Лудият жезъл

III.

В началото си беше доста травматизиращо — гледки, звуци… — всички тези нови неща, които срещнахме извън Рондовал. През първите няколко дни се носех близо до Пол, кръжах наоколо, усещах всичко, което обхващах, опознавах законите, управляващи нови групи явления. Пътуването, открих аз, разширява, защото с времето започнах да се разпростирам над все по-големи площи. Моята малка шега. Разбрах, че разширяването ми поне отчасти зависи от увеличения брой зрими неща, чиято същност всмуквах в себе си, докато пътувахме — и отчасти в съответствие със законите на Бойл и Чарлз, които извадих от ума на Пол една вечер, когато той започна да си спомня за студентския живот. Но не мога съвсем честно да смятам себе си за газ. Макар че съм прикован към физическата равнина, тук не съм проявен напълно и мога частично да се оттегля с лекота; изцяло е по-трудно. Ограничавам се върху дадена площ и се движа с помощта на собствената си воля. Не съм сигурен как става и това. Осъзнах обаче, че цялостният ми обем се увеличава и че способността ми да извършвам физически действия се подобрява — също както стана със зайците. Реших да гледам на цялото пътуване като на образователно преживяване. Всяко ново нещо, което научавах, би могло в крайна сметка да има някакво значение в моето търсене на самоличност и цел.

И аз научавах все нови и нови неща — някои от тях — безкрайно странни. Например, когато мъжът с наметалото и качулката се появи сред групата, усетих лека вълна като от тих ветрец, ала тя беше нематериална; чух нещо като ниска нота и видях маса плуващи цветове. После всички, включително и човекът, който стоеше на пост, заспаха. Последваха още движения, цветове и звуци. След като наскоро научих значението на думата „субективен“, мога спокойно да кажа, че всички те бяха точно такива, а не осезаеми. След това наблюдавах с интерес как той промени спомените на спящите, отнасящи се до Пол. Разбрах, че съм изключително чувствителен към магическите лъчения. Усещах, че сякаш лесно бих могъл да променя онова, което той правеше. Ала не виждах причина да го направя и затова просто наблюдавах. Съдейки по малкото ми познания за тези неща, ми се струваше, че този има необикновен стил — начинът, по който местеше силите между равнините, беше особен. Да. Внезапен спомен за един случай на насилие засили това мое впечатление. Той беше странен, но аз виждах как прави всичко.

После той застана до Пол и стоя доста дълго — не можех да се сетя какво смята да прави. Използваше някаква сила, различна от тази, която беше използвал само преди минути, и аз не я разбирах. Когато протегна ръка и докосна рамото на Пол, нещо в мене се сгърчи в спазъм. Защо — не знаех, но се преместих по-наблизо. Бях свидетел на целия разговор и на трансформациите в облика на Пол. Когато мъжът покри драконовия белег, изведнъж открих, че ми се иска да закрещя: „Не!“ Но, разбира се, аз нямах глас. Докато гледах как прави това, се раздразних, макар и да знаех, че белегът е останал недокоснат под заклинанието. Знаех още, че Пол може да разруши това заклинание, когато си поиска. Какво ми каза тази реакция за самия мене, не бих могъл да кажа.

Но после, когато Пол стана и последва кратка и бърза размяна на сили между двамата мъже, се втурнах към Пол и проникнах в тялото му, за да проверя за увреждания. Не открих нищо, което да ми изглежда трайно увредено, и затова го оставих в покоите на съня.

След като се оттеглих, се заех да издирвам другия. Не бях сигурен защо, нито пък какво трябва да правя, ако успея да го намеря. Но той си беше тръгнал бързо и наоколо нямаше нито следа от него, така че въпросите останаха да висят.

Тъкмо тогава се натъкнах на зайците и ги унищожих, а също и храста, под който се бяха сгушили. Веднага се почувствах по-силен. Започнах да гадая защо изобщо съм реагирал така. Питах се и какво стои зад тези ми реакции и дали съм създаден за толкова безплодна функция като самонаблюдението.

Никой от компанията, включително и Ибал, изглежда не забелязваше променения външен вид на Пол. И никой не се обръщаше към него по име. Сякаш всеки от тях го бе забравил и му беше неудобно да разкрие това пред останалите. Обикновено тези, които го заговаряха, се обръщаха към него с „Луд жезъл“ и на Пол дори не му се наложи да използва името, което си беше подготвил. Той едновременно се радваше на защитната си промяна, но и се ядосваше, че Ибал бе забравил намерението си да му разкаже нещо за Рондовал. Каквото и да беше то. Той не смееше и да подхване нещо за Рондовал, тъй като не знаеше доколко силно е заклинанието на непознатия.

Две вечери по-късно, когато седнаха да хапнат, Ибал подхвана със странен глас:

— Е, Луд жезъл, разкажи ми какви са ти плановете — рече той, докато предъвкваше нещо меко и кашкаво с няколкото си останали зъба. — Какво смяташ да правиш на събора?

— Да уча — отвърна Пол. — Бих искал да се запозная с някои практикуващи колеги и да придобия повече опит в Изкуството.

Ибал се изкиска с влажен смях.

— Защо не излезеш и кажеш, че търсиш покровител за своето посвещаване? — попита той.

— Ще бъде ли уместно? — на свой ред попита Пол.

— Ако някой майстор те подкрепи.

— И каква е ползата?

Ибал поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че си толкова наивен. Ти къде си израсъл?

— На едно място, където подобни въпроси никога не са възниквали.

— Предполагам, че мога да ти повярвам, ако се опитам, тъй като ти наистина си Луд жезъл. Добре. Честно казано, понякога намирам невежеството за много освежаващо. Преминаването през ритуалите, включени в посвещаването, ще даде в резултат подреждане на твоите светлини. Това ще ти позволи да управляваш по-големи количества от енергията, която просмуква всичко. То ще позволи силата ти да нарасне — нещо, което не може да стане иначе.

— А този път в Белкен, по време на събора, ще има ли посвещавания?

— Да. Аз смятам Нурф да бъде посветен там… Защото усещам, че Сухуй все още не е готов. — Той посочи към по-едрия от чираците си — младеж с тъмни очи и светла коса. Сухуй се намръщи и отмести поглед.

— И след като един чирак мине през посвещаване, той вече е самостоятелен, така ли? — попита Пол.

— Да, макар че обикновено след това остават още известно време със своя господар, за да научат някои тънкости в Изкуството, които може да са пренебрегнали, докато са изучавали основите.

— Е, ако не успея да си намеря покровител, май ще трябва самичък да се оправям в живота.

— Ако познаваш опасностите на посвещаването…

— Не ги познавам.

— Смъртта и лудостта са най-главните. От време на време се случва да спохождат неколцина, които все още не са били готови.

— Мога ли да взема няколко урока, така че да съм напълно подготвен?

— Можем да го уредим.

— Тогава бих искал.

— В такъв случай, аз ще стана твой покровител — в замяна на твоята добра воля спрямо мене в бъдеще. Винаги е добре да имаш и някой друг приятел от занаята.

Тази нощ сънищата за портите и за странната земя отвъд нея не се върнаха, нито пък през някоя от останалите нощи до пристигането им на събора. Дните си минаваха по един и същи начин и те продължаваха да пътуват, докато най-накрая само промененият му външен вид напомняше на Пол, че наистина се е случило нещо необикновено. Когато се заизкачваха нагоре, теренът се промени, макар и наклонът да беше по-полегат, отколкото онзи, когато слизаха от Рондовал. Самият Белкен беше огромен, черен връх, приличащ на кучешки зъб. Беше изпъстрен с многобройни пропасти, а по него не растяха никакви дървета. Онази вечер, когато го съзряха за първи път, той сякаш беше очертан със слаба бледа светлина. Миша ръкавичка дръпна Пол настрани и те се спряха, за да го погледат.

— Сигурен ли си, че знаеш в какво ни въвличаш?

— Ибал ми описа накратко ритуалите на посвещаването — отвърна Пол, — и ми създаде представа, какво да очаквам на различните етапи.

— Не точно това имах предвид — възрази Миша ръкавичка.

— Ами какво тогава?

— В Рондовал някакъв магьосник се опита да те убие. Миналата седмица пък се появи някакъв друг очевидно, за да ти помогне. Имам чувството, че си забъркан в нещо гадно и магьосническо… И ето те на тръгнал си да навлизаш сред цялата тази омагьосана сган и да опитваш нещо твърде опасно, ако не си минал обичайната подготовка!

— От друга страна — отвърна Пол, — вероятно това е най-доброто място, където бих могъл да разбера какво точно става. А и съм сигурен, че ще намеря как да използвам допълнителната сила и проницателност, които бих могъл да придобия след посвещаването.

— Наистина ли имаш доверие на Ибал?

Пол сви рамене.

— Май ми се налага — до някаква степен…

— Освен ако още сега не решиш да зарежеш играта.

— Това ще ме върне пак там, откъдето тръгнах. Не, благодаря.

— Но ще имаш време по-добре да обмислиш нещата и може да намериш друга линия на разследване…

— Да — отвърна Пол. — Ще ми се да беше така. Но усещам, че времето е нещо, което не бих могъл да си позволя да пилея.

Миша ръкавичка въздъхна и се извърна.

— Тази планина ми изглежда зловеща… — пророни той.

— Май съм съгласен с теб.

На следващата сутрин, след като минаха през възвишенията, стигнаха до нисък хребет и спряха. Под източния склон се беше ширнало нещо, излязло сякаш от сънищата или от приказките: искрящо сборище от кремави кули и златни шпилове сред сгради, които изглеждаха така, сякаш бяха изрязани от масивни скъпоценни камъни; над блестящите пътища се извисяваха ослепителни арки, колони от кехлибар, дъгоцветни фонтани…

— Богове! — възкликна Пол. — Нямах представа, че изглежда така!

Ибал се разкиска.

— Кое му е толкова смешното? — попита Пол.

— Човек е млад само веднъж. Нека да бъде изненада — отвърна старият магьосник.

Пол продължи озадачен. С напредъка на деня градът мечта позагуби своя блясък. Първи стихнаха искренето и дъгите; след това и цветовете започнаха да избледняват. Над сградите се спусна мараня, а след нея сивота покри гледката. Зданията сякаш се смалиха, а някои от шпиловете и по-високите колони изобщо изчезнаха. Прозрачните стени помътняха и започнаха да се движат — с леко, плискащо движение. После изчезнаха фонтаните и арките. Сега той сякаш гледаше града през опушено, криво стъкло.

Когато седнаха да обядват, Пол се обърна към Ибал:

— Добре, изненадан съм, а сега съм и няколко часа по-стар. Какво стана с града?

Ибал почти се задави с кашата си.

— Не, не — успя само да каже. — Изчакай да стане време за вечеря. И гледай какво става.

Пол точно така и направи. Докато слънцето пълзеше на запад и сянката на върха падаше над мъглявите очертания на сградите, плисъците спряха и стените започнаха да възвръщат нещичко от предишния си блясък. Пол и Миша ръкавичка продължаваха да се взират. Щом сенките се удължиха, градът сякаш започна да расте — отначало бавно, после — все по-бързо и по-бързо, докато се смрачаваше. Самата мъгла сякаш започна да се разсейва и сред нея отново започнаха да се виждат очертанията на по-високите постройки. Когато се приближиха още повече, дочуха и шуртенето на фонтаните. Цветовете отново наситиха очертанията на сградите. Кулите, колоните и арките придобиваха все по-голяма плътност.

Когато стана време за вечеря, те бяха съвсем близо, а градът наподобяваше утринния си вид. Мъглата продължи да се разсейва. Те спряха да се нахранят, без да откъсват очи от гледката.

— Е, сети ли се? — попита Ибал и започна да бърка тъмния бульон с лъжицата.

— Май по различно време този град представлява нещо различно — отвърна Пол. — Значи, очевидно не е това, което изглежда, и значи е омагьосан по някакъв начин. Нямам представа какво всъщност представлява и защо се променя.

— Всъщност, там има няколко пещери, колиби и палатки — обясни Ибал. — Всеки път по жребий на някой от магьосниците се възлага отговорността да приведе мястото в ред за събора. Обичайната практика е отначало да изпращат там чираците си и някои слуги. Те чистят и поправят постройките, опъват шатрите и се грижат за удобствата. После чираците се упражняват със заклинания да му придадат приятен вид. Обаче различните чираци имат различни способности и тъй като това е само временна работа, рядко се използват първокласни заклинания. Затова градът е красив от залез-слънце до зори, но с напредването на деня започва да се колебае. Най-зле е по обяд и тогава можеш да мернеш какво всъщност гола зад всичко това.

— Заклинанията и вътре в града ли важат?

— Наистина е така, Луд жезъл. Скоро сам ще видиш.

Докато наблюдаваха, искренето се появи отново — отначало слабо, после — все по-силно.

Стигнаха в подножието на Белкен вечерта и навлязоха в сияйния град. Първата арка, през която минаха, беше направена от клонки, вплетени една в друга. Изглеждаше като направена от мрамор, по който в сложни фигури се преплитаха златни жилки. Безбройни светлинки се носеха във въздуха на височина няколко човешки боя. Пол въртеше глава насам-натам и се дивеше на чудесата. За разлика от всички градове, в които беше попадал досега, този изглеждаше чист. Пътят под краката им беше неестествено блестящ. Сградите изглеждаха крехки и прозрачни като яйчени черупки, филигранни капаци закриваха прозорци с причудливи форми сред стени, покрити с орнаменти от скъпоценни камъни. Имаше балкони и високи мостове и сводове, под които се разхождаха богато облечени мъже и жени. По отворените витрини на магазините бяха наредени магически предмети, а из целия град имаше клетки с екзотични зверове. Някои от тях дори обикаляха, без да причиняват никому вреда, сякаш разглеждаха града. От един мангал на ъгъла се надигаха плътни облаци червен дим, а до него магьосник с тюрбан нареждаше нещо. Високо-високо над улицата димът изписваше във въздуха демонично лице и тяло. От няколко посоки се чуваха звуци от флейти, струнни инструменти и барабани. Импулсивно Пол измъкна китарата си, настрои я, метна ремъка през рамо и започна да свири. Продължаваха да вървят. Усети, че драконовият му белег невидимо тупти, като отзвук от обкръжаващите ги магии. Яркоцветни птици в златни и сребърни клетки заизвиваха трели в отговор на песента му. Неколцина минувачи извърнаха лица към него. Високо над тях върхът излъчваше меко сияние, сякаш около него хвърчаха рояци светулки. А още по-високо в чистото небе бяха изгрели звездите. Повя хладен ветрец и донесе миризмите на екзотични благовония, на парфюми и сладкия мирис на горящи цепеници.

Миша ръкавичка душеше и се ослушваше, пръстите му тръпнеха, очите му се стрелкаха.

— Трудно ще е да усетиш какво можеш да откраднеш на такова място, където нищо не е онова, което изглежда — отбеляза той.

— Тогава защо не приемеш, че си излязъл в почивка?

— Май няма да стане — отвърна Миша ръкавичка, взрян в едно демонично лице, което го гледаше иззад високата решетка на прозореца отляво. — Може би по-скоро ще приема, че това упражнение е част от задължителното образование…

Ибал, който на всеки завой гракваше по някоя заповед на прислужниците си, явно знаеше пътя до мястото, където щеше да отседне. Както Пол разбра по-късно, открай време той отсядаше все на едно и също място. Всеки път то изглеждало по коренно различен начин — осведоми го един от по-възрастните прислужници. Тук ориентацията беше по-скоро въпрос на познаване на разположението на сградите, а не на изгледа им.

Покоите, в които ги въведоха като гости на Ибал, изглеждаха разкошни и елегантни и макар че всичко беше покрито с измамния блясък на великолепието, Пол забеляза, че солидните на вид стени сякаш поддаваха, когато се облегнеше на тях; понякога гладките подове се оказваха грапави под стъпалата му, а столовете не бяха така удобни, както изглеждаха.

Ибал ги бе пуснал, казвайки им, че има намерение да си почине и че ще ги представи на служителите по посвещаването на другата сутрин. Така че след като се изкъпаха и преоблякоха, Пол и Миша ръкавичка отново излязоха да поразгледат града.

Кълба от бяла светлина осветяваха най-главните улици. Разноцветни топки допълваха феерията. Преминаваха покрай тайфи от младежи. Дочутите разговори приличаха на размислите на философи. Групи от старци пък призоваваха сили, за да си правят най-различни шеги — например облачето, което плуваше точно под една арка, изведнъж започваше да трещи и изливаше дъжд върху минаващия под нея. Чуваше се гръмкият смях на спотаилите се в сенките и прилични на джуджета господари.

Пол и Миша ръкавичка изтръскаха от себе си влагата и продължиха по тясно стълбище, спускащо се към крива улица. Тя бе осветена по-слабо от онези горе — над нея се носеха сини и червени светлини, по-слаби и дори едва мъждукащи.

— Този път може да се окаже и интересен — изтъкна Миша ръкавичка, опрян на парапета над уличката.

— Нека слезем и хвърлим по едно око.

Изглежда тук беше място, където магьосниците се подкрепяха. Покрай уличката бяха наредени заведения, предлагащи храна и напитки — и на закрито, и на открито. Те бавно преминаха покрай всички кръчми, после се върнаха.

— Ей онази ми харесва — посочи Миша ръкавичка надясно. — Можем да седнем на някоя от празните маси под навеса и да гледаме кой минава.

— Добра идея — рече Пол. Те влязоха под навеса и седнаха.

На вратата почти веднага изникна дребен, мургав, усмихнат мъж, облечен в зелен халат.

— И какво ще заповядат господата? — попита той.

— Бих искал чаша червено вино — отвърна Пол.

— Моето да е бяло и почти кисело — обади се Миша ръкавичка.

Мъжът им обърна гръб и мигом се върна обратно. В ръцете си държеше поднос с две чаши — едната тъмна, другата светла.

— Полезен номер — изкоментира Миша ръкавичка.

— Заклинанието си е лично мое — отвърна онзи.

Когато ги помоли да пуснат монетите, които дължаха, в малкия обръч на една кошница, човекът почти им се извиняваше.

— Навсякъде вече започват да правят така — обясни той. — Пълно е с омагьосани камъчета. Може и вие да имате от тях, без да го знаете.

Но когато минаха през омагьосания кръг, техните монети си останаха монети.

— Тъкмо пристигаме — осведоми го Пол.

— Е, внимавайте да не ви пробутат камъчета.

Той се отдалечи, за да вземе друга поръчка.

Виното беше изключително добро, макар и Пол да заподозря, че част от вкуса му се дължи на магия. И все пак — помисли си той след малко, — какво значение имаше? Понякога външният вид може да бъде много по-важен от съдържанието.

— Мисълта ти едва ли е оригинална — отвърна му Миша ръкавичка, когато го произнесе на глас. — За мене пък има значение, когато си пъхам в джоба някой фалшив скъпоценен камък, който съм мислил за истински.

Пол се изкиска.

— Значи, той е служил на предназначението си.

Миша ръкавичка се разсмя.

— Добре де, добре. Но когато смъртта е замесена, по-добре е да знаеш коя е истинската кама и коя — истинската ръка. След онова, което се случи онази нощ в библиотеката ти, на подобно място бих внимавал много.

— И защо смяташ, че не внимавам?

Прекъсна го приближаването на един рус, добре сложен младеж с изящно изваяни черти и ослепителна усмивка. Беше облечен екстравагантно и се движеше с необикновена грация и увереност.

— Луд жезъл! И Миша ръкавичка! Колко странно, че ви срещам тук! Келнер! Още веднъж от същото за моите приятели! И чаша от най-доброто ви вино за мен!

Той дръпна един стол и седна на тяхната маса.

— Май тази година са се справили по-добре от обикновено — отбеляза той. — Как ви харесва квартирата?

— Ъ-ъ… Чудесна е… — отвърна Пол, щом пристигна келнерът с питиетата.

Младежът махна с ръка и шепата му изведнъж се напълни с монети. Те подскочиха от нея, преминаха в дъга през обръча и се приземиха в кошницата с малко пиротехническо представление.

— Колоритно — усмихна се Пол. — Слушай, би ми било много неприятно, ако ти изглеждам груб, защото ти ни черпиш, но май не си спомням…

Младежът се разсмя. Красивите му черти се извиха във весела усмивка.

— Разбира се, че не можеш, разбира се, че не можеш — каза той. — Аз съм Ибал, а вие в момента наблюдавате най-изкусното заклинание за подмладяване, изработвано някога — той изтръска една прашинка от яркия си ръкав. — Няма да споменавам и няколкото козметични процедури — добави той.

— Наистина ли?

— Невероятно!

— Да. Готов съм отново да се срещна с моята възлюблена Вони — за две седмици пиршества, любене, добра храна и добро пиене. Това е единствената причина, поради която все още идвам на тези събори.

— Колко… интересно.

— Да. За първи път се срещнахме тук преди кажи-речи триста години и нашите чувства са все така силни след всички изминали векове.

— Впечатляващо — кимна Пол. — Но не се ли виждате и между съборите?

— О, Богове, не! Ако трябваше да живеем заедно, ден след ден, единият от нас без съмнение би убил другия! Две седмици на всеки четири години е точно колкото трябва. — Той се загледа за миг в питието и вдигна чаша към устните си. — Освен това — добави той, — прекарваме доста време след това във възстановяване.

Той отново вдигна поглед.

— Луд жезъл, какво си направил със себе си?

— Какво искаш да кажеш?

— Този бял кичур в косата ти. Какво търси там?

Пол прокара ръка през все още мокрия си перчем.

— Шегичка — усмихна се той.

— Не бих го определил като добър вкус — поклати глава Ибал. — Някои хора ще те свържат с бедствието на Дет. Аааах!

Те проследиха внезапния му поглед надолу по улицата, покрай един спрял дебелак и двама минувачи, към една жена, която приближаваше под люлеещо се кълбо от синя светлина. Беше средна на ръст, с дълга, тъмна, лъскава коса, с великолепно изваяно тяло под лек, ветреещ се костюм, с нежни, прекрасни черти на лицето. Усмихваше се.

Ибал рязко си пое въздух и се изправи на крака. А след него — и Пол, и Миша ръкавичка.

— Господа, представям ви Вони — обяви магьосникът, щом тя се приближи до масата. Той я прегърна и задържа ръката си около раменете й. — Скъпа моя, по-красива си от всякога. Това са моите приятели Лудият жезъл и Миша ръкавичка. Нека да изпием с тях по едно, преди да поемем по пътя си.

Тя им кимна и той й донесе стол.

— Радвам се да се запознаем — каза тя. — Отдалече ли идвате?

Пол, запленен от чаровния й глас, усети внезапна, остра самота.

Забрави какво й е отговорил веднага щом го произнесе и прекара следващите няколко минути в съзерцание.

Щом двамата станаха от масата, Ибал се наведе напред и прошепна:

— Косата… Сериозно ти го казвам. Най-добре веднага да я оправиш, иначе служителите по посвещаването могат да те сметнат за непочтен. По всяко друго време, разбира се, не би имало значение. Но когато се стремиш към посвещаване… Е, не му е времето за шеги, ако схващаш какво искам да кажа.

Пол кимна, чудейки се какъв ли е най-простият начин да се справи с това.

— Тази вечер ще се погрижа.

— Много добре. Значи, ще се видим утре по някое време… Не много рано.

— Приятно прекарване!

Ибал се усмихна.

— Ще е приятно и още как!

Пол ги гледаше как се отдалечават, после отново насочи вниманието си към виното.

— Не вдигай рязко поглед — прошепна му Миша ръкавичка, без да мърда устните си, — но от известно време един дебелак се мотае ей там, отсреща.

— Май че го забелязах — отвърна Пол, като стрелна с поглед едрия мъж. — И какво?

— Познавам го — обясни Миша ръкавичка. — Или някога го познавах… по професионална линия. Казва се Райл Мерсон.

Пол поклати глава.

— Това име нищо не ми говори.

— Той е онзи магьосник, за когото съм ти споменавал. Преди повече от двадесет години той ме нае да открадна онези седем статуетки от баща ти.

Пол усети силен подтик да се извърне и да огледа едрия мъж, облечен в сиво и златно. Възпря се.

— … И изобщо не ти намекна за какво са му, така ли? — попита той.

— Не.

— Според мене са на много сигурно място — при китарата ми.

Когато отново погледна натам, Райл Мерсон говореше с някакъв висок мъж, облечен с черна туника и дълги ръкави, червени панталони и високи черни ботуши. Беше вързал червена кърпа на главата си. Беше с гръб към тях, но малко по-късно се извърна и очите му срещнаха тези на Пол. После двамата бавно тръгнаха нагоре по улицата.

— Ами другият?

Миша ръкавичка поклати глава.

— За момент си помислих, че ми е познат отнякъде, но не… Не знам как се казва и не мога да ти кажа къде съм го виждал преди, ако изобщо съм го виждал.

— Чудя се дали е случайно съвпадение.

— Райл е магьосник, а това е събор на магьосниците.

— Защо мислиш, че той вися тук толкова дълго?

— Може просто да е чакал приятеля си — отвърна Миша ръкавичка, — макар че и аз по едно време се зачудих дали ме е познал.

— Много време е минало…

— Да.

— Ако искаше да се увери дали си ти, можеше просто да дойде и да те заговори.

— Прав си.

Миша ръкавичка вдигна чашата си.

— Пий и да се махаме оттук.

— Добре.

По-късно, когато вечерта утихна, те се върнаха в квартирата си. Не точно защото Миша ръкавичка го беше предложил, но Пол изтъка една сложна поредица от предупредителни заклинания из цялата къща и сложи нож до леглото си, преди да заспи.