Лудият жезъл

IV.

Стига вече философски размисли! Реших. Всичко това е безплодно, защото все още не съм сигурен в нищо, отнасящо се до моето съществуване, философът — това е мъртъв поет и умиращ теолог (измъкнах го една нощ от ума на Пол). Не съм сигурен пък Пол откъде го е научил, но то носеше необходимия заряд от презрение, съответстващ на чувствата ми. Бях се уморил да мисля за положението си. Време беше да направя нещо.

Градът в подножието на Белкен ме изнервяше, но и ме стимулираше. И Рондовал притежаваше своя дял магия — от утилитарните магии и криворазбраните заклинания, та до забравените заклинания, плачещи да бъдат разтурени, и сума ти нови неща, които Пол беше пръснал тук и там. Но това място беше същински склад за магии — едно заклинание покриваше друго, много от тях бяха свързани, някои бяха в сблъсък, във всеки миг се разтуряха стари заклинания и се налагаха нови… Заклинанията в Рондовал ми бяха стари познайници, с които добре знаех как да се справям. Тук силата жужеше или сияеше покрай мене непрекъснато — известна част от нея беше от странна по-странна, а друга — направо заплашителна — и аз не знаех нищо, освен това, че като нищо мога да се сблъскам и с някоя неподозирана смъртоносна сила. Това засилваше ако не съзнанието, то поне бдителността ми. Освен това аз сякаш всмуквах повече сила в себе си само като се движех сред толкова големи концентрации на сила.

Първият знак, че бих могъл да разпитам някого за това, какво точно представлявам самият аз, дойде, когато влязох в града и съзрях съществото в кулата от червен пушек. Гледах го, докато картината се разсея, и после със задоволство забелязах, че съществото прие форма, подобна на моята собствена. Приближих се веднага към разсейващото се създание и се обърнах към него с въпрос.

— Ти какво си? — попитах го аз.

— Момче за всичко — отвърна ми то. — Бях достатъчно глупав, за да позволя на някого да открие как се казвам.

— Не разбирам.

— Аз съм демон — също като тебе. Само че сега съм затворник. Давай, подигравай ми се. Но някой ден ще си го получиш!

— Наистина не разбирам…

— Нямам време да ти обяснявам. Трябва да донеса сума ти лед от върха на планината, за да напълним сандъците в килерите с храна. Господарят ми, проклет да е, е един от тези, дето отговарят за снабдяването тук.

— Ще ти помогна — предложих му аз. — Само ми покажи какво трябва да правя… а докато работим, ще отговориш на въпросите ми.

— Хайде тогава. Към върха.

Последвах го.

Щом се издигнахме към средните въздушни потоци, го попитах:

— Значи, казваш, че и аз съм демон?

— Предполагам. Не се сещам за много други същества, които да създават подобно впечатление.

— Назови някое, ако се сещаш.

— Е, стихийните духове… но те са твърде глупави, за да задават такива въпроси като твоите. Значи, трябва да си демон.

Стигнахме до върха, където научих как да се справям с леда. Оказа се проста вариация на техниката за унищожаване (абсорбиране, която прилагах към живите същества).

Докато се виехме надолу към килерите — като две огромни въртящи се кули от блещукащи кристали — го попитах:

— Откъде идваме ние? Паметта ми не се простира чак толкова надалече.

— Ние сме съставени от потока на универсалната енергия, но по различен начин. Един от най-обичайните начини е нечие мощно магьосническо действие да създаде някой от нас, за да изпълни някаква определена задача — те ни кроят, така да се каже. В този процес ни дават имена и обикновено, след като им свършим работата, ни освобождават. Обаче някой по-слабосилен или по-мързелив магьосник — като моя господар, проклет да е — по-късно може да научи името ти и да те подчини да му служиш — и отново се прощаваш със свободата си! Ето защо можеш да срещнеш доста от нас, които се занимават с неща, за които далече не са създадени. Свестните магьосници не са чак толкова много, а пък и някои от тях или мързел ги хваща, или пък все бързат… Ах, ако някой можеше да внуши на моя господар, проклет да е, да направи и най-малката грешчица в заклинателните си ритуали!

— И какво ще стане тогава?

— Ами в този миг ще бъда свободен да разкъсам този кучи син на парченца и да офейкам… и да се надявам, че не е оставил някой магьоснически документ, в който да се споменава името ми, или пък че не го е подшушнал на някой сополанко от чираците си. За да си в безопасност, трябва винаги да унищожаваш и жилището на проклетия си бивш господар. А най-добре е да го подпалиш и после да изтрепеш всичките му чираци, дето се мотаят наоколо.

— Ще го запомня — казах му аз, след като отново превърнахме товара си в големи буци лед, подредихме ги в долапите и тръгнахме за още.

— Ама ти никога ли не си го имал този проблем? Никога, нито веднъж?

— Не. Изобщо.

— Ама че странно. Значи, сигурно произхождаш от някое голямо природно бедствие. И това става понякога.

— И такова нещо не си спомням. Помня само някаква много голяма битка, но то едва ли е същото.

— Хммм… Много кръв ли имаше?

— Май че да. Това ли е?

— Не, не мисля, не може да е то само по себе си. Но може да е указание, ако процесът вече е бил започнал.

— Май имаше и някаква силна буря…

— И бурята може да е от помощ. Но дори и това не е достатъчно.

— Е, ами какво да правя тогава?

— Какво да правиш ли? Благодари се, че никой не ти знае името.

— Че и аз дори не си знам името… тоест, ако изобщо имам име!

Стигнахме до върха, отново се натоварихме и тръгнахме обратно.

— Трябва да имаш име. Всичко си има име. Един от старите ми го каза.

— От старите ли?

— Ама ти наистина си голям наивник! Старите — това са древните демони от онези времена, които хората са забравили, от преди цели векове. За техен късмет са забравили и имената им, така че те си живеят живота, без да ги притесняват разни магьосници, в далечни пещери, по високи върхове, в сърцата на вулкани и в падини на дъното на океана. Ако ги чуеш какви ги приказват… — никой проклет господар не може да те потиска като проклетите господари от едно време. Трудно е да разбереш дали наистина има някаква разлика, защото не познавам никой, дето толкова да няма късмет, че да е служил и на древен, и на съвременен проклет господар. Ала старите са мъдри — как няма да помъдреят, след като съществуват толкова отдавна… Някой от тях може и да знае как да ти помогне.

— Ти познаваш ли случайно някой от тях?

— О, да! По едно време, когато за пореден път бях свободен, живях сред тях — долу в пещерите на Ръмжащата земя, където горещата магма ври и кипи… Ех, какво чудесно, щастливо място! Де да бях там сега!

— А защо не се върнеш?

— Нищо не би ме зарадвало повече! Но не мога да се отдалечавам от гадното заклинание на господаря ми, проклет да е, а пък той няма навика да дава отпуски!

— Колко жалко…

— Жалко я!

Влязохме отново в килера и напълнихме сандъците с лед догоре.

— Е, благодарение на тебе привърших предсрочно — рече демонът, — а проклетият ми господар няма да ме призове отново, докато не разбере, че съм свършил. Ето защо разполагам с няколко минути свобода. Ако искаш, можем да се върнем на върха — оттам се вижда надалече — и аз ще се опитам да те насоча как да стигнеш до пещерите на Ръмжащата земя — макар че входът им се намира на друг континент.

— Покажи ми пътя — отвърнах аз и той се издигна нагоре.

Последвах го.

Обяснението беше доста сложно, но аз тръгнах веднага. Понесох се далече на север, докато стигнах до голямата вода, която на равни интервали се издигаше към звездите, които отразяваше. Там неволно забавих ход. Знаех, че за да продължа пътуването си, трябва да я прекося, но не беше ми останало и капка желание да продължа. Понесох се озадачено на север, следвайки бреговата линия. Какво ли ме задържаше?

Най-накрая овладях напълно мъглявото си същество. Опитах се да обмисля положението рационално. Не виждах причини да се колебая. Пренебрегнах странната летаргия, която ме беше обзела. Като се насилих да продължа напред, аз преминах над тясната камениста плажна ивица и се понесох над плискащите се, клокочещи вълни.

Усетих, че новата ми решителност започна да се разколебава, но се насилих да продължа, да преодолея странната бариера, поставена пред мене — каквато и да беше тя.

Тъкмо тогава чух глас, който се смесваше с грохота на вълните.

— Бел… ор… — казваше той. — Бел… ор…

Слушах и ме обземаше все по-голям страх.

— Бел… ор… — повтаряше гласът. — Бел… ор… Бел… ор… Бел… ор… — и отново, и отново, и отново.

Осъзнах, че някаква част от мене веднага е разбрала нещо от онова, което се криеше зад тези звуци. И знаех, че те означават, че съм победен.

Събрах последните остатъци от волята си, за да се противопоставя на силата, която ме възпираше, защото можех да задам поне един въпрос.

— Защо? — извих се аз към вълните, към звездите. — Защо? Какво искаш?

Последва миг на тишина, а после гласът се върна отново.

— Бел… ор… Бел… ор…

Усетих как поражението се излива в мене — тъмно и студено като водите долу — и разбрах, че тези странни думи са единственият отговор, който ще получа.

Завих обратно, втурнах се към брега и се понесох на юг. Разбрах, че трябва да потърся другаде отговорите на моите въпроси. Вътре в мене думите постепенно стихваха. Мислите ми се съсредоточиха върху Пол Детсън.

След като отново стигнах сияйния Белкен и изпълнения с магия град в подножието му, аз безпогрешно се насочих към сградата и към стаята, в която спеше Пол. Как постигнах това, без всъщност да прилагам никакви умения, не бих могъл да обясня, освен ако между нас в резултат на нашето общуване не беше възникнала някаква връзка.

Докато преглеждах изтъканите от него защитни заклинания, го чух лекичко да стене. Навлязох в спящия му ум и видях, че в съня си е минал отвъд някаква врата и се е намерил на място, което едновременно и го привличаше, и го отблъскваше. Никога преди не се бях месил в работите му, но си спомнях, че той сякаш си бе отдъхнал, когато го събуди онзи безименен магьосник — последния път, когато сънува подобен сън. Затова го накарах да се събуди.

Той лежа дълго време разтревожен, после се унесе в много по-спокойна дрямка. Тогава тръгнах да търся своя познат демон, за да видя не бих ли могъл да науча още нещо.

Закръжих над жилището на проклетия му господар, но приятелят ми го нямаше нито там, нито някъде наблизо. После забелязах смътната блещукаща следа — същата, каквато бяхме оставили след себе си, докато карахме леда. Побързах да тръгна по нея, защото докато се губех в размисли, тя се беше разсеяла още повече.

Завтекох се по небесната следа с всички сили. Разстоянието се оказа доста голямо, но дирята засия малко по-ярко и аз разбрах, че го настигам.

На много километри нататък, на юг и после на запад, следата се спускаше към някакъв град на брега на една река и свършваше в една къща, която трепереше и от която се разнасяха трясъци. Влязох вътре и забелязах, че всичко беше оплескано с кръв — стените, подът, дори таванът. Приятелят ми беше сграбчил някакъв човек, мъж — крайниците му бяха строшени, а мозъкът му бе разсипан край камината.

— Здрасти! Много бързо се връщаш! Да не би да не съм ти обяснил добре накъде да вървиш?

— Не, но някаква неразбираема за мене сила ми попречи да напусна този континент.

— Странно.

Човекът прехвърча през стаята и се размаза върху отсрещната стена.

— Знаеш ли какво си мисля, че е?

— Не. Какво? — попитах аз.

— Според мене, ти си под заклинание, за което изобщо не знаеш — по някакъв особен начин си обвързан с някакъв особен дълг.

— Нямам представа какъв може да е той.

— Я ми помогни с тези вътрешности, а? Трябва да ги позавържа малко.

— Ей сега.

— Е, според мене, трябва да откриеш за какво става дума и да се отървеш от него. Може пък проклетият господар, който ти го е наложил, вече да е мъртъв или изкуфял. И в двата случая би имал голям късмет. След като веднъж свършиш каквото трябва да вършиш — и си свободен.

— Ами как да разбера какво е?

— Май че аз ще трябва да те наставлявам и по-нататък. Тъй като съм готов да те смятам за свой приятел, ще ти доверя нещо много тайно: моето име. Казвам се Галеран.

— Хубаво име — казах аз.

— То е нещо повече от дума. Разбрано напълно, то обобщава моята същност.

Щом привършихме с овързването и нанизването, Галеран разчлени тялото и ми подаде един крак и една ръка.

— Я направи с тези работи нещо художествено.

Едната закачих на мертека, а другата натиках в един голям чайник.

— Тъй като знам името си, аз знам всичко, което трябва да знам за себе си — обясни ми Галеран. — И ти ще го узнаеш, когато започнеш да го разбираш. Сега онова, което трябва да направиш, е да откриеш собственото си име. Когато го научиш, ще разбереш и каква е задачата, с която си бил натоварен.

— Наистина ли?

— Естествено. Едното следва от другото.

Галеран постави главата върху камината.

— А как ще го открия? — попитах аз.

— Трябва да претърсиш най-ранните си спомени — сигурно ще ти се наложи да го правиш много пъти. Там е някъде. Когато го откриеш, ще го познаеш. Когато го познаеш, ще познаеш себе си. И тогава можеш да действаш.

— Ще… ще се опитам — смънках аз.

Галеран започна да вади живи въглени от камината и да ги пръска из стаята.

— А сега ми помогни да ги раздухам, за да пламнат, става ли? Винаги е най-добре да палиш къщата, след като си свършиш работата.

— Готово.

Докато се напъвахме да подпалим стаята, го попитах:

— Защо господарят ти, проклет да е, е поискал да унищожиш този човек?

— Сигурно единият е дължал пари на другия и не е искал да ги върне. Забравих кой на кого.

— О…

Изчакахме, докато видяхме, че се разгоря хубав пожар. После се издигнахме в нощта редом с дима и се отправихме обратно към Белкен.

— Благодаря ти за това, на което ме научи днес, Галеран — му казах аз по-късно на раздяла.

— Радвам се, че мога да ти помогна. Трябва да призная, че успя да събудиш любопитството ми… и то много силно. Като научиш историята си, ела да ми я разкажеш, бива ли?

— Разбира се — обещах аз. — Непременно.

Галеран се върна в къщата на проклетия си господар, за да докладва, че е изпълнил възложената му задача. Аз се издигнах във въздуха и поех към едно място високо на източния склон на Белкен. По-рано, докато се изкачвахме, за да съберем лед, бях забелязал там отвор, който водеше към сърцето на планината; беше обкръжен от странни светлини и трептения. Много бях любопитен накъде ли отвежда и бях решил да го изследвам. Знаеш ли къде можеш да си намериш името.