Лудият жезъл (Роджър Зелазни) читать бесплатно онлайн полную версию книги

XIII.

Миша ръкавичка и Лунна птица пристигнаха следобед и закръжиха над развалините на върха на планината Анвил. На Миша ръкавичка, който бе прекарал толкова време там, му се видя трудно да различи познатите очертания. Но видя огромния кратер, до който все още се извисяваха развалините на висока сграда.

— Това трябва да е мястото — посочи той, — където Пол хвърли Жезъла.

— Това е — отвърна Лунна птица.

— Казват, че окото на дракона вижда повече неща от човешкото.

— Вярно казват.

— Виждаш ли някоя от машините или джуджетата още да мърдат там долу?

— Не виждам никакво движение.

— Тогава нека слезем долу.

— При кратера?

— Да. Приземи се до конуса! Ще се изкатеря върху него и ще поогледам.

— Вътре е тихо. Не виждам и да излъчва голяма топлина.

— Ти виждаш топлината?

— Когато се рея, аз яздя кули от топлина. Да. Мога да я виждам.

— Тогава да се спуснем там вътре, щом знаеш, че няма опасност.

Лунна птица започна да се спуска по спирала към отвора, прокопан от огъня. Щом се приближиха, започна да описва все по-малки кръгове, после събра криле и падна надолу, като в последния момент ги разтвори, за да омекоти малко приземяването. Скърцайки със зъби, Миша ръкавичка бе наблюдавал как край него се втурват грапавите сиви стени. Щом кацнаха на неравната земя, той подскочи нагоре и отхвръкна встрани. Успя да се вкопчи в Лунна птица и превърна падането в слизане, после се изправи върху купчината сгурия и се облегна върху издуващия се гръден кош на дракона. Цареше дълбока тишина. Сенките вече обгръщаха склона.

Лунна птица заизвръща глава насам-натам, погледна нагоре, после надолу.

— Май мъничко съм объркал сметките — призна си драконът.

— Какво искаш да кажеш?

— Размерите на това място. Може да не ми стигне пространство, за да се издигна във въздуха.

— О… И какво ще правим тогава?

— Като му дойде времето, ще се измъкнем.

Миша ръкавичка тихо изруга.

— Нещата имат и светла страна.

— Каже де!

— Скиптърът определено е тук — огромната глава се извърна. — Ей там е.

— Откъде знаеш?

— Драконите усещат и присъствието на магията, на магически предмети. Знам, че той е там, под земята. Ей там.

Миша ръкавичка се обърна и се вторачи нататък.

— Я ми покажи.

Лунна птица се плъзна шумно по сивата грапавина, по скалните отломки. Най-накрая спря, протегна левия преден крак и издълба едно Х върху тъмната повърхност с огромния си черен нокът.

— Тук трябва да копаеш.

Миша ръкавичка разтовари сечивата, грабна един копач и нападна посоченото място. Навсякъде се разхвърчаха отломки и се вдигна такъв прах, че той скоро започна да кашля. Махна първо наметалото, после и ризата си, а потта потече от него като река. След известно време по тялото му полепна сив прах и той заприлича на същинска статуя. Раменете го заболяха, ръцете му подпухнаха. Успя да изкопае яма, дълбока до пищялите.

— Твоето драконово чувство — подхвърли той, — подсказва ли ти на каква дълбочина е погребан?

— Някъде на дълбочина два-три пъти колкото твоя бой.

Миша ръкавичка метна ядно копача. Кратерът прокънтя.

— Ама защо не ми каза по-рано?!

— Не знаех, че било важно. — Пауза. И после: — Важно ли е?

— И още как! Няма начин да изкопая толкова дълбока дупка за някакво що-годе разумно време!

Той се тръшна върху купчина сгур и обърса чело с опакото на ръката си. В устата си усещаше вкус на пепел. Всичко миришеше на пепел. Лунна птица се приближи и се вторачи в плитката яма.

— Дали пък някъде тук не са останали някакви яки машини? Или оръжия? От времето, когато тук царуваше черният Марк?

Миша ръкавичка бавно вдигна очи и се загледа точно над главата си.

— Май ще мога да се изкатеря горе и да поогледам — рече той. — Но ако, да речем, намеря някакви експлозиви — от ония работи, дето мятат светлинни лъчи и правят дупки? Това може и да унищожи онова, което търся!

Лунна птица подсмръкна. Слюнките му се разхвърчаха наоколо. И където попаднеше слюнка, там мигом почваше да ври и кипи. След няколко секунди навсякъде избухнаха пламъци.

— Някога това нещо бе скрито, защото никой не знаеше как да го унищожи.

— Така беше… А аз със сигурност по този начин няма да стигна доникъде.

Той сграбчи наметалото си и започна да бърше прахта от себе си с опакото. Щом свърши, отново навлече ризата.

— Добре. Мисля, че си спомням къде държаха някои неща. Ако все още има нещо там. Ако все още мога да се оправя в цялата тая бъркотия.

Той тръгна към онзи склон на кратера, който изглеждаше най-годен за изкачване. Лунна птица го последва с рязко стържене.

— Май е добре и аз самият да се изкатеря навън.

— За някой с твоите размери изглежда доста стръмничко.

— Ти върви. Аз ще се изкача горе на свой ред. Ще ми се да съм по-далече, ако ще гърмиш.

— Добре си се сетил. Е, аз тръгнах.

Миша ръкавичка успя да се захване на едно място в скалата и започна да се катери. По-късно, когато стигна ръба и спря да си почине, погледна надолу и съзря Лунна птица, който едва-едва бе напреднал в опита си да изкачи стената. Той опипваше бавно и внимателно къде да се захване, после изораваше стената с мощните си нокти и обработваше всяка ниша или перваз, като издълбаваше в тях дълбоки вдлъбнатини, преди да им довери тежестта си.

Миша ръкавичка извърна глава и отново огледа околността. Да, реши той. Ей там, на югоизток… Ето на онова място се криех, зад онзи наклонен каменен блок. А пък…

Той погледна към залязващото слънце, за да прецени колко време още ще е светло. После пое бързо и грациозно — спускаше се, заобикаляше… Всяка стъпка от маршрута вече беше в ума му.

Вървеше сред изкривени метални греди и каменни блокове, кратери и смачкани бойни машини, купчини чакъл, камари стъкла, скелети на дракони и хора. Разрушеният град беше много сух. Тук нищо не растеше. Нищо не помръдваше, освен сенките. Спомни си времето, когато беше беглец и се криеше тук. Той погледна инстинктивно към небето, сякаш търсеше силуетите на птицеподобните летателни машини. После се промъкна край ъглите и механично се заоглежда за шпиониращи приспособления. За него гигантската фигура на Марк Мараксон все още бе надвиснала над разрушеното място, а окото му прищракваше и сияеше с всички цветове на дъгата, когато преминеше от сянка на светлина и отново потънеше в мрака.

Той прекоси обгорения от огъня тротоар до един рухнал мост, приведе се и се мушна през разкривената рамка на врата в едно здание без покрив. Вътре той мина покрай съсухрените тела на половин дузина от дребосъците на Марк (той отхвърляше думата „джуджета“, с които ги наричаха останалите, тъй като той самият бе висок горе-долу колкото тях.) Докато обикаляше, се зачуди какво ли им е на оцелелите, ако имаше такива — да бъдеш издигнат от варварство до едно високоорганизирано ниво на съществуване, а после пак да бъдеш захвърлен в жалкото съществуване от миналото, след като всички машини са спрели. Сигурно прекъсването е било много кратко за тях, рече си той. Сигурно още не са били изгубили примитивните си умения. Сигурно някой ден цялата тази работа би се превърнала за тях просто в легенда.

Но отнякъде — никак не можеше да бъде сигурен откъде — му се струваше, че чува ударите на чукове; а и на два пъти чу тракане, което го накара да си мисли, че някой се опитва да подкара някоя от големите машини.

Намери кладенеца със стълбата, който търсеше, и десетина минути го разчиства, за да може да слезе. Долу премина през поредица от извиващи се навътре в самата планина тунели — спомняше си завоите съвсем ясно, сякаш едва вчера бе минал оттам, макар че сега от време на време се движеше в пълен мрак — генераторите, които осигуряваха слабото осветление тук, отдавна се бяха повредили. Напредваше доста решително, с пистолет в ръка. Но тук нищо не го заплашваше.

Вратата на арсенала бе заключена и той трудно я напипа в тъмното. Чувствителните му пръсти безпогрешно нагласиха малките парченца метал, които носеше винаги със себе си. Пръстите му си имаха собствена памет, а и преди беше отварял тази ключалка.

Шмугна се вътре. После прекоси стаята и претърси полиците. Напипа колан с гранати, метна го на гръб и тръгна да излиза, като спря само да си вземе още патрони за пистолета.

Щом излезе от стаята, поради някакви причини, които и на самия него не му бяха ясни, заключи вратата. После отново се втурна по тунелите, стиснал пистолета в ръка.

Щом се заизкачва по стълбите, го обзе лека паника, но я потисна веднага. Не знаеше какви точно подмолни загатвания бяха предизвикали у него подобен отклик, но напълно им се доверяваше, защото нерядко го бяха отървавали в миналото. Спря, притисна се о стената, после започна бавно да се придвижва нагоре по стълбите. Внимаваше да стъпва безшумно.

Щом главата му се подаде над пода, той спря и огледа разрушената стая. Нищо не помръдваше. Не се забелязваха никакви промени.

Той пое дълбоко въздух, изкачи бързо останалите стъпала и тръгна към вратата.

Мярна някакво бързо движение отдясно.

Спря и видя, че беше един от ниските аборигени с яките мускули, които преди обитаваха това място. Той изскочи иззад една голяма наклонена плоча, паднала от срутилия се таван, и тръгна да прегражда пътя му. Беше облечен с парцаливи останки от униформата, която носеха служителите на Марк.

Миша ръкавичка вдигна пистолета, ала го обзе колебание.

Джуджето бе въоръжено с дълъг закривен меч. Но не неравенството в оръжията бе спряло Миша ръкавичка да натисне спусъка. Този беше сам, но наоколо явно щъкаха и други. Пистолетният изстрел можеше да ги накара да се втурнат насам.

— Няма проблеми — подхвърли Миша ръкавичка, свали пистолета и го прибра. — Тъкмо си тръгвах.

Още преди устата на онзи да се изкриви в усмивка, Миша ръкавичка се бе усетил, че така едва ли щеше да успее да накара онзи да го пусне.

— Ти си от ония — каза мъжът и започна да се приближава, размахвайки меча. — Приятел на оня магьосник…

Миша ръкавичка приклекна. Дясната му ръка сграбчи дръжката на кинжала, която стърчеше от ботуша му. Палецът му бутна малкия ремък, който я придържаше.

Все още приведен, той хвана здраво ножа и започна леко да отстъпва надясно. Другият се спусна напред и замахна с кривия ятаган към главата му. Миша ръкавичка се дръпна, бързо вдигна кинжала и посече китката на дребния. Хвърли се бързо напред и на два пъти замахна към гърдите му, а после нанесе удар, който знаеше, че онзи не може да отбие. Разцепи челото му точно над дясното око. Трябваше да бъде чист удар, но бе подценил бързината на противника. Внезапният сблъсък с роговия череп на онзи го накара за миг да изгуби равновесие и той залитна назад.

Стъпи отново здраво на крака, но продължи да залита назад, за да сграбчи шепа каменни отломки.

Изправи се и ги метна по главата на онзи, отскочи вдясно и замахна. Щом острието се заби отляво в гърдите на дребосъка, той се опита да завърти кинжала, но откри, че не може да го измъкне.

Мъжът го бутна назад и замахна с меча си. Миша ръкавичка се стрелна встрани, сграбчи отново буца камънак, метна я по него и не улучи. Мъжът се приближаваше със стърчащия от гърдите му кинжал, с вдигнат ятаган, с безизразно лице. Миша ръкавичка не можеше да прецени колко сили са му останали. Може би за още една атака? Щеше да е твърде рисковано да му обърне гръб или да се опита да се стрелне край него. Онзи му преграждаше пътя към изхода. Замисли се дали просто да не се опита да се измъкне, докато другият рухне. Дребосъкът не бе вдигнал врява и Миша ръкавичка все още бе решен да не използва пистолета, освен ако наистина не му останеше друг изход.

Щом дребосъкът се приближи, Миша ръкавичка забеляза, че стиснатите му устни са изкривени в нещо като усмивка, и осъзна, че онзи го е подкарал към една огромна плоча от рухналия таван.

— Аз ще оживея — каза джуджето. — Аз ще се оправя от тази рана. Но ти…

То се втурна напред с високо вдигнат меч. Вече изобщо не го беше грижа да се защищава.

Миша ръкавичка стисна тежкия пояс с гранатите, който висеше от раменете му, залегна и с всичка сила замахна с него към краката на онзи.

Мъжът се препъна и Миша ръкавичка се раздвижи. Не скочи на крака, защото онзи бе успял да вдигне меча си. Но сграбчи протегнатата му ръка за китката и се облегна на нея с цялата си тежест, притисна дребосъка с тяло и натисна надолу. С другата ръка обърна острието на ножа така, че то вече сочеше противника му.

Щом се наведе и натисна острието към гърлото на другия, ръката на мъжа се метна към лицето му. Той приведе глава и се дръпна назад; веднага след това усети, че краката на дребосъка се сключват около него. Онзи ги стегна веднага. Натискът беше болезнен. След това лявата му ръка отново замахна към лицето на Миша ръкавичка. Пръстите посегнаха към очите му.

Миша ръкавичка пусна острието на меча и замахна да я отбие. Десницата на онзи се напрегна и запълзя нагоре срещу неговия натиск. Острието бавно се извъртя. Краката на дребосъка продължиха да стягат хватката си и най-накрая Миша ръкавичка почувства, че тазът му всеки момент ще се пропука. Бавно, със стиснати зъби, мъжът започна да повдига раменете си над земята.

Миша ръкавичка отпусна дясната си ръка и притисна с лакът дръжката на кинжала, която стърчеше от гърдите на онзи.

Мъжът се разтърси и се отпусна. Хватката на краката му изведнъж се охлаби. Миша ръкавичка натисна отново и от устните на мъжа се отрони стон.

После десницата на Миша ръкавичка отново стисна острието на чуждия меч и то бързо потъна надолу. Върхът му се заби в гръкляна на другия.

Плисна кръв. Миша ръкавичка преряза гърлото на дребосъка и продължи да стиска острието — боеше се да го пусне, чак докато поредица от спазми не разтърси тялото на другия. Стоя дълго, после измъкна меча и го хвърли настрани. Стана, подпря се с крак на трупа и обърса кинжала в дрехите на другия. Прибра го в ножницата, вдигна пояса с гранатите и го метна през рамо. Напусна порутената сграда.

Докато вървеше към кратера, нищо не прегради пътя му, и той започна да си мисли, че нападателят му е бил оцелял самотник, вероятно полусмахнат, вкопчил се в живота и водещ отшелническо съществуване сред останките от миналогодишния разгром. Но после започна да чува разни звуци — падащ камък, скърцане на метал, драскане, тътрене на нозе — всеки от тях сам по себе си би могъл да бъде приписан на рушенето, на вятъра, на плъховете. Всички заедно обаче, и то по петите на битката, от която току-що бе излязъл, намекваха за нещо много по-зловещо.

Миша ръкавичка ускори крачка, тъй като звуците сякаш го следваха. Докато вървеше, оглеждаше внимателно всяко късче земя, но не забеляза никого и нищо, което да го заплашва. Звуците зад него обаче се чуваха все по-често.

Когато стигна основата на конуса, вече тичаше. Започна да се катери, без дори да се огледа. Горе, на ръба на кратера, Лунна птица не се виждаше.

Докато се катереше, чу стъпки зад себе си. Хвърли поглед назад и мярна шест или осем дребосъка, които изскочиха подире му от развалините. Макар да мъкнеха тояги, копия и мечове, той отдъхна, щом видя, че явно никое от сложните оръжия на Марк не бе оцеляло, за да го използват. Неколцина от тях бяха окачили машинни части на вратовете си като амулети. В този миг се зачуди доколко ли всъщност те бяха разбрали нещо от техниката, сред която толкова бързо бяха хвърлени и още по-бързо изхвърлени. Но това бе само мимолетна мисъл и то придружена от признанието, че примитивните оръжия могат да те усмъртят също толкова успешно, колкото и по-изтънчените разновидности.

Щом се изкатери, той се зачуди над призрачната връзка, която му позволяваше да разговаря с Лунна птица. Това, че бяха спали близо един до друг в пещерите на Рондовал цели две десетилетия, и то под властта на едно и също заклинание — то я бе създало. Никога не бе общувал с дракона на по-далечно разстояние. Сега му хрумна, че може би ги разделя само тънък пласт скала.

— Лунна птицо! Чуваш ли ме? — извика той мислено.

— Да — дойде отговор. Сякаш идваше отдалеч.

— Къде си?

— Катеря се. Все още се катеря.

— В беда съм.

— Що за беда?

— Преследват ме — обясни му Миша ръкавичка. — Онези, които работеха за Марк.

— Колко са?

— Шест. Осем. Може и повече да са.

— Ех, че лош късмет.

— Нищо ли не можеш да направиш?

— Не и оттук.

— Катери се по-бързо.

Миша ръкавичка изпсува и се огледа назад. Преследвачите му, всички до един, се приближаваха към основата на конуса — а един от тях, доста мускулест, се готвеше да метне копието си. Миша ръкавичка измъкна пистолета и стреля по него. Не улучи, но явно му попречи да се прицели добре. Копието отхвръкна и изтрака върху повърхността на конуса далеч вдясно от него.

— Това пък какво беше?

— Наложи се да стрелям по един-двама — отвърна Миша ръкавичка, без да се изправя. Продължаваше да драпа нагоре.

— Намери ли онова, за което беше тръгнал?

— Да. Имам експлозиви. Но преследвачите ми са прекалено разпръснати и няма да постигна кой знае какво, ако ги използвам срещу тях.

— Но можеш да ги използваш от разстояние?

— Да.

— Щом стигнеш върха, хвърли ги там, където копа.

— Ти докъде успя да се изкачиш?

— Не е важно.

— Доста силничко могат да гръмнат.

— Сигурно ще е забавно, не се безпокой.

Миша ръкавичка отново се огледа назад. Трима от преследвачите му бяха стигнали основата на конуса и започваха да се катерят. Той спря, прицели се внимателно и стреля по най-предния. Мъжът се строполи.

Не спря, за да види как ще въздейства това върху останалите, а се обърна и се хвърли нагоре с всички сили. Вече беше близо до върха. Преследвачите му бяха сръчни, но и той беше такъв. Освен това тежеше по-малко и беше по-бърз, тъй че успя да натрупа голяма преднина.

Най-накрая той стигна ръба и се покатери отгоре му, мигом се прехвърли през перваза и се прикри. Едва тогава погледна надолу. Леко прочисти гърло.

Лунна птица, който бавно тътреше внушителното си тяло нагоре по стръмната стена, бе успял да измине едва четвърт от разстоянието до върха.

— Не мога да хвърля тези неща — обърна се той към дракона. — Много си близо.

— Прелетял съм през бури — дойде отговор, — когато небесата край мене се рушаха. И все пак оживях. Хвърляй ги.

— Не мога.

— Ако не ги хвърлиш, ще умрем. И Пол…

Миша ръкавичка си помисли за преследвачите си, измъкна една от гранатите и я метна към вече потъналото в тъмнина място, където бе копал по-рано. Чу взрива и усети трептенето. После чу и звуци от падащи и разместващи се камъни.

— Лунна птицо! Добре ли си?

— Да. Хвърляй още. Бързо!

Миша ръкавичка се стегна и сам си даде кураж. След като избухна и втория взрив, повика:

— Лунна птицо?

— Да. Давай пак.

Отговорът му се стори малко по-слаб, или пък може би го заглушаваше тътенът в главата му? Хвърли третата граната и се притисна към камъка. Взривът избухна и силата на взривната вълна утихна.

— Лунна птицо?

Отговор не дойде. Той надникна надолу през облаците прах и сенките. Мястото, където преди се бе захванал Лунна птица, сега бе напълно скрито от погледа.

— Отговори ми, Лунна птицо!

Мълчание.

Щом звънтенето в ушите му стихна, му се стори, че чува драскане — сякаш някой се изкачваше по външната страна на конуса, макар че можеше да бъде и звук от падащи камъни. Не се осмели да метне граната през ръба на кратера, защото тя можеше да засегне и него тук отвътре.

Бързо започна да слиза надолу.

Прахът дразнеше очите и носа му, макар че се сдържаше да не киха. Близна го и щом стисна зъби, усети песъчинки да скърцат между тях. Плюна на няколко пъти, но не успя да се отърве съвсем. С всяка крачка надолу край него ставаше все по-тъмно.

Постоянно се оглеждаше нататък, където беше Лунна птица, но изобщо не можеше да различи огромния дракон в мрака долу.

Продължи да се спуска, търсейки стъпка по стъпка къде да се захване с крака. Прищя му се да се придвижва по-бързо. Засега първият от дребосъците се бе навел горе над ръба, а след него идваха и още двама. Тъкмо преди да отмести поглед, видя, че се приближава и четвърти.

Изпсува и отново затърси къде да се захване. Преди ръката му да напипа мястото, усети с цяло тяло как скалата под него слабо потрепера. Отекна грохот.

Долу под него, като ту проблясваше, ту мъждукаше, но постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко, в сърцето на кратера се бе появило оранжево сияние. Ръмженето отново се разнесе, придружено от гореща вълна.

Над него се разнесе крясък. Преследвачите му — вече петима на брой — бяха спрели. Започнаха трескаво да се катерят нагоре. От движенията им личеше паника.

Май бомбите ми са пуснали нещо на свобода, реши той. Пак се почва. Нагоре — не може. Надолу — пак не може. Трай си и си умирай.

— Слез. Нищо лошо няма да ти се случи.

— Ще изригне!

— Няма. Слез. Нищо няма да ти стане.

— Какво… Ама какво става?

— Не мога да говоря точно сега. Слизай де!

Ръката на Миша ръкавичка продължи така отдавна прекъснатото си движение и напипа скална издатина, върху която прехвърли тежестта си.

Докато се спускаше, светлината ставаше все по-ярка. Вибрациите продължиха, но бяха изключително леки, почти като предизвикани от ехото, което кънтеше навсякъде около него. Изведнъж нещо с ярък пламък изскочи нагоре и се стрелна край него, последвано почти веднага от друго. Очертаха се ярки пътеки в сумрака долу.

— Сигурен ли си, че няма страшно? — попита той, притиснат силно в скалата.

Но отговор не последва.

Докато слизаше надолу, осъзна, че температурата не се бе вдигнала кой знае колко, както би могло да се очаква малко преди изригване. Дали пък Лунна птица не си играеше игрички със собствените си пламъци, за да сплаши врага?

Не, реши той, щом погледна надолу към сиянието. Покрива твърде голяма площ и гори с твърде равномерен пламък, за да е драконов огън.

Стигна дъното на кратера цял и невредим. Нагоре продължаваха да изхвърчат буци огън, но не и близо край него. Тук се надигаха многобройни стени и колони от пламък, макар и да не проумяваше откъде точно се взема той. Сред пламъците обаче ясно се виждаше пътека, която водеше тъкмо натам, накъдето смяташе да тръгне. Пое по нея.

Дъното на кратера беше дори още по-опустошено, отколкото си го спомняше — в резултат на неговата бомбардировка. Промъкна се през тежките отломки до сърцето на голяма падина. След още няколко крачки съзря надвиснала в центъра грамадна сянка.

Направи още една крачка.

— Лунна птицо?…

Сянката се извърна към него и той съзря огромната глава на дракона. Кимаше му, а в огромните му зъби стърчеше резбован жезъл.

— Скиптърът! Намерил си го!

Миша ръкавичка протегна ръка.

— Качвай се на гърба ми.

— Не разбирам…

— По-късно ще говорим. Качвай се!

Миша ръкавичка се приближи и се покатери върху раменете на Лунна птица. Драконът веднага се размърда, измъкна се от ямата и тръгна към северната стена, почти точно срещу мястото, където се бе опитал да се изкатери по-рано.

Щом стигнаха стената на кратера, Миша ръкавичка рязко се вкопчи във врата му, а Лунна птица отстъпи назад и започна да се катери.

— Лунна птицо! Оттук не можеш да се изкатериш догоре! По средата на пътя стената става почти отвесна!

— Знам.

— Тогава защо се катерим?

— Оттук е по-лесно. До средата.

— Ама…

— Чакай да стигнем перваза.

Миша ръкавичка си спомни скалния ръб, за който ставаше въпрос. Изглеждаше достатъчно широк, че да издържи Лунна птица, но всъщност това нямаше да доведе доникъде.

Тук Лунна птица се изкачваше много по-бързо, отколкото по другата стена. Не беше толкова стръмно и имаше повече издатини. Щом се изкатериха по-нависоко, Миша ръкавичка погледна надолу. Сиянието на огньовете като че се разпростираше и се усилваше. Усети, че гореща вълна облъхва лицето му. Почти веднага я последва друга, още по-гореща.

Най-накрая Лунна птица стигна скалния перваз, метна се върху него, извърна се и погледна надолу. Веднага след това сиянието и горещината станаха още по-силни.

— Какво става? — попита Миша ръкавичка.

— Последният взрив ме отхвърли от стената — отвърна Лунна птица. — А после усетих, че жезълът е наблизо.

— И огньовете пламнаха горе-долу тогава, така ли?

— Аз ги запалих, за да отпъдя преследвачите ти.

— Ама как го направи?

— Използвах долната част на жезъла. С нея се правят магии за огън.

— Ама ти можеш да боравиш с жезъла?! Представа си нямах…

— Само долната част. Драконите знаят тайните на огъня.

— Е, сега май сме в безопасност, но огньовете все повече се разгарят. Вече можеш да ги загасиш… ако можеш.

— Не.

— Защо не?

— Ще ми трябва кула от топлина. За да се издигна нагоре оттук.