се над думите на Ларик, над факта, че неговите сънища явно бяха гадна действителност за някого другиго. Потърси в спомените си някакъв ключ. Зачуди се дали сегашното положение не бе свързано по някакъв начин с нападението на онзи магьосник, когото Миша ръкавичка беше убил в Рондовал. Напрегна се да се размърда, ала не успя.

После по коридора се разнесоха стъпки. Струваше му се, че е твърде рано за Ларик да се връща. И все пак…

Едър мъж, висок почти колкото Ларик, но по-плещест, зави зад ъгъла и се приближи. Лицето му постоянно се изменяше, сякаш Пол го гледаше през многофазна рефракционна среда. Очите му плуваха, носът се издуваше и спадаше, устата се кривеше в отвратителни пародии на човешки изражения. Но щом я отвори, Пол веднага забеляза блестящата коронка на зъба. Опита с второто си зрение, но не успя да проникне зад изкривяващото заклинание, което онзи носеше като маска.

— Виждам, че маската, която ти наложих на лицето, още се държи — чу той познатия глас. — Но какво си направил с останалото?

Пол откри, че не може дори да изръмжи.

— Всъщност — продължи мъжът, — това тяло наистина е страхотно! Знаеш ли какви поразии можеш да направиш с него — стига само да поискаш! Обаче предполагам, че си доста привързан към собственото си тяло, а?

Той вдигна глава — едно огромно и едно мъничко око се вторачиха в очите на Пол, като току си сменяха размерите.

— Прости ми — каза той най-накрая. — Забравих, че не можеш да ми отговориш.

Вдигна ръка и леко плесна Пол по устата. Усети как нещо го жилна за миг и после сякаш нещо се отприщи. Пол откри, че челюстите му са отключени и че може да движи главата си.

— Какво, по дяволите, става? — попита веднага той.

— Нямам време да ти обясня — дори и да исках — отвърна другият. — Тя е дълга и широка, а пък точно сега си имам доста по-големи грижи. Обаче май всичко си върви като по мед и масло. Аз не бих се шашкал особено.

— Ти на това „мед и масло“ ли му викаш? — огледа Пол чудовищните си форми.

— Е, не точно от естетическа гледна точка, особено ако случайно си човек — отговори другият. — Говорех ти за хода на събитията. Ларик мисли, че си му в ръчичките.

— Да ти кажа, прав ми се вижда.

— Това може да се оправи, стига да искаш да изиграеш играта докрай.

— Аз нямам и представа нито какви са залозите, нито какви са правилата!

— Е, ако всичко върви добре, това ще е част от наградата ти: ще получиш отговори на твоите въпроси — и на някои въпроси, които още и през ум не са ти минали.

— Като например кой си ти и какво целиш?

— Това почти със сигурност все ще изскочи отнякъде.

— Ще ми хареса ли онова, което ще открия?

— Въпрос на вкус. Всеки сам си преценява.

— Какъв избор имам?

— Можеш или да действаш, или да те действат.

— И какво искаш да направя?

— Да оставиш нещата да си текат, да откриеш какво иска онзи, който те е пленил, и да решиш дали и ти искаш същото. После можеш да действаш в зависимост от това. Ларик си мисли, че има пълна власт над тебе, но само след миг аз ще разруша инфантилните му заклинания. Освен това ще обърна обратно умерено хитроумната размяна на тела, която той ти приложи, и ще ти върна твоите собствени свежи, млади и жизнени — макар и поизтощени — телеса. А след това идва истински майсторската работа. Ще скрия твоето освободено и възстановено тяло така, както скрих лицето ти, и във всяко едно отношение ще му придам прилика с чудовището, което представляваш в момента. И за капак ще те обгърна в маскиращо заклинание, абсолютно идентично с това, което сега скрива отвратителния ти облик от очите на повечето простосмъртни…

— Маска вътре в маската?

— Именно.

— И докъде?

— В един момент всеки, който би искал да те види в сегашното ти състояние, би могъл да смъкне външния слой и да съзре плененото чудовище вътре.

Едрият магьосник пристъпи напред и го сграбчи за раменете. Пол моментално усети как през него минава нещо като електрошок. Ръцете му се отпуснаха. Той залитна напред. Ботушите, които беше стискал под лявата си мишница чак досега, тупнаха на пода. Магьосникът сграбчи лявата му ръка и през нея пробяга агонизираща болка. Преди Пол да се опита да я помръдне, онзи вече се беше захванал с другата. Докато работеше, си тананикаше. Пол не знаеше дали това е част от процедурата или не.

Щом вдигна ръце и осъзна, че това наистина са си неговите ръце, мъжът го фрасна яко по гърба с лявата ръка, а с дясната — по гърдите, точно над сърцето. Дори и вътре в това тяло с яки мускули и тежка броня, в което беше напъхан, Пол усети, че този мъж в никакъв случай не беше някакъв слабак.

Усети как въздухът се втурна навън от дробовете му и гръдният му кош се смалява до нормални размери. Започна да се изправя и магьосникът му нанесе страхотен удар в корема, точно под пояса. Промяната продължи и там, той се изправи напълно и започна да се потупва и разтрива — колкото заради радостта отново да усети собственото си тяло, толкова и за да поотпусне болките. Болеше го навсякъде.

Едрият магьосник го изрита в пищялите и той усети как краката го заболяха, изправиха се и се смалиха.

— Трябва да отбележа, че подхождаш с доста насилие към тези неща — обади се той.

— Да не би да предпочиташ шест часа да ти нареждам и да ти кадя тамян?

— Никога не оспорвам успеха.

— Много умно от твоя страна. Сега започвам с първото маскиращо заклинание — то ще те накара да изглеждаш точно както изглеждаше преди малко.

Илюзията изникна, разрасна се около него като сива мъгла, която започна да добива форми под плавните жестове на човека с променящото се лице. Пол усети как в присъствието на тази магия скритият му драконов белег започна да тупти. Скоро тя напълно го обгърна, сви се, промъкна се през дрехите му.

Магьосникът въздъхна и се изправи.

— И ако проникнат през другата маска, която ей сега ще ти надяна, те ще виждат само това и нищо повече. Аз обаче съм длъжен да те предупредя — що се отнася до онова, което се вижда.

— Което ще рече?

— Трябва да действаш така, сякаш все още си под контрол. Ще стоиш парализиран в същото положение, в което Ларик те беше оставал, когато той се върне. Следвай всичките му заповеди, все едно че нямаш друг избор. В мига, в който се отклониш, губиш шанса си да научиш още нещо. Освен това може да ти се наложи да се биеш с голи ръце.

Пол кимна. Погледна надолу и отново видя чудовищния облик, но вече не го усещаше.

— А сега ще скрия тази илюзия от всички останали, както беше направил Ларик — обясни магьосникът, — но за тебе ще оставя този ти вид, за да ти напомня, че трябва да действаш в съответствие с него — тромаво и послушно.

Пол гледаше ръцете на мъжа, докато те описваха сложна поредица от жестове.

— Виждаш ли някакви нишки, докато работиш? — изведнъж го попита той.

— Понякога — отвърна магьосникът. — Но точно сега виждам разноцветни светлинни лъчи, които прихващам. Шшшт! Съсредоточавам се.

Пол вторачи поглед в променящото се лице на мъжа, като се опитваше да отгатне как ли изглежда в действителност то. Но в промените не се забелязваше никаква закономерност.

Когато човекът свърши с движенията и се изправи, Пол се обади:

— Онази нощ в лагера ти спомена, че може би интересите ни не съвпадат напълно.

— О, има възможност накрая да свършим като противници — отвърна другият. — Надявам се, че няма да стане така, но кой го знае. Може и да стане. Но ако стане, няма да е, защото не съм се опитал да се намеся. А поне в момента и двамата искаме едно и също: да те измъкнем оттук цял-целеничък, да измамим враговете ти, да те поставим в стратегическо положение!

— Да имаш представа какво ще стане, когато се махна оттук?

— О, да. Ще бъдеш пренесен почти веднага надалече — в замъка Авинконет.

— Той и Ларик това каза. Но кой още е замесен? И какво ще срещна там?

— Много по-добре е сам да научиш всичко това, за да му откликнеш по нормалния начин.

— Да му се не види! Има и нещо друго! Ти криеш нещо!

— И с какво това ме прави по-различен от останалите? Играй си ролята, момче. Играй си ролята.

— Не ме наставлявай! За да продължа с всичко това, трябва да знам повече!

— Дрън-дрън! — отвърна му магьосникът и се извърна. — И я заеми пак онази поза. Струва ми се, че някой идва насам.

— Но…

— Останалото е мълчание — рече човекът с променящото се лице и потъна зад ъгъла.

Загрузка...